20
Пон, Май
24 Нови статии

Контурите на бъдещия световен ред

брой 3 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

На фона на продължаващата война в Украйна, чиито резултат, както и последиците от нея, остават неясни, ще се опитам да очертая контурите на света и механиката на световния ред, които могат да се формират в резултат от този конфликт.

Смятам, че със започването му, бяха стартирани необратими промени, а след неговото приключване световният ред (т.е. нормите, определящи допустимото и възможното, както и институциите, създадени на тяхна основа) дори и да не се промени радикално, съобразно резултатите от войната, със сигурност ще претърпи фундаментално и необратимо преформатиране.

Конфликтът около Украйна най-релефно фиксира "замразяването" на конфигурацията на играчите на световната сцена, която се бе оформила към онзи момент, фиксирайки декорите, в чиито рамки ще се развива глобалната политика през следващите десет години. Той не само затвърди разположението на силите, но и демонстрира контурите на взаимодействие между играчите, т.е. "силовите линии", които ще предопределят тяхното взаимодействие, както и нишите, в които то ще се осъществява.

Ще припомня ,че през първите две десетилетия на ХХІ век станахме свидетели на най-много въоръжени конфликти за целия период след 1945. Еднополюсният свят на "глобализацията 1.0", който замени биполярния модел, се формира под влияние на такъв унифициращ и центростремителен вектор като идеята за универсалния характер на глобализацията (Simmons, Goemans, 2021), когато САЩ/колективният Запад, в качеството си на движеща сила, определяха облика на света в желаното от тях направление и формираха пространството на политическо действие под влияние на центростремителните проекции на сила. Въздействието на този вектор, може да бъде по-силно или по-слабо, но истината е, че той има системен характер. В момента "новият етап в международната активност на САЩ е насочен към програмиране развитието както на държавите, които са част от лагера на съюзниците и партньорите, така и на колебащите се... Тоест, този етап се характеризира именно с пълномащабното глобално въздействие и стремежа за приключване на процеса на формиране на световния ред, определяйки и фиксирайки мястото и ролята на играчните от различните нива, неутрализирайки Китай и Русия и създавайки условия, при които появата на нови, значими опоненти на Америка ще стане невъзможна" (Шаклеина, 2021).

Предвид факта, че в течение на последните десетилетия разширяващата се в рамките на планетата "мощ" (power) на най-силния играч (която на нивото на неосъзнатото или открито допускане се приема за универсална и "глобална") редовно се сблъскваше с границите на собствените си възможности, оказвайки се "прекалено тънко разпределена" (too thinly spread), включително и там, където не бе изправена пред симетрична съпротива, в съвременните условия този играч се сблъсква с обективните ("логически") граници на своето влияние, т.е. започва да осъзнава, докъде се простират собствената му мощ и възможности.

Тази "логическа граница" вече е достигната в сферата на военната (силовата) политика, "голямата геополитика" и сигурността, т.е. САЩ са достигнали точката, отвъд която започва да действа центробежният вектор. Върховете, очертаващи конфигурацията на системата, се определят от обвързаността Русия-САЩ/Запада и Китай-САЩ (т.нар. неразрещима дилема на "първите двама", която не позволява надграждане и в чиито рамки е невъзможна каквато и да било качествено нова рекомбинация, т.е. тя бележи наличието на структурна граница, неслучайно някои автори говорят в тази връзка за появата на "нов вид анархия в световната политика") (Miskovich, 2020). По-нататък всичко случващо се ще се развива в същите ниши, които виждаме и днес.

По отношение на проблематиката на световния ред и международното взаимодействие, можем да допуснем, че именно в тези точки великите държави, "силовият" аспект на тяхната политика, както и моралното, "психологическото", мобилизационно-реторичното и другите измерения на тяхната мощ и възможности, ще се сблъскват все по-често с обективните граници на собственото им влияние. Както посочва в тази връзка, сръбският професор Дамян Мишкович, следва да очакваме, "все по-задълбочаващо се противопоставяне на фона на намаляващите възможности на всички ключови играчи да гарантират участието си в това противопоставяне" (Miskovich, 2020).

Бихме могли да предположим, че в този своеобразен "заключителен стадий", световната система е постигнала някакво "пиково състояние" (climax-state) или състояние на хомеостаза - т.е. на гъвкав, макар и нестабилен динамичен баланс - и в обозрима перспектива няма да излезе извън неговите граници. Отвъд това прагово критично нивио, всичко което се добавя към системата "отгоре", ще се свлича настрани (подобно на пясъчна купчина) и системата отново ще се стабилизира на нивото на постигнатия връх или пък бързо ще се върне към него. Можем да предположим и, че въпросната пикова точка представлява точката на относителен (макар и гъвкав и променлив) баланс между центростремителните (глобализацията 1.0) и центробежните тенденции. Центростремителните вектори достигат до тази точка, отразяват се от нея, подобно на вълните при среща с препятствия, и прекратяват действието си (в този смисъл сме изправени пред своеобразен "логически предел"), след което започват да действат центробежните вектори (например, Miskovic, 2020).

 

Възлите и мрежите

 

В една от книгите на американския футуролог и визионер Мартин Либицки, появила се през 1994, се конструира обликът на военните конфликти на бъдещето, много от чиито черти се оказват неочаквано актуални днес. Авторът представя конфликта между великите държави като "безконтактно противопоставяне" и война на "появите и изчезванията", чиито участници са разделени от практически непреодолими свръхукрепени линии - "новите линии Мажино", от двете страни на които противостоящите се платформи набързо обозначават присъствието си с голяма вероятност те да бъдат открити и унищожени, а след това задълго да изчезнат от зоната на действие на въоръжените системи на противника (Libicki, 1994). Разделителните линии имат структуриращ характер като структурират не само съдържанието на (военното) противопоставяне, но и самия формат на взаимодействие между играчите. Тоест, те ще определят основата на политическата активност в предстоящия период. Навлизаме в епоха на усилване на "политиката на границите" и стриктните разделителни линии - т.е. на "суверенен териториален ред", доминиращ над всичко останало (Simmons, Goemans, 2021). Впрочем, реконструкцията на автора включва и едно важно предположение относно характера и начина на военното противопоставяне в бъдеще. Тя показва, че по своята същност то ще представлява своеобразна "обсадна война" (siege warfare) със съответните импликации (продължителен характер и "изтощаване на противника", като доминиращ начин на водене на войната).

Как точно би могъл да еволюционира на тази основа "лишеният от лидер" световен ред и под въздействието на какви вектори ще се формира? От една страна, на нивото на "голямата политика", военната сфера и сигурността, очевидно ни очаква "полюсен" свят" и "свят на многото стени". Един от тези полюси и най-ясно очертани блокове съществува и днес и ще продължи да съществува и занапред - това е колективният Запад. Той е стабилен, монолитен и дългосрочен дотолкова, доколкото е способен да се самоструктурира и самовъзпроизвежда още достатъчно дълго време.

Както би могло да се предположи, в основата на сплотеността и консолидацията на неговите субекти е динамиката на "информационно-кибернетичния" модел, сред чиито проявления например, е операцията за "изключване" на Русия - на регионално-глобално равнище, и на Китай - на глобално равнище, както и на потенциално формиращия се около тях алтернативен "регионален ред". Именно в това "западноцентричният" ред открива своя raison d’être, т.е. смисъла на съществуването си, и оттам черпи и енергията за своето възпроизводство. В основата на тази структура е информационният "двигател" и потенциално неизчерпаемият ресурс за "информационна" активност, който продължава да работи, дори ако съдържанието и продуктът на тази активност самореференциално, тавтологично и прогресивно клонят към нула.

Според основните постулати на теорията на мрежите (1), сложните системи, включително международната система (мрежа, състояща се от взаимносвързани играчи - "възли") еволюционира по пътя към по-нататъшно натрупване на мощ и експоненциално нарастване на специфичната тежест на централните "свръхголеми" възли, паралелно с пропорционалната маргинализация на периферните ("богатите стават все по-богати, а бедните - все по-бедни"). В дългосрочна перспектива, периферните възли все повече ще бъдат привличани към набиращите тежест централни възли, които са максимално заинтересовони от това, тъй като обхващането на все по-голям брой потоци (организационни, финансови и информационни) и периферни възли позволява по-нататъшното им усилване. В условията на продължаваща консолидация на централните възли на световната икономика и очертаването на възходящите центрове на икономическо развитие в Азиатско-Тихоокеанския регион и паралелния спад на ролята на европейските държави и повишаване дела на държавите от Г-7 се очертават глобалните "центрове на сила", към които ще се стремят "по-малките" играчи. На най-горното ниво са САЩ и консолидираните около тях европейски държави, след това Китай и по-нататък Русия.

Представа за траекториите на еволюцията на световния ред и конфигурацията на центровете на сила и движещите ги вектори, би могла да ни даде системата на множествените "обхвати". Основният вектор, определящ динамиката на развитие на системата се задава от по-нататъшното разширяване на сферите на влияние на САЩ и своеобразната (на новото равнище на т.нар. "глобализация 2.0") "интернационализация" (колкото и да е парадоксално) на международната система. Концентрацията на Вашингтон върху вътрешните му проблеми е "логически" невъзможно. Следва да очакваме също, по-нататъшна хомогенизация на пространството на глобално действие, както и по-нататъшното му (а в перспектива и неограничено) разширяване, лишено от каквито и да било "логични" граници (на практика, Западът разглежда собствения си свят като неограничен и хомогенен). Каква част от тези амбиции ще се реализират (и под каква форма) е отделен въпрос, но няма съмнение, че именно такъв ще бъде направляващият вектор в развитието на световната система и нейната конфигурация. Под въздействието на този вектор в интегрална част от формиращия се нов свят ще се превърне структурно зададеното "разграничаване", т.е. споменатият по-горе "свят на новите стени". В рамките на тази система разграничаването не само е "структурно" неизбежно, но е и едно от нейните базови условия.

Така се формира първият "обхват" - колективният Запад/САЩ <-> Русия (процес, чиято динамика наблюдаваме в момента). Вторият "обхват" е колективният Запад/САЩ <-> Китай. Следват други "обхвати" - разграничени един от друг сектори и сегменти, към които и вътре в които всичко бива притегляно сякаш с магнит - в обхват един от друг и разделени от логиката на противопоставянето и разграничаването (от своеобразни нови "линии Мажино"). Тоест, действа логиката на двойните, тройни и  дори още по-широки - тройни обхвати. В този смисъл ни очаква свят, раздробен на различни, разграничени по краищата си, "анклави"- големи, когато става дума за големи играчи и по-малки, при наличието на средни и малки играчи, ниши, разделени помежду си от бариери, вътре в които ще е налице тенденция към тяхната автономизация (поне такова ще е направлението на основния вектор, който ще действа повече или по-малко успешно и интензивно, в зависимост от препятствията, но действието му ще е постоянно).

По-малките, както и средните сектори са в "обхватите" на по-големите. Например, Иран, в противопоставянето му на регионалните антагонисти (и с умело изгражданата от тях система от регионални алианси и "противотежести"), а в рамките на "големия обхват" - в противопоставянето му на колективния Запад/САЩ. Постсъветското пространство пък е в обхвата на Русия, но и и в обхвата на колективния Запад и, вероятно, на Китай. Системата от "обхвати" на Китай ще бъде доста специфична.

В тези условия, на практика, липсват алтернативи на (отново "структурно") програмираното противопоставяне, способно да прерасне в "конфликт". В случая - на противопоставянето по оста САЩ-Китай (като минимум, "търговски войни", както и в сферата на сигурността) всеки опит за симетричен отговор на действията на Вашингтон ще провокира по-нататъщна неизбежна ескалация на конфронтационната спирала. Чисто теорегично, възможността за компромиси, а в перспектива - за двустранни отстъпки и структурна взаимна адаптация, не може да се изключва, но шансовете за подобно развитие постепенно ще намаляват, тъй като еволюцията на системата не е програмирана да се развива по подобна траектория. За сценарии за развитието на ситуацията по оста САЩ-Русия (още повече пък за възможността за компромис и разрешаване на съществуващите конфликти, да не говорим за нормализация на отношенията) не може да става и дума. В този случай конфликтната спирала само ще ескалира и то по всички направления. Характерно при това е, че нито една от двете държави не разполага и няма да разполага с достатъчно мощ за да наложи волята си на другата. Което създава условия за по-нататъщно многопластово противопоставяне, вероятно във формат на временни коалиции и ситуативна алианси (2).

Друг направляващ вектор (от подобен тип, но на по-високо равнище) е нарастващата нестабилност на бъдещия свят и очертаващата се "епоха на турбулентност". Според тази логика, опитите за "регулация" или намеса от страна на глобалната власт (без значение, дали това ще стане по откровено авторитарен или "по-мек" начин, например по модела на ЕС) само ще задълбочават нестабилността, особено в условията на задълбочаващо се икономическо неравенство и хипотетичен натиск "отдолу" (признаци за който вече са налице). Някои смятат, че на този фон, САЩ например, ще стават все "по-непредсказуеми" (пример за което беше управлението на Тръмп). Това може да се окаже вярно както по отношение на локалните и регионални конфликти в глобалната "периферия" - например, в зоната на "дъгата на нестабилност" в Близкия и Среден Изток (първият "обхват"), така и по отношение на "глобалните" сили и вектори, формиращи световната политика (вторият, глобален "обхват").

В случая, известна "стабилност" е възможна само на ниво "разделителни линии". Всички перипетии и "събития" на световната сцена ще се развиват в зоните на стиковане на въпросните вектори в условията на безалтернативност на по-нататъшния курс към конфронтация (повече или по-малко интензивна) между великите държави. Между разделящите ги линии ще се натрупва потенциал за ескалиране на нестабилността и ще нараства вероятността за прерастването и във въоръжен конфликт с участието на свръхдържавите. В среда на нарастваща нестабилност и турбулентност, играчите са обречени редовно да се сблъскват по едни и същи разделителни линии с перспектива за по-нататъшно задълбочаване на конфронтацията и периодична промяна на "ъглите на атака". Тоест, очакват ни нови, прокарани в глобален мащаб, "линии Мажино". Много е вероятно, че в основно бойно поле, където ще се развива противопоставянето, ще се окажат най-вече буферните зони - т.е. (малките) "трети страни" и най-вече тези от Глобалния Юг. В момента това вече се случва в Украйна, много е възможно и ново ескалиране на дестабилизацията в Близкия Изток.

Предстоящата траектория на икономическото развитие обещава "възхода на много нови сили" (който вероятно ще е много неравномерен), а в перспектива - диспропорционално нарастване на силовата асиметрия в международното взаимодействие. По отношение на глобалното управление, от тази гледна точка, закономерно можем да очакваме, че властта не само ще преминава от едни към други играчи, но и ще се "разсейва" в рамките на този процес (аналог на достигането на връхната точка, след която изкачването е невъзможно). В тази връзка е симптоматична нарастващата значимост на "малките" играчи и способността им да "влияят върху хода на историята" (предимно локално, но и в "критичните точки"). Глобалният Юг ще се превърне в ново пространство за конфронтация и зона на множествени "обхвати". А фактът, че на този фон малките регионални и дори чисто локални конфликти ще продължат, провокирайки непропорционали и труднопредсказуеми глобални последици, допълнително ще усили конфликтния потенциал.

Можем да предположим, че в днешния свят "мултиполярността" би могла да придобие именно такава форма. Любопитно е, че в подобни условия на асиметрично противопоставяне, макар и на различни нива, се намират две държави - САЩ и Израел - които открито и експлицитно се придържат към традиционния дискурс на "противопоставяне", "разделителни линии" ("свят на стените"), перманентна "мобилизация" и (проактивно) "конструиране на света", както и на глобалния и регионалния ред, именно на тази основа - т.е. на пречупването на очертаните по-горе вектори. На свой ред, в основата на тези техни действия е стремежът за преформативно реконституиране на световния ред и, в по-широк план, "образът на мира" по отношение и около доминиращия и направляващ дискурс на "войната". За да избегна думата "винаги", ще кажа само, че - в една или друга степен - интензивното въздействие на този вектор ще продължи да се усеща в обозрима перспектива.

 

Променливият ландшафт

 

Интересно е да се проследи, как изглежда и под влиянието на кои вектори ще се формира другата част от уравнението и, съответно, какъв би могъл да е новият облик на системата, като цяло. Например, дали тя ще се изчерпва с образа на ключовите възли, към които се равнявят по-малките (това би съответствало на мултиполярния модел) или става дума за по-сложна топология, в чиито рамки ще се развива съдържанието на световната политика?

Отправна точка в условния "западен" дискурс е тезата за отделните големи държави ("възли"), които се противопоставят (реално или потенциално) на либералния ред и "свободния свят", начело със САЩ. Става дума, най-вече, за Русия и Китай. В традициите на политическия реализъм те обикновено се определят като "ревизионистки държави", недоволни от формиралия се силов баланс в съществуващия световен ред и заинтересовани от преразглеждането му.

Според някои оценки, в рамките на американския външнополитически дискурс, през настъпващата нова епоха международната конкуренция ще се формира около отделни групи държави, противопоставящи се на "архитекта" на правилата за взаимодействия в сегашния световен ред (т.е. на САЩ), и най-вече около най-големия американски съперник-ревизионист в лицето на Китай (Mazarr et al., 2018; Schatz, 2020).

Ако следваме тази логика, в предстоящите десетилетия глобалната конкуренция ще бъде свързана с амбициите и и борбите за по-висок статус, по-високо ниво на икономически развитие, усвояването на нови технолигии, разширяването на регионалното влияние, както и на използването на военна сила за постигане на политическите цели, т.е. става дума за всеобхватни действия, покриващи целия спектър. В центъра на противопоставянето (т.е. предметът на оспорване и конкуренция) са претенциите на всички (!) участници в конкуренцията за регионално влияние и контрол върху определени територии и зони на влияние. Тоест, предстои нова спирала на "регионализация" на международните отношения и глобалната конкуренция, чиято цел ще е не толкова контролът над територии, колкото над ключовите "точки" в глобалната система на комуникации (обозначаващи границите на силовото поле на отделните "възли"и гарантиращ целостта на системата, като цяло, в съществуващата конфигурация, именно като система).

В ерата на ескалираща конкуренция, основната битка ще включва елементи на оспорване, конкуренция и периодични пазарлъци, а на фона на сегашните реалности би могло да се каже, че това ще бъде стратегическо противопоставяне по целия спектър, т.е. с всички възможни средства и по всички (центробежни) вектори.

Въпросът е, дали подобна картина отразява действителността и, ако не, каква би могла да е алтернативата?

От гледната точка на "Запада", на определено ниво, ще се наложи представата за "изчерпване на ресурсните ниши" и постигане на върховата точка, която, и при допълването с нови елементи, няма как да стане "по-висока". В този смисъл, реализиращият се от 1990-те и 2000-те насам западен проект на "глобализацията" през призмата на либералния дискурс и основаващият се на него световен ред, е достигнал "логическия си предел", т.е. вече "няма накъде да се развива", а повечето играчи на международното поле в този формат вече няма какво да предложат на САЩ/колективния Запад, освен това, което вече е налице.

Какво представлява противоположният полюс (най-голям "възел"), какви са ресурсните му ниши и, доколко положението на Китай и неговият начин на действие се изчерпват с дискурса за "ревизионистката държава"? Дали той "неизбежно ще се противопоставя" на САЩ, съобразно логиката на "капана на Тукидид" и в какъв формат ще проектира мощта си?

През 2020 китайското ръководство формулира концепцията за "двойното обращение", т.е. реши да заложи на икономическата и технологична самодостатъчност и ориентирането най-вече към вътрешния пазар с паралелното използване в свой интерес на разкриващите се възможности и предимства от взаимодействието с външния свят. Тази стратегия беше потвърдена през 2022 на ХХ конгрес на ККП. Тоест, ставаме свидетели на нещо сложно и симптоматично. На пръв поглед, то изглежда като "двоен обхват" и се вписва в логиката на "разграничаването", за което споменах по-горе.

Предвид тезата за "двойното обращение"и за концентрацията на мощта около ключовите "възли" на международната система, както и за допиращите се, но вътрешно разграничени, възлови анклави в обхватите, разделени от новите "линии Мажино", можем да предположим, че в случая не става дума за "двоен обхват" или дори за "двойно обращение", а за множествена и далеч по-сложно устроена многопластова и асиметрична циркулация.

Ако между Запада и Русия вече се оформя (и ще продължи да укрепва с течение на времето) своеобразна "линия Мажино" (първият "обхват"), от страна на Китай - и в по-щирок план - на цялото глобално незападно пространство "the Rest" (включващо и Русия) се формира система от двойни, тройни или n-на брой "обхвати", както и специфични външно-вътрешни топологии на действия и зони на циркулация - на сила, отбранителни групировки, материални стоки, евентуално, на финанси и ресурси, или дори на идеи.

Топологията за осъществяване на подобно действие предполага своеобразно сливане на неговата външна и вътрешна локализация, т.е. осъществяването му в рамките на първия или втория обхват, като в същото време то се намира и в други множествени обхвати или пояси с едновременно присъствие както "вътре" в разделителната линия, така и извън нея, на самия и ръб - т.е. перманентно на фронтовата линия, преминаваща през всяка точка "навсякъде" и "никъде". Такава е топологията и механизмът на геополитическото действие и позициониране на такива възходящи държави, като Индия например (Бордачев et al., 2018; Алексеева-Карневали, 2022). Можем да предположим, че занапред световната система ще еволюционира именно в тази посока като с течение на времето ще придобие глобален обхват.

В бъдещия свят на "множествеността" взаимодействието (конкуренцията, сътрудничеството, противопоставянето) ще се гради в рамките на система от вторични третични и множествени обхвати и канали, разположени паралелно, един над друг, или "един през друг". В случая "обращението" (циркулацията) следва да се тълкува, подобно на философа и теоретик на скоростта в световната политика Пол Вирилио, като система на организация на движението на различни транспортни средства, придвижващи се по различен начин и с различни скорости по множество, често паралелни и дублиращи се, но изолирани един от друг, канали, които са в една плоскост, но сякаш са на различни нива - подобна система е създадена в края на Първата световна война във Франция, в зоната на фронтовата линия с Германия, с цел оптимизиране на военно-политически ориентираната логистика. В системата на Вирилио тази политически и военно (стратегически) мотивирина "логистика" очертава вектора на политическото действие и определя инфраструктурния фундамент на модерността (Virilio, 1986, 1989).

В системата на вторичните, третични и т.н. обхвати, паралелните, взаимно дублиращи се канали ще се свързват в едно цяло по принципа на матрицата (т.е. едни над други, паралелно на другите и през другите), формирайки нелинейна и "сложна" "външно-вътрешна" топология на (най-вече) пространственото действие, както система от "буфери". Паралелно ще се формира и система от циркулиращи търговски потоци, а също финансова система и, вероятно, система за правоприлагане, както и нови международни институции, които ще заменят системата на ООН или най-малкото основната линия, по която тя ще еволюцинира.

В същото време, "светът на стените" ще продължи да съществува на определено ниво ("израелизация", регионализация и локализация на международните отношения, т.е. свеждането им към фиксирани "точки") и най-вече на Запад (по оста Запада-Русия). От другия, да го наречем условно "китайски", край на спектъра обаче, най-вероятно няма да видим ясно прокарани разделителни линии (именно поради това не би могло да се говори за появата в бъдеще на "нов двуполюсен модел" и на пълномащабна студена война между Китай и САЩ). Вместо това ще се появят само множествени "буфери", позиционирани едновременно и вътре, и вън от конкретния "обхват", "ниши вътре в нишите" и система от "външно-вътрешни" циркулации.

Каква конкретна форма би могло да приеме всичко това и, какво ще е съдържанието на тази нова "външно-вътрешна" циркулация (обращение)? Можем да проследим това на примера на държавите от Глобалния Юг, т.е. от Южна и Югоизточна Азия, Африка и Латинска Америка. Следва отбележа, че ролята на тези страни вероято ще нарасне пропорционално и качествено - най-вече като зона, където ще бъдат прокарани въпросните множествени "разграничителни линии". Според чисто "мрежовата" логика, държавите от Глобалния Юг би трябвало да са обречени на по-нататъшна изолация и маргинализация, но това най-вероятно няма да се случи.

Предвид факта, че в условията на постоянно редуващи се кризи, преразпределянето на силите и ресурсите от глобалния център (Севера) към глобалната периферия (Юга) не се ускорява, а по-скоро се забавя (Кортунов, 2020), държавите от Юга най-вероятно отново ще се превърнат в зона на предстоящи сблъсъци и всеобхватна конкуренция (Шаклеина, 2021; Ефременко, 2022). "Носещата" инфраструктура, очертаваща направленията на циркулацията и каналите на глобалната логистика, ще определя по-нататъшното проникване на производството и капиталите на Китай на пазарите на Африка и Югоизточна Азия, където китайците ще си създадат нови ниши (както и ниши, вътре в нишите), следвайки направленията и осите на "най-малка съпротива" (под формата на "пълзяща експанзия”), със съответното маневриране по паралелните и дублиращи канали.

На този фон формите на многопластово взаимодействие и "вътрешно-външни" канали на циркулация, обединени на "матричен принцип", могат да приемат различни форми. На първо място, формата на пул от резервни валути на държавите с развиващаа се икономика и осъществяване на част от разчетите - като цяло и между отделните играчи (Русия, Китай), в национални валути (но без пълен отказ от доларовата система); и създаване за целта на алтернативни финансови системи, с осъществяване на плащанията по паралелни канали, дублиращи официалните, а също дублиращи се взаимно. На второ място, възможно е формиране на алтернативни канали за доставки не ресурси и суровини по, евентуално, удължени вериги пряко от доставчиците до клиентите, посредством нови и, вероятно, дублиращи се, транзитни канали и енергийни коридори (суровини, въглеводороди, метали, продоволствие), заобикаляйки блокираните транзитни маршрути, включително по оста Юг-Юг. Третият вариант е разширяване на алтернативните множествени глобални инфраструктурни проекти, обслужващи тези и други вериги на доставки и създаващи допълнителни дублиращи канали. Накрая, възможна е и такава форма, в която на тази основа да възникнат, като своеобразна надстройка, системи от двустранни, регионални и междурегионални институции, блокове и платформи, които многопластово и множествено да се препокриват и дублират взаимно (например, регионални блокове на държавите от БРИКС с гравитиращи около тях регионални обединения, формирали се около един или друг член на тази "петорка" - например Меркосур, ЕАИС, Зоната за свободна търговия на Китай и АСЕАН и др.), вероятно във формат "интеграция на интеграциите" (Лисоволик, 2022).

На практика, става дума за интегрирането, на нова основа, на Глобалния Юг в световните производствени, ресурсни и финансови вериги (включително или par excellence ориентирани към Китай). Този процес ще се развива нелинейно, множествено и асиметрично. Негов драйвър, който ще определя вектора на развитие на така очертаната система, ще станат инвестициите на Китай в икономиките на държавите от Глобалния Юг и разширяващото се китайско присъствие в икономическия им живот. Това ще е и най-вероятният фундамент, върху който ще се изгражда системата на алтернативния дневен ред, реализиран във формата на множествена, основаваща се на многопластовите обхвати "вътрешно-външна" циркулация.

Китайското присъствие в Глобалния Юг и най-вече в Африка, както и в Югоизточна Азия, Латинска Америка, а вероятно и в някои зони на Близкия Изток (трудно можем да си представим, че Пекин ще се въздържи от желанието да продължи проникването си в тези региони), ще се реализира чрез придобиване на предприятия и цели производства, инвестиране на капитали и създаване "от нулата" на отделни производства и цели отрасли, включително в зони, където има интереси и присъствие на САЩ. Китайците вероятно ще гледат да избягват сблъсъка на интереси и директната конфронтация (оттласквайки се от потенциални точки на съприкосновение като от своеобразни "силови" полета), следвайки военно-стратегическата логика на "системата от заслони и празни пространства" и линиите на най-малка съпротива.

Освен че ще се стремят да си извоюват с помощта на ключовите световни играчи (и най-вече на Китай) допълнителни ниши и зони на влияние, страните от Глобалния Юг могат и сами да влязат в многопластови нелинейни взаимодействия и формати (или центрирани към Китай, или касаещи го по "допирателната", или пък развиващи се паралелно, а може би и едното, и другото, едновременно). Както посочих, очертаващата се епоха, в която Глобалният Юг ще придобие собствена (възможно, по отношение на Запада, но не само) субективност и начин на действие и ще започне да създава и усвоява собствени асиметрично вариращи ниши, е "центробежен" (съгласно "мрежовата" логика), но не и "разпиляващ" резултат от "глобализацията 2.0".

Възможно е Китай да се опитва да осъществява стратегическото управление на така очертаната нова среда посредством постоянно вариране на скоростите, темповете и дълбочината на своите действия (прониквания) при завоюването на нови ниши, чрез многопластови маневри и обхвати на фона на "променливия ландшафт" - ако сравняваме променливостта и "метеорологичната" сигнатура на стратегическия начин на действие ("метереологичните" метафори) в рамките на китайското военно-стратегическо мислене - "екологията на войната и съпротивата, изразена с метереологични метафори" (Caygill, 2013). Което изглежда най-подходящото за една толкова сложно съчинена "външно-вътрешна" топология, като описаната по-горе. Еволюцията на глобалната среда на политическото действие може да тръгне именно по този път. Ще отбележа само, колко далеч е това от обичайния (в основата си - дълбоко "западен" и западноцентричен) дискурс за "Китай като ревизионистка държава".

Именно така описаният начин на действие в рамките на множествената "външно-вътрешна" топология ще определя параметрите и структурата на формиращия се световен ред и ще очертава основните линии на напрежение (т.е. разделителните линии) и траекториите на "конкуренцията" през ХХІ век, включително конкретните форми на въоръжено противопоставяне, както го виждаме днес във войната в Украйна.

В тази връзка, нека сравним реалистката дилема "САЩ vs. Китай", като дилема на "първите двама" (Gvosdev, Reveron, 2015). Тя се базира на предположението, че докато САЩ продължават да се стремят да запазят доминиращата си позиция на върха в световната йерархия, конфронтацията с Китай изглежда структурно програмирана. Тоест, няма шанс за каквато и да било "акомодация". При каквито и да било условия двете водещи икономики остават зациклени на взаимното си противопоставяне, заради самия вид на глобалната конструкция, която - при добавяне на още елементи отгоре - не издържа собственото си тегло и започва да се свлича, т.е. не може да стане "по-висока". Това е реалистката "парадигма", видяна през призмата на теорията на сложните системи.

Следва да отбележа също, че описаната по-горе топология е подобна на топологията на политическите и военни действия на държава Израел - сложна, нелинейна, базирана на периодичното си преформатиране, в която "външното" и "вътрешното" постоянно си сменят местата, а "външно-вътрешното" разчленяване на пространството и постоянното разположение "вътре-вън", са се превърнали в норма. Това е заложено в конструкцията на отбранителните съоръжения, топологията на разделителните линии, укрепленията, логиката на разполагането и проектирането на сила в пространството. Именно такава е пространствената логика на постоянно разширяващата се мрежа от селища на израелските колонисти, разсичането на едни или други палестински територии с нови разделителни линии и обкръжаване на анклавите, а също разполагане на контролни пунктове. Това е същността на топологията на "разделителната стена" в пространството на "кухата земя" (Weizman, 2012).

Както и в случая с Израел, съвременната глобална среда може доста точно да се характеризира с позицията "мир-война" (т.е. ситуация едновременно и на мир, и на война), пример за което е противопоставяне между САЩ и основните им съперници. Така, на едното ниво са санкциите (срещу Русия), а на другото - "търговското" и технологично противопоставяне (по отношение на Китай). Те ще съществуват на различни нива, но постоянно (и "на различни скорости") ще се наслагват и обхващат взаимно.

Моделът на войните на бъдещето може също да еволюционира по израелската схема - т.е. като серия кратки и точкови сблъсъци, които често приключват без видима военна "победа" на по-силната страна, не водят до окончателно разрешаване на конфликта, плавно преминават в състояние на "лош мир" и залагат основа за следващия епизод от противопоставянето - т.е. моделът на "мира-войната".

Глобалната среда, линиите на противопоставяне, сътрудничество и конкуренция ще се характеризират с принципна асиметрия (сравнителна "мултиполярност" - макар че отделни нейни белези се забелязват и днес, очевидно е, че не може да се говори за многополюсен модел, в чистия му вид) и, вероятно, с дебалансираност. Тоест, не можем да очакваме и такава симетрия, каквато предполага например концепцията за "новата студена война" между САЩ и Китай. Концепцията за многополюсния модел изглежда прекалено "плоска" предвид очертаващото се ниво на "многопластовост", нелинейност и множественост на измеренията му.

Във връзка със споменатото различие между този образ на света и дискурса за "ревизионистката държава", като основно съдържание на глобалната конкуренция през ХХІ век, следва да отбележа, че в основата на въпросния дискурс е залегнала тезата, че световният ред се крепи на традиционните (национални, териториални) "държави" като ключови и безалтернативни играчи в международните отношения. В случая Западът (защото това, априори, е западноцентричен дискурс) се основава на разбирането за държавата като монадоподобен затворен "контейнер" на суверенитет. Оттук и хипотезата за обръщането на Китай "навътре", т.е. за неизбежната му "изолация" след провала на очерталото се икономически взаимодействие със САЩ, и - на тази основа - за безалтернативния характер на "глобализацията 1.0" (т.е. ако икономическата взаимна обвързаност в доминирания от САЩ глобализационен модел се провали, единствената алтернатива е изолацията). Както показах по-горе обаче, в случая алтернативата е напълно възможна. Алтернативната парадигма може да бъде свързана не с държавата, като ясно очертан и затворен "контейнер" на суверенитет, а с множествената циркулация по многопластови, дублиращи се взаимно канали в рамките на "външно-вътрешната" топология с множество паралелни (в ролята на "буфери") "опаковки" и "обхвати".

 

Мястото и ролята на Русия

 

В така очертаните условия на "външно-вътрешната" топология като базова среда на действията на международните играчи, възможното място и ролята на Русия е да се опита максимално да се интегрира във формирашата се "матрична" топология на международните връзки (политически, търговски, инфруструктурни) чрез "вграждането" си в колкото се може повече дублиращи се канали на взаимодействие, ресурсни и логистични коридори и участието си в колкото се може повече "пояси" и "обхвати", включително създавайки свои, собствени. Ключово място и значение във външната политика на Русия придобива качественото разширяване на връзките и с Глобалния Юг. Русия би могла да се интегрира във формиращата се система от връзки - избирателно, нелинейно, на "матричен" принцип, формирайки блокове на едно ниво и порядък с едни участници в международната система и на друго ниво и порядък с други. Оптимална в случая би била възможността за изборно вариране на режимите на интегрираност и форматите на връзките, т.е. за своеобразна "смяна на скоростите". Въпросът опира единствено до наличието на ресурси и полагането на необходимите усилия това да не се окаже ограничение пред реализацията на подобна стратегия.

 

Заключение

 

В заключение ще отбележа, че в обозримо бъдеще съдържаниета на глобалната политика ще се разкрива в един свят, в който основни антагонисти на държавата, претендираща за доминиращо положение в системата - САЩ, вече няма да са децентрализирани и разпръснати асиметрични играчи, както беше през последните десетилетия, а традиционни симетрични (свръх)държави или блокове от държави. Военната сила, чиято употреба променяше формата си през последните 30 години, отново се използва по традиционния начин за постигането на политически цели. В рамките на тази система обаче, може да се говори и за наличието на ново, различно от преди ниво и измерение на "глобалността", а вероятно и за нови видове и модалности на политическото действие в тези условия, включително по отношение на държавите от Глобалния Юг.

Новото е, че през последните 20-30 години противопоставянето се развиваше в условията на "размити" граници, асиметрични и разпръснати, често недържавни, играчи и в пространство, в което водещият играч (САЩ) действаше по линията на най-малкото усилие като на практика не срещаше съпоставима съпротива в широкото и открито ("свободно" от граници) глобално пространство, което му позволяваше да прави, каквото си поиска. Сега обаче, в условията на "света на новите стени", противопоставянето между големите централизирани блокове поставя нови заслони и препятствия пред този начин на действие (всички играчи все по-често се сблъскват с ограничените рамки на своето влияние и възможности), а пространството на противопоставяне стана асиметрично, непропускливо, "плътно" и многопластово, особено в зоната на Глобалния Юг.

"Блоковото противопоставяне" имаше място и преди, но ако тогава то се осъществяваше най-вече по магистралната линия на идеологията и касаеше само два суперблока, днес към това се добавя ново измерение на "сложност", многопластовост и асиметрия. Тоест, вече ще си противостоят не просто "отделни големи държави", а наддържавни и недържавни (по дефиниция) сложни асиметрични конфигурации. Именно в този смисъл би могло да се говори за нова "глобалност", т.е. за свят, който по един парадоксален начин стана по-разединен и в същото време (още) по-близък и взаимносвързан (но не задължително взаимнозависим) - връзките стават повече, но са и по-фрагментарни, точкови, ситуативни, множествени. Взаимодействието и, в частност, противопоставянето и конкуренцията ше се развиват по тези различни, дублиращи се взаимно канали в условията на насрещно движение на всички нива. В разделения "свят на новите стени" конкуренцията ще се вихри по целия спектър - от ресурсната и технологична самодостатъчност до военната сила, чиито спектър на приложение, както и неговата допустимост се определят проактивно и експериментално пред очите ни. Преди, включително в периода 2000-2020, подобно измерение на глобалното противопоставяне на практика не съществуваше.

Ше отбележа и, че тъй като водещите играчи все по-често ще се сблъскват с обективните граници на своето влияние, проектът за глобална "доминация" ("еднополюсно лидерство") на САЩ в сегашната си (про)активна форма води до свръхнапрягане на силите и изтощаване на ресурсите (с което американците се сблъскаха по време на войните си в Големия Близък Изток през 2000-2020-те, при това в отсъствието на симетрична съпротива). И в същото време се разкриват нови възможности и ниши - в частност, възможност за действия в асиметричната "външно-вътрешна" топология, която, за разлика от традиционното реалистко противопоставяне между блоковете и дискурса за "ревизионистките държави", има повече шансове да се превърне в доминиращ модел и основа за взаимодействие между играчите в света на бъдещето.

 

Бележки:

  1. Виж например: Albert-Laszlo Barabasi, Linked – The New Science of Networks, (Boulder, CO: Perseus Books, 2002); Albert-Laszlo Barabasi, Harry Stanley, Fractal Concepts in Surface Growth, (Cambridge: Cambridge University Press, 1995); Alain Barrat, Marc Barthélemy, Alessandro Vespignani, Dynamical Processes on Complex Networks, (Cambridge: Cambridge University Press, 2008).
  2. Сред примерите, как могат да действат те, са текущите конфликти в Близкия Изток, където „западната” страна (характерно за която е липсата на съдържателен дневен ред) действа, симптоматично, рамките на „единен фронт”, докато противоположната и (т.е. „другата”) страна или страни най-вероятно ще действат именно в подобен формат на разсредоточени временно и периодично прегрупиращи се асиметрични алианси и коалиции.
  3. Бордачев Т., Кашин В., Куприянов А., Лукьянов Ф., Суслов Д., 2018. «Возвышение Римланда: новая политическая география и стратегическая культура». Доклад Международного дискуссионного клуба «Валдай».
  4. Ефременко Д., 2022. Миропорядок Z. Россия в глобальной политике. 20 (3): 12-30.
  5. Кортунов, А, 2020. «Кризис миропорядка и глобальный Юг».
  6. Лисоволик, Я., 2022. «БРИКС как основа нового миропорядка: каковы перспективы?».
  7. Степанова, Е., 2020. Вооруженные конфликты начала XXI века: типология и направления трансформации. Мировая экономика и международные отношения. 64 (6): 24-39.
  8. Шаклеина, Т., 2021. Новый этап в формировании мирового порядка: Планы США по управлению междержавной конкуренцией. Международные процессы. 19 (3) - 66: 6-21.
  9. Alekseeva-Karnevali, O., 2022. India’s Strategic Culture: In Search of a Systemic Element. Russia in Global Affairs, 20 (3): 134-156.
  10. Albert-Laszlo Barabasi, Linked – The New Science of Networks, (Boulder, CO: Perseus Books, 2002).
  11. Albert-Laszlo Barabasi, Harry Stanley, Fractal Concepts in Surface Growth, (Cambridge: Cambridge University Press, 1995).
  12. Alain Barrat, Marc Barthélemy, Alessandro Vespignani, Dynamical Processes on Complex Networks, (Cambridge: Cambridge University Press, 2008).
  13. Caygill, H., 2013. On Resistance: A Philosophy of Defiance. London / New Delhi / New York / Sydney: Bloomsbury Academic.
  14. Goemans, H.E., Simmons, B., 2021. Built on Borders: Tensions with the Institution Liberalism (Thought It) Left Behind. International Organization, 75 (2): 387-410.
  15. Gvosdev, N., Reveron, D., 2015. (Re)Discovering the National Interest: The Future of US Foreign Policy and Defence Strategy. Orbis, 59 (3): 299-316.
  16. Libicki, Martin, The Mesh and the Net: Speculations on Armed Conflict in a Time of Free Silicon, (Washington, D.C.: Institute for National Strategic Studies, National Defense University, 1994).
  17. Miskovic, D.K., 2021. Back with a Vengeance: The Return of Rough and Tumble Geopolitics. Orbis, 65 (1): 118-135.
  18. Mazarr, M.J., Blake, J.S., Casey, A., McDonald, N., Pezard, S., Spirtas, M., 2018. Understanding the Emerging Era of International Competition: Theoretical and Historical Perspectives. A RAND Corporation Report, https://www.rand.org/pubs/research_reports/RR2726.html
  19. Shatz, H.J., 2020. Economic Competition in the 21st Century. A RAND Corporation Report, https://www.rand.org/pubs/research_reports/RR4188.html
  20. Virilio, P., 1989. War and Cinema: The Logistics of Perception. London/New York: Verso. - 1986. Speed and Politics: An Essay on Dromology. New York, NY, USA: Columbia University.
  21. Weizman, E., 2012. Hollow Land: Israel's Architecture of Occupation. London/New York: Verso.
  22. PwC, ‘The Long View: How Will the Global Economic Order Change by 2050?’, 2017. https://www.pwc.com/gx/en/world-2050/assets/pwc-the-world-in-2050-full-report-feb-2017.pdf

 

*Преподавател в Ланкастърския университет, Великобритания, експерт на Руския съвет за международни отношения

Поръчай онлайн бр.3 2024