14
Съб, Дек
4 New Articles

Доктрината Медведев и стратегията на САЩ

брой5 2008
Typography

Както е известно, от 2001 насам, САЩ са във война с радикалния ислямизъм, като основните театри на военните действия са в Афганистан и Ирак, макар че, на практика, тази война засяга целия мюсюлмански свят, от Минданао до Мароко.

На 7 август 2008, т.е. в навечерието на руската контраатака в Южен Кавказ, ситуацията беше следната:

-  Войната в Ирак се доближи до постигането на приемливо, макар и не оптимално, решение. Правителството в Багдад не е откровено проамериканско, но пък не е и иранска марионетка и това е най-доброто, на което САЩ можеха да разчитат. Америка се подготвя за постепенно изтегляне на войските си, което обаче ще се проточи във времето и ще следва определен план.

- Ходът на войната в Афганистан доведе до влошаване позициите на силите на НАТО и САЩ. Движението Талибан действа все по-ефективно и вече контролира огромни територии. Силите на международната коалиция в Афганистан очевидно се оказаха недостатъчни, затова частите, изтегляни от Ирак, би следвало да се прехвърлят в тази страна за да стабилизират ситуацията. Паралелно се влошават политическите условия в съседен Пакистан, което неизбежно засяга и Афганистан.

- САЩ продължават да се конфронтират с Иран, във връзка с неговата ядрена програма. Вашингтон иска от Техеран да прекрати обогатяването на уран, като го заплашва, че в противен случай може да се стигне до въоръжен конфликт. САЩ успяха да склонят шест държави (постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН, плюс Германия), да подкрепят американските искания. Последваха нови преговори с Техеран, като в определен момент беше постигнато съгласие за налагането на санкции, ако иранците откажат да се подчинят. В същото време, САЩ съзнателно поощряваха слуховете за готвещо се въздушно нападение срещу Иран, от страна на Израел или дори на Америка, ако Техеран не прекрати ядрената си програма. В същото време, Вашингтон разчиташе на мълчаливото съгласие на шестте държави да не се продава оръжие на Иран, което придаваше реален смисъл на изолацията на тази страна.

Иначе казано, САЩ продължаваха да са затънали в обширния регион, простиращ се от Ирак до Пакистан, като основните им сили са заети в Ирак и Афганистан, запазвайки възможност за използването на военна сила в Пакистан, но най-вече, в Иран. При това, американските сухопътни войски бяха ангажирани до предела на възможностите си, а значителна част от военновъздушните и военноморските сили следваше да бъдат базирани в непосредствена близост с тях, тъй като възможността за въздушна кампания срещу Иран продължаваше да е актуална, независимо, дали САЩ планират подобно нападение или не, тъй като вероятността да блъфират, пряко зависи от наличните сили, с които разполагат.

Тоест, на практика, ситуацията в региона бавно бе започнала да се подобрява, но на САЩ се налага да останат в него достатъчно дълго време. В този смисъл, мащабната руска военна акция в Грузия, на 8 август, последвала грузинското нападение срещу Южна Осетия, не беше случайност. Оставяйки настрана детайлите, свързани с необмислените действия на Тбилиси, става ясно, че САЩ сами създадоха най-подходящия момент за руснаците: в обозримо бъдеще Америка няма да разполага с никакви съществени сили, които да може да разгърне в някоя друга точка на света, нито пък ще може да се ангажира в нов и продължителен конфликт. Освен това, САЩ разчитаха на сътрудничеството с Русия за ограничаване на иранските ядрени планове, а – потенциално – и за успокояване на ситуацията в Афганистан, където Москва продължава да разполага със съществено влияние върху някои местни фракции. Тоест, САЩ се нуждаеха от руснаците и, в същото време, не бяха в състояние да блокират евентуални техни действия. Затова беше неизбежно, че Русия ще се възползва от агресивните действия на грузинските войски за да нанесе ответен удар именно в този момент.

Доктрината Медведев

Преди няколко седмици, новият руски президент Дмитрий Медведев достатъчно ясно представи пред света положението и визията на Русия. Той резюмира руската външна политика в пет точки, които спокойно можем да определим като „Доктрината Медведев”. Става дума за следното:

- На първо място, Русия признава върховенството на основните принципи на международното право, определящи отношенията между цивилизованите нации, и възнамерява да гради отношенията си с другите държави в рамките на тези принципи и това разбиране за международното право;

- На второ място, светът следва да бъде многополюсен. Еднополюсният свят е недопустим. Доминацията е нещо, което Русия не може да позволи. Москва не приема такова устройство на света, в което само една държава взема всички важни решения, дори ако става дума за „толкова сериозна и влиятелна” страна, като Съединените щати. Подобен свят би би нестабилен и постоянно застрашен от конфликти;

- На трето място, Русия не иска конфронтация с която и да било друга дръжава. Москва няма никакво намерение да се самоизолира и ще се стреми да развива приятелски отношения с Европа, САЩ и останалите страни, доколкото това е възможно;

- На четвърто място, защитата на живота и достойнството на руските граждани, навсякъде, където те се намират в момента, е неоспорим приоритет за Москва. И външнополитическите решения на Кремъл ще се базират на тази необходимост. Освен това, Русия ще защитава интересите на своя бизнес в чужбина. В крайна сметка, на всеки би трябвало да е ясно, че руснаците ще отговорят подобаващо на всички агресивни действия, насочени срещу тях;

- Накрая, на пето място, подобно на редица други държави, Русия също има специални интереси в някои региони. В тези региони са разположени страни, с които руснаците имат специфични исторически отношения и с които са свързани като приятели и добри съседи. Москва възнамерява да отделя специално внимание на политиката си в тези региони и да гради тесни приятелски връзки със страните в тах, които са нейните най-близки съседи.

Президентът Медведев заключи, че: „Това са принцитите, които ще следвам, в реализацията на нашата външна политика. Що се отнася до бъдещето, то зависи не само от нас, но и от нашите приятели и партньори от международната общност. Те имат избор”.

И така, във втората точка на докрината се подчертава, че Русия не приема лидерските позиции на САЩ в международната система. В третата точка пък се посочва, че макар Москва да иска да поддържа добри отношения със САЩ и Европа, това ще зависи не само от нейното поведение, но и от техните действия спрямо Русия. Четвъртата точка означава, че Русия ще защитава интересите на руснаците навсякъде, дори ако те живеят в балтийските държави или Грузия. Което дава на Москва необходимото основание за намеса, ако сметне това за необходимо.

Петата точка има критично важно значение, защото в нея се посочва, че руснаците имат специфични интереси в страните от бившия Съветски съюз и са жизнено заинтересовани да поддържат приятелски отношения с тях. В този смисъл външната намеса в тези региони, поставяща под въпрос управлението на проруските режими, ще се смята за заплаха за „специалните интереси на Русия”. Тоест, грузинският конфликт не е изолиран случай. Медведев по-скоро декларира руския стремеж към преформулиране на регионалната и глобална система. В същото време, в регионален мащаб, би било погрешно да се твърди, че Москва се опитва да възроди Съветския съюз или Руската империя. По-правилно е да се каже, че Русия гради нова структура на отношенията си в географските рамки на своите предшественици, с нова установена структура, чиито център е Москва. В глобален план, руснаците разчитат да използват тази нова регионална власт (както и значителните си ядрени активи) за да се превърнат в част от глобалната система, в която САЩ постепенно губят доминиращите си позиции.

Всичко това, меко казано, са доста амбициозни цели. Руснаците обаче смятат, че САЩ губят контрола върху силовия баланс в Ислямския свят и, ако се действа бързо, могат да се появят реални възможности за формирането на новата многополюсна действителност, още преди Америка да бъде готова да реагира адекватно. Що се отнася до Европа, тя не разполага с военни възможности, нито пък има желание да се противопоставя активно на Русия. Освен това, европейците в много голяма степен зависят от руските доставки на природен газ и в бъдеще тази зависимост само ще нараства. Истината е, че руснаците много по-лесно биха приели да не продават газ на европейците, отколкото европейците – да не получават енергоносители от тях. Тоест, в това геополитическо уравнение, европейците не са значим фактор и вероятно няма скоро да се превърнат в такъв.

Положението на САЩ

Поради всичко това, САЩ продължават да се намират в изключително трудна стратегическа ситуация. След 1945, Съединените щати се обявиха против Съветския съюз не само по идеологически, но и по геополитически причини. Ако Съветският съюз бе пробил наложения му обръч и беше постигнал доминация в Европа, щеше да се сдобие с огромна икономическа мощ (наред с населението), която би му позволила да създаде флот, способен да постави под въпрос американската морска хегемония и да създаде реална заплаха за континентална Америка. Впрочем, именно това определяше американската политика по време на Първата, Втората и студената война – да се използва войната за да се попречи на която и да било сила да доминира над евразийската континентална маса. Именно тази беше основната задача на САЩ през целия ХХ век.

Сегашната война на САЩ с джихадистите започна и продължи да се води в една стратегическа ситуация, предполагаща, че въпросът за хегемонията в Евразия е приключен завинаги. Поражението на Германия във Втората световна война и поражението на Съветския съюз в студената война означаваха, че вече няма претендент за господство над Евразия и САЩ могат спокойно да се концентрират върху онова, което им се струваше текущ приоритет – т.е. поражението на радикалния ислямизъм. На пръв поглед изглеждаше, че основната заплаха пред тази стратегия е търпението на американската общественост, а не опитите за възраждане на основната евразийска сила. САЩ се оказаха пред сериозна стратегическа дилема и ограничиха военните варианти срещу руснаците. Те биха могли да предпочетат например, военноморския вариант, съгласно който американците да блокират четирите морски „изхода” на Русия: Японско, Черно, Балтийско и Баренцово море. САЩ разполагат с достатъчно мощни въоръжени сили за да го направят и, потенциално, действително биха могли да го сторят, при това без да разчитат на помощта на съюзниците си, които напоследък стават все по-малко. Още повече, че вероятността Съветът на НАТО да подкрепи единодушно евентуална блокада на Русия, изглежда нищожна.

Но, макар че подобна блокада, безспорно, би навредила на Русия, нека не забравяме, че, в крайна сметка, става дума за една континентална сила. Тя може да осъществява своя внос и износ чрез трети лица, което означава, че Русия потенциално може да изнася и внася ключови стоки, през европейските и турските (или иранските) пристанища. Тоест, блокадата изглежда привлекателен избор само на пръв поглед, докато по-сериозният анализ доказва, че подобно решение би било крайно опасно. Което е по-важното обаче, всяко открито американско действие срещу Русия би срещнало много сериозно противодействие. По време на студената война, Съветите обикновено атакуваха американските интереси не като изпращаха свои войски, а подкрепяйки определени режими и фракции с оръжие и икономическа помощ. В това отношение Виетнам бе класически пример: там руснаците увлякоха 500-хилядна американска армия в блатото на една съвършено безперспективна война, без да рискуват основните си сили. В целия свят, Съветите осъществяваха мащабна програма, включваща подривни действия и помощ за приятелските режими, поставяйки САЩ пред предизвикателството – да приемат съществуването на просъветски режими, от типа на кубинския, или да се борят с тях, полагайки непропорционални усилия и с цената на огромни разходи.

В конкретната съвременна ситуация, руският отговор би ударил по основите на американската стратегия в Ислямския свят. В крайна сметка, руснаците не са особено заинтересовани от укрепването му, в същото време те имат съществен интерес от продължаващата американска нестабилност и изтощаването на американските сили. Руснаците имат традиционен опит в оръжейната търговия с Близкия изток и едва ли беше случайно, че първият лидер, с който се срещнаха след сблъсъка с Грузия, беше сирийският президент Асад. Това бе ясен сигнал, че ако САЩ се ориентират към силов отговор на руските действия в Грузия, Москва ще изпрати оръжие в Сирия и, което е много по-лошо, в Иран. Ако поиска, Русия бе могла да снабдява с оръжие онези фракции в Ирак, които не подкрепят сегашното правителство, както и групировки, като Хизбула. Освен това, Москва би могла да поощри Техеран да оттегли подкрепата си за режима в Багдад и да хвърли Ирак в нова бездна от конфликти. Накрая, тя е напълно в състояние да дестабилизира допълнително Афганистан и Пакистан.

Стратегията на САЩ

В момента, САЩ са изправени пред стратегически проблем. Руснаците имат различни варианти за действие, докато Америка не разполага с такива. Нещата не опират само до това, че сухопътните войски на САЩ в Ислямския свят не разполагат със стратегически резерв. Политическите споразумения, съгласно които действат тези войски, ги правят изключително уязвими за евентуални манипулации от руска страна, докато Америка не може да направи почти нищо за да им попречи.

Очевидно, американското правителство тепърва ще обмисля, как би могло да продължи да изпълнява ангажиментите си в Ислямския свят и, в същото време, да се противопостави на опитите за възстановяване на руското влияние в постсъветското пространство. Ако САЩ бяха в състояние достатъчно бързо да спечелят войните, които водят в региона, това действително би било възможно. Само че американските шансове за успешното им приключване са силно ограничени, да не говорим, че, ако поискат, руснаците биха могли значително да удължат въпросните войни. САЩ могат драстично да увеличат размерите на своята армия и да разположат нейни части в балтийските държави, Украйна и Централна Азия за да попречат на руските планове, но за създаването на подобни нови сили ще са необходими години, както и активното сътрудничество на Европа за тяхното разгръщане. По отношение на логистиката, европейската подкрепа би била съществена, но истината е, че европейците, като цяло, и германците – в частност, не изпитват никакъв интерес към подобни действия. Увеличаването на американската армия е необходимо, но то не засяга сегашната стратегическа действителност.

Проблемът би могъл да се приеме за управляем, но реалната му същност не се изчерпва с разгръщането на американските сили в Ислямския свят, той включва и способността на руснаците да използват оръжейните сделки като геополитически инструмент, а подобни тайни доставки означават рязко влошаване на условията, в които действат американските части. Активната враждебна позиция на Русия, добавена към сегашната сурова реалност в региона, може да доведе до бързата загуба на контрола върху стратегическата ситуация в Ислямския свят. Така, САЩ се оказват в капана на собствените си регионални ангажименти. Америка няма достатъчно сили за да блокира руската доминация в постсъветското пространство, а ако все пак се опита да блокира руснаците с помощта на военноморските или военновъздушните си сили, рискува да получи опасен руски ответен удар в Ислямския свят. Но, ако САЩ не предприемат нищо, това ще създаде стратегическа заплаха в Ислямския свят.

И така, САЩ са изправени пред необходимостта да вземат фундаментално стратегическо решение. Ако останат верни на сегашната си стратегия, няма да са в състояние да отвърнат на руснаците. Но, ако не го направят през следващите пет или десет години, светът ще се върне към ситуацията между 1945 и 1992. Ще има нова студена война с една държава, която наистина много отстъпва на Америка, но е готова да хвърли огромни усилия и средства за националната си отбрана.

Има четири варианта на възможния американски отговор:

- САЩ да се опитат да урегулират отношенията си с Иран, което би гарантирало неутралитета и относителната стабилност на Ирак и би позволило бързото изтегляне на американските войски оттам. Иран е ключа за решаването на този въпрос. Макар че Техеран е склонен да работи с Русия срещу Америка, иранците продължават да изпитват известни подозрения към Москва. Тоест, Иран може да се ориентира към някакъв вариант на споразумение със САЩ, особено ако Вашингтон насочи усилията си в друга посока. От една страна, това би освободило САЩ от иракското бреме. От друга, иранците могат и да не поискат да сключат подобна сделка.

- САЩ да започнат преговори с руснаците, обещавайки им сфери на влияние. Така, ако Русия иска да се утвърди в постсъветското пространство, трябва да гарантира, че руската мощ няма да се проектира и извън него, т.е. в Европа. Руснаците ще се нуждаят от доста време за да консолидират позициите си, което ще даде на американците време за повторното активиране на НАТО. От една страна, това би освободило силите на САЩ за продължаване на войната в Ислямския свят. От друга, то би създало структура за възраждане на силна Руска квази-империя, чиято издържка ще бъде също толкова проблематична за руснаците, колкото беше и тази на Съветския съюз.

- Америка да се откаже от разрешаването на проблема с руснаците, като го остави на европейците. Това би и позволило да продължи войната в Ислямския свят и, в същото време, би принудило Европа да действа по-активно. От друга страна обаче, европейците са твърде разединени, зависят от Русия и не са склонни да се опълчвят на Москва. Тоест, тази стратегия може да ускори възраждането на Русия.

- САЩ могат да ускорят изтеглянето от Ирак, запазвайки там, както и в Афганистан, достатъчно сили. Това би създало резерв за военното укрепване на балтийската зона и Украйна, т.е. за ограничаване разширяването на руското влияние в постсъветското пространство. От друга страна обаче, то би провокирало хаос в Ислямския свят, застрашавайки приятелските на САЩ режими там. Тоест, вместо заплахата от Евразия, отново би се възродила ислямската заплаха.

Тук посочвам само някои конкретни стратегически избори. Продължаването на войната в Ислямския свят днес има много по-висока цена, отколкото, когато тази война започна, а Русия, потенциално, представлява много по-голямо предизвикателство за САЩ, отколкото Ислямския свят. Тоест, онова, което изглеждаше рационална политика, през 2001 и 2003, днес се е превърнало в прекалено рисковано предприятие, защото основният американски противник има възможност да постави САЩ в изключително трудно положение в Близкия изток.

Ако разрешаването на спора с Иран се окаже невъзможно, а САЩ не съумеят да постигнат дипломатическо решение по отношение на руснаците, което да им попречи да възстановят доминацията си в постсъветското пространство, на Америка ще се наложи да се готви за бързото прекратяване на войните в Ирак и Афганистан и предислоциране на силите, с цел да се блокира руското разширяване. Заплахата, свързана с някогашния Съветски съюз, по време на студената война, беше много по-сериозна от заплахата, която представлява днес раздробеният Ислямски свят. В края на краищата, местните народи ще постигнат някакъв баланс помежду си, а войнстващите ислямистки организации ще продължат да представляват известен проблем за САЩ. Това не е идеалното решение, но истината е, че времето на американската война в Ислямския свят вече изтича.

Лично аз обаче не очаквам, че САЩ ще действат именно по този начин. Много трудно е да излезеш от един конфликт, продължаващ толкова дълго време, и то при положение, че все още не е съвсем ясно, дали руснаците представляват чак такава заплаха (за един анализатор е много по-лесно да направи подобно предположение, отколкото за президента да реагира на него). Най-вероятно, Съединените щати ще се опитат за излязат от сегашната ситуация с Русия с помощта на жестове и половинчати мерки.

В същото време обаче, американската национална стратегия преживява криза. САЩ не разполагат с достатъчно сили за да се справят с две заплахи едновременно, затова трябва да избират между тях. Продължаването на сегашната стратегия означава, че си имаме работа с ислямската, а не с руската, заплаха, което би било разумно, ако ислямската заплаха действително е по-опасна за американските интереси, отколкото руската. Наистина, трудно може да си представим, как хаосът в Ислямския свят ще приеме формата на глобална заплаха срещу Америка. Не е толкова трудно обаче да си представим, как Русия, водена от доктрината Медведев, може да се превърне в директна заплаха за американските стратегически интереси.

И така, едва ли може да се разчита на незабавна промяна в американското стратегическо военно разгръщане. За което Вашингтгон вероятно после ще съжалява. В същото време, появата на вицепрезидента Дик Чейни в Южен Кавказ, може би е предвестник на определени промени в американската външна политика. Но, ако Чейни не възнамерява да преговаря с руснаците, би трябвало да преговаря с иранците. Иначе може да се окаже, че чековете, които с щедра ръка е подписал в Тбилиси, всъщност са без покритие.

 

* Авторът е сред най-известните американски геополитици, президент на агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}