23
Пет, Окт
5 New Articles

Геополитическите модели в българската външна политика: Санстефанизмът

брой 2 2004
Typography

От момента на своето възраждане през 70-те години на миналото столетие на Запад и двайсетина години по-късно на Изток, съвременната геополитика претърпя съществено развитие и сега коренно се различава от фундаменталните теории, типични за немската или англо-саксонската школа от началото на ХХ век...

Статична и функционална геополитика

С други думи, съвременната геополитика доброволно се отърсва от претенцията да установява “научни” истини от първа инстанция, превръщайки се в прагматичен и многодисциплинарен метод за анализ, движен от амбицията да надхвърли статичните и твърде нефункционални схеми на класическата геополитика/политическа география. Това означава, че съвременният геополитически анализ има не предопределящ, обуславящ или първичен, а вторичен, обслужващ, практичен характер по отношение на предмета на проучване. Неговата задача е да открои система от присъщи геополитически признаци на изучаваните явления, определена като модел или съвкупност от типични и особено трайни идеи и поведенчески стереотипи, формирани под изключителното въздействие на геополитически фактори и представи, наложили се в достатъчно продължителен исторически период. Вторичният или приложен характер на геополитическия анализ произтича от главната му цел да бъде възможно най-адекватен на все по-сложната и динамична природа на изучаваните явления и, в частност, на тези с политически или външнополитически характер и да участва активно, но не в тяхното “предсказване”, а в изграждането на култура на стратегическо планиране.

В този смисъл, геополитическата същност на българската външна политика може да бъде разкрита именно посредством анализа на подобни модели. Техният брой, според мен е три, като първият от тях е приложим на местно или локално ниво и е формиран под въздействието на националната идея – санстефанизма. Нейното влияние върху външната политика на страната в един твърде продължителен период се опосредства (инструментализира) от изключително мощната и основополагаща представа за идеалната територия на нацията или, по-точно, с всепоглъщащото желание на политическата класа да възстанови Велика България, създадена от Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 и разпокъсана три месеца по-късно по волята на великите сили по време на Берлинския конгрес. Всъщност, подобен род геополитически идеи или представи могат да имат определено влияние върху политиката на страна като България единствено в ситуации, в които поведението на големите играчи в Европа и света се структурира от принципа на равновесието (мултилатерализъм, ако използваме съвременното звучене). Обратно, в периоди на едностранно надмощие (като тези по време на съветската епоха и след нея) националната идея в България систематично се измества от наднационални идеологии (интернационализъм, глобализъм).

Това означава, че по време на националистическия период, както впрочем и след него, санстефанизмът, като функционален модел в българската външна политика, се оказва крайно недостатъчен, за да разкрие напълно нейната геополитическа същност. Ето защо, явява се нуждата от въвеждането на ново ниво на анализ – междинното или европейско ниво. Най-подходящият възглед или модел, който би могъл да бъде приложен на това ниво, е геополитическата концепция за Междинна Европа. Това понятие, което е резултат от съотношението на силите в Европа, притежава всъщност два аспекта – единият е териториален (пространството или зоната “Междинна Европа”), а вторият е функционален и отразява трайното му влияние върху политиката на засегнатите страни (моделът “Междинна Европа”). В българския случай, например, този модел се изразява в принципа на симетрията между структурата на вътрешната политическа система и външната конфигурация на силите в Европа. Някои наричат тази зависимост сателитен синдром, но според мен по-правилно би било тя да бъде определена като ефект на сателизацията (т.е. ударението би следвало да се постави върху геополитическата същност на явлението, а не върху неговата форма, подлежаща на политизиране и субективизиране).

Въпреки че този втори модел в българската политика има определящо значение за нея, той вече не е решаващ, както преди края на Втората и особено преди Първата световна война. И главната причина за това е, че именно в периода между двата световни конфликта Западният център на тежестта в международните отношения постепенно се измества от Европа към Северна Америка. От този момент нататък и особено след края на студената война, едно трето ниво на анализа става абсолютно наложително – глобалното или стратегическо ниво. Тъй като прякото влияние на съотношението на силите на това ниво върху България е сравнително скорошно от историческа гледна точка, възприятието за неговите структурни и функционални аспекти е сравнително размито и дори подценено. Но, въпреки че в този случай вероятно все още нямаме основанията да говорим за истински геополитически модел, отношенията между държавите, принадлежащи към двата центъра на сила на Запада, или между Европа и САЩ (транс-атлантизъм), остават безспорно решаващи за българския политически процес.


 

След поставянето, по такъв начин, на рамката на геополитическото изследване на българската външна политика, бихме могли да преминем към анализа на първия от моделите в нея, този на санстефанизма.

Санстефанската геополитическа представа и трите степени на нейното формиране

Основополагащата българска геополитическа представа не е част от някаква изрично формулирана доктрина, като тези например на Гърция или Сърбия (“Мегали идеа” и “Начертание”), а резултат от серия политически събития, благодарение на които започва да се оформя съвременната национална идентичност на българите...

На първо място, това е султанският ферман, с който на 11 март 1870 се учредява българската автокефална църква – Екзархията. Така се увенчава с успех 30-годишната борба на българските националисти за църковна независимост. Две години по-късно, през 1872 Екзархията се учредява в административен план, като Антим І е избран начело на българската църква. Вселенската патриаршия дълго време не се примирява с образуването на Екзархията; тя признава независимостта на българската църква едва през 1945 (!), като междувременно обявява схизма (разделянето) на двете църкви.

Според член 10 от султанския ферман от 11 март 1870 диоцезът на Екзархията покрива 15 епархии в Мизия, цяла Добруджа, Северна Тракия, долината на Нишава и Пиринска Македония: Русе, Силистра, Шумен, Търново, София, Враца, Ловеч, Видин, Ниш, Пирот, Кюстендил, Самоков, Велес, Варна (с изключение на града и 20 села) и Пловдив (с изключение на самия град Пловдив и на Асеновград), както и Сливенски санджак (без Несебър и Созопол) и Созополска кааза [Георгиев, Трифонов, 1994, с. 136]. Съобразно втора алинея на чл. 10 от фермана, през 1872 в Македония са организирани от османската власт и под контрола на Вселенската патриаршия плебисцити, в резултат на които през 1874 се назначават български владици в още три епархии: Скопие, Битоля и Охрид [Силянов, 1993, с. 130]. По този начин към диоцеза на Екзархията се прибавят и епархиите във Вардарска Македония.

Образуването на българската автономна църква далеч надхвърля значението на обикновен административен акт в рамките на Османската империя, което се доказва нагледно от ревнивата реакция на Вселенската патриаршия. То се възприема от българите, както впрочем и от техните съперници, като легализирането на една нова нация на Балканите [Dalègre, 1997, с. 44]. Действително, жизненото значение на султанския ферман от 11 март 1870 за българския национализъм се съдържа в обстоятелството, че освен признание, той съдържа и първата официална делимитация на етническите граници на българската нация на Балканите в модерната епоха [Велев, ред., 1997, с. 70]. Към това би могло да се добави, че той е първият административен (юридически) акт, от който произлиза съвременната българска представа за територията на нацията.

Втората стъпка във формирането на тази представа е Цариградската посланическа конференция и нейният проект за автономна България. През декември 1876 в резиденцията на руския посланик в Истанбул се състоят консултации между великите сили по повод поредната криза на Османската империя, по време на които особено активна роля играе граф Николай Игнатиев. Именно той в качеството си на руски посланик предлага едно твърде радикално решение на териториалните аспекти на българския въпрос [Игнатиев, 1986, с. 153, 154]. В края на предварителните разговори посланиците на великите сили решават да поискат от Османската империя да предостави автономен статут на възстаналите през 1875–1876 провинции България, Босна и Херцеговина, като предложенията на Игнатиев за българските граници срещат съпротивата на делегатите от Великобритания и Австро-Унгария. Ако руският посланик успява, все пак, да отклони контра-предложението на британския представител за разделянето на България на две провинции по паралела, той е принуден да се съгласи с австрийския план за разделянето на България по меридиана, формулиран с все същото намерение – да се избегне образуването на една твърде мощна държава на Балканите. Проектът за Органически устав, изработен по време на предварителните заседания на посланическата конференция в Цариград, предвижда в крайна сметка автономията на България, разделена на два вилаета [Семов, 1991, с. 104]. Територията на двете провинции обхваща цяла Добруджа, Мизия, Северна Тракия, част от Източна Тракия (Лозенградски окръг), цяла Македония с изключение на егейското крайбрежие, Солун и Дебърската кааза, както и почти цялата долина на Нишава с градовете Враня, Пирот и Ниш.

На 23 декември 1876 Цариградската конференция е открита, но нейната работа на практика е блокирана...

{rt}

От момента на своето възраждане през 70-те години на миналото столетие на Запад и двайсетина години по-късно на Изток, съвременната геополитика претърпя съществено развитие и сега коренно се различава от фундаменталните теории, типични за немската или англо-саксонската школа от началото на ХХ век...

Статична и функционална геополитика

С други думи, съвременната геополитика доброволно се отърсва от претенцията да установява “научни” истини от първа инстанция, превръщайки се в прагматичен и многодисциплинарен метод за анализ, движен от амбицията да надхвърли статичните и твърде нефункционални схеми на класическата геополитика/политическа география. Това означава, че съвременният геополитически анализ има не предопределящ, обуславящ или първичен, а вторичен, обслужващ, практичен характер по отношение на предмета на проучване. Неговата задача е да открои система от присъщи геополитически признаци на изучаваните явления, определена като модел или съвкупност от типични и особено трайни идеи и поведенчески стереотипи, формирани под изключителното въздействие на геополитически фактори и представи, наложили се в достатъчно продължителен исторически период. Вторичният или приложен характер на геополитическия анализ произтича от главната му цел да бъде възможно най-адекватен на все по-сложната и динамична природа на изучаваните явления и, в частност, на тези с политически или външнополитически характер и да участва активно, но не в тяхното “предсказване”, а в изграждането на култура на стратегическо планиране.

В този смисъл, геополитическата същност на българската външна политика може да бъде разкрита именно посредством анализа на подобни модели. Техният брой, според мен е три, като първият от тях е приложим на местно или локално ниво и е формиран под въздействието на националната идея – санстефанизма. Нейното влияние върху външната политика на страната в един твърде продължителен период се опосредства (инструментализира) от изключително мощната и основополагаща представа за идеалната територия на нацията или, по-точно, с всепоглъщащото желание на политическата класа да възстанови Велика България, създадена от Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 и разпокъсана три месеца по-късно по волята на великите сили по време на Берлинския конгрес. Всъщност, подобен род геополитически идеи или представи могат да имат определено влияние върху политиката на страна като България единствено в ситуации, в които поведението на големите играчи в Европа и света се структурира от принципа на равновесието (мултилатерализъм, ако използваме съвременното звучене). Обратно, в периоди на едностранно надмощие (като тези по време на съветската епоха и след нея) националната идея в България систематично се измества от наднационални идеологии (интернационализъм, глобализъм).

Това означава, че по време на националистическия период, както впрочем и след него, санстефанизмът, като функционален модел в българската външна политика, се оказва крайно недостатъчен, за да разкрие напълно нейната геополитическа същност. Ето защо, явява се нуждата от въвеждането на ново ниво на анализ – междинното или европейско ниво. Най-подходящият възглед или модел, който би могъл да бъде приложен на това ниво, е геополитическата концепция за Междинна Европа. Това понятие, което е резултат от съотношението на силите в Европа, притежава всъщност два аспекта – единият е териториален (пространството или зоната “Междинна Европа”), а вторият е функционален и отразява трайното му влияние върху политиката на засегнатите страни (моделът “Междинна Европа”). В българския случай, например, този модел се изразява в принципа на симетрията между структурата на вътрешната политическа система и външната конфигурация на силите в Европа. Някои наричат тази зависимост сателитен синдром, но според мен по-правилно би било тя да бъде определена като ефект на сателизацията (т.е. ударението би следвало да се постави върху геополитическата същност на явлението, а не върху неговата форма, подлежаща на политизиране и субективизиране).

Въпреки че този втори модел в българската политика има определящо значение за нея, той вече не е решаващ, както преди края на Втората и особено преди Първата световна война. И главната причина за това е, че именно в периода между двата световни конфликта Западният център на тежестта в международните отношения постепенно се измества от Европа към Северна Америка. От този момент нататък и особено след края на студената война, едно трето ниво на анализа става абсолютно наложително – глобалното или стратегическо ниво. Тъй като прякото влияние на съотношението на силите на това ниво върху България е сравнително скорошно от историческа гледна точка, възприятието за неговите структурни и функционални аспекти е сравнително размито и дори подценено. Но, въпреки че в този случай вероятно все още нямаме основанията да говорим за истински геополитически модел, отношенията между държавите, принадлежащи към двата центъра на сила на Запада, или между Европа и САЩ (транс-атлантизъм), остават безспорно решаващи за българския политически процес.

От момента на своето възраждане през 70-те години на миналото столетие на Запад и двайсетина години по-късно на Изток, съвременната геополитика претърпя съществено развитие и сега коренно се различава от фундаменталните теории, типични за немската или англо-саксонската школа от началото на ХХ век...

Статична и функционална геополитика

С други думи, съвременната геополитика доброволно се отърсва от претенцията да установява “научни” истини от първа инстанция, превръщайки се в прагматичен и многодисциплинарен метод за анализ, движен от амбицията да надхвърли статичните и твърде нефункционални схеми на класическата геополитика/политическа география. Това означава, че съвременният геополитически анализ има не предопределящ, обуславящ или първичен, а вторичен, обслужващ, практичен характер по отношение на предмета на проучване. Неговата задача е да открои система от присъщи геополитически признаци на изучаваните явления, определена като модел или съвкупност от типични и особено трайни идеи и поведенчески стереотипи, формирани под изключителното въздействие на геополитически фактори и представи, наложили се в достатъчно продължителен исторически период. Вторичният или приложен характер на геополитическия анализ произтича от главната му цел да бъде възможно най-адекватен на все по-сложната и динамична природа на изучаваните явления и, в частност, на тези с политически или външнополитически характер и да участва активно, но не в тяхното “предсказване”, а в изграждането на култура на стратегическо планиране.

В този смисъл, геополитическата същност на българската външна политика може да бъде разкрита именно посредством анализа на подобни модели. Техният брой, според мен е три, като първият от тях е приложим на местно или локално ниво и е формиран под въздействието на националната идея – санстефанизма. Нейното влияние върху външната политика на страната в един твърде продължителен период се опосредства (инструментализира) от изключително мощната и основополагаща представа за идеалната територия на нацията или, по-точно, с всепоглъщащото желание на политическата класа да възстанови Велика България, създадена от Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 и разпокъсана три месеца по-късно по волята на великите сили по време на Берлинския конгрес. Всъщност, подобен род геополитически идеи или представи могат да имат определено влияние върху политиката на страна като България единствено в ситуации, в които поведението на големите играчи в Европа и света се структурира от принципа на равновесието (мултилатерализъм, ако използваме съвременното звучене). Обратно, в периоди на едностранно надмощие (като тези по време на съветската епоха и след нея) националната идея в България систематично се измества от наднационални идеологии (интернационализъм, глобализъм).

Това означава, че по време на националистическия период, както впрочем и след него, санстефанизмът, като функционален модел в българската външна политика, се оказва крайно недостатъчен, за да разкрие напълно нейната геополитическа същност. Ето защо, явява се нуждата от въвеждането на ново ниво на анализ – междинното или европейско ниво. Най-подходящият възглед или модел, който би могъл да бъде приложен на това ниво, е геополитическата концепция за Междинна Европа. Това понятие, което е резултат от съотношението на силите в Европа, притежава всъщност два аспекта – единият е териториален (пространството или зоната “Междинна Европа”), а вторият е функционален и отразява трайното му влияние върху политиката на засегнатите страни (моделът “Междинна Европа”). В българския случай, например, този модел се изразява в принципа на симетрията между структурата на вътрешната политическа система и външната конфигурация на силите в Европа. Някои наричат тази зависимост сателитен синдром, но според мен по-правилно би било тя да бъде определена като ефект на сателизацията (т.е. ударението би следвало да се постави върху геополитическата същност на явлението, а не върху неговата форма, подлежаща на политизиране и субективизиране).

Въпреки че този втори модел в българската политика има определящо значение за нея, той вече не е решаващ, както преди края на Втората и особено преди Първата световна война. И главната причина за това е, че именно в периода между двата световни конфликта Западният център на тежестта в международните отношения постепенно се измества от Европа към Северна Америка. От този момент нататък и особено след края на студената война, едно трето ниво на анализа става абсолютно наложително – глобалното или стратегическо ниво. Тъй като прякото влияние на съотношението на силите на това ниво върху България е сравнително скорошно от историческа гледна точка, възприятието за неговите структурни и функционални аспекти е сравнително размито и дори подценено. Но, въпреки че в този случай вероятно все още нямаме основанията да говорим за истински геополитически модел, отношенията между държавите, принадлежащи към двата центъра на сила на Запада, или между Европа и САЩ (транс-атлантизъм), остават безспорно решаващи за българския политически процес.

Страница 2

 

След поставянето, по такъв начин, на рамката на геополитическото изследване на българската външна политика, бихме могли да преминем към анализа на първия от моделите в нея, този на санстефанизма.

Санстефанската геополитическа представа и трите степени на нейното формиране

Основополагащата българска геополитическа представа не е част от някаква изрично формулирана доктрина, като тези например на Гърция или Сърбия (“Мегали идеа” и “Начертание”), а резултат от серия политически събития, благодарение на които започва да се оформя съвременната национална идентичност на българите...

На първо място, това е султанският ферман, с който на 11 март 1870 се учредява българската автокефална църква – Екзархията. Така се увенчава с успех 30-годишната борба на българските националисти за църковна независимост. Две години по-късно, през 1872 Екзархията се учредява в административен план, като Антим І е избран начело на българската църква. Вселенската патриаршия дълго време не се примирява с образуването на Екзархията; тя признава независимостта на българската църква едва през 1945 (!), като междувременно обявява схизма (разделянето) на двете църкви.

Според член 10 от султанския ферман от 11 март 1870 диоцезът на Екзархията покрива 15 епархии в Мизия, цяла Добруджа, Северна Тракия, долината на Нишава и Пиринска Македония: Русе, Силистра, Шумен, Търново, София, Враца, Ловеч, Видин, Ниш, Пирот, Кюстендил, Самоков, Велес, Варна (с изключение на града и 20 села) и Пловдив (с изключение на самия град Пловдив и на Асеновград), както и Сливенски санджак (без Несебър и Созопол) и Созополска кааза [Георгиев, Трифонов, 1994, с. 136]. Съобразно втора алинея на чл. 10 от фермана, през 1872 в Македония са организирани от османската власт и под контрола на Вселенската патриаршия плебисцити, в резултат на които през 1874 се назначават български владици в още три епархии: Скопие, Битоля и Охрид [Силянов, 1993, с. 130]. По този начин към диоцеза на Екзархията се прибавят и епархиите във Вардарска Македония.

Образуването на българската автономна църква далеч надхвърля значението на обикновен административен акт в рамките на Османската империя, което се доказва нагледно от ревнивата реакция на Вселенската патриаршия. То се възприема от българите, както впрочем и от техните съперници, като легализирането на една нова нация на Балканите [Dalègre, 1997, с. 44]. Действително, жизненото значение на султанския ферман от 11 март 1870 за българския национализъм се съдържа в обстоятелството, че освен признание, той съдържа и първата официална делимитация на етническите граници на българската нация на Балканите в модерната епоха [Велев, ред., 1997, с. 70]. Към това би могло да се добави, че той е първият административен (юридически) акт, от който произлиза съвременната българска представа за територията на нацията.

Втората стъпка във формирането на тази представа е Цариградската посланическа конференция и нейният проект за автономна България. През декември 1876 в резиденцията на руския посланик в Истанбул се състоят консултации между великите сили по повод поредната криза на Османската империя, по време на които особено активна роля играе граф Николай Игнатиев. Именно той в качеството си на руски посланик предлага едно твърде радикално решение на териториалните аспекти на българския въпрос [Игнатиев, 1986, с. 153, 154]. В края на предварителните разговори посланиците на великите сили решават да поискат от Османската империя да предостави автономен статут на възстаналите през 1875–1876 провинции България, Босна и Херцеговина, като предложенията на Игнатиев за българските граници срещат съпротивата на делегатите от Великобритания и Австро-Унгария. Ако руският посланик успява, все пак, да отклони контра-предложението на британския представител за разделянето на България на две провинции по паралела, той е принуден да се съгласи с австрийския план за разделянето на България по меридиана, формулиран с все същото намерение – да се избегне образуването на една твърде мощна държава на Балканите. Проектът за Органически устав, изработен по време на предварителните заседания на посланическата конференция в Цариград, предвижда в крайна сметка автономията на България, разделена на два вилаета [Семов, 1991, с. 104]. Територията на двете провинции обхваща цяла Добруджа, Мизия, Северна Тракия, част от Източна Тракия (Лозенградски окръг), цяла Македония с изключение на егейското крайбрежие, Солун и Дебърската кааза, както и почти цялата долина на Нишава с градовете Враня, Пирот и Ниш.

На 23 декември 1876 Цариградската конференция е открита, но нейната работа на практика е блокирана...

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн