02
Пон, Дек
4 Нови статии

Втората афганистанска война

брой5 2011
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

През лятото на 2011 официално стартира процесът на постепенно изтегляне на американските войски от Афганистан. Както е известно, НАТО планира до 2014 окончателно да прехвърли отговорността за случващото се в страната на местните сили за сигурност. В същото време, ситуацията в Ислямска република Афганистан (ИРА) остава сложна. Продължават да не са решени междуетническите проблеми, а борбата с непримиримата  въоръжената опозиция далеч не е приключила, също както и тази с грандиозната корупция, стопираща икономическото възстановяване на Афганистан, с наркомафията, която се е сраснала с чиновническия апарат на най-високо равнище, и с разширяващата се употреба на наркотици вътре в страната. Кога американците и НАТО ще напуснат Афганистан окончателно и, ако все пак го направят, дали в страната ще се запази поне някакво подобие на стабилност, си остава под въпрос.

Днес операцията на НАТО в Афганистан вече не привлича толкова голямо внимание, както преди десетина година. На първо място, тази дългогодишна война на Запада успя доста да омръзне на международната общност, включително на политиците, медиите и анализаторите. На второ място, всички свикнаха с лошите новини за перманентната активност на талибаните и поредните жертви в резултат на военните действия, така че това вече не поражда кой знае колко остра реакция, освен ако в някоя от държавите, ангажирали се с мисията на НАТО, не се провеждат избори. На трето място, частите на Северноатлантическия алианс се готвят съвсем скоро да напуснат Афганистан, което дава на мнозина повод да разсъждават за афганистанската война като за успешно осъществена мисия и пример за готовността за провеждане на изключително сложни операции под егидата на алианса, далеч отвъд границите на неговата отговорност. На четвърто място, Западът се оказа пред нова, доста по-интересна и значително по-лесно изпълнима задача – свалянето на либийския диктатор полковник Кадафи. На фона тежката позиционна война в Афганистан, изискваща големи разходи и жертви, операцията в Либия изглежда като своеобразна „лека разходка”.

Наистина, в тази страна не се налага разполагането на над 132 хиляди военни (1), за поддържането на някаква видимост за ред и стабилност, както и да се изразходват огромни ресурси за осигуряване дейността на 28-те т.нар. „групи за възстановяване на провинциите”, пръснати из цял Афганистан и ангажирани с различни социални и инфраструктурни проекти. Именно в Афганистан, а не в Либия, за да реши проблема с недостига на ресурси, НАТО се нуждае от присъствието на цели 48 държави (а не само на водещите страни в света – САЩ, Франция, Германия и Великобритания), някои от които са съвсем малки и приносът им в общата кауза – установяването на стабилност и ред в тази страна, се ограничава до не повече от десетина военни или цивилни специалисти (2).

Именно в Афганистан, а не в Либия, САЩ и НАТО изгубиха стотици убити (3), още по-голям е броят на загиналите в резултат от невнимателните или необмислени действия на пакта мирни местни жители (4). В същото време, не бива да се изключва, че с течение на времето „леката въздушна разходка” в Либия, въпреки свалянето на Кадафи, също ще се превърне в изключително сложен проблем, който може и да не стане „лакмусова хартия” (5) за бъдещето на НАТО, но е в състояние да създаде допълнителни трудности от политически и функционален характер за пакта. Да не забравяме, че войната на САЩ и съюзниците им в Афганистан също започна с въздушни бомбардировки.

Как започна всичко

Войната в Афганистан беше предшествана от трагични събития – терористичните нападения от 11 септември 2001, след които тогавашният президент на САЩ – републиканецът Джордж Буш-младши, обяви война на международния тероризъм, в лицето на оглавяваната от Осама бин Ладен Ал Кайда и режима на талибаните в Афганистан, чиято територия по онова време се бе превърнала в основна база на международния тероризъм, където, под крилото на радикалното ислямистко движение „Талибан” (6), се бяха събрали радикални ислямистки „моджехидини” от целия свят.

Буш изпрати американската армия да прочисти Афганистан от талибаните, след като предварително си беше осигурил дипломатическата подкрепа на много държави по света, включително и Русия. Юридическа основа за военните действия на САЩ стана чл.5 от VІІ глава на Устава на ООН, за правото „на индивидуална или колективна самоотбрана”. Пред американците тогава стояха три основни цели: да ликвидират Бин Ладен, да унищожат Ал Кайда и да свалят режима на талибаните.

На 7 октомври 2001, президентът на САЩ санкционира нанасянето на въздушни удари срещу афганистанската столица Кабул и редица други градове. Така стартира операцията „Несъкрушима свобода” („Еnduring Freedom”) (7), в която активно участие взе и най-близкият американски съюзник – Великобритания. Но, ако американците и британците бяха ангажирани най-вече с нанасянето на въздушни удари по най-големите афганистански градове, най-важната роля в наземната операция изигра т.нар. „Северен алианс”, начело с Ахмед Шах Масуд.

Подкрепа за американците декларираха редица европейски държави, които доброволно се включиха в „антитерористичната коалиция”. Пак в подкрепа на САЩ, НАТО, за първи път в историята си, активира чл.5 на Вашингтонския договор, а две години по-късно, алиансът взе решение да се включи в операциите в Афганистан, наред с основния си член и партньор.

Режимът на талибаните беше свален още през декември 2001, а десетки хиляди „моджехидини” бяха изтласкани към границата с Пакистан и се настаниха в зоната на пущунските племена, разположена от двете и страни.

Под стриктното ръководство на американската администрацзия и с активното участие на НАТО и ООН започна изграждането на „демократичен” Афганистан. При това, ООН, като най-важната международна структура, нямаше как да остане встрани от афганистанския проблем. Под нейна егида, в началото на декември 2001, в Бон се проведе историческата първа конференция за Афганистан, в резултат от която страната се сдоби с временна администрация, начело с Хамид Карзаи.

Следващото важно решение беше създаването на Международните сили за поддържане на сигурността (ISAF), в съответствие с резолюция 1386 на Съвета за сигурност на ООН (от 20 декември 2001). Първият мандат на ISAF имаше шестмесечен срок, който след това редовно беше продължаван. ООН прие общо 12 резолюции, касаещи Афганистан (8).

Струва си да отбележа, че официален мандат за присъствие в Афганистан имат само ISAF, но не и НАТО. Нито една резолюция на Съвета за сигурност, касаеща Афганистан, не предоставя на алианса мандат от ООН за осъществяване на военна мисия в тази страна. След като, на 11 август 2003, НАТО сама си възложи командването на ISAF, в лицето на своя генерален секретар лорд Джордж Робъртсън, организацията постфактум уведоми за това генералния секретар на ООН Кофи Анан с писмо от 2 октомври 2003. Към него беше приложена Дългосрочната стратегия на НАТО относно ролята на пакта в състава на ISAF. При това генералният секретар на НАТО любезно обеща, че ще държи Кофи Анан „в течение за развитието на събитията в хода на обсъждането на този въпрос от Северноатлантическия съвет” (9).

НАТО в Афганистан

Като самостоятелен играч, НАТО започна да изпълнява сериозна роля в Афганистан едва след август 2003, когато алиансът доброволно пое функциите на стратегическото командване и координацията на действията на ISAF.

Това решение се оказа изключително важна стъпка за НАТО. Въвличането на алианса в американската военна операция се обяснява с цял комплекс причини. Сред тях можем да споменем и демонстрацията на солидарност със САЩ, в рамките на чл.5 на Вашингтонския договор, и помощта в планирането и практическата реализация на операцията, която военните структури на НАТО, от самото начало на бойните действия, оказваха на членовете на пакта, решили да воюват заедно със САЩ, в рамките на т.нар. „коалиция на желаещите”. Огромна роля изигра и необходимостта да се запази единството на алианса, което през септември 2001 се оказа застрашено, заради фактическото игнориране на НАТО от тогавашната американска администрация (10).

Стремежът на НАТО да бъде от полза за американците в Афганистан не срещна веднага отклик във Вашингтон. Почти две години американската администрация предпочиташе да действа сама, прибягвайки най-вече до помощта на най-близкия си съюзник – Великобритания, както и на няколкото държави, които веднага декларираха желание да помогнат на Вашингтон. Но след свалянето на талибаните, когато ситуацията частично се стабилизира и необходимостта от преки военни действия отпадна (част от терористите на Ал Кайда и талибаните бяха ликвидирани, а друга част изтласкани в планините до границата с Пакистан), а вниманието на Белия дом се концентрира върху Ирак (където американците влязоха през март 2003), настъпи „звездният час” на алианса.

На първия етап, задачата на НАТО беше да гарантира локалната сигурност в сравнително спокойните райони на Афганистан, като постепенно разшири зоната на сигурност върху цялата територия на страната, а на втория – да осигури условия за възстановяването на Афганистан. Всичко това трябваше да стане при запазване на доминиращата политическа роля и военния контрол на САЩ.

На практика, НАТО пое обслужващата роля по разчистването на политическите, икономически и хуманитарни „свлачища”, оставени от американците след края на военните действия. Тоест, алиансът трябваше да се превърне в своеобразен „кризисен мениджър”, ръководещ международните усилия за хуманитарно и социално-икономическо възстановяване на Афганистан.

Разбира се, не би могло да се каже, че американската интерпретация за ролята на НАТО в Афганистан не устройваше пакта. Всъщност, алиансът беше доволен, че ISAF не участва пряко във военни сблъсъци, а е ангажиран повече с патрулиране и гарантиране на сигурността в афганистанските провинции, както и с различни инфраструктурни проекти.

Междувременно, постепенно стана ясно, че американците са избързали с обявяването на победата си над Движението „Талибан”, което, през 2003-2005, съумя да възстанови силите си, поставяйки началото на нов етап от афганистанската кампания с активно използване методите на партизанската война и подривните действия срещу силите на НАТО. Пактът се сблъска с цял комплекс от военни и граждански проблеми, които доведоха до това, че „Афганистан се превърна изпитание за целия алианс” (11). За НАТО ставаше все по трудно да изпълнява задачите по гарантиране на сигурността, дори на локално равнище. Сериозни проблеми възникнаха в сферата на управлението на страната и развитието на Афганистан. Поемайки отговорността за миротворческата операция, НАТО надцени своя потенциал и ресурсите си на „кризисен мениджър”. Организацията се сблъска със сериозни предизвикателства, засягащи имиджа и, свързани на първо място с негативните последици от погрешните действия на американците, водещи до гибелта на все повече мирни жители. Възникнаха и чисто вътрешни проблеми, породени от трудностите във взаимоотношенията между европейските държави и администрацията на Буш-младши, която беше склонна да игнорира интересите на Европа, като цяло, и на алианса, в частност.

Афганистан демонстрира, че НАТО не е готова да се справи с партизанска диверсионно-подривна война. С всяка изминала година, обществата в европейските държави все по-малко разбираха, защо съгражданите им трябва да загиват в Афганистан в името на призрачната идея за демократизацията на тази страна. „Малката победоносна война”, стартирана от Джордж Буш, се превърне за САЩ и НАТО в продължителна позиционна война с бунтовниците. Бин Ладен оставаше неуловим, а Ал Кайда продължаваше да функционира, напомняйки отвреме навреме за себе си с поредните ужасяващи терористични акции (12) или със съобщения за предстоящи такива, а режимът на талибаните, макар и свален, не беше разгромен. Не е чудно, че Афганистан се превърне в много сериозен проблем за военните и чиновниците от НАТО. На всичкото отгоре, към него се прибави и още един, свързан със засилващата се дестабилизация на съседен Пакистан.

Пакистанското измерение на афганистанската война

В регионален контекст, американските военни действия в Афганистан създадоха огнище на сериозна нестабилност в Средния Изток, като особено негативно се разви ситуацията в Пакистан.

След 11 септември 2001, администрацията на Буш, благодарение на щедрата си финансова подкрепа, успя да убеди пакистанския президент Первез Мушараф да се включи в „кръстоносния поход срещу тероризма”, макар че преди това Белият дом нееднократно беше налагал санкции срещу Исламабад (13).

Междувременно, участието на Пакистан в афганистанските проблеми съвсем не се ограничаваше с формалното му присъствие в антитерористичната коалиция, водена от американците. Пакистан отдавна и многократно се месеше във вътрешните работи на Афганистан, чиято територия се смяташе от Исламабад за негова „зона на специални интереси”. На първо място, това е свързано с проблема за афганистанско-пакистанската граница в източната част на т.нар. „линия Дюранд” (14), която Афганистан не признава от 1949 насам.

Не е тайна, че Движенито „Талибан” възникна с директната подкрепа и участие на пакистанските военни през 1994. Като военно-политически проект, то трябваше да замени „моджехидините”, които Пакистан и САЩ активно подкрепяха във войната им със съветската армия. Исламабад първи призна правителството на талибаните през 1996, а части на пакистанската армия участваха във войната против „северняците” в годините на хаос и конфликти, последвали свалянето на комунистическия режим и изтеглянето на съветските войски. В лицето на талибаните, Пакистан се сдоби с инструмент за постоянно влияние в Афганистан, както и сред афганистанските и пакистанските пущуни, оказали се разделени от „линията Дюранд”. Навремето дори се обсъждаше идеята за формиране на пакистанско-афганистанска федерация, под егидата на Исламабад. Официален Кабул нееднократно обвиняваше пакистанските власти и пакистанското междуведомствено разузнаване (ISI), че подкрепя бунтовниците в зоната на афганистанско-пакистанската граница, както и, че пакистанските специални служби са замесени в организирането на серия мащабни покушения и терористични нападения на територия на Афганистан.

Успешните военни действия на САЩ против талибаните на територията на Афганистан през 2001-2002 доведоха до това, че значителна част от тях се изтеглиха в граничните с Пакистан райони, населени с пущунски племена. Там талибаните изградиха мощна терористична инфраструктура, включително бази за подготовка на терористи-самоубийци. Така двете съседни държави се оказаха в ролята на скачени съдове. Сега източникът на афганистанската нестабилност се премести в пакистанската част на граничната зона. Бойците на Ал Кайда и „Талибан” не само използваха територията на Пакистан за да подготвят своите терористи-камикадзе, но и успяха, на практика, да създадат в зоната на пущунските племена в провинции Северен и Южен Вазиристан шариатска ислямска държава Вазиристан, която не се подчиняваше на Ислабамад (15). От тази територия те започнаха да осъществяват активни бойни действия срещу самото централно пакистанско правителство.

Но, ако президентът Мушараф все пак съумяваше, повече или по-малко, да съхрани стабилността в страната, чрез преговори и сделки с талибаните (16), след свалянето му (17) и идването на власт на президента Асиф Али Зардари – съпруг на убитата Беназир Бхуто, и на премиера Юсуф Гилани ситуацията започна да излиза от контрол. Така, в резултат от пролетното си настъпление през 2009, пакистанските талибани стигнаха само на сто километра от столицата. Заплахата от нахлуване на ислямистите в районите на Пенджаб и Синд принуди пакистанските власти да започнат мащабна операция срещу бунтовниците, продължила няколко седмици (18).

Именно тук се прояви слабостта на новите пакистански власти, които не се ползват с особен авторитет вътре в страната (включително заради близките си отношения с американската администрация), както и на новата политика на Исламабад, целяща „умиротворяването” на талибаните (19).

Присъствието на американските и натовските части в Афганистан провокира радикализацията на настроенията в Пакистан. Ангажирането на Исламабад в „американската война” пък създаде отлични условия за активизиране на талибаните и Ал Кайда и за разширяването на афганистанската зона на нестабилност и в редица пакистански територии.

Активната пропаганда на формиралия се пакистански филиал на Движението „Талибан” съдейства за ислямизацията на пакистанската младеж. Експертите пък заговориха за „афганизацията” на Пакистан. Взривоопасния характер на ситуацията в страната бе потвърден от събитията около Червената джамия (Дад Масджид) в Исламабад, през юли 2007. Тогава студентите от медресето Джамия Фаридия, към Червената джамия, обявиха неподчинение на светските власти в Пакистан и установяване законите на шариата. В резултат от обсадата и щурма на джамията от пакистанските военни, загинаха (по официални данни) над сто души, включително 53 ислямисти.

Така, за десет години Пакистан се превърна (по афганистанското направление) от настъпателно действащ играч, в нестабилна държава, отчаяно защитаваща се от заплахата, която навремето сама създаде за целите на активната си геополитическа игра. Исламабад се оказа заложник на собствените си политически илюзии. Стремейки се за използва талибаните като инструмент за натиск върху Афганистан, той не забеляза, че този инструмент се е обърнат срещу него самия. В резултат, днес част от територията на Пакистан, на практика, не се контролира от централните власти, а в страната има голям брой талибани и бойци на Ал Кайда, чувстващи се отлично на територията на пущунските племена, и тя страда от перманентна нестабилност, която от време на време намира израз в жестоки нападения, терористични действия и прекъсване на инфраструктурата на НАТО.

Исламабад се компрометира допълнително след като, на 2 май 2011, американците осъществиха в град Аботабад (в пакистанската провинция Хайбер-Пахтунхва) специализирана операция за ликвидирането на лидера на Ал Кайда Осама бин Ладен, който, като се изясни, повече от пет години е живял спокойно в този курортен център. Цялата тази ситуация накара участниците в международната коалиция в Афганистан да се замислят за това, доколко искрено участва Пакистан в борбата с международния тероризъм, след като водачът на терористичната мрежа в течение на толкова години спокойно си е живял на няколко десетки километра от пакистанската столица.

Всъщност, коалицията и преди не изпитваше особено доверие към Исламабад, подозирайки пакистанските военни в двойна игра по отношение на талибаните и Ал Кайда (за разлика от Афганистан и Саудитска Арабия, Пакистан дори не бе поканен на срещата на върха на НАТО в Лисабон, където афганистанската тема и въпросът за помирението с „умерените талибани” бяха сред основните), а след събитията от 2 май доверието към антитерористичната дейност на Пакистан беше тотално ерозирано. В резултат, наред с доверието, изчезна и изключителната позиция, с която се ползваше Пакистан на преговорите с въпросните „умерени талибани”, като в Лисабон диалогът с

тях беше възложен на саудитците.

Развитието на отношенията между Исламабад и Запада вече ще зависи до голяма степен от поведението на самия Пакистан, в контекста на разследването за пребиваването на Бин Ладен на негова територия, както и от това, до каква степен ще бъде преодолян вътрешния конфликт между пакистанските военни и останалата част на местния политически елит, който е раздвоен по въпроса за подкрепата на талибаните.

Стратегията AfPak на президента Обама

Смяната на президентския екип в САЩ доведе до промяна в подхода не само към Афганистан, но и към целия регион на Средния Изток. Новата стратегия на Белия дом беше изложена от президента Обама на 27 март 2009.

На първо място, за постигане на основната американска цел – унищожаването на Ал Кайда, беше взето решение да се обединят подходите към Афганистан и Пакистан в обща регионална стратегия. Обединеният регион бе наречен AfPak (или PakAf). Президентът Обама засили вниманието към Пакистан, който, наред с Афганистан, стана втория адресат на новата стратегия. За първи път администрацията на САЩ публично констатира, че съществува дълбока взаимна зависимост между проблемите на бунтовническото движение в Афганистан и действията на екстремистите в източните райони на Пакистан. Американското ръководство ясно заяви, че вече „няма да бъдат следвани две различни линии по отношение на Афганистан и Пакистан”. Един от конкретните инструменти за сътрудничеството между Пакистан и Афганистан трябваше да станат редовните срещи на техните президенти, под егидата на САЩ, с цел обмен на информация и координиране на действията в борбата срещу талибаните и Ал Кайда (20).

На второ място, промени се официалната позиция на американското ръководство относно преговорите с талибаните (предишната администрация категорично отхвърляше подобна възможност). На практика, беше предложена политическа амнистия за т.нар. „умерени талибани”, които не се смятат за идеологически привърженици на Ал Кайда и са готови да сложат оръжие, да признаят правителството на Карзаи и конституцията и да се върнат към мирния живот.

На трето място, планирано беше значително увеличаване числеността на американския контингент в Афганистан (21).

На четвърто място, беше решено да се акцентира върху икономиката. Макар че Афганистан не може да се нарече богата страна (22), тази държава има определен икономически потенциал, свързан най-вече с разработката на полезните изкопаеми, хидроенергетиката, изграждането на транзитни комуникации и производството на някои селскостопански култури. В тази връзка администрацията на Обама реши да изразходва, през 2010, 4,4 млрд. долара за създаването, в Афганистан и Северен Пакистан, на необходимата социално-икономическа инфраструктура, която да съдейства за връщането на афганистанците към мирния живот и да ограничи кадровата база на Ал Кайда.

По-нататъшното си оформление тази стратегия получи на юбилейната среща на НАТО в Кел/Страсбург, през април 2009 (23). На първо място, там беше подкрепена обявената от американската администрация политическа амнистия за умерените талибани. На второ място, беше създадена т.нар. Тренировъчна мисия на НАТО (NATO Training Mission in Afghanistan), чиято задача е подготовката на афганистански военни и полицаи. Това означаваше, че алиансът ще залага на подготовката на собствени афганистански сили за сигурност, които в перспектива изцяло ще поемат отговорността за ситуацията в страната, т.е. предвиждаше се постепенната „афганизация” на сигурността, сроковете за която обаче оставаха неопределени. Междувременно, събитията през лятото и началото на есента на 2010, когато талибаните буквално заляха Афганистан с вълна от терористични нападения (съвпаднала с президентските избори на 20 август), принудиха алианса да коригира параметрите на „афганизацията”. Само в деня на гласуването бяха извършени 139 терористични акции из цялата страна. През август-септември, загубите на ISAF надхвърлиха 140 души. Ситуацията дотолкова се изостри, че Обама нареди временно да спре прехвърлянето на допълнителните контингенти в Афганистан (24). Поради големите загуби, понесени през тези два месеца от съюзническите части, в Европа рязко нарасна броят на противниците на участието на страните им в афганистанската кампания. Промени се и позицията на водещите държави от НАТО и участнички в ISAF – Франция, Германия, Италия и дори Великобритания (25): вместо да увеличат военните си контингенти, те заговориха за необходимостта да се фиксират срокове, в които да започне изтеглянето на силите на НАТО от Афганистан и усилията да се концентрират върху подготовката на афганистанските военни и полицаи, като в тази връзка в страната да се изпращат не войници, а специалисти-инструктури.

В тези условия, американците нямаха друг изход, освен да приемат позицията на европейските държави, стремящи се колкото се може по-бързо да бъдат съгласувани сроковете за изтегляне от Афганистан. Затова, още на 23 октомври 2009, на заседанието на военните министри от НАТО, беше приета Стратегическа концепция за прехвърляне отговорността за ситуацията в Афганистан на местните сили за сигурност (The Strategic Concept for Transition to Afghan Lead). При това, първите стъпки в тази посока трябваше да бъдат направени още през втората половина на 2010.

2010 нагледно демонстрира гъвкавостта на американската политика по афганистанския проблем, която бихме могли да наречем „политика на тоягата и моркова”. От една страна, администрацията на Обама подкрепи програмата за национално помирение, одобрена на международната конференция за Афганистан в Лондон (януари 2010), а след това и в Кабул (през юни), както и от афганистанската Лоя Джирга (Съвет на старейшините на местните племена), обявила се за „правителствено-опозиционен модел на по-нататъшното развитие на афганистанското общество”. На практика, ръководството на Афганистан, в лицето на Хамид Карзаи, получи „зелена светлина” за установяване на контакти с основните фигури на въоръжената опозиция и Движението „Талибан” (информацията за преговорите с тях многократно стигаше до медиите). От друга страна, американците продължиха да оказват военен натиск върху талибаните и Ал Кайда, в рамките на антиталибанските операции („Мощарак”, през февруари-март 2010, и „Шефаф”, през март-април 2010, в северните провинции на Афганистан) и осъществиха успешна операция за ликвидирането на водача на международния тероризъм Осама бин Ладен.

Основен приоритет за ISAF и САЩ в Афганистан си остава подготовката и обучението на местната армия, полицията и силите за сигурност, с цел по-бързо да им бъде прехвърлена отговорността за ситуацията в страната. Като тук вече са фиксирани съвсем конкретни срокове – процесът стартира през лятото на 2011 и следва да приключи през 2014. Дали обаче, това ще бъде краят на войната?

Посткризисното възстановяване на Афганистан

Задачата за възстановяването на Афганистан фигурираше сред целите на международната общност в тази страна още непосредствено след свалянето на талибаните и установяването на новата „демократична” афганистанска власт, в лицето на президента Карзаи и неговата администрация. Първите решения по този въпрос бяха взети в рамките на Бонската конференция, през декември 2001. Оказването на съдействие на новите афганистански власти за възстановяване на социалната инфраструктура на страната и икономическото и развитие бяха възложени пряко на три различни структури: Мисията на ООН в Афганистан, НАТО и ЕС. При това не може да се каже, че всяка от тези организации отговаря за конкретна сфера, тъй като НАТО например, претендира за ролята на координираща структура по всички въпроси. Въпреки това, всяка от тях си има приоритетно направление: така НАТО е ангажирана с гарантирането на „твърдата” сигурност, ЕС инвестира в Афганистан огромни финансови средства, а пък Мисията на ООН реализира там различни инфраструктурни и социално-икономически проекти.

Мисията на ООН

На 28 март 2002, с резолюция 1401, беше създадена Мисия на ООН за съдействие на Афганистан (UNAMA), с централа в Кабул. Основните и задачи са мониторинг на ситуацията с човешките права, равенството между половете и хуманитарно съдействие за развитие на Афганистан. Мисията има осем регионална представителства.

Основната функция на представителите на Мисията е мониторинга на ситуацията, както и координиране реализацията на различните програми и на специализираните агенции на ООН. Въз основа на щателния мониторинг се изготвят ежегодните доклади на генералния секретар на ООН, оценяващи ситуацията в Афганистан.

Не по-малко ценна информация съдържат докладите на специализираните агенции на ООН. В афганистанския случай, изключително важна е статистиката на Службата на ООН за наркотиците и престъпността (UNODC), която публикува доклади за производството и трафика на наркотици в страната, анкетира местните селяни, използва данни от въздушните снимки и събира информация за работата на афганистанското Вътрешно министерство. Докладите на службата са основния статистически източник, използван за анализ на афганистанския наркотрафик.

Друго направление в работата на UNAMA е координирането на продоволствените и селскостопански програми и мониторинга на вноса и износа на продукцията. Поредният мащабен проект на ООН, стартирал през април 2010, предвижда оказване на продоволствена помощ за 7,3 млн. афганистанци. Програмите на ООН са ориентирани не само към доставката на продукти отвън, но и към ефективното разпределяне на продоволствието вътре в страната. Важно място сред тях заема масовото изкупуване на зърно от афганистанските селяни с цел продоволственото осигуряване на техните съотечественици.

Не по-малко сложно направление е оказването на помощ на афганистанските бежанци. Това става чрез Управлението на Върховния комисар на ООН по бежанците. Оказва се помощ на бежанците, връщащи се в родината си от Иран и Пакистан. През зимата на 2010-2011 UNAMA стартира реализацията на програма за оказване на помощ, в навечерието на зимата, на семействата на бежанците в провинция Кабул. По данни на службата, в последно време, в Афганистан са се върнали 8 милиона души, намиращи се в тежко социално-икономическо положение. В тази връзка, за бежанците и преместените лица, завръщащи се в родината, след 2002 бяха построени над 200 хиляди къщи. Дългосрочната програма на ООН се реализира в сътрудничество с местните отдели за бежанците и репатриацията. Откакто, през 2002, репатриацията придоби широки мащаби, програмата за осигуряване на жилища е помогнала на 2 млн. бивши емигранти да се сдобият с нов дом в родината си. А това са над 25% от всички бежанци, завърнали се в Афганистан.

Въпреки ползата от дейността на UNAMA за обикновените афганистанци, работата на сътрудниците е много рискована и застрашава живота им. Както е известно, степента на опасност се определя от отношението на местното население към представителите на международната общност, което, до голяма степен, зависи от политическия контекст и крайната нетърпимост на мюсюлманското население на Афганистан към всички прояви, касаещи исляма и опитите за дискредитацията му. Така, през февруари 2011, вследствие на провокационното поведение на американския пастор Джоунс от Флорида, обещал публично да изгори Корана, в Афганистан и редица други страни от мюсюлманския свят избухнаха стихийни протести. Мирната демонстрация в Мазари Шариф обаче излезе от контрол, като гневът на протестиращите се обърна срещу представителството на UNAMA в града и в резултат от това 12 сътрудници на мисията бяха убити (двама бяха обезглавени). Подобни нападения (макар и не толкова кървави) се случват доста често.

Ролята на НАТО

След свалянето на талибаните възникна необходимостта от гарантиране на сигурността на локално равнище и възстановяването на страната. Затова, през първите пет години от присъствието си в Афганистан, Северноатлантическият пакт беше ангажиран най-вече с разширяване на зоната си на отговорност върху цялата територия на страната, гарантиране на сигурността при провеждането на първите парламентарни и президентски избори и развитието на инфраструктурните и социално-икономически проекти.

За целта, алиансът формулира общополитическа стратегия за Афганистан, в чиято основа залегна „триадата”: сигурност, управление и развитие. Времето обаче показа, че стратегията на НАТО не може да се реализира изцяло, защото два от компонентите и (управлението и развитието) имат граждански, а не военен, характер и алиансът не разполага с достатъчен опит и навици за осъществяването им. Само един от трите елемента – сигурността – отговаря на компетенциите на НАТО, при това гарантирането и от ISAF, под егидата на алианса, поражда много въпроси и критики. Що се отнася до изграждането на граждански институции и социално-икономическото развитие на страната, те следва да се реализират не от НАТО, а от международните структури, като задачата на алианса е да гарантира необходимата за това сигурност. Афганистан демонстрира, че НАТО – нито по характера си, нито по отношение на своята функционална, професионална и идеологическа готовност, не е в състояние да се занимава с подобно комплексно „постмиротворчество” (26).

Любопитно е, че с усложняването на ситуацията в Афганистан, постепенно осъзнавайки ограничеността на потенциала си по отношение на социално-икономическото възстановяване и демократичното развитие на страната, първо САЩ, а след това и НАТО започнаха все по-активно да поставят въпроса за глобализацията на афганистанската кампания и привличането на други регионални играчи към решаването на афганистанския проблем (27).

Днес алиансът вижда като основна своя задача в Афганистан подготовката на местните въоръжени и полицейски сили. За целта бе създадена специална „Тренировъчна мисия на НАТО” (28), в чиито рамки ISAF се зае с подготовката на афганистанските кадри. Реализацията на тази задача е необходима на алианса за да може да започне постепенното си изтегляне от страната.

Ролята на Еврепейския съюз

Действията на ЕС, като организация, в Афганистан се ограничават най-вече с финансовото и отчасти политическото му участие. Впрочем, първата финансова помощ за Кабул от ЕС беше отпусната още през 80-те години. Тогава западноевропейските държави активно спонсорираха Афганистан чрез офиса си в Пешавар (Пакистан). След изтеглянето на съветските войски, офис на ЕС беше открит и в Кабул (29). Днес Съюзът има свой Специален представител в страната. Между 2002 и 2010 европейската финансова помощ се равняваше на около 8 млрд. евро. През 2011-2013 за различни програми за развитие на Афганистан се планира да бъдат отпуснати 600 млн. евро (30). При това обаче, ключов проблем си остава ефективното използване на тези средства и корупцията сред афганистанските чиновници и западните предприемачи.

Политическата роля на ЕС в живота на Афганистан се свежда до участието му в изграждането на „афганистанската демокрация”, включително чрез легитимирането на провелите се в тази страна президентски и парламентарни избори. През 2004, Европейската комисия отпусна 22,5 млн. евро за президентските избори в Афганистан. „Безусловно, ЕС разглежда президентските и парламентарните избори като един от основните инструменти за укрепване на развиващите се държавни и граждански институции на страната. В контекста на декларациите за постепенно ограничаване на военната активност в Афганистан и прехвърляне на функциите по гарантиране на реда и сигурността на местните власти, е много трудно да се преоцени значението на провеждането на избори” (31).

И макар че ЕС ясно си дава сметка за изключителната непрозрачност, а понякога и откровено фалшифициране на афганистанските избори, Брюксел просто не може да се откаже да подкрепя „демократичното развитие” на Афганистан, защото това би било в противоречие с общата стратегия за подкрепа на демократизацията в „трети страни”, ако тя се реализира в съответствие с интересите на Съюза.

Военното участие на ЕС в Афганистан има опосредстван характер, т.е. осъществява се чрез участието на националните контингенти на държавите-членки в състава на ISAF, под егидата на ООН. Освен това, експертите от ЕС съдействат на колегите си от НАТО за подготовката на кадрите на афганистанската полиция (32). „Европейският съюз продължава да играе по-скоро ролята на финансов донор и технически експерт, отколкото на политически посредник в Афганистан” (33).

Изтеглянето от Афганистан

Макар че президентът Обама обяви началото на изтеглянето на американските части от Афганистан на 1 юли 2011, едва ли можем да очакваме, че това ще бъде бърз процес. Стратегията на НАТО се основава на „постепенното прехвърляне на отговорността в ръцете на самите афганистанци”. Въз основа на тези твърдения, които бяха озвучени от генералния секретар на алианса, можем да направим следните изводи относно по-нататъшните перспективи пред НАТО и САЩ в Афганистан.

И така, на първо място, през 2010 стартира процесът на прехвърляне отговорността за страната от НАТО към самите афганистанци. На военен език и в съответствие с Операционния план на ISAF, това означава, че коалиционните сили под егидата на НАТО преминават към реализацията на т.нар. „четвърта фаза” – „предаване” (Transition) (34).

На второ място, този процес ще се реализира постепенно. Тоест, някъде четвъртата фаза ще се наслагва върху третата, чиято основна задача е стабилизирането на ситуацията в страната.

На трето място, възможността за предаване на пълномощията във всеки отделен регион ще се определя индивидуално. От една страна, това показва, че засега афганистанските сили не са напълно готови да поемат гарантирането на сигурността в страната, а от друга – че далеч не навсякъде фазата на „стабилизиране” вече е приключила. В началото на 2011, дори в онези немногобройни райони, където предаването на пълномощията все пак бе осъществено, афганистанците демонстрираха отчайваща неспособност сами да се справят с гарантирането на сигурността.

Прехвърлянето на отговорността към афганистанците не означава незабавно и пълно изтегляне на силите на НАТО от Афганистан. „Макар че някой прекрасен ден Афганистан ще остане сам със себе си, това не означава, че ще остане самотен” – отбеляза генералният секретар на НАТО при срещата си с афганистанския президент в Берлин, през април 2011 (35).

Именно за да не остане Афганистан „самотен”, в Брюссел беше изработена декларация за рамките на дългосрочното сътрудничество и партньорство между НАТО и Кабул не само по време на изтеглянето на силите на ISAF от Афганистан, но и след 2014. Символично е, че форматът на това сътрудничество официално беше определен като „дългосрочно партньорство” (Enduring Partnership). Подобно название имаше военната операция на САЩ, сложила началото на Втората война в Афганистан – Enduring Freedom („Несъкрушима свобода”), чиято цел беше залавянето на Осама бин Ладен, унищожаването на терористичната мрежа на Ал Кайда и свалянето на режима на талибаните.

Не възнамеряват напълно да напуснат Афганистан и американците, които вече преговарят усилено с правителството на Карзаи за разполагането на постоянни военни бази на територията на страната (36).

Действително, изглежда, че в краткосрочна и дори в средносрочна перспектива американците нямат друг избор, освен да останат в Афганистан. Ситуацията в страната продължава да е крайно нестабилна, бъдещето на програмата за национално помирение е мъгляво, а силите на талибаните, макар и да са отслабени, не са унищожени напълно.

Наличната численост на афганистанската армия и полиция не позволява на централните власти в Кабул сами да поддържат реда в страната. Едва ли ще промени сериозно ситуацията и планираното за есента на 2011 увеличаване на армията до 172 хиляди души, а на полицията – до 134 хиляди. Сериозен проблеми остава техническото осигуряване на силите за сигурност, както и качеството на войнишкия и офицерския състав. За да се подготвят достатъчно добри професионални военни, способни да поддържат реда и да се противопоставят на талибаните, се налага продължително обучение и тренировки под ръководството на инструктори от НАТО и САЩ, каквито в момента не достигат в Афганистан. Не по-малко важна е идеологическата ориентация на афганистанските военни и полицаи, повечето от които са станали такива само по финансови съображения, защото дори и малкото получавани от тях средства се оказват сериозна сума в една толкова бедна страна.

Под въпрос си остава и готовността на афганистанската армия да се противопостави сериозно на талибаните, ако НАТО и американците действително се изтеглят. Не надценяват ли чиновниците от алианса желанието на афганистанските военни да се сражават? Нерядко можем да чуем, включително и от тях самите, че войниците от афганистанската армия получават пари от талибаните и изпълняват определени, възложени им от бунтовниците, задачи.

Но, дори ако приемем, че армията ще бъде готова да се сражава, а „стабилизационната” фаза от Оперативния план на НАТО приключи с пълна победа в партизанската война с талибаните, пълното унищожаване на последните изглежда практически невъзможно. Тоест, талибаните ще останат – ако не в Афганистан, то на територията на „ядрения” Пакистан, в чиито гранични провинции се чувстват отлично и чиито военни и специални служби са заинтересовани те да продължат да съществуват, просто защото такива са условията в сложната геополитическа игра, която води в региона Исламабад.

Несъмнено, европейците биха искали да напуснат Афганистан колкото се може по-бързо, но имайки предвид продължаващата партизанска война на талибаните, фактическото ниво на подготовка на афганистанската армия и полицията в момента, както и редица други фактори, налагащи присъствието на чуждестранните сили, да говорим за изтеглянето на НАТО от страната изглежда преждевременно.

Друг сдържащ фактор по пътя към предсрочното изтегляне на войските на коалицията от Афганистан е нестабилната вътрешнополитическа система в страната, на чието изграждане Западът отделяше толкова голямо внимание през последните десетина години. Залог за успешна борба с талибаните е постигането на политическо съгласие в разединеното етнически афганистанско общество. Днес такова единство няма.

Президентът Карзаи, назначен през 2001 за шеф на временната афганистанска администрация и по-късно официално избран за президент, е компромисна фигура както за Запада, така и за афганистанските политически групировки. Само че доверието към него прогресивно спада, при това и в държавите от НАТО, и в Афганистан се трупа умора от действията му, още повече че междувременно семейството на президента се забърка в грандиозни корупционни скандали и е подозирано във връзки с наркобизнеса. Доказателство за това и, едновременно, свидетелство за изострящата се политическа конкуренция в афганистанския политически живот станаха президентските избори през 2009, когато победата на Карзаи буквално висеше на косъм заради мащабните фалшификации, за които наблюдателите от ООН съобщиха на най-високо ниво. Решението за легитимността на изборите и преизбирането на Карзаи беше взето под силния натиск на Запада, който засега не вижда друга алтернативна кандидатура, с която би могъл да си има работа. Вероятно президентът ще запази поста си до 2014, когато процесът на прехвърляне отговорността за страната ще наближи своя завършек и ще приключи изтеглянето на основните сили на ISAF.

Днес за НАТО и САЩ е по-актуален не въпросът, кога да се изтеглят от Афганистан, а по-скоро, как точно да го направят. Защото не бива да се допуска относително стабилизиралата се държава отново да се превърне в база на международния тероризъм. За целта обаче следва да се реши проблемът с Пакистан, който (предвид сегашната ситуация в страната) лесно би могъл да се превърне във втори Афганистан, през следващите десетина години. Очевидно е едно: талибанизиращият се Пакистан е много по-опасен от талибански Афганистан заради наличието на ядрено оръжие, конфликта с Индия, както и на неуправляемата зона на пущунските племена, които никой досега не е съумявал да покори. За съжаление, в случая с Пакистан, САЩ, още повече пък НАТО, разполагат с крайно ограничен инструментариум за влияние. И тъкмо това, в близка перспектива, се очертава като най-големия проблем на сигурността не само за НАТО, но и за цялата международна общност, включително и за Русия.

Изтеглянето на НАТО и последиците за Русия

За момента, руското участие в решаването на афганистанския проблем изглежда оптимално. На първо място, Москва от самото начало ясно декларира отношението си и към случилото се на 11 септември 2001, и към операцията на САЩ срещу талибаните. Русия подкрепи американците в труден момент (37), обяви режима на талибаните за екстремистки и терористичен (38) и, на практика, действаше като част от международната антитерористична коалиция.

На второ място, Русия още в началото ясно даде да се разбере, че няма да участва във военните действия в Афганистан. При това Москва изрази готовност да съдейства на НАТО и САЩ на ниво военни експерти и в рамките на обмена на информация.

На трето място, Москва, още преди интервенцията на САЩ в Афганистан, подкрепяше Северния алианс, сражаващ се против талибаните, и продължи да го подкрепя и след началото на военната операция.

На четвърто място, Москва и днес, въпреки информационните атаки от страна на Запада, продължава да се придържа към следната позиция: Русия няма никакво военно участие състава на ISAF, но ще съдейства за транзита на товари за коалицията през своята територия; не изключва възможността да помогне (но не безплатно) на НАТО със свои хеликоптери (39) и участва в планирането на мероприятия по ликвидиране на нарколабораториите на афганистанска територия (40).

Днес въпросът за транзита е ключов за НАТО. Маршрутът Пешавар – Джелалабад – Кабул, през Хайберския проход, т.е. през територията на пущунските племена, симпатизиращи на талибаните, беше основната транспортна артерия, по която предназначените за ISAF товари от Пакистан стигаха до Афганистан В края на 2008 и началото на 2009 обаче, този маршрут стана прекалено несигурен поради целенасочените терористични действия на талибаните срещу силите на НАТО. Заради постоянната заплаха от терористични нападения, в началото на 2009 беше решено използването на маршрута да се ограничи до минимум. Брюксел започна да разработва алтернативен маршрут, позволяващ транзита на значителна част от невоенните товари за НАТО да се осъществява през територията на Русия и съседните на Афганистан централноазиатски държави. Споразумението за това между алианса и Москва беше постигнато още на преговорите в рамките на срещата на върха на НАТО в Букурещ, през април 2008 (41), но практическата му реализация започна едва година по-късно (42).

Първият ешелон с американски невоенни товари, комплектован в Латвия, успешно премина руската граница през февруари 2009 (43). Разрешение за транзитно преминаване на невоенни товари за НАТО дадоха също Украйна, Узбекистан и Таджикистан.

Поредно доказателство за силната заинтересованост на западните партньори от сътрудничеството с Русия по афганистанския въпрос стана подписаното в Москва (по време на първото официално посещение на президента Обама) Споразумение за транзита на военни товари за Афганистан през руска територия (44), влязло в сила през септември 2009.

Впрочем, освен транзита, Москва и Брюксел започнаха да си сътрудничат и в рамките на специалния проект на Съвета Русия-НАТО за подготовка и обучение на полицаи от Афганистан и централноазиатските държави за борба с нелегалния наркотрафик. Реализацията на проекта продължи дори на фона на кризата в отношенията след войната в Южна Осетия.

Междувременно, НАТО не крие, че очаква по-мащабно руско участие в Афганистан, мотивирайки се, че в тази страна частите на пакта уж „воюват и за интересите на Русия”. През октомври 2009, генералният секретар на алианса Андерс Фог Расмусен заяви, че „руската помощ за силите на НАТО в Афганистан отговаря на интересите на Москва и Русия би могла да снабдява афганистанските сили за сигурност със специализирана техника, както и да подготвя бойци от афганистанската армия” (45).

По-конкретни предложения (за доставка на гориво и хеликоптери) бяха направени в хода на посещението на Расмусен в Москва, през декември 2009. Помощта на Русия е още по-важна за НАТО предвид факта, че вече бе официално обявено за изтеглянето от Афганистан и прехвърлянето на отговорността за съдбата и сигурността на страната на самите афганистанци, но подготовката на афганистанските полицейски и армейски части върви изключително бавно.

Впрочем, наближаването на крайния срок (2014), когато трябва да стане окончателното предаване на контрола върху ситуацията в страната на правителството в Кабул, тревожи и Русия. В Москва се съмняват доколко местната армия и полиция са готови да се противопоставят самостоятелно и ефективно на тероризма, дали правителството ще може да предотврати реставрацията на талибанския режим и доколко е реална повторната „талибанизация” на Афганистан. Сериозна загриженост поражда и ситуацията в Пакистан, където талибаните продължават да представляват сериозна опасност (не само за Кабул, но и за Исламабад), и където намират убежище терористите от Ал Кайда и привържениците на радикалния ислям. Борбата с международния тероризъм, чиято база днес е в района на AfPak, е от огромно значение за сигурността на Русия, предвид проблемите и в Северен Кавказ и ситуацията по южните и граници. Москва несъмнено не е заинтересована от дестабилизирането на ситуацията в постсъветските републики – Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан и Казахстан, където ислямистките движения намират добра почва и разполагат с неограничена мобилност.

Огромна заплаха за руската национална сигурност остава проблемът с наркотрафика от Афганистан. Безпрецедентният ръст на производството на опиати в тази страна, който тотално се неглижира от НАТО и САЩ, както и нежеланието им радикално да решат проблема, наред със специфичната вътрешна ситуация в Русия, доведоха до това, че Руската Федерация излезе на първо място в света по употреба на хероин (и се превърна в основен пазар за афганистанските наркотици).

Тъкмо поради това, руското ръководство съзнава значението на войната, която частите на НАТО и САЩ водят в Афганистан. Москва е заинтересована от стабилен Афганистан, най-малкото защото, в чисто географски план, тази страна е разположена много по-близо до границите на Русия и централноазиатските и съседи, отколкото до Европа, да не говорим за САЩ.

В същото време, в Кремъл не могат да не пораждат опасения съществуващите по всяка вероятност споразумение между Вашингтон и Кабул за разполагането на американски бази на афганистанска територия и то за достатъчно дълъг срок (46). В Русия силно се съмняват, че изтеглянето на НАТО от Афганистан ще означава края на Втората афганистанска война. Вместо това руснаците гледат с нарастваща тревога към бъдещето на тази страна след 2014, защото то става все по-непредсказуемо.

 

Бележки:

1. Паметна записка на ISAF (държави, изпращащи свои контингенти и численост на войските) за състоянието на 16 май 2011. http://www.isaf.nato.int/images/stories/File/Placemats/16%20May%202011%20Placemat.pdf

2. Най-големите контингенти в състава на ISAF са на САЩ (90 хил.), Великобритания (9,5 хил.), Германия (5 хил.), Франция (над 4 хил.), Италии (3 880), Канада (2920), Полша (2530), Румъния (1870), Турция (1785), Испания (1550). Втората група включва страни, числеността на чиито контингенти варира между 100 и 1000 души. Лидери в тази група са Грузия (925), Швеция (500), България (600 чел.), Белгия (510). В третата група са страните с най-малко участие, сред които са Австрия (3), Исландия (4), Ирландия (8). От постсъветските държави, в Афганистан присъстват: Армения, Азербайджан, Естония, Грузия, Латвия, Литва и Украйна.

3. По данни на независимия портал iCasualties.org, който следи дневните бойни загуби в Афганистан, през 2010 силите на международната коалиция са изгубили 711 души. Това е най-високия показател за целия период на пребиваване на ISAF в Афганистан. До началото на юни 2011, силите на САЩ и НАТО вече са загубили 222 души, което е повече от общия брой на убитите през цялата 2006, виж http://icasualties.org/

4. Само по официални данни на Мисията на ООН, в Афганистан през 2010 са загинали 2777 души, голям брой от които са жени и деца, убити при въздушните удари на коалиционните сили. Реалният брой на загиналите трудно може да се изчисли.. Afghanistan Annual Report 2010. Protection of civilians in Armed Conflict, March 2011. http://unama.unmissions.org

В края на май 2011 станахме свидетели на серия от скандални случаи, когато, в резултат от действията на ISAF, едновременно в две провинции – Гелманд и Нуристан, загинаха над 50 души, сред тях жени и деца. Сред жертвите в Нуристан имаше и двайсет полицаи, станали жертва на „приятелския огън” на НАТО.

5. Навремето, различни политици от държавите-членки на НАТО, на най-високо равнище, декларираха, че Афганистан е тест за пакта, който ще докаже възможностите му да осъществява подобни мащабни военни мисии, в рамките на глобалните претенции на организацията.

6. Движението «Талибан» се заражда в Афганистан, сред пущунските племена, в началото на 90-те години. Ядрото му се формира от трийсетина студенти (оттук и името му – «талиб» означава «студент» на арабски и на пущу) от мюсюлманското духовно училище (медресе) в Кандахар, чиито духовен лидер е молла Мохамед Омар. Талибаните идват на власт в условията на непрекъснатата гражданска война в страната след свалянето на прокомунистическия режим на Мохамад Наджибула и изтеглянето на съветските войски от Афганистан. През септември 1996 те завладяха Кабул и основаха т.нар. Ислямски емират Афганистан, на чиято територия наложиха шариата, в специфичната му талибанска версия.

7. Името «Несъкрушима свобода» (Operation Enduring Freedom) се използваше първоначално за всички военни операции, провеждани от американците в отговор на терористичните нападения от 11 септември, включително на територията на Филипините, Сомалия, Западна Сахара и т.н. Днес то се използва най-вече за военната операция на САЩ в Афганистан.

8. Последната засега резолюция (1917) беше приета на 22 март 2010 и удължи мандата на ISAF с още една година.

9. Виж, Писмо на Генералния секретар  на ООН до Председателя на Съвета за сигурност от 7 октомври 2003, S/2003/970.

10. Първоначално, американското ръководство вземаше решенията за Афганистан едностранно. Любопитен факт е, че по думите на някои руски дипломати, работили по онова време в Постоянното представителство на Русия в НАТО, САЩ, които, на практика, бяха подложени на въоръжено нападение на 11 септември 2001, първоначално дори не се възползваха от чл.5 на Вашингтонския договор, игнорирайки реализацията на т.нар. «трансатлантическо единство». При това, в този случай, неизползването на чл.5 можеше да девалвира традиционната роля на НАТО и като военен блок (чиято основна задача е защитата на всеки член на алианса), и като военно-политическа връзка между европейските държави и САЩ. Използването на този член стана по инициатива и по лично настояване на тогавашния генерален секретар на НАТО лорд Робертсън, който направи всичко, зависещо от него, за да съхрани единството на алианса.

11. Carp Mihai. Operations: old and new // NATO Review, 2006, Spring. http://www.nato.int/docu/review/2006/issue1/english/art2.html

12. Терористичните нападения в Мадрид на 11 март 2004 бяха осъществени от терористи на Ал Кайда три дни преди парламентарните избори и са замислени като повторение на трагедията от 11 септември 2001. В резултат от взривовете в четири крайградски влака загинаха 191 души, а 2050 бяха ранени. Година по-късно имаше серия от взривове в Лондон, като бяха убити 52 души и ранени около 700.

13. За отмяната на санкциите срещу Пакистан, въведени (както и тези срещу Индия) след ядрените изпитания през 1998, президентът Буш обяви на 22 септември 2001. Виж повече: India and Pakistan: Current U.S. Economic Sanctions, CRS Report for Congress, October 12, 2001.

14. Дългата 2640 километра и практически неделимитирана граница между Афганистан и Пакистан възниква в резултат на трите англо-афгански войни, в които Великобритания се опитва да разшири Британска Индия. Тази граница е резултат от преговорите, през 1893, между афганистанския емир Абдуррахман и секретаря на британската колониална администрация сър Мортимър Дюранд. Афганистан не я признава за своя официална граница. Тази гранична територия, населена предимно с пущуни, представлява сериозен дестабилизиращ фактор не само за отношенията между Кабул и Исламабад, но и за целия Среден Изток.

15. Талибаните обявяват създаването на Ислямската държава Вазиристан на 14 януари 2006.

16. След продължилите няколко месеца ожесточени бойни действия против талибаните в Северен Вазиристан, през септември 2006, президентът Мушараф сключи с тях, както и с вождовете от Племенните територия под федерално управление (FATA) споразумение и реши да освободи от пакистанските затвори 132 „моджехидини” срещу прекратяването на военните действия против пакистанските части, разположени в региона. Всичко това съдейства за по-нататъшната «талибанизация» на  граничните райони на Афганистан. Племенната зона FATA (The Federally Administrated Tribal Areas), до голяма степен, се контролира от талибаните, а територията и е извън юрисдикцията на пакистанските съдилища.

17. След продължителен вътрешнополитически скандал, през ноември 2007, Первез Мушараф напусна поста началник щаб на пакистанските сухопътни войски и се закле като държавен глава. През август 2008 обаче, той беше заплашен от импийчмънт и принуден да подаде оставка от президентския пост.

18. Според някои медии, числеността на талибаните е била около 4 хиляди души, срещу 12 хиляди пакистански военни. Афганистанското Министерство на отбраната изрази съмнение, доколко Исламабад действително се бори с талибаните. Виж, Afghanistan.ru, 06.05.2009.

19. Така например, през февруари 2009, Исламабад се споразумя с пакистанските талибани за въвеждането, в северозападната част на страната - в стратегическия район на река Сват и прилежащата и територия, на някои закони на шариата. Долината на Сват, която навремето беше автономно княжество в състава на Пакистан, днес, на практика, отново е независим регион, в който влиянието на централните власти с всеки изминал ден става все по-ефемерно.

20. Първата подобна среща се проведе през май 2009.

21. В навечерието на срещата на върха на НАТО, през април 2009, ставаше дума за още 17 000 американски войници.

22. По американски данни, през 2010 афганистанският БВП е бил само 29,8 млрд долара, което поставя страната на 110-то място в света. Afghanistan// The World Factbook of the United States Central Intelligence Agency. https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/af.html

23. Strasbourg / Kehl Summit Declaration, Issued by the Heads of  State and Government participating in the meeting of the North Atlantic Council in Strasbourg / Kehl on 4 April 2009, April 4, 2009.

24. Във връзка с изострянето на ситуацията в Афганистан въпросът за изпращането на войските се оказа в центъра на внимание на американските политици. Споровете в тази връзка станаха още по-разгорещени след изтичането (в началото на септември 2009) на информация от секретния доклад на командващия силите на САЩ и НАТО в Афганистан генерал Стенли Маккристъл до президента Барак Обама. В него генерал Маккристъл очерта перспективата от реална военна катастрофа в Афганистан, ако не бъдат предприети радикални мерки, включително значително увеличаване на военния контингент.

25. Редица страни обявиха, че няма да удължат пребиваването на континтентите си в Афганистан.

26.Само че афганистанският урок не се оказа от полза за НАТО, по-скоро напротив, случващото се там само «стимулира» идеолозите на алианса. Резултат от това беше приетата, на срещата на НАТО в Лисабон, през есента на 2010, нова Стратегическа концепция, в която кризисното реагиране и миротворческите мисии бяха фиксирани като една от основните задачи (key task) на НАТО. Приетият, през първата половина на 2011, нов документ, съдържащ концепцията за военните операции на НАТО с участието на партньорите и «желаещите» (т.нар. «Политико-военни рамки за участие на партньорите в операции под командването на НАТО»), само потвърждават сериозността на алианса в това отношение.

27. Така например, през есента на 2009, ръководството на НАТО активно убеждаваше Русия да увеличи приноса си за афганистанската кампания, включително като разгледа възможността за безплатна доставка на руски хеликоптери за нуждите на ISAF.

28. NATO Training Mission in Afghanistan, NTM-A // http://ntm-a.com/wordpress2/

29. ECHO (European Commission Humanitarian Office).

30. Любовь Ярошенко. Афганистан в контексте внешней политики Европейского союза, Звенья, 2011, №2 (15).

31. Ibid.

32. EU Police Mission in Afghanistan (EUPOL AFGHANISTAN), http://www.eupol-afg.eu/

33. Любовь Ярошенко. Афганистан в контексте внешней политики Европейского союза, Звенья, 2011, №2 (15).

34. Преминаването към четвъртата фаза, едновременно в седем афганистански провинции, беше официално обявено от президента Карзаи на 22 март 2011, по време на срещата с представители на НАТО и държавите-участници в ISAF в Берлин. Става дума за провинция Бамиан, град Херат, провинция Кабул, Лашкар Гах (Гелменд), Мазари-Шариф (Балх), Мехтар Лам (Лагман). В другите райони и провинции, ситуацията остава във фаза 3 (на стабилизация). Виж, http://www.nato.int/cps/ru/natolive/news_71685.htm

35. Afghanistan and NATO put theory into practice in their Enduring Partnership, April 14, 2011. http://www.nato.int/cps/en/natolive/news_72547.htm

36. Още на една от пресконференцията си в началото на февруари 2011, Хамид Карзаи обяви, че преговаря с американците за разполагането на постоянни техни бази в Афганистан.

37. Веднага след терористичните нападения от 11 септември 2001 тогавашният руски президент Владимир Путин беше сред първите, изразил подкрепа за американския народ от името на руския.

38. Руското Външно министерство подкрепи антитерористичната операция на територията на Афганистан, http://newsru.com/russia/08oct2001/mid/html

39. В Афганистан, НАТО испитва недостиг от бойни и транспортни хеликоптери. В тази страна работат цивилни пилоти на хеликоптери от Русия и ОНД, а руски самолети пренасят от САЩ товари за Афганистан, през Пакистан. Това не е малка помощ, имайки предвид факта, че паркът от хеликоптери и товарни самолети, с който разполага НАТО в Афганистан, до голяма степен включва руска техника.

40. Първата по-шумна съвместна операция на САЩ и Русия за ликвидирането на нарколаборатории беше осъществена в края на октомври 2010, http://www.newsru.com/world/29oct2010/fsknafghan.html

41. Струва си да отбележим, че още преди срещата в Букурещ Франция и Германия подписаха (през 2004) двустранни споразумения с Русия за транзита на военни товари за Афганистан през руска територия. Аналогично споразумение беше подписано с Испания, през март 2009, и с Италия, през април 2011.

42. До голяма степен, реализацията на това споразумение се проточи заради усложняването на отношенията между Русия и НАТО след събитията в Южен Кавказ през август 2008.

43. Потвърждение за голямата заинтересованост на НАТО от помощта на Москва в Афганистан стана това, че само половин година след началото на политическата криза в отношенията между Русия и пакта, брюкселските чиновници започнаха да изтъкват необходимостта от  подобряване на влошените отношения. Съответното политическо решение беше взето на юбилейната среща на НАТО през 2009, като формалните отношения бяха възстановени по време на първата среща на Съвета Русия-НАТО, на остров Корфу, през юни 2009.

44. Това споразумение предвижда използването на руското въздушно пространство при транспортирането на военно оборудване и личен състав за усилване на военния контингент на САЩ и НАТО в Афганистан. В съответствие с подписания документ, Вашингтон ежегоднно ще изпраща през територията на Русия до 4500 души, както и товари с различно предназначение, което, на свой ред, ще позволи на Белия дом да икономисва до 133 млн. долара годишно от гориво и други логистични разходи. United States-Russia Military Transit Agreement Fact Sheet, July 6, 2009 // The White House. www.whitehouse.gov/the_press_office/FACT-SHEET-United-States-Russia-Military-Transit-Agreement/

45. Генералният секретар на НАТО покани Русия да се включи във втората афганистанска война, NEWSru.com, 08.10.2009. www.newsru.com/world/08oct2009/inte.html

46. Информация за преговорите между американската администрация и Кабул по този въпрос се появиха в медиите през февруари 2011.

* Президент на Фондация „Креативна дипломация”

Поръчай онлайн бр.5-6 2024