14
Съб, Дек
4 New Articles

Руско-германските отношения – между миналото и бъдещето

брой5 2008
Typography

Ако отношенията между Русия и някоя западна държава могат да бъдат определени като „традиционно добри” това без съмнение са тези с Германия. От края на 80-те години насам, когато безпрецедентният „нов курс” на последния съветски лидер Михаил Горбачов изигра решаваща роля за бързото и безпроблемно обединение на Германия, тези отношения никога не са се влошавали до такава степен, че да се говори за възобновяване, под една или друга форма, на студената война (за разлика от отношенията на Русия със САЩ и Великобритания например). В годините след разпадането на Съветския съюз важен фактор за сближаването на двете държави се оказаха добрите лични контакти между техните лидери: първо между Борис Елцин и Хелмут Кол, а след това – между Владимир Путин и Герхард Шрьодер. Наистина, след като постът федерален канцлер беше зает от Ангела Меркел, която първоначално се позиционира като проамерикански настроен политик, в източната политика на Германия се появи известна неопределеност, която обаче твърде бързо бе заменена от прагматичен и базиращ се на силния взаимен интерес диалог между двете държави. Неслучайно първата държава в Западна Европа, която посети новият руски президент Дмитрий Медведев, беше именно Германия (през юни 2008).

Основният проблем в руско-германските отношения е, че те не са двустранни, в истинския смисъл на думата. От една страна, Германия е член на ЕС и НАТО, от друга – значително влияние върху политиката и на двете държави оказва американският фактор, тъй като отношенията със Съединените щати често се приемат за по-важни от политическите елити на всяка от страните, отколкото тези помежду им.

Обикновено Русия и Германия се сближават, когато елитите им искат да демонстрират независимостта си от американското влияние, при решаването на актуални проблеми на европейската политика, а се отдалечават една от друга, когато се нуждаят от подкрепата на САЩ. Това обаче е вярно само по отношение на краткосрочните, т.е. тактическите действия на Берлин и Москва. Дългосрочната тенденция е към постепенно отслабване на зависимостта и на двете страни от САЩ. Като по ред обясними причини този процес се развива далеч по-бързо в Русия, доказателство за което стана и военната и намеса в Северна Осетия, въпреки категоричната американска подкрепа за действията на грузинската армия. Всъщност, в основата на въпросната тенденция стоят съвсем обективни процеси, развиващи се в германското и руското общества, тя се задълбочава и от проблемите, с които се сблъскаха САЩ в икономическата и външнополитическата (Ирак и Афганистан) сфери. В същото време, наличието на определени проамерикански настроения сред представителите на германския и (макар и в много по-малка степен) на руския елити, също сдържа развитието на този процес, придавайки му известна неустойчивост, като естествените пориви към сближаване често се сменят от изкуствен стремеж към разграничаване. И все пак, дългосрочната тенденция, за която споменах по-горе, постепенно си пробива път.

В момента между ръководителите на Германия и Русия са установени тесни лични контакти, като канцлерът и президентът се срещат по няколко пъти годишно, както на двустранни срещи, така и в рамките на редица международни форуми (ООН, Г-8, Съветът „Русия-НАТО” и т.н.). Освен това, всяка година се провеждат междуправителствени консултации с участието на ключови министри от двете страни, под съвместното председателство на германския канцлер и руския президент (т.нар. Петербургски диалог). Както отбеляза наскоро Дмитрий Медведев, през последните шест години търговският обмен между двете държави е нараснал четири пъти, достигайки 52 млрд. долара. Германия е най-големия вносител на товари в Русия,          а обемът на немските инвестиции в руската икономика е около 28 млрд. долара.

Успехите и проблемите в германско-руските отношения

Сред основните направления в сътрудничеството между двете държави е енергетиката. Русия все по-настойчиво се позиционира като енергийна свръхдържава и сигурен и стабилен доставчик на петрол и природен газ на европейския пазар. На свой ред, Германия е основния потребител на руските енергоносители на Стария континент. Както е известно, през 2005, двете страни обявиха плановете си за изграждане на т.нар. Северноевропейски газопровод от Русия към Германия, по дъното на Балтийско море. Първият етап от газопровода следва да бъде пуснат в експлоатация през 2011.

Основната причина за изграждането на газопровода е стремежа и на двете страни да намалят зависимостта си от т.нар. „транзитни държави” и най-вече от Украйна и Полша, които често им създават политически проблеми. В Източна Европа германско-руският проект провокира бурна реакция, като в Полша и посткомунистическите балтийски държави той дори беше наречен „новият пакт Рибентроп-Молотов”. Като основен лобист за изграждането на тръбопровода на Запад се изявява бившият германски канцлер Герхард Шрьодер, по време на чието управление беше подписан и договорът за изграждането му. След като напусна политиката, Шрьодер оглави съвета на акционерите на компанията Nord Stream AG, която трява да осъществи строителството. Това обаче не попречи проектът да бъде яростно атакуван в западните медии. Берлин бе обвинен, че действията му са в разрез с интересите на обединена Европа и пречат за формулирането на единна енергийна политика на ЕС. Тонът в критичната кампания се задава от новите членки на Съюза и най-вече от Полша и балтийските постсъветски държави, чието поведение отдавна се е превърнало в проблем, както за Берлин, така и за Москва.

Така или иначе, но в енергийната сфера беше постигната договореност за създаването на работна подгрупа на ниво министерствата на икономиката на двете страни, която ще се занимава с разработването на плановете за икономическо сътрудничество между Германия и Русия. Резултатите от дейността и бяха представени, през октомври 2008, по време на десетите руско-германски консултации в Санкт Петербург.

Тук е мястото да отбележим, че развитието на руско-германските отношения не се посреща добре от Полша и балтийските постсъветски държави, които виждат в него заплаха за собствената си сигурност, и затвърждава ориентацията им по-скоро към Вашингтон, отколкото към Брюксел. Както е известно, по редица ключови въпроси, Варшава, Вилнюс, Талин и Рига подкрепят американската позиция, блокирайки инициативите на ЕС, които, по една или друга причина, не са изгодни за САЩ и усложняват максимално вземането на решения от страна на Съюза. Това поставя под сериозен въпрос вътрешното единство в ЕС и не му позволява да се превърне в самостоятелен геополитически „играч” и реален конкурент на Америка и Русия в сферата на външната политика и сигурността.

На думи, Вашингтон приветства „сближаването между ЕС и Русия”, но на практика е заинтересован от максималното му отлагане, принуждавайки Москва към нови отстъпки в Европа. Съответно, американските съюзници от т.нар. „Нова Европа” следват, в рамките на ЕС, същата линия. Така, когато бе поставен въпросът за подписването на нов договор между Русия и ЕС, този процес беше съзнателно забавен първо от Полша, а после и от Литва. Въпреки че Германия не изпитва подобни опасения по отношение на Русия, тя е принудена да следва фарватера на общата европейска политика още повече, че възможностите и да влияе върху нея доста намаляха, след присъединяването на новите страни-членки от Източна Европа. Берлин настоява, в частност, Москва да ратифицира договора за Европейската енергийна харта, което би принудило Русия да отвори енергийния си пазар за чуждестранните компании, без да получи адекватен достъп до пазарите на Западна Европа. При това Германия няма кой знае какви причини да настоява за ратификацията на хартата, тъй като поддържа специални отношения с Русия, но и се налага постоянно да повдига този въпрос от името на ЕС. Естествено, наличието на подобна противоречивост в германския подход не влияе положително върху развитието на отношенията между двете държави.

В същото време, в чисто икономически план, германско-руските отношения се развиват достатъчно успешно. През последните шест години стокообменът между Германия и Русия е нараснал 4 пъти, като през миналата 2007 постигна своеобразен рекорд, надминавайки 52 млрд. долара. Германия е основния вносител на руския пазар, като 92% от немския внос са машини, оборудване и металопродукция. В същото време се очертава, през следващите години, именно Русия да се превърне в най-важния, след САЩ, вносител в Германия, изпреварвайки дори Китай. Освен това, Германия е сред водещите инвеститори в Русия, като обемът на реалните немски инвестиции надминава 28 млрд. долара.

През 2007 беше открит заводът на „Фолксваген” в Калуга, който, след постигане на проектната си мощност, ще произвежда по 150 хиляди автомобили годишно. Пак през миналата година руските и германските железници подписаха споразумение за създаването на съвместно предприятие в сферата на транспорта и логистиката, което ще осъществява контейнерните превози между Западна Европа, ОНД и Далечния изток. Налице са редица съвместни проекти в сферата на търговията и други отрасли.

Определена интрига представлява изходът от преговорите между руския „Газпром” и германските компании BASF и E.ON за обмен на енергийни активи. Руският монополист се стреми да влезе на европейския (и, най-вече, на германския) пазар за търговия на дребно с природен газ, където печалбите са особено високи. На свой ред, западните корпорации са заинтересовани от разширяване на ресурсната си база и гарантиран достъп до руските находища. Липсата на официална информация за хода на преговорите обаче, сочи, че пробив в това отношение все още не е постигнат.

Обективно погледнато, в политическата сфера, между Германия и Русия няма сериозни противоречия. Такива противоречия обаче, успешно се провокират от някои външни сили. Така, въпреки нееднократните призиви на Москва и съгласието на Берлин, че преговорите за статута на Косово следва да продължат, след като Прищина официално и едностранно обяви независимостта на бившата сръбска област, Германия побърза да я признае. Впрочем, тя и днес продължава да оказва финансова, икономическа и друга помощ на Косово, въпреки, че косовските албанци формират една от най-мощните етнически мафии в Германия, контролираща търговията с хероин, а появата на новата държава може само да стимулира активността и по улиците на немските градове.

Друг спорен момент между Русия и Германия е отношението им към иранската ядрена програма. Германия, заедно с постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН, участва в преговорите с Техеран за решаването на този проблем. При това, Русия, заедно с Китай, се обявява против налагането на каквито и да било санкции срещу Иран и продължава да сътрудничи с режима на аятоласите в ядрената сфера. В същото време Германия следва далеч по-твърд подход към тази страна и призовава за още по-сурови санкции срещу нея, макар да е очевидно, че тази позиция е по-малко германска и повече британско-американска.

Налице са и редица други въпроси, по които Берлин заема позиция, различна от руската, а понякога и откровено антируска. Например за състоянието на демокрацията и спазването на човешките права в Русия, съдебното дело на магната Ходорковски, свободата на медиите, изборите, или пък проблемът с Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието. Впрочем, всичко това са традиционни проблеми, формиращи фона на отношенията между Русия и Запада, като цяло, и сред западните държави има устойчив консенсус относно позицията, която следва да се заема по тях, пък макар и само на ниво политическа реторика. Но и в това отношение, критиката на Германия е много умерена, потвърждавайки, че целият този антируски патос всъщност не идва от нея.

Напоследък спадна остротата и по още един проблем в отношенията между двете държави. Става дума за съдбата на конфискуваните от съветската армия по време на Втората световна война германски културни ценности. Въпросът бе включен в дневния ред на двустранните отношения в периода на първия президентски мандат на Владимир Путин, когато тогавашният министър на културата Михаил Швидкой, лансира редица екстравагантни инициативи за връщането на въпросните ценности. След като стана ясно обаче, че руското законодателство (да не говорим за историческата справедливост, която е доста отвлечено понятие) не позволява това, въпросът бе решен с дипломатичната намеса на президента Путин, без това да повлияе особено върху състоянието на германско-руските отношения.

Посещението на президента Медведев в Германия

По време на посещението си в Германия, в началото на юни 2008, новият руски президент Медведев подчерта, че сегашните руско-германски отношения са задълбочени, динамични и ориентирани към бъдещето. На свой ред, по време на една от срещите на президента с представители на германския бизнес, председателят на Източната комисия на германската икономика Клаус Манголд отбеляза, че инициираното от външния министър Франк-Валтер Щайнмайер немско руско „партньорство за модернизация” се основава на мащабната и дългосрочна програма за обновяване, с германска помощ, на руския производствен ландшафт, цитирайки в тази връзка „принципа на четирите „И” – иновации, инвестиции, инфраструктура и индустрия”, превърнал се в девиз на сегашния руски лидер.

В Германия, Медведев се спря на широк кръг от теми, някои от които не бяха сред приоритетите на неговия предшественик: за европейската цивилизация, хуманизма, човешките права, демокрацията и общият политически език. Засягайки първите две от тях, той подчерта, че Русия е неразделна част от европейската цивилизация. Според него, помирението между Русия и Германия е уникален пример за изграждането на доверие в Европа: „Този процес изисква време, но от особено значение в случая са хуманистичните идеали и ценности, споделяни от всички европейци и представляващи интегрална част както от руската, така и от германската култура”. След краха на съветската система и отхвърлянето на идеята за нейната реставрация, „Русия постави основите на новата си държавност, която е напълно съвместима с тази на останалите европейски страни, и включва всичко най-добро от общото наследство на европейската цивилизация”. Както заяви президентът: „След столетието на изолация и самоизолация, Русия идва от студа, за да се върне като активен играч на световната политическа и икономическа сцена, ангажирайки в този процес всичките си природни, финансови и интелектуални ресурси”.

На свой ред, германският външен министър Щайнмайер посочи, че „Краят на студената война ни даде възможност да изграждаме наистина равноправно сътрудничество между Русия, ЕС и Северна Америка, които са трите основни стълба на европейската цивилизация. Твърдо съм убеден, че атлантизмът, в качеството си на единствен политически принцип, вече е е изчерпан. Днес следва да говорим за единството на цялото евроатлантическо пространство от Ванкувър до Владивосток. Самият живот ни диктува сътрудничеството именно в този мащаб”.

Както посочва, в коментара си по повод посещението на руския президент в Германия, Франк Хаан – експерт от центъра за геополитически анализи „Солон” във Висбаден, то е поставило през германския политически елит (и, в по-широк план, пред този на Запада) въпроса, дали е готов „с открито лице и без предубеждения да води диалога с Русия, както и да постави дългосрочното сътрудничество с Москва на основата на общия език не само в сферите на икономиката и технологиите, но и в тези на културата и политиката, т.е. да започне да възприема Русия като принадлежаща към европейската цивилизация и европейската хуманистична култура”.

Някои особености на германската източна политика

Въпреки обективните условия за задълбочаване на германско-руското сътрудничество, пред по-нататъшното развитие на този процес има редица проблеми, които при това не са само резултат от намесата на външни фактори, но са свързани с някои особености на германската външна (и, в частност, източна) политика.

Германия винаги се е стремяла към доминиращи позиции в Европа, както и към самостоятелна роля в международните отношения. За целта тя неуморно формира (и продължава да го прави и днес) всевъзможни съюзи и различни международни комбинации, действайки при това достатъчно решително и бързо и постоянно променяйки партньорите си. Тази традиция продължава и след разгрома във Втората световна война, с тази разлика, че умело се представя като колективен интерес на НАТО, ЕС и други международни организации.

Някогашната Руска империя, Съветският съюз, както и днешната Руската Федерация, с някои исторически отклонения и нюанси, традиционно е склонна да разглежда Германия като едно от основните (ако не и основното) направление на външната си политика. Което не е лишено от основание. Но Германия е първостепенен приоритет и за много други държави, особено за съседите си (някои от които никак не са добре настроени към Русия). Тоест, Берлин е наясно че има избор, което влияе върху поведението му.

Независимо от онова, което твърдят геополитиците-континенталисти, още от времето на Бисмарк, най-предпочитаният партньор за Германия е Великобритания (днес САЩ). Русия е вторият и по-малко предпочитан избор. Той обикновено се прави, ако първият не се получи и нерядко се използва като инструмент за допълнителен натиск върху „англо-саксонския полюс”. При такъв подход, Берлин по правило се чувства достатъчно свободен в рамките на отношенията си с Москва, затова между Русия и Германия е възможен само „бракът по сметка”, при който руснаците разполагат с достатъчно сериозни инструменти за въздействие върху партньорите си (като например енергоносителите, но не само).

Като всяка голяма държава, Германия не е склонна да „абсолютизира” задълженията си и може да се откаже от тях, ако това и се стори изгодно или ако противната страна няма средства да наложи изпълнението им. Освен това, напипвайки слабото място в позицията на противника, или партньора си, Германия обикновено хвърля всички сили и възможности в тази посока, като нерядко действа пресметливо, напористо и безцеремонно. При това обаче, нерядко губи усещането за реалност и мярка. В такива случаи немският „натиск” трудно може да бъде спрян само с традиционните политически и дипломатически средства, а изисква използването на други мерки (като съвсем не е задължително те да са военни).

С течение на годините се наложи виждането, че резките поврати в германско-руските отношения, по правило, се осъществяват от дясно-консервативните и националистически настроени политически сили в Германия. Тезата, че консерваторите са по-склонни да се споразумеят с Русия обаче не е съвсем оправдана. Не бива да се забравя, че именно те бяха архитектите на двете големи войни с Русия, през миналия ХХ век, както впрочем и на превръщането на Германия в „младши партньор” на американско-британския „полюс”, след Втората световна война. Въпреки това, в критични ситуации, германската десница е по-склонна да взаимодейства с Русия, отколкото левите кръгове. Впрочем, и тук има много сериозни изключения, едно от които е бившият канцлер-социалдемократ Герхард Шрьодер.

Специално следва да се подчертае, че в настоящия момент надеждите за превръщането на Германия в самостоятелен силов полюс в световната политика (в една или друга комбинация с други държави от ЕС) все още изглеждат малко преждевременни, макар че иначе са напълно основателни. Германия действително е силно заинтересована от формирането на специални отношения с Русия, но ако това рискува да изостри противоречията и със САЩ и, вероятно, с някои други членки на НАТО, Берлин много сериозно би се замислил.

Източната политика на Германия (а, в по-широк смисъл, и цялата и външна политика) винаги е била функция на силата и слабостта на Русия. Германия е склонна да се съобразява и да взаимодейства с една силна Русия, но слабостта на последната обикновено я подтиква към агресия (икономическа или военна). В този смисъл, бъдещето на руско-германската ос много зависи от това, доколко Москва ще съумее да се справи със собствените си вътрешни проблеми и да провежда достатъчно решителна и умна външна политика. Както отбелязва бившият руски дипломат Юли Квицински, смисълът на руската политика по отношение на Германия (впрочем, това се отнася и за ЕС, като цяло) изисква  тя да бъде достатъчно силна, за да балансира мощта на англосаксонския „полюс”, но не чак толкова, че да представлява пряка заплаха за Русия, т.е. постигането на целите и да зависи от подкрепата на Москва.

Опитите за формиране на континентален съюз между ЕС и Русия

Според редица анализатори, от началото на 2008 се наблюдава интензификация на преговорите на най-високо равнище между лидерите на водещи европейски държави, чиято цел, най-вероятно, е формулирането на специфична европейска визия за формиращия се нов световен ред.

В тези преговори участват лидерите на поне четири европейски държави – Германия, Италия, Русия и Франция, като редица косвени признаци сочат, че инициативата в това отношение се държи от Берлин. Именно немската позиция определи ситуацията в Европа, след отказа на водещи европейски държави да подкрепят американската интервенция в Ирак. Водещата роля на Германия в процесите на формулиране новата конфигурация на световния ред може да се проследи и в действията на немските политици, в частност, в борбата им с контролираните от САЩ хеджови фондове, които през последните години се превърнаха в един от най-значимите и ефективни инструменти за управление на световната икономика и за провокирането на икономически кризи.

Необходимостта от контрол на тези финансови структури беше обсъждана, в частност, на срещата на Г-8 в Германия, през миналата 2007. Тогава обаче, САЩ не склониха да приемат серията от мерки, предложени от Германия.

Първият сигнал за възможното начало на подобни преговори беше посещението, през март 2008, на канцлера Ангела Меркел в Москва. То не беше предварително планирано и не бе съобразено с традиционния протокол, а официалните съобщения гласяха, че сред обсъжданите въпроси е била и ситуацията в световната финансова система. По-късно, по време на посещението на руския президент Медведев в Берлин, както и на визитата на премиера Путин във Франция, руските лидери направиха редица заявления, доказващи подготовката на подобен план, отразяващ европейската визия за бъдещото устройство на света. Той, както изглежда, ще засегне финансовите основи на съвременния свят, поставайки под съмнение ролята на долара като световна резервна валута, както и целесъообразността от съществуването на военния блок НАТО (в редица западни медии се появиха съобщения за началото на преговори между лидерите на водещи държави от ЕС за ускорено създаване на собствени европейски въоръжени сили).

Сред факторите за руското участие в този процес на преговори е наличието на сериозни финансови ресурси, както и силната обвързаност между Русия и Европа на петролните и газовия пазари. Москва, разбира се, не пропусна да се възползва от това и на ХІІ икономически форум в Санкт Петербург (през юни 2008) президентът Медведев си позволи публично да лансира редица доста смели тези, насочени на практика срещу сегашната външна политика на САЩ.

Що се отнася до основните ориентири на новата европейска визия за съвременния свят, можем да ги очертаем, анализирайки публичните изявления на редица лидери от т.нар. „Стара Европа”. Така, германският канцлер Ангела Меркел се обяви за формирането на нова финансова среда, която да способства за превръщането на еврото в регионална резервна валута. Пак тя подчерта необходимостта от създаването на европейска рейтингова агенция, с цел обективна оценка на очертаващата се в икономиката ситуация, тъй като, след ипотечната криза, доверието към основните световния агенции е спаднало почти до нулата. В някои медии дори се промъкна информация за възможността на по-късен етап да се създаде и нов „Европейски интернационал”, обединяващ партиите на Никола Саркози, Ангела Меркел, Силвио Берлускони и Владимир Путин.

В същото време обаче, би било прекалено наивно да смятаме, че подобен процес (ако въобще е налице) може да се развие без да се сблъска с много сериозни проблеми и препятствия. Сред тях например са различаващите са позиции на големите европейски държави и Русия по отношение на събитията в Южна Осетия и Абхазия, приключили с едностранно прокламираната им независимост, призната от Москва. Макар че и по този въпрос, критиката на „Стара Европа” към Москва е много по-мека от тази на Вашингтон и то въпреки силния американски натиск. Това особено се отнася за Германия, където бившият канцлер Шрьодер заяви, че Западът е допуснал сериозни грешки в политиката си към Русия, а известният експерт по постсъветското пространство Кай Елерс, подчерта, че действията на грузинския лидер Саакашвили са били предварително подкрепени от САЩ. Това обаче не попречи на канцлера Меркел да разкритикува остро решението на Москва за признаване независимостта на Абхазия и Южна Осетия и да обяви, че то „противоречи на международното право”. В същото време, след срещата на ЕС, посветена на последиците от кризата в Южен Кавказ, състояла се в началото на септември в Брюксел, Меркел заяви, че “санкциите срещу Русия никога не са играли роля в преговорите”.

Основният извод от анализа на отношенията между Германия и Русия е, че двете страни, потенциално, са стратегически съюзници. Най-сериозният проблем в отношенията им е свързан с постепенно отслабващото схващане на част от германския и руския (там то вече почти е изчезнало) елити за приоритета на отношенията със САЩ. Вследствие на това и Германия, и Русия често се оказват ангажирани в неизгодни за тях формати на взаимодействие, в чиито рамки са принудени да работят за реализацията на чужди интереси. Но, докато руският елит (както показаха и августовските събития в Южен Кавказ) е на път окончателно да преодолее „проамериканския” си уклон, за германския елит това се оказва доста по-труден и продължителен процес. В момента Германия се управлява от внуците на поколението, преминало през т.нар. „денацификация”, на които комплексът за историческата вина на германската нация беше набиван в главите още от детството им. Въпреки огромния стремеж от страна на днешното германско общество за по-самостоятелни стъпки във външната политика на страната, включително и в отношенията с Русия, подобни стъпки се правят изключително внимателно и продължават да се съобразяват с моментните настроения във Вашингтон.

Процесът на узряване и утвърждаване във властта на патриотично настроените кръгове от местните елити, по ред обективни причини, се развива по-бързо в Русия, отколкото в Германия. В същото време е ясно, че едва когато позициите на тези елити в управлението укрепнат достатъчно, ще може да се говори и за формирането на реален германско-руски стратегически съюз.

* Българско геополитическо дружество

{rt}