Целенасоченото и методологически оптимално обосновано решаване на резултативните глобални проблеми изисква разработването на стратегии, които да са тясно съгласувани помежду си, на глобално и регионално ниво. Общите цивилизационни приоритети, пространствената ограниченост и взаимна зависимост на съвременното развитие, в рамките на географската обвивка на Земята, налагат в хронологичен план да се съгласуват първо глобалните принципи, цели, задачи, критерии, индикатори и механизми на прехода към устойчиво развитие.
За осъществяването на преход към устойчиво развитие най-голяма роля играе разработването на стратегии за контрол и управление на глобалните процеси. Това е третото основно изследователско направление, третият, завършващ етап, имащ най-голямо резултативно значение в съвременната практическа геоглобалистика, и е тясно взаимно обвързано с предхождащите го етапи - глобалния мониторинг и глобалното моделиране. Всъщност, в най-общ методологичен смисъл, разработването на стратегии за устойчиво развитие включва мониторинга и моделирането, като необходими базови етапи, без които е невъзможно оптималното дефиниране на проблемите, целите, задачите, критериите, индикаторите и механизмите на очакваната промяна.
Често методологичните подходи в практическата геоглобалистика се представят върху силно стеснена предметна основа, известна под наименованието “Нов световен ред”, наивно представена единствено в рамките на геополитическата формулировка за атлантизма и мондиализма. Нарастващата роля на екологичните фактори за съвременните геополитически процеси е безспорна и не трябва да се омаловажава, но научно обоснованата геоекологична интерпретация на глобалната проблематика изисква друг, комплексен подход.
Стратегиите за устойчиво развитие
Стратегиите за устойчиво развитие се очертават като един от най-важните практико-приложните аспекти на глобалната проблематика. Важно необходимо условие за разработването и прилагането им е институционализирането на планетарната геоекологична политика, като се отчитат и проявленията на разнообразни форми на глобално обществено геоекологично съзнание.
С най-голяма ефективност и практико-приложна стойност се отличават тези стратегии, при които световната динамика е представена като комплексен резултат от взаимно влияещи си пространствени природни, демографски, икономически, социални, политически и екологични фактори. Реален потенциал за мониторинг, моделиране, контрол и управление на комплексната глобална ефективност от цивилизационното развитие имат културно-политическите и социално-икономическите организации от международен мащаб. На първо място сред тях е ООН, но с немалка значимост в това отношение са и редица трансконтинентални организации като Г-8, Г-24, Г-77, ОПЕК, Британска о бщност на нациите и пр. Със задълбочаване на глобализационните процеси, все по-голяма роля за контрол и регулиране на световните тенденции имат транснационалните корпорации (ТНК). Въпреки ясно декларираната им регионална същност, нараства глобалното значение и на организации като НАТО, ЕС, НАФТА, АПЕК и др.
Като все по-активни актьори на глобалната политическа сцена се проявяват някои, придобили трансконтинентално значение, неправителствени обществени организации или институции, които са изразители на специфично планетарно мислене. Типични примери в това отношение са Римският клуб, „Грийнпийс”, Института за световно наблюдение „Уорлдуоч”, Норвежкият Нобелов комитет, Стокхолмският институт за мирни изследвания, Стокхолмският институт по околната среда, Женевският център за контрол върху въоръжените сили, Бонският международен център за разоръжаване, Лондонският институт за стратегически изследвания, Европейският център за изследване на сигурността „Джордж Маршал”, благотворителният фонд „Отворено общество”, комитетът Цангер (комитет за ядрен експорт и неразпространение на ядрено оръжие), „Лекари без граници”, правозащитната организация ”Амнести Интернешънъл” и мн. други. Повечето от тях си поставят за цел стимулиране на общи международни правила, взаимен контрол и международното сътрудничество във военно-политическата, социално-икономическата, научно-техническата област, както и в области като право, междуетническо и религиозно сътрудничество, спорт, световно наследство и др.
Като условно начало на формиращото се глобално екологично съзнание могат да се приемат 60-те години на ХХ век, когато във високо развитите западни страни започва да се оформя силна обществена съпротива срещу господстващия икономически модел на развитие. Първото значимо изследване, поставящо в обща плоскост икономика, жизнен стандарт и околна среда, е книгата на Рейчъл Карсън ( Carson ,1962) “Тихата пролет”. Широк обществен отзвук получава и „Бомбата на популацията”, публикувана от Пол Ерлих през 1968. В нея като първостепенни се извеждат демографски аспекти на развитието (вж. http://www.pbs.org/population_bomb/ ). Пространствените измерения на екологичната проблематика са представени от Рене Дюбос и Барбара Уард ( Dubos , Ward , 197 2 ) в изследването “Само една Земя”. След 60-те години броят на подобни изследвания се увеличава лавинообразно.
П ак тогава започват и първите по-мащабни изследвания на глобалната екологична проблематика от специално сформирани за целта научно-изследователски институти и неправителствени организации. Поставя се началото на организирани екологични протести от т. нар. „зелени движения”, поставящиш си задачата да алармират обществеността за екологичните последици от индустриализирането на икономиката.
И нституционализиране то на прехода към устойчиво развитие протича през продължителен период от време, отличава се с възходяща динамика и сложно системно структуриране. През 1967 се създава първата официална институция с екологична насоченост – Фондът за опазване на околната среда в САЩ. През 1969 е основана неправителствената организация „Приятели на Земята”. През същата година, в САЩ е приет и първият Национален закон за опазване на околната среда, като за спазването му се сформира Съвет за качествена околна среда.
През 1968, под егидата на ЮНЕСКО, е проведена Междуправителствена конференция за рационално използване и опазване на биосферата. На нея, за първи път, екологичната проблематика се разглежда в международен политически аспект. През 1968, група видни интелектуалци основават т. нар. "Римски клуб" - един от първите безспорни индикатори за възникващо световно съзнание. Негова основна изследователска проблематика са глобалните предизвикателства и съдбата на човечеството. Под логото на Римския клуб се публикуват поредица от задълбочени дискусионни изследвания. Докладите на Римския клуб се превръщат в своеобразен барометър на динамичната глобална цивилизационна менталност (вж. таблицата) .
Основни доклади на Римския клуб
заглавие
автори
акценти
1972
Границите на растежа
Мидоуз
Демографски бум, глобално съзнание и стратегии
1974
Човечеството на кръстопът
Месарович
Пестел
Стопанска поляризация и зоналност на света
1976
Преразглеждане на международния ред
Тинберген
Преустройство на международните отношения
1977
Цели на човечеството
Ласло
Глобални идеали, цели и солидарност
1978
Енергията: обратно броене
Монтбриал
Пътища за решаване на енергийния проблем
1978
Няма граници за науката
Боткин
Елманджра
Малица
Адаптиране на образованието
1978
Отвъд века на излишествата
Габор
Коломбо
Кинг
Гали
Глобализация на предизвикателства та
1980
Третият свят, три четвърти от света
Гарние
Изоставане на периферните страни от Третия свят
1980
Диалог за богатство и благосъстояние
Гиарини
Контрасти между бедни и богати страни
1981
Императиви на сътрудничеството Север-Юг. Синергия на света
Сен-Жур
Глобално и регионално сътрудничество. Конфронтацията Север-Юг
1982
Микро-електрониката и обществото, за добро и за лошо
Шаф ,
Фриедрихс
Компютъризация и модернизация - социални, културни и екологични последици.
1983
Пътни карти за бъдещето
Хаврилишин
Бъдещият световен ред
1984
Третият свят може да бъде изхранен
Льоноар
Необходимост от подпомагане на страните от Третия свят
1986
Бъдещето на океаните
Ман-Боргезе
Управление на океанските ресурси – институционални предизвикателства
1988
Босоногата революция
Шнайдер
Неправителствените организации в Третия свят
1989
Отвъд границите на растежа
Пестел
Критика на новия глобален ред
1989 - 1991
Африка отвъд глада
Лема,
Маласка
Социални, икономически и политически проблеми на континента
1991
Първата глобална революция.
Кинг
Шнайдер
Преориентиране към устойчиво общество
1995
Да имаме предвид природата
Ван Диерен
Приспособяване към ограничеността от ресурси
1995
Скандал и позор
Шнайдер
Трансформацията на ООН и интересите на Третия свят
1995
Фактор четири
Вайцдзекер,
Ловинс,
Потенциалът на ресурсо-спестяващите технологии
2002
Бъдещето на хората инвалиди в света
Лоренцо-Гарсиа
Подобряване стандарта на недъгавите
Могат да се посочат много и разнообразни фрагменти от първите опити през 60-те и 70-те години на ХХ век за институционализиране на глобалните механизми на геоекологична политика. Важна отправна точка в това отношение е публикуваният през 1970 доклад на Комисията по международно развитие, председателствана Лестър Пиърсън. Това е първия международен документ, възприел концепция на развитието, отчитаща отношенията Север-Юг. В резултат е създаден и специален Международен център за изследване на развитието.
През 1971, възниква „Грийнпийс”, организация която през последните десетилетия успя да се наложи като първостепенен субект при вземането на важни управленчески решения с мащабна екологична значимост. Освен Римския клуб и „Грийнпийс”, фундаментална роля за задълбочаване на планетарния геоекологичен мониторинг придобива и основаният през 1975 във Вашингтон от Лестър Браун Институт за световно наблюдение ( Worldwatch Institute ). Дейността му се отчита чрез конкретни глобални и регионални изследвания, публикувани в периодични и специални тематични издания, сред които с най-голямо значение е ежегодният доклад, наречен „Състоянието на планетата” * .
Международните организации и екологичната тематика
През 70-те и 80-те години на ХХ век, редица регионални или трансконтинентални международни организации създават специализирани звена, третиращи в една или друга степен екологичната тематика – ООН, ОИСР, ОПЕК, ЕС, НАТО и мн. други.
Най-ефективната, от гледна точка на оптимално действащи механизми на прехода към устойчиво развитие, международна организация и с най-голям авторитет при налагането на глобална политическа воля с позитивни последици, е ООН. Въпреки значителната ангажираност на основните и структури с проблемите на мира и сигурността, една от основните й задачи е свързана с декларираните в нейния устав принципи за социален прогрес и развитие. Много от глобалните феномени през втората половина на ХХ век са пряко повлияни от дейността на ООН.
ООН поставя началото на широкообхватни международни инициативи, като от 60-те години на ХХ век периодично обявява т. нар. „Десетилетия на развитието”. През 70-те години е обявена Стратегия за международно развитие, с акцент върху по-справедлива икономическа политика за развиващите се страни. В тази връзка, през 1974, са приети Декларация и Програма за на нов икономически ред, намаляване контрастите между развити и развиващи се страни, ускорено икономическо и социално развитие. Третото десетилетие (80-те години) е посветено на развиващите се страни. Усилията на световната организация за развитие през 90-те години са насочени към благополучието на отделни хора и малки общности.
В търсене на решения на глобалните екологични проблеми Общото събрание на ООН свиква, през 1972, в Стокхолм, конференция, посветена на околната среда и човека. Тя е иницишрана от САЩ и скандинавските страни и препоръчва създаването на Програма за околна среда на ООН (ЮНЕП), което се осъществява още през същата година. Това е най-значимата институционална инициатива за обща глобална екологична политика. Стокхолмската конференция приема декларация, провъзгласяваща правото на хората да живеят в качествена околна среда и отговорността им да я запазят за бъдещите поколения. Приема се и План за действие, съдържащ повече от 100 препоръки към правителствата в света за защита на живота, контрол над замърсяването и усъвършенстване на селищното устройство.
ЮНЕП играе водеща роля в ООН при насърчаване на партньорството в управлението на прехода към устойчиво развитие, в световен мащаб. През 1973, под нейната егида, се създава Фонд за насърчаване на доброволното финансиране на инициативи, свързани с околната среда. Програмата е лидер в подготовката на международни форуми, посветени на околната среда. През 1979 бе приета Конвенцията за трансгранични замърсявания на въздуха, през 1982 - Конвенцията върху Закона за морето, установяваща екологични правила, стандарти и мерки за противодействие на океанското замърсяване. През 1982, ООН публикува Световна харта за природата, която приема принципа, че всяка форма на живот е уникална и трябва да бъде опазена независимо от стойността и за човечеството. През 1985, в Австрия е проведена среща между представители на Световната метеорологична общност, Международния съвет на научните съюзи и ЮНЕП, посветена на глобалното затопляне.
През 1983 се създава Комисия по околна среда и развитие. По нейна инициатива е изготвен и след 4 години – публикуван, вече посоченият доклад на Брундтланд "Нашето общо бъдеще", в който за първи път се използва понятието „устойчиво развитие”. Формулираната от Брундтланд, през 1987, формулировка търпи много редакции, свързани с по-комплексното тълкуване на проблема, но става основа за редица последвали световни форуми. Основните положения, залегнали в доклада, са в най-голяма степен резултат от предходни изследвания на национални и международни институции, обществени движения и неправителствени организации, като Римския клуб, „Грийнпийс”, Института за световно наблюдение и др.
През последната четвърт на ХХ век, все по-голяма роля за стимулиране на наднационално взаимодействие в глобалните проблемни области играят срещите на високо равнище, като Хелзинки`75, Найроби`82, Рейкявик`86, Амстердам`89, Малта`89, Ню Йорк ` 90, Женева'91, Рио`92, Виена`93, Кайро` 94 , Осло'94, Копенхаген`95, Пекин`95, Истанбул`96, Киото`97, Орхус'98, Давос`99, Доха`01, Монтерей`02, Йоханесбург`02, Ню Йорк`05, Монреал`05, Найроби`06 и др. Някои от тях придобиват знаково значение в ролята си на отправна точка при разработване на глобални модели и перспективни поведенчески стратегии за гарантиране на сигурност чрез сътрудничество на най-високо ниво. Тематичните области на дискусиите варират в изключително широки рамки – демилитаризация, човешки права, положението на жените, демографски проблеми, населени места. Сред събитията със значими институционални последици по отношение проблемите с озоновия слой е приетият, през 1987, в Монреал, Протокол за ограничаване на субстанциите, унищожаващи озона в атмосферата
.
Институационализиране механизмите на глобалната геоекологична политика
Най-важна стъпка към институционализиране механизмите на глобалната геоекологична политика, след Стокхолмската конференция, през 1972, е проведената на най-високо равнище в Рио де Жанейро, през 1992, Трета световна конференция по околна среда и развитие. Чрез т. нар. "Декларация от Рио", подписана от 192 страни, нова принципна основа и първостепенна официална политика на международната общност става концепцията за устойчиво развитие. Приета е програма, наречена "Дневен ред 21" ( Agenda 21). В нея са изложени конкретни принципи, цели и механизми за постигане на устойчиво развитие. Разгледани са почти всички аспекти на развитието: борбата с бедността, равноправието между половете, зачитането на интересите на местните народи, участието на обществени групи в политическия процес, опазването на климата, запасите от питейна вода и др.
Сред конкретните актове на Конференцията в Рио, освен Декларацията и „Дневен ред 21”, следва да се посочат Конвенцията за биологичното разнообразие, Рамковата конвенция за промяна на климата, както и по-слабо обвързващите страните Горски принципи Успоредно с това, много неправителствени организации публикуват или подписват помежду си редица алтернативни споразумения и декларации.
Рио`92 дава допълнителен тласък за задълбочаване на усилията и детайлизиране на подходите в глобалната геоекологична политика, провеждана под егидата на ООН. През 1997, в Киото, развитите страни подписват два изключително важни в това отношение документа - Конвенция и Протокол, чрез които се ангажират да намалят емисиите от парникови газове. Според Протокола, индустриалните страни се ангажират, до 2008-2012, да съкратят с определен процент емисиите от газове, спрямо нивото от 1990. Стимулират се инвестиции в развиващите се страни, въвеждат се правила за „търговия” с емисии, всяка страна се задължава да информира другите за национални действия по климатичните проблеми чрез специално „Национално съобщение”.
На Световния икономически форум Давос`99, генералният секретар на ООН предлага „Глобален договор”, който да засили сътрудничеството между частните корпорации, агенциите на ООН, правителствата и неправителствените организации, на базата на всеобщи принципи, с цел координиране на глобалните и националните усилия за устойчиво развитие. Провеждат се поредица от конференции на световно равнище (Доха`01, Монтерей`02 и др.), посветени на механизмите за постигане на устойчиво развитие.
На Срещата на високо равнище в Ню Йорк, през 2000, се приемат „Цели на хилядолетието”, чрез които се координира дейността на ООН до 2015. Световната среща Йоханесбург`02 е посветена на годишнината от Декларацията в Рио. Както и през 1992 обаче, приетите важни решения, до голяма степен, се обезсмислят, поради липсата на строго фиксирани срокове и нератифицирането на много от споразуменията от страна на държави като САЩ, Русия и Китай.
През септември 2005, в Ню Йорк, се провежда нова световна среща, на която се препотвърждават или актуализират поетите ангажименти. През същата година, в Монреал, е създадена работна група за задълженията по Анекс І (Развити страни) от Протокола в Киото. Това поставя началото на преговори за нови задължения по парниковите газове след 2012. През 2006, в Найроби, се провежда ХХІІ Конференция на страните от Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата и Втората среща на страните по Протокола от Киото. Основен акцент са задълженията на развитите страни след 2012.
Значителна роля при стимулирането на преход към устойчиво развитие играят и другите поделения на ООН. Повечето от тях имат отношение към по-широкото (не само еколого-икономическо) разбиране на концепцията за постигане на планетарна устойчивост, като включват отчитането на разнообразен набор от демографски, социално-образователни, културно-политически и технологични фактори на развитието. Водещи в това отношение са: Програма за развитие на ООН (ПРООН, ЮНДП), Организация на ООН по прехраната и земеделието (ФАО), Международната агенция за атомна енергия (МАГАТЕ), Световната банка, Конференцията на ООН по търговия и развитие (ЮНКТАД), Организацията на ООН за промишлено развитие (ЮНИДО) и др. Важна роля за повишаване на ефективността от политиката на ООН играят многобройните регионални комисии на организацията.
Европейските измерения на концепцията за устойчиво развитие
Типичен пример за ефективно приложение на глобалните принципи за устойчивост на развитието на регионално ниво е работата на Икономическата комисия за Европа (ИКЕ). Особено благоприятни фактори в това отношение са задълбочаващите се интеграционни процеси на континента. Важна предпоставка за значителния напредък при разработването на научно обосновани стратегии за устойчиво развитие на континентално, национално и поднационално (регионално) ниво е натрупаният интеграционен опит от организации като ЕС, ОССЕ и дори НАТО.
С най-голяма роля за лидерските позиции на европейския континент, по отношение на организационен потенциал в политиката на преход към устойчиво развитие, е ЕС. Сред важните причини за това е високата степен на достигнати интеграционни успехи - общ пазар на труд, стоки и услуги, почти пълно „разтваряне” на вътрешните държавни граници, общи органи на управление, единно гражданство, обща валута и др.
Една от основните интеграционни цели на ЕС е постигането на хармонично развитие, както и висок и балансиран, между страните и регионите му, жизнен стандарт на населението. В тяхното смислово съдържание, качествената оценка на хармонията между природни ресурси, екологична среда, научно-технически и социален прогрес се разглежда като първостепенен критерий при гарантиране на еколого-икономическа и културно-политическа устойчивост на развитието.
Политиката на преход към устойчиво развитие на ЕС се реализира чрез сложни, но ефективно функциониращи, взаимно контролиращи се институции, законодателни и програмни инициативи. Основополагаща законодателна основа за това е приетата, през 1989, от ЕО Социална харта, която впоследствие придобива статут на основно Приложение към Договора от Маастрихт. Друг важен фундамент на съвременната екологична политика в Европа е Петата програма на ЕО за околната среда и устойчиво развитие, приета през 1992 Чрез нея отношението към околната среда и социално-икономическото развитие се поставя на принципно нова концептуална основа.
Като аналог на „Дневен ред 21”, Петата програма е стратегия, поставяща основния акцент върху мониторинга и споделената отговорност между всички субекти в европейското интеграционно пространство. Ключов механизъм за изпълнение на Програмата е пълното интегриране между социално-икономически и екологични цели, чрез оптимизиране на инструментариума за мониторинг, моделиране, планиране, контрол и управление на природно-социалните системи. Сред високоефективните подходи в това отношение е широкото използване на пазарните механизми, като стимули за промяна на екологичното поведение. Освен това, в ЕС значително приложение намират административните механизми на правовата държавност и гражданското общество.
Петата програмата акцентира върху пет „избрани целеви сектори” - индустрия, енергетика, транспорт, земеделие и туризъм, които се отчитат като ключови за устойчивото развитие. Нейното провеждане се мултиплицира, чрез националните програми на отделните страни-членки.
Освен на общосъюзно континентално ниво, под егидата на ЕС се провеждат и разнообразни инициативи, насочени към подпомагане на устойчивото развитие на местно ниво. Типичен пример е кампанията Устойчиви европейски градове, лансирана в Олборг`94 и Лисабон`96. Чрез Олборгската харта и Лисабонския план за действие, над 280 местни власти, представляващи около 100 млн. европейски граждани, приемат отговорности по глава 28 на „Дневен ред 21”. Други значими инициативи за постигане целите на Рио, са създаване на информационна система за разпространение на положителен опит „Местна устойчивост” по Интернет, Средиземноморска конференция за „Локален Дневен ред 21 в (Рим`95) и др. ( вж. Маринов и др., 1998 )
Важен аспект в регионалната геоекологична политика на ЕС са приетите, през 1993, в Прага принципи за устойчиво пространствено развитие, както и Ръководните принципи за устойчиво териториално устройство в Европа (Хановер`97). Като основна задача на пространственото планиране, чрез тях се поставя поддържането на дългосрочно (устойчиво) социално-икономическо развитие, с едновременно предотвратяване на вредното въздействие върху околната среда. Главните цели на традиционното планиране се трансформират от нови екологични критерии.
Договорите от Маастрихт`92 и Амстердам`99 катализират разработването на стратегии за устойчиво развитие на национално, регионално и местно ниво. През 2000, в Лисабон, се приема стратегия за развитие, базирана предимно на човешкия интелектуален потенциал. През 2001, в Гьотеборг, тя се допълва, чрез обвързване с концепцията за устойчиво развитие.
След влизането в сила на Протокола от Киото, климатичните проблеми придобиват първостепенно значение в геоекологичната политика на ЕС, особено задълженията му след 2012. За тази цел е разработена Европейска програма по изменението на климата. Едновременно с това, се приема и Шестата програма за действие по околна среда и Стратегията за устойчиво развитие 2005-2010.
Стратегиите за преход към устойчиво развитие в ЕС се разработват в тясна връзка с основните регионални принципи на развитие в него. Важен инструмент за тяхната ефективност е използването на т. нар. „структурни фондове”. Въведените регламенти, за периода 2007-2013, разглеждат като основни структурни фондове Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд и Кохезионния фонд.
Устойчивото развитие на България
България е страна с най-старата, съхранила се през вековете, държавност в Европа. Същевременно тя е една от новоприетите страни в състава на най-мощните, като социално-икономически и военно-политически потенциал, съвременни организации в света – ЕС и НАТО. В резултат от продължителни и сложни исторически процеси, развитието на страната ни през последните няколко века става преимуществено под влиянието на източноевропейски, евро-азиатски и азиатски центрове на силата, което ефективно я изолира от динамиката на цивилизационното развитие в Централна и Западна Европа.
Съвременните интеграционни процеси, в рамките на европейски и евро-атлантически структури, изискват целенасочени усилия за относително бързо адаптиране към динамично променящите се световни и континентални тенденции и предизвикателства във всички обществени области. Сравнително късният промишлен „старт”, в края на ХІХ век, значителната емоционална обремененост в българската външна политика, както и наложената от Великите сили позиция на марионетна държава от „Източния блок”, през втората половина на ХХ век, са сред най-важните причини за континенталното изоставане на България в социално-икономически области като зрелост на гражданско общество, жизнен стандарт на населението, обективност и адекватност на законодателните изменения, комплексна стопанска ефективност, научно-техническа политика и пр.
Наложените в България, след Втората световна война, крайни идеологически приоритети, тоталитаризмът и волунтаризмът при вземането на управленчески решения, поставянето на нереалистични екстензивни икономически цели и липсата на ефективни стимули за развитие водят до тежки деформации в социалното съзнание, нарушени стопански отраслови и териториални баланси, ниска финансово-икономическа и еколого-икономическа ефективност на производството. Преимущественото развитие на тежката промишленост през т. нар. социалистически период води до прекомерна експлоатация и нерационално оползотворяване на ограничени като количество и неблагоприятни като качество суровини и рязко влошаване на екологичните условия за значителни части от територията на страната.
Сред причините за появата на кризисни екологични явления у нас, освен изброените екстензивни икономически приоритети, следва да се посочи и наложеното през посочения период в съзнанието на населението понятие „общонародна собственост” върху природните ресурси, което, на практика, се тълкуваше предимно в смисъла на ничия собственост и безплатно благо. Неблагоприятна роля в това отношение играят и други фактори – липса на екологично законодателство или механизми за неговото практическо приложение, половинчато екологично образование и възпитание, невъзможност да се упражнява ефективен обществен екологичен мониторинг и контрол.
Социално-икономическата криза в България, след 1989, предизвика рязко намаляване на промишленото производство и произтичащото от него замърсяване. Благодарение на това, нараства относителният дял на третичните стопански отрасли – тенденция, която, на пръв поглед, може да се разглежда като положителна, тъй като ни доближава до модела, характерен предимно за по-високо развитите страни. Поради технологично изоставане и загуба на външни пазари, най-тежко засегнати обаче се оказват отрасли като наукоемкото машиностроене, текстилната и хранителната промишленост. Успоредно с това, подкрепата на държавата за крупни, тежкопромишлени предприятия, с висока социална или стратегическа значимост, води до продължаващо нарастване относителния дял на екологоемки отрасли, като въглищна енергетика, тежка химия, металургия, строителна промишленост.
Сред важните причини за задълбочаване на неблагоприятните, от гледна точка на концепцията за устойчиво развитие, структурни тенденции в промишлеността, са външните инвестиции към страната. По-голямата част от тях са безпрепятствано насочвани от мощни западни компании към отрасли, които са относително ефективни от икономическа гледна точка, но се отличават с висока екологоемкост и експортна насоченост Над 2/3 от външните инвестиции в България, след 1989, са насочени за приватизация на силно замърсяващи околната среда промишлени гиганти като "Нефтохим" - Бургас, "Соди" - Девня, "Химко" - Враца, "Кремиковци", "МДК" - Пирдоп, "КЦМ" - Пловдив, въглищни ТЕЦ, циментови, целулозно-хартиени предприятия и пр.
Освен междуотраслови, се забелязват и неблагоприятни междурегионални тенденции. Например, през 2005, в пет, от общо 28, административни области на България, разположени върху 22% от територията и, живеят над 40% от населението, произвежда се около 50% от БВП и се изхвърлят близо 80% от промишлените въздушни емисии в страната. Посочената възходяща градация на подредените по своеобразна географска логика показатели е белег за значителни регионални различия с огромен дестабилизиращ развитието заряд.
Първите мерки, насочени към подобряване състоянието на околната среда у нас, датират от средата на 70-те години на ХХ в. и са, преди всичко, административни. Реализацията им се натъква на редица препятствия от бюрократичен, технологичен, икономически и политически характер. Изострянето на екологичната проблематика, през 80-те години, води до задълбочаване на обществената полемика, независимо от значителните вътрешнополитически ограничения. Впоследствие, екологичните движения стават главни движещи сили на обществено-политическите промени в страната.
Кризисното за България последно десетилетие на ХХ век се характеризира с три ясно изразени прехода: неизбежният и в значителна степен насочван от вътрешни и външни фактори преход към политически либерализъм; хаотичният и трудно контролиран преход към пазарно стопанство; наследеният като силна инерция от предходните десетилетия, неподдаващ се на управление и достигащ форми на национална катастрофа, демографски преход. Очевидно е, че в такава социално-икономическа среда условията за целенасочен и ефективно управляван преход към устойчиво развитие са изключително неблагоприятни. Независимо от това, силно стимулиращо въздействие за търсене на комплексен изход от кризата в страната оказват глобалните инициативи, положителните практики във високоразвитите страни, континенталната интеграционна рамка, задълбочаващите се социално-екологични мотиви в националното съзнание и пр.
Основите за разработване на стратегии за устойчиво развитие
Институционални основи за разработването на стратегии за устойчиво развитие в България, съобразени със световните и континентални тенденции, започват да се формират през последната четвърт на ХХ век, но условия за изграждането на функционални екологични административно-политически механизми за управление възникват едва след демократичните реформи през 90-те години. Сред главните стимулиращи този процес фактори са изграждащото се гражданско общество, наложените от световната общност нови външнополитически отговорности на страната и пряко засягащите ни континентални интеграционни процеси. Освен административно функциониращите държавни институции, все по-пряко въвлечена в този процес е дейността на научните и непрекъснато увеличаващите се неправителствени организации.
Първата важна институционална крачка на геоекологичната политика в България, на държавно ниво, е създаденото през 1976 специално звено към Министерство на горите и опазване на природната среда - Комитет за опазване на природната среда. През 1990 то се преобразува в самостоятелно Министерство на околната среда, а през 1997 се преименува в Министерство на околната среда и водите.
През 90-те години на ХХ век, най-важен тласък за институционализиране механизмите за преход към устойчиво развитие дават ангажиментите на България по отношение дейността на ЮНЕП и вече посочените други геоекологично ангажирани поделения на ООН. Особено важна роля за това изиграват решенията на международната общност в Рио`92 и последвалите други значими международни форуми. В началото на ХХІ век, все по-голямо значение за това придобива интегрирането на страната в европейските структури.
През последните две десетилетия страната ни подписва почти всички международни договори, засягащи общите глобални и регионални усилия за оптимизиране на природно-социалните отношения. Това налага създаването на специализирани национални и регионални ведомства, разработването стратегии за мониторинг, контрол и управление на тези процеси. Основополагащ външнополитически акт в това отношение са задълженията за членство в ЕС, приети в Копенхаген`93, и, по-конкретно, създаването на Национална комисия по устойчиво развитие. През 1996 е приет Закон за чистотата на атмосферния въздух, през 1998 - Закон за защитените територии, през 1999 - Закон за водите и Закон за регионално развитие. Приет е Национален план за регионално развитие, който се превръща в един от основните инструменти на прехода към устойчиво развитие. В него се залага на балансирането между национални, регионални и местни приоритети. От 1994, към Министерството на околната среда и водите, функционира Национален център за околна среда и устойчиво развитие. През 1996, се създава и Комисия по устойчиво развитие.
През 1998, в рамките на проекта „Предизвикателства пред устойчивото развитие в България”, разработен по линия на ПРООН, е отправена препоръка за създаване на Съвет по устойчивото развитие. Той трябва да изпълнява следните функции: методическо и информационно подпомагане на дейностите по устойчивото развитие, разработване на национална стратегия за устойчиво развитие, съгласуване на националните програми и големите инвестиционни проекти, от гледна точка на устойчивото развитие и др. До голяма степен под влияние на този проект, с приемането на Закона за регионалното развитие и на Правилника за организацията и дейността на Съвета за регионално развитие към Министерския съвет и на областните съвети за регионално развитие, през 1999, е изградена Комисия по устойчиво развитие, в рамките на Съвета за регионално развитие. Чрез нея се търсят по-ефективни възможности за съгласуване на стратегически планови документи – например националните планове за икономическо и регионално развитие, национални инфраструктурни проекти и др. (вж. Дограмаджиева, 2002).
Една от основните глави в преговорния процес за присъединяване на България към ЕС е Глава 22 „Околна среда”, открита през 2001 и з акрита през 2003. В първоначалния период по нея се обръща особено внимание на разработването на планове за практическа реализация на краткосрочните задачи, институционално укрепване на екологичната политика, сътрудничество между заинтересованите страни. С приемането на България за пълноправен член на ЕС, от 2007, въпросите на прехода към устойчиво развитие придобиват приоритетно значение.
Днес в България вече разполага с определен положителен опит при създаването на стратегии за развитие на всички нива - национално, регионално и местно. Привлечени са значителни финансови ресурси от международни донорски организации, мобилизирани са ресурси за практическото им изпълнение, създават се предпоставки за ангажиране на общественото мнение при обсъждането и осъществяването им.
С най-голяма роля в усилията за преход към устойчиво развитие на национално ниво е Програмата “Възможности 21”, пряко съобразена с глобалната рамка на "Дневен ред 21" и програмните документи на ЕС. В регионален план, важна методологична роля играят първите, пилотни проекти за устойчиво развитие в областите Ловеч и Велико Търново, в общините Велинград, Свищов, Тетевен, Асеновград. През 1999, ПРООН публикува Методически указания за разработването на общински стратегии за устойчиво развитие. Днес почти всички области и общини имат разработени и одобрени планове за развитие, в които принципите на устойчивото развитие се декларират като приоритетни. В някои области и общини, отделно от тях, са разработени и стратегии за устойчиво развитие.
Разработването и реализацията на глобални, континентални, национални, областни и общински стратегии за устойчиво развитие е най-ефективния път за оптимизиране на съвременните динамични отношения между обществото и природата. Важно условие за повишаване на тяхната практическа стойност е съгласуването на принципите, целите, задачите, индикаторите и механизмите им между йерархичните пространствени нива. Опитът на България в това отношение засега е все още малък, особено на областно и общинско ниво. Често опитите в това отношение се оказват неудачни, поради липсата на управленчески опит и недостатъчна научна обоснованост при планирането. Очевидна е необходимостта от промяна в нагласите и поведението на всички ангажирани страни - политици, публична администрация, граждански организации, бизнес среди и граждани.
* След 1995 ежегодните доклади на Института се публикуват на български език и се разпространява безплатно от Министерството на околната среда и водите – б. а.
Л итература :
Дограмаджиева, Е., Концепцията за устойчиво туристическо развитие като част от глобалната идея за устойчивост в съвременния свят. - Год. на СУ ”Св.Кл. Охридски”, Книга 2 - География, т.93, 2000.
Маринов, В., В. Гарнизов и др. Предизвикателства пред устойчивото развитие в България. София, 1998.
Протокола от Киото, ратифициран от Република България със Закон за ратифициране на Протокола от Киото към Рамковата конвенция на Обединените нации по изменение на климата.(ДВ, бр.72 от 25.07.2002 г.)
Ръководни принципи за устойчиво териториално развитие на Европейския континент. Приети на 12-та сесия на СЕМАТ, Хановер, 7-8 септември 2000 г.,София, 2001. ( pdf - файл)
Скиавоне, Дж. Международни организации. София, 2005.
Учредителните договори на ЕО и ЕС. СУ ”Св. Климент Охридски”, София, 2004.
Carson, R., Silent Spring. Boston, 1962.
Dubos, R., B. Ward, Only One Earth. New York, 1972.
Ehrlich , Paul R . The population bomb . New York , 1971
http://unfccc.int/resource/docs/convkp/kpeng.html
http :// www . clubof rome . org
http :// www . pbs . org / population _ bomb /
http:// www . undp . bg
* Преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество
** Докторант в СУ „Св.Климент Охридски”
{rt}
