Идеята за институционално обединение на разпиляния по цялата планета български етнос среща радушен прием сред национално отговорните среди у нас (вж. Георги Каров - "Отвъд геополитиката - българският суперетнос", сп. "Геополитика", 2/ 05 и др.) Но имат ли обективна основа подобни идеи, или са само плод на частни и субективни "добри намерения"?
Едно от определенията на времето, в което живеем, е "епоха на глобализацията". Тенденцията към глобализация е типична за капитализма и модерността. Тя се обуславя от специфичната за капиталистическата икономика насока на развитие, насочена към разширяване и нарастване (на капитали, стоки, пазари и т.н.). В историческото си развитие тази тенденция е преминала през различни фази. Днес тя е причина за неимоверно интензифициране на социалните връзки навсякъде по света, което е създало мрежа от зависимости, обхващаща планетата като цяло. Според Дж. Фридман, глобализацията представлява "…нараснало координиране на световните пазари". То е довело до ускоряване трансфера на капитали, стоки и труд в световен мащаб. Организацията на труда вече е глобална, извън линиите на националните граници.
Държавната територия е пространството, в което функционира националният пазар в епохата на индустриализма, фабриките и масовото производство. Основен организатор на икономиката в тази епоха е нацията-държава. Затова по онова време света е парцелиран на национални държави, всяка от които отстоява националния си северенитет.
Днес основен организатор на икономиката вече не са националните държави, а транснационалните корпорации (ТНК). И, ако в миналото се говореше за държави-империи, днес се говори за "глобални империи на корпорациите". Глобалната икономика се обслужва от разклонена банкова и финансова сфера, действаща с електронна скорост. Тя поражда пари и кредит, която никоя нация не би могла да регулира. Преминава към транснационални валути (например еврото) и предизвика появата на т.нар. "глобални играчи" на международната арена: ТНК, транснационални профсъюзи и асоциации, религиозни, културни, етнически и др. движения, наднационални агенции. Всички те изземат и ограничават властта на националната държава. Тенденцията към все по-голямо ограничаване суверенитета на отделните държави е сред ключовите измерения на глобализацията.
Наред с изместването на властта от държавата към другите глобални играчи, породено от наднационалния характер на икономиката, отстъплението на националната държава от статуса й на основен и независим играч на международната арена се определя и от факта, че нито една отделно взета държава в света не може сама да се справи с проблемите, свързани с глобалната екология, осигуряване на националната отбрана (в това отношения САЩ са изключение от правилото), развитието на телекомуникационните системи (те ерозират т.нар. "информационен суверенитет" – т.е. опитите да се възпрепятства информационния поток към една държава само затормозява икономическото й развитие), вълните на масова миграция.
Следователно, ако доскоро се гледаше на държавата като на единствената форма за институционално представяне на една нация пред света и за реалното й участие в международните отношения, днес тази представа е по-скоро анахронизъм. Националната държава вече не е основен, а само един от многото глобални играчи. Днес, доминиращите в полето на глобалната политика, икономика и култура нации имат свое представителство не само чрез собствената си държава, но и в лицето на други глобални актьори. В тази връзка идеята да се направи наддържавно институционално обединение на българския етнос би следвало да се схваща като намерение да се придаде по-голяма тежест на българството на международната арена чрез увеличаване неговото представителство там и възможностите, които то би открило заради наддържавния си характер.
Друг важен въпрос е този за субекта, който ще представя споменатата наддържавна институция. Това очевидно не е българската нация, затворена в държавните граници на Република България, а българският етнос като цяло, разселен не само вътре, но и далеч извън тесните рамки на държавното ни пространство. Шеговитото изказване на проф. Божидар Димитров, че днес България има излаз на всички морета и океани, визира факта, че съвременните българи обитават не една ограничена национална територия, а подобно на много други нации пребивават в "транснационални социални пространства". Те са мигранти, които по една или друга причина сменят местата, където живеят и работят.
Икономическата и политическа криза, в която изпадна България след промените, предизвика по мнението на демографите най-многочислената емигрантска вълна в нашата история, засягайки твърде негативно възрастовата структура на населението и работната сила на България. В резултат на тази вълна българската диаспора по света се разшири прекомерно. В мнозинството си, тези хора са носители на една тенденция, засягаща миграцията като глобално явление: те нито се асимилират от обществото, където попадат, нито пък образуват малцинство там. Те живеят в два свята едновременно - техническите възможности за мигновен контакт с всяка точка на света днес прави възможно емигрантите да не губят връзката с родината си. Те остават свързани с нея културно и психологически, макар че неизбежно възприемат и културното влияние на новото място, където са се установили. По този начин изграждат специфичен стил на живот, който би могъл да се определи като "хибриден".
За нашата съвременност са характерни нов тип социални връзки и общности, които не са непременно свързани с мястото, където се живее. Да живеем заедно вече не означава да живеем на едно и също място. Това важи не само за емигрантите, но и за хората, останали да живеят в родните си страни. Телефонът и компютърът ни позволяват да живеем заедно в общност и без да обитаваме една територия. Те ни включват в транснационални социални мрежи.
Разбира се, българският "суперетнос" не включва само този сегмент на хора с "глобализирани биографии". Множество миграции на българи в по-ранни исторически периоди са довели до оформянето и на други типове сегменти сред глобалното българство. Така например, в резултат на миграцията след краха на Кубратовата "Стара Велика България" се появяват две български държави. Макар днес Волжка България формално да не съществува, тамошните българи пазят етническото си самосъзнание. И, въпреки че техните език, религия и култура са коренно различни от тези на дунавските българи (и техните „разклонения”), изграждането на общност на основата на общия етнически произход е напълно възможно.
Трети сегмент на българството съставляват малцинствата ни в съседни и по-далечни страни, формирани там в резултат от вълните на масова миграция от българските земи по време на турското робство или в резултат от драматичните национални катастрофи след Освобождението. Поради ограничените възможности за комуникация в онези времена, емигрантите са били трайно пространствено, и поради това - културно и психологически, откъснати от родината си. Те са запазили някои от елементите на националната си култура, но неизбежно са възприели и особеностите на местната. Което ги е приближило като типология до нацията-приемник. Така например, българите от Банат и тези от Бесарабия са доста различни.
Очевидно е, че българският етнос по света не е хомогенна група: нито като култура (език, религия, традиции и т.н.), нито като начин на живот (между българите с "глобализирани биографии", живеещи на Запад, и, са речем, българската общност в Албанските планини, разликата е огромна). Това поставя ключовия въпрос за основата, върху която би могло да се изгради единна общност от тези толкова различни сегменти.
Не може да заложим нито на общ език, нито на обща култура или еднакъв начин на живот. Което пък изправя проекта за обединение пред опасността изгражданата общност да си остане ефимерна. Единственият общ белег е нашият еднакъв етнически произход. Но той, сам по себе си, не е достатъчен. Ако обаче въпросният белег стане изходна предпоставка за едно обединение, чрез което различните сегменти на българството да се подпомагат едни други в решаването на съвременните си проблеми и българският етнос по-успешно да се наложи на полето на глобалната конкуренция, то тогава проектът за обединение би бил реалистичен. А подобни проблеми не липсват. Достатъчно е да споменем само някои от "местните". Катастрофалната демографска криза в България през последното десетилетие очертава тенденцията за драстично спадане числеността на българите в собствената им страна. Прогнозите сочат спадането на тази численост от 7,5 милиона души за 1990 на 3 милиона за 2050. Идеята за обединение на българския етнос по света може да се възприеме като контрамярка на опасността от физически колапс на българската нация. В случая термина "колапс" не е пресилен, имайки предвид, че процесът на числено свиване на нацията е съпроводен и от криза на националната идентичност. Една наддържавна институция на българството би могла да се ангажира с проблема за българското "денационализиране". Който между впрочем не е проблем само на българите в България.
Известно е, че ерозирането на малцинствените общности и тяхното денационализиране е систематична политика, водена от правителствата на съседните държави спрямо българите, живеещи там.
Подобни, или други проблеми, съществуват за всеки един сегмент на българския етнос по света. С тяхното решаване не може да се справи българската държава. Още по-малко пък трябва да се разчита на съдействие от правителствата на страните, в които пребивава една или друга българска група. С тези проблеми следва да се заеме именно една наддържавна институция, юридически представител на българския суперетнос в международните отношения, която да бъде изградена като субект на международното право със свое законодателство.
Имайки предвид, че международният ред днес и в бъдеще все повече ще се основава на мрежа от съюзи, асоциации и специализирани регулиращи институции за постигане на цели, надхвърлящи възможностите на всяка отделно взета държава, изграждането на подобна българска наддържавна институция не би било нещо изолирано или необичайно в световната практика. А в един чисто емоционален план това най-после би реализирало и все още неосъществения ни идеал за национално обединение.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Идеята за институционално обединение на разпиляния по цялата планета български етнос среща радушен прием сред национално отговорните среди у нас (вж. Георги Каров - "Отвъд геополитиката - българският суперетнос", сп. "Геополитика", 2/ 05 и др.) Но имат ли обективна основа подобни идеи, или са само плод на частни и субективни "добри намерения"?
Едно от определенията на времето, в което живеем, е "епоха на глобализацията". Тенденцията към глобализация е типична за капитализма и модерността. Тя се обуславя от специфичната за капиталистическата икономика насока на развитие, насочена към разширяване и нарастване (на капитали, стоки, пазари и т.н.). В историческото си развитие тази тенденция е преминала през различни фази. Днес тя е причина за неимоверно интензифициране на социалните връзки навсякъде по света, което е създало мрежа от зависимости, обхващаща планетата като цяло. Според Дж. Фридман, глобализацията представлява "…нараснало координиране на световните пазари". То е довело до ускоряване трансфера на капитали, стоки и труд в световен мащаб. Организацията на труда вече е глобална, извън линиите на националните граници.
Държавната територия е пространството, в което функционира националният пазар в епохата на индустриализма, фабриките и масовото производство. Основен организатор на икономиката в тази епоха е нацията-държава. Затова по онова време света е парцелиран на национални държави, всяка от които отстоява националния си северенитет.
Днес основен организатор на икономиката вече не са националните държави, а транснационалните корпорации (ТНК). И, ако в миналото се говореше за държави-империи, днес се говори за "глобални империи на корпорациите". Глобалната икономика се обслужва от разклонена банкова и финансова сфера, действаща с електронна скорост. Тя поражда пари и кредит, която никоя нация не би могла да регулира. Преминава към транснационални валути (например еврото) и предизвика появата на т.нар. "глобални играчи" на международната арена: ТНК, транснационални профсъюзи и асоциации, религиозни, културни, етнически и др. движения, наднационални агенции. Всички те изземат и ограничават властта на националната държава. Тенденцията към все по-голямо ограничаване суверенитета на отделните държави е сред ключовите измерения на глобализацията.
Наред с изместването на властта от държавата към другите глобални играчи, породено от наднационалния характер на икономиката, отстъплението на националната държава от статуса й на основен и независим играч на международната арена се определя и от факта, че нито една отделно взета държава в света не може сама да се справи с проблемите, свързани с глобалната екология, осигуряване на националната отбрана (в това отношения САЩ са изключение от правилото), развитието на телекомуникационните системи (те ерозират т.нар. "информационен суверенитет" – т.е. опитите да се възпрепятства информационния поток към една държава само затормозява икономическото й развитие), вълните на масова миграция.
Следователно, ако доскоро се гледаше на държавата като на единствената форма за институционално представяне на една нация пред света и за реалното й участие в международните отношения, днес тази представа е по-скоро анахронизъм. Националната държава вече не е основен, а само един от многото глобални играчи. Днес, доминиращите в полето на глобалната политика, икономика и култура нации имат свое представителство не само чрез собствената си държава, но и в лицето на други глобални актьори. В тази връзка идеята да се направи наддържавно институционално обединение на българския етнос би следвало да се схваща като намерение да се придаде по-голяма тежест на българството на международната арена чрез увеличаване неговото представителство там и възможностите, които то би открило заради наддържавния си характер.
Друг важен въпрос е този за субекта, който ще представя споменатата наддържавна институция. Това очевидно не е българската нация, затворена в държавните граници на Република България, а българският етнос като цяло, разселен не само вътре, но и далеч извън тесните рамки на държавното ни пространство. Шеговитото изказване на проф. Божидар Димитров, че днес България има излаз на всички морета и океани, визира факта, че съвременните българи обитават не една ограничена национална територия, а подобно на много други нации пребивават в "транснационални социални пространства". Те са мигранти, които по една или друга причина сменят местата, където живеят и работят.
