"Сблъсъкът на цивилизациите": трийсет години по-късно

Специалния инспектор по възстановяването на Афганистан Джон Сопко обаче, е по-предпазлив в мнението си. Според него, обяснението за случилото се свързано с определени системни фактори, които самият той излага накратко в едно изречение: "Корените на трагичните събития от август 2021 следва да се търсят в решенията, взети няколко десетилетия преди това от политическите лидери, дипломатите, хуманитарните организации и военните".

В зависимост от мнението ви за четиридесет и третия (Джордж Буш-младши) и за четиридесет и четвъртия (Барак Обама) президент на САЩ, въпросните "няколко десетилетия" могат да бъдат две или три. Всъщност, точният отговор е три.

През 1989 Франсис Фукуяма постави въпроса, дали нашият свят не става свидетел на края на историята? През 1992 той му даде положителен отговор. Фукуяма заяви, че след разпадането на Съветския съюз либералната демокрация се е оказала онзи идеал, "чието усъвършенстване е невъзможно". Тезата за края на историята се превърна във философска обосновка на вярата на Запада в собственото си превъзходство и, както изглеждаше тогава, потвърди, че западната цивилизация действително е "всеобхватна".

От "края на историята" към "войната на цивилизациите"

Четири години по-късно (т.е. точно преди три десетилетия) Самюел Хънтингтън зададе друг въпрос: дали светът ни не върви към своеобразен цивилизационен сблъсък? А през 1996 и той отговори положително на него. В известния си труд "Сблъсъкът на цивилизациите", Хънтингтън твърди, че причините за конфликтите ще се прехвърлят от идеологическата към цивилизационната сфера. И в тази връзка предупреди, че Западът е застрашен от неминуем упадък, а неговите високомерни твърдения за "всеобщата цивилизация" могат да влязат в открита конфронтация с усилващата се китайска цивилизация, както и с настроената твърде враждебно цивилизация на Исляма.

Във връзка с тридесетата годишнина от публикуването на есето на Хънтингтън възникват два важни въпроса. Дали последните три десетилетия на американската външна политика  щяха да изглеждат по друг начин, ако отговорните за вземането на решенията лидери споделяха гледната точка на Хънтингтън, а не тази на Фукуяма? Както и, дали тезите му продължават да са актуални и днес?

"Краят на историята" на Фукуяма вдъхнови американските ръководители и стратези, стимулирайки ги да направят цяла серия от нагли и дръзи заявления относно външната политика. В този списък са и "новият световен ред" и "еднополюсният момент" и "незаменимата нация" и "глобалната война с тероризма" и "необходимостта да сложим край на тиранията в днешния свят". Междувременно Хънтингтън говореше за "стария световен ред". Според собствената му интерпретация, основните играчи в съвременния свят не са младите демокрации, родени от победата на Запада в студената война, а многовековните цивилизации, представляващи съвкупност от обща история, култура и религия. Вместо върху обединяващите света международни институции, Хънтингтън акцентираше върху границите и разломните линии, очертаващи новите контури на конфликтите през следващата епоха.

Тоест, в очите на Хънтингтън, в цивилизационен аспект, бъдещето със сигурност ще бъде многополюсно. Той признава привъзходството на Запада през последното десетилетие на ХХ век, но в същото време твърди, че тази доскоро господстваща цивилизация навлиза в период на упадък. Паралелно с това, подчинените на Запада в миналото цивилизации (китайската в Източна Азия и ислямската в Северна Африка и Югозападна Азия) демонстративно отхвърлят идеята, че модернизацията е невъзможна без ориентация към Запада. От друга страна, западният упадък и възходът на Китай опровергават концепцията за "незаменимостта на САЩ и Запада", демонстрирайки нейната погрешност.

Макар че Съединените щати и западните институции подкрепяха глобализацията, именно Китай се оказа незаменим за нея, превръщайки се в „световна фабрика”. Американският егоизъм и високомерие доведоха Близкия Изток до крах през 2003, както и до дестабилизацията на световната икономика през 2008. Междувременно Китай създаде собствени регионални институции и успешно посредничи за нормализацията на отношенията между Саудитска Арабия и Иран. Началото на глобалната война срещу тероризма усили международната съпротива срещу Америка, а инвазията на САЩ в Ирак провокира яростната реакция на мюсюлманите, които и без това бяха недоволнот от налаганата им модернизация и уестърнизация. За броени дни Афганистан падна под натиска на талибаните, абсолютните монархии преживяха успешно „арабската пролет”, а прикритите диктатури продължиха да просперират под маската на демокрацията. Тиранията е упорита и жизнена и очевидно ще си остане такава без оглед на епохите, цивилизациите и историческите обстоятелства.

Ако американските лидери гледаха на света през очите на Хънтингтън, щяха да осъзнаят, колко нагла провокация е да разположат войските си в свещените градове на Исляма, колко безмислено е да се ангажират с миротворчество по линията на разлома между Запада и Православието на Балканите, колко безпрспективно е да се опитват да сменят режимите в Близкия Изток, каква заблуда е да очакват либерализацията на Китай и колко са наивни пред лицето на загрижеността на Русия за собствената и сигурност и руските военни възможности. Към края на управлението на президента Обама американската мощ и влияние бяха сведени до очертаването на бледи „червени линии”, бездействието в отговор на присъединяването на Крим към Русия,”хаштаг дипломацията” и „лидерството отзад”.

Без съмнение, последните трийсет години можеха да бъдат различни.

Историята потвърди правилността на тезите на Хънтингтън. Съединените щати и Китай действително се превърнаха в глобални противници. Всеки от тях се придържа към собствената си система на държавно управление, твърдейки че тя превъзхожда системата на съперника и е достойна за подражание от останалите. Китайската и ислямската цивилизации се обединяват под формата на алианса между Пекин и Техеран. Въпреки това, този цивилизационен цикъл върви към края си, и най-същественият въпрос в момента е, кога и как точно ще приключи.

Самият Хънтингтън се опасява най-много от настойчиво прокарваните от Америка твърдения, че Западът представлява „универсална цивилизация”, от която останалите трябва да вземат пример и която, при нужда, трябва да принуждава другите да и се подчинят. Според Хънтингтън, заради това свое високомерие Западът рискува да се окаже в изолация или „да се изправи срещу всички останали”. Опасенията му намират въплъщението си в китайско-руско-иранското сближаване, в противовес на САЩ. Ако това разположение на силите се утвърди, многостранният сблъск на цивилизациите ще се трансформира в геоикономически дуел между демократичния капитализъм и авторитарния меркантилизъм.

Стремежът да бъдат разделени икономиките на Америки и Китай (т.нар. decoupling) е само началото. Глобалният размах на този стремеж е очевиден – достатъчно е да видим разногласията между Запада и останалите държави относно антируските санкции. В най-близко бъдееще това осезаемо ще усложни процеса на възстановяване на глобалните вериги на доставки, прекъснати заради пандемията. Следващата фаза ще бъде реализацията в САЩ на индустриална политика, залагаща на челните технологии и китайските опити за дедоларизаця на икономиката. Индустриалната политика може да се окаже доста популярна вътре в Съединените щати, но истината е, че тя рядко е успешна, освен това съществува опасност, че ще провокира противодействието на американските съюзници. На свой ред, дедоларизацията, дори ако се осъществява плавно, може силно да навреди на САЩ, които и без това са обременени с ужасното съотношение между държавния дълг и БВП на страната и балансират на ръба на провала на програмите за социално осигуряване.

Тоест, един последен „цивилизационен гамбит” би могъл да ограничи тези рискове.

Възможната промяна

Хънтингтън много проницателно отбелязва, че Русия постоянно се колебае, подобно на махало, между своя евразийски произход и стремежа си към Запада. След края на студената война първите постсъветски ръководители на тази страна се стремяха към задълбочаване на сътрудничеството със Запада по икономически и военни съображения. След 11 септември Русия даде ясен сигнал за готовността си активно да сътрудничи със САЩ в борбата срещу ислямисткия екстремизъм.

Русия винаги се е опасявала да не се окаже в обкръжение и, по принцип, Москва и Пекин, които си поделят евразийския континент, не би трябвало да са съюзници. Сближаването им е резултат от съвпадение на интересите, но не и на ценностите им. Към 2050 Русия може да се окаже в демографско обкръжение - напористият Китай, на изток и ислямът – на юг  (с него руснаците имат дълга и кръвопролитна история). Този пръстен ще бъде затворен от запад от постепенно формиращата се „Еврабия”. Затова не бива да се учудваме, че Русия подкрепя западните политически партии, обявяващи се против имиграцията.

След краха на Съветския съюз и възраждането на Русия, американските лидери, съзнавайки доминиращите цивилизационни обстоятелства, трябваше да използват възможността да формират алианс между Запада и Православието с цел да противодействат на очертаващата се китайско-ислямска коалиция. Вместо това, западните политици, съблазнени от тезата за „края на историята”, предпочетоха да отблъснат Русия. Днес обаче, пътят към разведряването в отношенията с Русия минава през Киев.

Без да го желае, Русия постепенно се превръща в младши партньор на Китай и, докато окончателно не бъде подчинена от него, Западът следва колкото се може по-бързо да сложи край на въоръжения конфликт в Украйна, без да чака това да стори Пекин. За целта западните лидери трябва да използват всички съществуващи разногласия и противоречия между двете страни. През 1914 съществуващата взаимозависимост не спасяват „мултиполярната” тогава Европа, но изолираните блокове ползотворно и ефективно способстват за разделението на труда. Всяка свръхдържава контролира собствената си сфера, предотвратявайки с всички сили ескалацията на малките кризи в голяма война. Самонадеяността на повярвалия в собственото си превъзходство Запад заслепи Америка и я лиши от възможността да прозре започващия цивилизационен сблъсък. Трийсет години по-късно отнасящите се с уважение към историята и човешката природа хора могат само да съжаляват за това безразсъдно поведение. Все пак, връщането към идеите на Хънтингтън, пък макар и с трийсетгодишно закъснение, би могло да стане първата стъпка към поправянето на тази стратегическа грешка.

* Авторът е американски експерт в сферата на отбраната и националната сигурност, анализатор на The American Conservative