22
Чет, Авг
4 New Articles

Френсис Фукуяма е роден през 1952. Завършва Корнелския университет, после защитава докторска степен по политология в Харвард. Работи в отдела по политически науки в Корпорацията РАНД,през 80-те е член на отдела за политическо планиране към американския Държавен департамент. Професор по международна политическа икономия в Университета Джон Хопкинс. Автор на няколко книги, най-известната измежду които е “Краят на историята и последният човек” (1992). По-известни сред останалите са: “Големият разлом:човешката природа и възстановяването на социалния ред” (1999), “Нашето пост-човешко бъдеще: последиците от биотехнологичната революция” (2002). Най-новата му книга, вече превърнала се в бестселърq е “Държавното строителство: управлението и световният ред през 21-ви век” (април 2004). Интервюто публикуваме със съдействието на Цончо Цончев и MediaTimesReview.

Професор Фукуяма, в най-известната си творба «Краят на историята и последният човек», разглеждате триумфа на либерализацията и приватизацията, което обикновено означава намалена роля на държавата. Докато в най-новата си книга "Държавното строителство" настоявате, че силните държавни институции са изключително важни за света след 11 септември 2001. Какво разбирате под израза «държавно строителство» и защо то е толкова важно?

Мисля, че съществува тенденция семантиката да обърква нещата, когато човек има предвид голяма или силна държава, защото според мен тези термини визират фактически различни неща. Един от начините да се характеризират държавите е колко амбициозни са те. Дали регулират индустриите си? Опитват ли се да въведат система на обществено осигуряване за бедните? Трансферират ли доходи или водят индустриална политика? Революцията на Рейгън и Тачър започна през 80-те години като реакция срещу държавата,опитваща се да контролира всичко. Но има и друго измерение, свързано с компетентността, която държавите използуват в прилагането на законите. Идеалната държава е онази, която не се опитва да се бърка навсякъде, но е достатъчно силна за да прилага законите си в ключови области като върховенството на правораздаването, защитата на собствеността и индивидуалните права.

В книгата Ви се среща наблюдението, че държавното строителство до днес дава сравнително слаби резултати. Бихте ли обяснили защо?

В книгата си посочвам, че от завземането на Филипините през 1899 до днес, Съединените щати се опитаха да приложат въпросното държавно стратилество в 18-20 страни. От тях, само в три бе постигнат безусловен успех: Япония, Германия и Южна Корея. И в известно отношение това не бяха истински модели на държавно строителство, с изключение на случая с Южна Корея, защото Германия и Япония бяха вече извънредно мощни държави. Бих казал, че външните сили не могат да изградят силни институции, ако не съществуват местни елити, желаещи сами да направят това. Успехът на така наречените «тигри» в Източна Азия започна с малка външна помощ, но мотивировката дойде предимно от техните собствени общества. Има фундаментална разлика между реконструкция и развитие, което означава създаването на нови институции. Ние сме в състояние да извърщшим реконструкция - например в Босна, Косово, Източен Тимор. Много по-проблематично е обаче, как да се изгради силно общество, което да се превърне в трайна и уповаваща се на себе си демокрация.

Във Вашата книга разисквате и въпроса как някои усилия, насочени към изграждането на институции, в действителност нанасят вреда на развиващите се страни, унищожавайки присъщите им възможности. Какво разбирате под това?

Ще ви дам един пример. Мой приятел, който е кореспондент на «Ню-Йорк Таймс», замина да отрази едно събитие в Кабул. Той ми каза, че неговият шофьор получавал десет пъти повече от министрите в афганистанското правителство. В пост-конфликтната реконструкция обикновено участвуват хора от развитите страни, многонационалните агенции като Световната банка, различни групи дарители, неправителствените организации, които пристигат със заплатите си от «първия свят» и лаптоп-компютри, и изсмукват потенциала от местните институции. И след като си заминат, обществото се оказва, в известно отношение, дори в по-лошо състояние, отколкото преди, защото няма трайна база да посрещне собствените си нужди.

Да се върнем към примерите на Босна и Косово. Сякаш намеквате, че те са затънали в определена фаза на процеса и не могат да се придвижат напред. Това изглежда е много голям проблем. Защото можем да създадем нови зависимости, нови протекторати и дори някакъв вид полу-колониални общества. Погледнато дългосрочно обаче, това не ми се струва особено здравословно. Какви механизми имаме на разположение, за да преодолеем този застой?

В Босна, висшият представител на международната общност играе ролята на нещо като диктатор. Хората го сравняват с вицекраля на британска Индия. Неотдавна той отстрани по ред съображения няколко местни, избрани от хората, политици. Считам, че ако международната общност се оттегли, не е ясно дали Босна няма да се върне към ситуацията от средата на 90-те години. Тоест, отново няма един единствен отговор на въпроса ви. В Босна и Косово има силни етнически напрежения, които още не са преодолени. И докато местните актьори не постигнат съгласие по политическо споразумение, не може да има безопасно оттегляне оттам. В Афганистан, от друга страна, се появява интересен модел. Според мен, Съединените щати подходиха към тази страна преднамерено резервирани. Мнозина критикуват администрацията в Белия дом, че не инжектира повече ресурси в Афганистан. Не съм сигурен обаче, дали подходът на САЩ е чак толкова лош, тъй като така бремето реално се поема от афганистанците. Те се нуждаят от собствени решения за своите проблеми.

Нека сега насочим вниманието към Ирак. Независимо дали човек е за или против интервенцията на САЩ, преобладава мнението, че светът не можеше просто така да остави Ирак да се превърне в провалила се държава. Как бихте оценили досегашните американски усилия за възстановяването на страната?

Като много други, и аз смятам, че Белият дом не се подготви добре. Те започнаха планирането само няколко месеца преди войната и пристъпиха към задачата с погрешното предположение, колко мирен ще бъде преходът. Хората от администрацията на президента изгубиха, може би, цяла година по отношение на националното изграждане. Нужна бе далеч по-добра подготовка. Човек трябва да е, на първо място, много предпазлив, когато се опитва да върши подобни неща, но когато реши, че все пак се налага да започне, са му необходими далеч по-сериозни и продължителни приготовления.


 

Ирак илюстрира също противоречията между двете становища за това, какво реално може да се направи в тази част на света, където липсва демократична традиция. От едната страна са ентусиастите или идеалистите, вярващи, че след като подтисничеството бъде отстранено демокрацията и свободата ще процъфтят. От другата са песимистите или тъй наречените "културни детерминисти". Според тях, има определени региони и култури, където е почти невъзможно да сеналожи демокрацията. Какъв е точният баланс между тези две становища?

Всъщност считам, че и двете са погрешни. Човек не може да наложи демокрацията със силата на оръжието, където си пожелае. Това е своеобразен ленинизъм. Не са прави обаче и онези, които вярват, че в някои страни демокрацията просто не може да работи(впрочем, същото са мислели и за Япония дипломатите от Държавния департамент и офисите на генерал Макартър след 1945). Културата е важна, но тя може да се промени и еволюира. Мисля, че е нужен баланс между детерминизма и политическата воля в преценката с какъв темп дадена страна може да развие демократични институции.

Какво мислите за терористичния феномен? Как може да насърчим дългосрочното развитие и в същото време да се борим с тероризма? Няма ли опасност тероризмът да подкопае този дългосрочен процес?

Ясно е, че няма ли сигурност, няма и стопанско развитие. Защо Африка е в такова жалко състояние? Макар проблемите там да не са предизвикани от тероризма, налице е висока степен на политическа нестабилност. Непрестанни войни в Конго, Руанда и по много други места. Тези войни са огромно препятствие за всяко икономическо развитие. Мисля, че това е нещо, което "строителите на нации" разбират. Сигурността е на първо място. Ако няма сигурност, няма ги и положителните ефекти от пътищата, болниците и другите облаги, произтичащи от приноса на цивилния сектор. Има няколко творчески подхода към този проблем. В Афганистан например, цивилните "строители на нацията" са включени във военните поделения, които трябва да гарантират сигурност за селищата от попълзновенията на местните военни вождове и, в същото време, да подпомагат самото населението.

Напоследък много се говори, че ислямът всъщност е “млада” религия – той има само 13-вековна история. А знаем, какво е представлявало християнството например през своя ХІІ-ХІІІ век – тогава е била кулминацията на кръстоносните походи. Можем ли да предположим, че в бъдеще ислямът ще стане по-спокоен и по-малко радикален?

Не вярвам, че има определени “жизнени цикли”, през които минава развитието на всяка световна религия. Освен това не мисля, че ислямът е агресивен по природа или че самата му религиозна доктрина, като такава, е в основата на съвременния тероризъм.

Ако продължим темата за религиите, струва си да отбележим още една разлика между исляма и християнството. Християнската църква има строга йерархична организация. В исляма няма нищо подобно: има една мюсюлманска общност (умма) и проповедници, всеки от които се ползва с доверието на своето паство и е свободен да тълкува, както сметне за уместно, свещените текстове. Не Ви ли се струва, че именно подобна организация оптимално отговаря на изискванията на днешното време, в което на мода са т.нар. “мрежови структури”?

Добър въпрос. Ислямът наистина е образец на “мрежово общество”, такива са впрочем и съвременните терористични организации. Последните представляват съвкупност от отделни ядра, които далеч не винаги и във всичко координират дейността си, а понякога нямат дори единно ръководство или оформена структура за снабдяване с финансови средства и оръжие. Тоест, модерният тероризъм е типичен пример за “мрежово общество” и, според мен, именно това е сред основните причини борбата с него да върви толкова трудно – защото липсва команден център или главен идеолог. Достатъчно е да сравним днешната ситуация с борбата с левичарската терористична организация “Сендеро луминосо” в Перу, когато заляването на нейния лидер Абимаел Гусман доведе до краха на цялото движение, тъй като терористите се оказаха обезглавени и дезориентирани. Сега не може да се надяваме на подобен изход – мисля, че дори залавянето или ликвидирането на Бин Ладен няма да сложи край на терористичните нападения, тъй като съвременните терористични организации вече живеят собствен живот и не зависят непосредствено от лидерите си.


 

Ако отидем още по-далеч, опитвайки се прогнозираме по-нататъшната еволюция на исляма, дали усилията не трябва да се концентрират върху вътрешното му реформиране? Възможно ли е в мюсюлманската общност да се развият процеси, сходни с европейската Реформация от ХVІ век, “демократизирала” религията и задала нов вектор на развитието и?

Да, редица авторитетни учени вече лансираха идеята, че ислямът никога не е бил радикално реформиран, подобно на християнството в зората на модерната епоха. Тогава Лутър не само поставя под съмнение значението на католическата църковна йерархия като единствен интерпретатор на Библията и посредник между човешката и Божията власт, но и слага основите за ясното разделение между духовната и светска власти.

Ислямът също има дълга история и в нея периодично се забелязват опити за по-либералното тълкуване на основите му. Но истината е, че Ислямът не е заплашен от нещо подобно на Реформация, в строгото значение на това понятие. Там няма абсолютни авторитети, няма и йерархия, срещу която можеш да се разбунтуваш. Днес се наблюдават само отделни примери за либерално тълкуване на исляма – например в Югоизточна Азия – Малайзия и Индонезия. Сериозна роля либералният ислям играе в Турция. Саудитска Арабия пък си остава крайно невъзприемчива към новите течения.

Но, връщайки се предишния въпрос за “възрастта” на религията, бих отбелязал, че историята на християнството до голяма степен се определя от конкретни събития – като например отделянето на църквата от държавата или религиозните войни през ХVІ-ХVІІ век, обусловени не от същността на католическата доктрина, а от политическата форма, която придобива насилието, породено от религиозната нетърпимост. Нещо подобно може да стане и в исляма, защото и ние, и самите мюсюлманите, се нуждаем от нова интерпретация на тази религия, която да стане далеч по-толерантна.

Според Вас, може ли да се говори за реална неспособност на цивилизациите да общуват мирно помежду си? И кое днес е по-важно: усъвършенстването на методите и средствата на борбата с тероризма, или осъзнаване на природата и причините за задълбочаването на пропастта между “Запада” и “Изтока”, между Севера и Юга. И дали именно проблемът за мирното съвместно съществуване и общуване между цивилизациите няма да стане основен през ХХІ век?

Ако си припомним, какво пише Хънтингтън в нашумялата си книга за “сблъсъка на цивилизациите”, ще видим, че става дума не толкова за цивилизационния конфликт между САЩ и ислямския свят, а за опасността от такъв конфликт, особено реална, ако Америка започне да действа хаотично и необмислено в международен план. Впрочем, тъкмо това се случва напоследък. Вижте, какво става в Ирак! Вижте, как нарастват антиамериканските настроения в близкоизточните страни. За мюсюлманските фундаменталисти днес не е никак трудно да внушит на последователите си, че агресията на САЩ, като християнска страна, е насочено срещу целия ислямски свят, срещу всички мюсюлмани. И в това е заложена огромна опасност. Нещо повече. Колкото повече “войната с тероризма” заприличва на “битка между цивилизациите”, толкова повече се задълбочават и вътрешните ни проблеми, породени от имиграцията. Дори днес Европа и Америка се сблъскват с нарастващи трудности, опитвайки се да асимилират имигрантите-мюсюлмани. Това вътрешно напрежение може да се прояви по различен начин: и чрез културната обособеност и капсулираност на ислямските общности, и чрез различното отношение към жените, и, например, чрез скандала с носенето на забрадки в училищата и по много други начини. Но тя съществува и този факт не може да бъде игнориран.

- Бих искал да се прехвърлим към друг регион - пост-комунистическа Русия и пост-комунистическа Източна Европа. Подходът на Запада към социално-икономическата реконструкция там се основава на две прости правила: либерализиране и приватизиране. В книгата си обаче, предупреждавате за опасностите от т.нар. «преждевременна либерализация». Какви опасности имате предвид?

- Ако липсват силни държавни институции, които да гарантират върховенството на закона, преждевременната либерализация е твърде опасна. Да вземем например приватизацията. В действителност е нужен значителен правителствен потенциал за осъществяване на приватизацията, тъй като ако тя не бъде направена добре, бизнесът ще попадне в ръцете на корумпирани или направо криминални личности. Много от това вече се случи в Русия. Там липсваше държава, която да е в състояние да надзирава чистата, прозрачна и честна приватизация на държавните предприятия - и в резултат от това, техни собственици станаха олигарсите или мафията. Един от парадоксите на държавната регулация е, че успешната дерегулация изисква наличието на силна държава, способна да направи това.


 

- В книгата си засягате и концепцията за легитимността. Какво означава политическа легитимност, в частност, по отношение на Съединените щати? Как те могат да насърчат успешния процес на държавно строителство?

- Мисля, че легитимността е изключително важна за всеки политически проект, защото ако в страната, където действувате, не считат присъствието ви за законно, хората ще се съпротивляват по всякакъв възможен начин, включително чрез насилие. Така, американската окупация на Ирак очевидно не се смята за особено легитимна, което нямаше да е така, ако бе осъществена под егидата на по-широка група от нации. Законността е странна концепция. Тя е свързана по същество с принципа на справедливостта, но е свързана и с хората, на които се дава законност. Идвайки в Ирак, американците обявиха, че не се нуждаят от благословията на Обединените нации, тъй като помагат на иракския народ да се освободи от една брутална диктатура. Което бе така. От друга страна обаче, аятолах Систани (водачът на шиитите в Ирак) например отказва да разговаря с всеки, който не е представител на ООН. Мисля, че легитимността, дадена от определени многонационални институции е много полезна за да се постигне успешно национално изграждане в далечна перспектива.

Тези думи ме насочват към друг проблем, който засегнахте наскоро в една статия, публикувана в «Нешънал Интерест». Сякаш поставяте под въпрос способността на Америка да е ефикасен и уважаван глобален лидер, докато действува едностранно. Илюзия ли е американската хегемония?

Мисля, че хегемонията е абсолютно валидна само в едно измерение на властта и това е военната мощ, позваляваща да се водят и печелят конвенционални войни. По отношение на националното изграждане това не е толкова ясно. В друго измерение на властта - свързано със способността да се проектира легитимна представа - тя очевидно се руши. Американците трябва да се замислят върху това много внимателно. Те са в състояние да оказват въздействие върху други части на света, но хората негодуват, защото не считат, че могат да държат Съединените щати отговорни. Американците казват: «Нали го вършим за тях. Защо се оплакват?» Според мен отговорът е: «По какво личи, че това наистина е от полза за нас? Твърдите го вие, но бихме искали да го чуем и от някой друг». Ето я дилемата, която се трябва да разберем, но проблемът е, че САЩ щати понякога я разбират погрешно.

Американците обикновено казват: «Ние вършим правилното нещо и това е достатъчно».

Това е така и понякога то дава резултат. Например, именно САЩ ясно заявиха: «Ние желаем Германия да е цяла, свободна и интегрирана в НАТО», докато други се въздържаха. Европейците също не успяха да се справят достатъчно решително с кризата на Балканите. Небходим бе истински лидер. От друга страна, когато изразходвате за отбраната толкова, колкото следващите 16 страни взети заедно, трябва повече да внимавате, как упражнявате тази сила, за да не породите негативни реакции.

2004 бе година на президентските избори в САЩ. Често чуваме критиките, за които и Вие споменахте, относно т.нар. "едностранен подход" на Америка. Но дали това е характерен белег на републиканската администрация или пък е чисто и просто американски феномен? И щеше ли това да се промени, ако демократите бяха дошли на власт?

- Мисля, че подходът щеше да се промени, въпреки че администрацията на президента Буш отразява определени черти, които са типично американски. Считам, че в сравнение с европейците, повечето американци разглеждат Обединените нации като не съвсем легитимна организация, защото не я смятат за демократична. Американците са свикнали да вярват, че източникът на легитимност се корени в суверенитета на един демократичен народ, а не в някои големи институции. Демократите демонстрират тенденция да гледат с повече симпатии на мултилатерализма, така че навярно един президент-демократ би взаимодействал по-добре с европейците и с някои други страни. Но винаги е налице феноменът на т.нар. «американска изключителност». Американците проявяват тенденцията да мислят, че техните собствени институции имат универсална значимост. Подобно убеждение води понякога до объркване между понятията: американски национални интереси и интересите на човечеството, което е по-широко понятие. Това не е нещо, което да принадлежи на републиканците или демократите. То е американска черта.

{rt}

“Тероризмът след Мадрид 2004 –нови предизвикателства и противодействие”, Димитър Костов (съставители), стр., Българско дипломатическо дружество, С.2004

Изданието включва доклади и изказвания на проведена в София международна конференция под патронажа на президента Георги Първанов, организирана от Българско дипломатическо дружество и три германски фондации - “Ханс Зайдел”, “Фридрих Еберт” и “Конрад Аденауер”.

Веднага прави впечатление е, че организаторите са успели да съберат експертния опит на правителствени ведомства и неправителствени организации и научни звена, разширен с практическия опит на представители от други европейски държави. Освен това, рядко в една книга са събрани докладите на разузнавателните служби на България- военно и външно-политическо разузнаване, на началника на ГЩ на Българската армия и други важни за борбата срещу тероризма институции и техни ръководители. От въведението на посланик Димитър Костов става ясно, че това е втора книга по въпросите на тероризма, която издава БДД, т.е. тя представлява естествено продължение на усилията на много експерти в тази област. Но посланик Костов ни оставя дипломатично да прозрем между редовете, че много от поставените в първото издание проблеми продължават да са валидни и днес, т.е. че политиците едва ли са се вслушали достатъчно в оценките и предложенията им.

Постигнато е много добро съчетаване между разработки с научен принос и такива с практико-приложен характер. Първите хвърлят светлина върху превъплащенията на исляма (проф. Цветан Теофанов), Корана и свещената война (д-р Митко Василев), а вторите – върху практическата страна за ефективно противодействие с инструментите на международното право (посланик Иван Гарвалов) и превантивната дейност на дипломацията и икономиката (Симеон Николов). Значимостта на техните идеи и предложения излиза далеч извън рамките на България и са за нивото на международни форуми, вземащи по-глобални решения.

Съществен момент, който се откроява в книгата, са посланията, които помагат за правилното разбиране на динамиката и проявленията на тероризма. Авторите не само поставят въпроси, но и дават интересни конкретни експертни отговори (”Има ли “мъглявината” Ал Кайда глобална стратегия?”- Боян Чуков, “Пазарният живот на глобалния тероризъм”- Христо Смоленов, “Икономическите измерения на тероризма”- доцент Чавдар Николов). Известни в България специалисти по тероризма като о.р. полковник Славчо Велков и доц. Йордан Начев дават конкретни препоръки и съвети. Актуалността се поддържа и от такива материали като “Ролята на въоръжените сили на България в противодействието на терористичните заплахи” от бригаден генерал Галимир Пехливанов и “Предизвикателствата при организацията на Олимпийските игри “Атина-2004” от Илко Шивачев.

Тази всеобхватност на темите, поставянето на дискусия на редица изключително важни проблеми и предложенията за решаването им, превръщат книгата в ценен справочник.

Въпреки похвалните опити за навлизане в различни направления на отражението на тероризма, книгата има и някои слабости. Темата за тероризма и масмедиите поставя начало, но не изчерпва особеностите и новите моменти в тази област. Спорно е също така, доколко изложените от подп. Петър Райков примери за “натрупания опит” в борба и унищожаване на терористични чети в историята на БА въобще са приложими или кореспондират с днешната действителност.

Основното впечатление от това уникално със своите автори и съдържание издание е, че България има наистина завиден експертен потенциал. Призивът на президента Първанов за мобилизиране на българските експерти в този случай е осъществен на практика. Остава политиците, администрацията и всички ние да съумеем да се възползваме от това.

{rt}

Чуков В., Ислямският фундаментализъм: от теоретични рамки към регионални измерения, “Изток-Запад”, 440 стр. С.2004

През последните години феноменът на радикалния политически ислям с основание се намира в центъра на вниманието на световната общественост. Анализирайки именно този феномен, Семюъл Хънтингтън извежда основните положение на прословутата си теория за “сблъсъка на цивилизациите”. На свой ред Френсис Фукуяма определя исляма като “единствената световна култура, която се съпротивлява на модернизацията на наистина фундаментално равнище”, отбелязвайки, че “при целия си интелектуален потенциал мосююлманските общества могат да се похвалят със само една работеща демокрация – Турция, и не демонстрират способност за икономически пробив, като Корея или Сингапур. И така, къде е проблемът?

Дали възходът на тъй наречение ислямски фундаментализъм е естествена защитна реакция на мюсюлманското обществосрещу съпътстващият глобализацията разпад на традиционните колективни идентичности и опитите за “хомогенизиране” на човечеството върху основата на западните либерални ценности, или става дума за примитивен, провинциален и придобиващ все по-отвратителни черти опит на едно безнадеждно изостанало общество да догони далеч по-напредналите от него?

На този въпрос се опитва да отговори мащабното изследване на известният български специалист по исляма доц.Владимир Чуков “Ислямският фундаментализъм:от теоретични рамки към регионални измерения”. Книгата му (която е уникално по обхвата и задълбочеността си изследване на български автор по темата) представлява своеобразна енциклопедия по проблемите на радикалния ислям, в неговите исторически и модерни измерения, както и незаменим пътеводител в света на екстремистки настроените ислямистки организации и движения (като започнем с най-старата измежду тях - “Мюсюлмански братя” и свършим с “Армията на Махди” и другите придобили зловеща известност формации на днешната иракска съпротива).

Без да приемаме квалификации от рода на “ислямът е религия на враждата и ненавистта”, не можем да игнорираме неоспоримия факт, че повечето атентати, извършени от международния тероризъм са дело именно на мюсюлмани и то тъкмо в “защита на исляма”. Очевидно нещо не е наред, ако не със самия ислям като религия, то с отношението на неговите фанатизирани “защитници” към останалия свят.

Причините за т.нар. “ислямско възраждане” (т.е. подема, политизацията и радикализацията на исляма) са описани подробно. Това са най-вече, дълбокото разочарование и фрустрацията, предизвикани от факта, че в съвременния свят мюсюлманската “общност на избраните”, смятащи се за привърженици на единствено вярното учение, се оказва маргинализирана, преживява дълбок упадък и е принудена безсилно да наблюдава как “неверниците” определят съдбините на човечеството и управляват света. Последното се отнася най-вече за арабските страни. Защото сравнението с някогашното могъщество на арабите и сегашното им положение просто се натрапва. Провалът на всички, без изключение, форми на управление, заимствани от “неверниците” – като започнем от карикатурната демокрация, имитираща “западния модел” и свършим с насъристко-баасисткия “държавен социализъм” – неизбежно тласка младите мюсюлмани към извода, че първопричина за всички нещастия е отказът от принципите на първоначалния “чист” ислям, а ключът към решаването на проблемите е връщането към тези принципи под лозунга “Ислямът съдържа всички отговори”. Така възникна ислямският фундаментализъм, определящ мисленето и действията на онези мюсюлмани, които не желаят да се примирят с жалката ситуация и активно търсят пътища за преодоляването на упадъка. Но, ако повярваме, че истинската причина за този упадък е именно отклонението от устоите на исляма, нека видим какво пречи на връщането към тях. Отговорът на фундаменталистите е прост – основната пречка е Дар ал-Куфр, т.е. “светът на неверниците”, който днес се представлява от исконния враг на истинските мюсюлмани – западната юдео-християнска цивилизация. Към последната се причисляват най-вече развитите държави и, на първо място, Америка, като най-враждебната към исляма страна. Разбира се не само тя, но и страни като Русия или България например. Неслучайно лозунгът на покойния ирански аятолах Хомейни бе: “Смърт на Америка, смърт на Израел, смърт на Съветския съюз!”.Ислямският радикализъм се подхранва от изгарящото усещане за несправедливост, което постоянно изпитват хората в Азия и Африка и, особено, в арабския свят. Ниското жизнено равнище, бедността и безработицата пораждат сред тях комплекс за непълноценност и съзнанието, че са “второ качество” в сравнение със жителите на Запада, този довчерашен “колонизатор”, а днес – “империалистически хищник”, опитващ се да унищожи традиционните ценности са мюсюлманския свят, разтваряйки ги в безбожния си материализъм.

Нещата обаче не опират само до това. Самата същност на исляма като религия, някои изначално заложени в него положения, както и особеностите на развитието на богословската и обществена мисъл през вековете – ето кое създава почва за прерастването на типичната за Третия свят неприязън към Запада в активно противопоставяне, водещо в крайна сметка и до тероризъм.

Основната причина за смайващата сила и жизненост на исляма е тоталната преданост на вярващите и сляпата им готовност да следват своите лидери, разбира се ако са убедени, че последните наистина са вдъхновени от духа на Корана. Тъкмо затова и ислямистките лидери толкова упорито внушават на последователите си, че Коранът одобрява насилието спрямо враговете на мюсюлманската религия.

Колкото и да е парадоксално, особено пагубно за ислямската цивилизация се оказва обстоятелството, че в нея липсва такава институция, каквато е църквата с нейната йерархична структура и непререкаем авторитет. Либералните среди в християнския свят отдавна обвиняват и католическата, и православната църкви, че утвърждавали моноцентризма и препятстват свободата на мисълта. Само че мюсюлманския свят нещата стоя още по-зле. Достатъчно е там да се появи Осама бин Ладен и (без да има никакви права за това) да издаде фетви и обяви “джихад” срещу неверниците – и никой не може да се противопостави на това, просто защото липсва духовният авторитет, който да наложи вето на тези псевдо-ислямски и уж базиращи се на Корана, призиви на Осама и други подобни нему фанатици. В ислямския свят няма нито папи, нито патриарси, а една от особеностите на исляма е, че изисквайки тотално единомислие по отношение учението на Пророка и стълбовете на вярата, той има съвършено децентрализирана организация и структура.

Всъщност, корените на проблема са още по-дълбоки. Ако в християнските страни огромен сектор от обществения и държавен живот остава свободен и може да се развива (доколкото там църквата се ограничава с налаганеното на абсолютната си власт само по въпросите на вярата и сравнително рядко се намесва в социално-политическите процеси), то в мюсюлманския свят нещата са точно обратните. Всички социални форми и всички промени там задължително се оценяват от гледната точка на един и същ вечен модел – този на мединската държава (или, по-скоро -протодържава) на Пророка, фиксиран в Шариата. Крайъгълен камък в идеологията на мюсюлманските духовни водачи и днес, както и преди хиляда години, си остава концепцията за перманентното и безкрайно противопоставяне между Дар ал-Ислам (света на Исляма) и Дар-ал Харб (света на “неверниците”). А това е тъкмо онази благоприятна почва, върху която покълва и идеята за “джихада” в неговата войнствена интерпретация – идея, логично водеща до приемането и оправдаването на терора.

Затова, опитвайки се да отговорим на въпроса “Какво не е наред с ислямския свят?”, можем смело да кажем, че проблеми на първо място има с духовното ръководство на мюсюлманите, което не съумя да предотврати появата в ислямския организъм на таково опасно “раково образувание”, сериозно заплашващо бъдещето на мюсюлманската цивилизация.

В книгата си, Владимир Чуков се опитва да посочи и пътищата, по които оттук нататък би могла да тръгне светът на Исляма. Възможно е младите и приемащи модернизацията кръгове в мюсюлманските общества да потърсят изход от положението, опитвайки се да приобщят страните си към западните ценности и отдалечавайки се по този начин от най-архаичните форми на ислямската цивилизация. В същото време, опитвайки се да противодействнат на тази тенденция, други (също толкова млади и образовани) хора ще се опитат да преутвърдят ислямските ценности и възродят вярата посредством обновяването на ислямската философия и създаването на нова мюсюлманска правна школа и комплекс от социални норми. И, ако успеят да го направят, ислямската цивилизация действително ще излезе от сегашната си закостенялост и склероза. В противен случай тя е обречена на пълна изолация, което пък може да провокира прословутия цивилизационен сблъсък (а’ла Хънтин...

{rt}

Допреди петнайсетина години, жителите на вече започналият да се разпада източноевропейски комунистически блок с надежда гледаха към Запада. Беше им ясно, че социализмът безвъзвратно остава в миналото, капитулирайки окончателно пред “добрия стар капитализъм”. Историята обаче, често се присмива над прибързаните изводи и празните надежди. И днес става все по-ясно, че съвременният либерален капитализъм, сложил кръст на комунистическата утопия, постепенно се трансформира в нещо качествено различно. Макар че за повечето сериозни анализатори това едва ли е неочаквано. Те отдавна предричат появата на едно ново общество, наричайки го “постиндустриално” или “информационно”. Други пък смятат (подобно на руският философ Бердяев в миналото или на френския политолог Ален Менк в по-ново време), че е далеч по-правилно да го определяме като “нов феодализъм”. Според тях, също както капиталистическият строй възниква в недрата на феодалния, така днес наблюдаваме съзряването на неофеодализма в недрата на либералната капиталистическа система.

Залезът на пазара

Класическият либерален капитализъм едва ли ще просъществува още дълго. Пазарната икономика, будеща такъв възторг у родните ултралиберали, постепенно се самоотрича, преминавайки на качествено ново ниво. Макар че въпросното ниво всъщност не е чак толкова “ново”. Защото много от онова, което се заражда днес, вече е било – макар и не “вчера”, а по-скоро “онзи ден” – т.е. в епохата на Средновековието. Ето само няколко примера:

Днес най-интензивно се развиват личните потребителски стопанства, произвеждащи краен продукт. Все повече укрепват малките “семейни” предприятия – сладкарски, мебелни, строителни и други подобни. Което силно напомня за средновековното натурално семейно стопанство.

Стремително расте броят на заетите по домовете си. В Япония например, много предприятия в сферата на машиностроенето и електрониката всяка сутрин доставят по домовете на работниците си необходимите за сглобяване детайли, а вечер прибират сглобената от тях техника. Приликата със средновековната манифактура е очевидна. На Запад все повече се увеличава и броят на лицата, работещи по домовете, но не за някое предприятие, а за себе си. Те сами са собственици на средствата за производство, но това вече не е частна, а по-скоро индивидуална собственост. Тоест, трудът се съединява с капитала, също както в епохата на разцвет на занаятчийското производство. Днес, само в САЩ има 21 милиона подобни “нови занаятчии”.

Освен това производителите активно въвличат потребителите в разработката, усвояването и производството на своята продукция. С потенциалните купувачи се съгласуват нейното качество и количество, както и сроковете за доставката и. Което в значителна степен ограничава въздействието на пазара, възраждайки модела на средновековното занаятчийско производство. Както е извество, при феодализма, производството зависи от поръчките, а цените се определят не от пазара, а от взаимните договорки. Компютъризацията обаче, отново прави възможно производството да се съобразява с конкретните нужди и претенции на отделния капризен потребител. Масовото производство все повече се измества от производството на малки серии или дори на отделни единици. В съвременното машиностроене почти две трети от цялата продукция се произвежда в малки серии, включващи от 10 до 2000 изделия.

През Средните векове в градовете доминират занаятчийските корпорации, ограничаващи конкуренцията. Днес сходни функции изпълняват транснационалните корпорации (ТНК). Те определят обемите на производство и доставка, изхождайки от собствените си оценки за търсенето. Те определят и пунктовете и сроковете за доставка, като самите доставки се осъществяват не по пазарни, а по трансферни цени. Пазарът престава да бъде инициатор на производството, а все повече се задоволява с ролята на негов косвен ориентир. Съответно, намалява и значението на конкуренцията. Тя вече не води до производствено оживление. В рамките на ТНК се създават нови мегатехнологии, конкуренцията с които е просто невъзможна.

Нашествието на “ретро”-то

Известно връщане към Средновековието се забелязва дори сферата на бита. Гражданите все повече се насочват към селата. Става все по-модно да се съчетават двата стила на живот – градският и селският. Хората се стремят да избятат от прашните и отровени от смога бетонни мегаполиси. Което, разбира се, не означава, че искат да се лишат от всички блага на модерната цивилизация. Мечтата на съвременния човек е да работи в града, но да живее на село. За мнозина тя вече е реалност. В големите западни градове (като Лондон или Вашингтон например) в центъра живеят хората с по-ниски доходи, докато богатите предпочитат къщи извън града.

Впрочем, променя се и самата градска структура. Някога, в разцвета на индустриалната епоха, градовете се обединяват около своят център, а еталон за жилище са типичните многоетажни градски къщи. От втората половина на миналия век обаче тече процес на децентрализация, характерно за който е частичното разукрупняване на предприятията и “разливането” на градовете. Центърът губи предишната си роля, предградията се развиват наред със самия град, прогресивно расте броят на извънградските жилища. Налице е и една любопитна закономерност. В САЩ например, ръстът на този тип жилища се съпровожда с тяхната стандартизация. Преобладава архитектурната еднотипност. Сред американците са особено популярни т.нар. “бързи къщи”, които се сглобяват от готови модули и лесно могат да се местят от един район в друг (днес в такива жилища живеят 19 милиона души). В Европа пък, архитектурата на извънградските жилища е по-разнообразна, като повече се набляга на естетичния им външен вид. Във всички случаи обаче се забелязва как...

{rt}

Крахът на Съветския съюз бе последван от дълбока и продължителна духовна криза в руското общество, принадлежащите към което мъчително се опитваха да открият нова и подходяща мирогледна “координатна система”. В началото на проточилият се руски “преход” отново преобладаваха идеите, заимствани от Запада, макар този път не марксистки, а радикално антикомунистически. Днес обаче, мнозина в Русия са убедени, че най-сетне е настанало време да се потърси действително самобитен модел за развитие на огромната държава и превръщането и в самостоятелен световен геополитически полюс. В тази връзка особено внимание заслужава появилата се наскоро книга на Александър Дугин “Проектът Евразия”. Самият Дугин е може би най-известният представител на съвременното евразийство в Русия но именно в тази си книга за първи път излага толкова подробно евразийската визия за оптималния модел на икономическата стратегия за развитие на страната, основан върху съчетаването на пазарните методи (най-вече за малкия и среден бизнес) и държавното регулиране в отраслите, свързани с националната сигурност. За специалистите не е тайна, че именно икономиката доскоро се смяташе за слабото място на евразийската теория, което пък позволяваше на противниците и да поставят под въпрос възможността тя да се реализира на практика. Струва си да отбележим и, че напоследък евразийската идеология печели все по-голяма популярност не само в Русия, но и редица други държави-членки на ОНД. Разполагаща със сериозна теоретична база и предлагаща собствен специфичен модел на социокултурно развитие, евразийската идея постепенно излиза от рамките на чисто академичните дискусии, навлизайки в сферата на социалната практика и оказвайки сериозно влияние върху официалната руска политика. В това отношение знаково събитие бе Международният евразийски форум, проведен през юли 2004 в столицата на Казахстан Астана, с участието на президентите на държавите от т.нар. Евразийска икономическа общност.

Според съвременните евразийци, т.нар.”нов световен ред” се базира на “универсализацията на западната ценностна система в нейния модерен, американски вариант” и агресивното отхвърляне на всички останали алтернативни модели на обществено развитие. Самият Дугин смята, че в еднополюсния и “американоцентричен” свят, възникнал след краха на обречената комунистическа империя, отделните страни и нации все по-трудно успяват да запазят своята национална идентичност и културно-историческите си особености. В същото време авторът се противопоставя на широко разпространената сред днешното руско общество теза, че Русия спокойно може да мине и без собствена национална идея, както и, че е достатъчно страната да “възприеме западния мироглед, усвоявайки неговите технологии и икономически механизми и копирайки културните, политически и юридическите му институции”, за да могат нещата да потръгнат. Разбира се, тази негова констатация няма нищо общо с примитивните антизападни теории, чието култивиране (както подчертава и самият Дугин) в масовото съзнание не би донесло нищо добро на Русия. От гледна точка на абстрактните геополитически конструкции, може много да се разсъждава за вечното противопоставяне между континенталните и морските цивилизации или пък за борбата на континентите (нещо, което съумява да избегне и авторът на “Проектът Евразия”). Но от гледна точка на практическата политика, която следва да се основава на максимално точния анализ на геополитическите реалности и съотношението на силите в света, именно САЩ (колкото и да е парадоксално!) са естественият стратегически партньор на Русия пред надигащите се нови заплахи. Като отслабването на американските геополитически позиции (нещо, което с нетърпение очакват редица руски анализатори) може да предизвика такива мащабни “тектонични” промени в разположението на световните сили и проблемите на руската национална сигурност, в сравнение с които дори годините на “студената война” ще изглеждат на руснаците като “златен век”. Глупаво би било да се игнорират и многовековните социокултурни и икономически връзки на Русия с онази част от човечеството, която сме свикнали да определяме като “западна цивилизация”, както и нейното също многовековно и многопосочно влияние върху Киевска Русия, Московското княжество, Руската империя, Съветския съюз и днешната Руска Федерация. Още повече, че (както е добре известно), дори и чисто географски, Русия е интегрална част от Голяма Европа, разположена между Атлантика и Урал. В същото време обаче, Дугин е абсолютно прав, подчертавайки, че руската история – нейното духовно, социално и стопанско съдържание, са самобитни. Напълно неоправдано е да се представя (както често и съвсем целенасочено се прави) историческото битие на руската нация като непрекъсната верига от недоразумения, грешки, престъпления, варварство, изостаналост и жестокост. За съжаление обаче, именно такъв образ на Русия се е формирал в западното обществено мнение, благодарение усилията на няколко поколения европейски и американски историци, представящи руската самобитност като нещо еднозначно отрицателно и носещо определена заплаха за “цивилизования свят”.

Поредната книга на популярния геополитик, философ и активен общественик от т.нар. “нова вълна” съдържа доста оригинални, макар и спорни, идеи, заслужаващи вниманието на политическия и делови елит не само в самата Русия, но и извън нея. Така, Дугин с основание предупреждава, че едва ли следва да се възлагат особено големи надежди на т.нар. “нова руска икономика”, характерен за която е разривът между традиционния търговско-промишлен и финансовия сектори, както и многократно по-големият обем средства в сферата на финансовите и борсови операции в сравнение с тези в реалното производство. Според него, днешните успехи на “новата икономика” могат да се окажат “пирова победа”, тъй като се базират не толкова на реалните икономически постижения в промишлеността и селското стопанство (макар че да са отричат те е абсурдно), колкото на умелата манипулация, разчитаща на психологическото състояние и очакванията на “играчите” на финансовия пазар.

Рано или късно, за което между другото, предупреждават и редица авторитетни западни икономисти, несъответствието между оптимистичните виртуални представи и действителното състояние на “старата” (реална) икономика ще стане очевидно, предизвиквайки стопански колапс. Чиито последици ще усетят особено болезнено именно онези държави, оказали се в плен на химерите на “новата икономика”, интегрирайки се в нейната виртуална сфера. Това добре се разбира от политическите елити на Европейския съюз и Япония например, стремящи се към изграждането на собствени регионални икономически зони. Според Александър Дугин, Русия и другите бивши съветски републики биха могли да избегнат ужасните последици от възможния край на “новата икономика”, само ориентирайки се към т.нар. “регионална глобализация”. Тоест, към създаването на обширна икономическа зона (своеобразна “империя Евразия), в чиито рамки да се формира единна стопанска система, опираща се на реалния сектор, развитието на конкретни промишлени и аграрни производства и...

{rt}

Темата за мирното съвместно съществуване между християнството и исляма днес е изключително, дори болезнено, важна и актуална. Някой може да възрази, че самият термин “мирно съвместно съществуване” носи духа на вече отминалата епоха, когато едната световна свръхсила бе много по-заинтересувана от другата да извърши конвергенция между двете, и когато доброжелателството между тях изглеждаше, в някои отношения, като наивно великодушие между две традиционни селянки, застанали от двете страни на дворната ограда да си разменят великденски яйца. От друга страна този термин неволно ни отвежда пред видението, как при това съществуване единият съществуващ катастрофира и просто престава да съществува. И дали някой няма да ни попита сега, кого поставяме в ролята на Съветския съюз и Варшавския договор – християнството или исляма?

Вярно е, мирното съвместно съществуване като “взаимно търпимост” наистина носи в себе си и скрита, овладяна неприязън, сливайки някаква изначална враждебност с въздържаност и доза на взаимно зачитане. А такова взаимно зачитане, скриващо взаимната неприязън, днес не е достатъчно като дългосрочна перспектива в отношенията между християнството и исляма. Но, от една страна, можем да приемем, че онова мирно съществуване между НАТО и Варшавския договор не бе “изиграно” добре, оставайки си незрял опит за уреждане на отношенията в настъпващия глобален и цивилизован свят – т.е. да приемем, че мирното съвместно съществуване може да бъде изиграно и по-добре. Днес, нещата вече биха могли да стоят по различен начин. От друга страна, може би именно мирното съвместно съществуване между християнството и исляма, в създадените напрегнати условия, е най-реалистичния път към цивилизованото бъдеще.

Не съм специалист по исляма, а мисля вече и по християнството. Но като социолог смятам, че не можем да намерим адекватни модели на мирно съвместно съществуване между християнството и исляма, ако не поставим вярна диагноза на онова, което става в мюсюлманския свят. А също и в християнския. Казвам “мюсюлмански” и “християнски” свят, за да означа не просто две огромни маси от вярващи, а две от великите цивилизации, без да подценявам цялата сложност и даже условност на двете понятия. Не мога да приема тезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите днес, защото между съвременните цивилизации има далеч не само сблъсък. Не приемам и тезата за някаква съдбовна за съвременното човечество фатална заплаха от ислямския фундаментализъм, защото, първо, ислямският свят не се фашизира (както твърди Фукуяма например) като цяло и, второ, войнстващият ислямски фундаментализъм се радикализира така опасно не по вътрешната си логика на развитие, а “подбуждан” от нажежаването на атмосферата сред група общества от мюсюлманския свят в резултат от изостряне на глобални икономически противоречия с политическа и военна “гарнитура”. В двете тези, които по-горе поставих под съмнение, има едностранчивост и откъслечност. В този смисъл, интересна е тезата, че ислямизмът е проява на закъснял преход към модерността с всички произтичащи от това последици.

Вярно е, че има и цивилизационни и идентичностни сблъсъци, както и струя на фашизъм. Но това са елементи от един сложен и многолик исторически процес, който е много по-широк от религиозните му измерения. Като цяло, ислямският свят влиза в модерността и пост-модерността. Ще добавя обаче, че този му преход е само едната страна на сложния и многолик исторически процес.

Днес идеалът на взаимоотношенията между християнството и исляма не е просто взаимното зачитане като проява на благоразумие и мъдрост. И не защото търпимостта се готви вече да премине в толерантност (кога ли, най-сетне?). А, защото в тези взаимоотношения текат непознати процеси, започват да се оформят нови исторически тенденции. Следователно, тук става дума за някаква спонтанна реформа на взаимоотношенията, назряваща независимо дали я желаем, или не.

За да разберем въпросната реформа на взаимоотношенията между християнството и исляма, е необходимо обаче да се ориентираме в нейните причини, условия и фактори. На пръв поглед нещата не са сложни и са лесни за разбиране. В основата на тенденциите в областта на световните религии – християнство, ислям, будизъм и пр. – стоят процесите на глобализация, които след Втората световна война придобиха впечатляващ размах. Контактите между лица от различни вероизповедания се разширяват и се установяват връзки в сфери извън религията. Започва да се преодолява религиозната изолация на вярващите маси от различните религии. Вярващите в различни богове се опознават (а, както се знае, опознатият враг не е толкова страшен и демоничен), започват да се обогатяват взаимно различните култове (като взаимстването може да е и творческо, и неявно). Религиозните активисти от различните религии откриват, че имат общи врагове в лицето на безличната икономическа глобална експанзия, на атеизма и, изобщо, на пост-религиозните, секуларистични тенденции в съвременните общества. Откриват се сходни неща в каноничните и всекидневно-верските различия. Тоест, постмодерните времена тласкат религиите към сътрудничество и определена теософска унификация.

При по-внимателно вглеждане обаче, забелязваме редица озадачаващи явления. Безспорно, глобализирайки се, световните религии в същото време се противопоставят на глобализацията. Носейки общочовешки заряд и, едновременно с това, търсейки този заряд на територията на конкретния индивид, на груповия начин на живот, на всекидневието на културните групи, дори и на националната специфика, световните религии носят в себе си един до друг и глобализма, и антиглобализма. Именно ролята на това конкретно-човешко се засилва през втората половина на ХХ век. Още преди Хънтинггън публикувах изследователски резултати, сочещи че настъпва исторически реванш на социално-антропологичната структура на обществото, на културата, на начина на живота и хуманитарната страна на социалното битие, която бе изтласкана на заден план от настъплението на социалните машини през втората половина на ХІХ и първата половина на ХХ век. Този исторически реванш е възстановяването на равновесието между социално-антропологичната и социетарната страна на обществото. В тази социално-антропологична, културна и хуманитарна вълна е мястото на религиите. Не можем да разберем съвременния социален процес, ако не видим до настоящия етап на глобализацията и процеса на настъпление на културно-антропологичното начало в тъканта на съвременните общества. Още повече, че на съвременния си етап глобализацията изпитва дефицит на човечност, на идентичност, на културалност. Този социално-антропологичен дефицит е проблем на днешната глобализация, който не само че не се решава своевременно, но и не е осъзнат в дълбочина и е оставен на стихийното балансиране на процесите и явленията в обществото. От този нерешен проблем черпи енергия религията и, в частност, ислямът, още повече, че именно културната идентичност на мюсюлманския свят е по-сериозно застрашена днес. Ислямът има сериозна ниша в прехода на определени общества към постмодерността и той следва да бъде подпомогнат да изпълни цивилизовано функцията си в този...

{rt}

В днешно време пътните артерии обикновено се приемат за нещо дадено, подразбиращо се и сякаш съществуващо от самото начало на историята. Дотолкова сме свикнали с наличието им, че рядко оценяваме ключовата роля, която играят в съвременния живот. Но пътищата са имали още по-решаващо значение в древността, когато се оформят първите големи антични цивилизации. Проследявайки победния марш на римските легиони, анализирайки масовото разпространение на общите културни норми и ценности, дипломатическите контакти между различните цивилизации, войните които те водят помежду си, или изучавайки друг много важен фактор за универсализирането на Европа и изпълването на това понятие със днешното му съдържание – християнството, колко ли пъти сме се замисляли, дали и доколко всички тези неща биха били възможни без развитието на удобна и сигурна транспортна мрежа?

Първите пътища обикновено са пътеки, прокарани от животни и по-късно разширени от хората. Най-ранните следи от такива пътища са намерени около някои извори край Йерихон и датират от около 6000 г.пр.н.е. Първите открити останки от построени пътища пък датират от около 4000 г.пр.н.е. – павирани с каменна настилка улици в град Ур (на територията на днешен Ирак) и от дървени трупи – запазили се в блатистата почва на Гластънбъри, Англия. През Бронзовата епоха наличието на метални сечива улеснява направата на каменен паваж, по същото време нараства и нуждата от павирани пътища поради масовото навлизане (към 2000 г.пр.н.е.) на превозни средства на колела.

Някъде по това време минойците на остров Крит построили 50-километров път от Гортина на южния бряг, който прехвърлял планините на на около 1300 м надморска височина и стигал до Кносос, на северния бряг на острова. Съставен от няколко слоя камък, пътят бил съобразен с необходимостта от дренаж и дори имал отводнителни канали по протежение на определени участъци. Паважът, широк около 360 см, се състоял от пясъчник, свързан с хоросан от глина и гипс. Повърхността на средната му част се състояла от две редици базалтови плочи, дебели по 50 мм. Най-вероятно, централната част на пътя била използвана за движение на пешеходци, а страничните части – за животни и каруци. Това е и най-старият павиран път в света.

Най-ранният път на дълго разстояние пък е 2400-километровият маршрут, свързващ Персийския залив и Средиземно море. Той започва да се използва частично около 3500 г.пр.н.е., но е оперативен и организиран едва от около 1200 г.пр.н.е. от асирииците, които го използвали за да свържат Суза, близо до Персийския залив, със средиземноморските пристанища Смирна (Измир) и Ефес. Повече просека, отколкото построен път, този маршрут е дублиран между 550 и 486 г.пр.н.е. от великите персийски владетели Кир II и Дарий I с техния известен Царски път. Подобно на предшестващият го, този път тръгвал от Суза, завивал на северозапад към Арбела, след което поемал на запад през Ниневия към Харан - голям кръстопътен град и център на кервани. След това главният път продължавал до Смирна и Ефес. Гръцкият историк Херодот пише през 475 г.пр.н.е., че пътуването от Суза до Ефес траело 93 дни, въпреки че конните вестноносци го изминавали само за двайсет. Във Вавилон около 615 г.пр.н.е. халдейците свързали градските храмове с кралските дворци чрез голям Параден път, в който били положени изпечени тухли и внимателно заострени камъни, скрепени с битумен хоросан.

Пак според Херодот, египтяните построили първите си пътища за да осигурят солидна основа, върху която да придвижват огромните варовикови каменни блокове, използвани при строежа на пирамидите, а археологическите разкопки доказват, че такова пътно строителство действително е съществувало югозападно от Кайро между 2600 и 2200 г.пр.н.е.

За разлика от египтяните, древните гърци разчитали предимно на морския транспорт. Все пак налице са следи от специални пътища за религиозни цели и транспорт, строени около 800 г.пр.н.е., но няма сериозни доказателства за по-значимо пътно строителство преди идването на римляните на Балканите. Знае се, че гърците построили няколко церемониални или “свещени” пътища, павирани с остри камъни и белязани с коловози с широчина около 140 сантиметра.

В Европа търговските пътища се развиват през Второто хилядолетие пр.н.е. Един такъв маршрут например, свързал Италия и Испания като преминавал през Марсилия и близката Хераклея (край днешния Авиньон). Подобни пътища били използвани за доставките на кремък от Дания, варовик от Белгия, сол от Австрия, олово и калай от Англия и кехлибар от Северна Европа. Към 1500 г.пр.н.е. много от пътищата в Източна и Централна Европа се обединяват в обширна търговска мрежа, известна като Кехлибарените пътища. Досега са открити четири от тези маршрути, първият от които тръгва от днешен Хамбург в югозападна посока, раздвоява се през Кьолн и Франкфурт и стига до Лион и Марсилия. Вторият също започвал от Хамбург, поемал на юг към Пасау на р.Дунав и през прохода Бренер достигал Венеция. Третият започвал от Самланд на брега на Източна Прусия (където все още има кехлибар), пресичал река Вистула при Торн и после продължавал в югоизточна посока през Моравия до Аквилея на Адриатика. Четвъртият пък следвал главните източни реки – Вистула, Серет, Прут, Буг и Днепър.


 

Макар т.нар. Кехлибарени пътища да не са наистина такива в съвременния смисъл на думата, те били подобрени при бродовете на реките, през планинските проходи и през блатистите участъци. Останки от тях са оцелели до днес. Изграждането им ставало по следния начин: две или три свързани дървени трупи се полагали по посока на пътя върху подложка от клони, широка до 6 метра. Отгоре се покривали със сложени една до друга напреко трупи дълги между 2,5 и 3,5 метра. При най-добрите пътища, всяка пета или шеста трупа, била затегната към долния слой със специални клинове. Най-старите подобни пътища от трупи са построени още преди 1500 г.пр.н.е. Те се поддържали равни като ги засипвали с пясък и чакъл или с чимове. По-късно, вече по римско време, са изградени и странични канавки за да се намали влагата и увеличи капацитета им.

Най-великите строители на пътища в античния свят били римляните, напълно съзнаващи военните, икономически, административни и геополитически предимства на добрата пътна мрежа. Римляните черпели опита си главно от етруските – особено по отношение технологията за производството на цимент и павирането на улици – въпреки че заимствали и от уменията на гърците (за зидарията), критската цивилизация, каргатенците (за структурата на паважа), финикийците и египтяните (за проучването на терена). Бетонът, получаван от цимент бил голямо техническо постижение, направило възможно много от римските пробиви в строителството.

Системата на римските пътища представлява изключителна транспортна мрежа в рамките на древния средиземноморски свят (виж.фиг.1). Тя се простирала от Британия до реките Тигър и Ефрат и от река Дунав до Испания и Северна Африка. Римляните започнали строителството на пътища през 334 г.пр.н.е. като в периода на най-големия си разцвет империята им разполагала с почти 85 000 км пътища, свързващи Рим с провинциите и съседните държави. Известно е, че от столицата радиално излизали цели двадесет и девет големи военни пътища, или viae militares.

Най-известният от тях и първи голям римски път е Via Appia. Той е започнат от цензор Апии Клавдии Каекус в 312 г.пр.н.е. Този път първоначално се простирал на югоизток от Рим следвайки средиземноморския бряг на юг до Капуа, където завивал на изток към Беневенто, в продължение на 261 км до Тарентум (днешно Таранто). По-късно е удължен и се разделял на два клона, стигащи брега на Адриатическо море при Брундизиум (днешен Бриндизи). От Бриндизи Via Appia пресича адриатическия бряг до Хидрунтум, което прави общата му дължина 660 км. Дългото отклонение, минаващо през Калабрия до пролива на Месина било известно като Via Popilia. До началото на II в.пр.н.е. от Рим радиално излизали още четири големи пътища: Via Aurelia, тръгващ в северозападна посока към Генуа; Via Flaminia, простиращ се на север до Адриатика, където се събирал с Via Aemilia, пресичал река Рубикон и продължавал на северозапад; Via Valeria – пресичащ Апенините на изток и Via Latina, който поемал на югоизток и се свързвал с Via Appia близо до Капуа. Многобройните допълнителни пътища към тези големи артерии, проникващи далеч в римските провинции, са причината за появата прословутата поговорка, че “всички пътища водят към Рим”.

Типичният римски път бил дръзко начинание и като концепция, и като конструкция. Където било възможно той се строял в права линия от една трасираща точка до следващата, без значение на препятствията, преминавал през блата, езера, тесни клисури и планини. Бил с изпъкнала повърхност, улесняваща дренажа и при изграждането му се използвал бетон, направен от pozzolana (вулканична пепел) и вар. В най-напредналия етап от развитието на пътното строителство, римският път се изграждал с изкопаването на паралелни траншеи, отделени една от друга на около 12 метра, за да се осигури надлъжен дренаж – отличителна черта на римските инженерни планове. След това основата била издигана на около метър над нивото на земята, със земен материал получен от прокопаването на траншеите и почистването на околния терен. С нарастване стратегическото значение на пътищата, този насип бил последователно покриван с лека настилка от пясък или хоросан, върху която, по главните направления, се изграждали: (1) слоят statumen, с дебелина 250-600 милиметра, съставен от камъни, големи поне 5 сантиметра; (2) слоят rudus, с дебелина около 20 сантиметра, съставен от бетон от камъни с големина под 5 сантиметра; (3) слоят nucleus, дебел около 30 сантиметра, в който се използвал бетон, направен от ситен чакъл и едър непресят пясък. За особено важните пътища се добавял и четвърти слой (4) – summum dorsum, представляващ износваща се повърхност от каменни плочи, с дебелина поне 15-сантиметра. Така общата дебелина на пътната настилка варирала между 1 и 2 метра. Ширината на Via Appia например, в най-голямото му развитие, била 10,5 метра. Двупосочният, силно изпъкнал път за колесниците пък бил широк 4,5 метра. От двете страни той се ограждал с бордюри, широки малко над половин метър и високи 45 см. Паралелно, от двете страни, имало еднопосочни ленти широки малко над 2 метра. Този значим пътен участък, оформен окончателно по описания начин около 300 г.пр.н.е., задал параметрите и стандартите за пътното строителство през следващите 2000 години. Въпреки че адаптирали технологията си към местните материали, римските инженери следвали същите основни принципи (приложени първоначално в родната им Италия) и при строежите на пътища в другите области на империята. Така, в 145 г.пр.н.е. те започнали строежа на Via Egnatia, продължаващ Via Appia отвъд Адриатика в Гърция и Мала Азия, където се срещал с древния персийски Царски път.

В Северна Африка, непосредствено след разгрома и завоюването на Картаген, римляните се заели с изграждането на пътна мрежа, опасваща южния бряг на Средиземно море. В Галия пък създали мрежа, центрирана около днешен Лион, като главните пътища се насочвали към Рейн, Бордо и канала Ла Манш. В Британия чисто стратегическите пътища, следващи посоката на завоеванието, били допълнени с пътна мрежа, излизаща радиално от Лондиниум. В Испания обаче, в противоположност на тази тенденция (поради топографията на страната), била създадена мрежа от главни пътища, опасващи периферията на Иберийския полуостров, с второстепенни пътища в района на централните му плата.

По време на Римската империя за първи път в историята е създадена и просъществувала дълги години система от цялостна пътна мрежа (и градове, сигурно свързани един с друг чрез пътищата). Като основното предназначение на пътищата било да обслужват военните и административни (т.е. геополитическите) нужди на империята. По правило, превозите на пшеница и други обемни товари, се извършвал по вода. Сухоземният транспорт бил твърде скъп, за да могат хранителните продукти да се превозват по пътищата между отдалечените една от друга провинции. Основното предимство на добре развитата транспортна мрежа на Римската империя е ефективността и скоростта, която тя осигурявала за прехвърлянето на войските. Тоест, тя нямала толкова икономическо, колкото геополитическо значение.


 

Римските колесници например, можели да развиват скорости, осигуряващи сравнително бърза комуникация, при положение, че има твърда и умерено наклонена настилка, върху която да се придвижват. С конструкцията на отводенените основи, павирани със здравко скрепени каменни плочи римляните съумели да го постигнат. Въпреки това, малко от пътищата били достатъчно широки, за да позволят превозните средства да се задминават. В действителност, павираните части били доста тесни за преминаването дори на един фургон, като само колесниците се побирали удобно в габаритите им.

Друга причина използването на пътищата да бъде основно ориентирано към трафика на хора (войски) е, че римляните не били особено добри в употребата на фургони или каруци за превоз на товари. Подобно на другите южни евроазиатски култури, те отглеждали волове и знаели как да използват силата им за теглене на товари, използвайки лост, а по-късно и хомот. Но не съумели да направят сериозни технически подобрения по две и четириколните коли. Колелата били закрепени неподвижно за оста, което налагало лявото и дясното колело да се въртят заедно с една и съща скорост, докато същевременно изминавали различни разстояния. По този начин при всеки завой колелата на едната страна се влачели, а тези от другата се изтърквали. Освен това самите оси били неподвижно свързани с рамата на колите, така че всяко движение за завой по-скоро принуждавало колата да се “издърпа” в завоя, отколкото да завие в него чрез управление или насочване на колелата. По римско време единствено келтите били открили ефективността на водещата предна ос и разполагали с по-добри прягове за привързване на коне към колата.

Най-ранното и просто четириколно превозно средство, намерено в Рим, бил плауструмът, представляващ, в най-общия случай, плоска дъска върху четири колела. Здраво прикрепените колела и неподвижно закрепената към рамата предна ос правели управлението на тази кола тежко и тромаво, а механичната и ефективност - изключително ниска. Тези проблеми, наред с лошата впрегатна техника на товарните животни, водели до това, че транспортът на товари по сухоземните пътища на империята обикновено бил твърде скъп и отнемащ много време.

Публичният транспорт в Римската империя бил разделен на две класи: (1) cursus rapidi, или експресна услуга и (2) agnarie, или товарни превози. Освен това имало невероятно голям трафик на частни лица. Най-широко използваните превозни средства били двуколните колесници, теглени от два до четири коня и каруцата, използвана в селските райони. Четириколна raeda в нейния пътнически вариант отговаряла на дилижансите от по-късните епохи, а вариантът за товарни превози отговарял на сетнешните товарни фургони. Бързите товарни raedae били теглени от 8 коня през лятото и 10 през зимата и по закон не можели да превозват повече от 330 килограма товар. Скоростта на пътуването по римските пътища варирала от минималните 25 километра на ден за товарните превози до 120 километра на ден за бързите пощенски ездачи.

Най-впечатляващото римско постижение в транспорта е услугата, впоследствие развила се в пощенска служба, или cursus publicus. Първоначално, куриери, назначавани от държавата, пренасяли по пътната мрежа информация и дипломатически инструкции за далечните краища на империята. За сравнително кратък период от време започнали да работят и пощенски коли, за директна комуникация с провинциите. Това, разбира се, не била изцяло публична пощенска служба, тъй като от услугите и можели да се ползват само хората, пътуващи в служба на императора или онези, които били достатъчно богати и влиятелни да са я позволят.

Използването на cursus publicus било строго ограничено от наредби, определящи големината и капацитета на превозните средства, а също - кой може да ги управлява и за какви цели, кой трябва да поддържа всяко превозно средство, годно да бъде използвани в тази полу-публична услуга, както и ред други правила. Тъй като построяването и поддръжката на пътищата струвало твърде скъпо, те били внимателно пазени от прекалено тежък трафик, като специални наредби определяли сравнително леки максимални товари за различните видове превозни средства. Когато Римската империя започнала да губи жизнеността си, използването на cursus publicus също станало обект на фаворизиране и неправилна употреба. С разпадането на империята тази система с нейните действително изключителни качества изчезнала почти напълно за да се появи наново едва в модерни времена.

Именно съвършената пътна система прави възможни римските завоевания и администрирането на завладените територии. По-късно тя спомага за миграционните процеси в империята, играе немалка роля и за разпространението на християнството. След краха на империята и въпреки...


{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.4/2017