19
Нед, Май
23 Нови статии

Геополитическата битка за Черния континент: стратегията на основните външни играчи

брой 2 2024
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Новата редакция на Концепцията за външната политика на Руската Федерация (КВП РФ), утвърдена с президентски указ през март 2023, очерта принципно новите измерения в стратегията на Русия, акцентирайки върху ключовите формиращи тенденции в рамките на новата международна среда и обвързвайки ги с националните интереси на страната.

Доста по-различни, в сравнение с предишната концепция от 2016, изглеждат и регионалните приоритети на руската външна политика, включително що се отнася до концептуалния подход на Москва към отношенията с държавите от Африка. Ако преди "развитието на партньорските отношения" чрез "разширяване на всестранното сътрудничество в общ интерес", бе поставено в края на списъка с регионалните приоритети на руската дипломация (1), сега нейният африкански вектор придобива ново значение, заемайки шестото място сред десетте основни регионални направления на външната политика на Русия и изпреварвайки за първи път Латинска Америка и държавите от т.нар. "колективен Запад" (2).

Действително, африканският раздел на КВП РФ вече изглежда доста по-съдържателен. От една страна, за първи път ясно е дефинирана основната цел на руската външна политика на континента - да съдейства за превръщането на Африка в "самобитен и влиятелен център на глобалното развитие" [2, с. 35]. В тази дефиниция се съдържат редица важни отправки: на първо място, признаването на цивилизационното многообразие на съвременния свят ("самобитността"), което означава безусловното спазване на принципа за ненамеса във вътрешните работи на държавите и уважение към техния суверенитет, както и отказ от налагането на каквито и да било модели на политическо устройство или икономическо развитие. На второ място, тази формулировка не само потвърждава нарасналата субектност на държавите от Африканския континент, но и признава наличието на определен потенциал за по-нататъщно укрепване на влиянието им на международната сцена. На трето място, се акцентира върху принципно важния за африканските страни проблем за развитието. Според много прогнози, Африка ще запази високите си темпове на демографски растеж и в хода на движението си към по-голяма урбанизация, което няма как да не промени структурата и обема на пазарите на държавите от континента, повишавайки значимостта и привлекателността им за международните инвеститори. Освен това, в КВР РФ се отбелязва, че в света е налице усилване на неравенството, причина за което е "усъвършенстваната неоколониална политика на редица развитии държави" [2, с. 35]. Ще припомня, че дискурсът за неоколониализма стана много характерен за руската политика след началото на войната в Украйна (3), а в случая с държавите от Африка, според руските официални лица, този подход позволява да се очертае и известна приемственост между политиката на СССР в Африка и сегашните руски концепции.

Втората част от раздела от КВП РФ, посветен на Африка, изброява основните приоритети на Русия по африканското направление. Сред тях са: продоволствената и енергийната сигурност; военно-техническото сътрудничество, съдействието за преодоляване последиците от конфликтите; увеличаване обемите на инвестициите; подготовката на кадри и прокарването на мултикултурния диалог [2, с. 36].

Следва да отбележа, че изтъкването на конкретни направления, които при това са напълно съотносими както с реалните възможности на Русия, така и с по-широкия моментен дискурс, може да се характеризира като стъпка напред по пътя към формулирането на пълноценна африканска стратегия на Москва, тъй като в предишните концепции се съдържаха само общи фрази относно „многоплановото взаимодействие” с държавите от континента.

Въпреки това, частта от КВП РВ, касаеща Африканския континент, продължава да се нуждае от по-сериозно осмисляне. Така, за разлика от някои други регионални направления (Ислямският свят и Латинска Америка), в Африка, на концептуално равнище, не е посочен нито един приоритетет партньор, макар че Русия поддържа отношения на всеобхватно стратегическо партньорство с редица държави от региона, като ЮАР например. Освен това, въпреки сериозните различия между отделните африкански страни, в Концепцията континентът се разглежда като единно, монолитно цяло. Нещо повече, не е съвсем ясно, какъв е общият подход към понятийното определение на региона в новата руска стратегия. От една страна, Африканският отдел на руското Външно министерство се занимава само с отношенията с държавите от Африка южно от Сахара, а споменаването в КВП РФ на Египет, като един от приоритетните руски партньори сред държавите от Ислямския свят[2, с. 34], води до заключението, че и други държави от Северна Африка могат да бъдет позиционирани в същата общност. От друга страна, при организацията на срещите на върха Русия-Африка, се залага на географския подход, който е свързан с общото членство на тези държави в Африканския съюз (АС). Ще напомня, че в концепцията не се посочва, за какъв брой държави се отнасят съдържащите се в нея препоръки, но ако се съди по обявените приоритети на сътрудничеството можем да предположим, че те касаят и северната част на Африка, където съдействието за гарантиране на продоволствената сигурност и военно-техническото сътрудничество също са част от „визитната картичка” на Русия.

Актуализацията на текущия подход на Москва към изграждането на взаимодействието и с държавите от Африканския континент е необходимата отправна точка, за съпоставката му с африканските стратегия на другите ключови играчи на континента.

Тук следва да отбележа, че проблематиката, свързана със стратегията на външните сили, включително Русия, относно изгражданета на отношенията с африканските държави е обект на сериозно внимание в академичната литература. Обикновено, като начална точка на този тип изследвания се приема тезата, че през последните години значението на Африка, като геостратегически важен регион, в международните отношения значително нарасна (4). В резултат от това е налице сериозна политико-идеологическа и социално-икономическа експанзия на външните играчи в държавите от континента, което намира израз и в техните доктринални документи в сферата на външната политика. За съжаление, следва да признаем, че предвид сегашната ситуация в света тези подходи се оказват, до голяма степен, антагонистични (7). Анализът на тази проблематика е важен и, защото практическото сравнение между африканските стратегии на САЩ, Русия, Китай, Франция и другите европейски държави, както и печелещите позиции в Африка играчи, представляващи т.нар. "Глобален Юг", не може да не влияе върху векторите на развитие на самите африкански страни (4). В руската африканистика изучаването на основните направления в стратегиите на различните външни играчи в Африка поражда интерес и, защото позволява те да се сравнят с мерките, които в новите условия би могла да предприеме самата Русия - както в средносрочна, така и в дългосрочна перспектива (5). Впрочем, анализите на новите моменти в отношенията между Русия и Африка, също сравняват руският подход към държавите от континента със стратегиите на другите големи играчи (6,7). Накрая, има и по-тясно специализирани изследвания в чиито фокус (до голяма степен по сходни причини) се оказват африканските стратегии на отделни големи играчи в контекста на променящата се ситуация в държавите от континента (8,9).

Настоящата статия предлага сравнителен анализ на стратегиите на Китай, САЩ и някои европейски държави. Определено ограничение в случая е, че извън рамките му остават концепциите на такива важни играчи като Турция, Индия и държавите от Персийския залив.

 

Новата ера в отношенията между Китай и Африка

 

Пред ноември 2021 беше приета общата стратегия на Китай в Африка, известна като "Сътрудничеството между Китай и Африка в новата епоха" (10). Този документ има редица особености, отличаващи го от очертания по-горе подход на Русия, да не говорим, че е значително по-обемен и подробен. На първо място, като своеобразна червена нишва в целия текст на китайската стратегия преминава идеята за значението на съвместното развитие. Още в първия параграф се посочва, че: "Китай е най-голямата развиваща се държава в света, а Африка е континентът с най-голям брой развиващи се страни" (10). Тоест, като една от идейните основи на сътрудничеството се посочва общата принадлежност на Китай и африканските държави към развиващия се свят, което означава, че пред тях има общи предизвикателства и задачи, предопределящи по-голямата им заинтересованост от координиране на техните действия в ключовите международни организации и институции. Това се отнася на първо място за ООН, където проблемите на развитието и деколонизацията са сред основните приоритети на огромното мнозинство държави от Африка на юг от Сахара (11).

На второ място, макар че в китайската стратегия се споменава "общият опит от миналото" на Китай и африканските страни, като косвен намек за колониалните практики на европейските държави (10), в текста на документа - за разлика от руския подход, терминът "неоколониализъм" не присъства пряко.

На трето място, показателно е, че в целия текст присъства признаването от страна на Пекин на субектността на африканските държави, към които Китай се отнася с "искрено, приятелски и като към равни" (10). Нещо повече, уникалното в случая е, че китайската стратегия се гради на взаимността: "Китай не само помага за развитието на африканските държави, съобразно националните им условия, но и заимства от мъдростта на древните африкански цивилизации" (10).

Съзнавайки, че обемите на китайската помощ за африканските държави и подкрепата от тяхна страна за Китай са несъпоставими, в текста на документа се съдържа и тезата, че "Китай е благодарен на африканските страни за голямата подкрепа и безкористна помощ, оказвани в течение на дълго време" (10). Показателен в това отношение е цитатът от стратегията, в който се посочва, че "китайският народ никога няма да забрави, как след ужасното земетресение през 2008, Екваториална Гвинея, чието население е едва два милиона души, отпусна два милиона евро за възстановяването на пострадалите китайски региони" (10).

На четвърто място, отношенията между Китай и Африка се развиват в ясно очертани идеологически рамки. Концептуална основа на китайския подход е изграждането " на по-тясна съвместна общност с общо бъдеще". Тази формулировка беше лансирана на Срещата на върха на Форума Китай-Африка (FOCAC, създаден през 2000), провела се в Пекин през 2018. Сред останалите ключови принципи на сътрудничеството по тази линия бяха посочени "искреността и взаимната обвързаност", както и "справедливостта и взаимната изгода" (10).

На пето място, характерно за китайската стратегия е честото споменаване на историческите корени на отношенията с африканските държави, тъй като в документа се проследява не само еволюцията на съвременния подход към взаимодействието, но се споменават и основите на този курс, заложени по времето на Мао Дзедун, освен това се използват редица метафори с исторически подтекст, като например "през различни исторически периоди чрез Морския път на коприната от Китай до Африка достигат не само чай и порцелан, но се обменя и опит в развитието" (10). Всичко това говори за дългосрочния характер на целите, които си поставя Пекин, основаващи се на строга приемственост и готовност за адаптациа в условията на бързо променящите се глобални реалности.

Тук е мястото да очертая основните моменти, свързани с реализацията на концепцията за "формиране на по-тясна съвместна общност" като магистрален проект в отношенията между Китай и Африка. В центъра на концепцията са поставени хората (26), а не политическите или социално-икономическите отношения, а в текста на стратегията африканците се определят като "истински приятели", а не просто като партньори. Вече споменах, че във фокуса на китайската стратегия е съдействието за развитие, като Китай, който "свързва тясно собственото си развитие с това на Африка" (10), не само работи активно за привличане на инвестиции и финансиране, но и "помага за трансформирането на ресурсните предимства в предимства на развитието" (10). Което не означава обаче, че концепцията е лишена от политически компонент. Напротив, в нейните рамки се очертават шест ключови принципа, всеки от които формира собствено направление на сътрудничество:

  • - "Общи отговорности" (взаимна политическа подкрепа по ключовите международни въпроси, включително в ООН (27), координиране на регионалните политики и съвместно отстяване на интересите на развиващия се свят);
  • - "Общо щастие" (хуманитарният компонент, насочен към повишаване благосъстоянието и качеството на живот на хората, тъй като това се приема за отправна точка и мярка за развитието на отношенията);
  • - "Обща култура" (взаимно изучаване и съвместно съществуване на китайската и африканската цивилизации (28));
  • - "Обща сигурност" (подкрепа за собствените възможности на африканските държави в сферата на миротворчеството и разрешаването на кризи);
  • - "Хармонично съвместно съществуване със себе си и природата" (защита на околната среда, екология и енергетика) (10).

От важно значение за африканските страни, особено в контекста на наложилата се парадигма на взаимодействието им с държавите от Запада, е т.нар. политика на "петте не", която покрива всички споменати по-горе сфери. Сред компонентите и са" ненамеса в модела на развитие и вътрешните работи; отказ от налагане волята на Китай на африканските държави; отказ от обвързване на сътрудничеството с каквито и да било политически условия, както и отказ на Пекин да инвестира в Африка с политически цели.

Тоест, стратегията за изграждане на "по-близка съвместна общност" с Африка е доминирана от идеята за развитието, доколкото в нея се заявява, че когато отношенията между Китай и африканските страни процъфтяват, просперират и отношенията вътре в държавите от Глобалния Юг, като "това е единственият начин да постигнем общо развитие" (10). Следвайки тази концепция, в политически план, Пекин съдейства за колективния възход на развиващите се страни и установяване на по-справедлив баланс на силите в света. Показателна в това отношение е тезата, че Африка представлява "гигантско пространство за международно сътрудничество, а не арена на съперничество между великите държави" (10), което е своеобразна антитеза на подхода на САЩ към континента (виж по-долу). По-нататъшно развитие на тази идея е признаването от Китай на обстоятелството, че съдействието за развитието на африканските държави е предмет на "щирок консенсус в средите на международната общност и нейна обща отговорност" (10), въз основа на което можем да заключим, че макар китайският подход да обвързва развитието на Африка с това на самия Китай, в никакъв случай не се опитва да монополизира този въпрос.

Друга характерна черта на африканската стратегия на Пекин е детайлното фиксиране на всичките и основни положения. В документа се цитират много цифри, потвърждаващи високото ниво на китайско-африканските контакти, при това във всякя отделна област на сътрудничество. И макар че (също както и в случая с КВП РФ), в стратегията не се посочват конкретни страни, в качеството им на приоритетни китайски партньори, все пак се очертава йерархията на двустранните отношения. Така, през 2021, когато беше публикувана стратегията, отношенията между Китай и девет африкански държави са били на ниво всеобхватно стратегическо партньорство и сътрудничество, с други три - на ниво всеобхватно стратегическо сътрудничество, с шест - на ниво стратегическо партньорство и със седем - на ниво всеобхватно партньорство и сътрудничество (10). Като допълнителен инструмент за укрепване на контактите се посочва разширяването на сътрудничеството между Китайската компартия и водещите политически партии на африканските държави, с цел "формиране на нов тип отношения" между тях.

Резюмирайки раздела за стратегията на Китай в Африка, ще очертая няколко фактора, които помогнаха за извеждането на китайско-африканските отношения до ниво, когато страните се оказаха готови да придвижат към създаването на "по-близка съвместна общност": след 2009 Китай се превърна в най-големия търговски партньор на повечето африкански държави, от 2000-та насам китайците са обучили над 160 хиляди африкански специалисти, от 2021 функционира първата зона за свободна търговия между Китай и африканска държава (Мавриций), съвкупните преки чуждестранни инвестиции надхвърлиха 43 млрд. долара, през 2020 китайски специалисти бяха ангажирани в реализацията на 31,4% от всички инфраструктурни проекти в Африка, а китайски език се изучава в 16 африканска държави със съдействието на 61 поделения на Института Конфуций, действащи на територията на континента. С цел подпомагане на академичния обмен през 2019 беше създаден Китайско-африкански институт, а в в състава на правителството на Китай бе включен специален представител за Африка (10).

 

"Да възродим вярата на Африка в глобалното лидерство на САЩ"

 

През август 2022, само няколко месеца след публикуването на китайската стратегия за отношенията с Африканския континент, се появи и новата версия на стратегията на САЩ в Африка, на юг от Сахара, чиято основна цел е преосмислянето на значението на региона за интересите на националната сигурност на Америка. Много показателна в случая е откровеността, с която американските експерти не само признават провала на предишната африканска стратегия на САЩ, но и очертават реалните, а не чисто декларативни приоритети на Вашингтон на континента.

От една страна, стратегията е издържана в духа на традиционната за САЩ подкрепа за налагане на либерално-демократичните ценности. Сред основните и направления са стимулиране на "отворените общества"; гарантиране на дивиденти в сферите на демокрацията и сигурността (има се предвид подкрепата на Вашингтон за налагане на американската интерпретация на демокрацията и моделите на сигурност - б.а.); ускоряване на възстановяването след пандемията и разширяване на икономическите възможности; подкрепа за екологичните усилия и осъществяването на справедлив енергиен преход (29), [12, с. 4]. Освен това, новият подход (донякъде за разлика от предишния) "приветства субектността" на Африка, "съдейства за участието на африканските държави в най-значимите глобални форуми и диалози", "изтъква непреходните исторически връзки между американския и африканските народи" и, накрая, "отрича досегашната практика, според която Африка но юг от Сахара бива представяна като отделен свят, който не успява да навакса изоставането си от фундаменталните трансформации в света" [12, с. 5].

От друга страна, анализът на стратегията показва наличието на разрив в разбирането за значението на Африка за външната политика на САЩ днес и в перспектива. И, ако последното е свързано със социално-икономическите прогнози (например, че през 2050 на континента ще бъдат концентрирани 25% от всички трудови ресурси и 30% от ключовите полезни изкопеми на планетата, както и разположението на Африка в центъра на най-важните глобални комуникации), като единствена причина за интереса на Съединените щати към Африка в момента се посочва нарастването на неблагоприятните за тях тенденции и на първо място активизирането на американските съперници.

За разлика от концептуалните подходи на Русия и Китай, тези съперници не само че се посочват директно, но им се дават и съответните негативни характеристики, с цел да се подчертае принципното различие между тях и "благородните стремежи" на Вашингтон по отношение на континента. Посочва се например, че за Китай африканският регион представлява "важна среда, от която може да бъде отправено предизвикателство към реда, основан на правила, да се прокарват тесните икономически и геополитически интереси на Пекин, да бъде ерозирана прозрачността и откритостта, а също да бъдат отслабени отношенията на САЩ с африканските народи и правителства" [12, с. 5].

Що се отнася до Русия, според авторите на американската стратегия, тя вижда в Африка "благоприятна среда за своите квазидържавни и частни военни компании, които сеят нестабилност, извличайки от това определени стратегически и финансови ползи" [12, с. 5].

Стратегията има откровено агресивен характар, тъй като всички очертани по-горе приоритети са свързани, по един или друг начин, с основната цел - да се прекрати развитието на контактите на африканските държави с всички външни играчи, с изключение на тези от "колективния Запад", и се минимизира влиянието им върху отношенията между Вашингтон и Африка. В тази връзка ще обърна внимание, че точката за поощряване на "отварянето на африканските общества" започва с тезата, че подобни общества по правило са по-склонни да работят в едно русло със САЩ, да привличат повече американски стоки и инвестиции, да подобрява условията за живот на своите граждани и да се борят със зловредната активност на Китай, Русия и други външни сили" [12, с. 7].

Сред неблагоприятните тенденции е и твърдението на САЩ, че някои африкански държави са допуснали отстъпление в демократичното си развитие, като сред тях са посочени Камерун, Демократична република Конго (ДРК), Етиопия, Мозамбик, Нигерия, Сомалния и държавите от Сахел. Тоест, това е единствената измежду разглежданите в настоящата статия стратегии, в която се посочват конкретни страни, при това в откровено негативна светлина. Интересно е също, че САЩ слагат знак за равенство между собствените си глобални интереси и тези на африканските държави, доколкото в стратегията се говори за "общите ни глобални приоритети" [12, с. 6].

Според Вашингтон, борбата срещу "зловредната активност на външните сили" е невъзможна без сериозни трассформации вътре в самите африкански страни. В това отношение, в текста на американската стратегия е налице очевидно противоречие: от една страна в нея се твърди, че никой на бива да се меси във вътрешните работи на държавите от Африка, но от друга се посочва, че именно САЩ "могат да осигурят на африканците избор относително това, как да определят бъдещето си, ограничавайки възможностите на негативно настроените държавни и недържавни играчи [12, с. 7]. Основната задача е "да се обърне очерталата се в последно време на континента авторитарна вълна", като за целта се използва метода на "моркова и тоягата", или в американския му вариант, "чрез проверената и доказала се комбинация от позитивни стимули и наказателни мерки, включително санкции" [12, с. 8].

Показателно е, че САЩ работят активно не само с официалните власти, към които са акредитирани техните посолства и представителства, но подкрепят и "журналистическите разследвания за борба с авторитаризма", взаимодействат с органите на съдебната система с цел "защита на демокрацията и човешките права, бърбата с корупцията и провеждането на честни избори". Затова САЩ подкрепят "гражданското общество, включително активисти, работници, склонни да провеждат реформи лидери и различни маргинализирани групи, включително ЛГБТ+" [12, с. 7–8]. Според стратегията, подпомагането на демокрацията може да се осъществява и чрез подготовката от американски експерти на "професионални, способни и прозрачни правителствени сили за сигурност" [12, с. 14]. Тоест, налице е очевидна готовност от страна на САЩ да се намесват във вътрешните процеси в африканските държави, когато и където това отговаря на интересите на Вашингтон.

Истината е, че изтъкването на отделни, типични за дневния ред на САЩ тези за сътрудничеството с Африка, до голяма степен прикриват истинските им интереси, макар че - от друга страна - някои от тях се декларират съвсем открито. Например, в раздела на стратегията, посветен на разширяването на икономическите възможности на държавите от континента, се посочва, че целта на всички предлагани мерки е "възраждане вярата на Африка в глобалното лидерство на САЩ" [12, с. 8].

Предвид нарасналия интерес на различни държави към Африка, американската стратегия очертава и конкретни стъпки за трансформирането на отношенията с континента до статут на "партньорство през ХХІ век" [12, с. 12]. Става дума да се поддържат контакти с по-широк кръг африкански държави, като там се изпращат високопоставени  американски представители с цел "да се постигне по-голямо съвпадение между техния и американския политически курс, въз основа на общите ценности" [12, с. 12]. Нещо повече, според американските стратези, това взаимодействие не трябва да се ограничава само на междуправителствено равнище, а да обхване, като минимум, гражданското общество. От което следва необходимостта да се акцентира на публичната дипломация и най-вече на работата с младите хора и жените.

В перспектива, може да се очаква, че подходът на САЩ към Африка, като регион, може да се промени. На първо място, очертаната по-горе стратегия би могла да се разшири, включвайки и Северна Африка, отказвайки се "от бюрократичното разделение и рационализирайки мандатите на американските представители" [12, с. 13]. На второ място, в рамките на новия подход на Вашингтон, Африка може да започне да се разглежда като част от Индо-Тихоокеанското пространство, тъй като дори и в сегашния вариант на африканската стратегия на САЩ се посочва, че следва "да бъдат преодолявани географските прегради" и Африка да бъде интегрирана в Индийския океан [12, с. 12].

 

Европейските подходи

 

В момента със собстветни стратегии относно Африка разполагат Германия (2019, 2023), Франция (2021), Великобритания (2020), Швеция (2022), Австрия (2020), Швейцария (2021) и Испания (2019, 2021). По-долу ще се опитам накратко да очертая основните характеристите на подходите на въпросните страни към развитието на отношенията с африканските държави.

 

Германия

 

В приетите през март 2019 "Основи на политиката на федералното правителство на Германия в Африка" [13], както и в много други документи, се подчертава готовността за равноправно сътрудничество, макар че то до голяма степен се обвързва със "споделените ценности" и спазването на човешките права. Впрочем, в германския подход, понятието "демокрация" не се използва в този контекст.

Друг типичен и за много други стратегии момент е признаването на субектността на африканските държави. За разлика от американската стратегия, в германската се очертава по-позитивна картина на случващото се на континента. В частност, се посочва, че "острите кризи и конфликти не са типични за много региона на Африка" и "въпреки наложилата се гледна точка, стабилността в Африка, като цяло, укрепва" [13, с. 2]. Нещо повече, германската стратегия, която касае отношенията с цяла географска Африка, отказва да разглежда континента като единно цяло: "Осезаемите различия между регионите и държавите в Африка стават все по-очевидни и изискват по-задълбочено възприятие и диференцирано използване на инструментите за сътрудничество. Всяка от 54-те страни от Африканския континент има собствена история и опит" [13, с. 3].

Важна характеристика на подхода на Германия към Африка, която изгодно го отличава на общия фон, е подчертаният стремеж на Берлин да формулира собствено разбиране на спецификата на региона и развиващите се там процеси: от една страна, разбира се, се привежда типов анализ на потенциала на Африка (опирайки се на демографията, пазарите, ресурсните възможност и т.н), но от друга, се изтъква значението на такива фактори, като "загубата (от страна на африканците - б.а.) на ориентирите, предавани от поколение на поколение", преобладаването на етническата или трансграничната лоялност над националните идентичност в периферията на много африкански държави и т.н. [13, с. 2].

Следващият момент, който не е толкова ярко изразен в разгледаните по-горе стратегии, е акцентът върху значението на сътрудничеството с регионалните африкански организации, като това касае и кризисното урегулиране и разрешаването на социално-икономическите проблеми.

Като цяло, германската стратегия би могла да се характеризира като "широко ангажиране" с проблемите на Африка, при това не само, защото в текста на документа се правят отправки към заинтересоваността на Берлин да работи с гражданското общество и бизнес средите, а не само с правителствата. По-важното в случая е, че Германия разглежда другите външни играчи по-скоро като партньори, отколкото като съперници [13, с. 12]. В тази връзка, в стратегията се споменават Китай, Индия, Турция, Бразилия, Япония и САЩ, като се препоръчва да се формулират нови модели на съвместно сътрудничество, например във формат Германия - Източна Африка - Китай - Индия [13, с. 12].

Следва да отбележа обаче, че обновената стратегия, публикувана през 2023 под заглавие "Формирайки бъдещето", има доста по-алармистки характер. В нея например, се споменават три глобални предизвикателства, на които Германия и Африка ще трябва да потърсят общи отговори. Това са войната в Украйна, укрепването на китайските позиции на континента и климатичната криза [14, с. 1]. Тоест, налице е определена синхронизация на подхода на Германия с африканската концепция на САЩ. Впрочем, през 2023 се промени и германската визия относно ключовите външни играчи в Африка: освен Китай и Турция, в обновената стратегия за първи път се споменават държавите от Персийския залив, но се пропуска ролята на Индия [14, с. 5]. Показателно е и споменаването на руското присъствие в Африка, макар че се акцентира върху факта, че Русия доставя в държавите от региона "оръжие и наемници" [14, с. 5].

Струва си да отбележа, че основните направление на (гео)политиката на Берлин в Африка трудно биха могли да се определят като "приоритети", защото в стратегията се споменават общо 16 такива области, при това някои от тях концептуално се пресичат една с друга. Показателно е обаче, че на първо място е поставено съдействието за регионалната интеграция, защото, според германските стратези, укрепването на институциите би могло да доведе до минимизиране на конфликтния потенциал [13, с. 5] (в това отношение очевидно се разчита на собствения опит от европейската интеграция между Германия и Франция), както и да разшири търговските и инвестиционни възможности. Приоритетни в това отношение са Африканският съюз, Икономическата общност на западноафриканските държави (ЕCOWAS) и Източноафриканската общност (ЕАС). Интересно е също, че сред мерките за създаване на архитектура на мир и сигурност на континента (следващото направление) Германия включва борбата с нелегалният трафик на стрелково оръжие [13, с. 6], макар че мнозина са склонни да подценяват влиянието на този фактор, върху развитието на редица конфликти. Останалите направления и мерки съвпадат с американския подход: работа с младите хора, стипендии за талантливите африканци и обучение на местните журналисти, борба с корупцията, защита на околната среда, приспособяване на Африка към климатичните промени и т.н. [(13, 14]. Впрочем, налице е известен нюанс: на практика по всяко направление Германия се стреми да предложи конкретни действия, които е готова да предприема, опирайки се на собствения си опит (например, внедряванато на системи за сертификация с цел по-отговорното използване на ресурсите). Миграцията е сред приоритетните теми за Берлин, при това в стратегията се предлага повишаването на контрола над нея да бъде обвързано с позитивното влияние върху развитието: т.е. подготвените в Германия кадри ще се връщат в родината си и ще се реинтегрират, осигурявайки дивиденти за собствените си страни [13, с. 8]. Накрая, любопитно е, че в раздела за стимулиране на културното сътрудничество, Германия демонстрира готовност да съдейства на африканците са осъзнаят значимостта на собствените си културни корени, защото, според федералното правителство, това би могло да затрудни проникването на екстремистките идеологии сред тях [13, с. 12].

Броят на приоритетите в стратегията от 2023 е намален до шест, но на практика смисълът им не се променя. Нов момент беше консултирането на обновената германска стратегия с африканските партньори, включително политици, експерти, бизнесмени, млади активисти и представители на гражданското общество [14, с. 1]. Впрочем, илюстрация за по-съвременния подход е и използването на информационни графики за илюстриране на всяко от направленията на стратегията.

Резюмирайки германската (гео)политика по отношение на Африка, ще отбележа, че в Берлин смятат, че "очакванията на африканците към Германия са нараснали" [13, с. 4], тъй като нейната лидерска роля за успешното преодоляване на европейската финансова криза е превърнала Берлин в ключов фактор на Стария континент, който следва да играе "по-забележима роля" в Африка [13, с. 4]. Въпреки това, Германия не възнамерява да действа самостоятелно. По-голямата част от мерките в немската стратегия са свързани по един или друг начин с курса на ЕС, при това в рамките на новата концепция Team Europe [30], целяща обединяване усилията на отделните държави, ЕС и неправителствените организации, по едно или друго конкретно направление, с цел повишаване на тяхната ефективност и "разпознаваемост".

 

Франция

 

Отличителна черта на френския подход, намерил израз в стратегията на Френската агенция за развитие (AFD), е субрегионалното му измерение, т.е. липсата на единна обща африканска стратегия. Това означава, че в момента AFD реализира четири стратегии по отношение на държавите от континента, което бе естествен резултат от реорганизирането на агенцията през 2017-2019. Става дума за Северна Африка, Централна Африка, Южна Африка и Гвинейския залив. Подходът на Париж напомня този на Берлин с това, че и в четирите стратегии се демонстрира дълбоко разбиране за спецификата на държавите от всеки субрегион и именно на тази основа се дефинират приоритетите на Франция по всяко от четирите направления.

Най-подробно разработена изглежда стратегията за Северна Африка, в която се посочва, че това е регион с "уникални връзки с Европа и Франция" и "силна средиземноморска идентичност", формирана под влиянието на африканците, арабите и берберите [15, с. 6]. Значението на региона за френската политика трудно би могло да се подценява: една трета от всички френски визи се предоставят на хора от Северна Африка, 46% от пристигашите във Франция мигранти са оттам, за което способства и фактът, че 83,4% от всички въздушни полети между Франция и Африка се осъществяват от и до северната и част. Силно е и присъствието на френския бизнес в региона: обемът на преките френски инвестиции в Северна Африка достигна 16 млрд. евро [15, с. 9].

За разлика от много други концепции, френската стратегия ясно очертава кръга от държави, които са от ключово значение за Париж: това са Мароко, Тунис и Египет [15, с. 9]. Стратегическите цели, определящи регионалния геополитически вектор на Франция са: гарантиране устойчивостта на региона към климатичните промени (тъй като средните темпове на повишаване на температурата там са с 20% по-високи от средните за Средиземноморието); упражняване на социално въздействие, насочено към намаляване на неравенството; както и прокарването на социално-икономически реформи, включително в рамките на формирането на партньорства с гражданските общества във въпросните страни [15, с. 12].

Съвсем различна е характеристиката на Централна Африка: "разнообразен регион, който е интегриран слабо и неравномерно на регионално ниво и се характеризира с противоречива динамика и напрежение, ерозиращи неговата цялост" [16, с. 6]. В същото време, при отсъствието на "определена държава лидер", регионът се отличава с наличието на "разнообразни интереси и силно съперничество" [16, с. 6]. Все пак, и при тези условия, Централна Африка представлява съществени интерес за френската външна политика, доколкото именно там живеят най-голям брой франкофони, при това в близка перспектива тази тенденция само ще нараства. Сред приоритетните държави от региона са Камерун, както и Централноафриканската република (ЦАР), Демократична република Конго и Габон. По друг начин са структуриране и тематичните акценти в сътрудничеството между тях и Франция: борба за преодоляване на слабостите на страните от региона чрез осъществяване на политически и граждански реформи; развитие на човешкия капитал и съдействие за икономическата диверсификация; защита на природните богатства с акцент върху устойчивото териториално развитие[16, с. 13]. От всичко това следва, че предлаганата от Франция парадигма на отношенията с Централна Африка акцентира върху сигурността и стабилността като залог за обществено-териториално развитие.

На концептуално равнище ЮжнаАфрика заема по-скромно място в африканската стратегия на Париж, предвид факта че в този субрегион доминира, английският, а не френският. AFD присъства доста по-отскоро тук, в сравнение с Централна Африка, като първите държави, към които се ориентираха французите още през 1980-те години бяха Мозамбик и Ангола. И макар че в стратегията се твърди, че "Франция би искала да повиши нивото на отношенията си с Юга на Африка, особено в политическо и икономическо отношение" [17, с. 7], основният акцент се поставя върху ЮАР, като ключов партньор, още повече, че в Париж осъзнават, че субрегионът се характеризира с доста неравномерно социално-икономическо развитие, тъй като в него са разположени държави с едни от най-високите нива на неравенство в света, което оказва влияние и върху нивото на безработицата. Поради това основният фокус на френската стратегия е в сферата на финансовата експертиза и привличането на нови източници на частни инвестиции, макар че на първо място сред трите тематични приоритета се посочва борбата с климатичните промени, а едва след това - борбата с неравенството и подкрепата за регионалната интеграция [17, с. 9]. Освен ЮАР, като приоритетна за Франция държава от южната част на Африка се посочва Ангола, където се реализират проекти в сферата на професионалната подготовка и техническата поддръжка.

Специално внимание заслужава френският подход към държавите от Гвинейския залив - регионът се определя като "демографски и икономически лидер на континента" и "врата към Сахел и района на езерото Чад" [18, с. 6]. Показателно е, че само по отношеине на този регион изрично се изтъква "новата му геополитическа значимост" [18, с. 7], при това в контекста на появата тук на нови играчи (каквито не се споменават  в анализите за другите части на континента): Китай, Турция и държавите от Близкия Изток. Както се посочва в стратегията, присъствието на Франция се подкрепя от наличието на "силни и многомерни отношения, основаващи се на общите интереси" [18, с. 7], за което способстват френският език и запазването на зоната на франка CFA [31]. Според стратегията, приоритет за Париж е развитието на отношенията с Нигерия и Кот д'Ивоар, както и с Бенин, Гвинея, Либерия и Того [18, с. 8], но с последните това се свързва най-вече с отпускането на френски грантове за развитието им.

Тематичните приоритети в субрегиона са очертани най-комплексно в стратегията, като причината е свързана със специалното му значение за Франция: "на обширната териториятя на Западна Африка, Гвинейският залив представлява своеобразен крайъгълен камък - относително стабилна икономическа и социална зона, в която е необходимо да бъде подкрепян прогресът по пътя към просперитет, на чиято основа Западна Африка, като цяло, ще може да гарантира динамично развитие, защита и интеграция за доброто на своите граждани" [18, с. 10]. В това отношение акцентите в стратегията са разпределени по следния начин: социално-икономическа интеграция на младите хора, укрепване на държавите и гражданските общества като залог за демократичен преход; интегриран отговор на рисковете от нестабилност; формиране на генериращи ценност градски пространства [18, с. 10].

Като извод от този кратък анализ ще отбележа, че, както изглежда, субрегионалните стратегически приоритети на Франция са подредени по следния начин: Гвинейският залив (икономическо, военно-политическо и културно значение), Северна Африка (икономиката и проблемите с контрола на миграцията) и Африканският Юг (икономиката).

 

Великобритания

 

Поне досега във Великобритания не са публикувани стратегии, касаещи отношенията с африканските държави, но има доклад в Камарата на лордовете, призоваващ за запълването на този вакуум предвид значимостта на континента за вънщната политика на Обединеното Кралство. Всъщност, докладът по-скоро представлява критична оценка на подхода на редица правителства, които така и не съумяха да осигурят приемственост и ясно да очертаят африканската (гео)политика на Лондон: британската политика по отношение на Африка представлява банално "продължение на политиката на подпомагане", а самият континент се представя като "адресат на различни филантропски кампании", а не като регион, притежаващ стратегическо и геополитическо значение и възможности за търговия" [19, с. 16].

Все пак, през август 2018 по време на посещението си в ЮАР, тогавашният британски премиер Тереза Мей очерта план на правителството "да формира ново партньорство" с Африка, потвърждение за което трябва да стане осъществяването на "коренен стратегически обрат", чиито основни идеи са отразени и в споменатия по-горе доклад.

Сред петте приоритета в него са: превръщането на африканските държави от "реципиенти на помощи" в търговски и политически партньори чрез разширяване на взаимната търговия и британските инвестиции; подкрепа за възможностите на страните от континента да преодоляват самостоятелно кризите в сферата на сигурността; приспособяването им към климатичните промени, рационално използване на природните ресурси и енергийна сигуррост; осъществяване на социално-демографски преход. Като последно направление (което е и единственото, касаещо конкретен регион) се посочва Сахел, като се предлага приоритетното внимание да бъде насочено към Мали, Нигер, Чад, Буркина Фасо и Маритания [19, с. 22]. И макар че изброените по-горе точки трудно могат да бъдат определени като стратегия, в пълния смисъл на думата, определен интерес предизвиква разположението на субрегионалните акценти в нея, тъй като преди те касаеха англоезичните държави в Африка и най-вече Кения, Нигерия и ЮАР. Основният мотив за сегашната промяна вероятно е свързан с факта, че проблемите, с които се сблъскват Мали и Буркина Фасо например, се отразяват негативно и върху държавите, с които Великобритания традиционно поддържа тесни отношения (включително Нигерия и Гана).

 

Другите държави

 

Испанската стратегия по отношение на Африка, чието трето издания се появи през 2019 и беше допълнено през 2023, се отличава с ясна структура и йерархия на приоритетите. Т.нар. "План Африка" не само е изпълнен в съвременен стил, съчетавайки целеполагане, ситуационен анализ и информационни графики, но и дава пълна представа за приоритетните от гледна точка на Мадрид държави от континента, особено предвид ограничеността на испанските ресурси. Освен това, планът стана органична част от Стратегията за национална сигурност от 2017 и Стратегията за външна политика от 2014 [20, с. 14].

Посочва се, че националният интерес на Испания в Африка е свързан с подпомагането на трансформацията на континента в "пространство на инклузивен и устойчив растеж, мир, сигурност, политическа стабилност, уважение към човешките права и опазване на околната среда". Отбелязва се и, че тази визия напълно съвпада с африканския "Дневен ред 2063" [32], [20, с. 14]. В стратегията се очертават следните основни задачи: стабилизиране на конфликтните зони и предотвратяване на евентуалното им разширяване; подкрепа за инклузивния икономически растеж, генериращ работни места и намаляващ бедността; ограничаване и регулиране на миграционните потоци [20, с. 18–19]. Те се съпътстват от пет ключови принципа, сред които са: диференциация и приоритизация на отделните държави; адаптиране на политиката на Испания към спецификата на различите страни от континента; максимално щироки рамки на партньорството с цел мобилизация на наличните ресурси; синергия на действията на ангажираните в африканската политика институции; мултилатерализъм; защита на човешките права [20, с. 19–21].

Както вече отбелязах, в испанския поход е налице ясна йерархия на приоритетните държави [20, с. 21]. Като ключови партньори са посочени Южна Африка, Нигерия и Етиопия като "фактори на стабилност" и драйвъри на демографския и икономически растеж. Следват ги Сенегал и Ангола, с които Испания поддържа "задълбочено партньорство". Освен това, Мадрид възнамерява да развива привилегировани отношения с още пет африкански държави: Гана, Кения, Мозамбик, Кот д'Ивоар и Танзания.

Всеки от приоритетите е подробно детайлизиран под формата на конкретен подход, което получи продължението си през 2023, когато се появи документът "Фокус: Африка". В него посочените по-горе приоритети са конкретизирани в седем направления за партньорство. Макар че ключовите държави остават същите, променя се мястото им в йерархията: Нигерия, Етиопия и ЮАР [21, с. 9]. Освен общите приоритетни държави, в новия документ се добавят и специфични. В сферата на икономиката например, във фокуса на Мадрид са Мароко, Алжир, Египет, Руанда, Уганда, Сенегал, Кот д'Ивоар, Кения, Танзания и Гана, а по отношение на мира и сигурността - Сахел, Африканския Рог, Гвинейския залив и Мозамбик. От гледна точка на партньорствата за развитие пък, най-интересни за Испания са Мали, Нигер, Сенегал, Кабо Верде, Екваториална Гвинея, Етиопия, Мозамбик, Мароко, Мавритания, Тунис и Египет [21, с. 9].

Тоест, Испания се придържа към "ветрилообразен подход", съобразен с реалните възможности на страната, без да е обвързан с каквито и да било политически модалности и лишен от дух на съперничество (в испанските стратегии въобще не се споменяват други външни играчи).

Африканската стратегия на Австрия се съдържа в документ, изготвен през декември 2022 за нуждите на Министерството за заетостта и икономиката. Без да влиза в детайли, той е интересен с това, че в него са изброени приоритетните за Виена партньори на континента. Сред тях са Нигерия, Етиопия, Кения, Гана, Танзания, Кот д'Ивоар и Сенегал [22, с. 7]. По отношение на субрегионите, приоритетите на Австрия се подреждат по следния начен: Западна Африка и Сахел, Източна Африка и Африканския Рог, както и Африканския Юг (Централна Африка въобще не се споменава) [23, с. 8–10].

На свой ред, стратегията на Швеция е концентрирана върху такива традиционни за страната теми като екологията, човешките права и демокрацията, миграцията, инклузивния растеж и мирните общности, поради което в концептуално отношение тя плътно се доближава до американската от гледна точка на общия подход (с изключение на раздела за съперничеството, какъвто няма в шведската стратегия), т.е. не може да се похвали с някакви характерни особености [24].

Доста интересно са подредени географските и тематични приоритети в африканската концепция на Швейцария. Това е единствената стратегия, в чиито рамки работата с регионалните организации представлява самостоятелна, макар и органична част от регионалния подход (Сахел, следван от Големия Африкански Рог, региона на Големите езера, т.нар. "лъвски икономики", т.е. бързо растящите икономики на Сенегал, Кот-д’Ивоар, Гана, Нигерия, Ангола, ЮАР, Руанда, Кения, Етиопия, и самите регионални организации), като самият подход се ограничава с държавите от Африка, южно от Сахара [25, с. 16]. При това, тематичните приоритети, се отличават със специфична комбинация за всяко регионално направление. Така например, сътрудничеството с "лъвските икономики" не предполага ангажиране с проблемите на мира и сигурността, но пък е свързано с цифровизацията (този аспект не е част от другите приоритети) [25, с. 16]. Ще отбележа също, че значението на африканската стратегия за Швейцария се илюстрира от факта, че Африка е на второ място в групата от три допълващи общата швейцарскса стратегия концепции (първата е тази за Близкия Изток, а третата - за Китай). Впрочем, самата стратегия бе резултат от консултациите с представители на над 30 държави от региона.

 

Заключение

 

Ще се опитам да резюмирам разгледаните по-горе стратегии въз основа на редица базови критерии. На първо мясот, видно е, че подходите на отделните страни към изграждането на отношенията с Африка се различават от гледна точка на географския си обхват. Американската стратегия, в частност, касае изключително държавите южно от Сахара, докато подходите на Германия и Испания например, са по-широкообхватни и визират всички страни от Африканския континент. На свой ред, Китай предлага оригинална визия за приложение на африканската си стратегия, заменяйки географския принцип с цивилизационен. Това, на свой ред, позволява китайско-африканските отношения да се позиционират като диалог между две древни цивилизации, което им осигурява специално място във външнополитическата концепция на Пекин. В руската външнополитическа концепция пък, липсват конкретни указания в тази посока, но двете провели се досега срещи на върха "Русия-Африка" дават основание да заключим, че Москва предпочита общогеографския подход, подобно на германската стратетия. В случая с Франция е налице друго решение: отказ от обща африканска стратегия в полза за субрегионалното и измерение, което позволява да бъдат конкретизирани целите за всяко от четирите основни направления. Подобна практика е възприела и Швейцария, макар че в рамките на нейната стратегия държавите са разпределени по различен начин по субрегиони. Що се отнася до африканската стратегия на Великобритания, не става ясно, дали тя касае всички държави от континента или само Африка южно от Сахара.

На второ място, концепциите се различават по своята идейна основа, доколкото са ориентирани към сътрудничество или към съперничество, като в последния случай съперниците директно се споменават в съответните стратегически документи. Най-яркият пример в това отношение е стратегията на САЩ, чиито цели открито се противопоставят на действията на Китай и Русия на континента. Общият и замисъл би могъл да се характеризира като "сдържане чрез демократизация". В руския подход пък, като основни антагонисти биват представане "развитите държави с постколониални стремежи", поради което стратегията на Русия може условно да се дефинира като "самобитност vs. неоколониализъм". Затова пък, стратегиите на Китай и Германия, напротив, акцентират върху готовността на страните да изграждат партньорски отношения. Британската стратегия споменава другите играчи по-скоро като ориентир за избирстряне на собствените цели.

На трето място, всяка стратегия поставя собствени акценти при избора на приоритетните партньори на континента. Като това се отнася по-скоро за по-малките играчи, тъй като в подходите на Китай, САЩ, Русия, Великобритания и Германия липсва подобна конкретика. За разлика от тях, Швейцария например отделя приоритетно внимание на т.нар. "лъвски икономики" в Африка. На свой ред, предвид ограничеността на ресурсите си, Испания акцентира на отношенията с ЮАР, Нигерия и Етиопия и, в по-малка степен, със Сенегал, Ангола, както и с Гана, Кения, Мозамбик, Кот д'Ивоар и Танзания. Франция пък има собствена йерархиа на приоритетите за всеки субрегион: Мароко, Тунис и Египет - в Северна Африка; Камерун, ЦАР, ДРК и Габон - в Централна Африка; ЮАР и Ангола - в Южна Африка; Нигерия и Кот д'Ивоар - в района на Гвинейския залив.

Долната таблица дава възможност за съпоставяне на така очертаните параметри.

 

 

Русия

Китай

САЩ

Германия

идейна основа

самобитность vs. неоколониализъм

Общност на цивилизаците

сдъжане чрез демократизация

широко ангажиране

географски обхват

Африка, без уточнение

африканската цивилизация (географски)

Африка южно от Сахара

Африканският континент (географски)

споменаване на съперниците

развитите държави с неоколониални стремежи

готовност за партньорство с всички

Китай и Русия

готовност за партньорство с Китай, Индия, Турция

акценти по страни

не се споменават

не се споменават

не се споменават

не се споменават

 

Франция

Великобритания

Испания

Швейцария

идейна основа

влияние чрез разбиране на различията

липсва

концентрация на ресурси за взаимен резултат

«най-доброто от бренда»

географски охват

четири субрегиона на Африканския континент

Африка, без уточняване

Африканският континент (географски)

четири района в Африка на юг от Сахара

споменаване на съперниците

не се споменават

Готовност за отчитане опита на Франция, ЕС, Германия, САЩ, Китай, Турция и др.

не се споменават

само като ръст на влиянието: Китай, Русия, Турция, Индонезия, Индия, арабите

акценти по страни

Мароко, Тунис и Египет;

Камерун, ЦАР, ДРК, Габон;

ЮАР и Ангола; Нигерия и Кот д’Ивоар

не се споменават

ЮАР, Нигерия и Етиопия;

Сенегал и Ангола;

Гана, Кения, Мозамбик, Кот д’Ивоар и Танзания

«лъвските икономики»

Източник: [2], [10], [12 – 25]

 

Източници:

 

1. Указ Президента Российской Федерации от 30.11.2016 № 640 «Об утверждении Концепции внешней политики Российской Федерации». http://publication.pravo.gov.ru/Document/View/0001201612010045 (дата обращения 31.05.2023)

2. Указ Президента Российской Федерации от 31.03.2023 № 229 «Об утверждении Концепции внешней политики Российской Федерации» http://publication.pravo.gov.ru/Document/View/0001202303310007 (дата обращения 31.05.2023)

3. Россия и страны Африки хотят равноправного мира без навязывания западной парадигмы сознания. Государственная Дума Федерального собрания Российской Федерации. http://duma.gov.ru/news/56645/

4. Fituni L.L. Designs of the Four: Comparing African Strategies of Russia, China, US, and EU against Backdrop of the (Re)Emerging Bipolarity. Advances in African Economic, Social and Political Development. 2021. С. 77-94.

5. Абрамова И.О., Фитуни Л.Л. Пути повышения эффективности африканской стратегии России в условиях кризиса существующего миропорядка. Вестник Российской академии наук. 2022. Т. 92. № 9. С. 837-848.

6. Абрамова И.О., Фитуни Л.Л. Стратегия России на африканском направлении: что изменилось после саммита Россия-Африка 2019? Мировая экономика и международные отношения. 2021. Т. 65. № 12. С. 68-78.

7. Абрамова И.О., Фитуни Л.Л. Новая стратегия России на африканском направлении. Вестник Российской академии наук. 2020. Т. 90. № 11. С. 1067-1076.

8. Филиппов В.Р. Африканская политика Франции в 2017-2023 годах. Азия и Африка сегодня. 2023. № 5. С. 65-73.

9. Фитуни Л.Л., Абрамова И.О. Новая стратегия Британии в Африке в свете интересов России. Современная Европа. 2020. № 6 (99). С. 52-63.

10. Китайско-африканское сотрудничество в новую эпоху (ноябрь 2021 г.). КНР. Пресс-канцелярия Госсовета (на кит.яз.). https://www.gov.cn/zhengce/2021-11/26/content_5653540.htm

11. Панин Н.А. Практика голосования государств Африки южнее Сахары в Генеральной Ассамблее ООН: последние тенденции и основные стратегии. М., НП РСМД, 2023. 64 с. ISBN 978-5-6048842-7-0.

12. U.S. Strategy Toward Sub-Saharan Africa. August 08, 2022. The White House. https://www.whitehouse.gov/wp-content/uploads/2022/08/U.S.-Strategy-Toward-Sub-Saharan-Africa-FINAL.pdf

13. Policy Guidelines for Africa of the German Federal Government. Federal Foreign Office. https://monrovia.diplo.de/blob/1714816/c4d775a5ed891e91265a01ac5c087fc3/afrika-leitlinien-download-data.pdf

14. Shaping the future with Africa. The Africa Strategy of the BMZ. Federal Ministry for Economic Cooperation and Development (BMZ). https://www.bmz.de/resource/blob/137602/bmz-afrika-strategie-en.pdf

15. Stratégie régionale Afrique du Nord 2021–2025. Mars 2021. Agence française de développement (AFD). https://www.afd.fr/sites/afd/files/2021-03-02-49-37/strategie-regionale-afrique-nord-2021-2025.pdf

16. Stratégie régionale Afrique centrale 2020–2024. Mai 2021. Agence française de développement (AFD). https://www.afd.fr/sites/afd/files/2021-09-10-17-49/strategie-regionale-afrique-centrale-2020-2024.pdf

17. Stratégie régionale Afrique australe 2021–2025. Juillet 2021. Agence française de développement (AFD). https://www.afd.fr/sites/afd/files/2021-07-11-50-45/strategie-regionale-afrique-australe-2021-2025.pdf

18. Stratégie régionale golfe de Guinée 2020–2024. Septembre 2021. Agence française de développement (AFD). https://www.afd.fr/sites/afd/files/2021-10-01-36-26/strategie-regionale-golfe-guinee-2020-2024.pdf

19. The UK and Sub-Saharan Africa: prosperity, peace and development co-operation. HL Paper 88. 10 July 2020. House of Lords. Select Committee on International Relations and Defence. https://committees.parliament.uk/publications/1830/documents/17881/default/

20. III Plan África. España y África: desafío y oportunidad. Marzo 2019. Ministerio de Asuntos Exteriores, Unión Europea y Cooperación. https://www.exteriores.gob.es/es/PoliticaExterior/Documents/2019_PLAN%20AFRICA.pdf

21. Foco África 2023. Marzo 2021. Ministerio de Asuntos Exteriores, Unión Europea y Cooperación. https://www.exteriores.gob.es/es/Comunicacion/Noticias/Documents/DOCUMENTOS%20FOCO%20AFRICA/ESP%20DOCUMENTO%20FOCO%20AFRICA%202023.pdf

22. Top Länder und Megatrends in Subsahara Afrika. Chancen für die österreichische Wirtsschaft. Dezember 2022. Bundesministerium Arbeit und Wirtsschaft. https://www.bmaw.gv.at/dam/jcr:f75c5492-75e2-4b6b-93ab-e8afcd846ced/Studie-Top-Laender-und-Megatrends-in-Subsahara-Afrika_bf.pdf

23. Regionalansatz der Österreichischen Entwicklungszusammenarbeit in Subsahara-Afrika 2020–2030. Mai 2020. Bundesministerium für europäische und internationale Angelegenheiten. Austrian Development Agency (ADA). https://www.entwicklung.at/fileadmin/user_upload/Dokumente/Publikationen/Landesstrategien/DE_Regionalansatz_Subsahara_Afrika_2020-2030.pdf

24. Strategi för Sveriges regionala utvecklingssamarbete med Afrika 2022–2026. Mars 2022. https://www.regeringen.se/contentassets/6cea9fda98ec492580baff07aee6b859/strategi-for-sveriges-regionala-utvecklingssamarbete-med-afrika-2022-2026.pdf

25. Stratégie pour l'Afrique Subsaharienne 2021–2024. 2021. Département fédéral des affaires étrangères (DFAE). https://www.eda.admin.ch/content/dam/eda/fr/documents/publications/SchweizerischeAussenpolitik/20210205-strategie-subsahara-afrika_FR.pdf

26. «Плътта и кръвта на отношенията между Китай и Африка са в хората, затова следва да изградим стабилни социални основи на приятелството ни" [10].

27. «Гласът на Китай в ООН винаги ще бъде заедно с развиващите се държави» [10].

28. Следва да отбележа, че споменаването на африканските цивилизации е друга характерна особеност на китайския подход, който може условно да бъде определен като "общност на цивилизациите». На свой ред, новият руски подход, макар и да изтъква специфичния статус на Русия като "самобитна държава-цивилизация", не разпространява цивилизационната парадигма и по отношение на африканските държави.

29. Обикновено в официалните американски документи, под справедлив енергиен преход се разбира максимизирането на използването на ресурсите и паралелната минимизация на климатичната следа и постигане на определена устойчивост на енергийните системи.

30. Концепцията «Отбор Европа» (Team Europe) е интересно нововъведение в политиката на ЕС и европейските държави по отношение на Африка. Както твърдят в Брюксел, тя отразява по-широкото разбиране за европейската дипломация като съвкупност на самия ЕС, неговите членове, включително техните изпълнителни органи и държавни банки за развитие, както и Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) и Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР). По-подробно, виж: Global Gateway. European Commission. 2023. https://commission.europa.eu/strategy-and-policy/priorities-2019-2024/stronger-europe-world/global-g... .

31. Т.нар. франк CFA (фр. franc CFA) или африкански франк е парична единица на френските владения в Западна и Екваториална Африка и някои други територии, а в момента е общо название на валутите на 14 африкански държави от валутната зона на франка.

32. През 2015 Африканският съюз прие програмен документ "Африка, каквато я искаме", известен също като програма за действие на АС до 2063 или "Дневен ред 2063". В основата и е идеята за създаване на интегрирана, просперираща и мирна Африка, която ще бъде движена напред от собствените си граждани и ще представлява динамичен фактор на международната сцена.

 

* Програмен координатор на Руския съвет за международни отношения

 

Поръчай онлайн бр.3 2024