07
Нед, Юни
23 New Articles

Северният геополитически триъгълник: Германия-Норвегия-Русия

брой6 2008
Typography

Когато, през април 2008, Норвегия отбеляза откриването на внушителната сграда на новата Опера в Осло, негов почетен гост беше германският канцлер Ангела Меркел. Това бе петото поред посещение на ръководител на немското правителство за последните осем години. Сегашният вице-канцлер и външен министър на Германия Франк-Валтер Щайнмайер е посещавал три пъти Норвегия, от 2005 насам, включително знаковата му визита на архипелага Свалбард, през 2007, направено съвместно с неговия норвежки колега Йонас Гар Стьоре, който пък често посещава немската столица. Тези реципрочни визити са ясен знак за взаимно разбирателно и наличието на общи интереси между Осло и Берлин.

Норвежката подкрепа за Германия беше потвърдена от крал Харалд V, по време на посещението му в Берлин, през октомври 2007, когато той заяви, че: „Германия е най-важния партньор на Норвегия в Европа”. И това не бе просто проява на любезност от страна на внука на покойния Хакон VІІ, известен като краля, казал „не” на нацистка Германия, през април 1940, преди да се отправи в изгнание във Великобритания. То отразява реалното подобрение в отношенията между една от най-малките нации в Европа и най-голямата държава в ЕС. Ключови понятия в тези отношения са „Крайният Север”, петролът, природния газ, опазването на околната среда и климатичните промени, Русия, НАТО и ЕС/ЕИЗ (Европейската икономическа зона, обединяваща страните от ЕС, плюс Норвегия и Исландия). В настоящата статия ще се опитам да анализирам най-вече проблемите свързани с Крайния Север и, особено, с неговите известни и потенциални петролни и газови рeсурси (1), както и ролята на Русия в региона.

Взаимоотношенията в геополитическия триъгълник Германия-Норвегия-Русия ще бъдат основната тема в този анализ, като в центъра му поставям темата за това, как петролните ресурси на Крайния Север влияят върху двустранните отношения между Германия и Норвегия, от една страна, и между Германия и Русия, от друга. Специално внимание отделям на това, как тези отношения ще повлияят на текущия европейски дебат за енергийната сигурност и формулирането на Обща европейска енергийна политика.

Крайният Север и интересите на Германия

Благодарение на комбинацията от няколко фактора, през последните години международната общност демонстрира нарастващ интерес към района на Крайния Север. При това, в различните международни студии се прогнозира един, общо взето, сходен сценарий за Арктическия регион: топенето на леда и новите технологии, ще позволят експлоатацията на неговите (както се предполага, значителни) природни ресурси, като енергоносители, минерали и риба, и ще дадат възможност за създаване на нови транспортни маршрути, които да се използват както от бизнеса, така и от военните. Широко разпространено (и често цитирано) е малко спекулативното твърдение на американски геолози от USGS (US Geological Survey), че в Арктика се намират близо ¼ от все още неизвестните световни запаси от енергоносители. Което безспорно е от голямо значение за глобалната икономика, предвид бързо растящите цени на енергоносителите (2), непрекъснато нарастващото енергийно търсене от страна на набиращите сили нови „играчи”, като Китай и Индия, и фактът, че предлагането изостава от търсенето. Политическите проблеми и войната в най-важната петролна провинция на планетата – Близкия изток, допълват тази мрачна картина. Неслучайно, мнозина наблюдатели побързаха да нарекат Арктика „новия Клондайк”, посочвайки опасността от „златна (т.е. енергийна) треска” в него с всички последици от това, включително възможен сблъсък между големите световни сили в региона.

Символичното полагане на руското знаме на дъното на Северния ледовит океан, под Северния полюс, преди две години, макар и без каквото и да било правно значение, привлече вниманието на света към факта, че Русия ще бъде сред големите печеливши, ако топенето на леда действително разкрие наличието на значими енергийни ресурси в Арктика. Както е известно, сушата и морските зони на Крайния Север се контролират от пет крайбрежни държави: Канада, САЩ, Дания (доколкото упражнява контрол над Гренландия), Норвегия и Русия. В същото време, ако данните на USGS са коректни, излиза, че почти 40% от прогнозираните петролни и 45% от газовите ресурси в региона попадат под руска юрисдикция (3). По отношение на петрола, Русия е следвана от Гренландия (27%). Що се отнася до природния газ, твърди се че второто по големина газово находище се намира в Баренцово море (28%), в близост до бреговете на норвежката област Нордланд (11%) (4). Мнозина норвежки политици виждат в европейския Краен Север, където основни „играчи” са Норветия и Русия, най-важната бъдеща петролна провинция на Стария континент. Оптимизмът се основава на факта, че в Баренцово, Печорско и Карско море вече бяха открити значителни залежи от петрол и природен газ, като например сравнително малкото норвежко газово поле Снохвит или гиганското руско Щокманово газово находище.

В същото време обаче, енергията на европейския Краен Север е важен елемент и на германската енергийна политика още от началото на 70-те години на миналия век насам. Германската газова компания Ruhrgas (днес EON-Ruhrgas) беше начело на групата от европейски газови компании, която започна да внася природен газ, както от Съветския съюз (през 1973), така и от Норвегия (през 1977). Вносът от СССР се разви особено бързо, като със средства от износа бяха изградени мощни тръбопроводи (с доставени от Германия стоманени тръби с голям диаметър) и компресорни станции. Независимо от старта на доставките от първото норвежко газово поле Екофиск, през 1977, тревогите, породени от високите цени на петрола и сигурността на доставките, след иранската криза от 1979, продължиха да тормозят европейците. Това доведе до последвалите опити за разширяване на норвежко-германското енергийно и индустриално партньорство, в края на 70-те и началото на 80-те.

Що се отнася до паралелните планове за разширяване вноса на енергоносители от СССР, по време на кулминацията на студената война, те се сблъскаха с решителните възражения на САЩ, особено след съветската интервенция в Афганистан (1979), кризата с американските заложници в Техеран (1979), действията на профсъюза „Солидарност” срещу полските комунистически власти (1981) и противоречивото „двойно решение” на НАТО (да модернизира ядрените си сили, заедно с разполагане в Европа на ракети Пършинг-2 и на крилати ракети Круз, и в същото време да поеме ангажимент за преговори с Москва за контрол над въоръженията – през 1982). Вашингтон реши да съдейства за бързата разработка и въвеждане в експлоатация на голямото норвежко газово находище Трол, опитвайки се да избегне нарастващата европейска зависимост от съветския „враг”, както и да не допусне нарастване на съветските постъпления от твърда валута. Като част от компромисното решение, експанзията на съветските енергийни доставки продължи с изграждането на още тръбопроводи от Западен Сибир, а европейските газови компании неофициално се споразумаха да ограничат вноса си от СССР до 30% от всички необходими им количества.

Междувременно, през 1986, стартира експлоатацията на находището Трол, а през 1990 от Норвегия за Германия бяха изградени два нови тръбопровода, чрез които по-късно германците получиха достъп и до газовите находища в Норвежко море. Тоест, както норвежките, така и руските газови доставки за Германия демонстрираха значителен ръст, след 1978, като разширяването на доставките от Норвегия придоби особено голямо значение през 90-те.

Независимо дали 30%-овото ограничение за вноса на руския газ все още съществува, или въобще е съществувало някога (във всеки случай, мнозина приеха 6-тия доклад за прогреса в енергийния диалог между ЕС и Русия, като доказателство, че днес подобно ограничение вече не е актуално), всеки независим купувач би предпочел да работи с поне няколко основни доставчици. Това особено се отнася за доставките на природен газ по тръбопроводите, защото при него алтернативните маршрути и доставчици следва да бъдат осигурени далеч преди да възникнат някакви проблеми с вече утвърдените. По същия начин гледат на необходимостта от диверсификация и политиците. Тази икономическа и политическа логика е в основата на онова, което бихме могли да определим като „германско-руско-норвежки газов триъгълник”, с характерното за него взаимно допълване между двамата газови доставчици (колкото повече норвежки газ постъпва на германския пазар, толкова повече руски газ може да се появи там, както и обратното). Това предопределя предпочитанията на бизнес-играчите в този „триъгълник” към дългосрочните договори и стабилността в отношенията, за сметка на либерализацията и стремежа към един по-гъвкав пазар. В случая, конкурентоспособността се гарантира от отказа на Норвегия да участва в какъвто и да било вариант на „газова ОПЕК”. Освен това, както Норвегия, така и Русия балансират зависимостта си от германския пазар, изграждайки тръбопроводи към други пазари.

Благодарение на географското положение на страната и добрия мениджмънт, германската газова индустрия се превърна в най-мощната в Европа (5). И, както изглежда, този факт се приема добре не само от бизнеса, но и от политиците в Германия, Норвегия и Русия. Това „тройно партньорство” се оказа печелившо и за трите участника в него по време на студената война и (поне от норвежка гледна точка) то продължава да е печелившо и да бъде приоритет за тях и днес.

В момента Германия е четвъртия най-голям в света вносител на суров петрол и четвъртия най-голям консуматор на природен газ, след САЩ, Русия и Обединеното кралство. И по отношение на петрола, и на природния газ, Норвегия и Русия продължават да са най-големите доставчици на Германия. Двете страни доставят, съответно, 31% и 40% от природния газ, внасян в нея. В същото време, Русия осигурява 31%, а Норвегия – 21% от всички петролни доставки за Германия (6).

Причината за този висок дял е, че германските запаси от петрол и газ са силно ограничени. В немската енергийна система петролът и газът играят доминираща роля, наред с каменните въглища. Така, през 2005, делът на петрола и газа в общата доставка на първична енергия беше, съответно, 36% и 23%, докато този на въглищата – 24%, а на атомната енергия – 12% (7). При това, нарастването на дела на атомната енергия предварително се изключва, след като, през 2000, товашното „червено-зелено” правителство на страната реши постепенно да спре работата на атомните електроцентрали, като съкрати сроковете за експлоатация на 17-те немски АЕЦ и ги затвори до 2020. Това обаче означава нарастване на германската зависимост от вносни невъзстановими горива в обозримо бъдеще.

Можем спокойно да твърдим, че, от 70-те години на миналия век насам, Северно море, Норвежко море и, особено, руският Краен Север, са се превърнали в „енергийни резервоари” на германската икономика. Имайки предвид ключовата роля на Германия за цялостното икономическо развитие, ръста и просперитета на ЕС и, особено, на Еврозоната, това означава, че германската и европейска зависимост от стабилните и предвидими енергийни доставки от Норвегия и Русия е много голяма и може да има сериозни последици, свързани със сигурността. Ако си припомним реакциите в цяла Европа след само еднодневното прекъсване на доставките, през януари 2006 (в резултат от руско-украинския спор за цените на енергоносителите и транзитните такси), мащабите на проблема ще ни станат ясни.

Продължително и значително по обем прекъсване на доставките на енергоносители за европейския пазар могат много бързо да провокират вътрешно напрежение и политически вълнения в градовете на континента. Тоест, стабилността и сигурността на норвежките и руските енергийни доставки е от изключително значение за Германия, както впрочем и за останалата част на Европа.

Докато цените на петрола и газа бяха ниски, енергийната зависимост и проблемът за сигурността на доставките не представляваха чак толкова сериозен проблем за Берлин. Решаването на въпроса за сигурността на доставките в продължение на дълго време беше оставено на частните енергийни компании, които, през продължителния период на сравнително ограничена конкуренция, съумяха да изработят една много твърда европейска позиция (8). Но, в резултат от продължаващия ръст в търсенето на енергоносители и увеличаващите се цени на петрола и природния газ, въпросът за сигурността на енергийните доставки постепенно се превърна в първостепенна грижа както на национално (германско), така и на европейско равнище. Твърдата руска реторика, повтарящите се енергийни спорове с бившите съветски републики, както и американските обвинения към Москва, че „заплашва и шантажира” (9) партньорите си, отново привлякоха вниманието към зависимостта от вноса на енергоносители и необходимостта от диверсификация на доставките. Голямата зависимост на Германия от руските газови доставки започна да поражда безпокойство дори и в Берлин, особено след 2006, когато на най-високо политическо равнище бяха направени редица заявления за необходимостта да се гарантира енергийната сигурност на страната (нещо, което до този момент не се споменаваше).

Така, по време на посещението си във Великобритания, през февруари 2006, канцлерът Меркел призова членките на ЕС да се споразумеят за приемането на единна 15-годишна стратегия по отношение на енергийните доставки и енергийната сигурност (10). През май 2006, представяйки за първи път приоритетите на предстоящото германско председателство на ЕС (януари-юни 2007), Меркел за пореден път се обяви за сътрудничество, в рамките на Съюза, по проблемите на енергийните доставки и подчерта, че политиката, целяща „гарантиране на сигурен достъп до енергийните ресурси”, се е превърнала в „политика за сигурност на нашето време” (11).

През същия период, въпросите, касаещи доставките на енергоносители, зависимостта и сигурността, се превърнаха и в елемент от немската военна стратегия. В публикуваната през 2006 Бяла книга за политиката в сферата на сигурността и бъдещето на германските въоръжени сили, проблемът за сигурността и диверсификацията на енергийните доставки беше определен като „strategischer Bedeutung” (т.е. „стратегически важен”) за бъдещето на Германия и Европа (12). Руско-украинският газов спор, през януари 2006, послужи, до известна степен, като тревожен сигнал за сигурността на енергийните доставки и уязвимостта на Германия, заради енергийната и зависимост от Москва.

Година по-късно обаче, непосрествено след руско-беларуския газов спор, през януари 2007, външният министър Щайнмайер заяви, че няма никакви причини за истерия (13). Той посочи, на първо място, че през дълъг период на студената война, Европа е получавала природен газ от Съветския съюз, без това да породи каквато и да било опасност за нея. На второ място, Щайнмайер напомни, че Германия вече е осъществила достатъчна диверсификация на енергийните източници и доставчиците си. Тя е по-малко зависима от един единствен енергиен източник, отколкото са повечето останали държави в Европа. Германия внася почти половината от необходимия и природен газ от страни, различни от Русия, да не говорим че съвсем скоро ще приключи изграждането на терминал за втечнен природен газ, което ще позволи на Берлин да внася газ не само по съществуващата мрежа от тръбопроводи, а и с кораби. Накрая, Щаймайер подчерта, че съществува взаимна зависимост между производителя и потребителя на природния газ, т.е. че Норвегия и Русия също са зависими от продажбите на техния газ на регионалния европейски пазар.

Политиката на Норвегия

Като една от малките (по население) европейски държави и жертва на нацистка Германия по време на Втората световна война, Норвегия доста изчакваше преди да нормализира отношенията си с тогавашната Западна Германия. В същото време, една от водещите норвежки политически сили - Работническа партия, поддържаше „топла” връзка с първия следвоенен германски канцлер-социалдемократ Вили Бранд (външен министър през 1966-1969 е канцлер през 1969-1974), който по времето на нацистите намира убежище именно в Норвегия и чиято съпруга е норвежка. Бранд играе много позитивна роля в преговорите между Норвегия и Европейската общност, през 70-те. По-късно, в спомените си, той посочва, че отказът на Норвегия да се присъедини към Общността, през 1972, до голяма степен се е дължал на проблемите, създадени от Брюксел, „включително опитите да бъде ударен норвежкия риболовен отрасъл, което, в очите на Осло, си беше чиста провокация” (14). Това германско разбиране за наличието на специфични норвежки интереси (особено в риболовната сфера) пролича и по време на преговорите за евентуално присъединяване на Норвегия към ЕС, през 1993-1994, когато външният министър Клаус Кинкел разкритикува испанските претенции по отношение на риболова и правилата за достъп на този пазар. Разбира се, в случая, Кинкел (когото някои негови колеги от ЕС обвиниха по-късно, че е действал прекалено грубо срещу испанците), защитаваше не само норвежките, но и германските интереси, съзнавайки, че разширяването на ЕС, чрез присъединяването на страни от ЕАСТ (Европейската асоциация за свободна търговия, в която участват Норвегия, Исландия, Швейцария и Лихтенщайн), би улеснило последващо разширяване на ЕС към Източна Европа. Във всеки случай, след като норвежците отново отхвърлиха интеграцията на страната си в ЕС, германският канцлер Кол отбеляза, че „вратата остава отворена”. Това изказване беше добре посрещнато в средите на про-европейските кръгове в норвежкия елит, опасяващи се, че с необмисленото си гласуване норвежците завинаги са си затворили пътя към интеграцията в ЕС. Така постепенно в Норвегия се утвърди схващането, че националните интереси на страната само биха спечелили, ако бъдат представлявани (и подкрепени) в Брюксел от Германия.

Що се отнася до НАТО, в Норвегия се водят остри дебати за присъединяването на Западна Германия към пакта, през 1955, както и през 80-те години - за участието на немски войници и офицери, в ученията на НАТО на норвежка територия. Днес обаче, алиансът е съвършенно променен. Наличието на много нови членове и новите задачи доведе до появата, вътре в него, на различни групи от съюзни държави, формирали се съобразно собствените им, силно различаващи се интереси и приоритети. Това най-ясно си личи в разделението по оста Изток-Запад, появило се след разширяването на НАТО в Източна Европа и съществуващите разногласия между съюзниците, свързани с различното им отношение към САЩ и Русия. В тази нова НАТО, Норвегия често се оказва на страната на Германия. И за двете държави, трансатлантическата връзка запазва ключовото си значение за европейската отбрана. Което обаче не им пречи да критикуват сегашната американска администрация на Буш-младши. Сред доказателството за това беше и срещата на върха на НАТО в Букурещ, през април 2008, където и двете страни се обявиха против даването на зелена светлина за присъединяване на Украйна и Грузия към НАТО. Освен това те се отнасят доста скептично към американските планове за изграждане на противоракетен „щит” в Европа. Въпреки че винаги подчертават, че Русия няма право да спира реализацията на приоритетите на пакта, Норвегия и Германия настояват руските аргументи, както и необходимостта от поддържане на добри отношения между НАТО и Русия, винаги да се вземат под внимание. Освен това, и двете призовават за интеграцията на Русия в европейските структури.

По време на първото си посещение в Берлин, като норвежки външен министър, Йонас Гар Стьоре подчерта в речта си основните елементи на бъдещия норвежко-германски диалог и сътрудничество в Крайния Север (15). Отбелязвайки значението на норвежко-германското „близко приятелство и взаимно разбирателство и общата визия за откриващите се нови възможности”, Стьоре посочи, че именно Крайният Север на Европа е регионът, където се разкриват въпросните нови възможности, и интегрална част от общия „норвежко-германски дневен ред”.

Външният министър на Норвегия акцентира върху огромния потенциал на Крайния Север и Баренцово море, като очертаваща се енергийна провинция с големи залежи на петрол и природен газ. Според Осло, тя би могла да изпълнява, за достатъчно дълъг период, ролята на основна база за енергийни доставки към Европа, както и на зона на интензивно сътрудничество с руснаците, допринасяйки съществено за по-широката европейска интеграция. В същото време, министър Стьоре призна, че през следващите години ще трябва да бъдат взети важни решения, касаещи експлоатацията на огромните енергийни ресурси на региона, включително „избора на най-подходящите технологии, екологични стандарти, управление на ресурсите, оптималните маршрути и транспортните средства. Не по-малко важни ще бъдат решенията към кои енергийни пазари следва да се ориентира трафикът на енергоносители – към европейския, към американския, или и към двата, посредством тръбопроводи, с кораби, или и по двата начина”. На свой ред, германската страна потвърди наличието на общи интереси за постигането на две основни цели: развитието на района на Крайния Север, така че да се гарантират дългосрочните енергийни доставки за Европа, както и по-тясното обвързване на Русия с Европа, чрез задълбочаване на сътрудничеството помежду им.

Въпреки че сегашният обем на норвежките газови доставки за Германия (27 млрд. куб. м годишно) е сравнително близък до този на руските доставки (37 млрд. куб. м годишно), общият производствен обем и съответната ресурсна база на двете страни са много различни: Норвегия изнася 30% от целия добиван от нея природен газ в Германия, докато руският износ на газ за Германия е само 6% от годишно добивания в тази страна.

Докато Норвегия разполага с доказани запаси от 2900 млрд. куб. м, нейното годишно производство се е удвоило през последните десетина години, достигайки 88 млрд. куб. м годишно. Тоест, запасите и позволяват да съхрани това ниво на производство през следващите 33 години. И всяко по-значително нарастване на норвежкия износ на природен газ ще бъде за сметка на срока за експлоатация на наличните находища (освен ако междувременно не бъдат открити нови – например в района на Крайния Север). Тук е мястото да напомня, че петролното производство на Норвегия вече превали своя връх и спадът му трудно може да бъде спрян, ако не бъдат открити достатъчно големи нови находища. В същото време, разработката на нови газови находища изисква време (обикновено между 5 и 15 години) от откриването им до тяхната пълноценна експлоатация. Ако Норвегия иска да остане ключов фактор за европейската енергийна сигурност за по-дълъг период, ще трябва да експлоатира по-интензивно наличните си ресурси. Въпреки утвърдилото се мнение, глобалното затопляне няма да промени кой знае колко сериозно сегашната ситуация, защото ледената покривка е ограничаващ проучването и експлоатацията на потенциални находища фактор само в най-северните райони. Основното препятствие е изключително трудното намиране на баланса между екологичните изисквания и развитието на енергодобива, правните проблеми и ограничения засега успех на проучванията за нови находища в региона.

Руските възможности

Доказаните газови запаси на Руската Федерация се равняват на 4 трилиона куб.м, а годишното и производство (за 2006, когато бе отбелязан 10%-ов ръст, в сравнение с 1996) е около 612 млрд. куб. м, от които 150 млрд. куб. м се изнасят. Тоест, руските запаси са достатъчни сегашното ниво на производство да се запази през следващите 78 години. Голям дял от сегашното производство се пада на няколко изключително големи залежи, които обаче вече започват да се изчерпват. Ше бъдат необходими много сериозни инвестиции за да се преодолее заплахата от спад в производството, независимо дали те ще се вложат в гигантското Щокманово находище, в западносибирското находище Ямал, или пък в разработването на нови находища в района на Крайния север.

В същото време, предвид големите газови запаси на руснаците в момента, евентуални нови открития едва ли ще променят радикално ситуацията. Най-сериозните усилия вероятно ще бъдат концентрирани върху разработването и развитието на вече познатите находища. В тази връзка, развитието на Щокмановото газово находище, като основен източник за запълване капацитета на новия и пораждащ доста спорове тръбопровод „Северен поток”, може да стане илюстрация за възможностите на тройното сътрудничество, базиращо се на руските газови запаси, германския пазар и норвежките петролни и газови технологии.

Двустранните германско-руски отношения

Както вече посочих, германско-руското енергийно сътрудничество започна да се развива в рамките на прословутата “Ostpolitk” („източна политика”) на покойния канцлер Вили Бранд, т.е. на сближаването с тогавашния Източен блок, което често се цитира като значим принос за „сдържането” между Изтока и Запада, през 70-те. Фактът, че Германия се превърна в основния „хъб” за съветския (руския) природен газ, насочващ се към европейските пазари, има както своите поддръжници, така и своите противници в Западна и Източна Европа. Вътре в ЕС, това не се смяташе за сериозен проблем до разширяването на Съюза през 2004. В резултат от него, в ЕС влязоха страни със специфичен исторически опит, изпитали през различни периоди германска и руска доминация. Освен това, те изпитват много силна енергийна зависимост от Русия, заради тесните си икономически връзки с нея, по времето на СИВ. Това разделение, вътре в ЕС, между страните-членки от Източна и Западна Европа, е огледално отражение на онова, съществуващо и в рамките на НАТО.

През септември 2005, германско-руски консорциум, обединяващ руския газов монополист „Газпром” и две големи немски компании (E.ON Ruhrgas и Wintershall), подписа споразумение за изграждането на 1200 километров тръбопровод по дъното на Балтийско море, по който да се доставя руски природен газ директно от Виборг (Русия) до Грейфсвалд (Германия). След като проектът получи официалната благословия на президента Путин и канцлера Шрьодер, той се сблъска с редица пречки (водещи до закъснения в реализацията му) и критики.

Когато бъде завършен (вероятно през 2012), „Северен поток” ще включва два успоредни тръбопровода, с общ капацитет от 60 млрд. куб. м годишно. През октомври 2007, консорциумът „Северен поток” обяви, че руснаците са решили да насочат по-голямата част от газа, който ще се добива от Щокмановото находище, по новия тръбопровод. Преди това се смяташе, че по-голямата част от този газ ще се втечнява и ще се транспортира с кораби за европейските и някои други пазари. Впрочем, решенията за бъдещето на Щокмановото находище, се менят доста често, откакто то бе открито през 1988.

Независимо дали ще бъде захранван с газ от Щокмановото находище обаче, „Северен поток” ще позволи на Русия и Германия да осъществяват търговията с природен газ без да ангажират с нея и други „транзитни” държави и ще намали зависимостта на „Газпром” от проблематичните транзитни маршрути през територията на бившия СССР (Украйна и Беларус), или на бивши съветски сателити (Полша). Неслучайно Полша е най-яростния критик на проекта, твърдейки, че той ще увеличи зависимостта на Европа от руския газ и, съответно, ще разшири възможностите на Русия за политически шантаж срещу страните от ЕС. Полският министър на отбраната Радек Сикорски дори сравни сделката за „Северен поток” с пакта „Рибентроп-Молотов”, довел до ликвидирането и подялбата на Полша между СССР и нацистка Германия, през 1939.

Истината обаче е, че полските критики се дължат, до голяма степен, и на факта, че новият газопровод ще заобикаля територията на страната, лишавайки я от ролята на международен енергиен посредник, както и от немалките транзитни такси. Впрочем, именно това искаха да избегнат Русия и Германия с въпросния проект. Разбира се, Полша не е единствената държава, опитваща се да попречи за изграждането на „Северен поток”. Естония и Швеция също се противопоставят, твърдейки, че газопроводът ще влоши екологичната ситуация в Балтийско море. Впрочем, за неутрална Швеция, проблемът с прокарването на газопровод по морското дъно потенциално има и чисто военно измерение. Страните, останали встрани от проекта, се дразнят и от факта, че близкото руско-германско сътрудничество ще позволи на някои немски компании да участват в разработката на руските находища, а на руснаците – да се включат в различни германски маркетингови компании.

Идеята за изграждането на тръбопровод по дъното на Балтийско море за да се гарантират газовите доставки за Европа се обсъждаше още от 1993, като по онова време в дискусиите участваше и Финландия. През ноември 2007, холандската компания Gasunie също бе поканена да се включи в проекта с 9% от акциите. Тоест, освен че ще укрепи ролята на Германия като „хъб” на европейската газопреносна система, той ще улесни транзита на руски газ за Холандия, Белгия, Дания и големия британски пазар.

ЕС и Европейската комисия (ЕК) демонстрират интерес към изграждането на подобен газопровод още от 2000, когато на проекта бе даден статут на „трансевропейска мрежа”. Той беше препотвърден през 2006, като част от плановете на Брюксел да увеличи броя на новите транзитни маршрути към Европа както на руския газ, така и на този от Каспийско море, централноазиатските републики и Близкия изток.

Въпросът за енергийната сигурност и диверсификацията на доставките беше сред централните по време на германското председателство на ЕС (през първата половина на 2007).

Европейското измерение

Доколкото Германия е интегрален и водещ партньор в рамките на ЕС, интересите и в Крайния Север винаги имат и своето европейско измерение. В тази връзка, може да се каже, че интересите на ЕС в Крайния Север, в известна степен, се отразяват и върху германската политика.

ЕС, като такъв, няма някакви правни основания за претенции относно зоната на Крайния Север. Въпреки че е ключов клиент на глобалните енергийни пазари, заради мащабния внос на петрол и газ, осъществяван от неговите страни-членки, ЕС, сам по себе си, продължава да е политическо „джудже”, тъй като членовете му запазват монопола върху определянето на собствената си външна политика. Дори ако бъде приета т.нар. „опростена Европейска конституция”, т.е. Лисабонския договор (въпреки отрицателния вот на референдума в Ирландия), това няма да промени съществено разпределението на компетенциите между Брюксел и отделните страни-членки във външнополитическата сфера, т.е. включително и във външната енергийна политика.

Единствената зона, в която ЕС (като съюз) разполага с ясни енергийни компетенции, е вътрешния енергиен пазар на Съюза (европейските директиви за газа и електричеството). Във всяко друго отношение страните-членки следват свои собствени политики, съобразени със специфични геостратегически елементи, техните собствени ресурси и нужди, дипломатическите им отношения със страните-доставчици и транзитните държави и т.н. Важно е да помним, че не ЕС, като такъв, отговаря за енергийните доставки и енергийната сигурност на територията на Съюза. Това е проблем на 27-те страни-членки, или по-скоро на техните енергийни компании.

Те следват доста различаващи се енергийни стратегии, същото се отнася и за двустранните им отношения със страните-доставчици. Освен това структурите на енергийните им пазари също се различават. Това, което е общо за повечето страни-членки обаче, е доминацията в тяхната енергетика на петрола и газа и зависимостта им (в обозримо бъдеще) от техния внос. Високата вносна зависимост и, не на последно място, високите цени на петрола и, като последица, ниският икономически ръст в еврозоната през последните години, помогна на страните от ЕС да осъзнаят, че действайки заедно ще бъдат по-силни. Това разбиране не само че е полезно по ред стратегически причини, свързани със сигурността на доставките, но е и предвестник за формирането на обща геополитическа визия, т.е. за превръщането на Съюза в, повече или по-малко, самостоятелен геополитически „играч”. Както се отбелязва в Зелената книга на ЕС от 2006: „450 млн. консуматори, действащи заедно, притежават достатъчно възможности за да защитят и наложат интересите си” (16). Късметът да е заобиколена от много производители на природен газ се възприема в Европа като геополитическо предимство в конкуренцията с глобални „играчи” като САЩ и Азия. Но, за да може да се възползва от това предимство, ЕС следва да „говори с един глас” в енергийната сфера.

На теория, членовете на ЕС са склонни да приемат този принцип по отношение на външнополитическите измерения на енергийния въпрос. Това се отнася най-вече до диалога с Русия, географската диверсификация на доставчиците на енергоносители и задълбочаването на енергийното сътрудничество с основните производители, транзитните държави и консуматорите, най-вече чрез интеграцията в енергийната общност. Тези въпроси формират ядрото на общата външна енергийна политика, която беше интегрална част от Зелената книга за енергетиката на ЕК, представена през май 2006 (17). Принципът на общите действия при външни кризи, на основата на солидарността между страните-членки, също е елемент от общата външна енергийна политика (ЕЕР). Въпреки че Европейският съвет се споразумя за възприемане на единен енергиен подход, през юни 2006 (и, още веднъж, през март 2007), той потвърди, че: „ЕС стриктно ще се съобразява и ще уважава избора на всяка страна-членка относно структурата на нейната енергетика, както и суверенитета и по въпросите, касаещи най-важните енергийни ресурси” (18).

Германската позиция относно енергийните компетенции на ЕС е, донякъде, двойнствена. На теория, сегашното правителство, включително външният министър Щайнмайер, е привърженик на тезата за необходимостта „ЕС да говори с един глас”. На практика обаче, Германия следва собствена национална политика, по отношение на енергийната си структура, източниците на енергийни доставки, както и организацията на своя енергиен сектор. Немската позиция към т.нар. „либерализация” в този сектор е, най-малкото, колеблива. Доказателство за това беше едно интервю на Щайнмайер, дадено по същото време, когато германският канцлер Меркел заяви, че поставя общата енергийна политика на първо място в дневния ред на ЕС. Така, противопоставяйки се на изискването на ЕК към страните-членки на Евросъюза да разделят електропроизводството от доставките на електроенергия, Щайнмайер заяви, че Комисията може да препоръчва различни начини за това, как страните-членки да организират своя енергиен сектор, но „Брюксел не може да налага задължителни правила в тази сфера”. Според него: „Ако действително искаме да защитим своите интереси, осигурявайки си енергийни доставки от Русия, трябва да се ангажираме по-сериозно в проучването и разкриването на нови залежи. Но, за да го направи, Германия се нуждае от глобални играчи, които да могат да осъществяват достатъчно мащабни инвестиции, и успешно да си сътрудничат с компаниите на страните-производителки. В подобна ситуация, да раздробяваме собствените си електрически компании, със сигурност би се оказало грешка” (19). Тоест, в крайна сметка, националните интереси продължават да доминират над т.нар. „общоевропейски”.

Доколко ролята на Германия, като европейски газов „хъб” за разпределяне на руския и норвежки газ, е съвместима с желанието на ЕС да изработи собствена външна газова политика, като „говори с един глас”? Отговорът би бил положителен, ако Германия беше единствения европейски газов „хъб”. На практика обаче, това не е така. Италия, която разполага с тръбопроводни връзки със Северна Африка, както и предвид последните и споразумения с Русия и нейната централна роля в проекта за газопровода „Южен поток”, също би могла да претендира за ролята на южноевропейски „хъб”. Словакия, Чехия, Австрия и Унгария пък могат да формират своеобразен централноевропейски „хъб”. На свой ред, Испания има важни тръбопроводни връзки със Северна Африка и е важен вносител на втечнен природен газ (LNG). Франция, Белгия и Великобритания също са големи вносители на LNG, освен това разполагат с тръбопроводни връзки към Норвегия. Турция пък е „тръбопроводен мост” към ключовите газови находища в Близкия изток и Кавказко-Каспийския регион, както и към Русия, чрез газопровода „Син поток”, минаващ по дъното на Черно море.

Доколкото става въпрос за сигурността на доставките на природен газ, може да се каже, че, поне засега, общите интереси на членките на ЕС се защитават достатъчно добре от преследването на „частния” национален (и бизнес) интерес в споменатите по-горе няколко „хъба”. Крайната алтернатива на тази ситуация е създаването на общоевропейска организация, която да се занимава с доставките и разпределението на природния газ за страните от ЕС, макар че това доста трудно може да се съчетае с един либерализиран вътрешен пазар, да не говорим че би могло да ускори формирането на истинска „газова ОПЕК”, с Русия в ролята на „хъб”. Всъщност, това, което липсва днес, на ниво ЕС, е установяването на ограничения срещу прекалената зависимост от един или друг континентален газов „хъб” или външен доставчик, както и на система за солидарно преодоляване на евентуални кризи с доставките на газ (т.е. нещо подобно на Международната енергийна агенция, създадена по време на петролната криза от началото на 70-те, по инициатива на САЩ).

 

Бележки:

1. Всъщност, основният фокус в анализа ще бъде върху природния газ. Докато петролът обикновено стига до пазара с кораби и се търгува глобално, почти целият природен газ се транзитира до регионалния пазар чрез дълги и скъпи тръбопроводи.

2. Цените на петрола, които определят и тези на природния газ, непрекъснато нарастваха, от 2001 насам, когато цената беше 20$ за барел, в сравнение със 120 $ за барел на 1 май 2008.

3. Focus North 5-2007; Fact Sheet.

4. В момента Нордланд не се експлоатира по екологични съображения.

5. Президентът Владимир Путин заяви, че иска да направи „Германия газов хъб на Европа”, в Дрезден, през октомври 2006.

6. DNAK Security Brief 2-2005.

7. IEA Energy Statistics (2007) on the Web: http://www.iea.org/statist/index.htm

8. International Herald Tribune, 03. 04. 2006.

9. Вицепрезидентът на САЩ Дик Чейни повиши градуса в международната енергийна дипломация, през май 2006, когато от Вилнюс обвини Русия, че използва газовите и петролните си рeсурси „за да шантажира и заплашва”. Цит. в EUpolitix.com – Press Review, Friday, 5 May 2006.

10. Financial Times, 17.02. 2006.

11. Aftenposten 15. 05.2006.

12. Weissbuch…. 2006.

13.. Der Spiegel 15. 01.2007.

14. Brandt, Willy (1976): Begegnungen und Einsichten. Die Jahre 1960-1975. Hoffman und Campe Verlag; Hamburg.

15. Minister of Foreign Affairs Jonas Gahr Störe (2006).

16. EU Commission (2006b).

17. EU Commission (2006a).

18. EU Commission (2007).

19. Der Spiegel 15.01.2007

 

* Авторката е експерт от Норвежкия институт за стратегически изследвания в Осло

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020