Ненад Кецманович е известен сръбски политолог. Роден е в Босна и Херцеговина. Дълги години е професор в Университета в Сараево, а през 1988-1991 е негов ректор. През 80-те години сръбските служби за сигурност го разследват по обвинение, че е сътрудничал на британското разузнаване. След разпадането на Югославия е един от създателите на т.нар. Република Сръпска в Босна. Ръководител на Алианса на реформистките сили за Югославия в Босна и Херцеговина. Известно време е член на босненското председателство. Убеден противник на покойния босненски мюсюлмански лидер Алия Изетбегович. Първоначално е сред конкурентите на тогавашния водач на босненските сърби Радован Караджич, след това напуска Босна и се преселва в Белград. Известно време е близък до кръга около Мира Маркович и т.нар. „юголевица”. Напоследък е коментатор на „Нин” и „Вечерни вести”. Автор на няколко книги, по-известна измежду които е „Политиката в огледалото на критиката”.
На 7 декември 2005 Хавиер Солана обяви в Сараево, че „Дейтънският период” в страната вече и приключил и започва преход към нов „европейски период” в историята на Босна. Това означава по-нататъшна интеграция на Република Сръпска в единната босненска държава, която ще разполага с обща армия и полиция. Смятате ли, че но последните преговори за бъдещето на Босна и Херцеговина, сръбските представители можеха да постигнат нещо повече?
Сега вече не. Наистина, лидерите на босненските сърби Чавич, Иванич и Додик (т.е. президентът, премиерът и външният министър на т.нар. Република Сръпска – б.р.) демонстрираха уменията си в преговорите, но истината е, че Република Сръпска прекалено дълго защитаваше Дейтънските споразумения, виждайки в тях гаранция за запазване на автономията си. Признавам, че тази тактика донесе известни плодове, но само докато САЩ и ЕС също стояха твърдо зад този документ. В крайна сметка, „Временното рамково споразумение за мира в Босна и Херцеговина” се оказа толкова нефункционално, че от него се отрекоха дори собствените му създатели. Сърбите обаче, не трябваше да се държат за Дейтънското споразумение като удавник за сламка, позволявайки по този начин да бъдат натикани в ъгъла. Трябваше да заявят съгласието си с това, че: „за десетгодишното си съществуване Босна – такава, каквато бе очертана в Дейтън, не можа да се превърне в нормална държава”. И да предложат да се помисли за решаването на проблема. Очевидно е, че Западът вижда това решение в по-нататъшната централизация и унитаризация, ликвидиране на кантоните и националните субекти. Сърбите обаче, следваше да подчертаят, че виждат изхода в още по-голямата автономия на въпросните субекти и дори в тяхното обособяване.
Вярвате ли, че международната общност би погледнала на това с разбиране? Сърбите можеха да бъдат обвинени, че не само отхвърлят решенията от Дейтън, но са и принципни противници на мира в Босна.
Вижте, ако всички признават като единственото положително в Дейтънските споразумения, че са спрели кръвопролитието, докато всичко останало е крайно неразумно и трябва да бъде променено, тогава всичко, освен мира, се превръща в обект на дискусии, включително и единната държава. Сръбското население в Босна никога не е признавало независимостта на тази бивша югорепублика. Обратно, на референдума от 1991, то се обяви за оставането и в рамките на остатъчна Югославия, заедно със Сърбия и Черна гора. Подписите си за независима Босна и Херцеговина положиха само Радован Караджич (в Лисабон, в навечерието на войната) и Слободан Милошевич (в Дейтън, след нейното приключване). Международната общност обвини и двамата във военни престъпления, а Белград вече предаде единия и търси другия за да го изправи пред трибунала в Хага. Така че кого всъщност обвързват тези подписи, след като онова, което е подписано, не е подложено на всенароден референдум, както е прието в международната практика на всяка съвременна цивилизована държава?
А какво мислят глобалните играчи за бъдещето на Босна и Херцеговина и евентуалното запазване автономията на Република Сръпска? И доколко съдбата на последната може да се обвърже с косовския въпрос?
Струвам ми се, че понятието „глобални играчи” действително е по-уместно от общоприетото „международна общност”, което замъглява смисъла на реално съществуващите отношения. В днешно време, когато геополитическата борба се води и на чисто словесно равнище, изразът „международна общност” е просто опит да се убеди обществеността в наличието на съгласувана позиция по въпросите, чието решаване всъщност се определя от Вашингтон. С мнението на ЕС там никой не се съобразява, да не говорим пък за Русия. Паралелът между Косово и Република Сръбска е толкова очевиден, че не може да се игнорира. С помощта на едни и същи аргументи в единия случай се доказва необходимостта от отделяне, а в другия – от интеграция. Съвсем естествено е, че ако Косово може да стане самостоятелно, това е възможно и по отношение на Република Сръпска! Без първото е невъзможно и второто. Обратното нито може да се обясни, нито пък да се оправдае, затова Вашингтон и Брюксел просто наложиха табу върху обсъждането на тази тема. Повече ме учудва обаче мълчанието на Баня Лука и Белград, още повече че Сърбия и Черна гора също е гарант на Дейтънските споразумения.
Какъв би могъл да бъде изходът?
Би било естествено, ако Сърбия предложи да замени Косово срещу Република Сръпска. 95% от косовските албанци не желаят да останат в състава на Сърбия и Черна гора, а 95% от сърбите от Република Сръпска, искат да напуснат Босна и Херцеговина и да се присъединят към Сърбия. Като възможно решение обаче, се споменават най-различни варианти – от южнотиролския до тайванския, но не и този, най-логичен, регионален модел. Някои сръбски интелектуалци са склонни да смятат двойните стандарти на САЩ и ЕС за последица от „ерата на Милошевич и лошия имидж на страната ни пред света”. Но мисля, че не е логично Западът да приема онези, които десет години се бориха с Милошевич като наследници и продължители на политиката отпреди октомври 2000.
Споделяте ли мнението, че удържането на хърватите в мюсюлманско-хърватската федерация, а на сърбите – в състава на Босна и Херцеговина е породено от стремежа на САЩ на контролират ислямския фактор в Западните Балкани?
Сърбите и хърватите са затворени в квази-държавата Босна и Херцеговина като заложници на западната исламофобия. В навечерието на войната всичко изглеждаше съвсем различно. Тъй наречените „бошнаци” бяха най-секуларизираните мюсюлмани в света и изглеждаше че напълно са усвоили западните ценности, заедно с местните хървати и сърби. Именно поради това, въпреки волята на последните, Западът подкрепи техния съвършено нереалистичен проект за превръщането на поредната югорепублика в независима държава. Това бе своеобразна демонстрация на тезата, че Америка и ЕС се борят не срещу исляма, като религия, а само с въоръжените фундаменталисти. Впрочем, разочарованието настъпи много скоро. Изетбегович стартира мощна кампания за исламизация на бошнаците и бързо установи тесни контакти с радикалните ислямистки режими по целия свят. С признаването на Босна и Херцеговина и приемането и в ООН Западът първо провокира по-слабите във военно отношение бошнаци да воюват със сърбите и хърватите, а след това чака цели три години, преди да им окаже военна помощ, спасявайки ги от пълно поражение. В Дейтън мюсюлманите получиха само половината от новия национален субект.
Много следи на активисти на Ал Кайда водят към Босна. Съвсем наскоро например, арестуваха босненски мюсюлманин, пристигнал от Швеция за да участва в нападението срещу едно западно посолство в Сараево. Истината е, че днес САЩ и ЕС се боят не само от появата на бошнашка държава в Западните Балкани, но и от наличието на отделен мюсюлмански субект в състава на Босна. За тях е подозрително дори съществуването на отделни кантони, в които мюсюлманите са мнозинство, защото това създава опасност, те да се превърнат в своеобразни междинни пунктове и бази на терористите. Затова искат да „смесят” мюсюлманите с християните в общ „босненски етнически котел”. Сърбите и хърватите се съпротивляват, но бошнаците имат интерес от този проект, и този интерес само външно съвпада с европейските и американските интереси. Струва ми се, че днес Западът и босненските мюсюлмани отново се опитват да се водят взаимно за носа.
Каква е ролята на Сараево в този процес?
Мюсюлманите повече няма да повторят онази глупост, към която ги тласнаха външните сили. Защото действително бе глупаво да се забъркаш във война със значително превъзхождащ ги противник – в този конфликт мюсюлманите понесоха най-големи човешки загуби. Но миграционните процеси и растящата раждаемост ги карат да вярват във възможността за създаване на ислямска държава с преобладаващо мюсюлманско мнозинство. Бавно, но сигурно, те се доближават до тази цел, поставена още през 1992 от покойния Изетбегович. Числеността на хърватите в Босна и Херцеговина спадна два пъти – от 17 до 8,5%, а обединяването на армията и полицията, както и предстоящото преразглеждане на мирните споразумения, без съмнение, ще провокират нова емигрантска вълна сред местните сърби. Още повече, че бошнаците не седят със скръстени ръце и не чакат Западът да им свърши работата. Столицата на т.нар. „единна Босна и Херцеговина” вече се е превърнала в чисто мюсюлмански град, в пресата се води кампания, сатанизираща сърбите и хърватите, които биват представяни като врагове, стремящи се да унищожат бошнаците. Садомазохистичният акцент в политиката на босненските мюсюлмани – т.е. „желанието да живеят в една държава със своите мъчители” – е добра илюстрация на тези тенденции. И докато международните посредници не дадат съгласието си за създаването на „Бошнакистан” (или „Мюсюлмания”), бошнаците усилено работят за създаването на унитарна Босна с доминиращо мюсюлманско мнозинство.
Как, според Вас, ще се развият събитията в Босна и Херцеговина в най-близко бъдеще?
Ако говорим за краткосрочна перспектива, не изпитвам никакъв оптимизъм в това отношение. Вашингтон и Брюксел ще продължат да подкрепят съхраняването на Балканите на крайно нестабилни държави със сложна етническа структура. В това отношение, показателни са дори техните имена – Сърбия и Черна гора, Босна и Херцеговина, или Бивша югославска република Македония, като всички те са обкръжени от класически, стабилни национални държави като България, Румъния, Хърватия и т.н. За Касово вероятно ще бъде намерено някакво нестандартно решение, съгласно което албанците хем ще получат, хем няма да получат независимост. Отделянето на Черна гора ще продължи да се отлага. Но единственият резултат от подобна политика е запазването на неопределеността, което безусловно пречи за реализацията на европейските стандарти в региона. Не вярвам на онези, които твърдят, че проблемите на тези нестабилни образувания ще се решат от само себе си, след влизането им в ЕС. Великобритания, Франция и Испания отдавна са в Евросъюза, но проблемите с ирландците, баските, каталунците и корсиканците остават. Да не говорим, че както в Европа, така и в Америка все по-уверено звучи гласът на имигрантските общности.
С какво това е опасно за Европа и за нас, на Балканите?
Турците в Германия, арабите от Магреб във Франция, имигрантите от Третия свят във Великобритания, накрая – латиноамериканците в САЩ, вече не демонстрират готовност да се интегрират в приелото ги общество и да се асимилират от местното население, срещу гаранции за по-висок жизнен стандарт. Добре известно е, че културната автономия не решава проблемите, защото обикновено бива последвана от претенции за териториална автономия и държавна независимост. Западът не е наясно, как да се справи с тази напаст, затова мнозина смятат, че Западните Балкани, където върху компактна територия съществуват една до друга толкова различни религии и култури, се използват като своеобразен полигон за проверка адекватността на различните възможни решения. Онези, които покажат добри резултати на Балканите, ще се използват и в развитите държави. Далеч не съм единственият, според който класическата национална държава, най-малкото, в европейския и контекст, е единственото реално решение на проблема. През последните петнайсетина години се разпаднаха три етнически сложни държави (СССР, Чехословакия и Югославия) и този процес следва да приключи в Западните Балкани. Миграцията на население, като последица от разпада на втората Югославия, гражданските войни и политическите промени, вече очертаха териториално-етническите граници на бъдещите държави. Остава само те да бъдат признати на международно равнище. Както отбелязва Михаел Валзер, в рамките на някогашните монархии, народите са живеели съвместно и в мир цели векове. Но извоювайки си независимост, те (както се оказва) предпочитат да съжителстват с онези, които са им по-близки по вяра, обичаи и език. В нашия контекст това означава, че голяма Югославия беше възможна само като монархия или комунистическа диктатура, но не и като демократична държава. По същия начин и съществуването на Босна и Херцеговина, която винаги е била своеобразна „мини Югославия”, е възможно само при управлението (да не кажа диктатурата) на върховния представител на ООН – лорд Пади Ешдаун.
{rt}
Ненад Кецманович е известен сръбски политолог. Роден е в Босна и Херцеговина. Дълги години е професор в Университета в Сараево, а през 1988-1991 е негов ректор. През 80-те години сръбските служби за сигурност го разследват по обвинение, че е сътрудничал на британското разузнаване. След разпадането на Югославия е един от създателите на т.нар. Република Сръпска в Босна. Ръководител на Алианса на реформистките сили за Югославия в Босна и Херцеговина. Известно време е член на босненското председателство. Убеден противник на покойния босненски мюсюлмански лидер Алия Изетбегович. Първоначално е сред конкурентите на тогавашния водач на босненските сърби Радован Караджич, след това напуска Босна и се преселва в Белград. Известно време е близък до кръга около Мира Маркович и т.нар. „юголевица”. Напоследък е коментатор на „Нин” и „Вечерни вести”. Автор на няколко книги, по-известна измежду които е „Политиката в огледалото на критиката”.
На 7 декември 2005 Хавиер Солана обяви в Сараево, че „Дейтънският период” в страната вече и приключил и започва преход към нов „европейски период” в историята на Босна. Това означава по-нататъшна интеграция на Република Сръпска в единната босненска държава, която ще разполага с обща армия и полиция. Смятате ли, че но последните преговори за бъдещето на Босна и Херцеговина, сръбските представители можеха да постигнат нещо повече?
Сега вече не. Наистина, лидерите на босненските сърби Чавич, Иванич и Додик (т.е. президентът, премиерът и външният министър на т.нар. Република Сръпска – б.р.) демонстрираха уменията си в преговорите, но истината е, че Република Сръпска прекалено дълго защитаваше Дейтънските споразумения, виждайки в тях гаранция за запазване на автономията си. Признавам, че тази тактика донесе известни плодове, но само докато САЩ и ЕС също стояха твърдо зад този документ. В крайна сметка, „Временното рамково споразумение за мира в Босна и Херцеговина” се оказа толкова нефункционално, че от него се отрекоха дори собствените му създатели. Сърбите обаче, не трябваше да се държат за Дейтънското споразумение като удавник за сламка, позволявайки по този начин да бъдат натикани в ъгъла. Трябваше да заявят съгласието си с това, че: „за десетгодишното си съществуване Босна – такава, каквато бе очертана в Дейтън, не можа да се превърне в нормална държава”. И да предложат да се помисли за решаването на проблема. Очевидно е, че Западът вижда това решение в по-нататъшната централизация и унитаризация, ликвидиране на кантоните и националните субекти. Сърбите обаче, следваше да подчертаят, че виждат изхода в още по-голямата автономия на въпросните субекти и дори в тяхното обособяване.
Вярвате ли, че международната общност би погледнала на това с разбиране? Сърбите можеха да бъдат обвинени, че не само отхвърлят решенията от Дейтън, но са и принципни противници на мира в Босна.
Вижте, ако всички признават като единственото положително в Дейтънските споразумения, че са спрели кръвопролитието, докато всичко останало е крайно неразумно и трябва да бъде променено, тогава всичко, освен мира, се превръща в обект на дискусии, включително и единната държава. Сръбското население в Босна никога не е признавало независимостта на тази бивша югорепублика. Обратно, на референдума от 1991, то се обяви за оставането и в рамките на остатъчна Югославия, заедно със Сърбия и Черна гора. Подписите си за независима Босна и Херцеговина положиха само Радован Караджич (в Лисабон, в навечерието на войната) и Слободан Милошевич (в Дейтън, след нейното приключване). Международната общност обвини и двамата във военни престъпления, а Белград вече предаде единия и търси другия за да го изправи пред трибунала в Хага. Така че кого всъщност обвързват тези подписи, след като онова, което е подписано, не е подложено на всенароден референдум, както е прието в международната практика на всяка съвременна цивилизована държава?
А какво мислят глобалните играчи за бъдещето на Босна и Херцеговина и евентуалното запазване автономията на Република Сръпска? И доколко съдбата на последната може да се обвърже с косовския въпрос?
Струвам ми се, че понятието „глобални играчи” действително е по-уместно от общоприетото „международна общност”, което замъглява смисъла на реално съществуващите отношения. В днешно време, когато геополитическата борба се води и на чисто словесно равнище, изразът „международна общност” е просто опит да се убеди обществеността в наличието на съгласувана позиция по въпросите, чието решаване всъщност се определя от Вашингтон. С мнението на ЕС там никой не се съобразява, да не говорим пък за Русия. Паралелът между Косово и Република Сръбска е толкова очевиден, че не може да се игнорира. С помощта на едни и същи аргументи в единия случай се доказва необходимостта от отделяне, а в другия – от интеграция. Съвсем естествено е, че ако Косово може да стане самостоятелно, това е възможно и по отношение на Република Сръпска! Без първото е невъзможно и второто. Обратното нито може да се обясни, нито пък да се оправдае, затова Вашингтон и Брюксел просто наложиха табу върху обсъждането на тази тема. Повече ме учудва обаче мълчанието на Баня Лука и Белград, още повече че Сърбия и Черна гора също е гарант на Дейтънските споразумения.
Какъв би могъл да бъде изходът?
Би било естествено, ако Сърбия предложи да замени Косово срещу Република Сръпска. 95% от косовските албанци не желаят да останат в състава на Сърбия и Черна гора, а 95% от сърбите от Република Сръпска, искат да напуснат Босна и Херцеговина и да се присъединят към Сърбия. Като възможно решение обаче, се споменават най-различни варианти – от южнотиролския до тайванския, но не и този, най-логичен, регионален модел. Някои сръбски интелектуалци са склонни да смятат двойните стандарти на САЩ и ЕС за последица от „ерата на Милошевич и лошия имидж на страната ни пред света”. Но мисля, че не е логично Западът да приема онези, които десет години се бориха с Милошевич като наследници и продължители на политиката отпреди октомври 2000.
