10
Вт, Дек
4 New Articles

Грузинско-руският сблъсък: причини и последици

брой5 2008
Typography

В хода на скоротечната война между Русия и Грузия, през август т. г., руските войски спряха настъплението си само няколко десетки километра преди да стъпят на булевард „Джордж Буш младши”, свързващ грузинската столица с международното и летище. Самият факт, че грузинците са кръстили важна пътна артерия на името на действащия американски президент (подобни жестове са типични за Албания и Косово ) говори достатъчно за геополитическата ориентация на кавказката република и навежда на мисълта, че конфликтът между Тбилиси и Москва има и по-глобални геополитически проекции. Същевременно, разгромът на грузинската армия оставя ярък отпечатък върху сложния етнополитически и военен баланс в невралгичния район на Кавказ. Конфликтът, в който индиректно се замеси и Украйна, ще има сериозни последици и върху средата за сигурност в зоната на т. нар. Широко Черноморие, както и върху съдбата на енергийните коридори, свързващи Каспийско с Черно и Средиземно море.

Южна Осетия в кавказката матрьошка

Южна Осетия е толкова малка, бедна и слабо населена, че на пръв поглед изглежда учудващо, защо руснаци и грузинци се сражаваха толкова яростно за контрола над нея. Сепаратистката република има територия от 3900 кв. км – колкото средно голяма българска области (които са 28). При това, става дума за планински район без значими полезни изкопаеми. В съветско време, населението на Южна Осетия е достигало до 100 хиляди души, но към средата на 2008 там бяха останали не повече от 70 хиляди, като 64% от тях са осетинци, а под една четвърт – грузинци. В хода на разпадането на Съветския съюз, в Кавказ се задейства “принципът на матрьошката”. Грузия се бори за независимост от СССР, от своя страна, Южна Осетия иска да е независима от Грузия, а грузинските села в Южна Осетия отказват да се подчиняват на южноосетинските власти, търсейки опора в Тбилиси. Така се създава сложна етнополитическа и чисто юридическа плетеница от противоречия, която логично води до въоръжен сблъсък, в началото на 90-те години на миналия век. За наблюдателите, които не познават Кавказкия регион, е изненадващо, че през 1992, южноосетинските сепаратисти успяват да спечелят войната с Грузия и да изградят своя квазидържава, макар и без международно признание. На страната на осетинците обаче се бият много доброволци от други кавказки народности, а освен това си казва думата и силната, макар и индиректна, военна подкрепа на Русия.

Така, още с раждането си от руините на Съветския съюз, независимата грузинска държава губи контрола над двете сепаратистки зони – Южна Осетия и разположената на черноморския бряг Абхазия. Причините за това са културно-исторически, но и политически. Като всяка млада държава, Грузия логично се гради на етнонационален признак, което пък стимулира сепаратизма на негрузинските етноси в страната. До края на 2003, на власт в Тбилиси бе опитният съветски апаратчик Едуард Шеварднадзе. По онова време все още изглеждаше, че е възможна сделка между него и Москва, в резултат на която Южна Осетия и Абхазия да се върнат в лоното на грузинската държава, в замяна на много широка автономия. Властта на Шеварднадзе обаче бе пометена от т.нар. “революция на розите”, а новият амбициозен лидер Михаил Саакашвили обърна рязко геополитическата ориентация на страната. Той се опря изцяло на Запада и най-вече на САЩ, разчитайки да му помогнат както за модернизацията на Грузия, така и за възстановяването на нейния териториален интегритет. В тази обстановка, лидерите на Абхазия и Южна Осетия за пореден път заявиха по най-категоричен начин, че не желаят да имат нищо общо с властите в Тбилиси. Така за Саакашвили остана единствено силовата опция за изпълнение на предизборните му обещания по националния въпрос.

Ако при управлението на Шеварднадзе Грузия, практически, отсъстваше от световната военна карта, към средата на 2008 страната вече бе изоставила примитивната наборна служба и разполагаше с 30-хилядна професионална армия, обучена от американски и израелски военни инструктори. Това бе постигнато с много пари. Цифрите са красноречиви – през 2003, военният бюджет на Грузия е $30 млн., през 2004 нараства до $90 млн., през 2005 – до $200 млн., а през 2006 – до  $500 млн. Според руския военен анализатор Павел Фелгенхауер, за миналата година Грузия е изхарчила за военни нужди около милиард долара ($750 млн., според списание „Нюзуик”), а за 2008, още преди началото на войната, се очакваше бюджетът на армията да надхвърли милиард и половина. Възнагражденията на грузинските войници и офицери са по-високи от тези на българските им колеги, въпреки че в България средната заплата е доста над тази в Грузия.

Война с предрешен изход

В последно време някои руски военни експерти сякаш поддържаха илюзията, че миниатюрната Южна Осетия би могла да сама да отрази нападение от страна на грузинската армия. Сега се видя, че това е нереалистично. Южноосетинският президент разполагаше с въоръжен отряд от 2-3 хиляди души, който трудно може да се нарече армия. Мобилизационен резерв почти няма, защото повечето млади осетинци са заминали да търсят препитание в Русия или Турция. Но, може би най-важното е, че, по волята на географията, осетинците не разполагат със стратегическа дълбочина,  необходима за успешна отбрана. Главният град Цхинвали се намира само на 4-5 км от границата с Грузия и при това е затворен в котловина, удобна за обстрел от околните височини. Съответно, Рокският тунел, който е единствената транспортна връзка с Русия, е на 90 км от Цхинвали и пътят до там е планински.

След намесата на руската армия, интригата в този кавказки сблъсък, на практика, изчезна. Русия си остава военна сила номер две в света и конфликтът с грузинците донякъде показа фактическото състояние на нейната армия, която не бе воювала толкова сериозно от изтеглянето си от Афганистан насам. Опирайки се на пълното си въздушно превъзходство, руснаците унищожиха на земята всичките 12 бомбардировача на Грузия и потопиха всичките и военни кораби.

Впрочем, грузинците едва ли са разчитали, че могат да водят продължителна равностойна война с руската армия. Иначе биха се опитали да блокират Рокския тунел още в първите часове на конфликта и така да затруднят максимално пристигането на руски подкрепления в Южна Осетия. Вероятно, Саакашвили е разчитал американците да спрат руския контраудар с дипломатическа (и не само) офанзива. И още нещо – именно през Рокския тунел, в началото на войната, премина колоната от осетински бежанци. Точно това са хората, които Русия претендира да защитава, защото притежават руско гражданство. Саакашвили пък имаше интерес те да се изтеглят от Южна Осетия и така да се промени етническия баланс в областта.

Грузинският преидент би трябвало предварително да е бил наясно, че ако Москва се намеси решително в подкрепа на осетинците, грузинско-руският сблъсък ще прилича на схватка между джудже и великан. Той обаче  вече не можеше да си позволи да изчаква. Саакашвили е на власт от четири години и половина, а през това време, напук на всичките му обещания, Абхазия и Южна Осетия се отдалечиха още повече от Тбилиси. Освен това, ако в Белия дом влезе Барак Обама, едва ли ще поддържа толкова топли съюзнически отношения с Тбилиси, като тези по времето на Буш. И накрая, Саакашвили вече може с чиста съвест да каже: направих каквото можах, за да си върнем Южна Осетия, но обстоятелствата (разбирай – руската армия) са по-силни от нас. Твърденията на грузинския президент, че чрез войната руснаците смятат да го свалят от власт, са несериозни, защото в Тбилиси няма нито една значима проруска политическа сила. Вярно, външните фактори имат сериозно влияние върху грузинската политическа сцена, но както преди, така и след августовската война, решаващата дума в това отношение е на САЩ, а не на Русия. Във Вашингтон са недоволни от импулсивния опит на Саакашвили да си върне Южна Осетия (въпреки, че и те носят определена вина за това), но няма как да го сменят по демократичен начин след като той поднови президентския си мандат само преди няколко месеца.

За Русия, на първо място, това беше война за престиж. В Кавказ, където за всеки мъж е въпрос на чест да има оръжие, на почит е силата. И всяка проява на нерешителност може да повлече тежки последствия за Кремъл, който засега успява, чрез тактиката на тоягата и моркова, да респектира сепаратистките амбиции на живеещите на руска територия народи от Северен Кавказ. В този смисъл, чрез войната с Грузия, Русия защити не само Южна Осетия, но и собствената си териториална цялост.

В последните години САЩ успяха да завоюват стабилни позиции в Черноморския регион чрез договорите за военни бази в България и Румъния и, особено, след идването на власт на прозападни президенти в Грузия и Украйна. Чрез острата си реакция спрямо осетинския конфликт, Русия, на практика, очерта границата, отвъд която няма да отстъпи в никакъв случай. Москва даде ясен знак, че ще си запази контрола над Абхазия и Южна Осетия и американското проникване ще спре на техните граници. От тук насетне двете сепаратистки републики могат да поемат по различни пътища. Южна Осетия е много малка и нежизнеспособна икономически. В същото време, тя има “сестринска” автономна република на територията на Русия – Северна Осетия. Поради това обединението на двете части на Осетия в рамките на руската държава не е изключено. На практика, Южна Осетия вече е се е превърнала в дотационен район на Руската федерация, каквито са Дагестан, Чечения и останалите автономни единици в Северен Кавказ. Републиката е включена дори и в прословутите национални проекти на руското правителство, за които Дмитрий Медведев отговаряше преди да стане президент. Абхазия обаче е по-голяма, с много по-добър икономически потенциал от Южна Осетия и с политически елит, който понякога е склонен да проявява характер в отношенията си с Москва. И преди августовския разгром грузинската армия едва ли бе в състояние да си върне контрола над Абхазия с военна сила, дори и без пряката намеса на руската армия. Сега абхазците се чувстват още по-сигурни и това дава основание да се предполага, че тяхната квазидържава ще запази сегашния си статут и няма да се присъединява към Русия.

Става ли по-несигурен грузинският енергиен коридор?

Грузия е ключова транзитна страна при износа на каспийския петрол, но войната се отрази слабо на световните нефтени котировки. По случайно съвпадение, ключовият петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан бе спрян малко преди избухването на руско-грузинския конфликт, заради авария на турска територия, предизвикана вероятно от кюрдските сепаратисти. Тбилиси включи тръбата до Джейхан в пропагандната битка срещу руснаците като обяви, че те са бомбардирали съоръжението. „Новината” бе преповторена от повечето световни информационни агенции. На такова твърдение обаче може да се хване само изключително наивен човек. Абсурдно е да се мисли, че Москва ще затвори основното трасе за износ на азербайджански петрол в момент, когато „Газпром” чака отговор от Баку по офертата за изкупуването на цялото количество природен газ, произвеждан в Азербайджан. Бомбардирането на тръбата Баку-Джейхан би се отразило катастрофално и на отношенията на Москва с другата регионална суперсила в Черноморието – Турция. А именно турският неутралитет позволи на руснаците безпроблемно да разгромят Грузия, защото тя нямаше откъде другаде да получи подкрепление по суша.

Все пак войната доведе до временно спиране износа на каспийски петрол с цистерни, по железопътната линия през Грузия. Стигна се и до затваряне на азербайджанските и казахстански нефтени терминали в грузинските пристанища на Черно море, но техният капацитет не е особено голям. Според повечето анализатори, геополитическият риск за енергийните трасета, минаващи през Грузия, се е увеличил. Това се отнася най-вече за все още нереализирания проект „Набуко” за пренос на природен газ от Каспийския регион към Централна Европа. Макар че основният проблем пред този тръбопровод си остава липсата на достатъчно суровина за захранването му, а не сигурността на транзитните държави. Освен това твърдението, че след войната геополитическото напрежение около Грузия ще се покачва не е безспорно. До август военният сблъсък „висеше във въздуха”, именно заради неяснотата около статута на Южна Осетия и Абхазия. Сега нещата са много по-ясни. Отцепването на двете републики от властта на Тбилиси бе препотвърдено по категоричен начин и скорошен военен сблъсък не може да се очаква. Решителността на Москва да ги брани с пряка намеса вече не се поставя под съмнение и, съответно, ентусиазмът на Грузия да си ги върне би трябвало да се е изпарил. По принцип, конфликтният потенциал расте там, където страната, оспорваща статуквото, набира сили по-бързо от победителите в последния въоръжен сблъсък и, съответно, смята, че е готова за реванш. В случая с Грузия обаче нещата са ясни – тя никога няма да има достатъчно мощ, за да потърси реванш от Русия. Впрочем, това се знаеше и преди август 2008. Неизвестният елемент в кавказкото уравнение на сигурността бе доколко Западът, и най-вече американците, е готов да подпомогне съюзника си Грузия с нещо повече от реторика. Сега се видя, че Западът помогна на Саакашвили точно толкова, колкото Русия помогна на Сърбия, когато, през 1999, НАТО я бомбардираше заради Косово. Тоест, реална военна помощ нямаше, поради което и в двата случая по-слабата страна бе обречена.

В дългосрочен план, сегашният конфликт между Москва и Тбилиси ще се отрази зле на грузинската икономика. Вината, минералната води и мандарините на кавказката република сигурно няма скоро да се върнат на руския пазар, а в Европа те са много трудно продаваеми. Още по-неприятно за Грузия би било спирането на паричните преводи от Русия, където има много грузински гастарбайтери. За сметка на това, Тбилиси ще получи значителна икономическа помощ от САЩ и от ЕС.

Москва също ще се охарчи доста за възстановяването на разрушения Цхинвали. Премиерът Путин спомена сумата от 10 милиарда рубли ($411 млн.) и то само на първо време. В тежко положение може да изпадне Армения – най-верния военно-политически съюзник на Москва в Кавказ. Тя няма обща граница с Русия и ще трябва да разчита единствено на добрата воля на Тбилиси, за да продължи да получава руски природен газ по съществуващия тръбопровод.

За мнозина наблюдатели, руската реакция след грузинската атака в Южна Осетия бе неочаквано рязка. Редица западни медии дори квалифицираха действията на Москва като „прекомерна употреба на сила”, надхвърляща рамките на необходимото за защитата на Цхинвали. Трябва да се има предвид обаче, че в последните няколко години руската мощ укрепна значително поради увеличените приходи от износ на нефт и газ. Освен това, Владимир Путин успя да ликвидира алтернативните центрове на властта в огромната държава и да консолидира националната енергия около целите, поставени от Кремъл. Многозначителен е фактът, че дори най-значимият “дисидент” в страната - Михаил Ходорковски, одобри действията на Москва по отношение на Грузия. Войната от август 2008 се оказа подходящ повод за Русия да демонстрира нарасналото си самочувствие на хегемон в постсъветското пространство.

Разгромът на Грузия, до известна степен, е и предупреждение към украинския президент Виктор Юшченко. Той демонстрира пълна солидарност с грузинския си колега Саакашвили като се опита да блокира действията на руския Черноморски флот, базиран в Севастопол. Чрез решителната употреба на сила срещу грузинците, Москва дава да се разбере, че не би отстъпила и по въпроса за базирането на руския флот на украинска територия. Събитията от август 2008 показаха, че макар създадената под американска егида „оранжева” ос Саакашвили-Юшченко все още да съществува, тя вече е в дефанзивни позиции спрямо Кремъл.

Руската военна мощ не бе придружена от адекватно медийно влияние в световен мащаб. Повечето големи новинарски телевизии и информационни агенция представяха Русия като агресор, а Грузия – като жертва. Това донякъде е обяснимо с естествените симпатии към по-слабия. На политическо ниво дори бе обсъждана идеята за налагане на икономически санкции срещу Русия. До такава мярка обаче не се стигна, защото здравият разум подсказва, че санкциите биха били контрапродуктивни. Те не могат да доведат до смяна на властта в Москва, а само биха засилили “затварянето” на Русия, отдалечавайки я още повече от Запада. Освен това, е практически невъзможно да се наложат санкции на една толкова голяма икономика, базираща се на износа на нефт и природен газ – най-масовите стоки, за които винаги ще има пазари. Единственото решение, до което стигна ЕС, бе за временно замразяване на преговорите за новото споразумение за партньорство и сътрудничество с Русия. Това обаче е по-скоро символичен акт, защото и без войната в Грузия преговорите за въпросното споразумение са много трудни и не се очаква да приключат преди края на 2010.

Митът за новата студена война

Твърденията, че след руско-грузинската война светът върви към нова студена война са знак за лошо познаване на близкото минало. Студената война бе идеологически сблъсък в един двуполюсен свят. Сегашното противопоставяне между Русия и Запада няма идеологическа, а геополитическа основа. Абсурдно е конфликтът между Москва и Тбилиси да се представя и като сблъсък между автокрацията и демокрацията, защото Грузия не е по-демократична страна от Русия. Освен това, съвременният свят в никакъв случай не е двуполюсен. Китай и Индия не взеха страна в конфликта Русия-Грузия, а ЕС, в лицето на ротационния си председател Никола Саркози, се стреми да играе роля на посредник, която го утвърждава като самостоятелен полюс в световната политика.

Основна характеристика на двуполюсното противопоставяне от ерата на студената война бе неговата монолитност. Тогава световната геополитическа сцена беше само една и всяко събитие на международната арена еднозначно накланяше везните към едната от двете суперсили. Днес не е така. Наистина, в Черноморския регион сме свидетели на остро противопоставяне между Русия и Запада (най-вече в лицето на САЩ). Но, в същото време, по отношение на борбата срещу тероризма, Москва и Вашингтон са по-скоро съюзници. Специален сюжет в отношенията между Кремъл и западния свят е политиката към държавите, които Вашингтон смята за опасни: Иран, Северна Корея, Сирия, Венецуела и т.н.. Русия поддържа добри отношения с повечето от тези страни и това я превръща в мост към преговорите с тях. Западът пък не би желал да се скара с Москва до такава степен, че руснаците да се превърнат от посредник в близък съюзник на въпросните държави, твърдо стоящ зад гърба им, дори когато се конфронтират със САЩ и ЕС. Не на последно място, на съвременната геополитическа сцена има и значим икономически сектор, който се развива по собствена логика, невинаги съвпадаща с тази на политическите вражди. Чрез големите си залежи от нефт и природен газ, Русия е един от ключовите играчи, поддържащи деликатния енергиен баланс в световен мащаб. Съответно, руснаците инвестират част от получените петродолари на западните финансови пазари. Така например, наскоро стана ясно, че руският държавен Стабилизационен фонд е вложил милиарди долари в облигации, емитирани от американски ипотечни гиганти, включително в проблемните „Фани мей” и „Фреди мак”.

Войната с Грузия няма да превърне Русия в лидер на световен антиамерикански клуб. Най-малкото, защото Китай и Индия не биха желали да членуват в него. Чрез признаването на независимостта на Южна Осетия и Абхазия, Москва заяви единствено желанието си Западът да зачита нейните специални интереси в постсъветското пространство. Ясно е и кои от бившите съветски републики подкрепят тези руски амбиции. Това са държавите от Организацията на Договора за колективна сигурност – централноазиатските републики, без Туркменистан, плюс Армения и Беларус. Борбата за влияние в европейската част на постсъветското пространство (без трите прибалтийски републики) обаче продължава. Приднестровието вероятно ще бъде следващият индикатор за това, колко далеч е готова да стигне Русия в желанието да възстанови водещите си позиции в тази геополитическа зона. Ако Москва се съгласи на реинтеграция на сепаратистката област в рамките на Молдова, срещу отказа на Кишинеу от евроатлантически амбиции, това ще бъде знак, че войната в Грузия е била по-скоро изключение, а не част от далечен стратегически замисъл за конфронтация със Запада.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}