В своите мемоари създателят на Петата френска република генерал Шарл Дьо Гол подчертава, че „Истинската Франция е възможна само, ако е в първите редици на великите световни сили“.
На свой ред, днешният му наследник Еманюел Макрон неведнъж е изтъквал стремеж да провежда политика, представляваща своеобразен синтез между идеите на Дьо Гол и покойния президент-социалист Франсоа Митеран. Както е известно, в условията на днешните реалности, статутът на велика държава зависи от способността и да провежда ефективна, включително опираща се на военна сила, външна политика в условията на нарастващо международно напрежение. Нещо, което Париж се опитва да прави поне от няколко години насам.
В редица официални документи, касаещи външната политика на Франция, се прокарва тезата, че в международните отношения се завръща феноменът на съперничеството между великите държави, които – както се посочва в Стратегическтите прегледи от 2017 и 2022 – могат да доведат до „конфликти с висока интензивност“ (1). В резултат от това ще нараства и ролята на военноморския флот, който от втората половина на XIX век насам си остава ключов показател за научно-техническия, а следователно и за военния потенциал на държавата и способността и да интегрира в своите Въоръжени сили най-новите научни постижения. Факторът на морската мощ играе ключова роля и в противопоставянията през миналото столетие, определяйки баланса на силите на международната сцена след Втората светвна война. В тази връзка ще припомня, че именно тайната съветска военноморска операция „Анадир“, свързана с прехвърлянето на ядрени ракети в Куба през 1962, принуждава САЩ сериозно да коригират военната си стратегия, заменяйки доктрината за „масираното възмездие“ с тази за „гъвкавото реагиране“.
На свой ред, присъствието на кораби на съветския Тихоокеански флот в Индийския океан се оказва сдържащ фактор за 7-ми американски флот по време на индо-пакистанския конфликт от 1971, както и за намерението на командването на САЩ да го използва във Виетнамската война. През 1979 пък, наличието на съветски бойни кораби в Източнокитайско и Южнокитайско морета има същия ефект по отношение на конфликта между Китай и Виетнам, като не допуска ескалацията му в пълномащабна война. Именно британският флот пък е този, който позволява да Лондон да си върне окупираните през 1982 от Аржентина Фолклендски острови.
Навремето Дьо Гол оценява значението на ВМС като ключов фактор за ядрено сдържане и за възможността Франция да запази мястото си в клуба на водещите световни играчи, затова активно инвестира в развитието на военноморския флот и най-вече подводния. Впрочем, към същата политика се придържат и наследниците му, т.е. курсът за укрепване на военноморската мощ на страната е традиционен за Париж. Акцентът върху развитието именно на подводниците с ядрени балистични ракети е поставен още през 1960-те години, когато Петата република разполага само с военновъздушен компонент на ядрените си сили – самолетите „Мираж IV“. Така, през май 1963 френския Съвет по отбрана взема решение, че „първото поколение на ядрените сили ще включва петдесет самолети „Мираж IV“, въоръжени с плутониеви бомби, второто ще включва атомни подводници с ракети с уранови и тритиеви бойни глави, а свързващо звено между първото и второто поколение (1968-1972) ще станат двайсет- трийсет балистични ракети „земя-земя“ с плутониеви бойни глави“.
На пръв поглед изглеждаше, че след краха на СССР и отказа на Москва от руското военноморско присъствие в Индийския океан (разформирането на 8-ма оперативна ескадра и ликвидирането на военноморската база във виетнамското пристанище Камран) и ограничаването на активността на руснаците в Атлантическия океан (оттеглянето от Куба и прекратяването на подкрепата за Никарагуа, въпреки стратегическото значение на двете), морската мощ вече не играе предишната роля, тъй като в края на 1990-те САЩ вече нямаха достойни противници в това отношение. Китайските ВМС все още бяха слаби, а Пекин не бе лансирал суперинициативата си „Един пояс, един път”.
Ето защо, след края на управлението на президента Франсоа Митеран (1981-1995), който бе последният убеден привърженик на суверенитета на страната и на идеята на Дьо Гол за „Европа от Атлантика до Урал” , Петата република ревизира стратегията си на международната сцена, включително и военноморската. В тази връзка ще цитирам известния френски геополитик и директор на Института за международни и стратегически отношения Паскал Бонифас, според който: „Никога не бива да се изправяш сам срещу САЩ, особено ако се правиш на велик пред целия останал свят. Всеки път, когато Франция се опитва да го стори, търпи унизително поражние... В същото време, запазването на статута ни като велика държава до голяма степен ще зависи от позицията на Париж спрямо САЩ”. Тук е мястото да припомня, че именно поради натиска на Вашингтон, преди десет години Франция беше принудена да откаже доставката на хеликоптероносачи „Мистрал” за руските ВМС. Според споменатият по-горе Паскал Бонифас: „Това не беше изненадващо, тъй като цялата международна активност на тогавашния френски президент Франсоа Оланд (2012-2017), демонстрира, че страната не само е загубила способността да участва в определянето на международния дневен ред, но и да реагира адекватно на преките предизвикателства пред нейните национална интиреси”. Впрочем, съвсем не е случайно и, че покойният Збигнев Бжежински посочваше Франция, наред с СССР, като „двамата най-големи губещи в студената война, която бе спечелена от САЩ и Германия”.
През новото хилядолетие обаче, стратегическото значение на морските комуникации, особено в зоната от Малакския до Ормузки проливи нарасна съществено, което съвпадна, на първо място, с развитието на китайската военноморска мощ. Внезапният пробив на Китай беше прогнозиран от експертите, но и те не очакваха, че може да се случи в толкова кратки срокове (ще припомня например, че китайските военни летци се прехвърлиха от самолетите от второ поколение направо към тези от четвърто). Той обаче принуди да се активизират и другите водещи държави, на някои от които се наложи отново да дефинират мястото си във формиращия се нов глобален силов баланс.
Така, през 2018, Лондон декларира намерение да възстанови някогашното си влияние в региона на изток от Суец, приемайки стратегическата концепция „Глобална Британи в епохата на конкуренция: комплексен преглед на сигурността, отбраната, развитието и външната политика“ (2). В същото време обаче, оттеглянето на британците от архипелага Чагос в Индийския океан, който премиерът Стармър предаде на Мавриций, поставя под въпрос способността на британските ВМС да водят самостоятелна игра в Индо-Тихоокеанския регион (ИТР).
Междувременно, в Източна Азия нарастват военните амбиции на Япония, което вероятно ще бъде последвано от опити тя да си върне статута на велика държава. При това тези планове се ползват с широко обществено одобрение. През последните години мнозинството японци започнаха активно да подкрепят усилията за укрепване на военната мощ на страната, а в медиите се появиха публикации, че Токио следва сериозно да разгледа възможността да разполага със собствен потенциал за ядрено сдържане, включително да създаде ядрено оръжие.
Новата френска стратегия: от континентална към морска сила?
В подобна ситуация, Франция просто беше длъжна да обърне много сериозно внимание на състоянието и нуждите на своя военноморски флот, тъй като този въпрос пряко касае оцеляването и като значим глобален геополитически играч. Ще припомня, че тъкмо през този период се активизира руското военно присъствие (най-вече по линия на прословутата частна военна компания „Вагнер“) в зоната на френските геостратегически интереси в Сахел. Малко след това, Париж понесе нов тежък удар, в резултат от формирането на квазиалианса АUKUS (включващ Австралия, Обединеното кралство и САЩ) и отказа на Канбера от договора за доставка на 12 френски подводници «Barracuda» на обща стойност 66 млрд. долара. (вместо това, австралийците решиха да изграждат собствени атомни подводници с американски и британска подкрепа).
Тоест, французите осъзнаха, че буквално биват изтласквани от Голямата игра и именно в тази връзка от огромна важност за тях се оказва способността им да гарантират военноморското си присъствие по маршрутите, свързващи метрополията с нейните т.нар. „отвъдморски територии“. Както е известно, във френските отвъдморски владения в ИТР са разположени над 7 хиляди френски военни и около 40 бази, които трябва да защитават техните 1,6 милиона граждани, както и втората най-голяма в света изключителна икономическа зона с площ 11 млн. кв. км. И тъй като Франция няма възможност съществено да увеличи своите сухопътни и въздушни контингенти (особено на контролираните от нея острови в Тихия океан) заради големите разстояния и инфраструктурните ограничения, нейните ВМС се превръщат в основа на местната система за отбрана.
В това отношение от ключово значение за Париж са отношенията с Индия. Както посочва френското издание Valeurs Actuelles, през последните години тези отношения „достигнаха изключително високо и доверително ниво, развивайки се от морето, през киберпространството, до космоса“. Ще припомня, че френските военни кораби редовно посещават индийските пристанища, участват в съвместни маневри с индийските си колеги и патрулират заедно с тях в южната част на Индийския океан. Освен това Делхи демонстрира силен интерес към френските въоръжения и технологии, като в момента Франция е втория най-голям оръжеен доставчик на Индия след САЩ и преди Русия. Още през 2016 индийските ВВС се сдобиха с 36 френски бойни самолети Rafale, седем години по-късно Naval Group произведе в индийските корабостроителници шест дизелови подводници Scorpène, а през 2025 приключиха преговорите за доставка на 26 френски палубни изтребители Rafale M (за 7,6 млрд. евро) за втория самолетоносач на индийските ВМС, които искат да закупят и още шест конвенционални подводници. В гражданската сфера пък, френският енергиен оператор Électricité de France работи с индийските си колеги по пуска на шест ядрени реактора тип EPR. Несъмнено партньорството между Индия и Франция ще продължи да се разширява, защото има дълбок стратегически смисъл и за двете страни и техните планове по отношение на ИТР. Достъпът до индийската пристанищна инфраструктура ще улесни задачата на Париж да гарантира сигурността на владенията си в ИТР. На свой ред, индийците получават достъп до френските бази в Джибути, ОАЕ и Реюнион.
Предвид казаното по-горе, нека видим, с каква мощ разполага на практика френският военен флот. През 2023, по различни данни, френските ВМС заемаха 7-то или 8-мо място в света по съвкупната си мощ, изпреварвайки всички останали членове на Северноатлантическия алианс, с изключение на САЩ, и отстъпвайки само на Русия, Великобритания и няколко азиатско държави (Китай, Япония и Индия). Макар че в количествено отношение възможностите на Париж не са особено големи (общо 66 бойни кораба, без да броим малките спомагателни съдове), с някои от тях не могат да се конкурират корабите на много други военни флоти. В частност, атомният самолетоносач „Шарл Дьо Гол“ и съпровождащата го група кораби, формират основата на потенциала за проекция на френската военноморска мощ в чужбина, докато четирите атомни стратегически подводници Triomphant, въоръжени с балистични ракети, са ключов компонент на френското ядрено сдържане. ВМС позволяват на Франция поне частично да подкрепя претенциите си за широко международно влияние и да декларира, че продължава да носи глобални отговорности, дори и след разпадането на колониалната и империя. Все пак, тук е мястото да напомня, че самолетоносачът „Шарл Дьо Гол“ периодично излиза в планов ремонт, а все още няма замяна. Налице за планове за изграждане на още един самолетоносач, но това едва ли ще се случи скоро.
(Военно)морският ХХI век
Въпреки това, истината е, че френският президент Макрон отделя голямо внимание на развитието на националните ВМС. Именно при неговото управление Петата Република за първи път публикува отделни стратегически документи, касаещи ИТР и значението на подводния флот. След дълго прекъсване, през 2020-2022, бе предприет опит за възстановяването на отделно Морско министерство (Франция разполага с такова от 1669 до 1947), стартира проектирането на ново поколение стратегически атомни подводници и нов самолетоносач, които следва да влязат в експлоатация до 2040.
Самият Макрон неведнъж е подчертавал, че сред причините за историческите поражения на Франция е пренебрежението към морския елемент на нейната стратегия. Което в общи линии е вярно, тъй като имено съкращаването на инвестициите във флота, осъществено от Людовик ХV, води до загубата на Френска Индия и Канада, а след това до разгромните поражения от британския флот при Абукир и Трафалгар (макар че за последните негативна роля играят и политиката на революционното правителство след 1789, както и кадровите грешки на Наполеон).
Естествено, нарастващото китайско влияние в ИТР не тревожи само Индия и САЩ, но и Франция. В същото време обаче, Париж демонстрира сериозна сдържаност към най-големия си търговски партньор. Така, в обновената френска Тихоокеанска стратегия, Китай въобще не се споменава, макар че френските отвъдморски владения, от остров Майот до Нова Каледония, са разположени в сферата на реализираната от китайците инициатива „Един пояс, един път“. Причините са очевидни: Франция е заинтересована от икономическото си сътрудничество с Китай, а не от конфронтацията с него. И тъкмо в рамките на диалога си с Пекин, Париж изглежда най-малко склонен да се съобразява с интересите на Вашингтон и Брюксел.
Както е известно, през последните трийсетина години Елисейският дворец постепенно ерозира формулираната от Дьо Гол „евразийска конструкция“, т.е. идеята за Европа от Атлантика до Урал. Първата стъпка в тази посока направи Жак Ширак, ангажирайки Франция в разпадането на руския стратегически партньор (остатъчна)Югославия и превръщайки Петата република в сателит на САЩ. След това Оланд задълбочи разрива с Москва с отказа от доставката на хеликоптероносачите „Мистрал“, а окончателният край бе поставен от самия Макрон. В същото време обаче, заявайки че се придържа към политиката и идеите на Дьо Гол и Митеран, сегашният френски президент се опитва да замени Русия с Индия. Впрочем, не бива да изключваме и възможността в бъдеще именно Делхи да изиграе ролята на посредник за помиряването между Париж и Москва. Още повече, че следващият френски президент (поне ако се съди по предварителните социологически проучвания) би могъл да смекчи сегащната остра реторика по отношение на Кремъл.
Обръщането към морето, като исторически шанс за Франция
Това обаче очевидно е въпрос на по-далечното бъдеще, докато в момента в алтернатива на голистката идея за Европа от Атлантика до Урал за Франция се превръща концепцията за нейната „маритимизация“, т.е. преориентацията и от континентално към морско мислене.
С други думи, на стремежа на Дьо Гол за формиране на континентална ос Франция-Западна Германия (Eлисейският договор от 1963) – СССР, Макрон изглежда противопоставя създаването на „морска ос“ Франция-Индия-(eвентуално)Китай. За начало следва да отбележа, че за Париж сближаването с Делхи е безалтернативно. След рязкото охлаждане на отношенията с Австралия (заради отмяната на договора за доставка на френски подводници) и поради прекалената зависимост на Япония от САЩ, Индия остава единствената възможна за Франция опора в „клуба на великите сили”, особено в контекста на сегашните събития, когато Тръмп дава да се разбере, кой наистина управлява в Европа. Тук е мястото да отбележа, че основен опонент на американския президент в играта на Запада по отношение на Украйна съвсем не е Франция, а Великобритания, която съвсем пряко влияе върху решенията на Киев. Истината е, че именно Лондон, а не Вашингтон, е основният бенефициент от продължаването на конфликта. Що се отнася до Париж, със своите очевидно нереализуеми инициативи за чуждестранно, т.е. западно, военно присъствие в Украйна, той се оказва в периферията на играта, която се води в момента в Източна Европа.
И тъкмо поради това, обръщането към океана и алианса с Индия се оказват сред малкото реални възможности Франция да остане в клуба на великите сили. Неслучайно в разговорите с индийския президент Нарендра Моди, Макрон упорито повдига въпроса за съвместното използване на военноморските бази на двете страни, разчитайки да осигури на френските ВМС постоянен достъп до индийските пристанища, което ще укрепи стратегическото положение на Петата Република в ИТР.
С други думи, концепцията на Макрон за „силна Франция“ задължително изисква нейната „маритимизация“. От ключово значение в тази връзка е модернизацията на френските ВМС и особено изграждането на новия самолетоносач, тъй като той на практика е осезаемо отражение на геополитическите интереси на Париж и проекция на бъдещата му военноморска мощ.
Що се отнася до хипотетичната възможност за присъединяването на Китай към евентуален бъдещ алианс между Франция и Индия, нека си припомним неосъщественото желание на Макрон да участва в срещата на върха на БРИКС през юли 2023, в чиято основа е именно стремежът му да направи още една важна крачка в развитието на отношенията с Китай и Индия, антагонизмът между които не бива да сe преувеличава. В същото време, Париж очевидно няма намерение да подновява диалога с Русия.
Разбира се, на фона на сегашните реалности, не може и дума да става за формиране на военно-политически алианс в рамките на хипотетичния триъгълник Париж-Делхи-Пекин, но пък не бива да се отхвърля напълно и възможността за известна консолидация на основата на формирането на баланс на интересите между тримата играчи, в противовес на доминацията на САЩ.
Париж в търсене на нова „индо-тихоокеанска идентичност“
Осъщественото в края на април и началото на май 2025 посещение на Еманюел Макрон във френските отвъдморски територии в Индийския океан, както и в Мадагаскар и Мавриций, също подсказва, че Париж възнамерява да противодейства на САЩ не само в зоната на Северния Атлантически океан и Близкия изток (решението на Макрон да признае палестинската държава предизвика гнева на Вашингтон). Ще напомня, че в хода на това посещение френският президент на практика предложи на азиатските държави – нито повече, нито по-малко – да формират коалиция с Европа: това поредно екстравагантно негово предложение бе направено на 30 май, по време на форума за сигурност „Диалог Шангри Ла” в Сингапур. Според Макрон, подобна коалиция би могла да стане третата в света по ниво на икономически растеж, а по отношение на търговията – дори нещо повече. Той заяви, че в Азия има „много надеждни играчи, част от които разполагат с потенциал за сдържане и би било добре да го използват съвместно с Европа” (3).
В рамките на тази инициатива, френският президент възнамерява да укрепи разклатените позиции на страната си в региона: в Майот например, той обяви, че този отвъдморски департамент ще получи безвъзмездна икономическа помощ за 3,2 млрд евро, през 2025.2026 (1,1 млрд. от тях са по линия на ЕС). Аналогичната помощ на метрополията за Реюнион (този път без участието на ЕС) се равнява на 1,5 млрд. евро. Освен това Макрон обяви въвеждане на редица външнотърговски облекчения и мезмитни доставки на стоки за масова употреба за Мадагаскар (който бе френска колония до 1960) и Мавриций. На Коморските острови пък, Париж ще предостави редица безлихвени заеми с удължени срокове за изплащане, при това до 60% от тях въобще не подлежат на изплащане.
Френската активност в югозападната част на Индийския океан
Тук е мястото да напомня, че Коморските острови (френска колония до 1976), Мадагаскар и Мавриций, участват, заедно с френските отвъдморски територии в региона, в Комисията за Индийския океан (КИО), създадена по инициатива на Париж през 1982. Доста твърдата тарифна политика на страните участници в Комисията по отношение на САЩ, също свидетелства за намерението на французите да укрепват и занапред военно-политическото и икономическото си присъствие в този обширен регион. Както посочва в тази връзка мадагаскарският експерт Аримануи Луизет Мангатина: „...цялата ключова активност на комисията, включваща 14 основни проекти, изцяло се финансира от чужбина, включително от ЕС и различни френски агенции и фондове. Освен това Париж осъществява значителен финансов, икономически и външнополитически контрол върху дейността на тази организация”. Така, французите спонсорират около 40% от целия бюджет на Комисията, а 6 от 14-те и основни проекта се финансират от различни френски агенции. Следва да отбележа и, че въпросните проекти се реализират в такива важни за Франция сфери като доставките на селскоскопанска и рибна продукия от държавите членки на Комисията.
Специално внимание заслужава и фактът, че в края на април т.г., на територията на Мадагаскар, се проведоха съвместните военни учения Tulip 2025, в които участваха и Франция, Коморските острови и Мавриций. Те са поредната илюстрация за планомерната политика на Париж за проникване и закрепване в региона, след провала му в Западна Африка. Французите, в частност, се стремят да възстановят военноморската си база Диего Суарес в Северен Мадагаскар. Както е известно, тя беше предадена на местните власти още през 1963, но от 2024 се водят преговори за отдаването и под аренда.
Според редица анализатори от региона, Комисията за Индийския океан се е превърнала в „инструмент за неоколониалното влияние на Франция, като членовете и играят ролята на своеобразен плацдарм за по-нататъшната експанзия на Париж в Индийския океан”.
Внимание заслужава и активното развитие през последните години на политико-икономическите отношения между Франция и Мозамбик, особено в сферата на добива и преработката на природен газ от шелфа на страната в Индийския океан. Междувременно, медиите в някои страни членки на КИО периодично съобщават, че Париж работи за създаването на регионален военно-политически пакт, предвиждащ увеличаване на френското военно присъствие. Паралелно с това същите държави и френски отвъдморски територии продължават да отказват да намалят митата си за вноса от САЩ, в отговор на не по-малко високите американски мита за вноса на техни стоки.
Както е известно, Франция беше първата европейска държава, възприела концепцията за „Индо-Тихоокеанския регион”, а френските министерства на външните работи и отбраната още през 2018-2019 разработиха специална стратегия за действие в ИТР. Според френските медии, в момента двете министерства, както и министерството за отвъдморските департаменти на Франция обновяват концепцията за военно-политическата и икономическа стратeгия на страната в басейна на Индийския океан, включително френските територии в южната зона на океана, т.е. в непосредствена близост до Антарктида (островите Кюгелен, Сен Пол, Круазо и Нов Амстердам), като работата им трябва да приключи до края на 2025.
Имайки предвид огромната площ на акваторията на всички френски острови в региона, на теория, Париж би могъл да претендира за контрол върху почти ¼ от акваторията на целия Индийски океан. 93% от изключителната икономическа зона на Франция (която е втората най-голяма в света след тази на САЩ) се намира в Индийския и Тихия океани. В региона живеят около 200 хиляди преселници от Франция, там работят над седем хиляди френски компании и постоянно са разположени 8 хиляди френски военни.
След началото на войната в Украйна и присъединяването на Париж към антируските санкции, вносът на енергоносители от Големия Близък изток във Франция стабилно нараства. Освен прекратяването на доставките на суров руски петрол през 2023, страната се опитва да ограничи и вноса на LNG от Русия, което обяснява и повишеното и внимание към маршрутите на морските превози в Индийския океан. Освен това френската енергийна компания TotalEnergies е ангажирана с редица проекти за разработване на ресурсите в Индо-Тихоокеанския регион, при това добитите там петрол и природен газ невинаги се изнасят за Франция. Така например, произвожданият от редица нейни обекти в Австралия, Оман, Катар и ОАЕ втечнен природен газ е предазначен най-вече за азиатските пазари, т.е. TotalEnergies, която е третия най-голям оператор на LNG в света, получава приходи от търговията с него както от Европа, така и от Азия.
Всичко това обяснава трескавата активност на Елисейския дворец, макар че успехът на усилията съвсем не е очевиден. Ще напомня, че наскоро в състава на Франция се появи нова (квази)държава – Нова Каледония (4), чието коренно население (т.нар. „канаки”) отдавна се бори за независимост, като в това отношение получава подкрепа дори от такива отдалечени държави, като опитващият се в последно време да се позиционира като сериозен геополитически играч Азербайджан и създадената от него „Бакинска инициативна група”.
Както е известно, през юли т.г., президентът Макрон обяви постигането на „историческо споразумение” за институционалното устройство на тази френска отвъдморска територия, според което тихоокеанският архипелаг ще стане частично зависима от Париж държава с право да провежда самостоятелна външна политика и с двойно (местно и френско) гражданство. Макар че все още не ясни всички детайли на предлаганата от Париж сложна схема, ако тя се окаже поне частично успешна, не може да се изключва, че и други френски отвъдморески територии от региона ще се замислят за повишаването на административния си статут и за допустимите средства за постигането на тази цел.
Бележки:
- https://otan.delegfrance.org/2022-National-Strategic-Review
- https://www.gov.uk/government/publications/global-britain-in-a-competitive-age-the-integrated-review-of-security-defence-development-and-foreign-policy/global-britain-in-a-competitive-age-the-integrated-review-of-security-defence-development-and-foreign-policy
- https://www.dw.com/en/shangri-la-dialogue-macron-seeks-new-eu-asia-alliance/a-72740969
- https://geopolitica.eu/aktualno/4090-nova-kaledoniya-zaklyuchitelniyat-etap-ot-razpada-na-frenskata-postkolonialna-imperiya
*Българско геополитическо дружество
