Геополитическите аспекти на миграционната криза в Европа

Това е най-високото ниво от 2016 насам и представлява 17%-но увеличение спрямо данните за 2022, което говори за последователна възходяща тенденция през последните три години.

Навремето Ангела Меркел отбеляза, че миграцията може да се окаже "съдбоносен въпрос за целия Европейска съюз", който е в състояние както да консолидира европейците, така и да ерозира европейското единство. Действително, тъй като проблемите, свързани с потоците мигранти, стават все по-остри, отношението към миграционната политика се превръща в първостепенен въпрос, от чито рещение пряко зависи бъдещето на ЕС.

Както е известно, в края на 2023 държавите от ЕС се споразумяха относно правилата за приемане на мигранти и бежанци (Новият пакт за миграцията и предоставянето на убежище), като отговорността за това вече ще се разпределя пропорционално между всички страни членки. Те влизат в сила през настоящата 2024.

Документът дава яснота относно регистрацията  на нелегалните мигранти при влизането им в ЕС, процедурата за разглеждане на молбите за предоставяне на убежище, както и, коя държава носи отговорността за това, а също за способите за разрешаване на кризисните ситуация в тези сфера. В съответствие с пакта, държавите, разположени по външната гроница на ЕС (каквато е и България) могат да избират, дали да приемат определената им квота бежанци, или да заплатят съответната компенсация в специално създадение фонд на Съюза. Ще припомня, че през януари 2024 в страната ни вече бяха върнати от Австрия първите такива мигранти.

Според Reuters, броят на мигрантите, влезли в ЕС през миналата 2023 е доста по-малък отколкото през 2015, когато беше фиксиран максимален мигрантски поток от над милион души. През 2023 броят на мигрантите е около 400 хиляди, което обаче е много повече, в сравнение с минимума, фиксиран през 2020 (100 хиляди). Както вече споменах, повечето от тях са проникнали на територията на Съюза по море (над половината са дошли от Африка в Италия или Малта).

Необходимостта от споделяне на отговорността за приемането на мигрантите между страните членки възникна на фона на отказа на някои от тях, най-вече от Източна Европа, да приемат мигрантите, влезли на територията на Италия и Гърция. Според действащото в момента т.нар. Дъблинско споразумение, претендентът за убежище може да го получи само в първата страна, в която е влязъл, прониквайки в ЕС. В тази връзка италианските власти например посочват, че това правило води до усилване на натиска върху страната и другите европейски средиземноморски държави заради близостта им до бреговета на Африка, откъдето върви един от основните мигрантски потоци. Затова, през ноември 2023, Италия, Гърция, Кипър и Малта, поискаха тази система да бъде променена.

Миграционните вълни към Европа

От втората половина на ХХ век насам, отношението на европейците към миграцията премина през няколко фази. През 1960-1970-те години например, тя не пораждаше опасения. Бурният ръст на БВП, доброволният отказ на метрополиите от повечето им колонии и отхвърлянето на крайния национализъм в периода след Втората световна война, формираха благоприятна среда за приемане на имигранти. Още повече, че последните сравнително бързо си намираха място в обществото на страните, преживяващи икономически бум и страдащи от дефицит на работна сила. Освен това, в миграционните потоци от онзи период преобладаваха представители на културно близки региони (Южна и Югоизточна Европа и Латинска Америка), което не водеше до остри обществени сблъсъци. В началото на 1980-те години обаче, съществено нарасна делът на мигрантите, представляващи други цивилизации - най-вече от Африка и Близкия Изток. При това, ако преобладаващите преди това мигранти от Югославия, Португалия, Гърция или Аржентина се интегрираха бързо в обществата на Германия или Франция, представителите на ислямската цивилизация формираха устойчиви собствени общности, съхраняващи тяхната идентичност и традиции. Паралелно с това се активизираха такива влиятелни играчи от ислямския свят като Саудитска Арабия и Иран, които започнаха да оказват политическа подкрепа на единоверците си в Европа. Всичко това доведе до известно втвърдяване на миграционната политика. Във Франция например, по инициатива на Шарл Паскуа (вътрещен министър през 1993-1995) беше приет нов имиграционен закон, ограничаващ възможностите за получаване на френско гражданство. В тази връзка Паскуа заяви, че "Франция традиционо е била държава на имигранти, но вече не иска и не може да бъде такава".

В началото на ХХІ век обаче станахме свидетели на нова вълна на либерализация на миграционната полтика в държавите от ЕС. Това се обяснява донякъде с разширяването на Съюза и присъединяването на много бивши социалистически страни, превърнали се в източник на евтина и квалифицирана работна сила, успешно конкурираща се с тази от Африка и арабския свят. Освен това, центърът на тежестта при вземането на решенията относно принципите на миграционното законодателство постепенно се измести от национално към общоевропейско ниво, т.е. оказа се в ръцете на брюкселските "еврократи", традиционно залагаши на прокарването на либералните ценности, а не на защитата на националните интереси. На пръв поглед изглеждаше, че в европейския "котел за претопяване", демонстрирал ефективността си в хода на интеграцията на испанци и поляци, българи и ирландци, ще може да се справи и с африканците и арабите. Брюксел и правителствата на държавите, формиращи гръбнака на Съюза (и най-вече Германия и Франция), упорито прокарваха концепцията за мултикултурализма, без да обръщат внимание на протестите на консервативната десница. Мултикултурната идилия обаче не продължи дълго, а миграционната криза през 2015-2016 показа, че ЕС е изправен пред огромен проблем.

„Арабската пролет” като генератор на нелегални миграция

По време на т.нар. "Арабска пролет" и особено след началото на войната в Сирия, към легалната миграция към Европа (с която "еврократите", повече или по-малко, се справяха) се добави и масов поток от нелегални имигранти, чиито размери достигнаха почти два милиона души годишно. Активно участващите в този процес криминалнни мрежи за трафик на хора бързо организираха постоянни канали за прехвърлянето на мигранти - в зоната на Гибралтар, на Малта и Сицилия, Крит и другите гръцки острови в Егейско море. Това изправи ЕС пред онтологичната дилема, дали да продължи да се представя като "най-хуманната цивилизация", готова да приюти всички бежанци и жертви на конфликти, или да започне своеобразна война срещу нелегалната миграция, поемайки и свързаните с това рискове за собствения си имидж? Впрочем, миграционният поток се оказа и изпитание за европейската солидарност, защото тази огромна маса от хора първоначално се концентрира в малка група гранични европейски държави, докато останалите имаха избор - или да ги подкрепят, споделяйки бремето на непредвидените разходи и грижи, или да не го сторят. В тази ситуация, през 2015, Съветът по външните работи на ЕС (включващ външните министри на страните членки) взе решение за т.нар. "задължителни бежански квоти". Тоест предлагаше се пристигащите мигранти да бъдат разпределени във всички членове на Съюза, пропорционално на икономическия им потенциал. Макар на пръв поглед това да означаваше, че неособено богатите постсоциалиистически държави ще трябва да поемат по-малко "бежанци", отколкото Германия или страните от Северна Европа, те категорично отказаха да го сторят. Позицията им беше формулирана ясно от унгарския външен министър Петер Сиярто: "Ще се борим с феномена на нелегалната миграция... задължителните квоти застрашават сигурността на целия континент. Затова, ние, централноевропейците сме единни в позицията си против тях". В случая Сиярто визираше Полша, Чехия и Словакия, които заеха аналогична позиция. Както е известно, споровете за разпределянето на бремето, свързано с мигрантите, продължават и днес. През юни 2023 изглеждаше, че страните от ЕС са намерили взаимноприемливо решение - онези от тях, които не са готови да приемат своята квота мигранти, имат право да не го сторят, ако платят по 20 хил. евро на човек. Източноевропейските държави обаче, не приеха и този вариант - при гласуването му България, Литва и Словакия се въздържаха, а Унгария и Полша открито се обявиха против. Полското Външно министерство например, обяви исканите суми за "наказателни глоби". От Брюксел обачи контрират несъгласните с аргумента, че те получават от бюджета на ЕС дотации, които далеч надхвърлят въпросните "глоби", т.е. според "еврократите" се държат като неблагодарници. Така очерталата се пукнатина в на пръв поглед здравите основи на Съюза има сериозна първопричина. За да се оцени обективно характерът на конфликта, следва да се отговори на два въпроса: дали имиграцията наистина застрашава сигурността на континента, както заяви Сиярто и, защо именно източноевропейските държави толкова твърди възразяват против миграционния поток, въпреки предлаганите им облекчения?

Реалистични ли са сценариите за възможна етническа и расова трансформация на Европа

На пръв поглед изглежда, че опасенията на онези, които предупреждават, че "европейският проект", може да бъде "удавен" от надигащите се миграционни вълни, са силно преувеличени. Макар че делът на имигрантите и техните потомци в ЕС нараства, обшите темпове на този растеж не са чак толкова големи. Така, по данни на Eurostat, в началото на 2020, общият дял на чужденците, живеещи в държавите от Съюза е бил 8,4%. Ако изключим европейците, мигриращи в рамките на ЕС, цифрата намалява до 5,3%, което не е много. Както е известно, по време на масовото заселване в САЩ и Аржентина например, делът на мигрантите е бил много по-голям, без това да е довело до фатални последици. Впрочем и днес в Европа има държави, където делът на чужденците е доста по-голям от средния за континента като Швейцария (25%) и Люксембург (47%) например. Ако тази динамика се запази, в края на ХХІ век делът на "чужденците" няма да надхвърля 15-20%. Тоест, кошмарните сценарии на автори като Тило Сарацин (автор на популярния и в България бестселър "Германия се самоунищожава"), според които коренните европейци скоро ще се превърнат в етническо малцинство, нямат шанс да се реализират. Именно на цитираните по-горе цифри се основават и аргументите на защитниците на мултикултурализма и концепцията за отворените граници. Истината обаче е, че въпросните цифри са само "върха на айсберга" с който на Европа предстои да се сблъска. На първо място, имиграцията в САЩ, Аржентина или дори в днешна Швейцария или Люксембург се осъществява от региони с близка култура. Основните генератори на мигранти към САЩ отпреди повече от сто години са били Германия, Ирландия, Австро-Унгария, а към Аржентина - Испания и Италия. Тоест, става дума за обмен на хора между държави, принадлежащи към една и съща (западната) цивилизация. Днес обаче, огромната част от имигрантите в Европа са хора с друга култура, чиито представи за живота силно се различават от западните. Те не просто изпъкват на общия фон, но често са в очевидно противоречие с общоприетите европейски норми. На второ място, делът на чужденците не отразява реалната тежест на общностите с неевропейска култура. Освен това, да не забравяме, че наред с получилите право на убежище има поне ощо толкова (а всъщност много повече) претенденти за него, които също вече са в Европа. Така, през 2010, броят на родените в "трети страни" граждани на ЕС беше около 12 милиона души. Днес броят им почти се е удвоил, тъй като всяка година Съюзът издава почти милион паспорти на новите си граждани (825 хил., през 2016, 995 хил., през 2017, 827 хил., през 2021). От 2003 насам годишната "чиста миграция" (отчитаща както онези мигранти, които са получили паспорти, така и тези, пребиваващи със статут на чужденци, както и напусналите ЕС) никога не е падала под 1,5 млн. души, а през 2021 (т.е. още преди вълната от украински бежанци) достигна 2,3 млн. Тоест, регистрираният през предходното десетилетие ръст на чужденците с малко над три милиона е в най-добрия случая едва 20% от реалният ръст на чуждите диаспори. Огромният дял от този прираст не се отразява в статистиката за чужденците, а се размива в статистиката за "съгражданите". Проблемът обаче е, че юридическата натурализация не означава и ментална натурализация, т.е. новите европейски граждани най-често продължават да се идентифицират не с гражданското общество на новото си отечество, а с етническата група на съплеменниците си или с религиозната общност на своите единоверци. На трето място, към цитираните по-горе цифри следва да добавим нелегалната миграция, която трудно може да се отчете точно , но със сигурност става дума за стотици хиляди годишно, да не говорим, че ролята и за криминализацията на Европа е непропорционално голяма. На четвърно място, Eurostat работи с общи цифри за миграцията, докато на практика не може да се говори за равномерно разпределяне на имигрантите на територията на континента. Процесът на натрупване на нови етно-социални елементи е много избирателен и води до появата на анклави, при това в най-знаковите за т.нар. "Стара Европа" региони. Затова нека разгледаме по-внимателно, какво всъщност се случва в "сърцето" на Западноевропейската цивилизация и по-точно в три държави, които в течение на последните триста години играеха роля на "локомотиви на глобализацията", бяха лидери в колонизирането на другите континенти и преди време сами са генерирали миграция към най-различни точки на света. Става дума за Нидерландия, Великобритания и Франция.

Корените на проблема: европейската колонизация на света

Както е известно, Нидерландия е сред първите страни, където побеждава Реформацията, и първата (поне според Маркс) буржоазна държава. Освен това, в течение на дълги години тя е свообразен лидер на прогреса в Европа, а днес претендира да е лидер по отношение на своята откритост и привързаност към мултикултурализма. В началото на 2022 делът на хората, родени извън Нидерландия и потомците им, беше 25,7% от населението на страната. Което е много повече, отколкото в ЕС, като цяло. Населението на Нидерландия демонстрира динамичен ръст, с което не могат да се похвалят повечето други европейски държави. В периода 2000-2021 то е нараснало с 1,551 млн. души, т.е. с 9,7%. Следва да отбележа обаче, че целият този прираст се дължи на имигрантите. Броят на коренните холандци, както и на голямата част от представителите на други европейски етноси, значително е намалял. Имигрантите, идващи предимно от Ислямския свят (от Мароко до Индонезия), както и от района на Карибите, предпочитат да се концентрират в мегаполисите, където по-лесно могат да намерят добре платена работа или да се издържат по друг начин. В резултат от това, в трите най-големи градове на страната неевропейското население вече е мнозинство: 52,3% - в Ротердам, над 55% - в Хага и 55,6% - в Амстердам.

Във Франция пък е официално забранено да се дават данни за етническия състав на страната. От 1978 насам там не се позволява да се води статистика за расата и етническата принадлежност на гражданите (под предлог че това напомня за законите на колаборационисткото правителство във Виши). Достъпни са само данните за миграционното движение и страните, които го генерират. От началото на ХХІ век във Франция всяка година са влизали не по-малко от 200 хиляди мигранти, като делът на тези от други европейски държави е под 50%. През 2018 френското Външно министерство е издало 256 хиляди разрешения за пребиваване в страната, а през 2021 - 276 хиляди. Основните държави, генериращи мигранти са: Алжир, Мароко, Португалия, Тунис, Италия, Турция и Испания. Не бива да забравяме обаче, че трите южноевропейски държави в този списък са първите, които приемат огромния мигрантски поток отАфрика към Европа, т.е. далеч не всички техни граждани, преселващи се във Франция, са с европейски произход. Всъщност, ако използваме някои косвени данни, можем да добием известна представа за реалния етнокултурен баланс във френското общество. Така например, през 2010, и двамата родители на 80% от новородените във Франция също са били родени в страната (което, разбира се, включва мигранти от второ и следващите поколения). През 2021 обаче, този дял е намалял до 68,6%. При това, поне единият родител на 27,5% от тези новородени деца е роден извън Европа. Впрочем, мястото на раждане, както и гражданството, също не са достатъчно точен индикатор за реалния национален състав. Защото при подобен подход децата и внуците на имигрантите не могат да се отличат от потомците на коренните етнически французи. В същото време социологически проучвания сочат, че имигрантите от второ поколение, израснали в чуждестранно обкръжение, демонстрират още по-ярко изразена идентичност с културата на предците си, отколкото техните родители, които съзнателно са напуснали страната си за да се преселят във Франция. Истинска сензация в това отношение станаха резултатите от редовно провеждащите се медицински прегледи за наличие на гени на сърповидно-клетъчна анемия, които са разпространени на Африканския континент и защитават местното население от маларията, докато в Европа се проявяват като наследствена обремененост. Данните от тях ясно показват присъствието на африкански генофонд във френската популация, като в същото време позволяват да се определи делът на африканските и европейските гени в общия "котел за претопяване". Оказва се, че в периода 2000-2018 делът на новородените с африкански корени във Франция е нараснал от 19% до 40,3%. Показателно е също разпределението на носителите на гена на сърповидно-клетъчната анемия по департаменти. В Бретан например, делът им е минимален - 8,3%, докато в столичния регион Ил-дьо-Франс този дял е 72,3%. Което означава, че в момента повечето малолетни жители на Париж са с неевропейски произход.

С най-подробна миграционна статистика разполага Великобритания. Макар че страната излезе от ЕС, тя продължава да е свързана с континентална Европа и характерните за Обединеното кралство тенденции са сходни с тези в останалите европейски държави.

През 1971 коренните жители (т.е. белите британци и ирландци) са били 97,5% от населението на страната, а през 2011 делът им е намалял до 82,8%. Което означава, че за 40 години  делът на мигриралите във Великобритания е нараснал 7 пъти. През 2021, 12,9% от жителите на страната са принадлежали към неевропейски етнически групи, като най-мнобройни са тези от Южна Азия, Тропическа Африка и Ислямския сват. Оттогава насам годишното миграционно салдо в Обединеното кралство варира в диапазона 200-300 хиляди дущи, достигайки през 2021 исторически максимум от 500 хиляди. Паралелно с това намалява собственото коренно население - с между 20 и 100 хиляди души годишно. Тоест, в момента съотношението между дела на коренните британци и този на мигрантите е 77% към 23%. От ключово значение в случая е и възрастовият състав на различните етнически групи. Най-многобройни сред мигрантите са хората в млада трудоспособна възраст, т.е. това са силни и активни хора, решени да се борят за място под слънцето, при това далеч не всички от тях вече имат семейства или са ги прехвърлили от родината си във Великобритания. При коренните британци, напротив, най-многобройна е групата на пенсионерите, родени през годините на следвоенния "бейби бум". И, ако днес, делът на коренните британци от цялото население на страната е 77%, сред децата по-малки от пет години той е едва 67%, а сред тези на възраст 35-39 години е 65%. Тоест, над 1/3 от гражданите от най-активната възрастова група са част от етническите малцинства. Което означава, че фактическото влияние на имигрантите върху политиката и икономическото развитие на Обединеното кралство може да се окаже доста по-голямо, отколкото е формалния им дял от населението. Особено показателни за процесите, касаещи идентичността, са динамиката и разпределението на изповядващите различни религии. Така, пррез последните двайсет години делът на британските мюсюлмани е нараснал със 130%, докато този на последователите на англиканската църква е намалял два пъти. При това, докато най-много британски мюсюлмани са на възраст 10 години, този показател при англиканците е 75 години. Впрочем, характерна за Великобритания е и тенденцията, която се забелязва и в Нидерландия и Франция - концентрацията на имигрантите в големите градове. Ако през 2021, белите гимназисти са били 71% от всички, в повечето райони на Лондон, Бирмингам, Лийдс и Манчестър делът им е едва 20%-30% от всички (при това делът на коренните британци е по-малък от 20%). Освен това, в повечето райони на големите британски градове, само 20% от новородените са бели британци. За сравнение, през 2021, в страната като цяло, този дял е бил 62%, а в дълбоката провинция (Уелс, Девън и Корнуол) той е цели 95%. Тоест, можем да констатираме, че броят на носителите на "новото цивилизационно начало" в Западна Европа бързо нараства. Делът им в групата на хората от най-активната трудоспособна възраст е толкова голям, че властите няма как да не се съобразяват с него, да не говорим, че ако става дума само за мъжете, този дял вече е почти 50%. Що се отнася до най-големите градове, там мигрантите вече са мнозинство, а при децата доминират тотално над коренните жители. И тъй като ключова роля вcв всички важни събития обикновено играят жителите на столиците, няма да е пресилено да заключим, че някои европейски нации вече са оставили бъдещето си в ръцете на новото поколение мигранти.

Може ли тенденцията да бъде пречупена

Все повече коренни европейци се опасяват, че миграционният поток може съвсем скоро да промени необратимо облика на Европа. Това обяснява и постоянният ръст на популярността на Марин Льо Пен във Франция или изборната побeда на Партията на свободата на Герт Вилдерс в Нидерландия. Дали обаче би могло да се разчита, че укрепващите позициити си консервативни и популистки формации могат да променят очерталата се тенденция, пресичайки новото "Велико преселение на народите"? Това не изглежда особено вероятно по ред както обективни, така и субективни причини. На първо място, между Европа и Африка е налице гигантски икономически и демографски разрив. По БВП на глава от населението над половината африкански държави изостават в пъти от средното европейски равнище. А миграционното движение винаги се насочва към региони с по-високо жизнено равнище. В същото време историята показва, че няма непроницаеми граници, като това важи с още по-голяма сила за днешните общества. Събирането на семействата, браковете, следването, търговията, туризмът и спортът са само основните измежду множеството канали, които нито една държава в света на е в състояние да прекъсне. Ще припомня, че дори най-затвореният режим в света - този в Северна Корея - не може да постигне стопроцентова изолация, да не говорим за либералната Европа. Което означава, че африканците, както и жителите на Близкия и Средния Изток, ще продължат да се преселват на Стария континент. И ще го правят, докато нивото на доходите в собствените им страни не се доближи до европейските, което за повечето държави от региона изглежда невероятно както в краткосрочна, така и в средносрочна перспектива.

Ако се съди по демографските тенденции, миграционният поток би следвало не само да не отслабва, а напротив -да се усилва. Защото населението в Африка и редица държави от Ислямския сват продължава да демонстрира бърз растеж, докато коренното население на Европа постоянно намалява. Сравнението между тоталните коефициенти на плодовитост (TFC) показва, че в средностатистическите семейство в бедните африкански страни се раждат три-четири пъти повече деца, отколкото в аналогичните семейства в най-богатите държави в Европа. Сегашната раждаемост в Африка гарантира удвояване и дори утрояване на населението с всяко ново поколение, докато европейската раждаемост не е в състояние да осигури дори простото възпроизводство.

Очевидно е, че нарастването на населението в Африка ще поражда демографски натиск, т.е. увеличаващите се маси от хора ще се стремят да се преселят, а най-удобната за тях цел - както от географска, така и от социална гледна точка - е именно Европа. Според някои прогнози, до 2050 броят на африканците ще достигне 2,5 млрд. души, т.е. ще бъде пет пъти по-голям от този на жителите на ЕС, а в края на века вероятно ще достигне 4 млрд., т.е. ще надвиши с цял порядък броя на северните си съседи от Съюза. При това положение, преселването дори на 10% от африканците в Европа ще се окаже достатъчно за превръщането на коренните нации в ЕС в етнически малцинства. А да не забравяме, че освен от Африка, миграционни потоци към Съюза генерират и други гъстонаселени и бързо нарастващи региони на света. Това са обективните факти, работещи за етнокултурната трансформация на Европа. В същото време са налице и сериозни субективни фактори, пречещи за изграждането на труднопреодолима за мигрантите преграда около ЕС.

На първо място сред тях е нуждата от работна сила. Намаляването на местното население автоматично поставя въпроса за попълването на служителите, на първо място в сектора на услугите, а в перспектива - и във всички останали отрасли на икономиката. И, ако недостигът на работници в индустрията вероятно би могъл да се компенсира чрез широкото използване на робототехниката и изкуствения интелект, в сферата на услугите автоматизация ще се осъществи доста по-трудно.

На второ място, развитите държави се нуждаят от ресурси, с каквито разполагат държавите, генериращи миграционни потоци. Френската ядрена енергетика например, която осигурява почти половината електроенергия в страната, изпитва остра нужда от уран, който се внася от такива страни като Нигер и Намибия. Най-големите европейски производители на алуминий - Франция и Испания - са критично зависими от доставките на боксити от Гвинея. Половината от добива на кобалт, който е изключително необходим за толкова популярната в ЕС "алтернативна енергетика", се осъществява в Демократична република Конго.
Списъкът е дълъг и показва, защо европейският бизнес не би искал да влошава отношенията си с най-важните страни-износителки, тъй като евентуално изграждане на "желязна завеса" за мигрантите рано или късно може да доведе до крайно болезнени ответни санкции, касаещи именно износа на суровини. Истината обаче е, че най-сериозният субективен фактор, който с всяка изминала година намалява шансовете за изграждане на ефективна преграда пред миграцията, е самата политическа система на ЕС, която е силно уязвима за натиска на всевъзможни организирани малцинства. Както вече посочих, европейската парламентарна демокрация няма как да пренебрегне исканията на групите, формиращи над 10% от избирателите в много страни членки на ЕС и почти 50% от тези в големите градове. Впечатляващото политическо влияние, демонстрирано от движението Black Lives Matter, опиращо се на афроамериканската общност в САЩ (под 13% от населението) е отличен пример за това. Всички изброени по-горе фактори пречат на рязкото ограничаване на имиграцията в ЕС и правят създаването на "непроницаема преграда" против нея изключително малко вероятно. За да промени радикално миграционната си политика, всяка държава от Западна Европа ще трябва да осъществи истинска "вътрешна революция", която при определени условия би могла да доведе и до излизането и от ЕС.

Ситуацията в Централна и Югоизточна Европа

Както е известно, така очертаните проблеми с нарастващото миграционно предизвикателство касаят най-вече т.нар. "Стара Европа". При постсоциалистическите държави от "Новата Европа" те имат доста по-различни измерения. На първо място, въпросните страни са с по-ниско жизнено равнище (1,5 пъти по-ниско от това във водещите западноевропейски държави). Съответно, местният трудов пазар, да не говорим за социалната система, не са толкова привлекателни за мигрантите (за разлика от богатите си западни съседи, държавите от Източна и Централна Европа не осигуряват толкова щедри пособия и привилегии на пришълците). Освен това, самият пазар на труда на изток от условната линия Берлин-Виена е много по-малък: в рамките на ЕС въпросните страни, сред които е и България, са свикнали да са източник по-скоро на трудова емиграция, а не привлекателен център за трудовата имиграция. Друга особеност на „източната част” на ЕС е липсата на развити исторически връзки с днешните региони, генериращи масова миграция към Европа. Жителите на бившите колонии не само са формирали многопластови контакти с някогашните метрополии, но и говорят техния език, което също улеснява проникването им в ЕС. Без значение, дали мигрантите от Сенегал, Мали или Чад възнамеряват да учат или да работят във Франция, плановете им могат да се осъществят именно благодарение на това, че товорят френски.

В София, Варшава или Будапеща те се сблъскват с трудно преодолима езикова бариера, която често се оказва по-ефективна от бариерите по границите на ЕС. Накрая, интересите на политическите и бизнес елитите от източната част на Съюза не са зависими от миграционния фактор: в страните им няма нито толкова остра нужда от евтина работна ръка, нито толкова силна зависимост от суровините и ресурсите на държавите от Глобалния Юг. Освен това, поради всичко споменато по-горе, в Полша, Чехия, Словакия или България все още не са се формирали сериозни имигрантски общности и, следователно, те все още не са се превърнали във важен политически фактор, от който да зависи успеха на местните парламентарни партии. Тъкмо поради това, предвид незавидната съдба на западноевропейските нации, заливани от „миграционното цунами” (ако използваме израза на Герт Вилдерс), източноевропйските лидери (но не и българските, разбира се) си позволяват да приемат превантивни мерки, без оглед на финансовия шантаж на Брюксел, който настоява за равномерно разпределяне на миграционното бреме, заплашвайки в противен случай да лищи непокорните си членки от дотации.

Ясно е също, че всички, касаещи миграионния проблем, базови различия между източните и западните членове на ЕС са свързани по един или друг начин с колониалната епоха. Почти всички западноеврпейски държави са имали колонии или активно са участвали в колониалната активност на най-близките си съседи (шведските и германски търговски капитали например, държат значителна част от акциите на британската Източноиндийска компания, а датските търговци инвестират големи суми в търговията с роби). От една страна, бившите метрополии в рамките на колониалната система са по-богати, а от друга – са свързани с множество политически, икономически и културни връзки с бившите си колонии. Източноевропейските членове на ЕС, напротив, никога не са имали колонии и дори сами са били повече или по-малко време под колониално господство (България например, почти 500 години). В резултат от това те, освен че са по-бедни, но и нямат никакви исторически връзки и „мостове”, по които към тях да преминават мигрантите от другите континента.

По-голямата икономическа привлекателност на западноевропейските държави и исторически формиралата се близост между тях и бившите им колонии, рязко повишава интензивността на миграционния поток и поражда в западната част на ЕС онова кълбо от проблеми, каквито засега няма източната част на Съюза. В този смисъл, би могло да се говори за връщане на историческото махало и своеобразна „контраколонизация” на Западна Европа от африканците и азиатците като пряка последица от някогашната колонизация на Африка и Азия от западноевропейците. Тоест, в момента, на жителите на Западна Европа се налага да плащат историческа сметка и очевидно няма да могат да я изплатят скоро.

Статистиката показва, че макар по време на колониалния период огромната част от африканския континент е част от (западно)европейските империи, темповете на икономически растеж в колониите и метрополиите драстично се различават - 2,5 пъти в полза на вторите. И без това огромният разрив в жизненото равнище не само че не намалява, а напротив - постоянно се задълбочава. На свой ред, Източна Европа, която не разполага с колониални ресурси, като западните и съседи, но пък и не е подложена на колониално потисничество като "Глобалния Юг", демонстрира средни темпове на развитие, но изоставането и от колониалните метрополии също нараства. След краха на колониалната система обаче, възниква точно обратната ситуация. В момента както в Източна Европа, така и в Африка доходите на глава от населението нарастват доста по-бързо, отколкото в Западна Европа, т.е. възникналият през предишните столетия разрив постепенно намалява. В същото време, темповете на преодоляване на икономическата пропаст между бившите колонии и метрополиите, не са особено впечатляващи, затова и мигрантският поток няма как да отслабне и през следващите десетилетия. В момента сме свидетели на своеобразен "колониален бумеранг", който се стоварва върху главите на потомците на онези, които са го хвърлили преди няколко столетия. Източноевропейските нации обаче, нямат нищо общо с колониализма и, ако брюкселските "еврократи" продължат да настояват те задължително да поемат част от миграционния поток, рискуват сериозно да ерозират единството в рамките на ЕС.

Миграционният проблем в Русия

Истината е, че не само ЕС има огромен проблем с миграцията (легална и нелегална). С подобен проблем се сблъсква и Русия, както и останалите държави от Източна Европа, които не са членки на Съюза или НАТО. В тази връзка ще припомня, че само по време на последната новогодишна нощ полицията в Санкт Петербург арестува три хиляди мигранти, като в резултат от проверката им е установено, че над 600 от тях са нелегални, а сто е трябвало да бъдат депортирани от страната.

Липсва пълня яснота относно общия брой на имигрантите в Русия, както и на техния статут. Така, според някои данни, през 2022 той е бил 10 милиона души. Твърди се, че около 4 млн. от тях, живеят и работят на територията на столицата Москва и Московска област. Ако към тях добавим нелегалните мигранти, може да се окаже, че само в този район са съсредоточени между 4,8 и 9 милиона чужденци, формиращи между 25% и 50% от цялото население.

По данни на ООН, през 2020 Русия е била на четвърто място в света по абсолютен брой на мигранти (твърди се, че броят им е 11,58 млн. души или 7,9% от населението), след САЩ (43,43 млн. души или 13,1% от цялото население), Германия (14,22 млн. души или 17% от населението) и Саудитска Арабия (13 млн. души или 37,3% на населението).

Междувременно, мигрантите в страната продължават да нарастват, като според други данни (чиято достоверност обаче е спорна), само през 2023 броят им се е увеличил с 3,5 млн. души – от 13,4 до 16,9 млн. души, при това броят на издадените разрешения за работа е намалял от 2,22 млн. до 2,06 млн., което означава, че голямата част от тях работят нелегално.

Повечето от новите имигранти идват от Киргизстан и Таджикистан (тук е мястото да припомня, че преди войната между Русия и Украйна, броят на украинските трудови мигранти беше почти два милиона души, а и днес е над милион). Както е известно, в Таджикистан живеят 9,8 млн. души, а в Киргизстан – 6,7 млн..

Ако горните данни са верни, излиза, че в момента над 10% от живеещите на територията на Руската Федерация са легални и нелегални имигранти.

Истината е, че ситуацията с мигрантите в Русия е дори по-лоша отколкото в Европа. В Европейския съюз живеят 447 млн. души, докато в Руската Федерация – 146 млн. От което следва, че процесът на заместване на местното население с чуждестранно е доста по-мащабен, отколкото в ЕС. Делът на руснаците от цялото население на страната също намалява с всяка изминала година, като според официалното преброяване, само през последните 12 години руснаците са станали с 6 млн. по-малко, т.е. ситуацията е сходна с тази в България.

При това, фактите сочат, че мигрантите нямат намерение да се интегрират в руското общество, още по-малко пък, да бъдат асимилирани от него, а предпочитат да формират собствени общности, в които пресъздават обичайния за страните от които са дошли начин на живот: заселват се компактно, изтеглят и семействата си в Русия, получават (законно или не) руско гражданско и формират затворени етнически анклави със собствени закони, като при това обикновено са настроени враждебно и дори агресивно към приелата ги руска нация. В тази връзка ще припомня, че през октомври 2023 експерти на Федералната агенция по въпросите на националностите осъществи анонимно проучване сред мигрантите, от което става ясно, че над 43% от тях биха искали да живеят на територията на Русия според законите на шариата, а не според руското законодателство. При това 15% са готови да участват в незаконни политически действия, включително бунтове срещу властта.

На този фон едва ли е изненадващо, че криминалната активност и проявите на агресия от страна на мигрантите към приелата ги руска общност постоянно ескалират. Което пък принуждава властите (особено след началото на войната с Украйна) да предприемат все по-твърди мерки срещу подобни прояви – включително арести и експулсиране на мигранти обратно в родината им, или пък мобилизирането им в армията. Паралелно с това се работи активно и за пресичане на каналите за нелегална имиграция, което вече доведе до арестите на редица корумпирани висши чиновници, обвинени, че срещу определени суми са легализирани пристигналите в страната нелегални мигранти.

Според доклад на Френския институт за международни отношения (IFRI), мигрантите в Русия се оказват по-податливи към радикално-ислямистката пропаганда, отколкото, докато са живеели в родината си. Тоест, нивото на религиозния радикализъм сред мигрантите мюсюмани е по-високо, отколкото в собствената им страна.

В тази връзка се посочва например, че младите узбекски имигранти в Русия се сблъскват там с традиционния ислям, който доста се различава от узбекската религиозна традиция. В самия Узбекистан „външните признаци на религиозната принадлежност отразяват най-вече социалния или семеен статут, а не са проява на крайна религиозност”, т.е. религиозността на местното население е изразена много по-слабо, отколкото изглежда на пръв поглед. Едва 16,7% от младите хора до 30-годищна възраст твърдят, че се молят поне един път дневно (сред представителите на по-възрастните поколения този дял е 26,1%), 9,3% четат или слушат Корана поне веднъж седмично (срещу 11,2%), 42,3% спазват постите по време на Рамазана (срещу 50%) и само 26,1% от младите узбеки смятат религията за „много важна” (при среден дял от всички анкетирани 29,6%). При това голямото мнозинство узбеки (74%) не са проявявали интерес към политическия ислям, докато не са емигрирали от страната, т.е. този интерес е възникнал едва след като са се преселили в Русия. Според статистиката на IRFI, в тази страна работят между 3 и 5 милиона узбеки, половината от които са с постоянно жителство. Русия приема над 80% от всички узбекски трудови мигранти (тук е мястото да напомня, че такива вече има и в България), като огромното мнозинство от тях са млади хора. През 2019 например, 41% са били на възраст под 29 години, а 73% - на възраст под 39 години. В доклада на IFRI, като основна причина за радикализацията на мигрантските общности в Русия, директно се посочва разривът им със стабилизиращия фактор на националната и семейна общност и слабият механизъм за адаптация и контрол от страна на руските власти. В резултат от това, освен местоработата и общежитията, единственото пространство за общуване на младите мигранти се оказва джамията или друг тип места за молитви. Там те придобиват усещане за колективна идентичност и солидарност, което много бързо се трансформира в откровен салафизъм или други радикални религиозни форми. По данни на IRFI, сред най-уязвимите за радикалната ислямистка идеология са именно младите узбекски мигранти, които не говорят добре руски. Тоест, френският аналитичен център потвърждава наличието на сериозна заплаха за възникване на редикални ислямистки общности в средите на мигрантите на територията на Русия, изтъквайки при това, че нивото им на радикализация е много по-високо, отколкото в страните, откъдето са дошли.

Демографският фактор: най-новите тенденции

Още в края на миналото столетие зачестиха прогнозите, че в бъдеще числеността на населението на планетата ще нараства все по-бавно. Никой обаче не очакваше, че промените ще настъпят толкова скоро. В момента цели макрорегиони са засегнати от процес на стремителен спад на раждаемостта, при това в отделни случаи, той придобива немислими досега размери. Паралелно с това се рушат утвърдените стереотипи, тъй като спадът засяга и страни, за които съвсем доскоро беше характерна изключително висока раждаемост. Очерталите се на този фон редки огнища на "демографско възраждане", т.е. възобновяване на семейната активност след период на депресия, допълнително объркват изледователите, затруднявайки изготвянето на дългосрочни прогнози. С други думи, анализът на данните за раждаемостта през миналата 2023 дават изобилна храна за размисъл на демографите, а и не само на тях, изправяйки ги в същото време пред нови загадки.

Малко теория

Основният критерий в това отношение е тоталният коефициент на плодовитост (total fertility coefficient, TFC). Грубо казано, TCF показва средния брой деца, които би родила една жена през целия си фертилен период (за България той е между 15 и 49 години) в зависимост от повъзрастовата плодовитост за съответната година. Ясно е, че за да е налице поне просто възпроизводство жената трябва да има най-малко две деца. Тоест, ако TCF е повече от две, следващото поколение ще е по-многобройно от предишното и съответното общество (племе, народ, гражданска нация и т.н.) ще нарасне числено, но ако TCF e под две, то ще намалее. Професионалните демографи отчитат и два други съществени фактори: първият е съотношението между момчетата и момичетата, а вторият - детската и юношеска смъртност. Нарущаването на пропорцията в полза на мъжете създава "излишни трети", които трябва да бъдат извадени от баланса. На второ място, за възпроизводството е много важно родените деца да достигнат зряла възраст, когато вече могат да се възпроизвеждат. Отчитайки тези фактори, е видно, че в държавите с развито здравеопазване, TCF следва да е не по-малък от 2,10-2,15, а в онези , където все още е налице значителна детска смъртност, тоталният коефициент на плодовитост трябва да е поне 2,5 или повече. Би могло да се каже, че TCF представлява своеобразен "демографски барометър", с чиято помощ демографите могат да прогнозират най-близкото бъдеще на народите, което може значително да се различава от текущата ситуация. Тоест, възможно е в момента конкретната държава да демонстрира добри темпове на демографски ръст, но ако TCF на населението и вече е под нивото на простото възпроизводство, това означава, че скоро ръстът ше бъде заменен от спад. Затова нека видим, какво показват данните за TCF за миналата 2023, събрани от съответните статистически служби.

Новите зони на демографска криза

Обикновено сме свикнали да смятаме Европа за своеобразен глобален епицентър на демографска депресия, което дори породи редица митове за "репродуктивната непълноценност" на християнската религия и европеидната раса. Истината обаче е, че европейците вече не са сами на дъното на рейтинга за раждаемостта в света. В момента има редица други региони, които са в същата или дори в още по-лоша ситуация. Най-малко изненадващ в това отношение е демографският срив на Южна Америка, която е най-близко до Европа в културно-цивилизационен аспект. Определящият тенденциите на субконтинента южноамерикански гигант Бразилия вече е под 75% от TCF, необходим за постигане поне на просто възпроизводство (т.е. броят на децата е под 75% от броя на родителите). Още по-лоша е ситуацията в Колумбия, Аржентина, Чили и Уругвай. В цяла Южна Америка има само две, при това сравнително слабонаселени държави, където TCF е над 2, т.е. броят на децата е по-голям от този на родителите, и това са Боливия и Парагвай. Тази тенденция набира скорост от средата на миналото десетилетие, като не е ясно, какви размери би могла да придобие. През 2023 TCF на Колумбия например, която доскоро се разглеждаше като пример за висока раждаемост, е бил едва 1,39, т.е. 1,5 пъти по-нисък от необходимия за просто възпроизводство, като само за година спадът е с 15%.

Истинска сензация обаче, е небивалият спад на раждаемостта в петролните монархии от Персийския залив, които поне на пръв поглед, разполагат с всичко необходимо за да имат многодетни семейства: високи доходи на глава от населението и закони, съобразени с шариата. Въпреки това, в момента и тези арабски общества са се сринали до нивото на най-богатите европейски нации. Което създава впечатление, че високите доходи и луксозният живот играят ролята на своеобразно противозачатъчно средство, дори в онези държави, където използването на контрацептиви не е особено популярно.

Така например, през 2023, раждаемостта в Саудитска Арабия, Кувейт и Бахрейн  е била 1,5 пъти под критичното ниво от 2,10-2,15. Абсолютният антирекорд в региона на Предна Азия обаче се държи от Обединените арабски емирства, чиито TCF е бил едва 1,13. Което означава, че ако тази тенденция се запази, следващото поколение граждани на ОАЕ ще бъде два пъти по-малобройно от сегашното.

Статистиката обаче сочи, че и това не е дъното. Най-мощният спад на раждаемостта, който по-скоро прилича на "популационна анихилация" е налице в Източна Азия. Така, в Сингапур, Хонконг и Тайван очакваният брой на децата вече е два пъти по-малък от този на родителите, а в Южна Корея TCF е достигнал 0,72, което означава прогнозируемо тройно съкращаване на населението с всяко ново поколение. При това, както в Сингапур, така и в Южна Корея раждаемостта продължава да намалява с високи темпове, макар да изглежда, че повече от това вече няма накъде.

На този фонд, дори регистрираният през 2023 от Китай своеобразен антирекорд - TCF от 1,06, не изглежда чак толкова зле. Ако в Корея и Сингапур сривът на раждаемостта започна дълго преди пандемията, резкият и спад в Китай първоначално се свързваше с прекалено строгите санитарни мерки през 2020-2021. Отмяната на ограниченията обаче, засега не води до промяна в така очерталата се тенденция. Впрочем, за да можем да направим окончателни изводи, вероятно ще трябва да изчакаме до края на 2024. Засега Китай може да е доволен, че през 2023 неговият TCF не е намалял, оставайки си на това необичайно ниско за тази страна ниво. Въпреки това, демографите вече ревизират към понижение прогнозите си относно числеността на китайското население и, ако допреди няколко години, очакванията бяха, че към края на ХХІ век броят на китайците ще намалее до 780-790 млн. дущи, сега се твърди, че той едва ли ще е повече от 720 млн. Дали това означава, че Китай е обречен да остане далеч зад Индия, чието население вече е по-голямо от китайското и продължава да нараства? Действително, едва ли някоя друга държава ще може да отнеме водещата роля на Индия поне до края на века. В същото време обаче, прогнозите на мнозина експерти, че дотогава населението на страната ще стане два пъти по-многобройно от китайското, няма да се сбъднат. Макар че засега раждаемостта в Индия остава по-висока, отколкото в изброените по-горе макрорегиони, тя също вече е под нивото, необходимо за просто възпроизводство. През 2023 индийският TCF e бил 1,8, което също е своеобразен антирекорд за най-населената държава на планетата. Засега населението на Индия продължава да се увеличава по инерция, но ако тенденцията се запази, още в средата на века тази демографска свръхдържава, която е един от драйвърите на глобалния популационен растеж, ше престане да играе тази роля. И, ако в края на 2023 населението на страната е било 1,43 млрд. души, към края на века то вероятно ще намалее до 1 млрд.

Единственият макрорегион, който запазва потенциала си за демографски ръст, най-малкото през следващите две поколения, е Тропическа Африка. И там обаче са налице сериозни промени. Редица държави, които на границата между ХХ и ХХІ век бяха близки до физиологически възможния максимум на раждаемостта, днес, т.е. двайсетина години по-късно, демонстрират сравнително умерени репродуктивни показатели, които леко надхвърлят простото възпроизводство. Става дума например за Габон (чиито TCF е 2,82), Етиопия (2,74) и Кения (2,69). Тази тенденция е най-очевидна в Ботсуана (2,25) и ЮАР (1,88). Тоест, ЮАР ще е първата африканска страна, която ще навлезе във фаза на намаляване на населението, само че това ще се случи най-рано в средата на века. На противоположния полюс са държавите от Сахел, където всяко следващо поколение е почти два пъти по-многобройно от предишното: Нигер (5,92), Мали (5,44) и Чад (5,17), но и там броят на децата и размерите на семействата осезаемо намаляват. Което означава, че предишните прогнози, според които африканското население ще надхвърли четири милиарда души, едва ли ще се сбъднат. При всички случаи обаче, в края на века в Африка ще живеят над три милиарда души. Като цяло, сегашните тенденции принуждават експертите да ревизират дългосрочните си прогнози относно населението на планетата в посока към понижение. Можем да очакваме, че нарастването на числеността на човечеството ще спре още в средата на ХХІ век. При това данните сочат, че през 2050 ще е налице значителен естествен спад на населението не само в Европа, но и в Източна Азия, както и в двете Америка, което ще се "компенсира" единствено от нарастването му в Тропическа Африка.

Тенденциите в Ислямския свят

Доскоро Ислямският свят се смяташе за може би най-перспективната в демографско отношение територия на планетата. Мнозина дори разглеждаха бързото нарастване на мюсюлманските нации за опасна заплаха за останалите, докато самите ислямски лидери виждаха във високата раждаемост огромен коз в конкуренцията със съперниците. Както показва цитираният по-горе пример с монархиите от Залива обаче, днес ислямът вече не е гаранция за висока раждаемост.

Най-малко в три зони на "цивилизационен конфликт", където преди радикалните ислямисти разчитаха именно на репродуктивните предимства на собствените си общества, въпросните предимства вече не съществуват. Така, през 2023 ТCF на Израел е бил 2,79, на Египет - 2,53, на Йордания - 2,4, на Сирия - 2,27, на Ливан - 1,52, на Иран - 1,49, на Армения - 1,81,  на Грузия - 1,79, на Турция - 1,59, на Азербайджан - 1,57, на Хърватска - 1,5, , на Македония - 1,49,  на Албания - 1,3, и на Босна и Херцеговина - 1,22. Впрочем, експертите и преди обръщаха внимание на смяната на местата на лидерите в демографската конкуренция между държавите в Близкия Изток. Така, през последните десетина години, раждаемостта при израелците е по-голяма от тази на арабските им съседи. Тази промяна се дължи най-вече на общността на еврейските религиозни фундаменталисти, които традиционно имат много деца. Истинска сензация обаче е изоставането на мюсюлманите от Турция, Азербайджан и Иран от хритиянските им съседи в Южен Кавказ, където смяната на демографските тенденции се осъществява буквално пред очите ни. През 2022 например, беше фиксиран срив на TCF на Азербайджан с почти 10%, при това на фона на впечатляващия ръст на същия показател в Армения (+8%). Подобна динамика въобще не съответства с резултатите от военно-политическото противопоставяне между тези две страни (в което Баку удържа безапелационна победа) и поне засега демографите не могат да го обяснят.

Друго сравнение, което изглеждза парадоксално от гледна точка на наложилите се стереотипи, касае Балканите: там Албания и Босна се превръщат в "демографски аутсайдъри", отстъпвайки по своя TCF на всичките си християнски съседи.

Разнопосочните тенденции в Европа.

Разбира се, това не означава, че европейските християнски (или по-скоро "постхристиянски") държави са оазиси на сравнително "демографско благополучие". Повечето членове на ЕС също са засегнати от спад на раждаемостта. При това, за пореден път сме свидетели на промяна в класацията на европейските държави в зависимост от техния културно-религиозен бекграунд. Само допреди половин век се смяташе, че най-многочислените семейства са в Южна Европа, в православните държави от Балканите и в католическото Северно Средиземноморие, докато протестантският Север на континента демонстрираше очевидно пренебрежение към семейните ценности. По-късно обаче, настъпиха много сериозни промени. В началото на ХХІ век начело в европейската класация за раждаемостта се оказаха скандинавските държави, където спадът в раждаемостта неочаквано беше заменен от ръст (най-вече, благодарение на нарастващата имигрантска общност), докато Италия, Испания, Гърция, както и сериозно пострадалите от "прехода" славянски държави на Балканите преживяха много сериозен срив. Което позволи на някои анализатори да твърдят, че именно протестантското общество се адаптира най-добре към съвременния свят, доминиран от западните ценности, докато при наследниците на католическата традиция това става по-трудно, а православните общества изпитват своеобразен шок. Тази на пръв поглед убедителна теория обаче, се опровергава от очерталите се нови тенденции. Ако погледнем данните за 2023, ще видим, че на Балканите е налице своеобразно демографско възраждане. Така, ТСF на Черна гора е 1,82 (+0,05), Сърбия - 1,68 (+0,02), България - 1,78, Латвия - 1,33 (-0,14), Естония - 1,28 (-0,13), Литва - 1,15 (-0,12), Полша - 1,22 (-0,11), Украйна - 0,93 (-0,23), Франция - 1,67 (-0,13) и Ирландия - 1,57 (-0,11). Специално внимание заслужава сривът в Полша, където през миналата година бе поставен своеобразен антирекорд. И то, въпреки най-строгите в ЕС мерки за ограничаване на абортите, предвидени от полското законодателство. Полският опит за пореден път показва, че в съвременното общество борбата с абортите има изключително морално-нравствени измерения, но въобще не е ефективен инструмент на демографската политика.

Впрочем,ситуацията с раждаемостта в Русия също не е добра. По своя TCF страната е в последната една трета на глобалната класация, но е преди държавите от последната 1/5, където ситуацията е най-трагична. Впрочем, руският показател е сходен със средния за Европа – така, през 2023 нейният TCF е бил 1,41, тоест малко под този на Унгария (1,5), Румъния (1,49) или Словакия (1,47) , но е почти същия като TCF на Великобритания (1,42) и Германия (1,37) и доста по-висок от онзи на Канада (1,24), Италия (1,23) и Япония (1,21). При всички случаи обаче, тази ситуация не отговаря на поставените от правителството цели в сферата на демографията.

Ако отново се опитаме да потърсим корелацията между раждаемостта и религиозната традиция, ще видим, че днес нещата стоят по същия начин, както и преди повече от половин век: начело са православните държави (Сърбия, България, Румъния), следвани от католическия "клъстер" (Франция, Ирландия, Хърватска, Унгария), докато най-успешните протестантски нации -Чехия, Швеция и Норвегия, са чак на трето място в тази своеобразна класация. Разбира се, не може да се говори за каквато и да било твърда обвързаност между религиозните корени и актуалния TCF, тъй като на дъното на европейската класация се намират както православни (Украйна и Кипър), така и католически (Литва, Испания, Полша) нации.

На фона на почти повсеместния и дори ускоряващ се спад на раждаемостта, интерес представляват отделни региони, където статистиката регистрира точно противоположния феномен - повишаване на коефициента на възпроизводство. През 2023 в тази "група на изключенията" се оказаха няколко държави, но тук ще посоча само онези, при които нарастването на ТCF не е случайно и еднократно колебание, което се регистрира за първи път, а представлява повече или по-малко устойчив процес, наблюдаван от няколко години насам. За кои държави става дума? В Западна Европа това е Португалия, в Южен Кавказ - Армения, а на Балканите - вече споменатите Сърбия и Черна гора. Абсолютни световни "рекордьори" в рамките на "демографското възраждане" обаче са две централноазиатски страни: Казахстан и Узбекистан. В първата, от 2015 насам, TCF e нараснал с над 10% (от 2,73 на 3,03). В Узбекистан пък е налице още по-смайващ ръст от 2,49 до 3,52 (1,5 пъти). Този феномен трудно може да бъде обяснен, особено предвид факта, че в други държави от Централна Азия, като Таджикистан и Киргизстан, раждаемостта не нараства. Възможно е ръстът в Казахстан и Узбекистан да се дължи на комбинацията между няколко благоприятни фактора: бързият икономически растеж (при това на общества, които все още нямат високи потребителски стандарти), религиозният ренесанс и компенсационното завръщане на все още ненапълно забравената ценност на многодетното семейство след прекалено резкия спад на раждаемостта през периода 1990-2010.

Всичко това показва, че сегашната латиноамериканизация на Северна Америка и ислямизацията на Европа, в съвсем обозримо бъдеще могат да бъде заменени от „африканизацията” на обширни пространства от света, като освен Европа и Северна Америка, този процес вероятно ще засегне и Южна Америка и Западна Азия. Тоест, мигрантите от Африка южно от Сахара все по-активно ще заселват територията на половината планета, разположена от двете страни на Атлантика, а вероятно и Близкия Изток и дори Предна Азия. Все още не е ясно, какъв ще е съставът на мигрантската вълна към застаряващата и губеща население Източна Азия, но в авангарда им вероятно ще са мигрантите от разположените в близост Филипини и Индонезия, макар че и там темповете на нарастване на населението бързо намаляват. Възможно е също, за първи път от векове насам традиционната за Далекоизточната цивилизация висока плътност на населението да бъде заменена от умерена.

Като втори по значение епицентър на миграционни процеси (макар и несравними с тези от Субсахарска Африка) се очергава Централна Азия (т.е. петте постсъветски републики от региона плюс Афганистан). Логично е да се предположи, че основната цел на миграционните потоци от този регион ще е постсъветското пространство и най-вече Русия, макар че притегателни за жителите на Централна Азия могат да се окажат и богатите и религиозно близки държави от Близкия Изток.

Заключение

Сред поредните илюстрации за сериозността на мигрантския проблем беше решението за възстановяване на граничния контрол между някои страни членки на ЕС, включително между Германия и Полша, Италия и Словения, както и между Хърватска и Унгария. Добре известно е, че Брюксел особено се гордее със свободното движение на хора, стоки и капитали в рамките на шенгенското пространство и досега нямаше случай, еврократите да се отказват от това несъмнено постижене, възстановявайки преградите по границите. Ще припомня, че те не го направиха дори по време на предишната миграционна криза през 2015-2016, когато мнозини ги призоваваха да го сторят, включително за да бъде намален рискът от тероризъм. Впрочем, и сега редица европейски политици ни уверяват, че става дума за временни мерки, които скоро ще бъдат отменени.

Истината обаче е, че освен тези, са необходими и редица други мерки, които, на практика, а не само на думи, да гарантират сигурността на европейските граждани. Управляващите обикновено твърдят, че са способни да се справят с проблемите и, че работят по създаването на едни или други механизми за целта. Мнозина например предлагаха организиране на координиран контрол на мигрантския поток от арабските и африкански страни, срещу което на държавите, от които мигрантите се насочват към Европа (като Тунис, Турция и т.н.) да бъде предоставена щедра финансова подкрепа. Сега вече е ясно обаче, че това не решава проблема.

Междувременно европейските граждани виждат какво се случва и не смятат, че наистина са защитени. Съответно, нараства съпротивата им срещу управляващите, на което сме свидетели в Германия, Нидерландия, Франция, Полша, Италия, Испания, Гърция, Хърватска и другаде. Именно затова едва ли можем да очакваме, че възстановеният контрол по някои вътрешни граници на ЕС действително ще се окаже временна мярка. За това говори, в частност, стремителното влошаване на ситуацията в сферата на сигурността около и в самата Европа, което при това не се случва стихийно, а изглежда управляемо и координирано, както впрочем се развиват и всички мащабни регионални и глобални процеси в историята, поне през последните сто-двеста години.

Именно заради тези страхове на европейците австрийският външен министър Александър Шаленберг заяви на срещата си със своите колеги, провела се в края на октомври 2023 в Люксембург, че: "Около Европа се е формирал огнен обръч, който постоянно се стеснява и се все повече се разгаря. Не става дума само за Украйна. ЕС би следвало да помисли и за ситуацията в Армения и Азербайджан, в Близкия Изток, както и в държавите от Сахел".

Впрочем, според Виена, нестабилни си остават и Западните Балкани. Затова австрийският външен министър Шаленберг смята, че: "те също трябва да бъдат наблюдавани, защого Брюксел вече не може да си позволи лукса да се концентрира само върху една криза". И, дори ако вниманието му се насочи към израелско-палестинския конфликт", "не бива да изпускаме от поглед и останалите кризи".

Разбира се, съвсем не е достатъчно само да се следи развитието на ескалиращите кризи в близост от ЕС, а следва правилно да бъде оценена ситуацията и да се направят съответните изводи, които след това да залегнат в основата на точните решения. Именно в това отношение обаче, Съюзът открай време не демонстрира особена ефективност. Лидерите му са свикнали "да замитат проблемите под килима" и вместо да ги решават заблуждават гражданите на ЕС с илюзии и празна идеология, акцентирайки върху "необходимостта от защита на нашите ценности". В същото време, самите те често не са наясно, за какви точно ценности става дума и предпочитат да ги "опаковат" като "либерално-демкратични". Нещо повече, "еврократите" упорито налагат разбирането за жизненоважното значение на въпросите, касаещи сексуалната ориентация, сякаш точно те най-много безпокоят в момента мнозинството европейци. Истината обаче е, че последните настояват техните политически избраници да се ангажират най-вече с гарантиране сигурността на държавата и физическата сигурност на всеки неин гражданин, сигурността на децата им, на имуществото, както и на традиционните им ценности и начин на живот, утвърдени в течение на столетия.

Тоест, проблемите пред ЕС няма как да бъдат решени без преди това да бъде възстановена здравата основа на всяко едно общество: безопасност, мир, стабилност и устойчива икономика, гарантираща на хората хуманни условия на труд и достойни доходи, позволяващи им да водят нормален живот.

* Национален консервативен форум