Балканският въпрос е геополитически въпрос. Известният сръбски географ професор Миломир Степич изтъква геополитическия магнетизъм на Балканите, който кара великите дcржави постоянно да се опитват да решат този въпрос. Интересът на извънрегионалните играчи към Балканите често е ирационален и надхвърля рамките на актуалната им геополитическа значимост.
Именно поради това обяснението на парадоксите на „балканския въпрос“ често се оказва невъзможно, като вместо това се акцентира само върху икономическите показатели или интерпретацията на заявленията на официалните лица. Днес обаче, това е особено трудно да се направи въз основа на изявленията на официалните представители на ЕС. Кои всъщност, са тези хора? Кого представляват. Каква е отговорността им? На всички тези въпроси няма ясен отговор.
„Оптимистичната“ история на европейската интеграция продължава вече почти трийсет години. Резултатът обаче е плачевен, дори в държавите, които през този период станаха членове на ЕС. Натискът на Брюксел в сферата на миграционната политика имаше буквално опустошителни последици за България, Румъния и Хърватия, като и в трите страни демографският спад застрашава националната им сигурност. Истината е, че Балканите стремително опустяват.
Военно-стратегическата роля на Балканите
Като цяло, във военно стратегически план, Балканите играят значима роля като зона на съприкосновение между Европа, Мала Азия и Кавказко-Каспийския регион и тъкмо поради това извънрегионалните играчи отдавна се интересуват от този проблем. На практика, това е факт още от началото на ХIХ век и първите национални революции в тази част на Европа. Последните двеста години история оставиха след себе си сложно наследство, както и цяла редица причинно-следствени връзки, които следва да бъдат отчитани. Без да познаваме миналото е невъзможно да разберем настоящето и да планираме бъдещето. Освен всичко друго, именно заради това сложно наследство и тези причинно-следствени връзки, всяка промяна на световният ред в Европа води след себе си нови сътресение на Балканите, т.е. нови войни в региона. Ще припомня, че само през ХХ век границите в него се променяха пет пъти: в хода на двете Балкански войни, след това на двете световни войни и, накрая, на гражданската война в Югославия. ХХI век също започна с промяна на границите след като Западът едностранно подкрепи независимостта на т.нар. Република Косово.
Един от проблемите, с които, за съжаление, се сблъскват мнозина изследователи както от региона, така и извън него (включително тези от Русия) е свързан с това, че те обикновено базират изводите си на научни изследвания, чиито автори са представители на западните държави. В западната литература например, се твърди, че независимостта на Косово е била обявена от самите албанци, без никаква външна намеса. Формира се и съответната картина на историческите събития, като се предлагат банални обясения на случилото се в Югославия по време на нейното разпадане. Западните изследователи, като цяло, често използват популярни научни теории за да оправдаят геополитиката и външнополитическите действия на собствените си страни. На свой ред, руските изследователи също бяха изкушени да разглеждат по този начин събитията на Балканите през 1990-те годипи, докато войната в Украйна не им отвори очите за техния истински характер. Връщайки се към Балканския регион, следва да отбележа, че значителна част от косовските албанци несъмнено споделяха откровено сепаратистки настроения, но не бяха в състояние да ги артикулират без решаващата подкрепа на Съединените щати.
По същия начин, стремежът към независимост съществуваше сред преобладаващата част от хърватите, но той нямаше как да бъде артикулиран без подкрепата на Германия. Действията на САЩ, Великобритания (интересно е, че последната сравнително рядко се споменава от местните и чуждестранни изследователи като извънрегионален играч, който оказва огромно влияние върху политическите елити на балканските народи) и Германия, целящи териториалната трансформация на Югославия, доведоха до дългосрочни последици и се оказаха предпоставка за нови конфликти. Така, американската геополитика беше ориентирана към подкрепа за албанците, които стратезите във Вашингтон оценяваха като най-силни в демографско отнощени и, следователно, най-полезни за управлението на (западно)балканското пространство. Що се отнася до британската геополитика, тя е тотално обсебена от идеята за сдържането на Русия, като в тази посока са насочени всичките и усилия, включително намесата във вътрешната политика на балканските държави. Германия пък, традиционно залага на настроенията на някогашните верни регионални съюзници на Австро-Унгария, укрепвайки влиянието си сред тях макар и само до позволената и от американците и британците степен.
НАТО играе ключова роля за осъществяване на геополитическия контрол над Балканите, като в това отношение е налице очевидна йерархия. На първо място са САЩ, след тях е Великобритания, а на третото място са Германия и Франция. На Германия беше позволено да инвестира и да укрепва икономическото си влияние, докато политическите и амбиции можеха да бъдат удовлетворявани само чрез ЕС. На фона на сегашната криза в Европейския съюз обаче, която както виждаме се задълбочава, тази платформа вече не изглежда подходяща за разширяване на немското влияние. Вместо това, в момента ЕС се използва за оказване на постоянен натиск върху балканските държави. Този натиск се осъществява най-вече чрез откровен шантаж и силово налагане волята на Брюксел. Но тъй като всяко действие поражда ответна реакцияа, евроскептицизмът в региона също нараства. Доказа го и победата на Калин Джорджеску на миналогодишните президентски избори в Румъния. А действията на румънските държавни власти, които с подкрепата на ЕС анулираха изборите, само потвърдиха отправяните преди това обвинения в натиск и шантаж.
Следва да имаме предвид и, че – освен Германия – с идването на власт на президента Еманюел Макрон – Франция също се завърна на Балканите. Действайки все по-агресивно, реализирайки редица политически инициатива и увеличавайки обема на стратегическите си инвестиции, Париж постепенно поема ролята на основния проводник на политиката на ЕС на Балканите. Усилията му обаче, все още на са в състояние да променят тенденцията към рязко намаляване на влиянието на Съюза върху балканските общества през последните години. В същото време, трябва да подчертая, че американската стратегия се оказа несъстоятелна. Албанците масово напускат Балканите, особено Косово, поради което новите демографски тенденции силно се различават от онези, въз основа на които навремето ЦРУ формулира своите регионални стратегии. Албания съществува вече повече от сто години, но в редица отношения тя все още не представлява функционална и дееспособна държава с утвърдени институции. На този фон възниква въпросът, как американците са стигнали до извода, че могат да създадат функционална и деоспособна държава в Косово, населено от същите тези албанци, при това само за десетина години?
Впрочем, подкрепата за албанците не се ограничи само с Косово, тя касаеше и функционалното разделяне на Северна Македония, както и укрепване на позициите на албанската общност в Черна гора. И тъй като великите държави почти никога не признават грешките си, а промяната на дългосрочните им стратегии се оказва още по-сложна за тях, можем да очакваме, че в сегашните условия през следващите десетилетия албанците, с подкрепата на САЩ, ще поемат по пътя към националното си обединяване и укрепване на взаимните връзки. Както се казва, най-добрата защита е нападението, т.е. ако възникне проблем със запазването на недееспособното Косово, то може да бъде обединено с Албания. Следва да очакваме също, че това ще провокира ответна реакция, което пък ще доведе до нови сътресения и (което е напълно възможно) войни.
Освен това, британската стратегия за ограничаване на руското влияние способства за вътрешната дестабилизация в България, Черна гора, Босна и Херцеговина, както и в Сърбия. Руското влияние в региона е до голяма степен нивелирано, а в Албания и босненската част на Босна и Херцетовина напълно липсва. То все още е съхранило остатъчно присъствие в Северна Македония, Хърватия и Румъния, но и там, където все още съществува, няма никакви гаранции, че ще се запази.
Един от механизмите за изтласкване на руското влияние от региона е т.нар. „творческо тълкуване“ (creative interpretation) на международното право. Въпреки че Русия е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и гарант на множество международни споразумения и резолюции, тя съзнателно бива заобикаляна, като ставаме свидетели на creative interpretation на Дейтънското споразумение, на Резолюция 1244 и т.н. Същността на понятието „творческа интерпретация на международното право е, че нормите на международното право се заменят с някакви „правила“, а самото право започва да се тълсува все по-произволно.
Балканскато „политическа лаборатория“
Всъщност, през последните три десетилетия Балканите се превърнаха в голяма „политическа лаборатория” и тук вече сме виждали, всичко което се случва в момента в постсъветското пространство. Това е тема за мащабни научни изследвания, въпросът е само, кой от балканските изследователи ще бъде допуснат да се ангажира с тях, съвместно с колегите си от въпросното пространство.
Що се отнася до Русия, очевидно е, че тази страна не разполага с някаква всеобхватна и ясна външнополитическа стратегия по балканското направление. Отвреме навреме се забелязва дори, че там твърде повърхностно разбират и интерпретират онова, което наистина се случва на Балканите. Оттук и фаталните грещки в оценките на различни събития в региона, например руската подкрепа за тогавашния премиер на Черна гора по въпроса за фактическото отделяне на републиката от Сърбия през 2006 (твърде е вероятно резултатите от проведения в тази връзка референдум да са били фалшифицирани), както и осезаемата инертност, демонстрирана в България, Северна Македония и Сърбия.
В тази връзка ще спомена, че в началото на конфликта в Украйна, подкрепата за Русия в сръбското обществено мнение надхвърляше 80% и, макар че в момента, тя е малко по-слаба, този политико-социологически феномен също се нуждае от внимателен научен анализ. Няма просто обяснение на факта, че тази подкрепа е толкова висока. Именно поради това нито едно сръбско правителство не се осмелява да провежда откровено антируска политика и да налага санкции срещу Русия. Но въпреки наличието на толкова силна подкрепа, сръбските власти не провеждат проруска политика, а и Русия не предприема никакви стратегически инициативи по отношение на Сърбия. Ако това продължи, тази обществена подкрепа може да бъде загубена тъй като големите надежди често пораждат големи разочарования.
Нещо подобно се случи и в отношенията между бошнаците и Турция. Истината е, че въпреки реторичната подкрепа за Босна и Херцеговина, Анкара провежда много прагматична политика, основаваща се на икономическите и интереси, и в момента развива по-активно отношенията си с Белград, отколкото със Сараево. В резултат от това Турция започна да губи влиянието си сред бошнаците до степен, че както отбеляза веднъж религиозният лидер на босненските мюсюлмани Мустафа Церич: „Някога нашият султан беше в Истанбул, а днес се намира в Брюксел”. Турция разполага с добре обмислена стратегия за Балканите, лансирана от бившият външен министър и премиер на страната Ахмет Давутоглу във фундаменталния му труд „Стратегическа дълбочина” (1) и макар че тя няма официален характер, трудно можем да очакваме, че някой ще предложи по-добра. Ключов недостатък на тази стратегия е опората на религиозния фактор и търсенете на съюзници сред балканските мюсюлмани – албанци и бошнаци. На първо място, и Албания, и Косово, и Босна са в много тесни отношения с американците и британците, затова възприемат Турция по-скоро като алтернатива, а не като приоритетен вариант. На второ място, този подход на практика обединява балканските християни против Турция.
В последно време един толкова значим играч, като Китай, значително активизира политиката си в Балканския регион. За първи път в историята, тази страна проникна внезапно и бързо на Балканите с желание да инвестира и развива двустранните отношения. В известна степен, Пекин успя да постигне това, но само с държавите, които виждат в него партньор, готов да помогне да разрешаването на геополитическите им проблеми. Това са най-вече Сърбия и Гърция (както и Унгария, въпреки че тя не е балканска държава).
Макар че българите и румънците разглеждат Китай като възможна икономическа алтернатива, в резултат от силния натиск върху тях от страна на структурите на НАТО и ЕС, те изглежда не са готови да пожертват сегашните си алианси заради някакви нови инвестиционни проекти. Не си струва да отделяме сериозно внимание на постигнатото от Китай в Албания, Хърватия, Босна и Херцеговина и, накрая, в Черна гора. Ще припомня само, че една от причините, поради които Мило Джуканович навремето загуби подкрепата на Запада беше получения от Подгорица китайски заем за изграждането на автоматистрала към Сърбия. Както и в случая с ограничаването на руското влияние, сега ЕС работи усилено за ограничаване на влиянието на Китай в региона. Просто защото вече не само Москва, но и Пекин се разглеждат като заплаха за Запада. Самите Русия и Китай вероятно трудно биха могли да разберат, кого точно заплашват на Балканите. Истината обаче е, че „балканският проблем“ е преди всичко геополитически въпрос, тясно свързан с конкурентната борба между извънрегионалните играчи.
Заключение
Разбира се, Балканите не са центъра на света и не играят важна роля в глобалните отношения. Но споменатият в началото геополитически магнетизъм на региона означава, че интересът към него от страна на извънрегионалните играчи се запазва. И този интерес не е свързан само с проектирането на собственото влияние, но и с предотвратяването на усилването на чуждото. Затова всяко влошаване на отношенията между големите държави на глобално равнище се отразява и върху регионалните отношения на Балканите. И, както отбелязва навремето известният сръбски историк академик Милорад Екмечич, предвид сложното историческо наследство, това отражение намира израз в изостряне на междунационалните и междуетнически противоречия между балканските народи, което често води до кървави войни. Дали сега нещата ще се развият по различен начин?
*Авторът е ръководител на Центъра за евразийски изследвания на Института за международна политика и икономика в Белград, чуждестранен член на редакционния съвет на списание „Геополитика”
Бележки:
1 Davutoğlu A., Stratejik Derinlik. Turkiye’nin Uluslararası Konumu, İstanbul, 2010. S. 123–124.
