13
Чет, Юни
7 Нови статии

Дипломацията на ВМРО, като фактор в битката за Македония

брой 5 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Красимир Каракачанов, Външнополитическата дейност на ВМРО (1893-1944), 574 стр. Издателство „Захарий Стоянов”, С. 2023

Според академик Георги Марков: „Макар да е съществена част от Българския национален въпрос, Македонският въпрос е с балкански и европейски измерения, поради което е от първостепенно значение в международните отношения от Берлинския конгрес до днес. В историографията са натрупани множество изследвания за неговата роля в политиката на отделни правителства и коалиции, но често се пренебрегва позицията и дейността на самата Вътрешна македоно-одринска организация в значимите исторически събития на международното поле. Това поражда и разминаване в оценките за тази разнообразна дейност според различните гледни точки на тогавашните меродавни фактори”.

Новата книга на д-р Красимир Каракачанов "Външнополитическата дейност на ВМРО (1893-1944) е първото цялостно и задълбочено изследване на дипломацията и пропагандата, извършвани от Задграничното представителство (ЗП) на Вътрешната организация в София. Досега не бяха публикувани специални изследвания по темата, въпреки наличието на значителна документация в българските архиви.

Опирайки се тази широка документална основа, авторът анализира статута, структурата и организацията на това самобитно „Външно министерство”, както и заслугите на участващите в него видни революционни дейци. Приложеният проблемно-хронологичен подход позволява темата да бъде разработена в развитие, като се изтъкнат особеностите на всеки отделен етап и приемствеността в целите и средствата.

Периодизацията е научно издържана и с нея е съобразено съдържанието на седемте глави на монографията - всяка от тях с оглед на променящите се исторически обстоятелства. Външнополитическата дейност на Организацията е разгледана в три последователни кръга: отношенията с Върховния македоно-одрински комитет и българските правителства, борбите срещу чуждите въоръжени пропаганди и подкрепящите ги режими и отношението към балканската политика на заинтересованите европейски сили. Внимателният анализ на документите и личните свидетелства води до вярно направени изводи, осмислени в заключението на книгата.

Още на Първия общ конгрес в Солун през 1896 се изтъква необходимостта от създаването, в рамките на революционната организация, на институция, която да се ангажира с външнополитическата, дипломатическата и пропагандната дейност. За нейното значение и говори фактът, че появата и предхожда дори създаването на четническия институт на ВМОРО. Първоначално учреденото Задгранично представителство в София цели най-вече да поддържа отношенията с българските правителства, политически партии и двореца, с които да действа в синхрон. И тъй като именно свободната българска държава е естествената база на ВМРО, дипломатическата дейност в този начален период се осъществява от легалната организация на македонските и тракийските българи в Княжеството – Върховния македоно-одрински комитет, създаден през 1895.

Както посочва авторът, още при създаването си през 1893 ВМОРО декларира, че ще се стреми чрез европейската дипломация да се приложи чл. 23 от Берлинския договор и определя насоките, в които ще действа – извоюване на автономията на Македония и Одринско за българите, живеещи в тези две области, гарантирана от дипломацията на Великите сили.

Необходимостта от разширяване на външнополитическата и пропагандната дейност на ВМОРО рязко нараства след като на Солунския конгрес на 2-4 януари 1903 е взето решението за вдигането на Илинденско-Преображенското въстание и особено след ликвидирането на Върховния македоно-одрински комитет в началото на 1903. За целта се създават бюра в Битоля и в Бургас, които да са във връзка със ЗП, с щабовете на въстанието и с чуждестранните дипломати и кореспонденти. Започват да излизат и вестници на български и френски език, поддържани от ЗП, за да информират външния свят и да пропагандират целите на революционерите.

Сред най-значителнате акции в тази посока след въстанието е издаването на български и френски език и разпространяването на Мемоара на Вътрешната организация, на първо време, сред акредитираните дипломати на Великите сили и чуждестранните кореспонденти в София. Той е изключително важно средство в борбата с турския поробител и активизиралите се чуждестранни пропаганди в Македония и Одринско. Впрочем, във външнополитическата си дейност Организацията прибягва и до изпращането на мисии в Русия и Европа, които участват и в публичните демонстрации и митинги където западната общественост изразява отношението си към борбата на останалите под чуждо робство българи.

Книгата на д-р Каракачанов е съществен принос за разкриване на задграничната пропаганда в Свободна България, в другите балкански държави и в Европа, която обяснява и утвърждава справедливия характер на освободителната борба на българите в Македония и Одринска Тракия. Същевременно се осъществява и контрапропаганда поради системните опити на заинтересованите страни да злепоставят каузата на българите под властта на султана. Прави впечатление изтъкването от автора на ролята на периодичния печат, както и на такива прочути имена като Пейо Яворов и Симеон Радев.

От важно значение е проучването на Задграничното представителство в зависимост от решенията на конгресите и промените в неговия състав. Авторът с основание отбелязва възловата роля на Христо Матов като теоретик на Вътрешната организация, и посочва  разногласията с него по принципни въпроси. Д-р Каракачанов успява да уравновеси и оценката за такава колоритна личност като Борис Сарафов, чиято популярност в Европа не е за пренебрегване въпреки някои учудващи негови увлечения. Допълнителна светлина е хвърлена върху Балканския комитет в Лондон, особено по време и след Илинденско-Преображенското въстание.

Авторът изяснява и отношението на Вътрешната организация към Реформената акция на Великите сили преди Младотурската революция, както и общата ѝ цел с българските правителства за добиване на политическата автономия, срещу която се борят другите балкански държави. Д-р Каракачанов се позовава на декларациите, мемоарите и меморандумите на Вътрешната организация, с които тя се представя на света и се старае да бъде правилно разбрана от общественото мнение в Европа. Той се опира и на чужди издания, потвърждаващи правотата на българите в Македония и Одринска Тракия.

След възстановяването на ВМОРО през 1910, външнополитическата ѝ дейност е на много по-високо ниво от предходните периоди. Организацията все по-често прибягва до съчетаване на революционните си действия с дипломатическите и пропагандните, включвайки в дипломатическите си мисии изявени български учени с международен авторитет като проф. Л. Милетич, проф. Ив. Георгов, проф. Н. Милев, проф. Ал. Балабанов, проф. Д. Михалчев и др. Сред най-сериозните дипломатически методи на ВМОРО през този период са изготвянето и връчването на мемоари и декларации, с които оповестява възстановяването на революционната си дейност, протестира срещу възприетата политика на дележ на Македония от правителството на Ив. Евст. Гешов, както и срещу предприетите от сръбските и гръцки власти денационализаторски и терористични действия срещу българите в Македония.

В тази връзка, авторът изследва новите задачи на Задграничното представителство на фона на изострянето на международните отношения и началото на Италианско-турската война през 1911,. Дипломатическата дейност е съчетана с атентати и създаване на предпоставки за военно решение на Македоно-одринския въпрос. В третата глава на книгата сполучливо е изтъкнато противоречието между „тайната дипломация” на цар Фердинанд за създаване на Балканския съюз чрез подялбата на зони в Македония и последователната борба на Вътрешната организация за пълна автономия. Именно това е причината за възмущението от сръбската и гръцката окупация през Първата балканска война и стремежа да се започне Втора балканска война в името на националното обединение.

Участието в Карнегиевата международна анкета, изпращането на делегации в столиците на Европейските сили и обнародването на декларации са оценени като легални средства за изобличаване на несправедливия Букурушки договор от 1913 и информирането на света за страданията на преследваните македонски българи. До голяма степен, именно поради нежеланието на Антантата да се вслуша в жалбите на македонските българи, ръководството на ВМОРО се обявява за намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили, макар че крайното решение е дело на монарха и неговото правителство.

В книгата е отделено място и на спасяването на Пернишките мини от приватизацията на „Дисконто Гезелшафт” по време на войната, което доказва международния авторитет на Вътрешната организация начело с Тодор Александров. Този авторитет се потвърждава и от мемоара до Международната социалистическа конференция, впечатляващ с точно подбраните исторически аргументи. От важно значение са и сведенията за арменския геноцид, извършен от същите палачи младотурци, които жестоко обезбългаряват Източна Тракия през лятото на 1913. Връзките на Вътрешната организация и арменските революционери са традиционно тесни поради общия османски враг.

Сред най-успешните външнополитически действия на ВМОРО в онзи период са постигнатите споразумения с албанските, куцовлашките и турските македонски комитети, което е успешен ход за интернационализиране на борбата, както и за официално признаване не само на българския характер на ВМОРО и на населението, от името на което се води тази борба, но и на политическата цел на организацията – автономията на Македония.

Междувоенният период

След Първата световна война ВМРО подновява и своята външнополитическа и пропагандна дейност. Новите условия, в които трябва да работи Тодор Александров и ЦК на ВМРО, са изключително трудни, защото България, която те са подкрепяли в Първата световна война, е слаба военно и дипломатически изолирана. Сърбия и Гърция, които окупират по-голямата част от Македония, се ползват с подкрепата на великите държави победителки Франция и Англия и успешно парират опитите на ВМРО да поставя в Обществото на народите и пред европейската политика проблема за правата на българите в Македония, останали под тяхна власт. Въпреки всичко, ЗП на ВМРО, в лицето на Наум Томалевски, Георги Баждаров и Кирил Пърличев, е изключително активно в своята дейност за търсене на съюзници и пропагандата на македонския въпрос.

Справедливостта на трудната българска позиция на Парижката конференция за мир през 1919 е обоснована чрез Мемоара на Вътрешната организация до нейния председател Клемансо. Централният комитет търси общи допирни точки на интересите с представители на Османската империя, където вече са възприели идеята за автономия на Македония. Недопускането на обещавания от победителите плебисцит обаче, налага продължаване на въоръжената борба.

ВМРО възстановява отношенията си с Косовския комитет и създава контакти с представителите на хърватската опозиция в Сръбско-хърватско-словенското кралство. Успешно се развиват и контактите с Унгария и Италия, които се очертават като основни противници на сръбската политика на Балканите и в Европа. ВМРО успява да спечели отново симпатиите на определени среди в Англия и Франция, като Балканския комитет в Лондон и някои общественици, учени, журналисти, които още отпреди Първата световна война се застъпват за каузата на поробена Македония.

Голям външнополитически пробив е създаването на работни отношения със Съветска Русия, в чието лице Тодор Александров вижда мощен ревизионистки фактор в Европа. Този опит за взаимодействие с Москва обаче се оказва и големия провал на Александров, защото болшевиките и Коминтернът не са искрени в отношенията си с ВМРО, а се стремят да я овладеят и използват за външнополитическите си цели.

Сериозно се задълбочават отношенията с Италия, откъдето ВМРО получава не само материална подкрепа и оръжие, но и медийна и дипломатическа подкрепа.

След убийството през юли 1928 на Александър Протогеров и настъпилото разцепление в Организацията тя губи и част от симпатиите, с които се е ползвала в Западна Европа. След конгреса от 1928 Иван Михайлов премахва институцията на Задграничните представители, като с международната и дипломатическата дейност, освен него, се занимават най-вече Йордан Гюрков, Йордан Чкатров и донякъде Тома Карайовов и Кирил Дрангов.

До официалната забрана на ВМРО през май 1934 сътрудничеството между Организацията и хърватските революционери се задълбочава още повече, както и отношенията с Италия.

В годините на национална еуфория в периода 1941-1944 по-голямата част от главните дейци на Организацията не само подкрепят обединението, но и се впускат с ентусиазъм да изграждат нова България. Други, по-предпазливи, като Иван Михайлов, които помнят поуките от предишната световна война, въпреки че подкрепят обединението на българския народ, са по-внимателни и предпазливи в оценките относно Германия и шансовете ѝ да спечели войната. Те не само не заемат никакви политически постове в България, но се опитват да поддържат отношения с представители на левите среди в Македония, които имат българско национално съзнание и са критични към сръбската политика в довоенна Югославия. След идването на комунистите на власт в България и в Македония обаче, и едните, и другите са сурово преследвани и унищожавани като български патриоти и последователи на Иван Михайлов.

Заключение

Изследването на д-р Каракачанов е основано на първостепенни извори, включително и на личните фондове на дейци на ВМОРО, които десетилетия наред бяха недостъпни за историците. Това създава обективност на направените изводи и на тяхното обобщение, което убеждава читателите в научната достоверност на труда. Спорните въпроси са изследвани от всички страни и оценките са обосновани с необходимите доказателства. Стилът на изложение е разбираем и достъпен и за неспециалисти, което прави книгата още по-ценна. От нея могат да се научат много неизвестни неща, за да се прецени правилно международната дейност и влиянието на Вътрешната организация. Чрез тази непозната страна от дейността на ВМРО, историята на борбите на българите от Македония и Тракия може да бъде погледната от нов ъгъл, неизследван до настоящия момент.

Без съмнение задълбоченото изследване на д-р Красимир Каракачанов ще бъде полезно и за съвременната българска дипломация в борбата ѝ за отстояването на българския национален интерес по Македонския въпрос. Въпреки политически целенасочените напъни на македонистите в Скопие в кражбата и фалшифицирането на българската история, истината е на наша страна, но тя трябва да се защитава от злонамерени посегателства. Македонските българи са свързвали съдбата си със Свободна България и са се надявали на нейната постоянна подкрепа, което е естествено с оглед идеала за националното обединение в Целокупна България. Тъжната истина е, че държавните граници на Балканите не са прокарани справедливо на етнически, а на геополитически и стратегически принцип.

 

*Българско геополитическо дружество

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2024