16
Сря, Окт
4 New Articles

Истинският Мао

брой1 2006
Typography

Mao: The Unknown Story, by Jung Chang & Jon Halliday, Random House, 832 pp, 2005.

Ако великият Мао действително е притежавал дарбата да предвижда нещата, сигурно щеше да нареди на хората си открият в провинция Сечуан малкото момиче Цзюн Чан и да я убият заедно с всичките и роднини до девето коляно.

Момиченцето обаче израства, емигрира във Великобритания и наскоро публикува фундаментална биография на Мао („Мао: неизвестната история”), която може да струти завинаги репутацията му на „голям политик и стратег”. В тази великолепна книга – резултат от десетгодишна упорита работа и задълбочени проучвания на архивите, методично се унищожават всички претенции на Мао Цзе-дун за симпатии, или легитимност.

Създаденият преди почти 70 години от Едгар Сноу бестселър „Червената звезда над Китай” помогна много за оформянето на героичния образ на Мао, в който повярваха мнозина. Именно тя постави началото на светлата историческа епоха на „великия кормчия”. Новата биография обаче, бележи нейния край.

Когато за първи път взех книгата в ръцетете си, изпитвах към нея известен скептицизъм. Чан придоби голяма известност на Запад с романа си „Дивите лебеди” – своеобразна сага за живота на три поколения жени от собственото и семейство. Книгата привлече вниманието на читателите, но не бих я определил като шедьовър. Когато се появи, още живеех в Китай и (също както и китайските ми приятели) бях много изненадан от успеха и, защото описваните събития, макар и тъжни, всъщност бяха повече или по-малко известни. Що се отнася до биографията на Мао, която Чан е написала заедно със съпруга си – британския историк Джон Холидей, очаквах, че ще бъде също толкова обемиста, но, едновременно с това, и повърхностна. А тъй като в заглавието фигурира и фразата „неизвестната история” (имайки предвид, че книгата е посветена на човек, за който са писани стотици томове), това само затвърди предубежденията ми.

Всъщност, този труд е изключително поучителен. Действително, с течение на годините, се появяват все повече подробности за жестокостта на Мао, но в тази нова биография се представа качествено нова информация, при това по толкова оригинален и увлекателен начин, че тя е вече настолна за изключително много хора по целия свят. Не е чудно, че китайското правителство моментално забрани не само книгата, но и онези списания, в които се публикуват рецензии или анотации за нея – вероятно защото там Мао много прилича на Хитлер, или Сталин.

В това отношения, имам известни резерви по отношение на редица тези на авторите, доколкото, според мен, Мао (въпреки цялата му чудовищност) съумя да наложи редица полезни промени в Китай. Освен това, Чан и Холидей, на моменти толкова явно се стремят да опорочат и оплюят всичко, сторено от него, че не бих се учудил, ако те изключват самата възможност да бъдат представени и анализирани някакви доказателства и свидетелства, оправдаващи китайския лидер. Но нека оставим това за после.

Мао е не просто историческа фигура, но и част от онзи фундамент (малко поовехтял, разбира се), върху който се крепи цялата легитимност на самата „народна република”. Той е част от основополагащата митология на китайската държава, своеобразен еквивалент на Ромул и Рем за „народен Китай”. Именно поради това портретът му продължава да виси на пекинския площад Тянанмън. Дори сред обикновените китайци Мао запазва привлекателността си, подхранвайки народното въображение. В редица провинции, китайците дори започнаха да му посвещават традиционните си религиозни светилища. Което несъмнено е най-голямата чест за един атеист – да бъде превърнат в бог.

Греховете на Мао, извършени в преклонна възраст, са сравнително добре известни и дори Чен Юн – един от най-високопоставените китайски лидери от 80-те години, отбеляза навремето, че за самия Мао би било по-добре ако беше умрял още през 1956. Новата биография обаче показва, че този човек и бил фалшив герой още от самото начало на кариерата си.

Така например, в книгата си авторите твърдят, че Мао всъщност не е основал Китайската комунистическа партия, както се смята, както и, че самата партия е създадена не през 1921, а още през 1920. Нешо повече, въз основа на задълбочени проучвания в руските архиви, те доказват, че тя е била изцяло контролирана от руснаците. Така, през първите девет месеца от съществуването на компартията, руските болшевики са финансирала 94% от разходите и, а само 6% са дошли от местни източници. Самият Мао се издига в партийната върхушка не заради подкрепата на китайските си съмишленици, а просто защото е бил избраникът на Москва. Като сред причините за това е и способността му да се подмазва – веднъж той споделя с руснаците, че установеният от тях ред в Коминтерна е толкова великолепен, че го накарал „да скочи 300 пъти от радост”.


Мао винаги е бил смятан за велик селски водач и военен стратег. В новата му биография обаче, тези твърдения са сравнени със земята. Всъщност, корените на този мит могат да се открият в т.нар. „възстание на есенния урожай”, избухнало през 1927. Но Чан и Холидей твърдят, че Мао не е участвал в него, дори по-скоро го е саботирал и едва по-късно си присвоява всички заслуги и лаври.

Както е известно, първата жена на Мао (или пък втората – зависи как ги броим) Ян Кай-хуей е убита по заповед на един от противниците му. Освен този факт, за нея не се знае почти нищо. В книгата си обаче, Чан и Холидей цитират нейни неизпратени писма, които са крайно критични към действията на съпруга и. Писмата били открити по време на ремонтните работи в старата и къща, извършени по нареждане на правителството през 80-те и 90-те години на миналия век. Те показват силната любов, която тази жена е изпитвала към Мао, но и отвращението и към жестокостите на времето (и на съпруга и). „Да убиваме, да убиваме, да убиваме – пише тя в едно от писмата си, превърнали се в своеобразни мемоари на живота и – в ушите ми постоянно звучи тази фраза! Защо хората са толкова зли? Защо са толкова жестоки?”. Всъщност, Мао без усилия би могъл да спаси тази чувствителна и добросърдечна жена, майка на първите му три деца, тъй като често е минавал край дома, в който я изоставил. Но не си е мръднал и пръста за да го направи и тя загива на 29-годишна възраст.

В книгата се доказва, че по онова време мнозина в ръководството но китайската Червена армия не са изпитвали доверие към Мао, което го подтикнало да извърши жестока чистка в комунистическите редици. Той пише до партийното ръководство, че лично е открил в армията 4400 „подривни елементи”, след което всички те са били подложени на жестоки мъчения, а повечето – екзекутирани. Впрочем, в секретен доклад се съобщава, че по времето на Мао е била унищожен една четвърт от целия личен състав на Червената армия, при това често преди да бъдат убити, тези хора са подлагани на нечовешки мъчения.

Сред най-свещените митове, формиращи комунистическата история на Китай, е този за прословутия „Велик поход” – почти библейският сюжет за прехвърлянето на търсещата спасение Червена армия в Североизточен Китай. По време на този поход Мао и съратниците му демонстрират невиждан героизъм и мъдрост, прониквайки незабелязано през фронтовите линии на противника и преодолявайки всевъзможни трудности и препятствия. Чан и Холидей опровергават всички детайли на тази общоприета гледна точка.

На първо място, според тях, Мао и неговата Червена армия успяват да се измъкнат от врага и да осъществят въпросния поход, само защото водачът на китайските националист - генералисимус Чан Кай-ши, съвсем съзнателно им позволява да го направят. Те твърдят, че Чан Кай-ши е искал да прехвърли собствените си войски в три провинции на Югозападен Китай, но се е опасявал да не настрои против себе си местните военни командири. Именно поради това той принуждава Червената армия да се отправи в своя „Велик поход” през същите тези провинции, а след това, по-молба на притеснените от нахлуването и местни военни лидери, изпраща там армията си за да изгони комунистите и така успява да постави непокорните провинции под свой контрол.

Най-скандалното в случая според авторите е, че през по-голямата част от пътя на Мао дори не се налагало да ходи – него просто са го носели. Те цитират собствените му думи, произнесени няколко десетилетия по-късно: „По време на похода лежах в една носилка. Какво правех ли? Ами, четях. Много четях”. Доста „буржоазно” поведение, нали?

Най-известната битка по време на „Великия поход” е преминаването на комунистическите части през моста Даду, който уж е завзет със щурм под неспирния огън на противника. В публикуваната през 1985 книга на Харисън Солсбъри „Великият поход” (“The Long March”) е описана „самоубийствената атака” на моста, който на практика е бил разглобен, а след това залят с бензин и подпален. Чан и Холидей обаче обявяват цялата битка за пълна измислица, цитирайки като доказателство свидетелствата на редица очевидци: всичките 22 души, формиращи авангарда на групата, щурмувала моста, остават живи и по-късно биват наградени с костюми и автоматични писалки. Нито един от тях дори не е бил ранен. Според Чжоу Ен-лай (един от най-близките съратници на Мао и дългогодишен министър-председател на Китай), по време на щурма загинал само... един кон.

Историята продължава в същия дух. Мао е имал опасен конкурент за лидерския пост в лицето на Ван Мин, който системно бил тровен и едва не е убит по време на пребиваването на Червената армия в провинция Юнан. Междувременно, Мао приветства японската агресия срещу Китай, разчитайки че това ще провокира ответно съветско нахлуване и така ще получи възможността да оглави марионетния просъветски режим. Той не само не оглавява борбата срещу японските окупатори, но и нарежда на Червената армия да не се сражава с японците, изпадайки в бяс, когато отделни нейни части все пак влизат в битки с тях.. Впрочем, според някои историци, Мао дори е сътрудничал с японското разузнаване, за да ерозира мощта на китайската национална армия, ръководена от Чан Кай-ши.

Книгата на Чан и Холидей сваля ореолите и на мнозина други китайски исторически личности от този период. Така вдовицата на легендарния Сун Ят-сен е обрисувана в нея (макар и не особено убедително) като съветски агент. На свой ред, „младият маршал” Чжан Сюе-лян, когото в Китай почитат като героя, отвлякъл Чан Кай-ши за да го принуди да се сражава активно с японците, е изобразен като властолюбив заговорник, подготвящ държавен преврат. Аз самият познавах маршала през последните години от живота му и все още пазя изписаните с неговия калиграфски почерк йероглифи, върху моите собствени визитни картички. Четейки книгата обаче, започвам да се замислям, дали действително си е струвало да ги съхранявам толкова време?


Чан и Холидей твърдят, че дори и след като идва на власт, Мао не се отказва от бандитските си навици. Наистина, този период е сравнително по-добре познат, но и тук се появяват много нови неща. Оказва се например, че Мао използва войната в Корея за физическото унищожаване на бившите бойци от националистическата армия на Китай, изпращайки ги на сигурна смърт срещу американците. Междувременно той неведнъж се изказва крайно презрително за китайските селяни, които уж би трябвало да защитава. Така по време на големия глад, предизвикан от безумните реформи в селското стопанство през 50-те години, Мао дава следите инструкции: „учете селяните да ядат по-малко, нека супата и кашата им са по-редки. Държавата трябва да направи всичко възможно за да ...не даде на селяните възможност да се хранят прекалено обилно”. При едно от посещениеята си в Москва, китайския лидер предлага в името на „световната революция” да жертва живота на 300 милиона.китайци (което по онова време е половината население на страната), а през 1958 възторжено описва тежестта на задачите, които е поставил пред сънародниците си така: „реализацията на тези цели и всички тези проекти могат да струват живота на половин Китай”.

Впрочем, „великият кормчия” често изглежда като човек, който не е съвсем наред. Той например съвсем сериозно обмислял идеята да лиши поданиците си от техните имена, заменяйки ги с номера. А разсъждавайки за опасността планетата да бъде унищожена от ядрена война, той гласно разсъждава пред близките си, че „това би могло да стане голямо събития в рамките на Слънчевата система, макар че за мащабите на Вселената, ще остане почти незабележимо”.

В книгата си, Чан и Холидей припомнят, как в края на 50-те и началото на 60-те години т.нар. „Голям скок” води до най-страшния глад в човешката история, както и за това, как през 1966 Мао отново се превръща в едноличен диктатор на Китай, обзет от хаоса на „Културната революция”. Авторите включват и сензационни материали, посветени на Чжоу Ен-лай, дълго време заемал поста министър-председател на комунистически Китай. Той е изобразен като верен ласкател и марионетка на Мао, въпреки, постоянните издевателства, на които го подлага диктаторът, принуждавайки го публично да се самокритикува и поставяйки го в задните редове по време на най-важните партийни събрания. В средата на 70-те Чжоу се разболява от рак, но Мао не му разрешава да се лекува сериозно – просто защото иска той да умре преди него. „Засега няма да ти правят операция – обявява Мао на своя премиер през май 1974 – и не искам да чувам никакви възражения”. В края на краищата, Чжоу действително умира в началото на 1976, а Мао го надживава с няколко месеца.

Книгата е нестандартен портрет на едно чудовище, което според авторите и, носи отговорността за гибелта на повече от 70 милиона души. Но, дали това е вярно? Библиографията и бележките са многобройни и впечатляващи. Чан и Холидей твърдят, че са разговаряли с огромен брой хора, включително с дъщерята на Мао Ли На, неговата любовница Чжан Ю-фън, както и с президентите Буш-старши и Форд. Остава неясно обаче, какво точно са и казали те. Сред източниците на информация се посочва и Чжан Хан-чжъ, която е преподавала английски език на Мао и е била негов близък съратник. И тъй като тя е сред най-старите ми китайски приятели, реших да се свържа с нея( Чжан призна, че наистина се е срещала неофициално два, или три пъти с Чан, но е отказала да и даде интервю и не е казала нищо съществено. Надявам се, че Чан и Холидей ще съобщят поне част от своите източници, за да може обективно да се прецени, доколко достоверни и точни са изводите им.

Личното ми впечатление е, че по-голямата част от фактите и твърденията в тази книга са добре обосновани, но авторите не винаги съумяват да избегнат двусмислието. Трябва да им се признае, че не са използвали данните, изнесени през последните години от някои хонгконгски списания, в които фактите се преплитат с откровени измислици. Но установяването на истината става доста по-трудно, отколкото те смятат. Мемоарите и спомените, на които разчитат, може би заслужават доверие, но самоувереният маниер с който авторите оперират със събитията и цитатите, не може да не предизвика известни съмения. Затова се опасявам, че някои от твърденията им могат да се окажат силно преувеличени.

Като пример, ще дам периода на големия глад между 1958 и 1961. Според авторите, тогава „умират до 38 млн. китайци”. Като доказателство, те представят собствения си анализ на смъртността сред китайското население през тези години. Само че има огромен брой експертни оценки на смъртността в различни академични изследвания и специализирани научни списания, като цифрите в тях силно се различават. Никой не знае със сигурност точната цифра и, безусловно, данните за смъртността са твърде приблизителни за да можем да им се доверим. Най-щателните оценки, цитирани от демографите, изследващи периода на „големия глад”, обикновено споменават по-ниски цифри, от тези в книгата. Джудит Банистър например, говори за 30 милиона, Базил Ештън привежда същата цифра, а Сижъ Пън твърди, че броят на умрелите от глад е 23 млн. Тревожи ме фактът, че авторите са взели най-високата цифра на човешките загуби, включвайки я в книгата си и обявявайки я за единствено вярната. Но, ако се окаже, че тя е преувеличена, къде са гаранциите, че и другите не са погрешни?

И още един проблем: в книгата на Чан и Холидей Мао е изобразен като такъв дивак, че в характеристиката му напълно липсва триизмерния образ. Подобна личност несъмнено отблъсква читателя, но пък си остава необяснима за него. Авторите го представят като некадърен психопат, но е трудно да разберем, как е подобен тип успял да измести всичките си конкуренти, да стане едноличен лидер на Китай и една от най-почитаните фигури на миналия век.

Накрая, да не забравяме, че Мао има свое, собствено място в историята. Съгласен съм, че в много отношения той е „катастрофален” лидер и в книгата тази му страна е показана по-добре, откъдето и да било другаде. Но наследството на Мао не се изчерпва само с лошото, което е направил. Аграрната реформа в Китай (също както и аграрните реформи в Япония и Тайван) помага да бъдат поставени основите на сегашния китайски просперитет. С еманципацията на жените и забраната на браковете, сключвани между деца, Китай прави огромна крачка напред, превръщайки се от най-кошмарното място на света за едно младо момиче в общество, където жените имат повече права, отколкото в днешна Япония или Южна Корея например. Тоест, разрушаването на старата икономическа и социална структура на Китай, предприети от Мао, улесняват по-нататъшната трансформация на страната и превръщането и в нов световен икономически „дракон”.

Ако пък търсим историческия паралел, според мен, Мао най-много прилича на първия император от династията Цин, който преди 2200 години обединява Китай, построява значителна част от Великата китайска стена и въвежда единни мерки, валута и правна система в страната. В същото време обаче, изгаря стотици книги, често заедно с авторите им. Император Цин е бил също толкова жесток и, понякога, също толкова ненормален, колкото и Мао. Но успехите му в обединяването и укрепването на Китай поставят основата, върху която стъпва следващата династия Хан, при чието управление настъпва една от златните епохи в китайската цивилизация. Струва ми се, че жестокостта на Мао действително е катастрофа за своята епоха и е великолепно описана в тази книга. Но това е само част от историята. Защото същият този Мао поставя основите за възраждането и възхода на Китай след пет века на апатия и застой.

* Авторът е анализатор на „Ню Йорк Таймс” и автор на няколко книги за Китай и Азия

{rt}

Mao: The Unknown Story, by Jung Chang & Jon Halliday, Random House, 832 pp, 2005.

Ако великият Мао действително е притежавал дарбата да предвижда нещата, сигурно щеше да нареди на хората си открият в провинция Сечуан малкото момиче Цзюн Чан и да я убият заедно с всичките и роднини до девето коляно.

Момиченцето обаче израства, емигрира във Великобритания и наскоро публикува фундаментална биография на Мао („Мао: неизвестната история”), която може да струти завинаги репутацията му на „голям политик и стратег”. В тази великолепна книга – резултат от десетгодишна упорита работа и задълбочени проучвания на архивите, методично се унищожават всички претенции на Мао Цзе-дун за симпатии, или легитимност.

Създаденият преди почти 70 години от Едгар Сноу бестселър „Червената звезда над Китай” помогна много за оформянето на героичния образ на Мао, в който повярваха мнозина. Именно тя постави началото на светлата историческа епоха на „великия кормчия”. Новата биография обаче, бележи нейния край.

Когато за първи път взех книгата в ръцетете си, изпитвах към нея известен скептицизъм. Чан придоби голяма известност на Запад с романа си „Дивите лебеди” – своеобразна сага за живота на три поколения жени от собственото и семейство. Книгата привлече вниманието на читателите, но не бих я определил като шедьовър. Когато се появи, още живеех в Китай и (също както и китайските ми приятели) бях много изненадан от успеха и, защото описваните събития, макар и тъжни, всъщност бяха повече или по-малко известни. Що се отнася до биографията на Мао, която Чан е написала заедно със съпруга си – британския историк Джон Холидей, очаквах, че ще бъде също толкова обемиста, но, едновременно с това, и повърхностна. А тъй като в заглавието фигурира и фразата „неизвестната история” (имайки предвид, че книгата е посветена на човек, за който са писани стотици томове), това само затвърди предубежденията ми.

Всъщност, този труд е изключително поучителен. Действително, с течение на годините, се появяват все повече подробности за жестокостта на Мао, но в тази нова биография се представа качествено нова информация, при това по толкова оригинален и увлекателен начин, че тя е вече настолна за изключително много хора по целия свят. Не е чудно, че китайското правителство моментално забрани не само книгата, но и онези списания, в които се публикуват рецензии или анотации за нея – вероятно защото там Мао много прилича на Хитлер, или Сталин.

В това отношения, имам известни резерви по отношение на редица тези на авторите, доколкото, според мен, Мао (въпреки цялата му чудовищност) съумя да наложи редица полезни промени в Китай. Освен това, Чан и Холидей, на моменти толкова явно се стремят да опорочат и оплюят всичко, сторено от него, че не бих се учудил, ако те изключват самата възможност да бъдат представени и анализирани някакви доказателства и свидетелства, оправдаващи китайския лидер. Но нека оставим това за после.

Мао е не просто историческа фигура, но и част от онзи фундамент (малко поовехтял, разбира се), върху който се крепи цялата легитимност на самата „народна република”. Той е част от основополагащата митология на китайската държава, своеобразен еквивалент на Ромул и Рем за „народен Китай”. Именно поради това портретът му продължава да виси на пекинския площад Тянанмън. Дори сред обикновените китайци Мао запазва привлекателността си, подхранвайки народното въображение. В редица провинции, китайците дори започнаха да му посвещават традиционните си религиозни светилища. Което несъмнено е най-голямата чест за един атеист – да бъде превърнат в бог.

Греховете на Мао, извършени в преклонна възраст, са сравнително добре известни и дори Чен Юн – един от най-високопоставените китайски лидери от 80-те години, отбеляза навремето, че за самия Мао би било по-добре ако беше умрял още през 1956. Новата биография обаче показва, че този човек и бил фалшив герой още от самото начало на кариерата си.

Така например, в книгата си авторите твърдят, че Мао всъщност не е основал Китайската комунистическа партия, както се смята, както и, че самата партия е създадена не през 1921, а още през 1920. Нешо повече, въз основа на задълбочени проучвания в руските архиви, те доказват, че тя е била изцяло контролирана от руснаците. Така, през първите девет месеца от съществуването на компартията, руските болшевики са финансирала 94% от разходите и, а само 6% са дошли от местни източници. Самият Мао се издига в партийната върхушка не заради подкрепата на китайските си съмишленици, а просто защото е бил избраникът на Москва. Като сред причините за това е и способността му да се подмазва – веднъж той споделя с руснаците, че установеният от тях ред в Коминтерна е толкова великолепен, че го накарал „да скочи 300 пъти от радост”.

Mao: The Unknown Story, by Jung Chang & Jon Halliday, Random House, 832 pp, 2005.

Ако великият Мао действително е притежавал дарбата да предвижда нещата, сигурно щеше да нареди на хората си открият в провинция Сечуан малкото момиче Цзюн Чан и да я убият заедно с всичките и роднини до девето коляно.

Момиченцето обаче израства, емигрира във Великобритания и наскоро публикува фундаментална биография на Мао („Мао: неизвестната история”), която може да струти завинаги репутацията му на „голям политик и стратег”. В тази великолепна книга – резултат от десетгодишна упорита работа и задълбочени проучвания на архивите, методично се унищожават всички претенции на Мао Цзе-дун за симпатии, или легитимност.

Създаденият преди почти 70 години от Едгар Сноу бестселър „Червената звезда над Китай” помогна много за оформянето на героичния образ на Мао, в който повярваха мнозина. Именно тя постави началото на светлата историческа епоха на „великия кормчия”. Новата биография обаче, бележи нейния край.

Когато за първи път взех книгата в ръцетете си, изпитвах към нея известен скептицизъм. Чан придоби голяма известност на Запад с романа си „Дивите лебеди” – своеобразна сага за живота на три поколения жени от собственото и семейство. Книгата привлече вниманието на читателите, но не бих я определил като шедьовър. Когато се появи, още живеех в Китай и (също както и китайските ми приятели) бях много изненадан от успеха и, защото описваните събития, макар и тъжни, всъщност бяха повече или по-малко известни. Що се отнася до биографията на Мао, която Чан е написала заедно със съпруга си – британския историк Джон Холидей, очаквах, че ще бъде също толкова обемиста, но, едновременно с това, и повърхностна. А тъй като в заглавието фигурира и фразата „неизвестната история” (имайки предвид, че книгата е посветена на човек, за който са писани стотици томове), това само затвърди предубежденията ми.

Всъщност, този труд е изключително поучителен. Действително, с течение на годините, се появяват все повече подробности за жестокостта на Мао, но в тази нова биография се представа качествено нова информация, при това по толкова оригинален и увлекателен начин, че тя е вече настолна за изключително много хора по целия свят. Не е чудно, че китайското правителство моментално забрани не само книгата, но и онези списания, в които се публикуват рецензии или анотации за нея – вероятно защото там Мао много прилича на Хитлер, или Сталин.

В това отношения, имам известни резерви по отношение на редица тези на авторите, доколкото, според мен, Мао (въпреки цялата му чудовищност) съумя да наложи редица полезни промени в Китай. Освен това, Чан и Холидей, на моменти толкова явно се стремят да опорочат и оплюят всичко, сторено от него, че не бих се учудил, ако те изключват самата възможност да бъдат представени и анализирани някакви доказателства и свидетелства, оправдаващи китайския лидер. Но нека оставим това за после.

Мао е не просто историческа фигура, но и част от онзи фундамент (малко поовехтял, разбира се), върху който се крепи цялата легитимност на самата „народна република”. Той е част от основополагащата митология на китайската държава, своеобразен еквивалент на Ромул и Рем за „народен Китай”. Именно поради това портретът му продължава да виси на пекинския площад Тянанмън. Дори сред обикновените китайци Мао запазва привлекателността си, подхранвайки народното въображение. В редица провинции, китайците дори започнаха да му посвещават традиционните си религиозни светилища. Което несъмнено е най-голямата чест за един атеист – да бъде превърнат в бог.

Греховете на Мао, извършени в преклонна възраст, са сравнително добре известни и дори Чен Юн – един от най-високопоставените китайски лидери от 80-те години, отбеляза навремето, че за самия Мао би било по-добре ако беше умрял още през 1956. Новата биография обаче показва, че този човек и бил фалшив герой още от самото начало на кариерата си.

Така например, в книгата си авторите твърдят, че Мао всъщност не е основал Китайската комунистическа партия, както се смята, както и, че самата партия е създадена не през 1921, а още през 1920. Нешо повече, въз основа на задълбочени проучвания в руските архиви, те доказват, че тя е била изцяло контролирана от руснаците. Така, през първите девет месеца от съществуването на компартията, руските болшевики са финансирала 94% от разходите и, а само 6% са дошли от местни източници. Самият Мао се издига в партийната върхушка не заради подкрепата на китайските си съмишленици, а просто защото е бил избраникът на Москва. Като сред причините за това е и способността му да се подмазва – веднъж той споделя с руснаците, че установеният от тях ред в Коминтерна е толкова великолепен, че го накарал „да скочи 300 пъти от радост”.

Страница 2

Мао винаги е бил смятан за велик селски водач и военен стратег. В новата му биография обаче, тези твърдения са сравнени със земята. Всъщност, корените на този мит могат да се открият в т.нар. „възстание на есенния урожай”, избухнало през 1927. Но Чан и Холидей твърдят, че Мао не е участвал в него, дори по-скоро го е саботирал и едва по-късно си присвоява всички заслуги и лаври.

Както е известно, първата жена на Мао (или пък втората – зависи как ги броим) Ян Кай-хуей е убита по заповед на един от противниците му. Освен този факт, за нея не се знае почти нищо. В книгата си обаче, Чан и Холидей цитират нейни неизпратени писма, които са крайно критични към действията на съпруга и. Писмата били открити по време на ремонтните работи в старата и къща, извършени по нареждане на правителството през 80-те и 90-те години на миналия век. Те показват силната любов, която тази жена е изпитвала към Мао, но и отвращението и към жестокостите на времето (и на съпруга и). „Да убиваме, да убиваме, да убиваме – пише тя в едно от писмата си, превърнали се в своеобразни мемоари на живота и – в ушите ми постоянно звучи тази фраза! Защо хората са толкова зли? Защо са толкова жестоки?”. Всъщност, Мао без усилия би могъл да спаси тази чувствителна и добросърдечна жена, майка на първите му три деца, тъй като често е минавал край дома, в който я изоставил. Но не си е мръднал и пръста за да го направи и тя загива на 29-годишна възраст.

В книгата се доказва, че по онова време мнозина в ръководството но китайската Червена армия не са изпитвали доверие към Мао, което го подтикнало да извърши жестока чистка в комунистическите редици. Той пише до партийното ръководство, че лично е открил в армията 4400 „подривни елементи”, след което всички те са били подложени на жестоки мъчения, а повечето – екзекутирани. Впрочем, в секретен доклад се съобщава, че по времето на Мао е била унищожен една четвърт от целия личен състав на Червената армия, при това често преди да бъдат убити, тези хора са подлагани на нечовешки мъчения.

Сред най-свещените митове, формиращи комунистическата история на Китай, е този за прословутия „Велик поход” – почти библейският сюжет за прехвърлянето на търсещата спасение Червена армия в Североизточен Китай. По време на този поход Мао и съратниците му демонстрират невиждан героизъм и мъдрост, прониквайки незабелязано през фронтовите линии на противника и преодолявайки всевъзможни трудности и препятствия. Чан и Холидей опровергават всички детайли на тази общоприета гледна точка.

На първо място, според тях, Мао и неговата Червена армия успяват да се измъкнат от врага и да осъществят въпросния поход, само защото водачът на китайските националист - генералисимус Чан Кай-ши, съвсем съзнателно им позволява да го направят. Те твърдят, че Чан Кай-ши е искал да прехвърли собствените си войски в три провинции на Югозападен Китай, но се е опасявал да не настрои против себе си местните военни командири. Именно поради това той принуждава Червената армия да се отправи в своя „Велик поход” през същите тези провинции, а след това, по-молба на притеснените от нахлуването и местни военни лидери, изпраща там армията си за да изгони комунистите и така успява да постави непокорните провинции под свой контрол.

Най-скандалното в случая според авторите е, че през по-голямата част от пътя на Мао дори не се налагало да ходи – него просто са го носели. Те цитират собствените му думи, произнесени няколко десетилетия по-късно: „По време на похода лежах в една носилка. Какво правех ли? Ами, четях. Много четях”. Доста „буржоазно” поведение, нали?

Най-известната битка по време на „Великия поход” е преминаването на комунистическите части през моста Даду, който уж е завзет със щурм под неспирния огън на противника. В публикуваната през 1985 книга на Харисън Солсбъри „Великият поход” (“The Long March”) е описана „самоубийствената атака” на моста, който на практика е бил разглобен, а след това залят с бензин и подпален. Чан и Холидей обаче обявяват цялата битка за пълна измислица, цитирайки като доказателство свидетелствата на редица очевидци: всичките 22 души, формиращи авангарда на групата, щурмувала моста, остават живи и по-късно биват наградени с костюми и автоматични писалки. Нито един от тях дори не е бил ранен. Според Чжоу Ен-лай (един от най-близките съратници на Мао и дългогодишен министър-председател на Китай), по време на щурма загинал само... един кон.

Историята продължава в същия дух. Мао е имал опасен конкурент за лидерския пост в лицето на Ван Мин, който системно бил тровен и едва не е убит по време на пребиваването на Червената армия в провинция Юнан. Междувременно, Мао приветства японската агресия срещу Китай, разчитайки че това ще провокира ответно съветско нахлуване и така ще получи възможността да оглави марионетния просъветски режим. Той не само не оглавява борбата срещу японските окупатори, но и нарежда на Червената армия да не се сражава с японците, изпадайки в бяс, когато отделни нейни части все пак влизат в битки с тях.. Впрочем, според някои историци, Мао дори е сътрудничал с японското разузнаване, за да ерозира мощта на китайската национална армия, ръководена от Чан Кай-ши.

Книгата на Чан и Холидей сваля ореолите и на мнозина други китайски исторически личности от този период. Така вдовицата на легендарния Сун Ят-сен е обрисувана в нея (макар и не особено убедително) като съветски агент. На свой ред, „младият маршал” Чжан Сюе-лян, когото в Китай почитат като героя, отвлякъл Чан Кай-ши за да го принуди да се сражава активно с японците, е изобразен като властолюбив заговорник, подготвящ държавен преврат. Аз самият познавах маршала през последните години от живота му и все още пазя изписаните с неговия калиграфски почерк йероглифи, върху моите собствени визитни картички. Четейки книгата обаче, започвам да се замислям, дали действително си е струвало да ги съхранявам толкова време?

Страница 3

Чан и Холидей твърдят, че дори и след като идва на власт, Мао не се отказва от бандитските си навици. Наистина, този период е сравнително по-добре познат, но и тук се появяват много нови неща. Оказва се например, че Мао използва войната в Корея за физическото унищожаване на бившите бойци от националистическата армия на Китай, изпращайки ги на сигурна смърт срещу американците. Междувременно той неведнъж се изказва крайно презрително за китайските селяни, които уж би трябвало да защитава. Така по време на големия глад, предизвикан от безумните реформи в селското стопанство през 50-те години, Мао дава следите инструкции: „учете селяните да ядат по-малко, нека супата и кашата им са по-редки. Държавата трябва да направи всичко възможно за да ...не даде на селяните възможност да се хранят прекалено обилно”. При едно от посещениеята си в Москва, китайския лидер предлага в името на „световната революция” да жертва живота на 300 милиона.китайци (което по онова време е половината население на страната), а през 1958 възторжено описва тежестта на задачите, които е поставил пред сънародниците си така: „реализацията на тези цели и всички тези проекти могат да струват живота на половин Китай”.

Впрочем, „великият кормчия” често изглежда като човек, който не е съвсем наред. Той например съвсем сериозно обмислял идеята да лиши поданиците си от техните имена, заменяйки ги с номера. А разсъждавайки за опасността планетата да бъде унищожена от ядрена война, той гласно разсъждава пред близките си, че „това би могло да стане голямо събития в рамките на Слънчевата система, макар че за мащабите на Вселената, ще остане почти незабележимо”.

В книгата си, Чан и Холидей припомнят, как в края на 50-те и началото на 60-те години т.нар. „Голям скок” води до най-страшния глад в човешката история, както и за това, как през 1966 Мао отново се превръща в едноличен диктатор на Китай, обзет от хаоса на „Културната революция”. Авторите включват и сензационни материали, посветени на Чжоу Ен-лай, дълго време заемал поста министър-председател на комунистически Китай. Той е изобразен като верен ласкател и марионетка на Мао, въпреки, постоянните издевателства, на които го подлага диктаторът, принуждавайки го публично да се самокритикува и поставяйки го в задните редове по време на най-важните партийни събрания. В средата на 70-те Чжоу се разболява от рак, но Мао не му разрешава да се лекува сериозно – просто защото иска той да умре преди него. „Засега няма да ти правят операция – обявява Мао на своя премиер през май 1974 – и не искам да чувам никакви възражения”. В края на краищата, Чжоу действително умира в началото на 1976, а Мао го надживава с няколко месеца.

Книгата е нестандартен портрет на едно чудовище, което според авторите и, носи отговорността за гибелта на повече от 70 милиона души. Но, дали това е вярно? Библиографията и бележките са многобройни и впечатляващи. Чан и Холидей твърдят, че са разговаряли с огромен брой хора, включително с дъщерята на Мао Ли На, неговата любовница Чжан Ю-фън, както и с президентите Буш-старши и Форд. Остава неясно обаче, какво точно са и казали те. Сред източниците на информация се посочва и Чжан Хан-чжъ, която е преподавала английски език на Мао и е била негов близък съратник. И тъй като тя е сред най-старите ми китайски приятели, реших да се свържа с нея( Чжан призна, че наистина се е срещала неофициално два, или три пъти с Чан, но е отказала да и даде интервю и не е казала нищо съществено. Надявам се, че Чан и Холидей ще съобщят поне част от своите източници, за да може обективно да се прецени, доколко достоверни и точни са изводите им.

Личното ми впечатление е, че по-голямата част от фактите и твърденията в тази книга са добре обосновани, но авторите не винаги съумяват да избегнат двусмислието. Трябва да им се признае, че не са използвали данните, изнесени през последните години от някои хонгконгски списания, в които фактите се преплитат с откровени измислици. Но установяването на истината става доста по-трудно, отколкото те смятат. Мемоарите и спомените, на които разчитат, може би заслужават доверие, но самоувереният маниер с който авторите оперират със събитията и цитатите, не може да не предизвика известни съмения. Затова се опасявам, че някои от твърденията им могат да се окажат силно преувеличени.

Като пример, ще дам периода на големия глад между 1958 и 1961. Според авторите, тогава „умират до 38 млн. китайци”. Като доказателство, те представят собствения си анализ на смъртността сред китайското население през тези години. Само че има огромен брой експертни оценки на смъртността в различни академични изследвания и специализирани научни списания, като цифрите в тях силно се различават. Никой не знае със сигурност точната цифра и, безусловно, данните за смъртността са твърде приблизителни за да можем да им се доверим. Най-щателните оценки, цитирани от демографите, изследващи периода на „големия глад”, обикновено споменават по-ниски цифри, от тези в книгата. Джудит Банистър например, говори за 30 милиона, Базил Ештън привежда същата цифра, а Сижъ Пън твърди, че броят на умрелите от глад е 23 млн. Тревожи ме фактът, че авторите са взели най-високата цифра на човешките загуби, включвайки я в книгата си и обявявайки я за единствено вярната. Но, ако се окаже, че тя е преувеличена, къде са гаранциите, че и другите не са погрешни?

И още един проблем: в книгата на Чан и Холидей Мао е изобразен като такъв дивак, че в характеристиката му напълно липсва триизмерния образ. Подобна личност несъмнено отблъсква читателя, но пък си остава необяснима за него. Авторите го представят като некадърен психопат, но е трудно да разберем, как е подобен тип успял да измести всичките си конкуренти, да стане едноличен лидер на Китай и една от най-почитаните фигури на миналия век.

Накрая, да не забравяме, че Мао има свое, собствено място в историята. Съгласен съм, че в много отношения той е „катастрофален” лидер и в книгата тази му страна е показана по-добре, откъдето и да било другаде. Но наследството на Мао не се изчерпва само с лошото, което е направил. Аграрната реформа в Китай (също както и аграрните реформи в Япония и Тайван) помага да бъдат поставени основите на сегашния китайски просперитет. С еманципацията на жените и забраната на браковете, сключвани между деца, Китай прави огромна крачка напред, превръщайки се от най-кошмарното място на света за едно младо момиче в общество, където жените имат повече права, отколкото в днешна Япония или Южна Корея например. Тоест, разрушаването на старата икономическа и социална структура на Китай, предприети от Мао, улесняват по-нататъшната трансформация на страната и превръщането и в нов световен икономически „дракон”.

Ако пък търсим историческия паралел, според мен, Мао най-много прилича на първия император от династията Цин, който преди 2200 години обединява Китай, построява значителна част от Великата китайска стена и въвежда единни мерки, валута и правна система в страната. В същото време обаче, изгаря стотици книги, често заедно с авторите им. Император Цин е бил също толкова жесток и, понякога, също толкова ненормален, колкото и Мао. Но успехите му в обединяването и укрепването на Китай поставят основата, върху която стъпва следващата династия Хан, при чието управление настъпва една от златните епохи в китайската цивилизация. Струва ми се, че жестокостта на Мао действително е катастрофа за своята епоха и е великолепно описана в тази книга. Но това е само част от историята. Защото същият този Мао поставя основите за възраждането и възхода на Китай след пет века на апатия и застой.

* Авторът е анализатор на „Ню Йорк Таймс” и автор на няколко книги за Китай и Азия

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019