25
Вт, Юни
7 Нови статии

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

На 24 февруари 2022 Русия нападна Украйна, което имаше ефект на земетръс от най-висока степен за международните отношения. Но войната не се случи за една нощ, а процесите, довели до въоръжения конфликт, се развиваха поне от началото на века и техният вектор през цялото време сочеше в посока „война”.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Тъй наречената "специална военна операция" в Украйна, която плавно се трансформира в регионална война, ни кара да се замислим за бъдещето на международните отношения.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Както е известно, с абревиатурата I2U2 се обозначава възникналото преди две години политическо и търговско-икономическо обединение с участието на Израел, Индия, САЩ и ОАЕ, което според мнозина би могло в бъдеще да се конкурира успешно с (и да противостои на) китайския икономически "суперклъстер".

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

След като Косово едностранно обяви независимостта си през февруари 2008, отцепилата се от Сърбия област се превърна в потенциална причина за нов регионален конфликт на Балканите, който би могъл да привлече намесата на извънрегионални фактори.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

В средата на август 1952 премиерът на Китай Джоу Енлай изминава около шест хиляди километра, за да се срещне в Москва със съветския диктатор Йосиф Сталин. Китайският премиер се появява там като пратеник на китайския лидер Мао Дзедун. По онова време двете комунистически държави са съюзнци. Това обаче е неравнопоставен алианс: Съветският съюз е свръхдържава, а Китай зависи от неговата икономическа помощ и военни доставки. Две години преди това, Мао и Сталин стартират своеобразен съвместен проект, давайки благословията си на севернокорейския лидер Ким Ир Сен за нахлуването му в Южна Корея. И въпреки че САЩ моментално идват на помощ на Сеул, в навечерието на нахлуването Сталин изпраща телеграма до Ким, в която твърди, че не изпитва съмнения относно скорошното и позорно изтласкване на интервентите от Корея.

Нещата обаче не се развиват според предварителния план. В края на 1950, когато американските войски, командвани от генерал Дъглас Макартър навлизат на терторията на Северна Корея, Китай също се намесва във войната. Към средата на 1951, след поредица от кървави сражения, фронтовата линия се стабилизира по 38-ия паралел, който разделя Северна от Южна Корея и преди войната. През юли същата година, започват преговори между страните. Целта им е подписване на споразумение за примирие и старт на дискусия за бъдещето на Корея. Процесът на преговори обаче започна да буксува още при обсъждането на подробностите на бъдещето споразумение за размяна на пленници.

Когато Джоу Енлай тръгва за Москва през лятото на 1952, ситуацията за комунистическия блок изглежда мрачна. Американските въздушни удари разрушават индустриалната инфраструктура на Северна Корея и нанасят огромни вреди на почти всеки севернокорейски град. Освен това, в страната има недостиг на продоволствие. През февруари 1952 Ким Ир Сен заявява на Мао Дзедун, че „не иска да продължи да води тази война”. Пет месеца по-късно Ким моли Сталин да помогне за максимално бързото поостигане на споразумение за примирие. Сталин обаче бездейства. Както впрочем, и Мао Дзедун, който също иска да демонстрират решимост пред американските искания. Още повече, че ситуацията на фронта го вълнува много по-слабо, отколкото Ким. Подобно на Ким обаче, Мао е наясно, че Северна Корея страда от последиците от войната.

По време на студената война Джоу Енлай си спечелва имидж на балансиран и сдържан дипломат. Но, с пристигането му в Москва, при това като носител на лоши новини за Сталин, вероятно му е било трудно да бъде спокоен. Задачата му е да склони съветския лидер да подкрепи идеята за постигане на примирие. И тъй като именно Сталин е сред инициаторите на сблъсъка, е ясно, че дискусиите за евентуалното му прекратяване няма да са приятни за него.

Срещата между двамата се провежда на 20 август 1952. Сталин иска да разбере, дали Китай и Северна Корея могат да усилят военни натиск върху САЩ. Според Джоу Енлай обаче, "двете страни на практика разполагат с еднаква мощ", освен това той отбелязва, че за Китай "ще е трудно да осъществи генерално настъпление". С други думи, липсват каквито и да било ефективни варианти за оказване на военен натиск върху САЩ. Все пак, за да не влиза в конфронтация със Сталин, китайския премиер го уверява, че "според преседателя Мао, за нас е изгодно войната да продължи, защото отвлича Америка от намерението и да разпали нов световен конфликт".

Според архивните документи, Сталин посочва, че "Мао Дзедун е прав. Тази война вълнува американците, Северна Корея не е загубила нищо, освен жертвите на фронта. Американците са наясно, че тази война не е изгодна за тях и ще бъдат принудени да я приключат. А ние следва да покажем търпение и издръжливост". В отговор Джоу Енлай изтъква "прозорливостта на изказаните от другаря Сталин съображения", но след това отново се опитва да отстои тезата си, посочвайки, че севернокорейските власти "леко се колебаят", че "ситуацията в редиците им е неустойчива, а сред някои членове на севернокорейското ръководство дори се забелязва паника". Това очевидно започва да дразни Сталин, който му отговаря, че вече са го информирали за ситуацията. При това положение, Джоу Енлай преценява, че трябва да отстъпи.

Месец по-късно обаче, китайски премиер отново повдига пред Сталин темата за необходимостта от постигане на примирие и отказ от най-спорните условия за обмена на пленници. Съветския лидер отхвърля идеята, определяйки я като "един от няколкото възможни варианта, които Америка, все едно, няма да приеме". Става ясно, че Сталин иска корейците и китайците да забравят за компромисите и да продължат войната. При това положение, Джоу Енлай няма друг избор, освен отново да похвали Сталин за коментарите му, които нарича "ценни препоръки".

Както е известно, войната продължава още десет месеца, преди страните да подпишат споразумение за примирие, макар че от гледната точка на китайците и Съветите, условията са по-лоши от онези, обсъждани от Сталин и Джоу. През това време загиват десетки хиляди хора, а още повече са ранени. Американските жертви във войната са 34 574 души, а други 103 284 са ранени. Китай губи около милион души, а жертвите сред корейците от Севера и Юга са 4 милиона, т.е. 10% от населението на Корейския полуостров.

Примирието слага край на кръвопролитието и води до създаване на демилитаризирана зона и механизъм за мониторинг на прекратяването на огъня и посредничество при евентуалното му нарушаване. Впрочем, самата Корейска война така и не приключва официално. Основните политически въпроси не са разрешени, а между двете страни периодично има въоръжени сблъсъци, взаимни набези, артилерийски обстрели и дори цели сражения. Това примирие се запазва и до днес, 70 години по-късно. В момента Корейският полуостров си остава зона на сериозна геополитическо напрежение. Северна Корея се управлява от суров диктатор, който не се колебае да използва репресии срещу собствените си граждани и редовно заплашва съседите си от Юга, че може да използва ядрено оръжие срещу тях. Въпреки това, кървавите кланета по време на Корейската война вече са далечен спомен, а мирът, установен в резултат от примирието, позволява на Южна Корея да създаде развита икономика и, в крайна сметка, стабилна либерална демокрация. Тоест, независимо от всичките му недостатъци, примирието се оказва успешно.

 

Паралелите с Украйна

 

Войната, която в момента разрушава Украйна, има сходство с Корейската война и то не е само повърхностно. За всички, които се питат, колко ще продължи войната в Украйна, продължителността на корейското примирие, както и високата човеша цена, платена за забавянето му, несъмнено заслужават по-сериозен анализ.

Паралелите изглеждат очевидни. Също както преди 70 години в Корея, така и в Украйна днес, липсата на сериозни промени по фронтовете и непреодолимите политически противоречия принуждават да се говори за необходимостта от примирие за да бъде спряно насилието, а решаването на острите политически въпроси да бъде оставено за (далечното) бъдеще. Както посочва историкът Стивън Коткин, корейското примирие "дава възможност на Южна Корея да просперира икономически под чадъра на американските гаранции за сигурността и... Ако подобно примирие позволи на Украйна, пък дори ако става дума само за 80% от територията и, да просперира по същия начин, това би било своеобразна победа".

Преговорите, довели до примирието в Корея продължават дълго и вървят трудно. Те се провеждат в разгара на сраженията, докато цената на войната не става толкова очевидна, че тласка страните в нея да потърсят компромис. Възможно е същото да се случи и сега. Опитът от Корейската война показва, че упоритостта на руския президент Владимир Путин, който - подобно на Сталин тогава - не изглежда особено заинтересован от какъвто и да било компромис, може да се окаже сериозно препятствие по този път. Впрочем, постигането на примирие може да бъде провалено и от вътрешнополитическия дневен ред в САЩ, както и от разрива между интересите на Америка и Украйна.

В момента дискусиите във Вашингтон често се въртят около въпроса, кога ще настъпи подходящият момент САЩ да започнат да тласкат Киев към преговори. И обикновено отговорът му е, че "засега този момент не е настъпил". Корейската война обаче демонстрира, че, ако конфликтът се е оказал в задънена улица, може да мине доста дълго време преди страните в него да осъзнаят, че разходите и вредите от продължаването на войната надвишават ползите. А, докато го разберат, разрушенията и жертвите ще станат още повече, без някоя от тях да е получила значими предимства.

Ако САЩ, държавите от НАТО и останалите съюзници решат да работят за постигането на примирие, те биха могли да извлекат три важни политически поуки от Корейската война. Първата е, че трябва да са готови да преговарят паралелно с воденето на военните действия, използвайки ситуацията на фронта за оказване на натиск и върху двете страни на масата на преговорите. Втората е, че е необходимо ангажирането на ООН в тези преговори, тъй като неутралният арбитър винаги е ценен. А третата е, че съюзниците следва да обвържат по-нататъшното предоставяне на подкрепа и следвоенна помощ за Украйна с готовността на Киев да склони на определени отстъпки.

Пълната победа на Украйна и Запада и тоталното поражение на противниковата страна със сигурност са желания вариант за приключване но войната както за Киев, така и за Вашингтон, също както е навремето в Корея. Само че, също както и в Корея, рисковете от ескалация засенчват този сценарий. Киев, Вашингтон и партньорите им в противодействието на Москва, следва да са наясно, че примирието, което ще приемат и Украйна, и Русия, също би било своеобразна победа, дори ако не разреши най-важните въпроси.

 

Сраженията и преговорите

 

Както е известно, Северна Корея атакува Южна на 25 юни 1950. Два дни по-късно ООН дава на САЩ и 14-те американски съюзници и партньори (под общото название "Сили на ООН") разрешение да се намесят във войната, подкрепяйки Южна Корея. През първите пет месеца на войната, нито една от страните не демонстрира желание за преговори.

Присъствието на американски войски в непосредствена близост до Китай безпокои Мао Дзедун. През август, на заседание на Политбюро на Китайската Компартия, той заявява, че: "Ако американските империалисти победят във войната, ще станат още по-високомерни и ще ни застрашат. Не можем да не помогнем на корейците. Трябва да им протегнем ръка за помощ и да изпратим там наши доброволци". През октомври 1950 Мао взема съдбоносното решение да изпрати 300 хиляди свои военни през река Ялу за да спрат настъпващите американци. Това води до отстъпление на частите на генерал Макартър. В един момент възниква заплаха комунистите да овладеят цялата територия на Корея. Макартър призовава за директни военни действия срещу Китай, като не изключва дори използването на ядрено оръжие. Президентът на САЩ Хари Труман пък се опасява, че Макартър може да провокира голяма война със Съветския съюз, който по онова време вече разполага със собствена атомна бомба. Затова екипът на президента предлага алтернативно решение. В публикуваното през декември 1950 съвместно комюнике на Труман и британския премиер Клемент Атли, двете страни призовават да започнат преговори за примирие и уверяват световната общност, че САЩ няма да използват ядрено оръжие. В същото време генерал Матю Риджуей оказва военен натиск върху комунистическите сили за да ги склони да преговарят, като при това избягва провокационни действия, способни да доведат до ескалация, например бомбардировки на китайската територия, осъществяване на специални операции в тила на Северна Корея или овладяване на столицата и Пхенян. САЩ се придържат към тази стратегия до самия край на войната.

Комунистите обаче отказват да приемат предложенията на Вашингтон и ООН за преговори и първите шест месеца на 1951 са белязани от изключително тежки сражения, в резултат на които силите на генерал Риджуей си връщат цялата територия на Южна Корея. Въпреки всичките си усилия, комунистическите части не съумяват да се придвижат в южната част на страната. Неуспешното "Пролетно настъпление" на китайците, което е и най-голямото сражение в тази война, показва на Мао и Сталин, че постигането на убедителна победа вече е невъзможно. В резултат от тайните преговори с американския дипломат Джордж Кенан, на 23 юни съветският представител в ООН Яков Малик официално призовава за прекратяване на огъня и подписване на примирие.

Преговорите стартират на 10 юли 1951. Обсъждат се три основни въпроса: линията на съприкосновение, механизмите за мониторинг на режима за прекратяване на огъня и обменът на военнопленници. Преговорите по първия въпрос вървят бавно. Комунистите настояват разделителната линия да минава по 38-ия паралел. САЩ и съюзниците им пък предпочитат тя да преминава малко по на север, което би им осигурило по-добри условия за отбрана. На 27 ноември, т.е. след четиримесечни преговори и сражения, страните се споразумяват, че моментната линия на фронта ще стане разделителна линия в рамките на примирието.

До пролетта на 1952 е постигнато и съгласие относно механизма на мониторинга за спазване на примирието. Въпросът за обмена на пленниците обаче буксува. Труман се обявява за доброволна репатриация, т.е. предлага 170-те хиляди пленници сами да изберат, дали да се върнат в родината си или да емигрират другаде. САЩ смятат, че ако предложението бъде прието, около сто хиляди пленени севернокорейци и китайци ще решат да не се връщат у дома. За Мао и Сталин обаче, перспективана за толкова масово дезертьорство ще означава крах на идеята, че комунизмът е в състояние да реализира утопия, от която не би се отказал нито един разумен човек. През октомври 1952, след дълги месеци застой, генерал Марк Кларк, който заменя на поста генерал Риджуей, прекратява преговорите за неопределено време.

Месец по-късно Дуайт Айзенхауер е избран за президент на САЩ. След като влиза в Белия дом, той и неговата администрация, начело с Джон Фостър Дълес, дават да се разбере, че са готови за ескалация и разпалване на още по-разрушителна война, с цел да убедят комунистите, че е необходимо да преговарят.

Замразяването на процеса на преговори и избирането на Айзенхаур вълнува много страни членки на ООН и съюзници на САЩ, включително Канада и Великобритания, които се опасяват от по-нататъшна ескалация на военните действия. Дебатите в ООН водят до приемане на резолюция, чиито автор е индийският дипломат Венгалил Кришнан Менон, и която предлага създаването на комисия по въпросите на репатриацията, включваща представители на неутрални държави - Чехословакия, Швейцария, Полша и Швеция. Тя следва да се заеме с връщането на пленниците след постигането на примирие. За да не си развалят отношенията със съюзниците, САЩ се съгласяват с това, макар и без желание. По-късно, именно тази идея се превръща в основата за постигане на примирието.

През март 1953 умира Сталин и съветските и китайски власти смекчават позицията си на преговорите, които са възобновени на 26 април. В началото на май Китай и СССР се оттеглят от индийската резолюция и представят собствена комисия за репатриация. За съжаление, споровете относно дребните подробности, свързани с работата и, водят до ескалация на военните действия и войната продължава. САЩ усилват въздушните бомбардировки срещу Северна Корея, а през май Айзенхаур подписва указ за възобновяване настъплението на американските войски на север, нанасяне на въздушни удари по китайските бази в Манджурия и използване на ядрено оръжие, ако преговорите се окажат в задънена улица.

На 25 май 1953 САЩ представят окончателната си позиция на преговорите, приемайки идеята за създаване на комисия за репатриация с някои незначителни промени. В случай, че комунистите се откажат да преговарят, генерал Кларк има заповед за възобновяване на настъплението. По време на серията срещи с китайски, корейски и съветски представители, американците дават да се разбере, че са готови за ескалация на военните действия и използването на ядрено оръжие.

В крайна смета, на 4 юни комунистите склоняват да приемат предложенията на САЩ. С това обаче войната не приключва. Срещу предложението се обявява южнокорейският президент Ли Син Ман. Две седмици по-късно той едностранно освобождава 27 хиляди севернокорейски военнопленници, като по този начин поставя под въпрос постигнатите договорености. В отговор комунистите стартират най-голямото си за последните две години настъпление в хода на което загиват 30 хиляди южнокорейски войници и едва този факт, както и натискът от страна на САЩ, принуждават Ли Син Ман да приеме примирието, което е подписано на 27 юли 1953.

 

Цената на забавянето

 

Когато днес САЩ и съюзниците им разсъждават относно перспективите за постигане на примирие в Украйна, те не бива да забравят високата цена на забавянето по този въпрос в ситуацията с Южна Корея. За да се фиксира статуквото, съществуващо още в самото начало на процеса на преговори, се налага да бъдат отправени заплахи за използване на ядрено оръжие, както и проточили се цели две години тежки сражения, в които САЩ, съюзниците им и Южна Корея губят 150 хиляди души, а загубите на Северна Корея и Китай достигат 250 хиляди.

Вероятно, най-важният фактор, който води до забавянето на хода на преговорите е, че на комунистите е необходимо прекалено много време за да осъзнаят реалната цена на войната и невъзможността да пречупят САЩ. Когато сраженията на река Ялу през ноември 1950 принуждават Труман и другите западни лидери да започнат преговори, Сталин и Мао решават, че биха могли да постигнат пълна военна победа. Както посочват китайските историци Чен Дзъхуа а Яфън Ся, първоначално Мао планира да "локализира войната", ограничавайки се само с отбраната на китайската територия. Отстъплението на американската 8-ма армия обаче, му вдъхва увереност и той решава, че китайската военна мощ е достатъчна за изтласкването на американците от целия Корейски полуостров, да сложи край на подкрепата им за Тайван и да осигури приемането на Китай в ООН. Необходими са шест месеца изтощителни сражения, довели до гибелта, раняването или пленяването на 150 хиляди военни, преди Мао да осъзнае, че амбициите му са нереалистични и да започне да гледа сериозно на идеята за постигане на примирие на основата на предвоенното статукво. В средата на юни 1951 до такъв извод стига и Сталин.

Дори и тогава обаче, Мао и Сталин възнамеряват да използват военната си сила за укрепване на своите позиции на преговорите, преди да приемат условията за прекратяване на огъня. Предвид гигантските човешки ресурси на Китай, те решават, че САЩ никога няма да успеят да ги победят в една война на изтощение. Както обяснява самият Мао Дзедун: "Само ако си осигуриш непристъпна позиция, можеш да поемеш инициативата и да принудиш противника да отстъпи. За постигането на тази цел, следва да се подготвим за истинското изпитание за нашата мощ против тази на врага, посредством дълги месеци на преговори".

Истината обаче е, че комунистическата страна не се справя с това изпитание. Първо, серията от тежки удари на американците, британците и австралийците принуждава Мао да признае в края на 1951 линията но военно съприкосновение като линия на бъдещото примирие. След това, през 1952, когато Мао и Сталин не искат да отстъпят от исканията си относно размяната на пленници, генерал Кларк осъществява мощни въздушни бомбардировки срещу Пхенян и водните електроцентрали, захранващи Северна Корея и по-голямата част от Манджурия.  Според китайския историк Сю Гуанджан, през втората половина на 1952, Китай изразходва за войната до половината от бюджета си. По това време Мао вече е повишил данъците и е принуден на иска заем от Съветския съюз, въпреки че и без това е силно задлъжнял на Москва. През август, на заседание на Политбюра на ККП, Мао обявява, че китайската икономика ще изпадне в колапс, ако военните разходи не бъдат намалени два пъти. Разходите за войната не позволяват на Китай да премине изцяло към социалистическия модел и Мао и партията му започват да се безпокоят, дали това няма да породи вълнения вътре в страната.

Разбира се, Мао Дзедун не се вълнува особено от съдбата на Ким Ир Сен. Той обаче, трябва да вземе предвид собствените си икономически и политически проблеми, когато започват разговорите за постигане на примирие. Мао не иска да поставя Китай в трудна ситуация, но не е склонен и ръководената от него Комунистическа партия да изглежда слаба точно в периода на консолидиране на властта си, само три години след края на гражданската война. Тоест, китайският лидер се оказва в цугцванг и тъкмо поради това изпраща, през август 1952, премиера Джоу Енлай в Москва.

На свой ред, Сталин не е заинтересован да спасява Мао от тази задънена улица. Той иска най-вече да съхрани военния потенциал на СССР, да използва Китай и Северна Корея за отслабване на военната и икономическа мощ на САЩ и да не допусне съществени отстъпки. От негова гледна точка, загубите на Китай и Северна Корея изглеждат търпими. Едва след смъртта на Сталин през март 1953 съветската позиция на преговорите се смекчава. Наследникът на Сталин Георгий Маленков и другите съветски ръководители (включително Никита Хручшов), се обявяват за „мирно съвместно съществуване” със САШ, т.е. за продължаване на съперничеството, но с по-малко напрежение и риск от ескалация на конфликта. За тях, цената на продължаването на войната в Корея вече изглежда прекалено висока.

Забавянето на прекратяването на войната обаче, не може да бъде обяснено само със Сталин. Преговорите остават в задънена улица цели 18 месеца заради позицията на САЩ относно размяната на пленници, т.е. искането им пленниците да получат право на доброволна репатриация. Тази позиция се диктува от чисто идеологически съображение, т.е от желанието да се покаже, че комунистическата идея е по-малко привлекателна от идеята за демокрацията, както и от стремежа да се демонстрира твърдост пред американското общество. Според Труман, доброволната репатриация е изконно човешко право. През май 1952 той заявява, че принудителната репатриация „противоречи на нашите фундаментални морални и хуманитарни принципи”. Тази позиция получава подкрепата на двете партии в Конгреса, тъй като тогавашната американска политическа култура се характеризира с яростен антикомунизъм. Впрочем, когато тази позиции вкарва преговорите в задънена улица, Труман вече не може да отстъпи назад, заради риска да бъде обвинен в слабост пред лицето на комунизма, при това в годината на президентските избори. По-късно президентът Айзенхауер също изпитва опасения по отношение на десните републиканци, които разглеждат всяко колебание като проява на слабост. Ако Труман не поставя още в началото тези свои искания, комунистите вероятно биха се съгласили на примирие много по-рано, може би дори още преди смъртта на Сталин. Истината е, че двамата американски президенти допускат гибелта на хиляди американски военни не за да получат някакви териториални предимства или тактическа полза, а просто за да избегнат политическа критика в самите САЩ.

Южнокорейските власти също имат заслуга за проточването на преговорите за примирие. На практика, вече постигнатите договорености отпадат след като Ли Син Ман взема едностранно решение за освобождаване на военнопленниците. Интересите му се разминават с тези на САЩ. Той се стреми към обединяването на Корея под егидата на собственото му правителство и склонява да започне преговорите през 1951 без всякакво желание. Освен това, Ли иска да подпише пакт за взаимна отбрана със САЩ, който според него ще сдържа комунистите от осъществяване на нова агресия в бъдеще. Първоначално Вашингтон се опитва да го разубеди, тъй като приоритет на американската политика в региона е сигурността на Япония. Ето защо, вместо покорно да приеме налаганото му примирие, Ли Син Ман се опитва да го провали. Дори на фона на мощния военен отговор на Китай, САЩ успяват да накарат Ли да се съгласи на примирие, едва след като му обещават да увеличат и укрепят армията на Южна Корея, да предоставят дългосрочна икономическа помощ на страната и да подпишат въпросният пакт за взаимна отбрана, с който първоначално не искат да се ангажират. Въпреки това, Ли Син Ман така и не подписва споразумението за примирие, а САЩ просто са принудени да повярват на думите му, че ще се придържа към него.

 

Трънливият път към мира

 

Днес, както и по време на Корейската война виждаме как една независима държава е обект на инвазия от страна на друга, като лидерите и на двете залагат на постигането на победа. Както и по време на Корейската война, великите държави играят централна роля, а на фона на военните действия се говори за евентуално използване на ядрено оръжие. Накрая, също както и по време на онази война, нито един от участниците, съдейки по всичко, не е в състояние да нанесе на противника си смъртоносен удар на бойното поле, но в същото време нито един от тях не изглежда заинтересован от постигането на всеобхватен мирен договор.

Предвид приликите между двете война, наличието на подобни проблеми може да попречи на постигането на примирие в Украйна. Както и в Корея, може да е необходимо време за убеждаване на страните да седнат на масата за преговори. Руският президент Путин, украинският му колега Зеленски и западните лидери могат да продължат да изчакват с надеждата, че ситуацията на фронта ще се подобри или, че противниковата страна ще се пречупи. И, ако преговорите все пак започнат, тези проблеми няма да изчезнат. Всяка от страните ще се надява на подобряване на ситуацията на бойното поле и постигане на сделка при по-добри условия за себе си - например по-изгодно разположение на линията на примирие или механизми за осъществяване на мониторинг на прекратяването на огъня.

Друг проблем може да възникне, ако Путин реши да заеме същата позиция, като Сталин през 1952. Изглежда, че той е решително настроен да премахне сегашния режим в Украйна и да не допусне загубата на окупираните след 2014 територии. Много е вероятно също, че дори евентуални сериозни загуби на фронта няма да са достатъчни да го накарат да промени мнението си. Нещо повече, евентуалните вътрешнополитически последици от възможни отстъпки могат още повече да укрепят решимостта му, независимо от икономическите последици и жертвите. Впрочем, дори ако Путин разреши започването на преговори, той би могъл да се откаже да търси компромис, използвайки тактиката на проточването им във времето за да постигне търсените отстъпки от Украйна, САЩ и НАТО.

Вътрешният дневен ред в САЩ също може да усложни процеса на преговори, както и по време на Корейската война. Без значение, какво решение ще вземе президентът Джо Байдън, той ще се сблъска с остра критика на своята украинска политика с наближаването на президентските избори през 2024, особено ако проговорите стартират през следващите месеци. Някои представители на Републиканската партия, измежду привържениците на подхода "Америка преди всичко", ще акцентират върху тезата, че продължителната подкрепа за Украйна е безотговорно прахосване на ресурси. Други републиканци, както и някои демократи, вероятно ще подложат на критика всеки евентуален компромис с Русия, като проява на слабост. Лесно е да предположим и, че споразумението за примирие ще породи критики, ако в него например не се споменава за независима и демократичтна Украйна, ако включва ограничение за украинския износ през Черно море или ако Крим и Донбас останат част от Русия.

В същото време, не бива да очакваме, че Украйна сляпо ще следва политиката на САЩ. Младшият американски партньор рядко прави точно това, което Вашингтон иска от него. Това е урок, който американците научиха по трудния начин, взаимодействайки си с Ли Син Ман в Корея, а по-късно и с лидерите на Южен Виетнам и Афганистан. Тоест, Зеленски може да се съпротивлява на натиска на САЩ. Собствените му интереси доста се различават от тези на Америка и страните от НАТО, също както и следваната от него стратегия. Той отдавна отказва да признае окупацията на част от територията на Украйна, включително Крим и Донбас. Освен това, териториалните отстъпки биха му попречили на следващите президентски избори. Действително, примирието би могло да постави Украйна в доста по-лошо стратегическо положение, отколкото загубената територия, ограниченията върху износа по море и нееднозначното партньорство със страните от НАТО. В този контекст, убеждаването на Зеленски може да се окаже дори по-трудно от това на Ли Син Ман. Освен това, САЩ и съюзниците им не разполагат с такива инструменти за натиск върху Украйна, както навремето по отношение на Южна Корея. На територията на Украйна официално не присъстват американски войски: там се сражават и умират самите украинци и т.нар. "чуждестранни доброволци". От друга страна, гаранциите за сигурност в рамките на Северноатлантическия алианс не са еднозначни. Навремето, за Айзенхауер не е проблем да даде военни гаранции на Южна Корея. Днес обаче, президентът на САЩ със сигурност ще се сблъска със съпротива вътре в НАТО.

 

Няма да получиш нещо, ако не правиш нищо

 

Предвид всички потенциални препятствия пред постигането на примиире в Украйна, някои вероятно биха сметнали, че по-добрата стратегия е да се изчака, докато конфликтът не бъде "замразен", както стана със сраженията в Източна Украйна през 2014. На фронта може да възникне патова ситуация и насилието да спадне до стабилно ниско равнише. Проблемът е, че замразяването на конфликта ще осигури на Русия време, което тя би могла да използва за да се подготви за нова пълномащабна война. Тоест, Путин може да изчака ситуацията за него да се подобри, а след това отново да премине в настъпление. В тази връзка, постигането на примирие под формата на официално подписан документ с международно посредничество, установено по съгласувана между страните разделителна линия и предвиждащо механизъм за мониторинг и принуда, си остава най-малко лошия вариант.

Има няколко неща, с които Вашингтон и съзниците му биха могли да се ангажират за да подобрят перспективите за постигане на примирие. На първо място, дипломатите следва тясно да обвържат своите позиции на преговорите с използването на военна сила, т.е. идеята е "да се сражаваш и преговаряш едновременно", а не да очакваш пасивно проявата на добра воля от Русия или Украйна. Примирието в Украйна ще зависи от запазването на военния и икономически натиск върху Москва. САЩ, държавите от НАТО и Украйна следва да инициират преговори, но при това да продължат да оказват натиск на бойното поле и в другите сфери, включително санкционната, докато и другата страна не склони да преговаря. Именно това прави Труман, сблъсквайки се упоритостта на комунистите в Корея в края на 1950 и началото на 1951. Ако Русия не демонстрира желание да преговаря, Вашингтон и НАТО следва да я убедят, че цената за забавянето ще бъде висока, например предоставяйки още въоръжение на Украйна (далекобойни ракети ATACSM, танкове, самолети и системи за ПВО) или пък чрез разполагането в страната на сили за специални операции, без последните да участват в сраженията. Освен това, щом преговорите започнат, ограничените военни удари на Украйна могат да бъдат концентрирани с цел усилване преговорните позиции на Киев. В същото време може да бъде увеличена икономическата и военна помощ за Украйна. През 2022 САЩ отпуснаха за целта 77 млрд. долара, а страните от НАТО - 63 млрд. Те следва да са готови да изразходват поне толкова всяка година, преди да бъде постигнато примирие.

САЩ и съюзниците им следва да ангажират ООН в организирането и провеждането на преговорите. Днес във Вашингтон е разпространено схващането, че Световната организация представлява неефективен дипломатически инструмент. През 1953 Дълес мисли същото и бърка, защото ООН изиграва ключова роля за постигането на примирието в Корея. Днес, за Русия ще бъде по-лесно да възприема мирните инициативи на неутрални или приятелски държави членки на ООН, отколкото предложенията на САЩ, страните от НАТО или Украйна. Фактът, че мното важни членове на Световната организация, като Индия, остават извън конфликта, повишава легитимността и възможностите на ООН за мониторинг на режима на примирие.

За да убедят Зеленски да приеме компромисно решение, Вашингтон и европейските държави трябва да се консултират с него при разработването на формата на преговорите, както и да гарантират на неговите представители централна роля на самите преговори. И, което е още по-важно, следва да обвържат поствоенната помощ за Украйна с готовността и да направи отстъпки. Киев със сигурност ще иска гаранции за сигурността си, като част от подобна сделка. И тъй като членството на страната в НАТО не изглежда вероятно в близко бъдеще, американските и европейски дипломати би следвало да помислят за други възможности, например за поемане на дългосрочни ангажименти за подготовка и обучение на украинските въоръжени сили.

Доста по-малко обаче изглеждат вариантите за преодоляването на друго препятствие, а именно руският лидер Путин и кръгът около него. Тяхната упоритост може да се окаже непреодолима пречка. Истината е, че САЩ и НАТО не разполагат с надеждни лостове за влияние върху Путин, ако той действително не се съобразява с разходите и загубите в хода на войната. На пръв поглед, налагането на санкции срещу руските елити и подкрепата за руското опозиционно движение изглежда привлекателна идея. Вашингтон и съюзниците му обаче, имат много ограничен достъп до Русия и не са особено наясно с вътрешнополитическите процеси в тази страна за да разчитат на успех. Надеждите за свалянето на Путин пък изглежда още по-илюзорни. Не бива да забравяме, че навремето упорството на Сталин престава да бъде пречка пред преговорите за Корея, едва след смъртта му. И тъй като в близка перспектива, Путин едва ли ще бъде свален нито пък ще умре, организирането на преговорите се оказва рисков залог, крепящ се на надеждата, че в някакъв момент Русия все пак ще се поддаде на военния или икономически натиск (което е много малко вероятно).

Тоест, няма никакви гаранции, че преговорите ще приключат с подписване на примирие. Русия може да поиска да надиграе САЩ и съюзниците им от НАТО (както и обратното). Вашингтон не бива да забравя, че залогът му в Украйна е много по-нисък, отколкото навремето в Корея. Трудно можем да си представим, че някой президент на САЩ би изпратил американските военни да воюват редом с украинците. Освен това, Вашингтон едва ли ще разреши на Украйна да нанася толкова разрушителни удари по територията на Русия, както навремето по тази на Северна Корея: унищожаване на язовири, електроцентрали, бомбардировки на столицата. Тоест, само защото преговорите в Корея се оказват успешни, това съвсем не означава, че историята ще се повтори.

И все пак, ако организацията на преговорите действително е авантюра, тя е свързана със сравнително малък риск, но пък ще донесе огромна полза, ако се увенчае с успех. Ако преговорите се провалят, резултатът ще бъде същия, както и ако не се прави нищо. От друга страна, техният успех може да съхрани Украйна, като държава, да потисне по-глобалните опасения относно демокрацията, да сдържи по-нататъшния натиск на Русия и да провери, доколко оправдани са страховете във връзка с ескалацията на конфликта. Стабилният, дългосрочен мир, като онзи, който поражда примирието в Корея, би бил от полза не само за Украйна и онези, които я подкрепят, но и победа за целия свят.

 

* Авторът е ръководител на Катедрата за анализи в сферата на отбраната във Военноморското следдипломно училище в Монтерей, бил е специален помощник по стратегията на председателя Обединения комитет на началник щабовете на САЩ, анализатор на "Форийн Афеърс".

 

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Прекратяването на Студената война доведе до екзистенциална криза на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), чийто raison d’être[1] повече от четиридесет години беше осигуряване на защита на Западна Европа от потенциална съветска инвазия.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Мнозина в Брюксел очевидно се дразнят, че унгарския премиер Виктор Орбан, който управлява страната от 2010 насам, опитва да се нагърби с мисията на защитник на европейските християнски ценности, че не споделя оптимизма на „еврократите” по отношение на Украйна и открито заявява, че не вижда никаква перспектива за присъединяването и към ЕС и НАТО или, че мечтае до 2030 да превърне Унгария в една от петте най-проспериращи държави в Съюза.

Събитията през последните години убедиха Орбан (започнал политическата си кариера през 1988 като краен либерал), че структурите на ЕС не са склонни да приемат и се съобразяват с алтернативните мнения на страните членки, което силно напомня на унгарците за периодите, когато страната им е била подчинена на външни сили (Османската и Хабсбургската империи, Третия Райх и Съветския съюз). Неслучайно Унгария отбелязва толкова тържествено 15 март и 23 октомври, когато се честват годишните от революциите през 1848 и 1956. Ето защо, поемайки за втори път властта в страната през 2010 и преценявайки негативните последици от икономическата криза от 2008 и влиянието на наднационалните органи на Съюза върху вътрешната политика на страните членки, Орбан реши да промени структурата на отношенията между Унгария и ЕС, като от 2014 насам сред основните лозунги на неговата партия "Фидес" е "Посланието ни към Брюксел е: уважавайте унгарците!".

Именно през юли 2014 премиерът Орбан официално обяви целта си в страната да бъде изградена "нелиберална демокрация", давайки за пример успешно преодолелите кризата от 2008 икономики на Китай, Индия, Русия, Турция и Сингапур, докато основният удар бе поет от държавите от Запада. Според него, използвайки опита на други страни, дори и те да не са (либерално)демократични, Унгария може да се превърне в държава, способна да гарантира просперитета на унгарската нация, ефективно защитавайки я от въздействието на негативните външни фактори.

На този фон е нормално, че през последните десетина години напрежението между Будапеща и Брюксел последователно ескалира, като войната в Украйна допълнително усили противоречията между унгарския премиер и повечето му европейски колеги. Големите европейски медии обвиняват правителството на Орбан в "авторитаризъм", както и, че е "предало европейските ценности".

В същото време обаче, от 1989 насам унгарските политически лидери (като Орбан не е изключение) последователно подкрепяха ключовите инициатива на ЕС, както и процеса на евроинтеграция. Що се отнася до войната в Украйна, Будапеща постоянно призовава за постигане на мир, чрез прекратяване на военните действия и активни дипломатически преговори, което за пореден път беше потвърдено през март 2023 от началника на кабинета на премиере Гергей Гуяш. В тази връзка Будапеща предлага  за основа на преговорите между воюващите страни да бъдат взети мирните предложения на Китай, като в същото време заявява, че няма намерение да участва в доставките на въоръжения и боеприпаси за Украйна.

Специфичното положение на Унгария в сегашната ситуация е свързано с желанието на правителството на Орбан да продължи да работи за постигането на няколко ключови и взаимозависими цели, определящи политическия курс на управляващите през последните десетина години: гарантиране на националната сигурност, поддържане на стабилни темпове на растеж на икономиката и жизненото равнище, както и съхраняване на унгарската култура и идентичност. Според управляващите, политиката на ескалиращи санкции срещу Русия, отказът от руските енергоносители, както и мощната западна военна подкрепа за украинската армия са в разрез със Стратегията за национална сигурност на Унгария, тъй като поставят под въпрос, постигането на очертаните в нея цели и застрашават стабилността на държавата.

 

Националната сигурност над всичко

Бежанската криза през 2015 бе не само тест за стабилността на границите на Унгария и ЕС, но и заложи основите на твърдата политика на Будапеща по отношение на националната сигурност. По данни на Европейската агенция за гранична и брегова охрана Frontex, през първите осем месеца на 2015, до границите на Съюза са достигнали над половин милион мигранти, т.е. два пъти повече отколкото през 2014, като до септември 2015 през унгарската граница са преминали над 200 хиляди от тях.

Липсата на единна общоевропейска политика по отношение на миграционната криза принуди Унгария, която се намираше на предната линия на мигрантския натиск, да поеме за кратко лидерството в ЕС, вероятно за първи път от присъединяването си към Съюза през 2004. Освен това, кризата даде възможност за развитие на сътрудничеството със съседните държави, в рамките на Вишеградската четворка, макар че подкрепата на последните беше по-скоро формална.

Междувременно, унгарското правителство постепенно постави под контрол ключови опозиционни медии, като Figyelő и Népszava, и стартира мощна пропагандна кампания, прокарвайки идеята, че политиката на отворени врати на ЕС е изключително опасна за страната. Паралелно с това стартира изграждането на преградна стена по границата със Сърбия с цел пресичане на нелегалната миграция.

Управляващата коалиция между "Фидес" и Християдемократическата народна партия (ХДНП) инициира поправки в конституцията, позволяващи на правителството да обявява извънредно положение във връзка с възникнала терористична заплаха, без да го съгласува с парламента (по-късно тази възможност беще използвана за целите на борбата с пандемията от Covid-19).

Поради липсата на ефективна подкрепа от ЕС в борбата с мигрантските вълни, унгарското правителстно инициира серия от национални допитвания относно миграцията и тероризма (през следващите години управляващите неведнъж отново използваха тези мярка, като последния път тя беше осъществена за да се демонстрира на Брюксел, че мнозинството унгарци смятат санкциите срещу Русия за контрапродуктивни). Повечето анкетирани граждани на страната подкрепиха политиката на държавата по отношение на мигрантите, като по някои въпроси подкрепата за нея достигна 90% (в допитването по този въпрос участваха един милион души).

В крайна сметка, Унгария съумя да се справи с бежанската криза. От 2018 насам, броят на нелегалните мигранти, опитващи се достигнат до други части на Европа през територията на страната, варира между 10 и 40 хил. годишно. Междувременно, Виктор Орбан успя да привлече към управляващата консервативна коалиция Фидес-ХДНП част от електората на националистическата партия "Йобик" (която впоследствие се раздели на две формации "Йобик - за по-добра Унгария" и "Нашата Родина").

През април 2020 беше приета нова Стратегия за национална сигурност на Унгария. В сравнение с предишната от 2012, включваща 51 точки, новият вариант има цели 179, включително касаещи такива актуални теми като нелегалната миграция, пандемичната заплаха и войната между Русия и Украйна. Специално внимание се отделя на проблема с нелегалната миграция и връзката между поредните мигрантски вълни и заплахата от нови пандемии. Изтъква се и опасността мигрантските потоци да бъдат използвани като инструмент за водене на хибридна война.

Сред ключовите моменти в новата стратегия е, че в нея се отбелязва негативното отражение на активността на определени неправителствени организация върху националната сигурност на страната. Ще припомня, че след 2016 унгарските власти постепенно увеличаваха натиска върху контролираните от милиардера Джордж Сорос НПО, а през 2018 беще приет пакет от закони, ограничаващи дейността им и довел до тяхното изтегляне от страната. Според Орбан, организации като Human Rights Watch, Migration Policy Institute, Freedom House, Open Society Foundations и други, улесняват проникването на нелегални мигранти и терористи в Европа (например, чрез своите сайтове, съдържащи подробни инструкции за проникване в ЕС, включително най-удобните за транзита държави). Естествено тези закони, както и острите нападки срещу Сорос, провокираха гневната реакция на брюкселските "еврократи", според които въпросните НПО способстват за развитието на отворено и демократично общество.

Освен това, в стратегията от 2020 (въз основа на националното допитване от 2016) се посочва, че Унгария не приема евентуална бъдеща трансформация на ЕС във федерация и ще отстоява съществуването му като интеграционен съюз на суверенни национални държави.

В новата стратегия се предвижда до 2024 военните разходи на страната да достигнат изискваните от НАТО 2% от националния БВП (впрочем, заради войната в Украйна това вероятно ще стане още през 2023). Унгария активно модернизира въоръжените си сили, в рамките на правителствената програма Zrínyi 2026. Предвижда се откриването на нови военни академии и постепенно увеличаване числеността на армията до 70 хиляди души. Страната активно си сътрудничи с Турция и Германия сферата на военното производство и възнамерява да закупи модерни артилерийски комплекси от типа на HIMARS.

В изказването си при откриването на завода за производство на бронирана военна техника на германския Rheinmetall AG в Залаегерсег Орбан заяви: "Благодарение на Бисмарк, още в края на ХІХ век разбрахме, че колкото сме по-силни, толкова по-малко се шансовете да станем жертва на война", добавяйки, че най-добрата война е онази, която може да бъде избегната.

 

Развитието на икономиката и социалната политика

Според официалните статистически данни, в периода 2000-2010, населението на Унгария е намаляло с 800 хиляди души и в момента е под 10 милиона. По различни оценки, в страната постоянно живеят между 9,3 и 9,7 млн. души. За да успее поне да поддържа сегашните темпове на раждаемост, правителството субсидира покупката на апартаменти за многодетните унгарски семейства, освен това осигурява ниски ипотечни лихви и отпуска заеми за закупуване на жилища на останалите.

Управляващите използват редица популистки мерки, възприемани положително от избирателите. Държавата например изплаща тринайста пенсия, а преди изборите обикновено се отпускат еднократни суми за пенсионерите и държавните служители. В същото време обаче, този популизъм се съчетава със съвсем реална социална подкрепа за обикновените унгарци. От 2010 насам минималната заплата в страната е нараснала три пъти - от 73,5 млн. форинта (около 200 долара) до 232 хил. форинта (650 долара), освен това правителството подкрепя социално уязвимите категории население.

Както е известно, скокът на цените на енергоносителите през 2022 оказа съществено влияние върху конкурентоспособността на индустрията както в ЕС, като цяло, така и в Унгария, в частност. Очакванията са, че през настоящата 2023 икономиката на повечето европейски държави ще демонстрира положителен растеж, макар че някои могат да бъдат засегнати от техническа рецесия (в тази връзка унгарският външен министър Петер Сиярто неколкократно отбеляза, че сътрудничеството с Пекин, включително в рамките на проекта "Един пояс, един път", може да помогне за избягване на подобна възможност). Ако обаче, Федералният резерв на САЩ и Европейската банка се ориентират към по-твърда парична политика (т.е. продължат да повишават лихвените проценти), Унгария вероятно ще се сблъска с нова инфлационна вълна, заради отслабването на форинта.

Ще припомня, че от началото на войната в Украйна, унгарската валута демонстрира сериозна нестабилност. В края на февруари 2022 един долар се обменяше за 325 форинта, а само четири месеца по-късно - за 435. Оттогава насам сме свидетели на плавен спад на обмения курс, който в края на март 2023 бе 384 форинта за долар. В същото време, в началото на 2023, инфлацията в Унгария достигна 25,7%, т.е. рекордно ниво за последните 27 години, при това безработицата в страната остава ниска: 3,2-4%.

Предвид неясната лихвена политика в САЩ, не бива да се изключва ново отслабване на форинта. Проточилата се война в Украйна пък може отново да тласне цените на енергоносителите нагоре, което пряко ще повлияе и върху обменния курс на унгарската валута. Тъй като зависимостта на Украйна от вноса на енергоносители е изключително голяма (според някои данни, 65% от нуждите и от петрол и 85% - на газ се покриват от руски източници), за закупуването на необходимите и енергийни ресурси ще са нужни сериозни обеми чуждестранна валута, а това допълнително ще отслаби форинта.

На провелия се в края на март 2023 енергиен форум в Требине (Република Сръбска, част от Босна и Херцеговина) унгарският външен министър Сиярто заяви, че Будапеща не иска да се отказва по политически причини от сигурността на енергийните доставки и тъй като диверсификацията на последните се осъществява трудно, Унгария не възнамерява да спира доставките на петрол и газ от Русия. Освен това, правителството се обявява за задълбочено разследване и разкриване на виновните за взривяването на газопроводите "Северен поток", тъй като се опасява от подобни терористични нападения и срещу критично важната за Будапеща инфраструктура.

Тук е мястото да спомена за конфронтацията между управляващите и ръководството на Унгарската централна банка, която не поддържа ясен целеви обменен курс, стремейки се да гарантира стабилността на националната финансова система. Непосредствено преди началото на войната в Украйна основният лихвен процент на банката бе 3,4%, но оттогава той беше променян цели осем пъти, като последния път скочи до 13% (т.е. достигна нивото от 2000-та).

Шефът на Централната банка Дьорд Матолчи критикува системата на фиксирани цени на продуктите от първа необходимост и високия бюджетен дефицит. В отговор, Орбан настоява банката да се концентрира върху борбата с инфлацията, обещавайки, че унгарското правителство ще направи всичко възможно за повишаване на БВП през 2023 и създаване на нови работни места в производствената сфера.

Ще припомня, че през февруари 2023 в Унгария стартира програмата "20 мерки за борба с инфлацията, с цел защита на работните места и семействата". Сред въпросните мерки са гарантиране на 13-та пенсия, отпускане на 230 млрд. форинта (над 600 млн. долара) в подкрепа на енергийната ефективност на големите предприятия, и установяване на максимална лихва от 7,77% за кредитите за малки и средни компании.

Както е известно, унгарското правителство последователно отстоява тезата, че санкциите срещу Русия са контрапродуктивни, защото застрашават икономическото развитие на страната, нейната енергийна сигурност и стабилността на политическата и система. Неслучайно през последните години лозунгът на управляващата коалиция между "Фидес" и ХНДП е "Унгария става все по-силна!", като се има предвид на първо място укрепването на националната икономика. Тоест, управляващите не могат да си позволят да ограничат социалната подкрепа за гражданите и да ерозират доверието в правилността на парично-кредитната политика, следвана през четирите мандата на Виктор Орбан.

 

Запазването на националната култура и идентичност

 

Езикът и християнската религия се разглеждат от правителството като основните инструменти за съхраняване идентичността на Унгария. Именно поради това мигрантската вълна от 2015 (включваща предимно мюсюлмани) беше възприета от управляващите като екзистенциална опасност за съществуването на държавата.

През младежките си години (т.е. по време на своя "либерален период") Орбан не отделя особено внимание на религията, но с годините осъзнава значението и както за унгарската нация, така и за успеха на собствената му политическа кариера. През 90-те години той започва активно да разисква различни теологични въпроси с бъдещия си министър на социалните ресурси (2012-2018) Золтан Балог, който по онова време е протестантски пастор, и постепенно става вярващ християнин- калвинист.

Християнството играе първостепенна роля в днешна Унгария. Сред доказателствата за това е и новата редакция на конституцията на страната, приета през 2011, която започва с думите "Боже пази унгарците". Освен това в нея специално се изтъква значението на традиционното унгарско семейство.

Истината е, че християнската религия е много тясно свързана с темата за оцеляването на унгарската нация. Преди няколко години отделни унгарски анализатори, дори прокарваха паралел между събитията от 2015 и турското нашествие и поражението на унгарците при Мохач през 1526, в резултат от която по-голямата част от Унгария в течение на почти два века се оказва част от Османската империя.

През 2015 премиерът Орбан заяви, че ако мюсюлманите съумеят да наложат на Унгария и Европа нормите на шариата, това може да доведе до възникването на "паралелни общества", каквито вече съществуват във Франция, Белгия и някои други европейски държави. И само бъдещето ще покаже, кой социум ще се окаже по-конкурентоспособен и ще победи в „битката между цивилизациите”. Впрочем, за мигрантите е изключително трудно да се интегрират пълноценно в унгарската култура, на първо място заради трудния език, който при това в исторически план не е само държавнообразуващ елемент, но и определяща особеност на националната идентичност. Ще припомня, че до 1939, в официалната статистика близо половин милион местни евреи, които по онова време живеят в страната и говорят унгарски, биват отчитани като "унгарци".

Историческото езиково единство на унгарците е свързано с формирането на Версайско-Вашингтонската система и подписването на Трианонския мирен договор през 1920. Както е известно, според този договор, две трети от историческата унгарска територия и 40% от населението преминават към три съседни страни: Румъния, Чехословакия и Югославия. Така, над три милиона унгарци се оказват граждани на чужди държави. И досега Трианонският договор се възприема като голяма трагедия от унгарския народ, а негативните емоции, свързани с него, въобще не са изчезнали.

Първото правителство на Орбан (1998-2002) изначално си поставяше за цел да защитава интересите на съотечествениците си в чужбина. Реални успехи в това отношение обаче бяха постигнати едва по време на втория му премиерски мандат (2010-2014). След приемането от парламента на Закона за двойното гражданство през 2011, бяха одобрени над милион молби на "външни унгарци" за придобиване на унгарско гражданство, което означаваше още толкова потенциални избиратели за "Фидес".

Сред основните постановки в спомената по-горе Стратегия за национална сигурност е гарантирането на стабилното политическо и икономическо положение на унгарците в съседна Украйна. И тъй като още преди началото на руско-украинската война, Киев  систематично отказваше да ревизира закона за държавния език в страната (според който унгарските ученици и студенти могат да учат само на украински), в отговор Будапеща започна също толкова систематично да налага вето на различни инициативи на Северноатлантическия алинас по отношение на Украйна. В тази връзка ще припомня, че след като през март 2023 генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг заяви, че въпреки възраженията на Будапеща, военното сътрудничество между алианса и Украйна ще бъде обсъдено през април, на срещата на външните министри на страните членки в Брюксел, унгарският парламент реши в края на юни да отложи ратифицирането на молбата на Швеция за присъединяване към НАТО за есента на тази година.

Сред най-интересните за нас, българите, въпроси, свързани с външнополитическата стратегия на Унгария, е този за нейния "южен вектор", т.е. за възможната и експанзия в района на Западните Балкани. Както е известно, някогашната Австро-Унгария се стреми да се разширява именно в тази посока, като крайната и цел е Солунското пристанище, т.е. достъпът до Егейско море, което би и гарантирало контрол върху значителна част от огромния трафик, който традиционно се осъществява между (Източна) Азия и (Западна) Европа. Този стремеж с пълна сила характеризира и геополитиката на нейните наследници - днешните Австрия и Унгария, а сред доказателствата за това са специалните отношения между Унгария и Сърбия, както и подчертаният интерес на Виена и Будапеща към Северна Македония и, особено, към Гърция.

При всички случаи, Унгария и нейният премиер се стремят да се позиционират като значим геополитически играч и на Балканите и най-вече в западната им част. Будапеща, в частност, се нагърби със специфичната роля на посредник в диалога между босненската Република Сръбска и международната обшност.

През последните години Орбан създаде доста тесни отношения със сръбския президент Александър Вучич. През март 2022 например, двамата откриха 80-километровия участък до Нови Сад от високоскоростната жп линия Белград-Будапеща, която се изгражда от китайски компании. При това, Вучич изрично подчертава, че унгарският му партньор не се опасява, че може да бъде подложен на критики от Брюксел заради прекаленото си ангажиране с проекти в "Сръбския свят" (т.е. в Сърбия и Република Сръбска). Истината е, че през последните години Орбан действа като едва ли не най-големия лобист на Белград в усилията му да стане част от ЕС, далеч изпреварвайки колегите си от Чехия и Словакия, които също подкрепят еврочленството на Сърбия.

Тоест, Унгария вече се е превърнала в сериозен играч на Балканите, който не може да бъде игнориран. В тази връзка ще припомня и, че през 2021 страната стана асоцииран член на т. нар. Тюркски съвет (Съвет за сътрудничество на тюркезичните държави), който е доминиран от Турция. А да не забравяме и за "специалните" отношения на Унгария с Русия, както и тясното и партньорство с Китай, за който тя се е превърнала в основната врата към Европа.

 

(Западно)европейската реакция

 

Всяка година, в края на юли, в курортното градче Бейле-Тушнад в румънския окрът Харгита (в населена предимно с унгарци част от Трансилвания) се провежда т.нар. "Летен университет Тушваньош". В последно време, именно там Орбан прави най-знаковите си политически и идеологически изказвания. През 2014 например, за първи път заяви, че възнамерява да изгради "нелиберална демокрация" в Унгария, а през 2022 произнесе "апокалиптична" реч, обявявайки се против "смесването" на европейски и неевропейски раси, прогнозира упадъка на Запада и настъпването на "десетилетие на опасности, несигурност и войни". В тази връзка Орбан призова за нова стратегия на ЕС по отношение на руско-украинския конфликт, заявявайки за пореден път, че западните санкции срещу Русия са се провалили и, че Украйна не е в състояние да постигне победа.

Освен това, унгарският премиер редовно използва участията си в "университета Тушваньош" за да напомни по един и друг начин за проблемите на "външните унгарци", живеещи на територията на Словакия, Сърбия, Хърватска и Румъния, както и в украинската Задкарпатска област. Всичко това очевидно дразни правителствата на въпросните страни, затова в навечерието на поредния форум в Бейле Тушнад през юли 2023, румънското външно министерство изпрати писмо до Орбан с молба да не повдига в речта си редица теми, които, според Букурещ, биха могли да засегнат националните чувства на румънците. Въпреки това обаче, унгарският премиер не пропусна да приветства местните унгарци, пристигнали на форума с унгарски национални знамена, както и със знамена на т.нар. секеи (унгарска етническа група в Румъния), посочвайки, че "че това е право на унгарците, които живеят тук". Впрочем, той игнорира и молбата на Букуреш да не споменава "несъществуващи административно-териториални единици в Румъния", което е свързано с претенциите на местните унгарци за създаването на автономна Секейска област, иронично посочвайки, че "никога не сме твърдяли, че това са именно румънски териториални единици".

Впрочем, Орбан успя да скандализира и съседна Словакия, определяйки я, като "част от провинцицията, отделена от Унгария" (както е известно, Словакия е част от Унгарското кралство от 1018 до 1918). В отговор словашкото външно министерство извика посланика на Унгария в Братислава и му връчи нота, в която се посочва, че Чехословакия (а следователно и Словакия) е също такъв правоприемник на Австро-Унгария, както и Унгария, и в този смисъл "не е откъснала нищо от днешната унгарска държава". Същото стори и Външното министерство на Румъния.

Но ако претенциите на Словакия и Румъния към Унгария имат своите основания, доста неочаквана за Будапеща се оказа паралелно предприетата атака от страна на Германия. Ще напомня, че точно на 24 юли, когато бяха привикани унгарските посланици в Букурещ и Братислава, немският Handelsblatt публикува обширна статия, в която се изтъква, че тясно свързаната с унгарската държава петролно-газова компания MOL продължава да получава руски петрол, който преработва в своите заводи, при това го прави с разрешението на ЕС. Според германското издание, това осигурява на MOL "конкурентно предимство пред другите европейски петролни компании".

Действително, в рамките на шестия пакет от санкции на ЕС се съдържаше изключение от забраната за петролни доставки по тръбопровода "Дружба", а в 11-тия пакет това изключение са запазва само за южното му разклонение, по което руският петрол се доставя, през Украйна, в Чехия, Словакия и Унгария, като този за двете последни страни се преработва в заводите на MOL. В същото време обаче, самите анализатори на Handelsblatt признават, че значителна част от произведеното от MOL дизелово гориво е предназначено за нуждите на украинската армия.

При всички случаи, едновременната атака срещу Будапеща от страна на Братислава, Букурещ и Берлин дава основание да се предположи, че зад нея всъщност стоят брюкселските "еврократи", още повече, че - както вече споменах - през последните години Европейската комисия е в открит конфликт с унгарските власти.

Ще припомня, че под предлог, че Унгария "не спазна принципа за върховенство на правото", ЕК "замрази" полагащите и се за периода 2021-2027 22 млрд. евро от кохезионните фондове на ЕС, както и 12,4 млрд. евро по Плана за възстановяване и устойчивост, 5,8 млрд. от които са безвъзмездни.

Освен това, в началото на юни 2023, Европейският парламент изрази съмнение, че страната ще може успешно да се справи с председателството Съвета на ЕС през втората половина на 2024. Официалният мотив за това е, че популисткото правителство на Орбан е допуснало ерозия на демокрацията и върховенството на правото, а подкрепящите го депутати призовават Съвета на ЕС да намери решение, което да не позволи той са бъде оглавен от Унгария.

Естествено, в Будапеща категорично отхвърлят подобни критики. Министърът на правосъдието Юдит Варга увери, че страната и ще осъществи правото си да заеме председателския пост в ЕС и обвини въпросните евродепутати, че "самите те не уважават върховенството на правото, защото Европейския парламент просто няма думата по този въпрос". Впрочем, резолюцията на Европарламента действително няма задължителен характер и, поне засега, Съветът на Европа не желае да обсъжда въпроса за унгарското председателство.

Не бива да забравяме обаче, че в последно време ЕС взе редица безпрецедентни решения, сред примерите за което е и замразяването на евросредствата за Будапеща. Още повече, че "еврократите" не губят надежда, че ще съумеят да принудят унгарското правителство да се съобразява с тях. И може би имат основание, поне ако съдим по коментара от края на юли на бившия шеф на Унгарската централна банка Андраш Симор (смятат за близък до Брюксел), който заяви пред Bloomberg: "Опасявам се,че правителството на Унгария ще се опита да манипулира страната в ситуация, когато напускането на ЕС ще се окаже реална алтернатива".

В момента Съюзът не разполага с механизъм за изключване на една или друга държава членки. От друга страна обаче, "еврократите" са в състояние да усложнят съществуването на Унгария в състава на ЕС, запазвайки например, споменатите по-горе ограничения на плащанията, които страната следва да получи от европейските фондове. Истината е, че в Брюксел не е заинтересован от изключването на Унгария, а иска с всички възможи средства да я принуди да следва "общоевропейското русло" и да изпълнява стриктно указанията на "еврократите.

Няма съмнение, че натискът върху Унгария ще продължи да се усилва. В тази връзка ще припомня, че още през май 2023 Украйна и Хърватска повишиха транзитните такси за транспортирането на петрол в Унгария през своите територии, а през август последва ново повишение. Очевидно е, че подобни стъпки не могат да бъдат предприети, без да са съгласувани с ЕС.

 

Заключение

 

"Нелибералната (гео)политика" на Виктор Орбан олицетворява прехода на Унгария след 2010 към реален и суверенен външнополитически курс и отказ от диктата на брюкселската либерална демокрация, според която идеологемите на т.нар. "еврократи" са по-важни от интересите на отделната национална държава членка. Правителството на Орбан се стреми към укрепване на централната власт по отношение на наднационалните структури, като при това се опира на традиционните ценности на унгарците. В действията си на международната сцена Унгария се придържа към прагматичен и мултивекторен подход, който впрочем е исторически присъщ за унгарските политици.

В тази връзка ще припомня, че адмирал Миклош Хорти, който управлява страната през 1920-1944 сътрудничи с Третия Райх за възстановяване на границите на Велика Унгария и завръщането на унгарските граждани в "родното пристанище" (преди Трианонския договор Унгария разполага с излаз на Адриатическо море). На свой ред, комунистическият лидер Янощ Кадар (управлявал Унгария през 1956-1988) избягва конфронтацията със СССР, но в същото време провежда в страната икономически реформи с елементи на пазарна икономика и работи за подобряване на отношенията със САЩ.

По сходен начин се опитва да действа и днешна Унгария. Истината е, че в сравнение с останалите членове на т.нар. "Вишеградска четворка" (Полша, Чехия и Словакия) тя е в доста по-различно геополитическо положение. Полша например, може да разчита на постоянната подкрепа на САЩ и Великобритания, където разполага с влиятелно лоби, а Чехия и отчасти Словакия са плътно интегрирани в сферата на германското (най-вече икономическо) влияние.

По време на лекцията си в Националния университет за държавно управление в Будапеща през ноември 2022, известният американски политолог и автор на концепцията за "настъпателния реализъм" проф. Джон Миршаймър, изтъкна, че доскоро унгарското правителство е съумявало успешно да балансира между САЩ и Русия (изглежда Миршаймър не смята ЕС за самостоятелен геополитически субект). Според него обаче, с всеки изминал месец, това се оказва все по-трудно и рано или късно на Унгария ще се наложи да избере една от страните.

В момента обаче, унгарската (гео)политика все още е съобразена най-вече с националните интереси на страната. Въпреки твърденията на мнозина в ЕС и САЩ, правителството в Будапеща не е нито съюзник, още по-малко пък "троянски кон" на Путин в Европа, а се стреми да действа като предсказуем партньор. Както посочва и Миршаймър обаче, въпросът е, дали страната ще може и занапред да провежда самостоятелна политика и в същото време да продължи да ползва фондовете на ЕС, достъпът и до които все по-често се оказва блокиран.

Редица анализатори, както и повечето медии, разглеждат т.нар. "нелиберални демокрации" като заплаха за либералния световен ред. Според тях, те са обречени постепенно да деградират до откровен авторитаризъм и, въпреки наличието на свободни избори, да манипулират (благодарение на контрола си върху медийното пространство) общественото развитие. Макар че последното важи с пълна сила и за много "либерални демокрации".

В едно от последните си интервюта, Виктор Орбан, кайто вече е на 60, заяви, че няма намерение вечно да бъде на власт и е склонен да се пробва на някое ново поприще. При всички случаи обаче, това едва ли ще се случи преди изтичането на сегашния му мандат през 2026, т.е. преди да завърши вече стартиралите в страната мащабни проекти, както и да постави началото (през 2024) на изграждането на атомната електроцентрала "Пакш 2", възложено на руската корпорация Росатом, въпреки острите критики от страна на Брюксел и Вашингтон.

 

* Национален консервативен форум

 

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Във връзка със седемдесетата годишнина от подписването на примирието, прекратило Корейската война, все по-често се лансира идеята, че кървавият конфликт между Русия и Украйна би могъл да бъде разрешен по същия начин.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Както е известно, тристранният квазиалианс в сферта на сигурността AUKUS (включващ Австралия, Великобритания и САЩ) беше създаден през септемри 2021 с цел да бъде ограничено постоянно нарастващото влияние на Китай в Азиатско-Тихоокеанския регион, като цяло, и в Тихия океан, в частност.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Военният конфликт, който бушува в момента между Русия и Украйна, започна още през 2014 със сблъсъка между двете страни относно геополитическата ориентация на Киев, която беше толкова важна за Москва, че я принуди да застраши собствените си бизнес отношения със Запада, като присъедини Крим и подкрепи разбунтувалите се провинции в Източна Украйна.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

В разгара на Студената война Вашингтон  разчита на двустранни отношения с азиатските страни, за да затвори блока на влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР) и оформи тихоокеанската архитектура за сигурност.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

През май 2023 президентът Владимир Зеленски осъществи едно от редките си излизания извън Украйна, като в рамките на една седмица посети Джеда, в Саудитска Арабия и Хирошима, в Япония. Целта му беше да си осигури подкрепата на Бразилия, Индия, Индонезия и Саудитска Арабия – четирите водещи държави придържащи се към неутрални позиции по отношение на украинския конфликт.

Поръчай онлайн бр.3 2024