06
Пет, Дек
5 New Articles

Промените в границите на България през 40-те години на ХХ век

брой5 2008
Typography

Първата световна война не успява да разреши глобалните противоречия в Европа. Хищническата политика на победителите води  до ново прегрупиране на  силите. Очертават се два блока - на поддръжниците на статуквото установено след 1919, и на ревизионистите. Към първите спадат Великобритания, Франция, Чехословакия, Полша, Румъния, Югославия, Гърция – държави, задоволили териториалните си претенции. Във втората се нареждат, както победените Германия, Австрия, Унгария и България, така и разочарованата Италия. Оформя се и трета сила - СССР, създаден през 1924, върху развалините на бившата Руска империя, който, заради дипломатическата си изолация, се интересува най-вече от международното  признаване на болшевишкия режим.

Взаимният страх води до все по-антагонистичното отношение между  на двата  блока, довело до подписването на взаимни договори за защита между страните победителки. През 1921, Румъния и Югославия сключват договореност,  насочена срещу България. През 1934, под егидата на Франция, е създадена Балканската Антанта, в която влизат Югославия, Румъния Гърция и Турция и чиято главна цел е защитата от ревизионистичните намерения на България.

Възходът на ревизионистичните сили в Европа

Европейската политика коренно се променя след 30 януари 1933, когато властта в Берлин е завзета от Германската национал-социалистическа работническа партия и амбициозния и водач Адолф Хитлер. През периода март-май 1933, той ликвидира партиите, профсъюзите и автономията на провинциите, а със “Закона за осигуряване на единството между партия  и държава”, от 1.12.1933, слива собствената си партия с държавата. Утвърждаването на новата власт приключва на следващата година със ”Закона за новото устройство на Райха” (30 януари 1934), разпускането на Райхсрата (14 февруари с.г.)  и обединяването на поста на райхспрезидента и райхсканцлера, в началото на август 1934.

Установил личната си власт, Хитлер започва реализирането на  мащабна външополитическа програма, целяща ликвидиране на следвоенната система и превръщането на Германия в първостепенна сила на континента. Още на 13 януари 1935, с плебисцит,  е присъединена Саарската област, управлявана дотогава от Обществото на народите (ОН). През март 1935 е възстановена всеобщата военне служба. На 7 март следващата година, Германия денонсира Договора от Локарно и овладява демилитаризираната Рейнска зона. На 13 март 1938 е присъединена Австрия, чието “възвръщане към Райха” е потвърдено с референдиум, през април с.г. На 30 май, Фюрерът издава заповед, целяща разгрома на Чехословакия.

Тази нова ситуация поставя в деликатно положение бившите победителки Великобритания и Франция. От една страна, те са притиснати от агресивността на нова Германия, а от друга -  върху тях  започва да упражняват натиск САЩ, които, след Първата световна война, все по-настойчиво се намесват в глобалната политика. С решенията на Вашингтонската конференция (февруари 1922), американският флот се изравнява по численост с британския, а чрез плановете “Дълес” (1924) и “Йънг” (1929), САЩ заставят страните победителки да направят отстъпки към Германия.  Този натиск е особено силен върху „господарката на моретата” Великобритания, която добре осъзнава бъдещата заплаха за колониалните си владения. Поради тази причина, министър-председателят Невил Чембърлейн избира „по-малкото зло” – т.е. Хитлер, който желае споразумение с англичаните, а и, което е по-важно, няма колониални претенции (освен за бившите германски владения в Африка). Франция, лишена от руска и британска подкрепа, ясно схваща безизходицата, в която е попаднала, и въпреки нежеланието си също търси споразумение с национал-социалистите.

Италия, макар и наредила се сред победителите от 1918, не е удовлетворрила териториалните си апетити. Отказана и е Далмация, както и Албания. Това води до отчуждаването и от новите господари на континета. В началото на 1938, Германия пресича и италианските претенции за влияние в Австрия. Така, управляващите в Рим фашисти, начело с Бенито Мусолини, осъзнават зависимостта си от могъщия северен съсед, към когото изпитват все по-засилваща се (макар и прикрита) неприязън.

В тази обстановка, на 29 септември 1938, на конференцията в Мюнхен, Великобритания, Франция и Италия предават на Германия населената с немци чехословашка област Судети. Мюнхенското споразумение става крайъгълен камък на световната политика, тъй като бележи официалния край на Версайската система. Предвид новата ситуация, българското правителство стига до извода, че е назрял моментът за ревизиране на Ньойския договор. На първо място е поставен  Добруджанския въпрос, смятан за най-лесно разрешим. Това е формулирано от министър-председателя Георги Кьосеиванов, през април 1939, на заседание на Комисията по външна политика. Още през януари същата година, цар Борис III сондира мнението на Италия по проблема, но среща хладно отношение.

Сходна е и реакцията на Третия Райх. Българският пълномощен министър в Букурещ съобщава, на 4 септември 1939, че в разговор с германския си колега Фабрициус, последният му е заявил, че Германия е заинтересована от послушна Румъния и се нуждае от спокойствие на Балканите. На практика, немският дипломат повтаря казаното от Фюрера пред българския министър-председател, през юли същата година[1]. Германската реакиция е разбираема. Страната има прекалено много въпроси за уреждане със своите съседи, за да предизвиква нов конфликт. Освен това, Германия се нуждае и от доставките на румънски петрол, поради което не може да си позволи загубата на такъв стратегически партньор. Немската позиция за  Добруджа остава непроменена, чак до разгрома на Франция - най-големия покровител на карпатската монархия. Същото отношение Райхът демонстрира и към унгарските претенции за Трансилвания[2].

Интересите на Италия на Балканите нарастват след 1939, когато е завладяна Албания, но посоката им е към Гърция, поради което Дучето не проявава особен интерес към българските претенции.

Опасявайки се от нов европейски конфликт, Англия и Франция твърдо поддържат статуквото на Балканите. През есента на 1938, румънският крал Карол II посещава Париж и Лондон, където му предлагат уреждане на спорните въпроси с България, с цел присъединяването на последната към проектирания „блок на неутралните”. След категоричния отказ на краля обаче, западните демокрации застават изцяло на негова страна. През пролетта на 1939, те  дават официални гаранции на Румъния, че ще защитават територи­алната и цялост[3]. В края на 1939, Великобритания прави пореден опит да убеди Румъния, но отново среща отрицателния и отговор. Незаинтересоваността на западните демокрации по отношение на България е лесно обяснимо - заобиколена от  англо-френски съюзници, тя няма никакви възможности за самостоятелни действия.

Въпреки това, българската дипломация прави опити за уреждане на Добруджанския въпрос с помощта на Великобритания и Франция. През 1939, председателят на ХХIV ОНС Стойчо Мушанов посещава Лондон и Париж, но е посрещнат хладно. Същото се получава и при визитата на Григор Василев в Осло, Варшава и Париж. Макар заплахите, които отправят българските политици, в това число и цар Борис III[4], че ще търсят съветска подкрепа, Европа не обръща особено внимание на исканията на България..

Ухажвана от всички, Румъния добива смелост и отказва да прави каквито и да било териториални отстъпки. Категоричната позиция на Букурещ е ясно изразена по време на заседанията на Съвета на Балканския пакт в Белград през февруари 1940[5]. Въпреки това обаче, с цел печелене на позиции пред Германия и Италия, Румъния прави чисто показни намеци за готовостта си  да  уреди “спорните въпроси с България, даже и чрез териториални отстъпки”[6].

Мюнхенската конференция има решаващи последици за още една страна, стояла дотогава встрани от голямата политика - СССР. На ХVIII конгрес на ВКП (б), състоял се през март 1939, се забелязва радикална промяна в реториката, в сравнение с предходните години. На преден план излиза “империалистическата” заплаха. В голямата си реч, от 10 март, съветският лидер Йосиф Сталин, недвусмислено изразява схващането, че Мюнхен е прелюдия към същинската цел на Западния свят, а именно ликвидирането на съветския режим[7]. Подозренията му се подсилват и от окупацията на остатъчна Чехословакия, на 15 март 1939, при която Великобритания и Франция отново остават пасивни. Отговорът на Москва е мащабна програма, целяща модернизирането на Червената армия.  Военните разходи главоломно нарастват - от 5%, през 1930, до 40%,  в началото на1941[8]. На 3 май 1939, народният комисар на външните работи Максим Литвинов, привърженик на политиката на колективна сигурност, е заменен с предания на вожда Вячеслав Молотов. С цел предотвратяване на евентуално германско нападение, Сталин решава да действа превантивно, като провокира изтощителен конфликт между западните демокрации и Третия Райх[9]. Наличието на подобни планове проличава в разговора на кремълския вожд с Молотов и Жданов, записан в дневника на тогавашния председател на Коминтерна Георги Димитров[10]: войната се води между две групи капиталистически страни (бедни и богати) за колонии, суровини и т.н., тоест за прераздпределяне и господства в света; Москва няма нищо против те да се сблъскат и да се отслабят взаимно; Хитлер, без да го иска и без да го разбира, на практика, ерозира капиталистическата система; СССР може да маневрира, подтиквайки едната страна против другата и съдействайки за още по-голямото им отслабване; Пактът за ненападение, в известна степен, помага на Германия, но не изключва възможността в следващ момент да бъде подкрепена другата страна.

За да реализира целите си, на 17 април 1939, правителството на СССР, връчва на Великобритания и Франция проект за антигермански договор, между трите страни. Западните демокрации, които смятат, че след чистките от 1937 Червената армия е силно отслабена и ненадеждна[11], обаче отказват.

Подозренията на Сталин се увеличават след съобщенията на съветския посланник в Лондон Иван Майски за тайни преговори между британските и нацистка Германия[12]. Това кара “бащата народите” да форсира нещата. На 2 юни, съветското правителство отново предлага проект за тристранен договор с Великобритания и Франция. Преговорите стартират на 23 юли, в Москва. На  12 август, пак в Москва, започва съвещание  на военни мисии на  трите държави, което (според  инструкциите на Сталин) трябавало да бъде провалено. За целта,  на 14 август, народният комисар на отбраната Климент Ворошилов поставя практически неизпълнимото искане за свободно премнаване на съветски войски през територията на Полша и Румъния. Западните делегации заявяват, че нямат пълномощия за решаването на такива въпроси и, на 17 август, преговорите са прекъснати до получаване на отговор от полското правителство, чието “не” става ясно само три дни по-късно[13].

Верен на идеята да скара западните си противници, Сталин започва паралени разговори с Германия. Още на 10 януари 1939 той дава съгласие за сключване на търговско-кредитно споразумение с Райха, но съветската страна прави всичко възможно да протака разговорите. Изнервени от преговорите със западните демокрации, поставящи под въпрос полските планове на Фюрера, германците попадат в клопката на Сталин.

На среща в берлинския ресторант “Евест”, на 26 юли 1939, между руския посланник Астахов и служителите в германското външно министерство Шнурре и Шмид, немците  заявяват, че за подписването на търговския договор е необходимо и подобряване на политическите отношения. Шнурре посочва и темите, по които може да се преговаря -Прибалтика, Полша и Румъния[14].

Намекът за възможно споразумение по териториалните въпроси е повторен и от германския външен министър Йоахим фон Рибентроп, при срещата му с Астахов, на 02 август[15]. На 17 август, когато военните мисии на Великобритания и Франция напускат провалилата се среща в Москва, Молотов отправя до Германия меморандум за подписване на пакт за ненападение, към който да се прибави и “специален протокол за интересите на  договарящите се страни”[16]. Шест дни по-късно (23 август), в Москва, Рибентроп и Молотов слагат подписите си под договора и съпровождащия го секретен протокол. Чрез последния се разграничават сферите на влияние в Източна Европа, като в съветската остават Финландия, Прибалтика, Източна Полша и Бесарабия.

На 1 септември 1939 Германия напада Полша, а на 17-ти Червената армия завзема полагащите се на СССР територии. Англия и Франция обаче отново остават настрана от конфликта,  въпреки  че обявяват война на Райха. Така, планът на Сталин се проваля.

Пасивната позиция на западните демокрации подхранва подозренията на кремълския лидер, за наличието на западен заговор срещу страната му. Според него, бъдещата война става неизбежна и СССР трябва да е предварително готов за нея. Съгласно съветските планове, военните действия  ще се водят в пограничните райони и предимно на чужда територия. Затова Сталин започва формирането на своеобразен „санитарен кордон” около Съветския съюз. В първостепенна цел се превръща присъединяването на земите, отстъпени със секретния протокол от 1939, както и засилване на съветското влияние в България и Турция. Последните две страни официално са включени в съветските претенции, при посещението на Молотов в Берлин, на 12-13 ноември 1940[17].

Осъществяването на тази мащабна програма стартира непосредствено след приключването на полската война. На 30 ноември 1939, СССР напада Финландия, но въпреки удържаната с цената на много жертви победа, главния замисъл на операцията се проваля. Финландците губят части от територията, но не и независимостта си.

Следващите набелязани са  Литва, Латвия и Естония. Още в края на 1939 там са  създадени  бази на Червената армия.. На 10 май 1940, Германия започва поредната военна офанзива, този път срещу Франция, продължила до пълния разгром на последната, на 22 юни с.г. Притеснена от бързата победа на новия си западен съсед, Москва ускорява (през юни 1940) присъединяването на балтийските държави. После идва ред на Бесарабия.

Решаването на Добруджанския въпрос

Стратегическият интерес към Балканите води до промяна на съветската позиция по Добруджанския въпрос.  Ако през май 1939, Литвинов изразява пред българския пълномощен министър в Москва неангажиращото си одобрение[18] (подобно на Англия и Франция),  през ноември с.г. съветският военен аташе в Атина Радионов директно заявява на българския си колега, че СССР “ще спомогне, щото в Добруджа да се установи обща граница” с България[19]. На 20 март 1940, българският посланик Антонов пише от Стокхолм, че след като уреди финландската криза, съветското правителсто ще постави въпроса за Бесарабия, което би било от полза за бъл­гарската кауза по добруджанския въпрос.

За Румъния настават трудни времена. След пробива на линията “Вейган”, на 14 юни, войниците на Вермахта влизат в Париж. Главният покровител на карпатската монария  излиза от голямата политика.Предчувствайки хода на събитията, още на 29 май 1940, румънският посланик Роману заявава пред българския си колега Чуканов: “Убедени сме, че трябва да се дойде до едно споразумение с България”, след което допълва, че страната му е готова да отстъпи цяла Южна Добруджа, освен Силистра и още един-два града[20]. Разбира се, всичко остава в сферата на добрите пожелания.

Усещайки промяната в международната политика, българското външно министерство, на тайно заседание, още през април 1940, определя Добруджанския въпрос като първостепенен. Решено е претенциите да се простират до границата на областта от 1913[21]. Събитията се развиват с главоломна бързина.

На 24 юни 1940, Молотов уведомява германския посланик в Москва, че Съветският съюз ще предяви претенциите си към Бесарабия и Северна Буковина. Два дни по-късно, народният комисар на външните работи връчва на румънския посланик нота, с която се иска споменатите две области да бъдат опразнени от румънски военни части в срок от 24 часа. Нежелаейки излишни усложнения със Сталин, и от Берлин, и от Рим, съветват Букурещ да се подчини. На 28 юни Червената армия влиза в Бесарабия и Северна Буковина.

Съветската инвазия става повод за отдавна чакащата подходящ момент Унгария да постави на дневен ред Трансилванския проблем. Още на 27 юни, в полунощ, унгарците струпват войскови части по  границата с Румъния. Унгарското правителство е твърдо решено да действа, със или без съгласието на Германия, дори и с цената на война . На следващия ден унгарският посланик в София Арноти се среща с българския външен минитстър Иван Попов, за да предложи съвемстни действия. Следвайки инструкциите на царя, Попов дипломатично отклонява предложението[22].

Създалата се обстановка е неприятна за Германия, тъй като тя, от една страна, не иска да отслаби отношенията си с Румъния, а от друга - се страхува за влиянието си в Будапеща и София и особено в последната, където съветските интереси стават очевидни. Затова първата и реакция, както и тази на Италия, е и  България, и Унгария да се въздържат от военни действия, заемайки изчаквателна позиция[23]л

Въздържаността на  Вилхелмщрасе и Палацо Киджи, дразнят българските управляващи. На 29 юни, цар Борис III, вика германския посланик Херберт фон Рихтхофен и му заявява, че ако Добруджанският проблем не бъде уреден, има реална заплаха от революция и съветизация на страната. Заплахата е приета сериозно от Рихтохофен, който, в писмо да своето правителство, съветва да се направи всичко възможно за засилване на немските позиции[24].

Междувременно, българската дипломация сондира и мнението на Съветския съюз. Москва не само дава пълната си подкрепа за българските искания, но дори прави намеци и за Северна Добруджа[25].

Натискът към Германия продължава. На 10 юли, Иван Попов нарежда на Първан Драганов, посланик в Берлин, да съобщи на Вилхелмщрасе, че съветския посланик в София е изразил подкрепата на страната си за българските териториални претенции. Два дни по късно, пред Рихтхофен, той добавя, че България придава важно значение на съветската позиция[26].

На 10 юли, унгарският министър-председател Телеки и външният министър Чаки, заминават за Мюнхен, където се срещат с Хитлер, за да изложат безкомпромисната си позиция по Трансилванския въпрос. На срещата е засегната и Добруджа, но немският отговор е, че румънците искат първо уреждане на проблемите с Унгария, тъй като са по-сложни[27]. Така, Букулещ се опитва да парира евентуални преговори с България.

Все пак, обединеният натиск срещу Берлин дава резултати. Опасявайки се от засилване на съветското влияние на Балканите и възможен унгарско-румънски конфликт с непредвидими последици, зяаради евентуална съветска намеса, Фюрерът се ориентира към решаване на проблема за сметка на карпатската монархия. На 16 юли, Рибентроп съобщава в София, че Хитлер е посъветвал румънския крал  да ”се споразумее по мирен начин, едновеменно с българите и унгарците, върху една разумна база”[28].

Постигнал пробив в разрешаването на териториалния проблем, българският външен министър сондира мненеието на Берлин и Рим, за евентуални претенции на България към Сан-Стефанската граница в Добруджа или тази от Букурещкия договор от 1918. Отговорът и на двете държави е единодушен - да се държи за граничната линия отпреди 1913[29]. Очевидно е желанието да се щади Румъния.

На 23 юли, в Берлин пристигат новоназначеният румънски премиер Йон Джигурту  и външният министър Михаил Манойлеску, които  Хитлер  заставя да започнат преговори с Унгария и България. В Рим румънските управници получават същия отговор.

На 27 юли, за Зацбург заминават българският министър-председател Богдан Филов и външния министър Попов.Там те се срещат с Рибентроп, а след това, в Оберзалцберг, и с Хитлер. Фюрерът дава да се разбере, че Добруджанският въпрос не бива да се свързва с Трансилванския. Разрешаването и на двата проблема следва де се стане без протакания, “както, когато боли зъб, той не се вади по малко, а наведнъж”[30]. Българските управници изразяват опасенията си за евентуални претенции на румънците към Балчик, където е погребано сърцето на тяхната кралица Мария. Фюрерът обаче е безкомпромисен: “не може да се говори за сърца, когато могат да падат кралски глави”[31].

След разгрома на Франция и съставянето на новия британски кабинет, начело с Уинстън Чърчил, Великобритания  насочва интересите си основно към Гърция и  Турция, с които се опитва да формира антигермански блок. Поради това, тя се дезинтересира от Румъния, която вече изцяло е под влиянието на Берлин.

Доскорошните балкански съюзници на Букурещ бързо минават в лагера на силните на деня. Още през ноември 1939, гръцкият диктатор Йоанис Метаксас, заявява на българския пълномощен министър: “Ако имате претенции спрямо Румъния ние няма да се бъркаме”[32]. През юни-юли 1940, Югославия, на няколко пъти, съветва румънската страна да има благосклонно отношение към българските претенции[33].

Изоставена от всички и заобиколена от врагове, на 2 август 1940, Румъния, в лицето на своя Коронен съвет, решава да започне преговори с Унгария и България. Проблемите с първата намират окончателното си разрешения с подписания във Виена, на 30 август, договор, по силата на който Северна и Централна Трансилвания се предава на Унгария.

Румънските управляващи правят всичко възможно да протакат преговорите с България, опитвайки се да ги провалят. Първоначално, външният министър Манойлеску предлага среща на външните министри на двете страни. На 14 август, българското правителство категорично отказва, декларирайки твърдото си намерение за възстановяване на добруджанската граница отпреди 1913 [34].

Два дни по-късно, от Букурещ идва предложение за започване на преговори, като се сондира оставането в румънско владение на  Силистра и Балчик. То е подкрепено и от специална промемория на крал Карол II до цар Борис III, с която се иска отстъпването на двата града. Както царят, така и правителството, категорично отхвърлят офертата. На 17 август, външният министър Попов, уведомява румънския си колега, че приема предложението за преговори, които започват на 19 август в град Крайова (Румъния). Българската делегация с води от Светослав Поменов, а румънската – от посланик Алекснадру Крециану. Още на първото заседание, Крециану повдига искането за Силистра и Балчик , но среща  твърдия отказ на Поменов. На 24 август, в срещата на военните съветници - генералите Попов и Потопеяну, отново е повдигнат териториалният въпрос. Румънският генерал заявява, че страната му претендира за благосклонност, заради участието й в освобождението на България. Отказали се от Силистра и Балчик, румънците искат да се отсъдят в тяхна полза двата вклиняващи се триъгълника (единият 20 км източно от Силистра), за да може страната им да осигури отбраната си. Генерал Попов категорично отказва и настоява стриктно за границата от преди 1913[35].

В крайна сметка, румънците са принудени да отстъпят. На 7 септември 1940, в Крайова, е подписан така дългоочакваният договор, като новата граница е описана в чл.1, както и в специално приложение А:

Чл.1. В сектора, включен между Дунав и Черно море, границата между България и Румъния ще бъде занапред установена така, че да следва трасето, посочено в приложения тук протокол към настоящия член (Приложение А). Този протокол съставя неразделна част от настоящия договор.

1. Новата граница ще тръгва от Дунава, непосредствено под Силистра, за да стигне до Черно море, на около 8 км южно от Мангалия.

Приложение А

Протокол към чл.1 от договора, подписан на 7 септември 1940, в Крайова

Между тези две крайни точки границата ще следва една уговорена линия, оставяйки (по карта 1:200000):

от една страна, на България, селата: Калипстрово, Караор-мап (Срацимнр), Кранове, Кадъкьой (Ведрина). Терс Конду (Северняк), Кечи дереси (Поручик Кърджиево), Дели Юсуф куюси (Лозница), Хасанча (Асеновец), Дурасии (Дрян). Енндже Хайдар (Краище), Хисарлък (Заграде), Чифут куюси (Йовково), Мурфатча (Предел), Хюсеинч кьой (Вичово) и Аканджий (Здравец); от друга страна, на Румъния, селата: Алмали, Есекьой, Карван Мик, Карван Маре, Великьой. Калайджи, Реджебкуюси, Теке Дереси, Добромир, Хисарлък (Четатея), Хайран кьой, Докузагач. Дере кьой. Дули кьой. Валали, Коди кьой и Иланлик.

Чрез Крайовския договор България увеличава територията си с 7 695,8 кв. км. и общата и площ става 110 911,5 кв. км. Във възвърнатите земи е въведено българското административно деление. Областта е разделена на седем околии, включени в състава на Шуменска област: Аккадънларска (от 1942 - Дуловска), Балчишка, Добричка, Касъмска (от 1942 - Генерал Тошевска), Куртбунарска (от 1942 - Тервелска), Силистренска и Тутраканска. Със “Закона за създаването на Русенска област”, от 16 юли 1941, обнародван в Държавен вестник на 24 юли, Тутраканска и Силистренска околии преминават към новосъздадената Русенска област.

Опитите за решаване на македонския въпрос

Динамиката, с която се развиват събитията на Балканите, е голяма. Воден от честолюбиви подбуди и имперски амбиции, италианският водач Бенито Мусолини предприема, на 28 октомври 1940, необмислено нападение срещу Гърция, в което италианските войски търпят тежко поражение. Те не само са отблъснати от гръцките територии, но са принудени да отстъпят една трета от Албания. За да избегне очертаващият се пълен разгром, Дучето търси помощта на немския си съюзник, което превръща Балканите в зона на жизнените интересите на Германия. С цел безпрепятствено достигане до Гърция, Берлин упражнява силен натиск върху София и Белград за присъединяването им към  т.нар. Тристранен пакт, сключен на 27 септември 1940 между Германия, Италия и Япония. Пред заплахата от окупация, българският цар Борис III е принуден да отстъпи. Същата е реакцията и на югославския регент Павел.

При преговорите с Германия за присъединяването си към пакта, българите поставят македонския въпрос На 4 януари 1941, при срещите си с Рибентроп и Хитлер, Богдан Филов прави намеци за Македония, но външният министър на Райха го прекъсва с думите “не може всичко да се разреши наведнъж”[36]. Фюрерът е още по-категоричен : “всички въпроси не могат да се разрешат наведнъж....трябва да се остави нещо и на другите поколения”[37]. Нежеланието на Германия за териториални отстъпки, за сметка на Югославия, е разбираемо. Всяко ощетяване  моментално би тласнало западнта българска съседка в обятията на Великобритания, която и без това има силни позиции в стрната.

На 1 март 1941, във Виенския дворец “Белведере”, премиерът Филов слага подписа си под протокол за присъединяване на България към  Тристранния пакт На 25 март, същото прави и югославският му колега Драгиша Цветкович. Два дни по-късно обаче (на 27 март), проанглийски настроени офицери, оглавявани от генерал Душан Симович, извършват преврат, като новото правителство се отказва от поетите договорености с Германия. Реакцията на Хитлер е мълниеносна. Още същия ден, той издава Директива № 25, за ликвидацията на Югославия. На българския посланик в Берлин Първан Драганов, е заявено, че в така създалата се ситуация се открива въпросът за Македония[38]. На 30 март, Драганов съобщава за среща с фон Рибентроп, на която последният сондира българската позиция по македонскиявъпрос[39].

В германското ръководство се разглеждат два варианта за бъдещето на Македония: даването и на България и обособяването на областта като самостоятелна държава[40]. Фюрерът се спира на първия, тъй като в противен случай би се стигнало до охлаждане на отношенията с българите, което е крайно нежелателно за германските интереси. На 6 април 1941, Хитлер подписва специална директива за съдбата на Югославия. В нейната точка 4 се казва, че “Македония трябва да се даде на България” [41].Същият ден, Вермахтът започва военни действия. На 8 април, Рибентроп предава на българския посланик желанието на Фюрера “три български дивизии да окупират сръбска Македония и да поемат администрацията и”[42]. Още на следващия ден, Филов съобщава на германския посланик в София - фон Рихтхофен, за съгласието на  правителството по така формулираното предложение[43].

На 15 април 1941, в Щаба на войската, е изпратена топографска карта с мащаб 1:100000 , в която се посочва, че българските войски следва да се разположат по линията Враня-Скопие-Вардар[44]. На 17.април, новосформираното югославско правителство подписва акт за безусловна капитулация. В същия ден от Берлин се получава разрешение за навлизането на български части в Западните покрайнини[45], както и в Беломорска Тракия, “ограничена на изток с демаркационната линия Мустафа паша (Свиленград)-Кюпрюлю-Дедеагач, а на запад - с линията на рекаСтрума”[46]. Районът на Димотика, Софлу и Фере е обособен от германците като неутрална зона, окупирана от тях, за да бъде предадена на Турция, ако и тя се присъедини кам Пакта.

В хода на военните действия срещу Югославия, италианските войски успяват да окупират западните части на Вардарска Македония. Това дава основание на Италия да предяви претенции към завзетите от нея македонски земи. За да се избегнат бъдещи разногласия с новите съюзници, цар Борис III се среща с Хитлер,  на 19.април.1941, във  Винер-Нойщад  (край Виена), където по това време пребивава Германската главна квартира. Портоколи от разговорите не са водени, но при завръщането си в София, царят е видимо доволен. Поставил е въпроса за Солун, но Фюрерът отклонява разрешаването му за след войната. Относно Охрид, Хитлер обещава , че ще го има предвид при преговорите с италианците[47].

На 20 април1941, българските войски навлизат в Източна Вардарска Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия. Ако в първите две области българите са посрещнати с големи тържества, в Беломорието, където населението, след 1919, е предимно гръцко, отношението е хладно. Въпреки радостта от обединението, остават открити въпросите, свързани с администрацията в тези райони, както и със западната граница в Македония.

На 21 и 22 април.1941, във виенския хотел “Империал”, се провеждат преговори между външните министри на Германия и Италия-Йоахим фон Рибентроп и граф Галеацо Чано, за разграничаване зоните на влияние в Югославия и Гърция. През първия ден Рибентроп уведомява италианския си колега, че претенциите на  цар Борис III са за цяла Македония до бившата югославско-албанска граница. Освен това, българският владетел силно настоява за Охрид, като българска национална светиня[48]. Граф Чано прави контрапредложение, новата граница  да започва на запад от Скопие и да завърши на изток от Битоля, като Прилеп остане български.[49]. Въпреки това, се съгласява за Охрид с околностите му, “та българските светини да останат в българска територия”[50]. На следващия ден германският външен министър поставя въпроса за Солун, но Чано заяваява, че няма правомощия да говори по този въпрос. При преговорите немците усяват да запазят за българите и Люботрън. На 24 април1941, във Виена, е подписан окончателният протокол за прокарване на новата гранична линия, известна в историята като Виенска. Според нея, Охрид и Ресен остават за България, но към Албания (т.е. в италианската зона) са включени Преспа, Струга, Дебър, Гостивар, Тетово и Кичево, в които живее българско население.

На 27 април 1941, в София пристига Карл Клодиус - зам.началинк на Отдел търговска политика при Външното министерство на Райха, за да запознае цар Борис III и правителството с резултатите от Виенските договорености. Българските управляващи не възразяват за загубите в Западна Македония,  но искат като компенсация Лерин, Солун,Кукуш, района около Одрин, както и корекция на новата българо-сръбска граница, предвиждаща преминаването към България на прохода Св.Никола (североизточно от Кална), откъдето граничната линия следва да мине югоизточно от Бяла Паланка и Лесковац, да прекоси река Морава, след което да следва по гребена на долината на Баничка Морава, и оттам, към височината северно от Люботрън[51]. Проходът Св.Никола има  голямо стратегическо значение, защото се намира на най-краткия път от Видин до Пирот, т. е. свързва Северозападна България с Поморавието, и респективно, Македония.

Съгласно изпратените от Рибентроп инструкции, на 4 май 1941, от всички претенции германците се съгласяват само с ректификацията на българо-сръбската разграничителна  линия[52]. На 11 май 1941, в София  официално е получено съгласието на германците за новата  граница със Сърбия [53]. Решаването на останалите искания е отложено за неопределно време. До края  на май 1941, българските войски окончателно завземат полагащите се територии в Македония. На 8 май 1941 се получава разрешение да се присъединят и беломорските острови Тасос и Самотраки.

На 24 май 1941, Карл Клодиус и българският външен министър Иван Попов подписват стопанска спогодба, индеректно даваща на България правото на собствена администрация в новопридобитите земи[54]. На 5 и 8 май.1941, германските власти разрешават настаняването на българска администрация и в Беломорската зона.[55]. Така завършва процесът по усвояване на новите територии. Присъединяването става по нареждане на германците,  но изрично споразумение с тях България няма. Това е направено умишлено, за да може, във всеки момент, да се упражнява натиск върху несигурния балкански съюзник.

На 14 май 1941, министър-председателят Богдан Филов, на тържествено заседание на ХХV ОНС,  официално обявява анексията на Вардарска Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия. В заседателната зала обаче, не присъстват посланиците на Германия и Италия-барон Херберт фон Рихтхофен и граф Масимо Маджистрати. Вероятната причина за отсъствието им е, че техниите правителства смятат българските териториални придобивки за военновременни  окупационни зони, а не за окончателно присъединени земи. Затова, в германските карти от онова време, тези области  са дадени отделно от България и върху тях стои надписът “unter Bulgarischer  verwaltung “[56] (т.е. под българско управление).

Границите на Обединена България

Новата граница на България започва от устието на река Тимок в Дунав и продължава на юг, по Тимок, до вливането в нея на река Безданица. После продължава по течението на Безданица до билото на Стара планина. Оттам следва (в посока югоизток) билата на планините Бабин нос и Светиниколска. Близо до връх Голеш, на Светиниколска планина, тя завива рязко на югозапад, спуска се по южните планински склонове, и пресича горното течение на река Свърлижки Тимок. Западно от село Кална (което остава в българска територия), границата се отклонява на юг, по рида Треси Баба, и пресича река Нишава, при гара Чифлик (на жп-линията София-Ниш, между селата Кленйе и Черноклище). После пресича рида Белава и, близо до град Бабушница, достига река Лужница. По-нататък следва реките Лужница и Власина до град Власотинци. От Власотинци, границата продължава на югозапад, пресича река Българска (Южна) Морава и се изкачва по билото на планината Кукавица. После минава през източната част на планината Голяк и се прехвърля по течението на река Биначка Морава. По-нататък, минава северно от град Качаник, пресича река Лепеница (Лепенац) и се изкачва по билата на планините Нередимка, Жар и Ошляк (на север от селата Кащанево (Кощанево), Сушица (Сушике) и Яжинце). След това завива рязко на юг, (минавайки западно от село Мушниково), прехвърля билото на Шар планина и се спуска в Тетовското поле, заобикаляйки от запад селата Ратае, Жилче и Шемшево. По-нататък пресича горното течение на река Вардар, минава западно от селата Сиричино и Групчин и се възкачва по билото на планината Сува гора. Насочвайки се на юг, границата минава източно от селата Горни Челопек, Корито и Желязна река и западно от селата Седларево, Бенче, Ново село и Мамудовец (Мамудовци). После пресича река Треска, близо до град Кичево, и  се отправя към Охридското езеро, минавайки западно от селата Старовец (Староец), Белица, Велмей, Мешевице (Мешеища) и Горенци. При движението си на югозапад, тя прехвърля билото на Илинска планина. Западно от село Подмоле, границата достига северния бряг на Охридското езеро. Оттук, тя се насочва на югоизток, през водите на езерото, към манастира “Св. Стефан” (България получава тесен 10-километров излаз на езерото). От споменатия манастир, границата се отправя, почти по права линия, на изток, минавайки северно от селата Шипокино, Евла и Козяк и южно от градовете Охрид и Ресен. След като прехвърля планината Галичица (Галичница), тя се изкачва и следва билото на голямата планина Баба (Пелистер), достигайки бившата югославско-гръцка граница, западно от село Кишава. По-нататък, новата граница съвпада със старата до връх Тумба на билото на Беласица (на гръцки Керкини). От него, новата граница се спуска на югоизток, към река Струма (Стримон) и я достига южно от Бутковското езеро (Лимни Керкини). После границата следва талвега на Струма, пресича езерото Тахино (Тахинос) и достига Егейско море, при Орфанския залив. България разполага със 130-километров морски излаз между устието на Струма и Дедеагач, като в територията й са включени и важните в стратегическо отношение острови Тасос и Самотраки. Границата достига отново сушата на 5 км. източно от Дедеагач. Оттам тя се отправя на север, през планините Пеперуда (на турски Келебек) и Букате (Муката), към старата, довоенна, българо-гръцка граница. Достига я близо до село Малък Дервент (Кючук Дервент, Микрон Дерион), което остава на българска територия, и съвпада с нея до река Арда. От пресичането на Арда (близо до село Бекташи) новата граница продължава, по права линия, на североизток, към река Марица. Тя достига реката между градовете Свиленград (Мустафа паша) и Капитан Андреево (оставяйки на България град Орменион (Черномен, Чирмен) и няколко села около него), където отново се слива със старата българо-гръцка граница. Останалата част от югоизточната граница съвпада с довоенната.

 

 

 

В три участъка (от устието на Тимок до село Кална; от град Бабушница до град Власотинци и от планината Голяк до река Биначка Морава) новата северозападна гранична линия съвпада с тази от Сан Стефанския договор от 1878. Този факт издава, откъде германците черпят сведения  при определяне на българо-сръбската граница.

С новоустановенте териотрии, България придобива 39 756,6 кв.км[57] [58] и общата и площ става 150 668.1 кв.км.  Със заповеди № 2618, 2619, 2620 и 2621, от 26 юли 1941, на министъра на вътрешните работи и народното здраве Петър Габровски[59], в присъединените земи е въведено българското административно териториално деление.

Западните покрайнини са  поделени на 4 околии (Босилеградска, Бабушнишка, Пиротска и Царибродска) , които са присъединени към Софийска област.

Македония е разделена на две области:

- Скопска, с 19 околии - Баровска, Бояновска, Вранска, Велешка, Дойранска, Качанишка, Кочанска Кривопаланска, Кумановска, Кратовска, Струмишка, Скопска, Сурдулишка, Светиниколска, Радовишка, Щипска, Гевгелийска, Кавадарска и Неготинска;

- Битолска, с 6 околии-Битолска, Бродска, Крушевска, Охридска, Прилепска и Ресенска.

Беломорска Тракия е включена в новосъздадената Беломорска област, с център Ксанти, поделена на 11 околии- Гюмюрджинска, Дедеагачка, Демирхисарска, Драмска, Зиляховска, Кавалска, Ксантийска, Тасоска (с център с.Лимен), Правищенска, Саръшабанска и Серска.

Новоприсъединените села по десния бряг на Тимок са придадени към Кулска околия (Врачанска област). Няколко села от бившите погранични райони, в близост до Неврокоп (Гоце Делчев), са включени в Неврокопска околия (Пловдивска област), а тези, намиращи се в района на Орменион, към Ивайловградска и Свиленградска околии (Старозагорска област)

Въпреки  договореностите с Германия, италанците не се отказват от своите претенции относно българско-албанската граница. Към подписания на 24 април 1941 във Виена протокол е приложена географска карта в мащаб 1:1 000 000 [60], върху която граничната линия не е съобразена с особеностите на релефа. При прехвърлянето на линията върху топографски карти с мащаб 1:100 000 се получават разминавания между италианските и германски карти, поради нагаждането към терена. Освен това, мастилената линия от Виенската карта, при прехвърлянето, обхваща полоса от 12 км[61]. Тези неуредици дават повод на италианците да предявяват претенции при прокарването на границата. На 29 юни 1941, в Призрен, е подписано споразумение между италианските и български военни власти, с което е призната линията, определена от германските карти[62].

За да се предотвратят бъдещи спорове, цар Борис III предприема пътуване в Италия. На 9 юни той се среща в Сан Росоре с италианския крал Виктор Емануил III, който го съветва да се обърне направо към Мусолини. Срещата с Дучето се осъществява на 12 юни1941, и на нея е постигнато съгласие граничните спорове да се решат при бъдещо посещение на Богдан Филов и външния министър Попов в италианската столица[63]. На 06 юли, в София се получава телеграма от Рим, че посещението  е определено за 14 и 15 юли. Същият ден, посланик Маджистрати връчва на външния министър Попов карта с италианското тълкувание на Виенската линия, което е в ущърб на българите, най-вече  в района на Охрид. Поискано е, при посещението, да се подпише договор, признаващ тази граница[64]. Попов обаче категорично отказва. На следния ден, по предложение на Богдан Филов, се решава българската делегация да протака, колкото се може повече, заминаването си[65]. Следвайки тази линия, на 10 юли 1941, външния министър Попов иска отлагане на  срещата, поради заболяване. В Рим са наясно, че става въпрос за “дипломатическа болест” [66], но, в крайна сметка, срещата е отложена за 21 юли[67].

В отговор, през ноща на 10 срещу 11 юли 1941, италианците поставят ултиматум на българските гранични власти да им се отстъпи хромовата мина “Езерина-Островица”, намираща се на югоизточния склон на връх Пашалоре, северозападно от Люботрън. Военният министър Теодоси Даскалов своевременно нарежда да се засилят позициите и да се стреля, ако се пристъпи към силово завземане на мината[68]. Маджистрати обяснява инцидента с неяснотите около Виенската линия[69], тъй като, според италианското тълкуване, мината била тяхна.

Инцидентът се използва от Рим като претекст за по-бързо уреждане на граничния спор. На 12 юли, Маджистрати предлага на главния секретар на Външно министерство да се създаде смесена комися, която да прокара граничната линия, за да не възникват в бъдеще недоразумения. Главният секретар обаче изразява нежеланието на българското правителство за създаване на подобна комисия, оправдавайки се с острата реакция на общественото мнение[70]. В отговор на българската позиция, на 17 юли 1941, граф Чано заплашва с едностранно определяне на границата[71]. Два дни по-късно (на 19.юли) е издаден кралски декрет, с който Италия изпълнява заканата си[72].

Срещата на Филов и Попов с Мусолини и Чано се осъществява на 21 юли 1941, в Палацо Венеция, в Рим. На нея българските министри поставят искания за корекция на българо-албанската граница, но получават твърд отказ от италианска страна. Все пак, Дучето се съгласява да се отстъпи на България село Пещане (на 12 км южно от Охрид), но чак след окончателното определяне на границата. За целта, следва да се създаде смесена комисия[73]. Поради незаинтересоваността на българската страна, комисията така и не се свиква. На 12 август1941, италианците огласяват декрета за едностранно определяне на границата[74]. Въпреки това, поради страх от усложняване на отношенията с България и Германия, до реални промени на граничната линия не се стига.

Точно година по-късно италанците пак напомнят за неразрешения спор. На 11 август 1942, край село Яжнице, те поставят бариера по шосето за мина “Езерина-Островица” и възнамеряват да сложат постове по долината на река Лепеница – зона, контролирана от българските власти. За да  осуетият плановете на Дучето, целящи изместване на границата, на следващия ден българите настаняват свои части в района, което води до поредните търкания[75]. Обясненията на Маджистрати пак са свързани с неяснотите по Виенската линия. Инцидентът дава повод отново да се заговори за създаването на смесена комисия[76].

Съставът на комисията е определен едва в началото на октомври 1942. Тя се състои от десет члена, по пет  от всяка страна. Водач на българската делегация е  командващият 5-а армия ген. Бойдев, а на италианската - командващият 9-а армия ген. Далмацо. Комисията има три заседания  в Тирана, от 20  до 26 октомври 1942, в Скопие,  на 7 ноември 1942, и пак в Тирана, от 11 до 30 март 1943.

На първото заседание се решава да се работи с италиански карти в мащаб 1:100000, като се определя трасето на българско-албанската граница. Всички направени предложения и от двете страни за корекции биват отхвърлени, с което на практика се узаконява съществуващото положение[77].

На 7 ноември 1942, Маджистрати уведомява министър-председателя Филов, че Мусолини е дал гаранции за включване в българската територия на село Пещани[78], имащо важно значение за риболова в Охридското езеро. С този въпрос обаче комисията се занимава на своето трето и последно заседание, когато се е обсъжда демаркационната линия във водите на езерото. Тъй като във Виенския протокол такава линия липсва, италианската делегация се противопоставя на предложението за прокарването и. Въпреки уверенията на Дучето, се правят опити за отхвърляне и на искането за присъединяване на село Пещани към българската зона. Следват бурни дебати и прекъсване на заседанието. Стига се дотам, ген. Бойдев да излъже, че въпросното село е необходимо на българската страна, защото е родно място на Паисий Хилендарски. Колкото и странен да е този аргумент, той принуждава италианците да отстъпят. Новата демаркационна линия започва от мястото, където опира на брега на езерото, между Струга и Охрид, и продължава по права линия на югозапад, до брега на езерото, южно от Пещани (12 км южно от Охрид)[79]. При това положение, освен Пещани, към България се присъединяват и селата Конско, Елащани, и Шипокино (общо около 2 кв.км). Прокарва се и граница във водите на Охридското езеро (3 кв.км)[80]. На 29 март 1943 се подписва окончателинят протокол, узаконяващ българско-албанската граница. Той влиза в сила от 15 юли с.г.

На 25 юли 1943, Бенито Мусолини е принуден да подаде оставка и на негово място крал Виктор Емануил ІІІ назначава маршал Пиетро Бадолио. На 8 септември с.г. новото правителство обявява безуслованата капитулация на Италия. Започва изтеглянето на италианските войски от Балканите. Възползвайки се от новата ситуация, България успява да получи корекция на границата си в югозападния сектор. Новата гранична линия минава на юг от Пещани, като стига до манастира „Св.Наум”, в южния край на Охридското езеро, след което преминава по бившата югославско-гръцка  граница.Така българската зона е разширена с още около 500 кв.км., като са включени към 20 села[81], придадени на Охридска и Ресенска околии.

Определянето на българските граници след края на войната

През 1944 Втората световна война е към своя край, а германският разгром е сигурен. На 5 септември, Съветският съюз обявява война на България. Три дни по-късно Червената армия навлиза на българска територия На 9 септември 1944, в София е извършен военен преврат и власта е завзета от антигермански настроения  Отечествения фронт, в който главна роля играе Българската работническа партия (комунисти), тясно свързана с интересите на СССР.

За решаване съдбата на Източна и Югоизточна Европа, на 9 октомври 1944,  в Москва пристига биртанският премиер Уинстън Чърчил. САЩ официално изразяват незаинтересоваността си от региона, поради което посланикът им в съветската столица  е само наблюдател. В неофициален разговор със Сталин, на 10 октомври, е договорено процентното влияние на двете велики сили във всяка балканска страна. СССР получава България (75%) и Румъния (90%), а Велиобритания - Гърция (90%). Поради продължаването на военните действия, въпросът за контрола над Югославия остава нерешен, като двете страни си запазват по 50%. Борейки се на всяка цена да ограничи съветското влияние и надявайки се за надмощие в Белград,  Чърчил успява да  договори с Кремъл, като предварително условие  за сключване на примирие с България, нейните войски да се изтеглят от заетите, след 1941, териториии, в срок от 15 дни. Официално, намерението на Антихитлеристката коалиция е предадено на българското правителство на 11 октомври. Предвид чуждата окупация, София се подчинява безпрекословно и до края на октомври напуска придобитите по време на войната територии. Примирието е подписано на 28 октомври.

В спомените си, тогавашният български посланик в Москва проф. Димитър Михалчев споделя, че Сталин изказал недоволство от изоставянето на Западна Тракия от българите[82]. Макар да  не афишира открито интерестите си към Беломорието, болшевишкият лидер явно има специални планове за региона. В една статия, публикувана в“Правда” през август 1944, Георги Димитров, описвайки земите, които българските войски следва да напуснат, не споменава и дума за Беломорска Тракия. Това косвено потвърждава желанието на Сталин да запази стратегически важната област. Значението и за СССР се определя най-вече от невъзможността за налагане на влияние в Турция. Защо обаче променя тези си намерения? Категоричен отговор трудно може да се даде, тъй като от неофициалния му разговор с Чърчил не са водени протоколи. На Потсдамската конференция, през юли 1945, Сталин обаче иска от британския премиер военна база в района на Проливите или Дедеагач[83]. Предложението е отхвърлено, но, най-вероятно, това е била цената, искана от Москва за отказа от Беломорска Тракия.

Въпреки провала си в Потсдам, Сталин не се отказва от плановете за „егейски излаз на социализма”. По време на преговорите за мирните договори в Париж, България поставя въпроса за Беломорска Тракия, получавайки твърдата подкрепа на СССР, който е и фактическия инициатор. Разбира се, САЩ и Великобритания отново отклоняват това искане. В подписания, на 10 февруари 1947, мирен договор границите на България са определени в рамките отпреди 1 януари 1941. Макар за пореден път да губи голяма част от териториите си, страната запазва Добруджа, което е своеобразен прецедент, защото никоя друга победена държава не постига такъв успех..

Егейските интереси на Сталин очевидно са били силни, той като, след подиписването на Парижките договори, той  провокира гражданска война в Гърция, между прозападното правителство в Атина и просъветските комунисти от ЕЛАС, продължила от 1947 до 1949. Тя обаче, така и  не успява да постигне целите си, поради разрива в отношенията между СССР и Югославия.

Противно на разпространеното в българското обществено съзнанание мнение, за некадърността на родната дипломация, водеща единствено до национални катастрофи, фактите сочат точно обратното. Умело използвайки противоречията между великите сили, цар Борис III и Външното министерство, успяват, без да се пролее и капка кръв, да  присъединят към България около 47 955 кв.км стратегически важни територии, населени, в голямата си част, с българско етническо население. Въпреки постигнатите успехи, софийските политици и преди, и след 9 септември 1944, както впрочем и балканските им колеги, никога не са разполагали с кой знае каква свобода на действие, тъй като винаги е трябвало да се съобразяват със силните на деня. Ето защо България няма избор, нито при присъединяването към Тристранния пакт, нито пък   възможност да запази военновременните си придобивки.

 

* Българско геополитическо дружество

 


[1] Генчев Н., Външната политика на България (1938-1941), С.1998, www.kroraina.com/knigi/bugarash/ng/glava3.html

[2] Пак там.

[3] Пак там

[4] В разговор с английски дипломати, в началото на 1940, цар Борис III директно заявява: „По-добре би било да се получи Добруджа с благословията на Запада, отколкото с тоази на Изтока, но понеже сте закъснели, то да не се сърдите на тия, които са се родили от руско-турските войни, че сега гледат пак към Русия”. (Генчев Н., Цит.съч.)

[5] Генчев Н., Цит.съч.

[6] Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война, Съставители Цочо Билярски, Иванка Гезенко, С.2006, с.65

[7] Безыменский Л. Гитлер и Сталин перед схваткой., М. 2000, ползвал съм интернет изданието:   ww.militera.lib.ru/research/bezymensky3/index.html

[8] Белади Л., Т. Краус, Сталин, М.1989, с.267

[9] Белади Л., Цит.съч., с.260-261

[10] Димитров Г., Дневник (9 март 1933-6 февруари 1949), София, 1997, с. 181-183

[11] Безыменский Л., Цит.съч

[12] Белади Л., Цит.съч., с.260-261

[13] Белади Л., Цит. съч., с.257

[14] Безыменский Л., Цит.съч.

[15] Пак там

[16] Пак там

[17] В записка на Молотов, писана вероятно под диктовката на Сталин,  за въпросите, които е трябвало да бъдат засегнати в Берлин, т. “В”, гласи: “България — главен въпрос на преговорите, следва да има договореност  с Г. и И., по отношение  сферата на интереси на  СССР, и на тази основа да се дадат гаранции на България от СССР, както това е направено от Германия и Италия, по отношение на Румъния, заедно с въвеждането на съветски войски в България”. (Безыменский Л., Цит.съч.)

[18] Генчев Н., Цит.съч.

[19] Дипломатически документи ... , с.32

[20] Пак там, с.88

[21] Генчев Н., Цит. съч

[22] Дипломатически документи..., с.93-96

[23] Генчев Н., Цит.съч; Дипломатически документи.., с 9611

[24] Генчев Н., Цит.съч.

[25] Генчев Н., Цит.съч

[26] Пак там

[27] Дипломатически документи ..., с.102-103

[28]Пак там, с.106.

[29] Пак там, с.107

[30] Филов Б., Дневник, С. 1990, с.208

[31] Пак там, с.209

[32] Дипломатически документи..., с 36

[33] Пак там,с.101

[34] Генчев Н., Цит.съч.

[35] Генчев Н., Цит.съч.

[36] Филов Б., Цит.съч. с.216

[37] Пак там, с.219

[38] Янев И.Д., Македония и българо-италианските отношения 1941-1943, сп.Македонски преглед, бр.3 2005, с.57

[39] Филов Б. Цит.съч. с.297

[40] Шеленберг В,. Лабиринт, С.2007, с.367-368

[41] Енчев В.,  Югославия. Последната балканска империя, С. 2005,  с.242-243

[42] Филов, Цит.съч. с.303

[43] Пак там с.303-305

[44] Йончев Д., България и Беломорието (октомври 1940-9 септември 1944) Военнополитически аспекти, С.1993-с.37

[45] Филов Б.,Цит.съч с.312

[46] Йончев, Цит.съч с38

[47] Филов Б., Цит.съч с.313-314

[48] Райчевски С., Българите в световните хроники 1939-1943, С.2003, с.141-142

[49] Филов Б., Цит.съч., с.318

[50] Рачевски С., Цит.съч., с.141-142

[51] Пак там

[52] Пак там

[53] Филов Б., Цит.съч., с.325

[54] Янев И., Цит.съч. с.61

[55] Филов Б., Цит.съч.с.324

[56] Deutscher Schulatlas herausgegeben von der Reichsstelle fur das Schul- und Unterrichtsschrifttum Berlin, 1942, р.15

[57] Тази площ, по области, е, както следва: Западни покрайнини - 2968 кв.км, Македония - 23807 кв.км, Беломорска Тракия -12363 кв.км, о-в Тасос - 443 кв.км и о-в Самотраки - 184 кв.км (вж.бел.25)

[58] Рачев Ст. Чърчил и Балканите 1939-1945, С.1998, с.125

[59] Държавен вестник, бр.166 от 31.07.1941

[60] Гоцев Д., Цит.съч., с.117

[61] Пак там, с.117

[62] Дипломатически документи ......, с.329

[63] Димитров И., Българо-италиански политически отношения 1922-1943, С.1996, с.345-347

[64] Филов Б., Цит.съч., с 353

[65] Филов Б., Цит.съч., с.353-356

[66] Дневникът на граф Чано. Политически дневник 1939-1943, С.1992, с.334

[67] Дипломатически документи......, с.169

[68] Филов Б., Цит.съч., с.358

[69] Пак там, с.359

[70] Дипломатическ идокументи......, с.169

[71] Пак там, с. 172

[72] Дневникът на .... , с.337

[73] Филов Б., Цит.съч., с.372-373

[74] Пак там, с.392

[75] Пак там, с.513

[76] Дипломатически документи..., с.327-331

[77] Гоцев Д.,  Цит.съч., с.118-120

[78] Дипломатически документи ...., с.342

[79] Гоцев Д.,.Цит.съч., с 126-128

[80] Пак там

[81] Пак там, с.128

[82] Иванов А., Беломорието - българската врата към света, www. balkani.hit.bg/Belomorie.htm

[83] Пак там

{rt}