Геополитическата трансформация на Южнокавказкия регион и бъдещето на Армения

На първо място, през първите петнайсетина години на ХХІ век "интернационализацията" на постсъветското пространство се осъществяваше най-активно именно в Южен Кавказ. През 2008 именно тук възникна прецедента с ревизията на принципите на Беловежкото споразумение от 1991, според което границите между новите независими постсъветски държави трябваше да съвпадат с тези между бившите съюзни републики на СССР. Пак тогава, на практика, беше замразен и процесът на разширяване на НАТО в региона, макар че, както показа осъщественото през март 2024 посещение на генералния секретар на алианса Йенс Столтенберг в Баку, Тбилиси и Ереван, усилията в тази посока продължават.

На второ място, въпреки че от 2014-2015 насам, фокусът на геополитическото противопоставяне между Запада (САЩ и съюзниците им от ЕС) и Русия се измести от Кавказ към Близкия Изток и Украйна, регионът продължи да е сред най-нестабилните в постсъветското пространство. Ще припомня, че само през последните четири години статуквото в тази част на Евразия се промени два пъти. В резултат от Втората Карабахска война през 2020 беше драматично променен силовият баланс, който се запазваше пред предходните 26 години. При това промяната не касае само етнополитическия конфликт между Армения и Азербайджан. Станахме свидетели на качествена промяна на ролята на външните играчи. Безпрецедентното ангажиране на Анкара в азербайджанската военна кампания за възстановяване териториалната цялост на страната беше първия опит за промяна на регионалното статукво, осъществен с участието на държава, която не е част от постсъветското пространство, а е член на НАТО. През септември 2023 беще напълно ликвидирана инфраструктурата на непризнатата Нагорнокарабахска република (НКР), а Азербайджан се оказа първата държава след Русия, успяла да интегрира откъснала се от нея територия, макар че начините на реинкорпорирането на Карабах и Чечения съществено се различават.

За промяната на регионалното статукво способства и осезаемата активизация на Иран. По-активно се ангажираха със случващото се в региона и двамата азиатски гиганти: Китай и Индия. Освен това, след началото на руската инвазия в Украйна през февруари 2022, САЩ, ЕС (и особено Франция) и НАТО промениха политиката си на "добронамерена конкуренция" с Москва, ориентирайки към нейното "сдържане" и в Кавказкия регион.

На трето място, буквално пред очите ни се променят форматите на съюзническите и партньорски отношения, съществували без промяна в течение на десетилетия. Установяването на "посткарабахското статукво" се съпровожда със сериозни криза в руско-арменските отношения, а ескалиращата конфронтация между Русия и Запада - с отслабването на стратегическата ос Тбилиси-Киев. В същото време Москва очевидно променя приоритетите си в Южен Кавказ, акцентирайки върху укрепване на отношенията с Баку и Анкара.

Тоест, в момента сме свидетели на своеобразно "презареждане" в сферата на регионалната сигурност в Южен Кавказ. Форматите и моделите на отношенията, които доскоро изглеждаха стабилни и дори непоклатими, се трансформират и ревизират. Наред с играчите, които традиционно присъстват в региона, се появяват и нови със собствени амбиции и представи за това, какъв е "идеалния модел" за Кавказ.

Регионалното бойно поле на новата студена война

Както знаем, противоречията между Русия и Запада относно кавказката геополитика не са от вчера. Нещо повече, те съществуваха дълго преди присъединяването на Крим и началото на въоръжените сблъсъци в Донбас. "Петдневната война" в Южна Осетия през 2008 беше отлична илюстрация за потенциала и възможностите за конфронтация.

В същото време обаче, както преди, така и след тази война, и Русия, и Западът, въпреки пълната несъвместимост на позициите им относно членството на Грузия в НАТО продължаваха да се придържат в Южнокавказкия регион към модела на "добронамерена конкуренция". Минската група на ОССЕ за разрешаване на карабахския проблем, ръководена от САЩ, Франция и Русия, продължи да съществува не само след войната от 2008, но и след събитията в Украйна през 2014. Двете военни ескалации в Карабах през 2016 и 2020 показаха, че по един парадоксален начин позициите на Москва и Вашингтон могат да се окажат по-близки, отколкото подходите на Русия и Турция например. В момента това вече не е така, но преди началото на т.нар. "европейски преговорен механизъм" за разрешаване на арменско-азербайджанския конфликт в края на 2021, председателят на Европейския съвет Шарл Мишел и френският президент Еманюел Макрон на два пъти проведоха телефонни разговори с руския лидер Путин, опитвайки се да намерят точки на съвпадение между интересите на ЕС и преговорния механизъм Русия-Азербайджан-Армения (през 2021 лидерите на трите държави се срещнаха в Москва и Сочи).

Ситуацията обаче се промени радикално след началото на войната в Украйна. На първо място, следва да се отбележи, че в резултат от нея външнополитическите позиции както на Русия, така и на Запада придобиха откровено "холистичен" характер, т.е. различните нюанси и отенъци в тях напълно изчезнаха. Ето защо, Москва оцени изпратената през януари 2023 мисия на ЕС в Армения не само като доказателство за непоследователността на арменското ръководство, но и като антируски инструмент на Запада. На пръв поглед, и Русия и Западът споделят, до голяма степен, близки визии за постигането на траен мир между Армения и Азербайджан: демаркация и делимитация на границата, деблокиране на транспортните комуникации в региона и подписване на мирен договор между Ереван и Баку. При това обаче, всяка от страните разглежда именно себе си като ексклузивен модератор на този процес, а приключването на етнополитическия конфликт - като начин за укрепване на собственото си присъствие в Южен Кавказ и, напротив, за минимизиране влиянието на геополитическия конкурент.

САЩ и съюзниците им активно използват раната, нанесена на арменската нация от поражението във Втората Карабахска война, обяснявайки загубата на Карабах с пасивната позиция и ненадеждността на Москва, или дори с пряката подкрепа на Кремъл за интересите на Баку и Анкара. Впрочем, истината е, че макар руските части да не участваха във военните сблъсъци през септември 2023, довели до ликвидирането на Карабахската квазидържава, престижът на Москва сериозно пострада. Макар че имаше достатъчно дипломатически основания Нагорнокарабахската република да не получи признание нито от Русия, нито от самата Армения, истината е, че те не оказват влияние върху масовото съзнание (особено това на арменците). Неслучайно редица, включително и руски, анализатори смятат, че концентрирайки всичките си усилия в Украйна и конфронтацията със Запада, Москва просто е оставила "кавказкото направление" на своята геополитака на заден план.

Това обаче доведе до осезаемата активизация на САЩ, ЕС, НАТО и отделни членове на алианса в региона на Южен Кавказ. Спектърът на тази активност е доста широк, като започнем от нарастването на френските военни доставки за Армения и свършим с гласуването в Европейския парламент да бъде разгледана възможността Ереван да стане член на ЕС. При това обаче, Западът не се ангажира със създаването на наистина надеждни гаранции за арменската национална сигурност или блокирането на прекалено максималистките претенции на Азербайджан, а е заинтересован най-вече от ограничаването на руското военно-политическо влияние в региона. Показателно в това отношение беше посещението на Йенс Столтенберг в Южен Кавказ през март 2024. В Брюксел смятат, че моментът за постигане на "геополитическа хомогенизация" на региона е изключително удобен. Кризата в руско-арменските отношения, стремежът на Грузия максимално бързо да "монетизира" статута си на кандидат за членство в НАТО и задълбочаването на сътрудничеството между Баку и Анкара - всички тези фактори, взети заедно или сами по себе си, работят за интересите на Запада. В същото време обаче, "кавказката геополитическа мозайка" винаги е била пъстра, затова външните играчи следва да отчитат съществуващите в нея оттенъци и нюанси.

Южен Кавказ в плановете на големите азиатски играчи

И така, макар че конфронтацията между Русия и Запада е сред ключовите фактори на (южно)кавказката геополитика, регионалната мозайка на региона е много по-сложна от различните вариации на темата за прокси-конфликтите между тях. Случилото се с Нагорни Карабах ясно демонстрира възможностите и ресурсите на т.нар. "средни държави", т.е. страните, които не разполагат с ядрено оръжие, но следват ясни външнополитически цели и имат достатъчна воля и решимост да прокарват националните си интереси.

Истината е, че действията на Баку, ползващи се с пълната подкрепа на Анкара, не са част от някакъв ясен "прозападен" или "проруски" геополитически вектор. През различни периоди Азербайджан ту "замразяваше", ту - напротив - подобряваше двустранните си отношения и с Русия, и със Запада в зависимост от това, до каква степен едната или другата страна реагираше на мирния процес или на ескалацията в Карабах и около него. В момента например, Баку последователно се противопоставя на Париж, тъй като вижда в доставките на френска военна техника за Ереван заплаха за евентуален арменски реванш, освен това възразява срещу разполагането на наблюдатели на ЕС по границата между Армения и Азербайджан. И в това отношение, позицията му съвпада с тази на Москва. В същото време обаче, Илхам Алиев се срещна с Йенс Столтенберг, укрепва енергийното партньорство с ЕС и последователно подкрепя териториалната цялост на Украйна. Не бива да забравяме и, че разширяването на стратегическото взаимодействие на Азербайджан с Турция не се осъществява в рамките на двустранното сътрудничество, а като съюз с държава член на НАТО, изиграла решаваща роля за последното разширяване на алианса с присъединяването на Финландия и Швеция.

Тук е мястото да отбележа, че Иран например, възприема укрепването на "тюркския тандем" Анкара-Баку именно като усилване на влиянието на НАТО и т.нар. "колективен Запад" в региона. При това за Техеран е особено важно, че Азербайджан от доста време насам последователно си сътрудничи и взаимодейства с Израел. Израелските оръжейни доставки помогнаха много за военните успехи на Азербайджан в Карабах през 2020 и 2023, като дори новата ескалация в Сектора Газа не прекрати сътрудничеството на Баку с еврейската държава, въпреки крайно негативната реакция на Турция срещу израелските действия. За Иран, който в момента се позиционира като един от основните защитници на палестинските интереси, в този контекст, Южен Кавказ се превръща една от зоните, където режимът на аятоласите си съперничи пряко с Израел и, косвено, с НАТО и САЩ.

Ще припомня също, че до средата на 2000-те години почти не се говореше на интересите на Китай и Индия в Южен Кавказ. По онова време двамата азиатски гиганти само се подготвяха за експанзия в региона. Днес обаче, тази експанзия е все по-осезаема. Китай е сред тримата най-големи търговски партньори на Грузия. Въпреки стратегическото взаимодействие на Тбилиси с НАТО, САЩ и ЕС, страната бе първата която подписа споразумение за свободна търговия с Китай през 2017, освен това отмени визовия режим за китайските граждани. Реализацията на амбициозния китайски проект "Един пояс, един път" (ЕПЕП) императивно изисква интегрирането в него на държавите от Южен Кавказ. На свой ред, последните виждат в Пекин играч, който се дистанцира и от Москва и, особено, от Вашингтон, т.е. разглеждат отношенията с него като възможност да избегнат дилемите, породени от началото на новата студена война.

Постепенно нараства и ангажирането на Индия в региона. Според бившия индийски посланик в Ереван Ачал Малхотра, "близостта между Азербайджан и Пакистан", от чието име Баку нееднократно прокарваше пакистанската позиция за принадлежността на Кашмир, е постоянен дразнител за Индия", поради което Делхи се стреми да укрепва сътрудничеството си с Армения. В тази връзка експертът на Института за изследвания и анализи в сферата на отбраната в Делхи - Джейсън Вахланг, посочва, че "общият обем на договорите за доставка на въоръжения и военна техника между двете страни е около 2 млрд. долара и включва широка номеклатура". Освен това, Делхи проявява сериозен интерес към проекта за Международния транспорен коридор "Север-Юг" (Санкт Петербург-Мумбай), чиито най-толеми лобисти са Русия и Иран и към който Западът се отнася крайно негативно. От друга страна обаче, Азербайджан е най-големият регионален търговски партньор на Индия (обемът на индийския внос в страната е 79,4 млн. долара, а на износа - 595 млн. долара, което значително надхвърля обемите на търговията с Грузия и Армения).

Тоест, в Южнокавказкият регион се осъществява не само процес на "уестърнизация", но и на своеобразна "ийстърнизация" (или по-скоро "азиатизация").

Нерешените проблеми на регионалната интеграция

Ако решим да използваме някаква обща формула или метафора за да очертаем системата на регионална сигурност в Южнокавказкия регион, най-подходяща вероятно ще бъде асоциацията с оживено, но зле регулирано автомобилно кръстовище. От една страна е налице конкуренция между "регулировчиците" (при това не само между големите, но и между средните и малки външни играчи). От друга страна, самите държави от региона се опитват да следват ту едни, ту други "правила за движение", без да се съобразяват нито с предишните споразумения, нито с подходите на външните "регулировчици". Впрочем, те често не се съобразяват и с интересите на "пътниците", т.е. на собственити си граждани.

Ключов проблем за Южен Кавказ и досега си остава отсъствието на регионална интеграция. Самите държави от региона оценяват по различен начин собствените си перспективи. И дори, ако предположим, че все пак ще станем свидетели на ускореното подписване на мирен договор между Баку и Ереван, фактът, че то на практика ще бъде постигнато от позиция на силата, поставя многобройни въпроси и сложни дилеми относно бъдещето. Впрочем, корените на активната външна намеса в случващото се в Южен Кавказ (и от страна на Русия, и от страна на Запада, и от страна на азиатските играчи) са свързани именно с липсата на вътрешнорегионално единство. Дори ако допуснем, че сегашната преориентация на Армения към Запада ще приключи успешно и сравнително безболезнено, това не решава проблемите, тъй като са налице признаци, че Грузия например, е склонна да коригира досегашния си изцяло прозападен курс. Азербайджан също не е склонен да се вписва в някакви структурирани интеграционни схеми, предпочитайки да залага на двустранните отнощения, както и на прагматичния, вместо на "ценностния" подход.

Както е известно, в контекста на сигурността на Южен Кавказ, дълго време се лансираше идеята за формата "3+3" (Азербайджан, Армения, Грузия + Русия, Турция, Иран). Само че, колкото и да се иска на Москва, Анкара и Техеран да не допускат други външни играчи в региона, това едва ли е възможно. При това нещата не опират само до НАТО, ЕС и Запада, като цяло, И Китай, и Индия вече проникват в Южен Кавказ, макар все още не в такава степен, както в Централна Азия например.

През последните трийсетина години се появиха безброй публикации, посветени на феномена на глобализацията - както позитивни, така и негативни. Що се отнася до Южен Кавказ обаче, глобализационният процес доведе до това, че днес проблемите на Баку и Ереван, Тбилиси и Сухуми (столицата на самообявилата се Република Абхазия, призната само от пет държави в света, начело с Русия) касаят не само Москва, но и Париж, и Пекин, и Вашингтон, и Делхи, и Исламабад, и Анкара, и Техеран, и Тел Авив. Което изисква от всички външни играчи да демонстрират по-голяма гъвкавост и креативност с цел формулиране на нови правила на "Голямата игра" в региона. Стига, разбира се, крайната им цел да е гарантирането на мира и стабилността в него, а не превръщането му в евразийското "буре с барут".

На какво разчитат в Ереван

Макар че на пръв поглед подобно твърдение изглежда парадоксално, фундаменталната основа на външната политика на Армения (както в периода 1990-2018, така и през "ерата Пашинян", т.е. от 2018 насам) е увереността, че големите външни играчи в никакъв случай няма да допуснат ликвидирането на арменската държава. Това действително звучи странно, особено на фона на събитията в региона на Южен Кавказ през последните години и честите заявления на управлявашите в Ереван за надвисналите над страната екзистенциални заплахи. Въпреки това обаче, ако внимателно анализираме думите и действията на арменските власти през последните 35 години, ще видим, че в основата на всяко тяхно външнополитически решение е залегнала идеята, че светът няма да допусне с Армения да се случи нещо лошо.

Истината е, че тази идея не възниква просто така, от нищото, а има своите - както исторически, така и съвременни - основания. Ще припомня, че още при възстановянването на независимата Република Армения през 1990, тя получи несъразмерна със собствената и геополитическа значимост подкрепа, при това едновременно от няколко световни центрове на сила. Това, до голяма степен, се дължеше на факта, че в тях съществуват политически активни и влиятелни арменски общности. Става дума, на първо място, за Русия и САЩ (към които малко по-късно се присъедини и Франция). През 1992, когато турско-арменската граница все още беше отворена, а сраженията в рамките на Първата Карабахска война (1992-1994) едва бяха започнали след масовите убийства в завзетия от арменски въоръжени части азеррбайджански град Ходжали (в т.нар. Нагорни Карабах), арменското лоби в Конгреса на САШ постигна приемането на поправка 907 към т.нар. Freedom Support Act (касаещ постсъветското пространство). Поправката забраняваше на американското правителство да оказва помощ на Азербайдан, докато Баку не деблокира границата си с Армения и не прекрати настъпателните си действия, въпреки че войната всъщност се водеше на територията на Азербайджан, където настъпваха арменски части, а паралелно с това беше блокирана границата на Армения с азербайджанския анклав Нахичеван.

Що се отнася до руската подкрепа, според публикуван през 1997 доклад на тогавашния шеф на Комитета по отбраната на Държавната дума генерал Лев Рохлин, става ясно, че в началото на 1990-те в Армения нелегално е била прехвърлена руска военна техника на стойност 1 млрд. долара. Тоест, още в началото на сблъсъка и с Азербайджан, Армения се ползваше както с политическа, така и с военно-техническа помощ от Русия и Запада, при това руските и американските лобисти демонстрираха пълна синергия в усилията си за легитимирането на откъсването на Карабах и т.нар. Източен Зангезур от Азербайджан и присъединяването им към Армения. Така, паралелно с възстановената си независимост, Армения придоби и усещане за изключителната си значимост за ключовите глобални играчи. Идеята за външнополитическата защитеност на Армения се наложи окончателно  през 1993, когато бяха приети четири резолюции на Съвета за сигурност на ООН за изтегляне на арменските части от окупираните райони на Азербайджан. Те обаче не оказаха никакво влияние върху хода на бойните действия, а след прекратяването им през май 1994 ООН не предприе никакви практически стъпки за изпълнението им. В т.нар. Минска група на ОССЕ, единствената реално заинтересована от разрешаването на арменско-азербайджанския конфликт беше Русия, докато останалите двама съпредседатели - САЩ и Франция, се стремяха по-скоро към временното замразяване на това огнище на напрежение в близост до руските граници, което напълно устройваше Ереван.

Впрочем, следва да обърнем внимание и на още два важни момента. На първо място, увереността на арменските власти, че по отношение на Карабах разполагат с "карт бланш" от големите сили, се подсилваше от негласната подкрепа на Иран, стремящ се да превърне Баку в свой сателит и търсещ начини да отслаби позициите на управляващите в страната (официално обаче, Техеран винаги е подкрепял териториалната цялост на Азербайджан, обявявайки се за по-бързото разрешаване на конфликта). Ще припомня, че и в момента отношенията между двете страни остават сложни, като напрежението в тях периодично се покачва, докато тези между Иран и Армения са почти съюзнически. На второ място, проруският курс на Армения по времето на Роберт Кочарян (премиер през 1997-1998 и президент през 1998-2008) и Серж Саркисян (премиер през 2018 и президент през 2008-2018) беше мотивиран до голяма степен от необходимостта за запазване на статуквото в Карабах, а Русия беше единствения ефективен източник на оръжие и друга военна помош при евентуално възобновяване на войната с Азербайджан, както и единственият влиятелен участник в процеса по разрешаване на проблема, отчитащ и легитимните интереси на Баку. Така, подписвайки документите за присъединяването на Армения към т.нар. Митнически съюз, а след това и към Евразийския икономически съюз (ЕАИС) и съгласявайки се с ограниченията върху споразумението за асоцииране с ЕС, тогавашният президент Саркисян разчиташе, че това ще позволи на Армения да продължи окупацията на Карабах и Източен Зангезур.

По време на управлението на Кочарян и Саркисян обаче, усещането на арменския елит за значимостта на Армения и свързаната с това увереност, че сигурността на страната е гарантирана, се ограничаваще само до конфликта с Азербайджан, тъй като Ереван не си поставяше никакви други глобални задачи, освен удържането на окупираните територии (20% от цялата площ на Азербайджан). Сред доказателствата за това колко силно е било въпросното усещане беше плачевното състояние на арменската отбрана в Карабах, станало ясно, непосредствено след началото на Втората Карабахска война през есента на 2020. Арменските власти бяха толкова сигурни, че Баку никога няма да дръзне или, че просто няма да може да започни пълномащабни военни действия заради натиска на партньорите на Ереван, че за 26 години така и не си направиха труда да изградят дълбоко ешелонирана отбрана в завзетите територии.

Промените в "ерата Пашинян"

Ситуацията не се промени и след приключването на постсъветския преход в Армения, когато на власт в страната дойде правителството на Никол Пашинян, измествайки "карабахския клан" от управлението. Меката реакция на Москва (стремяща се да запази съюзническите си отношения с Ереван, въпреки "кадифената революция" през 2018) на ареста на генералния секретар на ОДКС Юрий Хачатуров (бивш началник на арменския Генерален щаб, обвинен, че е фалшифицирал президентските избори през 2008) и последвалото искане към страните членки той да бъде отстранен, още повече укрепиха увереността на новите арменски власти, че могат да правят всичко, което си поискат, без това да застраши политическото им бъдеше.

Впрочем, събитията през следващите години изглежда окончателно убедиха в това Пашинян и неговия екип. Нито разгромът на Армения във Втората Карабахска война, нито последвалото връщане на всички окупирани територии на Азербайджан и масовото бягство на арменското население от Карабах в Армения не успяха да ерозират позициите на управляващата партия "Граждански договор", която спечели предсрочните парламентарни избори през 2021. Дори бягството на стоте хиляди арменци от Карабах не предизвика сериозни протести срещу управляващите.

На практика, всеки следващ провал на традиционната арменска външна политика осигурява на  Ереван все по-толяма свобода на действие. По един парадоксален начин, осъщественото от Баку силово разрешаване на "карабахския въпрос" се оказа от полза за Пашинян, който почти светкавично призна териториалната цялост на Азербайджан, като по този начин остави арменско-азербайджанските отношения на заден план, използвайки ги като инструмент за решаване на новите стратегически задачи, които поставя пред Армения. Тоест, ако до септември 2023 арменският премиер концентрираше усилията си най-вече за минимизиране на рисковете от ликвидирането на тежкото военно-политическо наследство на "карабахския клан", след като в Южен Кавказ се "възцари мирът" той получи възможност да започне да променя политиката на Армения съобразно собствената си визия. При това, според редица (включително руски) експерти, поради липсата на реална алтернатива, сегашният арменски премиер може да се задържи доста дълго във властта (поне още двайсет години, освен ако не се случат някакви извънредни събития), т.е. "ерата Пашинян" не е просто журналистическо клище, а констатация на новите, постконфликтни реалности в историята на Армения.

И така, към какво се стреми в момента Ереван, продължавайки упорито да вярва в собствената си неуязвимост? Струва ми се, че Пашинян иска да капитализира "победата" си над близкото минало на страната, част от което бе и войната с Азербайджан, и сепаратисткия проект в Карабах, и фалшивия комплекс на победителя и проруския курс на предшествениците му Кочарян и Саркисян.

С окончателното си поражение в Карабахската война Армения разчита, че е постигнала "омиротворяването" на Азербайджан. Макар че Никол Пашинян и други арменски политици постоянно говорят за уж подготвяно нападение от страна на Баку, те би трябвало да са наясно, че азербайджанските власти едва ли имат подобни намерения. Колкото и странно да изглежда, в Ереван вярват, че сигурността на Армения вече е гарантирана. Не я застрашава никой от съседите и: отношенията и с Грузия и Иран не се промениха, тя не представлява интерес за Турция, а Азербайджан вече постигна всичките си задачи и не се нуждае от нова война.

В същото време, Армения вече не е изправена пред необходимостта да концентрира всичките си сили за постигането на една цел, която е едновременно и скъпа и безплодна. Вече не и се налага да финансира военните части в Карабах, нито сепаратистките структури (устройството на карабахските бежанци е проблем, но арменските власти вече намериха начин да го решат). Разбира се, това може да донесе на Ереван проблеми с арменската диаспора, която все още не е склонна да се откаже от идеята за реванш за загубата на Втората Карабахска война.

В същото време, избавяйки се от комплекса на нация-победителка, Армения разчита да консолидира класическия си образ на "нация-жертва", в който трудно се вписваше окупацията на 20% от територията на Азербайджан и свързаните с това ексцесии. В момента Пашинян има отлична възможтност да се дистанцира от действията на "карабахския клан" на Кочарян и Саркисян, заявявайки, от една страна, че "новата Армения" не носи отговорност за действията на "старата", а от друга, че Армения е малка, слаба, бедна и изтощена от войната и наплива на бежанци страна, която се нуждае от огромна външна подкрепа (за да затвърди образа си на жертва, Ереван е склонен дори да запази блокадата по границите).

От друга страна, осигурявайки си известна сигурност, но представяйки се като "застрашена от съседите си", Армения "в ерата на Пашинян" получава възможност да предлага "геополитическите си услуги" на всеки, който се интересува от тях. И тъкмо с това е свързано все по-очевидното отдръпване на Ереван от доскорошните тесни връзки с Москва. Както посочват в тази връзка редица анализатори, Никол Пашинян е свързан най-вече с арменската диаспора в САЩ и във Франция и е силно прозападно ориентиран, при това няма сериозни лични контакти с Москва и руските арменци. Истината обаче е, че основна роля за сегашното отдалечаване на Армения от Русия не играят прозападните настроения на нейния премиер, а появата на определен потенциал за ерозия на арменско-руските връзки след силовото разрешаване на арменско-азербайджанския конфликт.

На Армения вече не се налага да си съперничи с Азербайджан за ролята на руски фаворит в Южнокавказкия регион, затова пък в последно време засилен интерес съм "геополитическите и услуги" проявяват Франция, ЕС и САЩ. Истината е, че Ереван вече получи от Москва максимума от онова, която тя можеше да му осигури във всички сфери и сега се стреми да вземе нещо повече от останалите големи външни играчи. Тоест, на практика сме свидетели на своеобразна диверсификация на външнополитическите връзки на Армения, но този процес се усложнява от избора на новите партньори на страната и начинът, по който екипът на Пашинян изпълнява техните искания: в разгара на сблъсъка между Русия и Запада. Виждаме, че Ереван, който формално все още е съюзник на Москва, демонстративно свива и замразява контактите си с ОДКС, разполага на своя територия европейски силови структури и получава френска военна техника, при това на фона на ескалиращата антируска кампания в арменските медии. Тоест, истината е, че в случая не става дума за "диверсификация", а по-скоро за очертаващ се опит за окончателно скъсване на съюзническите отношения между Армения и Русия.

При това процесът се оценява по различен начин от двета страни. От гледна точка на арменските власти, не се случва нищо особено: в арменските елити и преди съществуваха антируски настроения, просто сега вече нищо не ги ограничава, докато в отношенията си със Запада, Ереван просто взема това, което му дават. В Армения са наясно, че Русия не гледа с добро око на заиграването с френския президент Макрон, но вероятно не осъзнават докрай, какво би могло да означава това. Истината е, че Русия не може да приеме постепенното "преминаване" на стария си съюзник в противниковия лагер, а пък Армения не може да разбере, защо не бива да предлага "геополитическите си услуги" на противниците на Москва.

Кавказкият вектор на турската геополитика

В тази връзка ще напомня, че при завръшането от посещението си в Ирак през април 2024 турският президент Ердоган заяви, че в момента в Южен Кавказ се създава "нов ред". Според него, "е време да се откажем от безпочвените спомени", защото "винаги е по-добре да се съобразяваме с днешните реалности и арменският премиер Пашинян най-сетне го е разбрал". При това Ердоган изрази надежда, че "Ереван ще предпочете пътя към създаване на ново начало за светлото бъдеше", което пък ще сложи "началото на нова ера" за региона.

Тези думи на турския лидер се нуждаят от внимателен анализ. Формален повод за тях биха могли да станат три събития. Първото е, че в резултат от преговорите между азербайджанската и арменската комисии за делимитиране на границите, Ереван предаде на Баку четири села в Тавушкия район. Втората е започналото изтегляне на руските миротворци от Карабах, а третото, че в навечерието на 109-тата годишнина от началото на арменския геноцид (1915-1923), Пащинян публикува на своята Фейсбук страница лекция, озаглавена "Социалната психология на Република Армения". Както е известно, в нея той използва понятиего "голямата катастрофа" вместо "геноцид".

Засега обаче, това са само предпоставки за очаквания от Ердоган "нов ред" в региона на Южен Кавказ. За постигането на реални промени там е необходимо първо да бъде подписан мирен договор между Азербайджан и Армения. Само че в момента преговорите по този въпрос са в задънена улица, а без наличието на такъв договор Анкара отказва да нормализира отношенията си с Ереван. Паралелно с това, Турция и Азербайджан настояват за деблокиране на регионалните комуникации, но само във варианта, предвиждащ отварянето на т.нар. Зангезурски коридор, свързващ Азербайджан, през територията на Армения, с Нахичеванския ексклав и Турция. Този въпрос остава висящ и не се обсъжда на официално равнище в рамките на триъгълника Баку-Ереван-Анкара. Накрая, Турция, съвместно с Русия и Иран, прокарват преговорния формат "3+3" (Турция, Русия, Иран + Азербайджан, Армения, Грузия) за решаване на проблемите в Южен Кавказ, който предвижда създаването на система за сигурност с участието само на държавите от региона.

Армения обаче, която формално участва в консултациите в този формат, не бърза да вземе окончателно решение под предлог, че все още не поддържа дипломатически и други отношения с Турция. Което пък създава предпоставки за формиране на регионален алианс Армения-Грузия на основата на прозападната им външнополитическа ориентация.

На пръв поглед, форматът "3+3" ограничава руското влияние в региона и потвърждава сериозното присъствие на Иран и Турция там. Истината обаче е, че присъствието на Турция и Иран в този формат, целящ колективното решаване на проблемите в Южен Кавказ, просто възстановява историческия геополитически триъгълник, освен това дава на Москва възможност да прокарва по-ефективно интересите си в съседния Близък Изток, където и Турция, и Иран играят ключови роли.

Ето защо, привличайки на своя страна Армения и запазвайки влиянието си в Грузия, Западът се стреми да създава всячески спънки пред утвърждаването на формата "3+3", като за целта води активна дезинформационна кампания, приписвайки авторството на тази инициатива на Москва, макар че в основана на проекта стои Турция.

В същото време, поне засега, не се оправдават надеждите на екипа на Пашинян за прехвърлянето на преговорите за подписване на мирен договор с Азербайджан от Казахстан в някой град на Запад. При това, в Ереван разчитат, че ще успеят да се споразумеят по всички важни въпроси с Баку и Анкара, на антируска основа, и така да съдействат за изтласкването на Русия от региона. Неслучайно, в интервюто си за Wall Street Journal, дадено в края на 2023, Пашинян посочва, че "в исторически контекст, не бих изтъквал толкова отношенията между Армения и арменския народ и Русия, колкото отношенията между Армения и Турция или между Армения и тюркоезичните народи от региона и по-точно тези с Турция и Азербайджан". Според него "именно тук са концентрирани всички въпроси и тук следва да се търсят техните отговори".

Всъщност, Ердоган се опита да даде отговор именно на това твърдение на Пашинян, поставяйки му турските условия и предлагайки му да се откаже от по-нататъщния си външнополитически "завой" към Запада в сегашната ситуация, когато арменският президент постоянно е принуден да следва събитията, вместо да се опита да ги изпревари. Тепърва предстои да видим, дали Пашинян и неговият екип ще приемат този "съвет" или ще рискуват да се конфронтират едновременно и с Русия, и с Турция, и дори с Иран, разчитайки единствено на Запада и рискувайки Армения да се окаже в изключително опасна регионална изолация.

Самият арменски премиер Пащинан твърди, че с действията си защитава Армения, в рамките на нейната официално призната територия (28 743 кв. км) и укрепва суверенитета на страната. По този начин той дава да се разбере, че Ереван вече няма никакви териториални амбиции по отношение на съседите си. Както се посочва в тази връзка в коментар на арменското издание "Паст" ("Факти"): "За да демонстрира, че страната ни наистина е напълно суверенна, премиерът изрично изтъква, че няма да позволи превръщането на Армения в преден пост на Москва. Действително, на пръв поглед изглежда, че ако Армения се избави от руската зависимост, това ще покаже на света, че страната ни сама взема решенията си и е станала по-независима. В същото време обаче, арменските управляващи се стремят към сближаване към Запада, но горчивата истина е, че Западът не присъства в нашия регион".

Всъщност, истината е, че Западът все пак присъства в региона, но единствено по линия на НАТО и по-точно на Турция, която е ключов член на алианса. Според някои арменски експерти, ако Русия се оттегли от региона, в сегашната ситуация Турция е единствения външен играч, способен да запълни създалия се в резултат от това вакуум, тъй като разполага с необходимите ресурси за това. Неслучайно, в аналитичните среди на Запад от доста време насам се дискутира възможността за изтласкване на Русия от региона именно с помощта на Анкара. Наистина, Турция продължава да си сътрудничи с Москва, но няма съмнение, че ако сметне че Русия е достатъчно отслабена от продължителната си война в Украйна, може да реши да действа много по-активно в региона. През последните години влиянието и в Южен Кавказ нарасна значително, тъй като Азербайджан, на практика, се е превърнал в турски сателит, а в икономиката на Грузия доминират турските капитали. Тоест, ако бъде решен "арменският въпрос", целият регион може да се окаже под контрола на Анкара.

В тази връзка, някои арменски наблюдатели акцентират върху факта, че посредством Баку Анкара се опитва да постави на Ереван предварителни условия за подписването на мирен договор, които касаят изцяло вътрешни въпроси на арменската държава. Като пример за това се посочва твърдението на азербайджанския президент Илхам Алиев, че Армения следва да промени конституцията си, включително да премахне от герба си изображението на планинския връх Арарат (който се намира в Турция). Впрочем, не бива да се изключва и възможността за поставяне на нови предварителни условия, например, че Ереван следва да гарантира законодателно правото на прогонените навремето от Армения азери да се завърнат в страната. За това, че "новият ред" в Южен Кавказ, за който спомена наскоро Ердоган, ще бъде доминиран от турско-азербайджанския тандем, говори и фактът, че според Илхам Алиев, не е изключено Баку да започне да доставя своя газ в Армения. В същото време, ако турските и азербайджански капитали, стоки и енергоносители навлязат мощно в страната, тя много бързо ще попадне в пълна икономическа зависимост от тях, с всички произтичащи от това последици. При това, нито Франция, нито ЕС, като цяло, са в състояние да попречат на този процес. Подобно развитие ще означава, че Армения рискува да се окаже в пълна зависимост от турско-азерския тандем. Тоест, въпреки твърденията на управляващите в Ереван, че страната вече е възстановила своя суверенитет и не може да се разглежда като руски "преден пост" в региона, защото вече е поела по пътя към Европе (ЕС), горчивата истина е, че в момента тя рискува да се превърне в "турско-азерски вилает".

Азерският фактор в геополитиката на Южен Кавказ

Азербайджан е единствената измежду трите официално признати от международната общност държави в Южен Кавказ, която може да се похвали с относителна стабилност. В същото време, тя е най-голямата и най-значимата в момента страна в региона. В тази връзка си струва да се спра по-подробно на речта, произнесена на 10 май от азербайджанския президент Илхам Алиев, в град Шуша, смятан за "бисера" на Карабах, който беше върнат в състава на страната в резултат от 44-дневната война през 2020. Алиев, в частност, заяви: "Арменците до такава степен повярваха в измислените от самите тях митове, че бяха убедени, че вечно ще окупират нашите територии. Тази тяхна увереност се усилваше от стоящите зад тях големи държави. Ние обаче бяхме сигурни, че ще дойде денят, в който ще се върнем в родните си земи". Споменавайки "големите държави", президентът очевидно визираше тримата съпредседатели на Минската група на ОССЕ - Русия, САЩ и Франция, обвинявайки директно "стоящите зад Армения страни, които уж действаха като посредници, но искаха да увековечат окупацията". Впрочем, за самочувствието на Алиев говорят и следните думи: "Ние постигнахме историческа победа. Показахме на врага, къде му е мястото и днес той е безсилен пред нас. Беше достатъчно само да поискаме, без да използваме каквито и да било други средства, и арменците се съгласиха да ни върнат четири села в района на град Газах... Така ще бъде и занапред... Ние сме водещата държава в Кавказкия регион, в икономическо, политическо и военно отношение, т.е. във всички аспекти, и останалите трябва да се съобразяват с нас. Както Армения, така и стоящите зад нея външни кръгове, които дават на арменците фалшиви обещания, ще съжаляват, ако не се съобразяват с нас".

Очевидно разрешаването на карабахският конфликт през 2020-2023 е дало криле на Азербайджан, който вече демонстрира открито чувство на превъзходство по отношение на Грузия, която през 2008 загуби Абхазия и Южна Осетия в резултат от опита си за силово разрешаване на грузинско-южноосетинския конфликт. И сега Баку пристъпва към следващия етап от разрешаването на конфликта си с Ереван, включващ разширяването на територията на Азербайджан със земи, които не са част от Карабах, а се смятат за част от Армения. Показателно е, че в речта си в Шуша Алиев си позволи да отправи остри нападки едновременно против Русия, САЩ и (особено) Франция, заявявайки: "Днес без нито един изстрел ни връщат окупираните през 1990 и 1992 територии в района на Газах . Делимитацията и демаркацията на границите се осъществява според нашите условия и това е поредната ни победа. Никога не сме искали война, не я искаме и днес. Не ни е нужна война, бяха ни нужни нашите земи. 28-годищната дейност на Минската група беше насочена против азербайджанския народ. Техните лъжливи обещания и бездействието им не бяха случайни. Те не искаха да решат този въпрос. Те бяха обещали тези земи на арменците. По съветско време проарменски настроеният Горбачов, а след това и Елцин, обещаха тези територии на арменците, а Франция и Америка им даваха същите обещания. Вижте, кой днес играе главната роля сред онези, които се обявяат против нас - това са Франция и Америка. И най-вече Франция. Те обаче трябва да знаят, че нито един въпрос в този регион не може да бъде решен без нас. Тук, на тази земя, само ние имаме право на глас. Нашата политика се основава на международното право и справедливостта. И, ако отново видим, че реваншистите в Армения надигат глава, че Франция предоставя смъртоносни въоръжения на Армения и, ако преценим, че това въоръжение е достигнало критично ниво, никой не бива да ни обвинява за последиците".

Тук има един показателен момент - в речта си Алиев критикува покойните Горбачов и Елцин, но не споменава сегашния руски президент. Което е обаяснимо, предвид факта, че в края на април азербайджанският лидер се срещна с Путин в Москва, където двамата обсъждаха практическата реализация на Международния транспортен коридор "Север-Юг". А да не забравяме и за две неотдавнаши събития, които също влияят на отношенията между Москва и Баку: започналото през втората половина на април изтегляне на руските миротворци от Карабах, както и постепенното изтегляне на руските граничари от граничните с Азербайджан области на Армения.

Отношенията на Баку с Вашингтон са доста по-сложни. Разбира се, разногласията между двете страни не бива да се преекспонират, тъй като те до голяма степен са свързани с американската вътрешнополитическа специфика. Администрацията на сегашния президент на САЩ Джо Байдън е излъчена от Демократическата партия, която традиционна се подкрепя от арменската общност в страната. Тоест, в навечерието на президентските избори, демократите държат отново да я привлекат на своя страна. В същото време обаче, Белият дом не иска да подлага на риск отношенията си с Азербайджан, което обяснява и двойственото поведение на САЩ. От една страна, Вашингтон удължи отмяната на прословутата 907 поправка в Закона за подкрепа на свободата (Freedom Support Act), забраняваща оказване на пряка американска помощ за Азербайджан, и призна Карабах за азербайджанска територия. От друга страна САЩ полагат усилия за изтласкване на руското влияние от Армения и демонстрират загриженост за съдбата на карабахските арменци. Впрочем, тези разногласия, касаещи Карабах, не са пречка за развитието на икономическото сътрудничество между Баку и Вашингтон. В края на април например, председателят на азербайджанската Централна банка Талех Кязимов обсъди със зам. финансовият министър на САЩ Ана Морис и заместника на помощника на държавния секретар за Европа и Евразия Браян Макколи редица въпроси, касаещи финансовата стабилност на страната.

Въпреки това възниква основателния въпрос, нима Азербайджан може да си позволи да критикува открито САЩ, Франция и Русия без да разчита на нечия друга подкрепа - както в политически, така и в икономически план? Всъщност, такъв играч има и това не е Турция (както вероятно мнозина биха помислили), а Великобритания. Сред показателните примери за близостта между Баку и Лондон е срещата между шефа на граничните войски на Азербайджан Елчин Гулиев с британския крал Чарлз ІІІ по време на кралското конно щоу в Уиндзър, провело се в периода 1-5 май.

Тук е мястото да припомня, че Обединеното кралство (както впрочем и САЩ) е сред основните противници на проекта за Международния транспортен коридор "Север-Юг", като Лондон е готов да използва най-различни инструменти за да не допусне икономическото сближаване между Баку и Москва (ще припомня, че веднага след априлската среща между Алиев и Путин в Москва, британският посланик в Азербайджан Фъргюс Олд си позволи да обвини местните власти, че ограничават свободата на медиите).

От друга страна, обявявайки се против икономическото сътрудничество на Азербайджан с Русия, САЩ и Великобритания очевидно са склонни да подкрепят териториалното разширяване на Азербайджан за сметка на Армения. Те вероятно смятат, че най-лесния начин за ескалиране на антируските настроения в Армения и изтласкването на Русия оттам е предаването на част от арменската територия на Азербайджан, който няма намерение да става руски съюзник. Тоест, идеалният вариант за Вашингтон и Лондон е появата на "Голям Азербайджан" (включително за сметка на част от територията на Армения), който да не търси икономическо сближаване с Москва. При това, предвид съществуващия в средите на британския и американския елити "антируски консенсус", резултатите от изборите във Великобритания и САЩ няма да повлияят върху стремежа им да попречат на формирането на хипотетичната ос Москва-Баку-Техеран.

Що се отнася до Франция, въпреки проарменските исказвания и действия на Париж, тя също няма да пречи на формирането на т.нар. "Голям Азербайджан". В тази връзка ще припомня, че французите подкрепят както делимитацията на арменско-азербайджанските граници, така и преговорите между Ереван и Баку в Казахстан. Както е известно, Казахстан, както и Узбекистан, разполагат с толкова необходимите за Франция (след загубата на достъпа до находищата в Нигер) находища на уран. А единственият маршрут, по който този уран може да стигне до Франция, заобикаляйки териториите на Русия и Иран, е през Азербайджан, т.е. през екстериториалния "Зангезурски коридор". Тоест, излиза, че не само Великобритания,но и САЩ и дори Франция са склонни да подкрепят проекта за "Голям Азербайджан". А основната претенция и на трите страни към управляващите в Баку е да ограничат икономическото сътрудничество с Москва. През следващите месеци предстои да разберем, как азербайджанският лидер Алиев (както и най-близкият му съюзник - турският президент Ердоган) ще действа в тази геополитическа ситуация.

Заключение

Какви изводи бихме могли да направим от всичко казано по-горе? На първо място, заради икономическите си връзки с Русия, Армения все още остава в сферата на влияние на Москва, колкото и примамливи да изглеждат Париж, Брюксел и Вашингтон за Ереван. Членството на страната в ЕАИС и гарантира свободен достъп на арменските стоки, капитали и (което е особено важно, тъй като почти 14% от пълнолетните арменци са "гастарбайтери" в Русия) работна сила на руския пазар, което е ключов фактор за стабилността на двустранните отношения. Нито ЕС, нито САЩ не могат да осигурят сравним с руския пазар за пласмента на арменската продукция, нито пък ще позволят на арменските граждани да работят свободно на тяхна територия. Истината е, че Западът се нуждае от Армения изключително за реализацията на тактическите си задачи, свързани с глобалното противопоставяне на Русия, и нито възнамерява да поеме издръжката на страната, нито да гарантира пласмента на арменската продукция. Тоест, макар че по-тесните връзки с ЕС и САЩ ще осигурят заеми и грантове на Армения, основните средства в страната ще продължат да идват от търговията с Русия, особено по линия на "паралелния внос" (предвид антируските санкции). Неслучайно, Никол Пашинян, който демонстративно не присъства на всички последни срещи на ОДКС, се появи в Санкт Петербург за да поеме председателството на ЕАИС.

На второ място, в стремежа си да максимизира ползите от отнощенията си с Русия във военната сфера, Армения вероятно няма си позволи да отиде твърде далеч в конфронтацията с Москва. Ереван ще продължи да игнорира мероприятията на ОДКС и ще премахне присъствието на руски граничари по границите си, но едва ли ще закрие 102-ра руска военна база в Гюмри. В същото време, ако противопоставянето между Русия и Запада продължи да ескалира, можем да станем свидетели на едновременно присъствие на арменска територия на военни от НАТО, Русия и Иран (колкото и невероятно да изглежда това, на пръв поглед). Арменското ръководство или поне реалистично разсъждаващата част от него, осъзнава, че интересът на западните политици към страната има спорадичен и конюнктурен характер. Самият Пашинян неведнъж е признавал, че при възникване на кризисни ситуации, желанията на Ереван са били игнорирани не само от Москва, но и от Запада, затова едва ли би лишил страната от стабилните и изгодни военни отношения с руснаците заради волатилните и бегли контакти с Париж и Вашингтон.

Разбира се, нападките и провокационните заявления на Ереван срещу Москва, които целят да провокират острата реакция на руските политици, ще продължат, защото това е част от условията Армения да получи някакви средства от Запада. Все повече западни чиновници, финансисти и военни ще посешават Ереван. Въпреки привидното или реалното си отдалечаване от Русия обаче, Армения най-вероятно ще остане в руската сфера на влияние. Просто, защото тя ще продължи да е по-нужна за нейното оцеляване и просперитет, отколкото Западът.

* Българско геополитическо дружество