19
Нед, Май
23 Нови статии

Новата Реконкиста: мигрантският проблем в САЩ

брой 2 2024
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Миграционната криза се превърна в един от ключовите фактори за разделението в САЩ, дестабилизирайки ситуацията в страната в навечерието на президентските избори. Тя дори доведе до заплахи за блокиране работата на правителстото (т.нар. "шътдаун") от страна на част от републиканските представители в двете камари на Конгреса с цел да принудят президента Байдън да вземе адекватни мерки за гарантиране сигурността по южната граница и да започне да депортира нелегалните мигранти.

Ще припомня само, че след като през януари 2024 Върховният съд на САЩ нареди да бъде демонтирана оградата от бодлива тел по границата между щата Тексас и Мексико, губернаторът на щата Грег Абът обяви "режим на инвазия", при който законите на щата имат приоритет спрямо федералните, нареди усилване и разширяване на загражденията и изпрати на границата допълнителни части на Националната гвардия.

 

Ескалацията на мигрантския проблем

 

Както е известно, от няколко десетилетия насам постоянно нарастващ брой мигранти от Мексико и други латиноамерикански държави пресичат нелегално граничната линия, простряла се от Тихия океан до Мексиканския залив, с надежда да си осигурят по-добро бъдеще в САЩ. С течение на времето маршрутите на този нелегален трафик се сдобиха със съответната инфраструктура, контролирана от криминалните групировки. Вече дълги години граничните проблеми са във фокуса на американските медии, особено когато в пустинята Сонора откриват поредните тела на мигранти, когато биват задържани поредните групи деца без родители или когато се активизират мексиканските наркокартели, действащи в долината на река Рио Гранде. През септември 2022, във връзка с постоянно нарастващия наркотрафик от Мексико, губернаторът на Тексас Грег Абът издаде заповед, с която въпросните картели се обявяват за терористични организации. Темите за миграцията и противодействието на наркотрафика бяха в центъра на вниманието и на провелата се през януари 2023 в Мексико среща между президентите на САЩ - Джо Байдън, Мексико - Андрес Мануел Лопес Обрадор, и канадския премиер Джъстин Трюдо. Ще припомня, че няколко дни преди нея, в Северозападно Мексико беше задържан един от предполагаемите лидери на картела Синалоа Овидио Гусман, син на прословутия "Ел Чапо" (Хуакин Гусман). Самото му задържане приличаше по-скоро на сражение, което внесе допълнително напрежение на последвалата среща на върха на северноамериканските лидери.

Въпреки че нарастващите потоци от нелегални имигранти и активността на картелите имат обща териториална проекция - разширеното гранично пространство от двете страни на американско-мексиканската граница - и са свързани помежду си от своеобразна "логистична" мрежа, като цяло това са различни проблеми. Затова нека се концентрираме върху "миграционния вектор". Разрешаването на проблема касае най-вече държавата-реципиент, която формулира базовите принципи на условията за пресичане на границата и за пребиваване на собствената и територия.

Поне от двайсет години в САЩ се водят ожесточени спорове, как да се реагира на така очерталата се ситуация. От началото на 2000-те насам всеки пореден президент лансира проект за нова миграционна реформа, която да позволи да се легализира пребиваването на американска територия на няколко милиона души. Така, през 2001, Джордж Буш-младщи инициира провеждането на комплексна миграционна реформа, като се върна към тази идея и през 2004. Сходни планове обяви и Барак Обама. Паралелно с това, в Конгреса бяха формулирани няколко двупартийни инициативи, целяши повишаване на миграционния контрол и укрепване на сигурността в граничната зона с Мексико. За Доналд Тръмп пък, миграционната тема беше сред най-важните моменти в предизборната му кампания, както и в действията му като президент. Последните могат да се определят като своеобразна антитеза на усилията на неговите предшественици: мерките на Тръмп целяха автономизацията на американската миграционна политика, в чиито рамки САЩ вземаха едностранни решения, на практика, без да ги съгласуват с мексиканската страна. Началото на президентския мандат на Джо Байдън също бе белязано от поредния анонс за пълномащабна миграционна реформа и отмяна на редица укази на предшественика му. Истината обаче е, че многократните опити в тази посока не доведоха до реализацията на поставената мащабна цел. Всички те, в една или друга степен и на различни етапи от подготовката си, се сблъскваха с ключовия проблем, че комплексна реформа е възможна само при нормализиране на ситуацията на границата. Тоест, обвързаността между сигурността по границата и миграционната реформа на практика срина всички мащабни инициативи в тази сфера.

Принципният провал на системата за контрол по мексиканско-американската граница беше свързан с пандемията от Сovid-19, когато администрацията на Тръмп наложи ограничения за влизане в страната. След 20 март 2020 задържаните на границата мигранти, планиращи да подадат молби за предоставяне на убежище, бяха връщани обратно в Мексико или в родните си страни. Тези действия се осъществяваха в съответствие с малко познатият параграф 42 на американския Закон за здравеопазването от 1944. Според правозащитните организации, на практика, това решение касае най-вече една категория хора, а именно онези мигранти, които влизат в САЩ без виза. Въпросният параграф се превърна в символ на съвременната фаза на американската миграционна политика, а бързите депортации доведоха на ръст на броя на повторните опити за пресичане на границата. В резултат, през 2021 беше фиксирано взривообразно нарастване на броя на задържанията, а през 2022 тази динамика се влоши още повече, като сумарният годишен показател достигна 2,379 млн. дущи, надхвърляйки аналогичните показатели за 2020 почти пет пъти. Пак през 2022, във връзка с промяната в епидемиологичната ситуация, беше направен опит за отмяна на заповедта, наложена въз основа на параграф 42, но това също провокира остро политическо противопоставяне в резултат от което решенията за отмяна масово бяха оспорвани и спирани от съда.

На този фон ясно се очерта една съвсем нова тенденция - интернационализацията на миграционния поток. Там, където през последните години доминираха имигранти от държавите от т.нар. централноамерикански Северен триъгълник (Гватемала, Хондурас и Салвадор - общо 64% от всички мигранти през 2019) и Мексико (24% през 2019), се очерта осезаемо намаляване на този регионален сегмент в относителни показатели. Така, по данни на Службата за митническа и гранична охрана на САЩ (СВР), в края на 2022 делът на първата група е намалял до 13%, а на мексиканската - до 19,7%. Естествено, те демонстрираха съществен ръст в абсолютно отношение, но половината от общия брой задържани нелегални мигранти вече идваха от други региони. В ключови държави, генериращи миграция, се превърнаха Венецуела, Хаити, Куба и Никарагуа (общо 61% от този нов сегмент, което се дължи и на стремежа на трите латиноамерикански режими да се освободят от „нежелателните елементи”, както и на катастрофалната ситуация в Хаити). Тази промяна оказа съществено влияние върху рамките на урегулирането на нарастващото напрежение. Ако преди граничните, включително миграционните проблеми, бяха предмет на двустранните отношения между САЩ и Мексико, с течение на времето броят на държавите, въвлечени в урегулирането им започна да нараства (за сметка на Гватемала, Салвадор и Хондурас). Така че в момента ситуацията е много различна - новата половина от миграционния поток включва граждани на държави, разположени извън рамките на традиционната миграционна система.

Така, на фона на избухналата през януари 2024 своеобразна война между правителството на Еквадор и месните наркокартели (които са тясно свързани с тези в Колумбия и Мексико) се очаква рязко нарастване на броя на нелегалните имигранти от тази страна в САЩ, макар че и през миналата 2023 той беше рекорден - над сто хиляди души, т.е. ръст с 370%! В момента властите в Тексас депортират нелегалните митранти в контролираните от демократите Ню Йорк и Чикаго, където обаче място за тях вече няма. В Ню Йорк например се налага част от мигрантите да бъдат настанявани в училищата, а учениците да преминат към онлайн обучение. За издръжката на мигрантите градските власти се нуждаят от 12 милиарда долара, които няма откъде да дойдат, затова се налага да се съкращават разходите за социални дейности и за полицията. При това става дума за 130 хиляди мигранти, а очакванията са, че броят им може да нарасне два или дори три пъти.

На този фон САЩ полагат усилия за повишаване ролята на Мексико за разрешаването на кризата. Само че, в качеството си на транзитна територия, тази латиноамериканска държава се сблъсква с друг кръг от проблеми. Основните препоръки, формулирани от ООН и Международната организация по миграция (МОМ) за управление на транзитната мобилност, бяха ориентирани към това мигрантите да остават в транзитните държави. Така възникна концепцията за "скритата граница", т.е. за отдалечаване на линията на миграционния контрол от физическата граница на страната. В тази връзка, от пет години насам, САЩ предприемат опити за "преразпределяне на миграционното бреме". Така, в началото на 2019, администрацията на Тръмп успя да убеди мексиканското правителство да се ангажира с промяната на формата на работа с претендентите за убежище. В основата на тази политика залегнаха Протоколите за защита на мигрантите (Migrant Protection Protocols), известни повече като "програма за оставане в Мексико" (Remain in Mexico). На практика, това означаваше връщането в Мексико на хората, търсещи убежище в САЩ, докато не бъдат разгледани техните документи. В самото Мексико пък трябваше да бъдат укрепени институциите, отговарящи за контрола над миграционните потоци: през 2019 беше създадена Междуминистерска комисия за комплексна политика по въпросите на миграцията (Comisión Intersecretarial de Atención Integral en Materia Migratoria), която трябваше да поеме задълженията, свързани със сдържането на нерегулярната транзитна миграция от Централна Америка, докато всички регулярни миграционни потоци останаха в юрисдикцията на Вътрешното министерство (Secretaría de Gobernación, SEGOB). Важно нововъведение беше използването, след юни 2019, на новосъздадената мексиканска Национална гвардия с цел подсилване на операциите на Националния институт за миграцията (Instituto Nacional de Migración, INM). Необходимостта да бъде управляван процесът на транзитната миграция, принуждаваше мексиканската страна да синхронизира в по-голяма степен политиката в тази сфера със САЩ. Големия проблем обаче бе, че тъй като самото Мексико е активен миграционен донор, приемането на нови мигранти е изключително трудно за тази страна.

Бумът на глобалната миграция се оказа сериозно изпитание за миграционните системи на държавите от региона и най-вече - за САЩ и Мексико. За да реагира на кризата, американското Министерство на вътрешната сигурност (DHS) разработи специален формат за работа с венецуелците, включващ сигурност и легални начини за преселването им в САЩ и възможност да получат разрешение за работа. След влизането в действие на програмата през октомври 2022, броят на венецуелците, задържани от граничните патрули, намаля с 90%. Затова бе решено тази практика да се използва и по отношение на кубинците, хаитяните и никарагуанците. Посочва се също, че гражданите на тези страни, които не се възползват от предложената процедура и се опитат да влязат нелегално в САЩ, ще бъдат депортирани или върнати в Мексико, което се ангажира да приема до 30 хиляди човека месечно. Предложеният вариант беше отговор "на молбата на мексиканското правителство да се осигурят допълнителни легални варианти за мигрантите". Тези нови мерки бяха разработени от американската страна в съответствие с подхода на приетата на IX Среща на върха на Америките през юни 2022 "Декларация от Лос Анджелис за миграция и защита". В нея държавите участнички не само потвърждават привързаността си към принципите на "безопасната миграция", но и вече не разглеждат миграционното движение като еднопосочен процес, изтъквайки правото си на "обратно движение".

Тоест, през последните две-три години миграционната ситуация на границата между Мексико и САЩ достигна до ново ниво, характерно за което е интернационализацията на миграционния поток, която беше налице и преди това, но не в такива размери. Сегашната американска администрация се опитва да върне силно дебалансираната система в едно "по-работещо" състояние, но това няма как да стане без тясното взаимодействие с Мексико. Само че мексиканското правителство има голям брой собствени проблеми, свързани със сигурността. Въпреки това, страните търсят и намират допирни точни, позваляващи им да синхронизират усилията си за решаването на една или друга конкретна задача.

 

Миграцията като фактор за демографските промени в САЩ

 

Официалната американска статистика сочи, че през 2023, за първи път в историята на Съединените щати, бялата англоезична общност, традиционно формираща етническия "гръбнак" на страната, е загубила ключовото си демографско предимство. След като намаляваше в продължение на години, делът на децата, родени в бели семейства и говорещи предимно на английски, е паднал под символичната черта от 50%. Тоест, белите англоезични американци едва ли някога отново могат да станат мнозинство в страната. Според официалната американска статистика, още през 2040-2042 "бялото мнозинство" в САЩ вероятно ще се превърне в малцинство. Подобна прогноза е сериозно предупреждение, което според някои поставя под въпрос дори единството и целостта на страната в бъдеще. Неслучайно, споровете в средите на американския елит по мигрантската проблематика стават все по-ожесточени.

Ще припомня, че заради нея Конгресът на САЩ дори стопира временно помощта за сражаващата се с Русия Украйна. Докато за демократите поражението на руснаците в тази войни очевидно си остава най-важната задача, за републиканското мнозинство в долната камара, чието внимание е насочено повече към вътрешните проблеми на Америка, приоритетната цел е именно ограничаването на нелегалната миграция. Това бе и причината за временното блокиране на поредната програма за подпомагане на Украйна и Израел, подготвена от администрацията на Байдън. По този начин конгресмените от Републиканската партия принуждават опонентите си да отчитат и техните интереси, включвайки в пакетното споразумение и мерки за втвърдяване на миграционната политика. На този фон, мнозина отново повдигат темата за връщане към антимиграционната концепция на Тръмп, включваща изграждането на т.нар. "Велика американска стена" по границата с Мексико и превръщането на река Рио Гранде в непреодолима преграда за нелегалните мигранти. Каква всъщност е причината за толкова бурните спорове по тази тема.

Ще припомня, че според официално възприетото деление, населението на Съединените щати включва седем големи етно-расови групи: бели неиспаноезични (т.е. англоезични); бели испаноезични (т.нар. "латиноси"); афроамериканци; азиатци; американски аборитени (т.е. индианци и ескимоси-алеути); аборигени от Хаваите и други контролирани от САШ тихоокеански острови; смесени (т.е. принадлежащи едновременно към две или повече от горните групи). При това белите англоезични традиционно са най-многочислената група и на практика са общността, която формира САЩ. Доскоро за втора по значение общност се смяташе тази на афроамериканците, но през най-новата история на страната настъпиха сериозни корекции в тази "черно-бяла" визия за етническия състав на Съединените щати. През ХХІ век на второ място по численост вече са т.нар. "латиноси" (или както по-често ги определят - hispanic), които в края на 2022 достигнаха 64 млн. души. Освен испаноговорящите, в групата на "латиносите" влизат хората, произхождащи от португалоезичната Бразилия, както и от малките френскоезични държави в Южна Америка и Карибския басейн (разбира се, ако в анкетите последните не се определят като част от черната раса). Данните сочат, че делът на англоезичното бяло население стремително намалява (от почти 90%, през 1940, до 58%, през 2020), но не за сметка на афроамериканците, чиито дял се стабилизира през последните двайсетина години (през 1940 той е бил почти 10%, а през 2020 - 12%). За сметка на това пък, от 1940 насам делът на "латиносите" е нараснал в пъти и в момента към тази група спадат 20% от американците (през 1940 делът им е бил едва 1,5%). При това този ръст е впечатляващ не само в относително, но и в абсолютно изражение. През ХХІ век именно тази общност "осигурява" половината от абсолютния ръст на числеността на гражданите на САЩ (прираст от 26,8 млн при общ прираст от 50 млн.)

 

Латиноамериканският фактор

 

Естествено, фундаменталната причина за този изпреварващ растеж е миграцията от Латинска Америка - най-близкият регион до САЩ, генериращ огромен приток от мигранти. Това мащабно преселение от Юг на Север на практика постави началото на нова епоха в историята на заселването на северноамериканския (суб)континент. САЩ традиционно се смятат за "държава на мигранти", но след 20-те години на ХХ век притокът на имигранти започва да отслябва. Така, в началото на 1970-те години само 4% от всички жители на САЩ са били родени в чужбина. Днес обаче ситуацията е съвърщено различна и отново напомня за времената на масовото преселение към Северна Америка. Така, през 2020, броят на родените в чужбина достигна 14%. На фона на осъществяващият се в последно време прием на поне един милион имигранти годишно, тази цифра ще продължи бързо да нараства. Анализът на националния състав на натурализираните американци показва, че първото място сред държавите на произход безапелационно се заема от Мексико. На тази страна се падат 11 милиона мигранти, т.е. 25% от всички американци, родени в чужбина. Следват я такива гигантски държави, като Индия и Китай, както и Филипините (чието население вече достигна 100 млн. души), но по-надолу в списъка можем да открием много други латиноамерикански страни, влезли в десятката на най-големите генератори на миграция към САЩ: Порто Рико, Салвадор, Куба, Гватемала, Доминиканската република. Всички те попълват постоянно нарастващата испаноезична диаспора. Впрочем, през последните години нарасна и ролята на миграционния поток от Колумбия и Венецуела, както и от португалоезичната Бразилия и френскоезичната Хаити - всяка от тях също има шанс да влезе в първата десятка на най-големите генератори на мигранти към САЩ. В резултат делът на "латиносите", говорещи предимно испански или близките до него романски езици, постоянно нараства благодарение на големия "миграционен дебит". Фактът, че имигрантите от Латинска Америка доминират в общия мигрантски поток, не учудва никого, тъй като това е най-близкият в географско отношение регион до САЩ, който при това е свързан с тях с мното тесни геополитически връзки. Провъзгласявайки преди двеста години прословутата Доктрина Монро, американските елити разглеждат Латинска Америка като собствена зона на влияние или като свой "заден двор". Ще припомня, че още в началото на ХХ век северноамериканските капитали тотално доминират в Централна, а към средата на века - и в Южна Америка. Всички територии от Западното полукълбо, разположени на юг от Тексас и Флорида, се превърнаха в своеобразни периферии на САЩ. Разбира се, северноамериканските стратези, създали този модел, едва ли са предполагали, че освен потока от стоки и капитали от "периферните" територии, към "метрополията" рано или късно ще се насочат и потоци от мигранти. Истината обаче е, че това се случва с всички колониални или квазиколониални системи: богатият център се превръща в своеобразен магнит за населението в бедната периферия. И днес маршрутите и комуникациите, използвани от северноамериканския бизнес, инвеститорите и носителите на "меката сила" на Съединените щати, се превръщат в мост за насрещното движение на латиноамериканските мигранти. По същия начин, както Франция и Великобритания биват заливани от мощни потоци африканци и азиатци, идващи предимно от бивщите им колонии, аналогичен поток от латиноамериканци се насочва към САЩ.

 

Победителите и победените в демографската война

 

Разбира се, имиграцията не е единственият фактор, водещ до изпреварващото нарастване на общността на "латиносите" в Съединените щати. Имигрантите от Латинска Америка и техните потомци демонстрират най-високата раждаемост в страната. Вече в течение на много десетилетия испаноезичните американци уверено водят в етно-расовата статистика, отстъпвяйки само на малобройната група на коренните хавайци и жителите на другите контролирани от САЩ тихоокеански острови. Така, статистическите данни за промените в общия коефициент на раждаемост на основните етно-расови групи в САЩ показват, че макар в момента този коефициент намалява във всички расови групи и вече е паднал под нивото на простото възпроизводство, испаноезичните запазват лидерските си позиции (през 2000 - въпросният коефициент при тях е бил 2,72, а през 2020 е намалял до 1,9, но при афроамериканците той е бил, съответно, 2,16 и 1,68, а при белите англоезични американци - 1,87 и 1,6), в резултат от което делът им от цялото население на САЩ също нараства. Много показателна в тази връзка е промяната в етническите пропорции от поколение на поколение, т.е. как се различава съотношението между белите англоезични и испаноезични граждани в различните възрастови категории. Така, сред 60-годишните, делът на англоезичните е 69%, докато този на испаноезичните е едва 12%. При трийсетгодишните това съотношение и 56:20, а при децата 50:24. Тоест, само за две поколения разривът е намалял почти три пъти. Ако тези тенденции се запазят и занапред, в средата на века "латиносите" ще станат най-многобройната група сред младите американци, изпреварвайки по численост англоезичните си връстници.

 

Чия е Северна Америка?

 

На пръв поглед, ситуацията в САЩ много прилича на тази във Великобритания, Нидерландия или Франция, където масовата имиграция води до постепенно изтласкване на местното население. Истината обаче е, че вероятната етнокултурна метаморфоза в Съединените щати принципно се различава от европейската. Включително, защото испаноезичните граждани не биха могли де се смятат за истински пришълци. Нито дори за по-чужди, отколкото англоезичните бели американци. Ще припомя, че когато първите британски колонисти се появяват в Северна Америка през ХVІІ век, испанските преселници отдавна и активно усвояват значителна част от сегашната територия на САЩ. Така например, град Сейнт Августин във Флорида е основан от тях през 1565, испанският град Санта Фе в Тексас - през 1610, както и Сан-Франциско (1776) и Лос Анджелис (1780) в Калифорния. Впрочем, испански произход имат и имената на редица северноамерикански щати: Флорида, Колорадо, Невада, Ню Мексико и Калифорния. Според Парижкия договор от 1763, сложил край на Седемгодишната война между големите европейски държави, река Мисисипи е определена за граница между владенията на Испания и Великобритания в Северна Америка. Всички територии, разположени на запад от нея, както и южно от 31-вия паралел (т.е. две трети от сегашната територия на САЩ) са признати за собственост на испанската корона. През следващите сто години обаче, границата, разделяща анлоезична и испаноезична Америка претърпява драматични промени и в крайна сметка се измества по река Рио Гранде, която в момента е основната преграда пред потоците мигранти, насочващи се към САЩ.

 

                                     Северна Америка през 1800

 

Какво се случва през този един век? Съединените щати нееднократно предлагат на Испания да купят от нея Флорида, но постоянно получават отказ. През 1819 обаче, испанците са ангажирани в борбата с латиноамериканското освободително движение и вече не държат толкова на Флорида. По това време бъдещият президент на САЩ генерал Андрю Джексън навлиза на територията на полуострова, преследвайки местни индиански племена, и завладява няколко испански укрепления, под предлог, че там се укриват индианци. В резултат от започналите преговори Испания е принудена да отстъпи Флорида на САЩ срещу пет милиона долара. Впрочем, според договора Адамс-Онис от 1819, испанците се отказват и от претенциите си за Орегон, срещу което Съединените щати им гарантират, че няма да претендират за територията на Тексас и земите, южно от 42-ия паралел и западно от изворите на река Арканзас. Тези гаранции обаче се оказват нетрайни. Както е известно, територията, която остава испанска според договора Адамс-Онис, малко по-късно се оказва част от независимо Мексико. Първоначално отношенията между мексиканците и американците се развиват нормално - англоезичните колонисти безпрепятствено пресичат границата и се заселват в Тексас, без това да поражда протести от мексиканските власти. Скоро обаче, мексиканското правителство започва да изпитва безпокойство от факта, че пришълците в Тексас вече са повече от испаноезичните жители и забранява имиграцията. Мерките му против северноамериканските нелегални мигранти закономерно провокират вълнения сред американските колонисти. Основната причина за последвалия конфликт обаче е решението на мексиканското правителство да забрани робството, което изисква от северноамериканските колонисти да освободят над пет хиляди чернокожи роби. Разбира се, тексаските плантатори отказват да го сторят и започват въстание през 1836, довело до обявяването на т.нар. Тексаска република. Известно време независимият Тексас съществува като своеобразен буфер между Мексико и САЩ, при това мексиканците все още контролират и двата бряга на река Рио Гранде, като фактическата граница преминава на 150-200 км северно от нея. Присъединяваонето на Тексас към САЩ през 1845 става повод за голямата Американско-Мексиканска война, в резултат от която Мексико губи територията на сегашните щати Калифорния, Невада, Юта, Аризона и Ню-Мексико, части от Колорадо и Уайоминг, както и остатъците от Тексас, с обща площ над 1,5 млн. кв.км, т.е. почти половината си територия. Последвалите партизански действия на местните мексиканци не се оказват успешни, поради което им се налага или да напуснат домовете си, или да станат американски граждани. Сегашната граница между Мексико и САЩ е утвърдена окончателно в резултат от т.нар. "сделка на Гадсден" (тогавашният американски посланик в Мексико) през 1853, когато мексиканският президент Санта Ана склонява да отстъпи срещу 10 млн. долара територия с площ 120 хил. кв. км, южно от река Хила.

 

"Планът Ацтлан"- фантазии и реалност

 

Естествено, всички тези събития, довели до загубата на половината мексиканска територия, разположена на север от Рио Гранде, оставят трагична следа в историческата памет на мексиканската нация, а най-известните участници във войните със САЩ се превръщат в национални герои. Между другото, това се опитва да използва по време Първата световна война и германският генерален щаб, предлагайки на Мексико да влезе във войната на страната на Централните сили. Именно тази историческа трагедия обяснява и периодично появяващите се планове за възраждането на т.нар. "Велик Ацтлан". Тази идея възниква преди повече от половин век, изтъквайки две основни причини, даващи основание на днешните мексиканци да претендират за югозападните щати на САЩ. Първата е, че са потомци на испанците, контролирали териториите на запад от Мисисипи в съответствие със сключените за целта международни договори. А втората е, че освен на испанците, мексиканците са потомци на ацтеките, населяващи от векове въпросните земи. Историците все още не могат да кажат с точност, къде е била прародината на ацтеките, които доминират в днешно Централно Мексико при откриването на Америка от Колумб. Ясно е обаче, че те са дошли в Мексико от север, както и, че езиците, близки до ацтекския език "науатъл", който и до днес се говори в страната, са били разпространени на огромно пространство, чак до днешния американски щат Орегон. Тоест, на практика, езиците от уто-ацтекското езиково семейство са били основните езици на коренното население в района на Кордилерите, от изворите на река Мисури и парка Йелоустоун до свещения за древните мексиканци вулкан Попокатепетел, и се срещат и от двете страни на сегашната граница между Мексико и САЩ (с тази разлика, че в Мексико ги говорят 2 млн. дущи, докато в САЩ - едва десетина хиляди). Тоест, базиращата се на древните легенди научна хипотеза, че прародина на ацтеките са именно северноамериканските щати, където и до днес има родствени на тях племена (като команчите например) звучи достатъчно правдоподобно. Както е известно, за разлика от САЩ, където индианското население е подложено на радикална сегрегация, испанските колонизатори масово са практикували смесени бракове, в резултат от което метисите са голяма част от днешното население на Латинска Америка. И, ако само 3% от населението на САЩ има индиански корени, в Мексико такива имат абсолютното мнозинство от жителите на страната. Което намира отражение не само в националната култура, но и в битовото самосъзнание.

Всъщност, идеята за естественото право на мексиканците да живеят на земите на предците си и да ги владеят, за първи път е формулирана открито в щат Колорадо от т.нар. "Студентско движение на чиканосите от Ацтлан" (чиканос наричат коренното мексиканско население в югозападните щати на САЩ), което през 1969 публикува "План за духовно развитие Ацтлан". През 70-те години на миналия век в Тексас, Ню Мексико и Калифория пък съществува и т.нар. Национална партия на обединената раса (Partido Nacional de La Raza Unida, известна повече като La Raza), която дори печели редица победи на местните избори. Тя обаче се разпада през 1978, а идеите за Ацтлан сякаш губят привържениците си. Истината обаче е, че те продължават да съществуват в съзнанието на американските "латиноси", макар че в момента сепаратизмът не е особено популярен сред испаноезичното население в югозападните щати на САЩ.

 

Мирната реконкиста

 

Всъщност, упадъкът на политическия сепаратизъм сред американците от мексикански произход се обяснява до голяма степен с успехите в тяхната борба за повече права. В крайна сметка, латиносите няма защо да се отделят, след като вече се чувстват "на своя земя" и в САЩ. Истината е, че те си осигуриха такъв статут в страната, че с навлизането на нови мигранти вече не се осъществява процес на постепенната им "американизация", а точно обратното - налице е фактическа латиноамериканизация на цели окръзи и щати (т.е. прословутият „котел за претопяване” вече не функционира). На първо място, испанскят език се използва масово и съвсем свободно в САЩ. Тексас, Невада и Ню Мексико на практика вече са двуезични щати, тъй като официалните постановления на властите, сайтовете на администрацията и повечето табели и названия са както на английски, така и на испански. За разлика от тях, в Калифорния, Флорида и Аризона, английският все още се смята за официален, но на практика и там дублирането на официалните текстове на испански се среща достатъчно често. Което е обяснимо, тъй като делът на испаноезичните граждани в Калифорния достига 40%, а в най-големия град на Флорида - Маями, латиносите отдавна са стабилно мнозинство. В САЩ функционират можество училища, където се преподава на испански, а в англоезичните испанският е втори изучаван език. Общият брой на американските ученици, учещи испански, е по-голям от този на всички изучаващи други световни езици, включително немски, френски, италиански или китайски.

По време на избори, повечето американски политици задължително държат речите си на испански в окръзите с голям дял латиноси. Специално място се отделя и на празниците, свързани с мексиканската общност в страната. Така например, рожденият ден на мексиканския правозащитник Сезар Чавес се отбелязва на федерално ниво, наред с този на Мартин Лутър Кинг и президентите Джордж Вашингтон и Ейбрахам Линкълн (в Калифорния денят на Сезар Чавес е обявен за неработен). Освен това, всяка година на 5 май, на цялата територия на САЩ се отбелязва "Денят на латиноамериканската гордост" ("Синко де Майо", когато се чества победата на мексиканската армия над френските окупационни сили през 1862). Честването на това събитие изглежда още по-впечатляващо предвид факта, че американците не празнуват например победата си във Втората световна война. Всичко това обяснява, защо партията La Raza и другите сепаратистки движения от миналото не успяват да пробият на политическата сцена - като цяло, получилите американско гражданство латиноси са доволни от политиката на федералните власти към тяхната общност.

 

Опитите за ограничаване на миграцията

 

На този фон възниква въпросът, защо въпреки че поне на пръв поглед не съществуват сериозни проблеми в отношенията между англоезичните и испаноезични американци, Републиканската партия на САЩ превърна миграционния въпрос в проблем номер едно за страната? На първо място, това се дължи на огромния нелегален трафик на мигранти. През 2021 например, над 1,7 млн. нелегални мигранти бяха задържани при опит да пресекат границата на САЩ. При това те не просто нарушават законите за влизане в страната. В средите на нелегално проникналите мигранти се формира благоприятна почва за далеч по-сериозни престъпления. Както е известно, в последно време в един от най-големите проблеми за американското ФБР се превърнаха мексиканските наркокартели, постепенно изместили от водещите и позиции колумбийската мафия, която силно пострада от акциите срещу нея. Впрочем, освен с трафик на наркотици, етническите банди от мексикански мигранти са ангажирани и с редица други криминални активности. Разбира се, от тях страдат и местните латиноси, но благодарение на корпоративната структура на испаноезичната общност, нейните членове по-често съумяват да се защитят, докато възрастните бели фермери, живеещи в граничните с Мексико райони, се оказват обект на нападения и постоянен тормоз от етническите банди. Особено сериозни обаче са проблемите, свързани със сблъсъците между латиноамериканските и афроамериканските криминални групировки в по-големите градове, защото в този случай преразпределянето на зоните на влияние може лесно да ескалира в кървави сблъсъци на расова основа. Впрочем, постепенното изтласкване на афроамериканските банди от мексиканските вече е сурова реалност в криминалния сектор в САЩ. Затова, на най-различни нива, са налице поводи за сериозна загриженост във връзка с нарастването на нелегалната имиграция. От друга страна, каналите на имигрантския трафик от Латинска Америка към САЩ вече няма как да бъдат прекъснати. Всички прегради по пътя на мигранските потоци моментално провокират негативнате реакция на испаноезичната общност. Поради това, партията, която си позволи да лансира прекалено строги антиимигрантски мерки, рискува да загуби подкрепата на 20% от американските избиратели, което може да се окаже фатално за нея. Освен това, налице са и чисто икономически мотиви за подкрепа на латиноамериканската имиграция и, на първо място, критичната зависимост на редица отрасли от испаноезичните "гастарбайтери". Това се отнася най-вече за селското стопанство, където днес почти никой от белите и афроамериканците не иска да работи на полето). Затова едва ли някой, дори и Тръмп, би дръзнал да постави въпроса за пълното прекратяване на имиграцията в страната (както се случва през 20-те години на ХХ век например). Всъщност, това за което спорят в момента в Конгреса и Сената на САЩ, е гарантирането на максимална прозрачност на мигрантския поток, стимулиране на легалните канали за влизане в страната и паралелното пресичане на нелегалните, както и борбата с наркокартелите и тяхното разширяващо се влияние в латиноамериканската общност.

 

САЩ като бойно поле на "войната на цивилизациите"?

 

На фона на всичко казано дотук, нарастването на латиноамериканската общност в САЩ няма как да не безпокои американските стратези. В книгата си "Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната идентичност на Америка", появила се през 2004, Самюел Хънтингтън поставя ребром въпроса, дали САЩ не са застрашени да загубят себе си? Тоест, дали в страната няма да бъде осъществена радикална цивилизационна трансформация, в резултат от което хората с латиноамерикански произход ще започнат да преобладават над тези с европейски. Разбира се, в момента не би могло да се твърди, че Съединените щати са застрашени да се трансформират в своеобразна "Втора Латинска Америка". Според демографските прогнози, в средата на века делът на белите англоезични американци ще варира между 42% и 48%, а този на испаноезичните граждани - между 25% и 30%. И макар че това би означавало сериозна промяна в етно-расовия баланс, тя очевидно няма да е достатъчна за да постави под въпрос традиционното лидерство на белите американци от европейски произход. Освен това, повечето мигранти от държавите на юг от Рио Гранди доста бързо и масово започват да говорят предимно на английски. В момента свободно говорят испански 80% от второто поколение латиноамерикански имигранти и едва 40% от третото. Тоест, може със сигурност да се твърди, че испанският няма да измести английския като основен език за общуване на национално (а и на междуетническо) ниво. Допълнителен аргумент в подкрепа на тезата, че САЩ не са застрашени от "тотална латиноамериканизация", са новите демографски тенденции очертали се през първата четвърт на ХХІ век. На първо място е спадът на раждаемостта в държавите, генериращи миграция към САЩ. През последните двайсет години например, сумарният коефциент на раждаемост в Мексико е намалял почти 1,5 пъти - от 2,6 до 1,8 и днес вече не се различава толкова много от коефициента при белите американци - 1,6. Още по-голям е спадът на раждаемостта в такива големи латиноамерикански държави като Колумбия (1,39) и Бразилия (1,49), които са най-големите, след Мексико, генератори на мигранти към САЩ. Впрочем, дори в Гватемала, която открай време се смята за "крепост" на патриархалните репродуктивни традиции, сумарният коефициент на раждаемост е намалял до 2,2, плътно доближавайки се до показателя за просто въпроизводство (по данни на Института за здравни показатели и оценка - IHME). Което означава, че притокът на латиноси, ерозиращ позициите на традиционните за САЩ бяла и чернокожа общности, ще намалява.

Вторият фактор, препятстващ латиноамериканизацията на САЩ, е нарастването на имиграцията от азиатските държави. Азия е много по- населена от Латинска Америка, а съвременните средства за комуникация вече позволиха на потока от легални азиатски имигранти да надхвърли този от разполагащи с американски визи латиноси (това е факт от 2020 насам). От друга страна, това допълнително усложнява етно-расовата ситуация в Съединените щати. По-вероятен обаче изглежда друг негативен за съвременните американци сценарий, според който е възможно в бъдеще испаноезичните щати от американския Югозапад да се откъснат от САЩ и дори да потърсят някаква форма на интеграция с Мексико, възстановявайки по този начин статуквото от 1836. Както вече споменах, най-късно до 2050, в редица щати като Тексас, Аризона, Ню Мексико, Калифорния и вероятно във Флорида и Невада, латиносите ще се превърнат в етническо мнозинство. Ще припомня, че още през 2015 испаноезичните ученици бяха мнозинство в средните училища в Калифорния (52%) и Тексас (51%), а делът на испаноезичните студенти в Калифорнийския държавен университет в Лос Анджелис достигна 58%. На пръв поглед, това наистина повишава вероятността от сецесия на американския Югозапад. В случая обаче липсват редица фактори за да може подобен сценарий да стане реалност. На първо място, засега Мексико е с над три пъти по-ниско жизнено равнище, отколкото САЩ (а разривът между граничните щати на двете страни е още по-голям), т.е. липсват сериозни икономически мотиви северноамериканските щати да напуснат най-богата държава в света за да търсят интеграция с далеч по-бедна от нея. Това обстоятелство, както и споменатото по-горе благосклонно отношение на федералните власти към идентичността на испаноезичната общност в САЩ, не дават особени шансове за поява на партии, призоваващи за създаването на т.нар. "Велик Ацтлан". В момента в югозападните американски щати липсва каквото и да било по-сериозно сепаратистко движение. С по-голяма популярност (макар, че и тя е доста скромна) там се ползват групите, призоваващи за независимост на отделни щати, като Калифорния и Тексас, но без да я обвързват с мексиканската идентичност.

 

Вместо заключение: някои сценарии за бъдещето

 

От всичко, споменато дотук, се налага изводът, че в обозрима перспектива не може да се очаква евентуално разцепление в САЩ по линията между англоезичните американци и латиносите, още по-малко пък сецесия на югозападните щати или създаването на "Велик Ацтлан". Далеч по-вероятно изглежда политическото разцепление между либертарианците и консерваторите в страната, в който латиносите ще се окажат и от двете страни на барикадата. Освен ако това противопоставяне не се задълбочи дотолкова, че да постави под въпрос ефективността на федералните структури в САЩ и, особено, ако политическата криза съвпадне и с икономическа. В такъв случай би могла да възникне вероятност за обособяването на Калифорния и Тексас, но то ще има чисто регионален, а не етно-расов характер. Действително, ако това се случи, двата отделили се щата ще имат мексиканско или по-точно латиноамериканско мнозинство, но това въобще не означава, че правителствата им ще се ориентират към Мексико, като лидер на обновения макрорегион. Причината е, че всяка от тези хипотетични нови държави ще е с по-голям БВП от Мексико, което сериозно би ограничило лидерските му амбиции. Тоест, при подобно развитие би могло да се говори по-скоро за създаване на регионална конфедерация, чието ниво на интеграция ще напомня повече на това на НАФТА, отколкото на ЕС.

 

* Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.3 2024