Потребителски рейтинг: 5 / 5
Историята показва, че преминаването на големите сили от експанзия, производство и търговия към кредитиране и финансови спекулация, почти винаги води до последващия им упадък.
Сред любопитните особености на съвременния американски ландшафт е, че напоследък финансиализацията на икономиката на САЩ е обект на множество критики, но в същото време не се прави почти нищо за пречупването на тази тенденция. Ще припомня, че през 1980-те и 1990-те години се смяташе, че финансовият капитализъм ще доведе до по-доброто разпределяне на капитала и по-динамична икономика. Днес обаче, тази гледна точка се споделя от все по-малко експерти.
Само че, ако в повечето случаи този феномен се разглежда в негативна светлина и въпреки това не се предприема нищо за преодоляването му, вероятно не става дума просто за провал на една политика, а за нещо по-дълбоко, което е характерно за самата структура на либерално-капиталистическата икономика. Разбира се, бихме могли да стоварим вината за тази ситуация върху сегашните цинични и жадни за власт елити и с това да сложим точка на своя анализ. Внимателното вглеждане в историята обаче, показва наличието на "повтарящи се случаи на финансиализация", които при това поразително си приличат и това позволява да направим извод, че трудната ситуация, в която се оказа американската икономика през последните десетилетия, не е уникална, както и че постоянното нарастване на мощта на Уолстрийт беше до голяма степен предопределено.
Финансиализацията като циклично явление
Именно в този контекст си струва да се обърнем към трудовете на известния италиански икономист и социолог професор Джовани Ариги (1937-2009). Ариги, който често погрешно бива причисляван към историците-неомарксисти, без да се отчита широкия обхват на изследванията му, анализира корените и еволюцията на капиталистическите системи, възникнали в епохата на Възраждането, и показва, как повтарящите се фази на финансова експанзия и финансов срив са залегнали в основата на по-всеобхватните геополитически трансформации. Централно място в теорията му заема тезата, че цикълът на възхода и упадъка на всеки пореден глобален хегемон, приключва с криза на финансиализацията. Именно тази фаза на финансиализация улеснява прехода към доминацията на следващия хегемон.
Според Ариги, началото на този цикличен процес може да бъде открито в историята на италианските градове-държави през ХVI век - епоха, която самият той определя като раждането на съвременния свят. От брака между Генуа и испанската държава, довел до великите географски открития, Ариги проследява целия този път, преминаващ през Амстердам и Лондон за да стигне накрая до Съединените щати.
При това във всеки пореден случай, цикълът се оказва по-кратък, а всеки нов хегемон е по-голям, по-сложен и по-могъщ от предишния. Но, както вече споменах по-горе, всеки от тези цикли приключва с криза на финансиализацията, ознаменуваща заключителния стадий на хегемонията. В същото време, тази фаза подготвя почвата, на която да стъпи следващия хегемон. На практика, възходящата държава възниква, поне частично, благодарение на използваните от нея финансови ресурси на финансиализираната и преживяваща упадък предишна доминираща сила.
Ариги смята, че първата вълна на финансиализация е възникнала около 1560, когато генуезките търговци масово се отказват от търговията, насочвайки се към финансовата сфера, като по този начин формират симбиозни отношения с намиращата се на върха на мощта си Испанска империя. Следващата вълна започва около 1740, когато холандците също започват да се отдръпват от търговията за да се превърнат в "банкерите на Европа". Процесът на финансиализация във Великобритания, на който ще се спра по-долу, пък започва приблизително в края на ХІХ век, а началото и за Съединените щати е през 1970-те години.
Ариги определя хегемонията като "способността на конкретната сила да осъществява функциите на лидерство и управление на системата от суверенни държави". Основното в тази концепция е идеята, че в исторически план подобно управление, само по себе си, е свързано с трансформацията на функционирането на системата на отношенията между държавите, както и, че включва както онова, което можем да определим като геополитическа доминация, така и своеобразно интелектуално и морално лидерство. Държавата-хегемон не само се издига на върха в борбата между основните играчи, но и моделира самата система съобразно собствените си интереси. От ключово значение за способността на хегемона да разширява власта си е способността му да превръща (или да налага) своите национални интереси в интереси на цялата международна общност.
Изследователите на сегашната американска хегемония признават, че САЩ съзнателно трансформират глобалната система в съответствие със собствените си интереси. Поддържането на идеологически обоснован световен ред "основан на правила", уж в името на всеобщото благо, отлично се вписва в категорията на сливането на националните и международните интереси. Тук е мястото да отбележа, че предишният глобален хегемон - Великобритания, следва своя версия, включваща както политиката на свободна търговия, така и съответната идеология, акцентираща върху богатството на нациите, а не на националния суверенитет.
Връщайки се към въпроса за финансиализацията, първоначалното разбиране на нейния епохален аспект е свързано с френския историк Фернан Бродел, чиито ученик е Ариги. Бродел, в частност, отбелязва, че нарастването на значението на финансите като доминираш сектор в капиталистическата активност на конкретно общество, е признак за наближаващия му упадък.
Ариги възприема този подход в своя класически труд, озаглавен "Дългият Двадесети век", като разработва собствена теория за цикличния модел на възхода и краха на държавите хегемони в рамките на капиталистическата система, която самият той определя като "системен цикъл на натрупването". Според тази теория, периодът на господство се основава на разширяването на търговията и производството. В крайна сметка обаче, тази фаза достига своята зрялост като в този момент вече става доста по-сложно капиталът да бъде инвестиран изгодно в по-нататъшна експанзия. С други думи, икономическите усилия, които помагат на възходящата държава да достигне върха, се оказват все по-малко печеливши с усилването на конкуренцията и в много случаи по-голямата част от работещата икономика се измества към глобалната периферия, където заплащането е по-ниско. За това способстват и нарастващите административни разходи, както и средствата за поддържане на постоянно разрастващите се въоръжени сили.
Всички тези фактори водят до началото на това, което Ариги определя като "сигнална криза", т.е. икономическа криза, сигнализираща за прехода от натрупване чрез материална експанзия, към натрупване чрез финансова експанзия. След което настъпва фаза, характеризираща се с акцент върху финансовото посредничество и спекулациите. Или, казано с други думи, лишавайки се от реалната основа за своя икономически просперитет, нацията се насочва към финансите, като последната икономическа сфера, в която тя все още може да поддържа хегемонията си. Тоест, фазата на финансиализация се характеризира с хипертрофирано внимание към финансовите пазари и финансовия сектор, като цяло.
Как финансиализацията отлага неизбежния край
Разбира се, разрушителният характер на финансиализацията не се проявява веднага - дори на практика, обикновено се случва точно обратното. Ариги показва, как обръщането към финансиализацията, което първоначално се оказва доста печелившо, всъшност осигурява само временна и илюзорна пауза в траекторията на упадъка, отлагайки настъпването на финалната криза. В тази връзка ще припомня, че през ХІХ век тогавашният хегемон Великобритания е най-силно пострадалата от т.нар. "Продължителна депресия" през 1873-1896 - т.е. проточилият се период на сериозни проблеми, в резултат от който промишленият растеж на страната се забавя, а икономическото и положение бива разклатено. Самият Ариги определя това като "сигнална криза", т.е. това е онази точка в рамките на цикъла, когато хегемонът губи своята "производствена енергия" за сметка на нарастваща си финансиализация.
Въпреки това, както посочва Ариги, цитирайки книгата на харвардския професор Дейвид Ландис "Освободеният Прометей": "сякаш с вълшебна пръчка, нещата се променят", като през последните години на ХІХ век бизнес ситуацията внезапно се подобрява, а печалбите нарастват. "Увереността се връща, и това не е просто увереността, характерна за кратковременните периоди на подем, подчертаващи провалите през предходните десетилетия, а обща еуфория, непозната от началото на 1870-те години... в цяла Западна Европа този период все още се помни като "прекрасната едуардианска епоха". Тоест, на пръв поглед изглежда, че нещата отново са си дошли на мястото.
Ариги обаче обяснява, че внезапното възобновяване на печалбите от производството не е никакво "вълшебство". Всъщност, се случва следното: "след като индустриалното превъзходство на Великобритания започва да се топи, за сметка на растящата и финансиализация, услугите на страната като товародател, трейдър, застрахователен брокер и посредник в световната платежна система се оказват по-необходими отвсякога".
С други думи, налице е значителен ръст на финансовите спекулации. Първоначално, по-голямата част от нарастващия финансов приход идва от лихвите и дивидентите, получени от предишните инвестиции. Все по-голяма част от тях обаче се дължат на това, които Ариги определя като "вътрешна конвергенция на стоковия капитал в паричен капитал". Междувременно, с изтеглянето на излишния капитал от търговията и производството, от средата на 1890-те години реалните трудови възнаграждения във Великобритания започват да намаляват - т.е. очертава се тенденция, обратна на доминиращата през предишните петдесет години. Именно характерното за онзи период обогатяването на британския финансов и бизнес елит на фона на общия спад на реалните заплати, би трябвало да привлече вниманието на онези, които следят развитието на американската икономика в момента.
На практика, поемайки курс на финансиализация, Великобритания използва последния си коз за да предотврати упадъка на своята империя. Следват разрушителната Първа световна война и нестабилният междувоенен период, който е сред проявите на това, което Ариги определя като "системен хаос" - феномен, проявяващ се особено ясно в навечерието и по време на големите кризи.
В тази връзка Ариги посочва, че в исторически план, упадъкът и крахът на големите имперски сили са свързани с прерастване на кризите в открита война - например, с Трийсегодишната война (1618-1648), Наполеоновите войни (1803-1815) и двете световни войни. Любопитно и донякъде парадоксално е, че по време на тези войни действащият хегемон и претендентът обикновено не се оказват от двете страни на барикадата (очевидно изключение са англо-холандските морски войни). Настъпването на финалната криза се ускорява по-скоро от действията на други съперници. Впрочем, дори в в случая с холандците и британците, паралелно с конфликта помежду им, те продължават да си сътрудничат, като холандските търговци все по-често прехвърлят капиталите си в Лондон, тъй като това им носи по-голяма печалба.
Уолстрийт и кризата на последния хегемон
Процесът на финансиализация, възникнал след "сигналната криза", се повтаря с поразително сходство и в случая с наследника на Великобритания, като глобален хегемон - САЩ. Както е известно, за Америка, 1970-те години са период на дълбока криза, характеризираща се с високо ниво на инфлация, отслабване позициите на долара след отказа от златния стандарт през 1971 и, което може би е най-важното, със загубата на конкурентоспособността на американското производство. В резултат от икономическия възход на такива държави, като Германия и Япония, а по-късно и на Китай, които успяха да ги надминат по обема на производството си, САЩ достигнаха до същия преломен момент и, подобно на британските си предшественици, се обърхаха към финансиализацията. Както посочва в тази връзка известната американска историчка Джудит Стейн (1940-2017), 1970-те години се оказват "повратното десетилетие, затвърдило прехода на цялото общество от индустрията към финансите и от заводските цехове към търговията".
Според Ариги, именно това позволява на САЩ да привлекат гигантски обеми капитал и да преминат към модел на финансиране на дефицита, т.е. към ескалираща задлъжнялост на американската икономика и държава към останалия свят. Финансиализацията обаче, позволява на Съединените щати и да укрепят своето икономическо и политическо влияние в света, особено след като доларът се утвърждава като световна резервна валута. Тази отсрочка поражда у американците илюзията за просперитет през края на 1980-те и през 1990-те години, когато - както посочва Ариги - "се наложи тезата, че Съединените щати "се завърнаха на върха"". Без съмнение, разпадането на основния им геополитически съперник - Съветския съюз, способства много за този жизнерадостен оптимизъм и усещането, че западният неолиберализъм няма алтернатива.
Под повърхността обаче, тектоничните плочи на американския упадък продължиха да се разместват, тъй като САЩ се оказваха все по-зависими от външното финансиране и постоянно укрепваха лостовете си за въздействие върху намаляващия дял на реалната икономическа активност, която с ускорени темпове биваше прехвърляна към офшорните зони или просто ликвидирана. С все по-очевидното нарастване на ролята и значението на Уолстрийт, много типични американски икономически сектори, на практика, бяха лишени от активите си в името на получаване на финансови печалби.
Както посочва Ариги обаче, финансиализацията само забавя неизбежното както това стана ясно и от последващото развитие на събитията в САЩ. В края на 1990-те години финансиализацията започна да създава проблеми, като започнем с азиатската криза през 1997 и последвалото спукване на дот-ком балона и продължим с понижаването на лихвените проценти, довело до раздуването на балона с недвижимите имоти, който толкова ефектно експлодира през 2008. Оттогава насам каскадата от дисбаланси във финансовата система само се ускориха, като това се случва благодарение на комбинацията от все по-отчаяни финансови машинации, постоянно раздуване на финансови балони или упражняване на пряка принуда, което позволи на САЩ да удължат още малко хегемонията си. През 1999, в съвместна статия с професора от Университета Джон Хопкинс - Бевърли Силвър, Ариги, описва неприятната ситуация, в която се оказват Съединените щати по онова време. И макар че оттогава е изминал повече от четвърт век, заключенията в нея са абсолютно актуални и днес: " Глобалната финансова експанзия през последните двайсетина години не представлява нито нова фаза в развитието на глобалния капитализъм, нито предвестник на "бъдещата хегемония на глобалните пазари". Тя по-скоро е най-очевидния признак, че се намираме в епицентъра на кризата на американската хегемония. Тоест, може да се очаква, че експанзията ще се окаже временно явление, което ще приключи (повече или по-малко) катастрофално. Навремето поразителната слепота, която кара елитите на някогашните държави-хегемони да приемат погрешно "есента" за "нова пролет" на собствената им мощ, води до това, че крахът им настъпва по-рано и по-катастрофално, отколкото, ако бяха осъзнали, какво точно се случва. Очевидно, в момента САЩ демонстрират подобна слепота".
Ранният пророк на многополюсния свят
В последния си голям труд "Възраждането на Източна Азия" (2003), Ариги, анализира перспективите на прехода към поредна глобална хегемония. От една страна, той разглежда Китай като логичен наследник на американския хегемон. От друга обаче, Ариги не смята, че описания от него цикъл продължава вечно и в тази връзка допуска, че ще настъпи момент, когато вече ще бъде невъзможна появата на нов, наистина глобален хегемон. В тази връзка, той лансира предположението, че САЩ може би представляват именно онази експанзивна капиталистическа държава, която довежда капиталистическата логика до нейните крайни предели (поне в рамките на планетата Земя). Освен това Ариги разглежда системния цикъл на натрупване като феномен, присъщ на капитализма, т.е. неприложим към предкапиталистическите епохи или към некапиталистическите формации. През 2009, т.е. малко преди смъртта си, той например смята, че Китай си остава "некапиталистическо пазарно общество" и въпросът за бъдещото му развитие остава открит.
Макар че самият Ариги не е догматик относно това, как би изглеждало бъдещето на човечеството и не се опитва да прилага детерминистки своите теории, особено по отношение на събитията през последните десетилетия, той очевидно е убеден, че човечеството следва да се подгови за един многополюсен свят. В споменатата по-горе статия от 1999, той и Силвър, прогнозират, в частност, че "повече или по-малко неизбежното слизане на Запада от командните височини на глобалната капиталистическа система е възможно и дори доста вероятно".
Впрочем, двамата смятат и, че САЩ "дори разполагат с по-големи възможности, отколкото Великобритания отпреди един век, за превръщането на своята преживяваща упадък хегемония в експлоататорски доминион". Според тях, ако в крайна сметка сегашната система рухне, "това ще се случи на първо място заради съпротивата на САЩ срещу промените и нежеланието им да се съобразят с тях. И, обратното, приспособяването на Америка към нарастващата икономическа мощ на източноазиатския регион е важно условие за избягване на катастрофалния преход към нов световен ред".
Тепърва предстои да видим, дали САЩ ще склонят да примирят с упадъка си, но самият Ариги е настроен по-скоро песимистично към подобна възможност, отбелязвайки, че "в края на своя цикъл на глобално господство всеки хегемон преживява кратък "финален бум", по време на който преследва собствените си национални интереси, без да обръща внимание на проблемите на системно ниво, изискващи системни решения".
Междувременно, системните проблеми непрекъснато нарастват, но склеротизиралият "стар режим" във Вашингтон не се опитва да ги разреши. Погрешно възприемайки своята финансиализирана икономика за "енергична", той надцени възможностите да използва контролираната от нея финансова система като своеобразно оръжие срещу противниците си, т.е. отново се опитва да види "пролет" там, където всъщност има само "есен". А това, какко прогнозира Ариги, само ще ускори края на американската хегемония.
*Авторът е американски финансов експерт
