България е сравнително малка държава, поради което промените в геополитическото и положение обикновено са резултат не толкова от собствените й действия (или бездействие), колкото от по-глобални прекроявания на европейското и световно геополитическо пространство. Основните тенденции, влияещи върху съдбата на България през последните няколко години, са разширяването на Европейския съюз, фокусирането на американската външна политика върху борбата срещу тероризма и преформулирането на основанията, върху които се базират имперските претенции на Русия.
След като още в края на ХХ век ЕС пое твърд курс към разширяване на изток, през 2004 членките на Съюза нараснаха от 15 на 25. Ако не броим малките острови Малта и Кипър, всичките останали осем нови членки на ЕС са държави от бившия комунистически блок като четири от тях са славяноезични. Така старата “Източна Европа” на практика изчезна, след като необратимият и преход от кремълската към западната геополитическа орбита бе официализиран чрез договорите за присъединяване към ЕС. Новата Източна Европа е разположена още по-на изток и включва три държави – Украйна, Грузия и Молдова. В периода 2003-2005 те направиха решителни крачки за преминаване от постсъветското в европейското геополитическо пространство, макар че този преход все още не може да се смята за необратим. В Тбилиси и Киев бе извършена смяна на властта чрез драматичен уличен натиск, последвал избори със съмнителна честност. “Цветната” революция в Молдова придоби формата на превантивна смяна на основния външнополитически вектор на страната, която се случи не след изборите, а два-три месеца преди тях, и бе извършена не от опозицията, а от президента-комунист Владимир Воронин.
Присъединяването на “новата” Източна Европа към ЕС засега все още е толкова далечно, че почти не се вижда на хоризонта. Поради това сюжетът “разширяване на Евросъюза” до голяма степен се изчерпва от въпроса “със или без Турция?”. Гледано през призмата на цивилизационната теория, най-решителната геополитическа промяна за ЕС през последното десетилетие е започването на предприсъединителни преговори с Турция, а не разширяването от 2004 г., което (ако не броим Кипър) вкара в Съюза само държави, принадлежащи към културния кръг на западното християнство. В следващите години съдбата на турските евроинтеграционни амбиции ще бъде сред най-важните фактори, променящи геополитическия контур на Балканите и на Близкия Изток. Динамиката на отношенията Брюксел-Анкара трябва да даде отговор на няколко фундаментални въпроси – възможна ли е симбиозата между Исляма и европейската политическа култура; до къде може да стигне евроинтеграционния проект в отдалечаването от корените си; икономическа, културно-историческа или политическа конструкция е ЕС. Съюзът за първи път ще преговаря с истинска евроазиатска държава, която при това е мюсюлманска и има население колкото всичките 10 новоприети през 2004 членки, взети заедно. За пръв път след рухването на комунизма ще става дума за истински преговори между две почти равностойни страни, а не за налагане на правила, безпрекословно приемани от съответната държава - кандидатка за членство в ЕС. Влияние върху геополитическите позиции на България ще оказва и позицията на Брюксел спрямо евроинтеграционните амбиции на държавите от Западните Балкани. Влизането на Хърватия в ЕС до края на десетилетието е напълно възможно, докато на останалите страни от региона вероятно ще бъдат предложени различни варианти за тясно асоцииране или частично членство .
Въпреки че след 2001 САЩ се съсредоточиха върху глобалната битка с тероризма и фокусираха вниманието си върху Близкия и Среден Изток, американското влияние се чувства много осезателно и на Балканите. Югоизточна Европа е част от външния военно-политически обръч, с който Вашингтон обгражда района около Персийския залив. Освен това повечето от нововъзникналите балкански демокрации влизат в т. нар. Нова Европа, която е склонна да дава подкрепа за активните американски действия в Близкия и Среден Изток. Американците държат редица лостове за въздействие върху държавите от югоизточния край на Стария континент като международните финансови институции (МВФ, Световната банка), а специално за страните от бивша Югославия – и Хагския трибунал. До известна степен инструмент за прокарване влиянието на Вашингтон е и НАТО, тъй като и след края на Студената война пактът може да бъде описан най-добре с формулата “САЩ плюс”. Страните от Западните Балкани все още не са членки на Алианса, но това няма особено значение, защото те (без Сърбия) правят всичко възможно да си осигурят това членство и знаят много добре, че входните билети за НАТО се издават във Вашингтон.
На трето място по значимост сред факторите, формиращи геополитическата среда, в която се развива България, е Русия и нейните имперски амбиции. Под ръководството на Владимир Путин тази страна навлезе в етап на държавна консолидация, съпроводена с рязко ограничаване влиянието на олигарсите. Същевременно, във външнополитически план Москва продължава да губи позиции, главно заради невъзможността да удържи в своята орбита европейските републики на бившия СССР. Промените в Грузия, Украйна и Молдова са знак, че Русия не може да отстоява влиянието си в “близката чужбина” само с абстрактни културно-исторически и военно-стратегически аргументи. Рязкото и трайно покачване на цените на нефта и природния газ обаче дава в ръцете на Кремъл друго оръжие за укрепване на външнополитическата мощ. От началото на 2006 Русия постепенно започна да продава своите енергоресурси на страните от бившия СССР на цени, близки до пазарните, което означава, че вече се търсят прагматичните основания на имперската идея, способни да й вдъхнат нов живот.
В анализите на геополитическото положение на България традиционно и някак по инерция се приема, че страната е разположена на “важен кръстопът”, от което произтичат големи предимства. Какви по-конкретно могат да бъдат тези “предимства”? През XIX и първата половина на ХХ век кръстопътното разположение е давало военно-стратегически козове като например възможност да се блокират доставките за някоя враждебна държава и комуникациите й с нейните съюзници. Географското положение на България е оценено най-високо през 1915, когато извършеният от силите на Антантата десант на Галиполския полуостров е могъл да бъде подкрепен по суша само и единствено от българската територия (но тогава Беломорска Тракия е била част от България, а днес – не). През 1941 пък Хитлер иска да нападне Гърция, воюваща със съюзника му Италия, което отново е могло да стане само чрез преминаване през България.
Днес обаче блокирането на пътя на хората и стоките към която и да е държава би било контрапродуктивен анахронизъм(справка – гръцката блокада срещу Македония през 90-те години), а войни от класически тип – т.е. “сблъсък между армиите на две съседни държави”, не могат да се случат на Балканите. Освен това, както отбелязва проф.Марин Бъчваров, територията на България няма “качествата на геополитически ключ, каквито са Гибралтар, Проливите, Кипър или дори Сърбия, спрямо важни стратегически интереси, комуникации, потоци на ценни суровини и т. н. ” Затова трябва да се насочим към анализ на друга възможна полза от кръстопътното положение – извличане на финансови и политически облаги от международния транспортен и суровинен трафик, който би могъл да мине през българската територия.
Трябва да се има пред вид, че транспортният коридор не е най-късото разстояние между две точки на картата, а съвкупност от реално съществуваща инфраструктура. От тази гледна точка е нелепо да се говори за “кръстопътното положение” на България, защото то просто не съществува. В страната няма магистрала, обслужваща трафика между Близкия Изток (плюс Турция) и Европа, нито пък такава, която да свързва солунското пристанище с Централна Европа. Освен това преминаването по вече съществуващите пътища е свързано с преодоляването на високи неикономически бариери (престъпност, корумпираност на пътната полиция и на митническите власти), поради което дори турските гастарбайтери, връщащи се от Германия, предпочитат да пътуват по-дълго, но да заобиколят България. Когато става дума за превоза на товари по море, достатъчно е да отбележим, че капацитетът само на пристанището в румънския град Констанца надхвърля неколкократно капацитета на всички български пристанища, взети заедно. Лошо е положението и с летищата, чиито капацитет отдавна не отговаря на нарастналия поток от пътници.
Далеч по-важни от лошото състояние на транспортната инфраструктура в България, са перспективите за неговото подобряване. Както е известно строежът (или обновяването) на магистрали, летища и пристанища е мащабно начинание, което в развитите държави обикновено се осъществява на принципа на публично-частното партньорство. В България обаче този механизъм е трудно работещ. Поради дежурните подозрения и обвинения в корупция (в много случаи основателни) държавната администрация се оказва неспособна да придвижи до успешен край големите инфраструктурни проекти, а най-често не успява дори да им даде старт, поради политически и съдебен блокаж. Красноречив пример в това отношение са концесиите за строителството на магистрала “Тракия” и за управлението на летищата във Варна и Бургас, както и строежът на новата писта на летището в София. Предвид проблемите в политическа и най-вече в съдебната система, не можем да очакваме, че в близко бъдеще държавата ще направи чудеса и ще има радикално подобрение на транспортната инфраструктура у нас.
През българска територия преминават газопроводи, по които тече руски газ за някои съседни страни. Поради растящото потребление на тази суровина в общоевропейски мащаб, може да се очаква, че ще се строят нови подобни съоръжения. До няколко години сегашната линейна географска структура на газопреносната система ще бъде заменена от мрежова. Тогава никоя държава няма да може да претендира за монополна позиция в преноса на газ и играта с транзитните такси и цените на суровината ще стане значително по-сложна. Така например руското “синьо” гориво би могло да стига до Турция през България, но е възможен и точно обратния маршрут – през Турция за България. Като почти монополен доставчик руснаците ще се стремят да заобикалят “тесните” места, където им искат по-висока транзитна такса. Както много европейски държави, България е в изключително силна зависимост от доставките на природен газ от Русия, но едва ли може да се очаква, че Москва ще използва тази ситуация, за да оказва политически натиск върху властите в София. Както вече споменахме, прагматизирането на руските имперски претенции води до това, че отношенията с бившите сателити преминават на икономически релси и всичко е въпрос на пари. Същевременно е нереалистично да се очаква, че в средносрочен план България ще успее да диверсифицира газовите си доставки. Широко коментираният газопровод “Набуко” засега е само една хипотетична идея, която може въобще да не се реализира, имайки предвид, че суровината трябва да тръгне от Иран - държавата, притежаваща съмнителната чест да бъде обявена за враг номер едно на единствената световна суперсила.
Под въпрос е и бъдещето на проектите за двата петролопровода през българска територия – Бургас-Вльора и Бургас-Александруполис. Показателен е фактът, че тези трасета се обсъждат почти цяло десетилетие от правителствата и бизнес-средите, но засега не е положен нито един метър тръби. Това вероятно се дължи на спорната икономическа целесъобразност от пренасянето на каспийския нефт през целия Балканския полуостров. Освен това каспийската суровина може да стигне до европейските потребители по конкурентни трасета (например Констанца-Триест). Ако все пак Бургас стане начална точка на тръбопровод до Вльора или Александруполис, трябва да е ясно, че това не носи стратегически изгоди на България, защото за разлика от природния газ нефтът е глобално търгувана стока и може да се пренася лесно с танкери. Ползите от такова съоръжение ще бъдат чисто икономически и ще идват от събирането на транзитни такси.
През XIX и XX век мястото на една държава в световната геополитическа система се определяше от разположението й на географската карта. Днес обаче живеем в постгеографски свят, когато големите геополитически плочи обединяват пространства със сходна производствена и държавно-организационна култура, евентуално допълнена от общи религиозно-цивилизационни корени. В този смисъл геополитическите шансове на България не произтичат от “кръстопътното” й положение на “мост между Изтока и Запада”, а от възможността за включването и в една общност с висока производствена култура, утвърдени административни стандарти и християнски корени, претърпели облагородяващата корекция на секуларизацията. Тази общност е Европейския съюз.
Разбира се, на теория, успехът на Западна Европа може да бъде повторен от България и със собствени усилия, без членство в ЕС, но поне засега българите не са показали, че са способни на такава самоорганизация и целеустременост. В цялата си нова и най-нова история България е била сред най-бедните държави в Европа, без да успее да формулира и следва някаква ясна и резултатна стратегия за догонващо развитие. По световните мерки, в началото на XXI век България е средно развита страна, която обаче е много далеч от стандартите на Запада. Тя трудно може да разчита на класическите ускорители на растежа каквито са доброто образование, либералната икономика и специфичната трудова етика. Образованието е сред малкото сфери, в които пропадането, съпровождащо сътресенията около рухването на комунистическата система, все още не е приключило. Според данните от международния проект TIMSS , който изследва знанията на учениците в 41 държави от Организацията за икономическо развитие и сътрудничество (тя включва почти всички европейски държави), България е страната, регистрирала най-голямо отстъпление в периода 1995-1999. Преди 11 години българчетата са били на 11-о място по математика и на пето по естествени науки. През 1999 те вече заемат 17-о място и в двете области, а през 2003 са твърдо във втората половина на класацията с 24-о място по естествени науки и 25-о по математика. Тези резултати обаче се отнасят за децата, които все пак ходят на училище, а делът на онези, които напускат рано класните стаи, става все по-голям. Още по-трудно се нагажда към променената среда българското висше образование, страдащо от липсата на добри преподаватели и на ефективен мениджмънт. Резултатът е, че българските дипломи са неконвертируеми, а делът на хората, които са напълно грамотни според стандартите на ХХ I век (могат да четат и пишат на родния си език и на английски), не надвишава 10%.
Средата, в която оперират икономическите субекти в България, е само частично либерализирана като трябва да се има предвид, че в това отношение и самият ЕС търпи големи критики. Неблагоприятни за бърз стопански ръст са демографската структура на българското население и фактът, че в страната има значително циганско малцинство, което с малки изключения е неспособно да се впише без принуда в легалната икономическа активност.
Пълноправното членство в ЕС е предшествано от включването на България в европейската геоикономическа зона. То се изразява в засиления приток на външни инвестиции и в преминаването на почти всички банки в ръцете на чуждестранен капитал (предимно европейски). Към ЕС е ориентирана и повече от половината от външната търговия на страната. Кредитният бум от последните две-три години се дължи на факта, че българите вземат назаем пари, които реално са спечелени от гражданите на ЕС, но се оттичат към България през софийските филиали на западните банки. Посоката на това движение се предопределя от разликата в лихвените равнища между България и ЕС. Въведеният още през 1997 валутен борд пък е прелюдия към официалния отказ от собствена парична политика, който София ще декларира чрез влизането в евро зоната в края на настоящето или в началото на следващото десетилетие. Тогава автоматично ще отпадне и проблемът с големия външнотърговски дефицит на страната, защото търговията с държавите от ЕС няма да бъде външна, а вътрешна.
Благоприятният ефект от влизането в ЕС ще се дължи не толкова на директните плащания, които България ще получава от европейската хазна, а от задължителното уеднаквяване (поне на книга) на бизнес-правилата и на административните стандарти. Точно това е промяната, маркираща новата геополитическа принадлежност на България. Иначе, ако става дума за външна финансова помощ, то Палестинската автономия, Косово и Босна получават огромни суми от Запада, но това ни най-малко не ги премества в друга геополитическа зона.
Спорен е въпросът, дали след края на Студената война е имало самостоятелна балканска мини-геополитическа сцена, но дори да е така, тя изчезва с влизането на българи и румънци в ЕС. Фундаменталната новост за България, е че тя за първи път е включена в геополитическа зона без ясен гравитационен център. Към това трябва да прибавим и загубата на голяма част от националния суверенитет, за да стане ясно, че в следващите десетилетия българските държавници ще трябва да отстояват интересите на страната в съвсем непривични условия. Европейският съюз ще бъде едновременно и вътрешен и външен фактор, поради което дежурното оправдание “така искат от ЕС” често ще отстъпва място на възклицанието “ами нали ЕС – това сме ние!”. Заемайки административни позиции в Евросъюза, българските чиновници неизбежно ще изпитват конфликт на лоялностите – едната към наднационалната структура, в която работят, и другата – към собствената им родина.
В класическата геополитика действията на отделните играчи са продиктувани от националния интерес. Типично за постгеографската ера обаче е затруднението да се дефинират понятията “нация” и “национален интерес”. Без да излишно да теоретизираме, можем да проектираме тази методологична трудност върху конкретния случай с България. При формулирането на националният интерес би следвало да се търси пресечна точка между интересите на българските граждани, живеещи в България(независимо от етноса им), и на българите-емигранти (с или без българско гражданство), живеещи в различни точки на света. Според едно още по-широко разбиране на понятието, при дефинирането на националния интерес би трябвало да се съобразим и с постоянно живеещите в чужбина български граждани от небългарски етнически произход, както и с исторически оформилите се български етнически общности в някои държави като Македония, Сърбия, Украйна, Молдова. Накрая, трябва да отчетем и факта, че много скоро в България ще живеят значителен брой имигранти главно от Третия свят, които може и да не получат българско гражданство, но ще имат значителни икономически интереси в страната, включително вноски в български пенсионни фондове. Ясно е, че българската нация вече не се разполага само в териториалните граници на България, както и че в нея не се включват само хора с български етнически произход. Всъщност, след влизането ни в ЕС ще доста пресилено да се твърди, че българите, намерили препитание в Западна Европа, живеят в чужбина. Погрешна е тезата, че емигрантската вълна довела до намаляване на населението на България, обезсилва националния организъм. Напротив, ако повече българи получат солидно образование зад граница или си намерят добра работа в чужбина, от това нацията само печели. Националната съдба не е нищо друго освен съвкупност от индивидуалните съдби на хората, принадлежащи към съответната нация. Затова благополучието на България не се определя само от това докъде ще се простират границите й или от размера на брутния вътрешен продукт, а от успехите на всички българи, независимо от това къде живеят те.
Членството в ЕС до голяма степен води до интериоризиране (одомашняване) на геополитическите предизвикателства, стоящи пред Съюза като цяло. В това отношение България е специален случай, защото тя ще бъде една от двете държави от ЕС, граничещи с Турция. А както вече стана дума, именно еврокандидатурата на Анкара е може би най-интригуващото геополитическо предизвикателство за Евросъюза. Колкото и парадоксално да звучи, ако и Турция успее да стане член на ЕС, то за пръв път след 1878 българи и турци на практика отново ще живеят в една и съща държава, защото между тях няма да има граница. Това е перспектива, която пали политическото въображение на мнозина и извиква на бял свят духовете на минали вражди, страхове и национални комплекси. Доскоро евроамбициите на Анкара бяха подкрепяни от София по инерция – щом става дума за разширяване на ЕС, България винаги трябва да бъде “за”, защото именно този процес ще я направи сигурен член на европейското семейство. В началото на 2006 обаче, в София за първи път бе заявена ясно артикулирана партийна позиция против бързото приемане на Турция в ЕС. Донякъде е изненадващо, че тя дойде от ДСБ – партията на бившия премиер Иван Костов, който навремето бе в доста близки отношения с правителството в Анкара и дори подписа спогодби за мащабни българо-турски бизнес проекти.
Малко преди ДСБ да заяви ясно позицията си по темата “Турция и ЕС”, проблемът бе интерпретиран задълбочено, изчерпателно, но и пристрастно от политолога Огнян Минчев. Той публикува обширна студия на български и английски език, в която обясни, че влизането на една недемократична, нереформирана и изостанала държава в ЕС, би предизвикало мащабен геополитически трус, способен да торпилира евроинтеграционната проект. Най-драматични са прогнозите на Минчев за това какво ще се случи в България, ако нейната югоизточна съседка стане член на ЕС. Според него, това ще доведе до опасна промяна на етническия баланс в страната, защото поне 2-3 милиона турци щели да тръгнат към Европа като 10% от тях (200-300 хиляди) ще останат в България. Минчев чертае апокалиптичен сценарий, при който ще се сблъскаме с “териториална автономизация на смесените райони, разширяваща се турско-мюсюлманска имиграционна вълна и задълбочаващ се чужд агентурен контрол в институциите”. Всичко това било част от “турската национална стратегия за геополитически реванш и хегемонен контрол над Балканите”. В крайна можело да се стигне до “киприотизация на българската държава” .
Разсъждения от типа “Турция да стои вън от ЕС” издават синдрома на “дуварното” мислене, което винаги привижда чудовища отвъд геополитическия плет. Но ако подобно мислене доминираше в Брюксел и Страсбург, то не само Турция, а и България никога нямаше да прекрачи прага на ЕС. Страховете, че еврочленството ще подтикне гражданите на Турция да се заселват в България, поне засега са абсурдни. Години наред човешкият поток върви в обратна посока – от Кърджалийско и Разградско към Истанбул. Според всички прогнози на най-прочутите световни мозъчни тръстове, със или без членство в ЕС, в следващите две-три десетилетия турската икономика ще се откроява със завидни темпове на растеж . Ако Истанбул, Анкара и другите мегаполиси около тях нямат капацитет да интегрират милионите бедни хора, прииждащи от Източна Турция, то в още по-малка степен това може да направи малка България. Тук аналогиите с албанците от Косово, които колонизират Западна Македония, са просто нелепи.
Включването на големи държави като Турция и Украйна в геополитическата зона на ЕС е шанс за България да не бъде външен ръб на тази зона и съответно да отдалечи опасността от въвличането й в междуцивилизационни конфликти. Турция е огромна страна с опасно интензивна динамика на обществения и политически живот. Продължителните предприсъединителни преговори или пълноправното членство предполагат укротяването на тази динамика чрез европейска усмирителна риза, а това минимализира рисковете пред националната сигурност на България.
Сумарно погледнато, България има интерес от членството на Турция в ЕС. Картината се замъглява от изключително наглото политическо поведение на ДПС - партията на българските турци. Но превръщането на министерствата и ведомствата, контролирани от Ахмед Доган, в крепости на клептокрацията, няма нищо общо с евроамбициите на Анкара. За това са си виновни само и единствено българските партии, позволяващи подобно поведение. От друго страна е напълно нормално в България да има два лагера по темата за членството на Турция в ЕС – така както е в цяла Европа. Либералите винаги ще бъдат “за”, защото виждат огромните икономически ползи от разширяването на единния европейски пазар, а консервативната десница ще слага акцента върху опасенията от културно-религиозната другост на турците. В този смисъл призивът на ДСБ за дебат по темата за членството на Турция в ЕС е още един знак за постепенната нормализация и европеизация на България.
Ако отново обърнем поглед към Западните Балкани, ще видим, че евроинтеграцията поставя в нов контекст главния геополитически стремеж на България от освобождението от османска власт до средата на ХХ век. Той е свързан с присъединяването на Македония към българската държава. В края на 2005 Република Македония получи официален статут на кандидат за членство в ЕС. Ако той бъде материализиран чрез пълноправно членство, дошло след продължителни преговори, то мечтата на поколения български държавници за падането на границата през Осоговската планина ще се сбъдне. В ХХ I век вече едва ли някой иска да се върне ситуацията от края на 1941, когато „Вардар” - Скопие е играл във футболното първенство на България, а кметът на Битоля е бил софийски адвокат. Свободното общуване между хората от двете страни на Осогово е модернизираният вариант на някогашния български национален идеал за поглъщането на Македония.
В крайна сметка, чрез влизането в ЕС България се включва в една силно конкурентна среда, където родното производство, култура и национален облик не могат да бъдат бранени със забрани, мита, изкуствени бариери и непропускливи граници. Националните интереси могат да бъдат отстоявани чрез постоянно размахване на правото на вето в рамките на ЕС, макар че българите нямат толкова самочувствие, арогантност и ресурси, за да влязат в ролята на “най-опърничавия член на европейското семейство”, която сега е монополизирана от Полша.
Бележки:
1. В средата на март 2006 г. германският канцлер Ангела Меркел стана първият европейски лидер, споменал, че сближаването между ЕС и страните от Западните Балкани може да завърши не с пълноправно членство, а с “привилегировано партньорство” – термин, който до този момент бе използван от германските християн-демократи само по отношение на Турция и Украйна. http://euobserver.com/9/21163 2.Бъчваров, М. Геополитическото положение на България. Геополитика, 2005, №3, с. 8.
3. http://www.iris-bg.org/pub.html#p168
4. Противно на широко разпространеното в България убеждение, бурното икономическо развитие, съпроводено с европеизация на бита и нравите, не е характерно само за Истанбул, Анкара и турското Егейско крайбрежие, а и за централната част на страната. Виж например: Ислямските калвинисти – промяна и консерватизъм в Централен Анадол. Доклад на Европейска инициатива за стабилност. Геополитика, 2006, №1, с. 62-78.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
България е сравнително малка държава, поради което промените в геополитическото и положение обикновено са резултат не толкова от собствените й действия (или бездействие), колкото от по-глобални прекроявания на европейското и световно геополитическо пространство. Основните тенденции, влияещи върху съдбата на България през последните няколко години, са разширяването на Европейския съюз, фокусирането на американската външна политика върху борбата срещу тероризма и преформулирането на основанията, върху които се базират имперските претенции на Русия.
След като още в края на ХХ век ЕС пое твърд курс към разширяване на изток, през 2004 членките на Съюза нараснаха от 15 на 25. Ако не броим малките острови Малта и Кипър, всичките останали осем нови членки на ЕС са държави от бившия комунистически блок като четири от тях са славяноезични. Така старата “Източна Европа” на практика изчезна, след като необратимият и преход от кремълската към западната геополитическа орбита бе официализиран чрез договорите за присъединяване към ЕС. Новата Източна Европа е разположена още по-на изток и включва три държави – Украйна, Грузия и Молдова. В периода 2003-2005 те направиха решителни крачки за преминаване от постсъветското в европейското геополитическо пространство, макар че този преход все още не може да се смята за необратим. В Тбилиси и Киев бе извършена смяна на властта чрез драматичен уличен натиск, последвал избори със съмнителна честност. “Цветната” революция в Молдова придоби формата на превантивна смяна на основния външнополитически вектор на страната, която се случи не след изборите, а два-три месеца преди тях, и бе извършена не от опозицията, а от президента-комунист Владимир Воронин.
Присъединяването на “новата” Източна Европа към ЕС засега все още е толкова далечно, че почти не се вижда на хоризонта. Поради това сюжетът “разширяване на Евросъюза” до голяма степен се изчерпва от въпроса “със или без Турция?”. Гледано през призмата на цивилизационната теория, най-решителната геополитическа промяна за ЕС през последното десетилетие е започването на предприсъединителни преговори с Турция, а не разширяването от 2004 г., което (ако не броим Кипър) вкара в Съюза само държави, принадлежащи към културния кръг на западното християнство. В следващите години съдбата на турските евроинтеграционни амбиции ще бъде сред най-важните фактори, променящи геополитическия контур на Балканите и на Близкия Изток. Динамиката на отношенията Брюксел-Анкара трябва да даде отговор на няколко фундаментални въпроси – възможна ли е симбиозата между Исляма и европейската политическа култура; до къде може да стигне евроинтеграционния проект в отдалечаването от корените си; икономическа, културно-историческа или политическа конструкция е ЕС. Съюзът за първи път ще преговаря с истинска евроазиатска държава, която при това е мюсюлманска и има население колкото всичките 10 новоприети през 2004 членки, взети заедно. За пръв път след рухването на комунизма ще става дума за истински преговори между две почти равностойни страни, а не за налагане на правила, безпрекословно приемани от съответната държава - кандидатка за членство в ЕС. Влияние върху геополитическите позиции на България ще оказва и позицията на Брюксел спрямо евроинтеграционните амбиции на държавите от Западните Балкани. Влизането на Хърватия в ЕС до края на десетилетието е напълно възможно, докато на останалите страни от региона вероятно ще бъдат предложени различни варианти за тясно асоцииране или частично членство .
Въпреки че след 2001 САЩ се съсредоточиха върху глобалната битка с тероризма и фокусираха вниманието си върху Близкия и Среден Изток, американското влияние се чувства много осезателно и на Балканите. Югоизточна Европа е част от външния военно-политически обръч, с който Вашингтон обгражда района около Персийския залив. Освен това повечето от нововъзникналите балкански демокрации влизат в т. нар. Нова Европа, която е склонна да дава подкрепа за активните американски действия в Близкия и Среден Изток. Американците държат редица лостове за въздействие върху държавите от югоизточния край на Стария континент като международните финансови институции (МВФ, Световната банка), а специално за страните от бивша Югославия – и Хагския трибунал. До известна степен инструмент за прокарване влиянието на Вашингтон е и НАТО, тъй като и след края на Студената война пактът може да бъде описан най-добре с формулата “САЩ плюс”. Страните от Западните Балкани все още не са членки на Алианса, но това няма особено значение, защото те (без Сърбия) правят всичко възможно да си осигурят това членство и знаят много добре, че входните билети за НАТО се издават във Вашингтон.
На трето място по значимост сред факторите, формиращи геополитическата среда, в която се развива България, е Русия и нейните имперски амбиции. Под ръководството на Владимир Путин тази страна навлезе в етап на държавна консолидация, съпроводена с рязко ограничаване влиянието на олигарсите. Същевременно, във външнополитически план Москва продължава да губи позиции, главно заради невъзможността да удържи в своята орбита европейските републики на бившия СССР. Промените в Грузия, Украйна и Молдова са знак, че Русия не може да отстоява влиянието си в “близката чужбина” само с абстрактни културно-исторически и военно-стратегически аргументи. Рязкото и трайно покачване на цените на нефта и природния газ обаче дава в ръцете на Кремъл друго оръжие за укрепване на външнополитическата мощ. От началото на 2006 Русия постепенно започна да продава своите енергоресурси на страните от бившия СССР на цени, близки до пазарните, което означава, че вече се търсят прагматичните основания на имперската идея, способни да й вдъхнат нов живот.
В анализите на геополитическото положение на България традиционно и някак по инерция се приема, че страната е разположена на “важен кръстопът”, от което произтичат големи предимства. Какви по-конкретно могат да бъдат тези “предимства”? През XIX и първата половина на ХХ век кръстопътното разположение е давало военно-стратегически козове като например възможност да се блокират доставките за някоя враждебна държава и комуникациите й с нейните съюзници. Географското положение на България е оценено най-високо през 1915, когато извършеният от силите на Антантата десант на Галиполския полуостров е могъл да бъде подкрепен по суша само и единствено от българската територия (но тогава Беломорска Тракия е била част от България, а днес – не). През 1941 пък Хитлер иска да нападне Гърция, воюваща със съюзника му Италия, което отново е могло да стане само чрез преминаване през България.
Днес обаче блокирането на пътя на хората и стоките към която и да е държава би било контрапродуктивен анахронизъм(справка – гръцката блокада срещу Македония през 90-те години), а войни от класически тип – т.е. “сблъсък между армиите на две съседни държави”, не могат да се случат на Балканите. Освен това, както отбелязва проф.Марин Бъчваров, територията на България няма “качествата на геополитически ключ, каквито са Гибралтар, Проливите, Кипър или дори Сърбия, спрямо важни стратегически интереси, комуникации, потоци на ценни суровини и т. н. ” Затова трябва да се насочим към анализ на друга възможна полза от кръстопътното положение – извличане на финансови и политически облаги от международния транспортен и суровинен трафик, който би могъл да мине през българската територия.
Трябва да се има пред вид, че транспортният коридор не е най-късото разстояние между две точки на картата, а съвкупност от реално съществуваща инфраструктура. От тази гледна точка е нелепо да се говори за “кръстопътното положение” на България, защото то просто не съществува. В страната няма магистрала, обслужваща трафика между Близкия Изток (плюс Турция) и Европа, нито пък такава, която да свързва солунското пристанище с Централна Европа. Освен това преминаването по вече съществуващите пътища е свързано с преодоляването на високи неикономически бариери (престъпност, корумпираност на пътната полиция и на митническите власти), поради което дори турските гастарбайтери, връщащи се от Германия, предпочитат да пътуват по-дълго, но да заобиколят България. Когато става дума за превоза на товари по море, достатъчно е да отбележим, че капацитетът само на пристанището в румънския град Констанца надхвърля неколкократно капацитета на всички български пристанища, взети заедно. Лошо е положението и с летищата, чиито капацитет отдавна не отговаря на нарастналия поток от пътници.
