09
Пон, Дек
4 New Articles

Усвояването на финансови ресурси от еврофондовете, като стратегически проблем

брой5 2008
Typography

Ще започна с това, че темата не е провокирана от последните скандални разкрития на ОЛАФ (1) за корупционни нарушения при усвояването на средства по програмите САПАРД, ИСПА и ФАР в България. Много експерти, включително и авторът на настоящата статия, отдавна алармираха в десетки писания в пресата и специализираната литература за предстоящите проблеми по усвояването на финансови средства от еврофондовете и различните програми. (2). Отделни аспекти на проблема бяха уловени на ранен етап и при добра политическа воля и отговорна политика на управляващите, в предприсъединителния етап, много неща можеха да се изчистят за етапа на членството ни в ЕС. Това обаче не се случи! Стана точно онова, което беше прогнозирано: отиде се към мащабна корупционна нагласа (култура) и преднамерена политика за нецелесъобразно усвояване на финансовите ресурси, така необходими за развитието на българската икономика след демонтирането на съществуващата, до началото на 90-те, икономическа система. Същевременно, времето за подготовка на подходящ капацитет в предприсъединителния период, който постепенно да премине към рутинен режим на работа за усвояването на средства по проекти и програми, в условията на членство, бе просто прахосано. Защото енергията се „концентрира” предимно върху философията на „присвояването”, а не върху тази на усвояването. Коментирайки парламентарните избори, през 2005, анализаторите „пропуснаха” един важен детайл: те преминаха под знака на подготовката (и битката се водеше именно за това) за придобиване на максимален властови парламентарен и управленски ресурс, който да позволи тотален контрол при усвояването на средствата, които бяха планирани за България, в периода 2007-2013: около 11,2 млрд. евро. По някои независими оценки, около 35-40% от очакваните средства трябваше да бъдат отклонени по различни, „законообразни” схеми. Очевидно обаче, предприсъединителната подготовка в тази насока не е била достатъчно „ювелирно” отработена, защото (вече след приемането на страната ни в ЕС) се заредиха, едно след друго, разкрития за неправомерно усвояване на средства и по трите предприсъединителни програми.

Все пак има един въпрос, който трябва да бъде поставен, и то не реторично и абстрактно, а в реален режим на оценка на цялата практика на Съюза по генериране, разпределяне и усвояване на финансови ресурси за целите на общорегионалното (на ЕС) и локалното (на страните-членки и отделните региони) развитие! По друг начин поставен, въпросът би звучал така: дали отклоняването на финансови ресурси от еврофондовеге и програмите е само български патент? Отговорът е НЕ! Друг е въпросът, че българската „преходна гениалност” сведе потенцията за трансформиране на процеса от усвояване към „присвояване” до пълен икономически и политически абсурд. Което стресна не само българската общественост, но и тази на ЕС, защото едно е да гледаш как се демонтира системата (което бе и задачата), друго е да видиш, как точно се „усвояват” европарите от избраните за целта “демонтажници”!

Генезисът на проблема за „присвояването” на средства от финансовите инструменти на ЕС (структурните фондове, предприсъединителни  и други програми, различни финансови инициативи и пр.) може да се разгледа както на наднационално, така и на национално и субнационално равнище. Веднага трябва да се подчертае наличието на логическа връзка и последователност между трите равнища на явлението. Следствията и анализът на съпътстващите го фактори, всъщност разкриват по-дълбоките причини, стоящи в основата на изкривяването на модела (моделите) при усвояване на финансови ресурси от евроизточниците за всеки индикативен (седемгодишен) период.

„Изкривяването” на замислените схеми за разпределение и целесъобразно и ефективно използване на евросредствата се проявява в няколко аспекта: - при процеса на акумулирането, планирането и разпределянето на общите средства, т. е формирането на т.нар Общ бюджет на ЕС;

- при процеса на  програмирането и проектирането (същинският процес на усвояване) на средствата по страни, региони и тематични проблеми;

- в процеса на търсене на пролонгиращи дългосрочни въздействия (ефекти). Важна роля в този процес има значимостта на средствата за икономическо и социално развитие на страните-членки. Очевидно е, че за развитата част на ЕС, финансовият ресурс от еврофондовете се доближава до основополагащия принцип за „съфинансиране” на определени национални икономически дейности. Тоест, те допълват националното финансиране и имат незначителен принос за икономическия просперитет. За по-слабите икономически държави и особено за новите страни-членки (неразвитата част от ЕС), нещата в това отношение стоят точно обратното – там националното съфинансиране допълва наднационалното! Оттук и различната значимост на финансовите ресурси от еврофондовете за развитието на националните икономики на въпросните страни. Следвайки тази логика, стигаме и до степента на заинтересованост от използването на този ресурс, което предполага стремеж към максимално (количествено) усвояване на средствата за втората група (недотам развитите) страни от ЕС, както и към ефективно усвояване на средствата от по-развитата част на Съюза. Следователно, проблемът за усвояването на средства от ЕС насочва към два аспекта: първият е за възможно най-пълното усвояване на планираните от общия бюджет на ЕС средства по страни-членки. В този смисъл, общата подготвеност, или неподготвеност, на националните капацитети да оползотворят планираните за тях средства от бюджета определя, дали държавата-членка ще бъде бенефициент  (ползвател) на средства от ЕС, или пък ще стане донор на ЕС. За развитите страни-членки, поради изтъкнатата по-горе причина, въпросът не от съществено значение. България обаче, през 2007 (а, както се очертава, и през 2008) беше (и ще продължи да бъде) финансов донор на Евросъюза. Ако се наложи да се връщат неправомерно усвоени пари по САПАРД, ИСПА и ФАР, за страната ни (вече като членка на ЕС) се очертава крайно неприятна икономическа ситуация.

Вторият аспект касае проблема „присвояване”. Създаването на ОЛАФ беше най-красноречивото доказателство (по онова време България и новите страни-членки, все още бяха далеч от членство в Съюза), че на наднационално и национално равнище се генерират условия за появата на „лоши практики” при усвояването на средства от ЕС.

По време на „мероприятията”, касаещи т.нар. Дебат Д (3) за Общата бюджетна политика на ЕС, беше поставен въпросът, „чии са акумулираните в бюджета на Евросъюза почти трилион евро?” Обикновено, експертите от ЕК отговаряха, че това са пари на „европейските граждани”. Простата сметка показва, че по тази логика, за периода 2007-2013, всеки гражданин става „собственик” на 1645 евро. Но, ако парите действително се „негови”, те могат да му носят лихви, като се вложат в банка! Или пък да се инвестират в дребен печеливш бизнес На практика обаче, те се усвояват или „присвояват” от определени граждани, държавни или неправителствени организации. Така, стигаме до първия кардинален аспект на проблема.

Проблемът за собствеността на европарите

Става дума за собствеността на акумулираните общи финансови средства, което очевидно става за сметка на европейските данъкоплатци. Няма да сбъркаме, ако подчертаем веднага, че въпросът е политико-икономически. Тоест, обект на забравената класическа наука, наричана във всички времена „политикономия”. И тъй-като в оборот са и други „болшевишки” понятия, като (евро)комисари, планиране и бюджет на ЕС, смело можем да подминем ироничните усмивки на опонентите на политикономията. В приложената по-долу схема е направен опит да се покаже визуално логиката на процеса на генерирането на европейския бюджет, неяснотата за собствеността на тези средства и постепенното „виртуализиране” на усвояваните (присвояваните) средства, в процеса на битката за „узаконяване” на собствеността върху тях. Именно в рамките на този процес се пораждат „лошите практики”, повечето от които граничат с корупционни и криминални схеми. Подчертавам, че проблемът за собствеността на общите финансови ресурси на ЕС е доста сложен и изисква професионален политикономически анализ. Тук само маркирам наличието на такъв теоретичен и практически проблем, който чака своето изясняване и решаване в близко бъдеще. Дългогодишната практика на ЕС сама подсказа възникването на критични ситуации при усвояването на европарите.

И така, кой е субектът (обектът) на собствеността на финансовите средства, акумулирани в общия бюджет: страните членки, европейските граждани (като данъкоплатци), Европейската комисия (ЕК) или друг наднационален орган? Докато разходната част, като планирани действия, е сравнително ясна и прозрачна, приходната част на бюджета, от гледна точка на източниците и собствеността, изглежда доста размита. Може  би тъкмо този момент, който не се отчита и не се коментира, е в основата на нарастващите злоупотреби, свързани с усвояването на средства от ЕС? Проблемът за собствеността на общите средства, при реализирането на проекти, остава открит и непрекъснато поражда колизии по целия цикъл: наднационално - национално - субнационално равнище, включително до крайните бенефициенти. Нещо повече, може да се прогнозира, че следващата корупционна практика ще се завихри именно около въпроса за собствеността на проекта-обект. Защото това ще е сред последните златни възможности за приходи за „играчите”.

Бюджетът на ЕС не може да се формира по същия начин като един национален бюджет, но самият факт, че се приема и утвърждава от двете институции – Европейския парламент (ЕП) и Съвета на ЕС (СЕС), налага да се търси по-прагматична логика за усъвършенстване и на приходната част на бюджета. Очевидно е налице усилване на тенденцията за изграждане на политически съюз.

Проблемът за общата бюджетна политика

Вторият кардинален въпрос е свързан с Общия бюджет на ЕС. Всъщност, в процеса на неговото формиране, се генерира първоначално и разгледаният по-горе проблем за собствеността на европейските пари.

Бюджетът на ЕС, респективно бюджетната политика на Съюза, която е една от централизираните, през отделните етапи играе различна роля и, съответно, има различна политическа тежест при осъществяването на политиките и финансовите стратегии на Съюза. През първите двайсет години от съществуването му, той има по-скоро административен характер, т.е. обслужва управленската администрация на Съюза. Тогава се анонсират главно разходи по Общата селскостопанско политика (ОСП). След това бюджетът постепенно променя функционалната си същност, превръщайки се в мощен инструмент за провеждане на общностните политики. С други думи, към днешна дата, европейският бюджет има силно подчертан оперативен характер. Така той се оформя като важна обща политика на ЕС за обслужване на мащабни политически и икономически цели, задачи и проекти.

Формирането (приходната част) и разходването (планирането на разходите)  на общия бюджет често пораждат сериозни разногласия, дори политически кризи в Общността. Отчитайки значението на Общата бюджетна политика в цялостната дейност на ЕС, Европейският съвет, ЕП и ЕК (предимно в лицето на  Комисията за бюджетна дисциплина и добро финансово управление) сключиха междуинституционално споразумение (май 2006) за основен преглед на бюджета на ЕС, като подготовка за формиране на следващата финансова рамка 2014 - 2020.

За целта, Европейската комисия разработи т. нар. консултативен документ, който е базата за прегледа и обществения дебат. По същество, той формулира следните насоки на дебата:

- за критериите, гарантиращи търсената добавена стойност на разходваните средства от бюджета;

-  за връзката между политическите и разходните приоритети;

- за подобряване на прозрачността и отчетността на бюджета;

- за решаване на колизията между приходната част и собствените приходи;

- за необходимостта да се поддържат коригиращи механизми и корекции на бюджета;

- за адекватността (гъвкавостта) на бюджета, спрямо новите глобални и регионални предизвикателства;

- за ролята на европейското гражданство във формирането на бюджетната политика;

- за ролята на субнационалното равнище във формирането на стратегиите на ЕС, включително бюджетната и финансовата му стратегия.

В края на 2008, или началото на 2009, ЕК ще изготви, на базата на обобщените мнения, становище-предложение за структурата и приоритетите на бюджета за следващия индикативен период. Това предложение, което ще се предостави на ЕП и Европейския съвет, няма да представлява просто поредната многогодишна финансова рамка. Тя ще се разработи от новата Европейска комисия, избрана след изборите за Европейски парламент, през 2009.

В досегашната практика на провеждане на обща бюджетна политика се открояват няколко значими проблеми.

На първо място е този за добавената стойност (т.е. за ефективността  и ефикасността) на разходваните средства. Невинаги се постигат поставените от финансовите стратегии цели, не е висока и степента на коректно усвояване на средствата - нараства обемът на онази част от тях, която се “присвоява” по некоректни и криминални схеми. Като тази болест е заразила както новите, така и старите държави-членки на ЕС.

На второ място е въпросът за приоритетите на бюджетната политика, и оттук, за структурата на разходната част на бюджета. Някои приоритети необосновано запазват относителна стабилност. Това засяга например Общата селскостопанска политика (ОСП), която дава само около 2% от БВП на общността, но продължава да бъде най-важния приоритет, който поглъща, през индикативния период 2007-2013, 32% от планираните средства по разходната част на бюджета.

Наистина, налице е тенденция към намаляване дела на ОСП (1985 – 70,8%, 1988-1992 - 60,7%), но тя отразява не толкова политическа смяна на приоритетите, а по-скоро дългогодишната “битка” между двете водещи държави-членки: Германия (призоваваща за съкращаване разходите за ОСП) и Франция (за  поддържане на високо равнище на разходи за тази политика).

Третият проблем касае механизмите, допускащи изключения, под формата на корекции, за отделни страни-членки. Със споразумението от Фонтебло (Франция), постигнато през 1984, чиято същност е, че „всяка държава-членка, натоварена с бюджетна тежест, която е прекомерна в сравнение с относителното й благосъстояние, може да поиска и получи корекция в подходящ момент”. От тази възможност обикновено се възползват страни, които едва ли могат да се оплачат от ниско материално благополучие (несравнимо с това на най-новите страни-членки България и Румъния), като Австрия, Германия, Холандия и Швеция (намалени вноски по ДДС) и Великобритания (възстановяване на част от вноската и  в бюджета на Съюза). Така или иначе, но това споразумение постави  началото на откровено порочна практика и стимулира появата на “синдрома на счетоводния подход” („приход - разход”) към формирането и разходването на средства от общия бюджет по страни.

Четвъртият проблем е свързан със структурата на източниците за попълване на съюзния бюджет. Става въпрос за баланса между членските вноски и вноските от ДДС, т. нар. собствени източници (от митнически сборове, други такси, като тези за захарта например, сборове от налагане на санкциониращи глоби). Практиката наложи тенденцията основен източник да бъдат членските вноски, определяни като процент от БВП (в момента 1,31 % от брутния национален доход на ЕС). През 2013, членските вноски трябва да осигурят 74% от бюджетния ресурс, вноските от ДДС – 12%, а собствените приходи (мита, селскостопански налози, глоби) - 13%. За сравнение, през 1988, аналогичните показатели са 11%, 28% и 57%.

Според критиците на подобно формиране на бюджета, съществува препокриване между ДДС и вноските на база БВП на страните-членки. Освен това, вноската на страните-членки от ДДС се определят по сложна формула, разбираема за малцина. Като неудачно се оценява и търсенето на нови собствени източници - например идеята за въвеждане на „общ европейски данък”. Възниква още един въпрос - за обструкцията, която по-големите страни-членки осъществяват при формирането и одобряването на всяка финансова седемгодишна рамка. Претенциите обикновено са за намаляване на тяхната вноска и орязване на бюджета, като цяло. Така, позицията на Великобритания, по време на нейното председателство (2006), във връзка с подготовката на финансовата рамка 2007-2013, едва не провокира политическа криза, чиито последствия щяха да се почувстват най-вече от новите страни-членки (орязване на планираните за тях средства с 10%).

Петият проблем касае оптималния баланс между централизирано и децентрализирано управление на бюджетните средства. Към настоящия момент, на отделните държави-членки е делегирано да управляват около 76% от планираните средства, 22% се управляват централно от ЕК и нейните Генерални дирекции, а останалите - по други схеми (съвместно с трети страни и международни структури). Въпросът тук е да се постигне добро управление по усвояването, реализиране на поставените задачи и минимизиране на случаите на неправомерно „присвояване” на отпусканите финансови ресурси от съюзния бюджет. Тоест, нещата опират до отговорността на отделните страни-членки да управляват прозрачно и законосъобразно предоставените им финансови средства, на национално и субнационално равнище.

Общата бюджетна политика несъмнено се нуждае от модернизация и във връзка с изострянето на редица проблеми от глобален и регионален характер. Става дума за предизвикателствата, свързани с климатичния, енергийния, демографския, миграционния, пазарния и технологичния натиск. Ако не се реагира адекватно на тези и очакваните нови предизвикателства, това може да постави под съмнение реалността на целите за устойчив икономически ръст и заетост и постигане на водеща геоикономическа и геополитическа позиция на ЕС в глобалния свят. От това произтича и един от най-актуалните проблеми на общия бюджет - за неговите приоритети. Според мен, първият и най-важен приоритет трябва да бъде Политиката за икономическа и социално сближаване, известна още и като Кохезионна политика. Защо? Защото тя концентрира в себе си всички по-значими проблеми, цели и приоритети на развитието на ЕС: устойчив икономически ръст и стабилна заетост и трансформиране на европейската икономика в икономика на знанието, в която доминират иновативни и високотехнологични продукти и услуги. Но най-важното е, че чрез тази политика се решава сложния проблем за изравняване на икономическите и социални равнища на държавите-членки и отделните еврорегиони.

В редица изказвания на водещи европейски държавници, както и в политическите меморандуми на отделните органи на ЕС от последните години, се внушава необходимостта да се даде приоритет на глобалните предизвикателства, свързани с промените в климата. И в това има резон! Трябва да се отчита обаче, че повечето от тях все още са в сферата на политическите глобални договаряния. Съществуват нееднозначни оценки за доминирането на един или друг проблем и за неговите последствия. Като този за биогоривата например, който се очертава като сериозен приоритет в енергийната и транспортна политика. Същевременно, не са анализирани в достатъчна степен някои други последствия, свързани с екологичната и продоволствена сигурност на ЕС. Не са докрай проучени и възможностите на природния газ като едно от най-екологичните горива за транспортните средства и производството на електрическа енергия.

Може да се прогнозира, че съществени конструктивни промени в бюджетната политика на ЕС, за индикативния период 2014-2020, едва ли ще настъпят. Сред причините са историческата инерция и интересите на редица държави-членки, които все още не са се трансформирали в „единен, общоевропейски интерес”. Иначе посоката е правилна. Бъдещето на ЕС, при всички случаи, е свързано с акумулирането на все по-мащабни финансови ресурси. Управлението им обаче, трябва да бъде отговорно на всички равнища и с максимална принадена стойност, което императивно налага провеждането на активна, стратегическа и мащабна бюджетна политика.

Проблемът за “лошите практики”

Третият кардинален въпрос при усвояването на европейските средства, на пръв поглед, касае някои технически аспекти, но пречупени през призмата на първите два проблема, те също придобиват политически измерения. Тук спокойно можем да се опрем на българския „опит” и „принос”, които, може би, обобщават и общоевропейската традиция в сферата на лошите практики.

На първо място, виждайки „отворената вратичка” в бюджетната и други политики и директиви на ЕС, българският политически и бизнес елит бързо откри вариантите за пренасочване на „преходната енергия” (използвана до този момент най-вече за “усвояване” на националното богатство) към „присвояване” на част от финансовите ресурси, които се планират и предоставят от ЕС за икономическия и социален просперитет на България. В случая, този просперитет бе изтълкуван най-вече като политически, партиен, групов, личен и корпоративен.

На второ място, в изключително кратък срок, по предприсъединителните програми, се разработиха схеми за усвояване, в т.ч. и за “присвояване”, от определени кръгове (по правило, близки до властта, без значение на политическата и окраска). Определиха се „железните обръчи” от фирми и неправителствени организации (НПО), граждански сдружения и фондации, които да поемат ролята на бенефициенти.

На трето място, капацитетът, който трябваше да бъде изграден и апробиран в реалните условия на предприсъединителния период, бе корумпиран по бързата процедура и мотивиран да обслужва „лошите практики” по усвояването. Изключения разбира се има, но те касаят предимно т.нар. „меки проекти”, със сравнително скромни финансови ресурси. Така или иначе, с малки изключения, капацитетът на национално равнище действа, но не качествено и национално отговорно, а пък локалният (местен и общински) тепърва трябва да се изгражда. Тоест, проблемът с капацитета за управление на усвояването на парите от еврофондовете продължава да бъде актуален.

Главните отрицателни резултати от досегашната българска практика са следните:

- България не разполага, на национално и местно равнище, с количествен и качествен капацитет за управление на парите от еврофондовете;

- При усвояването доминират “лошите практики”;

- Отговорните структури (изпълнителни агенции и пр.), в много случаи, действат мудно, некоординирано, безотговорно, непрофесионално и корумпирано.

- Формира се нова гилдия на „медиатори” по усвояването на финансови ресурси от ЕС, със съмнителни принципи на работа;

- Оказаната ни сравнително мащабна финансова, експертна и техническа помощ от ЕС, като цяло, и от отделни страни-членки, до голяма степен, потъва в „пясъците” на управленското безхаберие и безотговорност

Впрочем, може би не трябва да търсим вината само у себе си. Защото, да не  забравяме (не бива да го правят и съответните субекти и инстанции от ЕС), че най-мащабните отклонения на средства по САПАРД в България бяха осъществени в тясно „взаимодействие и сътрудничество” с аналогични фирмени и НПО - структури от “развитата” част на ЕС. Тоест, и в другите страни-членки има подобни „лоши практики”, при усвояването на средства от ЕС. Може би схемите са по-изтънчени, „по-законни”, по-малко или по-мащабни, но това вече е отделен въпрос. Важното е, че съществува съюзен проблем(и) при усвояването на общите финансови ресурси. Тече процес на регионална „интернационализация” на проблема. Мястото не позволява, но ще трябват доста страници за да се изброят случаите на неправомерни финансови отклонения в рамките на ЕС -  от основаването на ЕИО до ден днешен. Включително и по времето, когато България не можеше и да си помисли за членство в Съюза.

Заключение

В последния доклад на ЕК за България се съдържа фразата, че трябва да се преодолее „умората у страните-членки” на ЕС (всъщност, на целия ЕС) от липсата на напредък в борбата срещу “присвояването” на финансови ресурси по различни схеми и организираната престъпност. И тъй като съществува реален риск умората съвсем скоро да стане “хронична”, може би трябва да посъветваме “еврократите” да помислят за нов и модерен фитнесцентър в Брюксел и други екстри за релаксиране. Но, нека бъдем сериозни. Предстои тежък период, не само за България, но и за всички останали нови (и бъдещи) членки на ЕС, както впрочем и за управленския елит на Евросъюза, който набързо обяви тези стани за „пазарно функциониращи икономики” и изпълнили „предсрочно” критериите от Копенхаген. Въпросните критериите, между другото, също са измислени в Брюксел. Следват критериите от Маастрихт за приемане в еврозоната. Впрочем, този проблем също опира до голямата геополитика.

 

P.S. Извинявам се на читателите за по-голямата доза сарказъм в някои формулировки, касаещи българските управници и тези на ЕС. Но, както предполагам, на читателите, така и на мен, самият ми е неудобно, като учен - икономист и геополитик, че вече две години опоскана икономически и социално България е финансов донор на могъщия Европейски съюз. И това ако не е  исторически и геополитически парадокс!

Бележки:

1.      ОЛАФ (Европейска служба за борба с измамите) е създадена през 1999 не случайно, а във връзка със зачестилите случаи на разкрития и подозрения за отклоняване на средства от еврофондовете, включително и на най-високо равнище в ЕС (например скандалът „Сантер” - оставката на председателя на ЕК Жак Сантер  заради слабия контрол при управление на средствата, и замесени в корупционни схеми еврокомисари, привилегировано обслужване на корпорации от ЕС с обществени поръчки и пр.). Понастоящем, ОЛАФ води 20 разследвания срещу България и предварителни проверки по 56 случая. Злоупотребените суми се оценяват на няколко стотици милиона евро. ОЛАФ е независима организация, но работи в тясно взаимодействие с ЕК. Критики към нейната дейност се изразяват от Европейската сметна палата, която възразява подобна структура да има отношение към управлението на средствата, а също и от редица евродепутати и експерти по финансовите измами.

2.      Виж. „Проблеми на субнационалното равнище в ЕС”, сп. Бизнеспосоки, кн. 3, 2007, „Лисабонската стратегия на ЕС и българската икономика”, Международна конференция, Доклад. БСУ, 2007, „Проблеми на икономическото развитие и на усвояването на финансовите средства от ЕС”, сп. Международни отношения, кн. 3, 2006, „Оперативните програми и усвояването на средства на ЕС”, сп. Бизнеспосоки, кн.1, 2007, „Готови ли сме за усвояване на европейските пари?” в-к “Икономически живот”, бр.12, 2006, „Европейската регионална политика и България”, Трудове на БСУ, 2006, „Някои проблемни аспекти на членството на България в ЕС”, Международна конференция. Сборник. БСУ. 2006, „България - член на Европейския съюз: първите (гео)предизвикателства”, сп. Геополитика, кн. 5, 2006.

3.      Виж “Проблемите на ЕС на наднационално, национално и субнационално равнище”, в сп. Геополитика, кн. 4, 2008.

 

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{rt}