07
Нед, Юни
23 New Articles

Русия през 2006

брой1 2006
Typography

Авторите на повечето прогнози, касаещи вътрешнополитическото развитие на Русия през 2006, в една или друга степен, са единни, че в Русия не могат да се очакват някакви промени, предизвикани от вътрешни фактори. Тоест, теоретично те са възможни, но само в два случая.

На първо място, ако социалната политика на Кремъл и правителството нанесе сериозен удар върху доходите на милионите служители в бюджетната сфера, пенсионерите и другите категории от населението, които са силно зависими от държавата. Само че, това едва ли може да се случи. Властта очевидно си е направила необходимите изводи от миналогодишните пенсионерски протести, против опитите да се отнемат част от привилегиите им. Затова през 2006 правителството ще гледа да не допусне рязък скок на таксите за отопление, елетричество и водоснабдяване, както и неконтролируем инфлационен скок, и ще се откаже от най-болезнените за населението инициативи в сферите на здравоеопазването и образованието.

На второ място, промени са възможни ако президентът Путин реши да бнови радикално екипа си и окончателно да изтласка от големия бизнес „олигарсите”, които не се вписват в новия икономически ред, където доминират държавните и полудържавни монополисти. На практика обаче, подобни перспективи също не се очертават. Дори и да има кадрови промени, те ще бъдат в рамките на добре известния кръг от близки до президента политици, вече разполагащи с добри позиции по върховете на властта, и няма да доведат до значими промени в сегашния политически курс. Нови чистки сред олигарсите също не изглеждат особено вероятни – почти всички те поддържат добри отношения с едни или други кръгове от „петербургския елит”, към който впрочем принадлежи и самият Путин.

Много по-сериозно влияние върху ситуацията в Русия могат обаче да окажат международните фактори. Приключилият в разгара на новогодиншните празници руско-украински газов конфликт, който доведе до бламирането на правителството в Киев, в самото начало на 2006, но чиито истински последици все още не са ясни докрай, все пак, дава основание за някои прогнози. И така, още първият сериозен опит на руския управляващ елит да изпробва на практика новата си „енергийна дипломация” се натъкна на зле прикритото несъгласие на Запада. Но по-важното е, че в столиците на водещите индустриални държави, демонстрират известни съмнения относно правомерността на руските претенции, че Москва е стабилен доставчик на енергоресурси, който не бърка бизнеса с политиката.

Нещо повече, след Украйна, едновременно няколко страни (Турция, България, Румъния) декларираха, че няма да приемат по-нататъшно повишаване на цените на внасяния от Русия природен газ. А това означава, че реализацията на програмата за превръщането на Русия в най-големия енергиен колос на планетата, която Кремъл се опитва да направи приоритет на своята външна политика, възлагайки в това отношение сериозни надежди и на лятната среща на държавните глави на страните от Г-8 в Петербург, няма да е никак лесно. Западът очевидно възнамерява да постави определени ограничения пред опитите на Москва да разшири сферата на енергийното си влияние в света. Тъкмо дискретната западна подкрепа, впрочем, обяснява и активните протести на малките държави от Източна Европа срещу опитите за повишаване цената на природния газ. Без подобна подкрепа те, едва ли биха се държави толкова смело.

Вторият аспект е свързан с влиянието на руско-украинския газов спор върху външната политика на Киев. Разбира се, за това би могло да се говори по-конкретно чак след мартенските парламентарни избори за Върховна Рада. Но, ако привържениците на прозападната ориентация успеят да обърнат сегашното изостряне на икономическата ситуация в своя полза и спечелят изборите, не може да се изключи, че през 2006 официален Киев ще увеличи рязко усилията си за интеграция в НАТО. За Кремъл обаче, подобен ход ще означава голямо външнополитическо поражение, негативният ефект от който, както в Русия, така и извън нея, трудно ще може да се прикрие, дори чрез разпускането на ОНД по инициатива на Москва. Между другото, намеци за това вече бяха направени в последните дни на миналата година, при това почти едновременно от председателите на външнополитическите комисии на двете палати на руския парламент Константин Косачев и Михаил Маргелов. И едва ли някой би повярвал, че подобни изявления, при това направени по едно и също време, са съвсем случайни.

Според мен, ако Украйна все пак реши окончателно да се ориентира към Запада, единственият ефективен начин, с чиято помощ руското ръководство би могло да запази авторитето си, както вътре в страната, така и в чужбина и, най-вече, в постсъветското пространство, може да стане практическата реализация на проекта за създаването на съюзна руско-беларуска държава. За придвижването в тази посока щепомогне и обстоятелството, че през пролетта на 2006 отношенията между Москва и Запада могат сериозно да се изострят заради президентските избори в Беларус. Което пък допълнително би подтикнало двете държави към по-тясно сътрудничество.

Двата фактора – координираната политика на Запада за ограничаване на руската енергийна дипломация, както и сближаването между Москва и Минск, могат съществено да повлияят върху вътрешнополитическата ситуация в Русия. Дори ако, в крайна сметка, проектът за създаването на единна руско-беларуска държава придобие недотам ясни и стабилни организационни форми (като най-вероятният сценарий е двете страни да се откажат от идеята за общ президент на съюза между тях, тъй като иначе обединението им би било трудно осъществимо на практика) още първите стъпки към осъществяването му, най-вероятно, ще предизвикат ръст на популистките и централизаторски тенденции в руската вътрешна политика. За да отнеме на Александър Лукашенко основния му коз – популизма, руският политически елит ще бъде принуден, поне отчасти, да играе по правилата, наложени от Минск. Като последица от това обаче, могат да настъпят сериозни промени в разположението на силите, в борбата им, кой да наследи Путин през 2008. Ясно е, че за да балансира непредсказуемия Лукашенко, Москва ще се нуждае от силен политик, а такива в обкръжението на сегашния президент не са чак толкова много. Тоест, списъкът на кандидатите за негов наследник, ще стане много по-къс.

Анализирайки този сценарий, следва да отбележим, че колкото и реалистичен да изглежда, осъществяването му е свързано с редица много съществени условия. Ключовият фактор в тази схема – т.е. радикалната и окончателна ориентация на Украйна към Запада – съвсем не изглежда неизбежен. Това е само една от възможностите. Ако международното положение на Украйна не се промени съществено след изборите през март 2006, то едва ли ще бъде ускорено и създаването на единната руско-беларуска държава.

Влошаването на отношенията между Русия и Запада и достигането на онази опасна черта, отвъд която еволюцията на руската политика към изолационизъм може да стане неизбежна, също няма да се случи. В края на краищата, търсенето на енергоносители, както и интересът от гарантиране на сигурността в Северна Евразия, както и досега, ще се запазят и дори ще нарастват.

* Авторът е главен редактор на списание „Световна икономика и международни отношения”

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020