Крахът на идеята за либералния световен ред

Западните съюзници постоянно декларират твърдата си привързаност към "международния ред, основан на правила", който са готови да защитават и подкрепят самоотвержено, но при това избягват да коментират публично смисловите и идейни аспекти на този феномен. И така, какво представлява въпросният "ред, основан на правила"? Какви "правила" имат предвид американските и европейски политици, как те се вписват в международното право и в концепцията за либералния световен ред?

Тези въпроси многократно биват поставяни от представителите на Русия и Китай, обвиняван от САЩ, че са основните нарушителите на правилата на този ред, което е съпроводено с остри словесни критики и съвсем материални санкции, целящи да накажат неразумните нарушители за тяхното деструктивно поведение. Тоест, две велики държави с хилядолетна история и затвърдено с цената на неимоверни усилия право да запазят и защитават собствената си културно-цивилизационна и политическа идентичност, биват разглеждани като радикални нихилисти-максималисти, дръзнали да поставят под съмнение съществуващите "правила" и стремящи се да ерозират установеният световен ред.

Международният ред и неговите правила: да уточним понятията

Въпреки това обаче, западните държави, които използват и активно тиражират това понятие, не са склонни да обсъждат идейно-политическите и правни основи на прокарваната от тях визия за международния ред. Вероятно, защото щателният и подробен анализ на западните (американско-европейски) принципи за организация на международната система би разкрил наличието на безброй противоречия и двойни стандарти, лицемерие и нееднозначност, които могат сериозно да дискредитират конструирания идеалистичен образ на "правилния" световен ред.

Както е известно, всяка научно-експертна дискусия би следвало да започне с уточняване на основните термини и понятия така, че участниците поне да говорят на един език и в едно смислово пространство. Не по-малко важно е и периодичното сверяване на понятийните и концептуални аспектии в дипломатическите отношения между държавите. В този контекст руските и китайски участници в политическите взаимодействиия акцентират върху непрозрачния характер на използвания от САЩ и европейските му съюзници термин "ред, основа на правила".

Така, в изказването си пред Международният дискусионен форум "Валдай" през 2022, руският президент Путин отбеляза, че "въобще не е ясно, от кого са създадени и на какво се основават тези правила, както и какво всъщност съдържат". В статията си в списание "Русия в глобалната политика", публикувана през май 2023, външния министър на страната Лавров, констатирайки кризата на системата на ООН, посочва, че "първоначалната причина за случващото се е стремежът на отделни членове на организацията да подменят международното право и Устава на ООН с някакъв "ред, основа на правила". Тези правила, които не са били обект на прозрачни международни преговори, не са ясни за никого". Впрочем, в предишна своя статия от октомври 2019 Лавров отбелязва, че целта на тази концепция е "да подмени универсално съгласуваните международно-правни инструменти и механизми с ограничени формати, където се формулират алтернативни, неконсенсусни методи за разрешаване на едни или други международни проблеми, заобикаляйки легитимните многостранни рамки. С други думи, целта е да бъде узурпиран процесът на вземане на решенията по ключовите въпроси". На свой ред, в изказването си на годишната азиатска среща на върха по проблемите на сигурността "Диалог Шангри Ла", провела се през юни 2023, министърът на отбраната на Китай Ли Шанфу заяви: "Тъй нареченият международен ред, основан на правила, не дава яснота, за какви правила става дума и кой ги е създал. Тоест, този модел предполага ексклузивност и двойни стандарти, освен това обслужва интересите и съдържа правилата, формулирани от ограничен брой държави". Очевидно е, че колкото по-настоятелно западните държави се стремят да наложат своя международен ред, толкова повече въпроси и недоумение поражда това у останалите членове на международната общност и толкова по-очевидна изглежда необходимостта от формирането на общо пространство за конструктивен диалог.

Изследването на феномена на световния ред в руската и световната наука за международните отношения има дълга история. Тук ще цитирам само две дефиниции за "световния ред", позволяващи да разберем същностното му значение, неговите характеристики и отличителни черти. В руската теория на международните отношения такава дефиниция дава известният американист проф. Едуард Баталов (1935-2018), според който: "това е структурата на системата от корелационни връзки между субектите на световния политически процес, стремящи се да гарантират функционирането и развитието на глобалната политическа система в съответствие с доминиращите в света (в конкретния етап от историческото развитие) цели и ценности" (1). В конкретния случай нормите, правилата, принципите и институциите се разглеждат като "форми на проявление на световния ред", които позволяват поддържането на неговото съществуване. Тази дефиниция се характеризира с аксиологична неутралност в разбирането за световния ред като формирала се в един или друг период от историческото развитие система на отношения между държавите.

Специално внимание на въпросите за международния ред отделя и известният австралийски учен и професор в Оксфордския университет Хедли Бул (1932-1985). В книгата се "Анархичното общество: изследване на реда в световната политика", той отрежда важно място на правилата. Бул дава следното определение на международния ред: това е "образец на активност, насочена към поддържането на елементарните или първичните цели на общността от държави или международната общност", като под това разбира такова състояние, при което група от държави осъзнава наличието на общи интереси, ценности и правила за взаимодействие (2).

Тоест, международният ред се крепи на три стълба: общите интереси за постигане на целите; правилата, изискващи определено поведение за постигането на тези цели; и институциите, фиксиращи предполагаемите правила. При това Бул посочва, че правилата могат да имат "статут на международно право, морални норми, обичаи или утвърдили се практики, или пък това могат да бъдат операционни правила или "правила на играта", работещи без наличието на формално споразумение или дори без вербална комуникация" (3). Именно в този смисъл думата "правило" се използва и в понятието "ред, основа на правила".

В тази връзка се очертават три групи правила, призвани да поддържат международния ред: фундаментални или конституционни нормативни принципи на световната политика в конкретния исторически период, правила за съвместно съществуване и правила за сътрудничество между държавите. Тези типове правила за поведение представляват общи положения, които се конструират и изпълват с конкретно съдържание от едни или други държави, съобразно техните философско-мирогледни представи. При това Бул изрично подчертава, че формирането на успешно функционираща международна структура е възможно най-вече с участието на държави, представляващи единна културно-цивилизационна общност, която способства за появата на обща интерпретационна рамка за разбиране на заобикалящата ги реалност.

Като цяло, можем да отбележим, че в руската политологична традиция е разпространено предимно структурно-функционалното разбиране за световния ред, като формирали се стабилни връзки в организацията на международната система. В англосаксонската разбиране за проблема, напротив, присъстват ярко изразени нормативни конотации. В този смисъл западният, или либералният, международен ред може да се интерпретира като определен модел на поведение, основаващ се на общи интереси, ценности и институции, създадени в англсаксонската и европейската културно-историческа среда. Но, в процеса на превръщането на Запада в мощен силов център в глобализирация се свят, западните държави се опитват да съхранят този на практика чисто регионален ред, предприемайки за целта опити за неговата интернационализация.

В същото време, както с основание посочва американският неореалист Стивън Уолт, следва да сме наясно, че всеки международен ред предполага наличието на определени правила и регулатори на взаимоотношенията между държавите, способността за чието налагане зависи включително и от съществуващия силов баланс. Тоест, основният въпрос е, кой установява въпросните правила (т.е., кой е техният субект), какво е съдържанието им и, какви санкции могат да последват ако те не се спазват.

Либералният международен ред като политически оксиморон

Строго погледнато, в американската интелектуална традиция, фразата "ред, основан на правила", е синоним на "либералния световен ред". Либерализмът, като фундамент на американска идейно-политическа представа за света, има дълга история, чиито корени можем да открием в периода на появата на първите европейски колонисти в Северна Америка, които са носители на буржоазната идеология, т.е. на идеите за свободата на индивида, равноправието, правото на частна собственост и индивидуализма. В тази връзка, споменатият по-горе проф. Баталов отбелязва, че "либералните идеи винаги са били в центъра на американската идеосфера" (4). В качеството си на нормативна основа на организацията на националния живот на (северно)американците, либералните идеи няма как да не окажат влияние и на международно-политическата идентификация на САЩ и формирането тяхната външнополитическа стратегия. При това, в началния етап на историческото си развитие американците, следвайки заветите на "бащите-основатели", дълго време се въздържат от ангажирането в "задължаващи съюзи" с европейците, опасявайки се, че последните ще ги заразят с вируса на противопоставянието между великите държави, грубата силова политика и опустошителното съперничество.

С укрепването на икономическата мощ и политическото си значение обаче, САЩ не могат да продължат да стоят встрани от световните политически процеси. "14-те точки", прокламирани на 8 януари 1918 от президента Удроу Уилсън са първия концептуален проект, късащ с идеята за "изолационизма". Това е един във висша степен идеалистичен проект за реорганизиране на международните отношения на основата на либералните прннципи и мироглед, които американците се опитват механично да пренесат в сферата на отношенията между държавите. Всъщност, през цялата последваща история на концептуално-нормативното обосноваване на международния ред от страна на Запада, той се сблъсква с постепенното опровергаване на възможността за реализация на идеалистическия проект за световно устройство в сферата на "приложната политика".

И, ако в една или друга конкретна държави, либералната индоктринация би могла да има някакъв шанс за успех, в рамките на световната политика тези шансове са минимални. На първо място, системата на междудържавните отношения представлядва съвкупност от суверенни държави, разполагащи с легитимно право да използват насилие, които са носители на определени ценности. На второ място, за междудържавните отношения е присъщо състоянието на анархия, т.е. липсата на официално установена централна власт. Освен това, връщайки към концепцията на Хедли Бул, за функционирането на международния ред е необходимо наличието на международна общност, т.е. група от държави с общи цели, ценности, институции и правила за поведение. А, както показва практиката, такива обикновено са държавите, формиращи културно-социална общност, обединена от сходните им мирогледни представи и притежаващи сходни визии за света.

Именно поради това западният модел на либералния световен ред никога не е бил и не би могъл да стане глобален. Неговата генеалогия се гради на изначалния опит на САЩ след Първата световна война да превърнат либералните принципи в основа на взаимоотношенията между държавите в света, което не е просто идеалистически порив, а и съвсем прагматичено решение. Прокарваните идеи за свободните пазарни отношение, отказ от секретните мирни договори и премахването на икономическите прегради разкриват нови възможности за експанзия на американския капитал. По-късно, след Втората световна война, САЩ вече действат като пълноправен участник в организирането на бъдещия световен ред, пристъпвайки към институционализацията и утвърждаването на собствената си визия за устройството на света. В политическо отношение, това намира израз в създаването на ООН през 1945 и на НАТО през 1949, както и във формирането на мрежа от алианси, насочени към перманентното си разширяване. В икономическо отношение, негов израз е създаването през 40-те години на ХХ век на МВФ, Световната банка и Общото споразумение за митата и търговията (днес Световна търговска оранизация - СТО). Всичко това представлява преструктуриране на глобалното пространство на основата на мирогледа на западните държави, представяно като опит за преодоляване на силовия фактор в световната политика чрез интензивното икономическо сътрудничество и общите цели на мира, свободата и просперитета. На практика обаче, то се превръща в програма за разгръщане и разширяване на западната политическа и икономическа доминация, основана на "либералната" идеология в целия свят, като в процеса на реализацията му се сблъсква със съпротивата на другите държави.

В тази връзка известният канадски учен от индийски произход проф. Амитав Ачария отбелязва наличието на два мита за либералния световен ред. Първият е свързан с опита западният международен ред да се представи за глобален, т.е. за нещо повече от "клуб на западните държави или трансатлантически клуб, в който членуват САЩ, Канада, Западна Европа, Австралия, Нова Зеландия и Япония". Вторият пък е свързан с представите, че либералният ред се е утвърдил в резултат от доброволното възприемане на неговата система от ценности и институции от "желаещите държави". При това обаче, несанкционираните военни интервенции, инспирираните отвън държавни преврати с цел установяване на лоялни политически режими и намесата във вътрешните работи на суверенни държави съзнателно се игнорират от западния политически елит, като "странични продукти" от усилията за постигане на мир, свобода и просперитет. Тази "тъмна страна" на либералния световен ред, която по един парадоксален начин допуска използването на съвършено нелиберални методи за налагането му, в крайна сметка дискредитира този проект. В книгата си "Фалшивите обещания на либералния световен ред" американският неореалист Питър Портър (професор в Университета на Бирмингам) отбелязва, че макар архитектите на либералния световен ред вероятно не са предполагали подобно развитие на събитията, в крайна сметка "либералната експанзия е месиански проект, целящ изключването на всички конкурентни алтернативи " (5). А, ако лидер на подобен проект се окаже свръхдържава с глобални амбиции, утвърждаването на либералния световен ред се приравнява с установането на хегемония, чието поддържане се осъществяява чрез потискане на несъгласните, включително със силови методи.

Опитите американската доминация да бъде представена като благо за световната общност, като "империя с добро поведение" или като "благоразположен хегемон", който организира международната система посредством правила (свободна търговия, защита на човешките права, многостранно сътрудничество и т.н.), а не със сила, представляват стремеж за преодоляване на "историята" (6) и промяна на природата и същността на междудържавните отношения - борбата за власт, съперничеството за ресурси и защитата на националните интереси. Колкото повече САЩ и съюзниците им се сблъскват по този път с обективните пречки и съпротивата на останалите, толкова по-"нелиберална" и милитаристка се оказва въшнотополитическата им активност и толкова по-волунтаристки Западът интерпретира официално приетите международно-правни принципи. Именно в този момент възникна и необходимостта от формулиране на новата концепция за "реда, основан на правила".

"Редът, основа на правила", като благозвучен евфемизъм

Политическата концепция за „реда, основан на правила” започна масово да се използва сравнително отскоро, през 2000-те години. Според Google Books Ngram, използването на понятието «rules-based international order» в различни публикации постоянно нараства от 2000-та насам. Доцентът от Чикагския университет Пол Поаст предполага, че бумът на използването му в политическата реторика може да бъде хронологично свързан с интервенцията на САЩ в Ирак през 2003, осъществена без санкцията на ООН. В този смисъл, може да се предположи, че на западния политически истъблишмънт беше необходимо да създаде нов лексикален и семантичен апарат за информационно-комуникационното обезпечаване на своите действия, които са в разрез с официалните норми на международното право.

Показателно е, че новият термин започна да измества утвърденото понятие „либерален международен ред”, което не беше случайно. На първо място, примерите с военната намеса и бомбардировките на НАТО срещу остатъчна Югославия през 1999, интервенцията в Ирак през 2003, в Либия през 2011 и участието в подготовката на „цветни революции” в постсъветското пространство, породиха нарастващо недоверие и критики срещу западния либерален проект за трансформация на света. В тази ситуация, неговите идеолози трябваше да предложат някаква по-неутрална семантична конструкция. На второ място, беше необходимо да се намери идейно-политическо оправдание на „принуденото” използване на сила от САЩ и съюзниците им, както и налагането на санкции по отношение на държавите, отказващи да спазват техните „правила”. И, както често се случва в историята на Америка, „освобождението” върви паралелно с доминацията.

Подобна интерпретация се появи в рамките на стартирания през 2004 Принстънски проект за международна сигурност (The Princeton Project on National Security), използващ любопитния слоган „свобода според закона вътре в държавите и между тях”. Основните автори на това изследване са известните американски политолози Джон Айкънбъри и Ан-Мери Слотър. Интересен момент в доклада им е констатацията за кризата на такива международни институции като ООН, Световната банка, МВФ и СТО, като вместо тях се предлага „концертът на демокрациите” (който „ще стане своеобразна алтернатива на ООН”, с цел последващото реформиране на организацията) да се заеме с формирането на нови институции. Освен това, авторите отбелязват, че е „невъзможно да има свобода или закон без използването на сила”, при това за превантивното използване на военна сила е необходима санкция на ООН или поне на НАТО. Именно този проект поставя условното начало на активното налагане на идеята за „правилата” в лексиката на западните политици. Както посочват в тази връзка авторите на проекта: „Трябва да сте сигурни, че правилата са добри и, че ще можете да реализирате интересите си с тяхна помощ”.

В едно скорошно интервю Джон Айкънбъри дава следния отговор на въпроса, какво според него представлява „реда, основан на правила”: „това е ангажимента на държавите да действат в съответствие с принципите, правилата и институциите, които осигуряват управлението, и при това не са наложени от онези, които са най-силни”. Според него, този модел би могъл да се разглежда на няколко равнища. Първото е системата от суверенни държави, действащи в съответствие с базовите договорености и принципите на ООН, както и по-практически ориентираните регулативни механизми, създадени в рамките на МВФ, Световната банка и СТО. Второто е надстройката в лицето на западните либерални демокрации, които се самоидентифицират като гаранти на тази система.

Тоест, концепцията за „реда, основан на правила”, както и „либералният световен ред”, включват в себе си непреодолим дуализъм. В качеството си на философска представа, тя трябваше да се превърне в идейно-смислова основа за широко международно сътрудничество и платформа за обединяване на държавите по света, а в качеството си на външнополитически стратегия на САЩ и съюзниците им, представляваше способ за идеологическо обосноваване на действията на Запада за организирането на световния ред. Вероятно тези два, несъвместими помежду си, начини на мислене дори и несъзнателно се транслират в реториката на западните политически лидери. Така, в изказването си относно американския подход към взаимодействието с Китай, държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен отбелязва: „Следва да защитаваме и реформираме „реда, основан на правила”, т.е. системата от правила, споразумения, принципи и институции, които бяха създадени след двете световни войни за регулиране на отношенията между държавите, предотвратяването на конфликтите и защита правата на всички хора. Основополагащи документи на този ред са Уставът на ООН и Всеобщата декларация за правата на човека, които включват такива понятия, като самоопределение, суверенитет и мирно разрешаване на конфликтите. Това не са западни конструкции, а отразяват общите стремежи на света”. Само че, когато тези принципи се възприемат от най-силната икономически и политически държава, те биват подложени на съществена интерпретация и трансформация, съобразно собствения и исторически опит. „Отново водим борба за свобода: влязохме в битка между демокрацията и автокрацията, свободата и потисничеството, реда, основан на правила и реда, основан на грубата сила” – обяви през март 2022 президентът на САЩ Джо Байдън, изтъквайки изключителната роля на Съединените щати и съюзниците им за утвърждаването на този ред.

Заключение

Ако се върнем към идеите на Хадли Бул, изграждането на международен ред предполага формиране на общност от държави, обединени от общи цели и ценности, за чиято реализация са необходими правила и институции. На практика, международната общност от държави няма как да съществува без наличието на елементарни правила, като сред тях са вече споменатите нормативно-правни принципи на световната политика, правилата за съвместно съществуване и за сътрудничество/разрешаване на конфликтите. В процеса на формиране на международния ред тези правила се изпълват с определено съдържание в зависимост от целите и ценностите на субектите на тази активност.

В западната интерпретация, „правилата” са много по-широко понятие, включващо както съществуващия кодекс от нормативно-правни формулировки и договорености, така и формиралите се поведенчески практики, необходими за постигане на целите, които по-късно могат да се превърнат в част от масива от правни норми. Именно така беше осъществен опитът за легитимиране на практиката на „хуманитарните интервенции” чрез концепцията за „отговорността за защита”, приета от ООН през 2005. Нещо повече, САЩ не са участници в най-важните международно-правни договори, включително Конвенцията на ООН по морско право от 1982, Допълнителният протокол към Женевските конвенции от 12 август 1949, касаещ защитата на жертвите на международни въоръжени конфликти, от 1977 и Римският статут на Международния наказателен съд от 1998. В този случай САЩ си оставят възможност за конюнктурно законотворчество и налагане на собствените си правила относно международната активност.

Освен това, американците се отнасят доста пренебрежително към международните споразумения, ако те престанат да съответстват на националните им интереси и ограничават свободата на действие на САЩ. Да си припомним например, едностранното оттегляне на Вашингтон от Договора за ПРО от 1972, през 2002, прекратяването на участието им в Съвместния всеобхватен план за действия (СВПД) относно иранската ядрена програма от 2015, през 2018, излизането от Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМД) от 1987, през 2019 и т.н.

В търговско-икономическата сфера САЩ често прибягват към активно използване на екстериториални вторични санкции като средство за политически натиск, създаването на протекционистки  прегради и използванета на непазарни методи за борба с потенциалните конкуренти. Сред примерите за това е осъществяването на подхода на „масиран натиск” върху Иран след излизането от СВПД, изтласкването на китайските технологични компании от американския и европейския пазари, осигуряването на изключителни преференции за компаниите от „зеления сектор”, произвеждащи продукцията си в САЩ в съответствие със Закона за намаляване на инфлацията (Inflation Rediction Act), което трудно се съвместява с либеалните принципи и правила.

На свой ред, американските представи относно правилата за съвместно съществуване и сътрудничество, са достатъчно точно отразени в теорията за „демократичния свят”, която – ако не изпадаме в излишни подробности, постулира идеята, че „демокрациите не воюват помежду си”. Съответно, от тази гледна точка, светът би бил по-стабилен и проспериращ, ако в държавите се наложи републиканска форма на управление или демократичен политически режим. По-нататък, както е известно, тази концепция неведнъж се използваше като идейна обосновка на намесата на САЩ и съюзниците им във вътрешните работи на други държави.

В момента, в условията на стратегическа конкуренция между великите държави и формираща се полицентричност, Западът все повече се ориентира към защита и поддържане на своята визия за световния ред. Всъщност, това означава използване на целия инструментариум от средства за запазване на собствените „правила” чрез сътрудничество с държавите-партньори с близки визии за света. Неслучайно, освен за „реда, основан на правила”, евроатлантическите  съюзници говорят също толкова често и за консолидация със сходно мислещите държави («like-minded countries»). Американските и европейские идеолози отново се опитват да игнорират тъмните страни на прокарването на либералния световен ред, прокарвайки дихотомията между „правилата” и „силата” и „правилния” и „погрешния” модели на развитие. В същото време обаче, процесите на глобална политическа фрагментация и структурна трансформация се превръщат в „спусък” за „разцеплението” и разкриване природата на западния световен ред, демонстрирайки неговия чисто западноцентричен, т.е. ограничен, характер, свързан с американската доминация. Това, което започна като идеалистичен либерален проект за трансформация на международната система, първоначално затъна в блатото на противоречията и дискредитиращите го злоупотреби, а след това тръгна по пътя на постепенната ерозия и упадък, принуждавайки западните съюзници постоянно да укрепват отбраната си, окопавайки се в своята обсадена крепост.

Литература:

1. 1. Баталов Э. Я. Мировое развитие и мировой порядок. – РОССПЭН, 2005. С. 100.
2. 2. Bull H. The anarchical society: a study of order in world politics. – Bloomsbury Publishing, 1977. P. 8-19.
3. 3. Ibid. P. 64.
4. 4. Баталов Э. Я. Американская политическая мысль ХХ века. – Прогресс-Традиция, 2014. С. 71.
5. 5. Porter P. The false promise of liberal order: Nostalgia, delusion and the rise of Trump. – John Wiley & Sons, 2020. С. 128.
6. 6. Ibid. P. 22.

* Политолог, анализатор на RIAC