Наистина ли сме заложници на географията?

Наистина ли Москва е готова да прекъсне своите търговски връзки и да заплашва с ядрена война само за да разшири и без това огромната си територия? Въпреки многобройните предупреждения, отправяни включително и от самия Владимир Путин, мнозина не очакваха този конфликт.

Това обаче не се отнася за известния британски журналист и геополитически анализатор Тим Маршал. Още от първите страници на бестселъра си „Пленници на географията”, появил се през 2015 (българското му издание е от 2022 – б.р.), той кани читателите да поразсъждават за топографията на Русия. Тази страна е заобиколена от пръстен от планини и ледове, границата и с Китай е защитена от планински хребети, а тази с Иран и Турция - от Кавказ. Между Русия и Западна Европа се намират Балканите, Карпатите и Алпите, които образуват (или почти го правят) още една защитна стена. На север от тези планини Русия се свързва със своите добре въоръжени западни съседи чрез равниния коридор, преминаващ през Украйна и Полша. По него може да се стигне от Париж до Москва, дори с велосипед.

Или пък с танк. Тим Маршал посочва, че тази "празнота" в естествената защита на Русия нееднократно е позволявала осъществяването на нападения срещу нея. В тази връзка той стига до заключението, че: "Путин просто няма избор. Той трябва, като минимум, да се опита контролира разположените на запад равнини". И когато започна войната в Украйна, която руският лидер вече не можеше да контролира с мирни средства, това беше посрешнато от Маршал с уморено разбиране - британският анализатор изрази съжаление, но не и изненада от случващото се. Според него, "географията държи в плен политическите лидери, ограничавайки много повече техните възможности за избор и маневриране, отколкото бихме могли да си представим".

Логиката на Маршал си има име и то е "геополитика". Това понятие често се използва в по-широкия му смисъл за обозначаване на "международните отношения", но то изначално се основава на разбирането, че случващото се в света се определя именно от географията: т.е. от планините, сухопътните мостове или нивото на подпочвените води.

Геополитиците остават на заден план убежденията, законите и културата, тъй като смятат че разбирането на политиката е възможно само, като изучаваш внимателно географските карти. Ще откриете, че всички държави за заети да "дърпат въжето към себе си", разглеждайки всеки съсед като потенциален съперник, а успехът зависи от контрола на териториите, подобно на популярната настолна игра "Риск". Циничното отношение към човешките мотиви сближава геополитиката с марксизма, само че тук като двигател на историята се посочва не класовата борба, а топографията.

През 90-те години на ХХ век, т.е. след края на студената война, мнозина предсказваха смъртта на геополитиката. Разширяването на пазарите и появата на нови технологии сякаш превръщаха географията във второстепенен фактор. Кой би могъл да се вълнува от контрола над Малакския пролив или на Одеското пристанише, при положение, че в моретата гъмжи от контейнеровози, а информацията се доставя от космически спътници? "Светът е плосък - заяви известният американски журналист Томас Фридман през 2005, лансирайки тази прекрасна метафора за глобализацията, в чиито рамки стоките, идеите и хората пресичат границите безпроблемно и непрекъснато.

Истината обаче е, че днешният свят съвсем не изглежда толкова "плосък". Веригите на доставки биват прекъсвани, темповете на глобалната търговия спадат, а релефът на планетата изглежда по-скоро "скалист" отколкото "равен и гладък". Враждебността по отношение на глобализацията, внушавана от хора като Доналд Тръмп и Найджъл Фарадж, се усили в резултат от пандемията. В края на студената война, броят на изградените по границите на държавите стени се броеше на пръсти, а днес е достигнал 74 и продължава да нараства, особено през последното десетилетие. Както посочва директорът на канадската Обсерватория за геополитика Елизабет Валие, надеждите, свързани с глобализацията след края на студената война, са били "заблуждаващи" и в момента ставаме свидетели на "ретериториализацията на света".

Сблъсквайки се с новата враждебна среда, лидерите на много държави вадят от нафталина старите ръководство по стратегия. Както предупреждаваше през 2017 съветникът по националната сигурност на президента на САЩ Хърбърт Макмастър: "След затишието, настъпило с края на студената война, геополитиката се завърна, при това с удвоена сила". Очевидно именно това определя и руската логика, неслучайно Путин обяснява действията си с "геополитическите реалности". В другите държави, където вярата в откритата и основаваща се на свободната търговия международна система постоянно девалвира, класациите на бестселърите се оглавяват от такива разбиращи от географията експерти като вече споменатия Тим Марщал, Робърт Каплан, Йън Морис, Джордж Фридман и Питър Зейхан.

На този фон някои си задават въпроса, какво всъшност се е променило от ХІІІ век, т.е. от времето на Чингис хан насам, когато стратегията се е обуславяла от откритите степи и планинските прегради? Геополитическото мислене има откровено мрачен характер и гледа скептично на надеждите за "вечен мир", справедливост и "всеобщо право". Въпросът обаче, не опира до това, дали е мрачно, а дали е правилно. Изминалите десетилетия доведоха до сериозни технологични, интелектуални и институционални промени. Успяхме ли обаче, да се освободим от пленничеството си на географията?

Какво ни казва геополитиката

Ние сме продукт на собственото си обкръжение: просперираме там, където го позволяват обстоятелствата и загиваме там, където не го позволяват. "Погледнете картата, където са посочени границите на допиращите се тектонични плочи и наложете върху нея точките, където възникват най-големите древни цивилизации, и ще видите колко точно съвпадат" - пише Луис Дартнел, във великолепната си книга "Начала". Това съпадение не е случайно. Сблъсъкът между тектоничните плочи създава планинските хребети и великите реки, чиито наноси обогатяват почвата в низините. Древна Гърция, Египет, Персия, Асирия, долината на Инд, Централна Америка и Рим - всички те са разположени по периферията на плочите. Тъй нареченият "Плодороден полумесец" - богатият селскостопански регион, простиращ се от Египет до Иран, където за първи път възниква земеделието, писмеността и колелото, се намира в пресечната точка на три тектонични плочи.

Влиянието на географията може да бъде твърде дълготрайно, както показват резултатите от гласуванията на изборите в южните райони на САЩ. Южните щати подкрепят предимно републиканците, но през тях преминава дъга от "демократични" окръзи. И, както посочва професорът по геология от Университета на Уискънсин Стивън Дъч: "ако я наложим на картата, всичко става ясно, поне от геоложка гледна точка". Оказва се, че въпросната дъга съвпада с разположението на утаечните породи, образували се преди десетки милиони години в горещия Кредов период, когато по-голямата част от днешната територия на САЩ е била под вода. С течение на времето, отлаганията се трансформират в шистови скали, които след оттеглянето на водата биват подложени на ерозия. Както обяснява проф. Дъч, през ХІХ век местните плантатори откриват тук идеални за отглеждането на памук черноземни райони. За обработката на памучните полета те докарват роби от Африка, чиито потомци и досега живеят на тези територии и редовно гласуват против консервативните републикански политици. В тази връзка Дартнел отбелязва, че град Монтгомъри, в щата Алабама, се намира точно в центъра на ивицата от Кредовия период и именно там се формира и ядрото на движението за граждански права, начело с пастора Мартин Лутър Кинг-младши и Роза Паркс, организирала прословутия "автобусен бойкот".

Разбира се, геополитиците се вълнуват повече от големите войни, отколкото от местните избори. В това отношение те следва примера на Халфорд Макиндер - британският стратег, смятан за "баща" на геополитическия начин на мислене. В прочутата си статия от 1904, озаглавена "Географската ос на историята" Макиндер, базирайки се на релефната карта на света, твърди, че човешката история би могла да се интерпретира като многовековна борба между номадските народи от евразийските равнини и мореплавателите. Британия например, просперира докато се ползва със статут на ненадмината океанска държава и докато не губи всичките си жизнеспособни колонии, което слага края на този модел и всички опити за по-нататъшна експанзия носят риска от мащабни сухопътни конфликти. В тази връзка Макиндер прогнозира, че обширната равнина "в сърцето на Евразия" ще се окаже център на бъдещи световни войни.

И макар че не е бил съвсем прав, общият смисъл на прогнозите му: за сблъсъците в Източна Европа, отслабването на британската военноморска мощ, възходът на сухопътните/континенталните държави Германия и Русия се оказва верен. Пренебрегвайки детайлите, Макиндер прогнозира, че когато империите се окажат без потенциални нови колонии, те ще започнат да воюват помежду си. Той предвижда, че трофеят в тази битка ще бъдат вътрешните области на Евразия, а по-късно пише, че именно те осигуряват всички възможни предпоставки за господство в света: "Който управлява Източна Европа, управлява Хартленда, който владее Хартленда владее Евразия или сърцевината на т.нар. Световен остров, а който владее Световния остров (29% от площта на Земята е суша), управлява света".

Макиндер само предупреждава, но германският генерал Карл Хаусхофер възприема предупреждението му като съвет, определяйки британския учен като създател на "най-великата от всички географски теории". Хаусхофер включва идеите му във формиращото се понятие за геополитиката и през 20-те години на ХХ век ги внушава на Адолф Хитлер и Рудолф Хес. Според Хитлер, германският народ е затворен в границите на своята територия и, ако иска да стане световна държава, трябва да осъществи експанзия на Изток - в "Хартленда" на Макиндер.

Убедеността на Хитлер, че съдбата на Германи е на Изток, е в разрез с наблюденията на Стивън Дъч относно това, че утаечните породи от Кредовата епоха могат да предскажат предпочитанията на избирателите. Въпреки това, и двамата смятат, че мирогледът се формира под влияние на географията. В периода, когато избухва Втората световна война, в резултат от която по-голямата част от Евразия бива разкъсана заради стратегическата и ценност, това просто няма как да бъде отречено. Самият Макиндер, който преживява и тази война, не вижда основания да смята, че "упоритите факти на географията" биха могли някой ден да загубят значението си. Той настоява, че географската карта продължава да играе най-важната роля, но далеч не всички са съгласни с него. В течение на целия ХХ век идеалистите търсят начини да превърнат международните отношения в нещо различно от "вечна битка за челните места в йерархията", както се изразява британският икономист Джон Мейнард Кейнс. Според Кейнс и последователите му,  това може да бъде постигнато с помощта на търговията. Така на държавите вече няма да се налага да завладяват нови територии за да си осигурят необходимите ресурси. Други идеалисти пък разчитат, че новите технологии на "въздушната и космическата" ера ще сложат край на разприте за контрол на стратегическите точки на световната карта.

Това обаче са само надежди, нямащи много общо с реалността. Студената война разделя планетата на търговски блокове и военни съюзи, приковавайки вниманието на лидерите към географските карти. Дори и децата се научават да ги разчитат, благодарение на появилата се през 1957 френска настолна игра "Завоюването на света" (La Conquête du Monde), която американската компания Parker Brothers продава в САЩ под имено "Риск". Въпреки атмосферата от ХІХ век с използването на кавалерия и остарели артилерийски оръдия, тя е достатъчно актуална, предвид факта, че свръхдържавите продължават подялбата на територии.

Геополитиката по време на студената война и след това

Макар и леко приглушена, заради връзката с нацистите, геополитическата мисъл оставя следа и в студената война. Така, ключовият американски стратег Джордж Кенан подценява значението на идеологическата съставляваща в конфликта. Той определя марксизма, като "смокинов лист", обяснявайки поведението на СССР с "традиционното и инстинктивно усещане за незащитеност", обусловено от многовековния опит на руснаците, принудени да живеят "в обширни открити територии, в съседство със свирепи номади". За решаването на този проблем и опирайки се на тезите на Макиндер, Кенан лансира доктрината на "сдържането", при това не с цел изкореняване на комунизма, а само неговото ограничаване. В резултат САЩ започват активно да се намесват в работите на другите държави, включително изпращайки 2,7 млн. свои военни във Виетнам. За мнозина от тях, тази неуспешна война се превръща в засмукващо всичко и всички "тресавище". И едва след падането на Берлинската стена през 1989 се появи надежда, че географията все пак може да загуби силата си.

Студената война раздели света икономически, а краят и доведе до премахване на търговските прегради. 90-те години на ХХ век се характеризираха с ажиотаж на търговските споразумения и създаване на съответната организационна инфраструктура: Европейският съюз, Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА), общият пазар на държавите от Южна Америка и, което е особено важно, Световната търговска организация. В периода 1998-2008 броят на регионалните търговски споразумения нарасна повече от четири пъти, а задълбочаването им изискваше по-щателна координация. През този период, обемът на търговията се утрои (от по-малко от 1/6 до над 1/4 от световния БВП).

Колкото повече държави могат да си осигуряват жизненоважни ресурси благодарение на търговията, толкова по-малко причини биха имала да завладяват нови земи. Оптимистите, като Томас Фридман, смятаха, че тесните икономически връзки ще избавят света от войните. Фридман го заяви през 1996 в прословутата си теория за "златните арки": две държави, в които има McDonald’s, никога не биха воювали помежду си (символът на тази верига от ресторанти са две златни арки, формираща буквата "М"). И не беше далеч от истината. Макар че все пак имаше няколко конфликта между такива страни, вероятността за масови човешки жертви във войни между държавите намаля значително.

Докато търговията ограничаваше вероятността от война, военните технологии променяха формата си. Само няколко месеца след падането на Берлинската стена, Саддам Хюсеин осъществи инвазия в Кувейт, предприемайки добре познатата геополитическа стъпка: четвъртата най-голяма армия в света трябваше да му гарантира контрола на над 40% от глобалните петролни запаси. Освен това, впечатляващата му сухопътна армия беше защитена от огромна, безлюдна пустиня, ориентацията в която е изключително трудна. Макиндер вероятно би оценил подобаващо тази стратегия.
Само че светът през 90-те вече беще различен. И Саддам го разбра, когато оглавяваната от САЩ коалиция изпрати бомбардировачи от Луизиана, Англия, Испания, Саудитска Арабия и остров Диего Гарсия да атакуват Ирак, в резултат от което само за няколко часа по-голямата част от инфраструктурата му излезе от строя. Въздушните удари продължиха повече от месец, след което с помощта на новата спътникова технология GPS коалиционните сили бързо пресякоха пустинаха, която иракчаните смятаха за непреодилима преграда. Сто часа сухопътни сражения се оказаха достатъчни за разгрома на вече пострадалата иракска армия, макар че впоследствие редица високопоставени американски офицери признаха, че това не е било необходимо. Ако наказателните въздушни удари бяха продължили още няколко седмици, Ирак щеше доброволно да изтегли армията си от Кувейт без въобще да се сблъсква с противника на бойното поле. Впрочем, какво представляваше това "бойно поле" през 90-те? Войната в Персийския залив беше предвестник на широко дискутирана "революция във военното дело", обешаваща да замени бронетанковите дивизии, тежката артилерия и пехотните дивизии с точкови въздушни удари. В тази връзка руският военен теоретик Владимир Слипченко посочва, че познатите на стратезите пространствени концепции (полета, фронтове, тилове и флангове) губят актуалността си. Благодарение на спътниците и самолетите, GPS, а днес - и на безпилотните летателни апарти, "бойното пространство" - както отскоро го наричат стратезите - вече не е неравната провърхност на планетата, а тънък лист милиметрова хартия.

Изобилието от дронове не означава че мирът в света е станал по-близък и достижим, но привържениците на новите технологии обещават, като минимум, по-честни сражения, по-малко убити цивилни, по-малко пленници и по-малко ангажирани войски. Революцията във военното дело позволява на могъщите държави - и най-вече на САЩ и съюзниците им - да атакуват отделни хора и мрежи, а не цели страна. Изглеждаше, че това ознаменува прехода от всеобща война към "глобален контрол" и от кръвопролитните разрушения на геополитиката - към по-плавния, макар и все още смъртоносен, процес на глобализация.

Действително ли глобализацията замени геополитиката? Както признава геополитикът Робърг Каплан: "През 90-те, заради мощта на авиацията, анализът на картите се оказа само двуизмерен". Триизмерната визия обаче се върна много бързо "в планините на Афганистан и в предателските улички на Ирак" - твърди той. Контрастът между войната в Залива през 1991 и войната в Ирак през 2003-2011 бе много ярък. И в двата случая глобалната свръхдържава оглави коалиция против Ирак на Саддам Хюсеин. Но в първия случай за постигането на бърза победа се използваше въздушната мощ, докато вторият изглеждаше (поне на пръв поглед) като поредното създадено от САЩ "блато".

Стремително нарастващия от 90-те глобален експорт прекрати ръста си около 2008 и днес мнозина прогнозират процес на деглобализация (съществено свиване на търговията), а евроинтеграцията се сблъсква с провали, заради Брекзит. Сякаш по поръчка, в Европа отново се води война за територии. И то въпреки, че веригита ресторанти за бързо хренене Macdonald’s" разполагаше със стотици обекти в Русия и Украйна. Каквито и да са били ползите за Русия от мирната търговия, Путин вероятно не ги смята за толкова важни, като топлите пристанища и природните ресурси на Украйна, както и създаването на стратегически буфер за уязвимата западна част на страната. Именно това е и "отмъщението на географията", ако използваме израза на Каплан.

Отмъщението на географията

С това отмъщение се завърнаха и теоретиците на геополитиката, често асоциирани на Запад със самообявилата се за "частна разузнавателно-аналитична компания" Stratfor. Това "ЦРУ в сянка", както го определя списание Barron's, стъпва върху провалите на идеализма от епохата след студената война. С компанията са свързани авторите на множество появили се наскоро бестселъри, акцентиращи върху значението на географията за историята. Известно време главен геополитически анализатор на Stratfor беше Робърт Каплан, в компанията работи и авторът на нашумялата книга "Географията като съдба" (2022) Йън Морис. Неин основател и вицепрезидент са, съответно, Джордж Фридман и Питър Зейхан (тук е мястото да спомена, че британският автор Тим Маршал е свързан с друга мрежа - автор на предисловието към книгата му "Пленници на географията" е бивш шеф на МІ-6).

През 2014 обществеността успя да научи повече за работата на Stratfor, благодарение на публикуваните от хакерите в WikiLeaks пет милиона имейли на компанията. Оказа се, че тя не се ограничава с анализи и проповеди относно значението на картографията, а и участва пряко в много процеси, при това поддържайки твърде удобни за себе си отношения с управляващите. Стана ясно например, че Stratfor e следила активисти на различни граждански движения по поръчка на корпорациите - тя например е предложила на Bank of America да "проучи" разследващия журналист Глен Грийнуолд. Сред абонатите и клиентите на компанията са Dow Chemical, Raytheon, Goldman Sachs, Merrill Lynch, Bechtel, Coca-Cola и Корпусът на морската перхота на САЩ. През 2020 Stratfor беше купена от друга "разузнавателна компания", но и до днес остава неясно, каква роля е играла в системата за сигурност на САЩ. Изтеклите имейли съдържат разузнавателни данни, свързани непосредствено с израелския премиер Бенямин Нетаняху, относно иранската ядрена програма, готовността на Израел да ликвидира лидера на "Хизбула", както и с отношението на самия Нетаняху към тогавашния американски президент ("Биби никак не харесва Обама").

Stratfor е търгувала със секретни данни, но клиентелата и е продължавала да разчита на нейните прогнози и анализи. И геополитиците от компанията са се постарали да не я разочароват. Наистина, в последно време, те излязоха с толкова много сензационни прогнози, че човек започва да се съмнява в достоверността им. Например, дали Турция ще се превърне в "осова държава" за Европа, Азия и Африка, както твърди основателят на Stratfor Джордж Фридман? А може би Индия ше стане "глобална осова държава", както прогнозира Каплан (добавяйки, че Иран притежава "ключово географско положение" в Близкия Изток, Тайван е "ос" на "морската Азия" , а Северна Корея - на Източна Азия).

Вероятно щяхме да гледаме по-сериозно на подобни твърдения, ако въпросните геополитици се опираха на документално потвърден опит. Истината обаче е, че така и не дочакахме "бъдещата война с Япония", за която Джордж Фридман дори написа цяла книга през 1991, а всяка прогноза на Каплан би следвало да се разглежда през призмата на подкрепата му за войната на САЩ в Ирак, включително изказването му по темата в секретния комитет към Белия дом. Все пак, трябва да кажем, че Каплан призна грешките си, и дори написа, че не е могъл дори да си представи, цената, която ще бъде платена за тази интервенция.

Необходимо е време за да си изясним, дали съвременните привърженици на теориите на Макиндер отчитат всички необходими фактори. Визията им относно настоящето се базира на достатъчно отчетливо изразен "саркастичен консерватизъм". Според Маршал например, балканските "племена" постоянно се влияят от наслоените в региона "многовековни взаимни подозрения", Демократична република Конго е обречена на вечни вътрешни войни, а гърците и турците враждуват едни с други едва ли не от времето на Троянската война насам. Каплан разглежда събитията през същата призма. Според него, Русия "си остава огромна и нестабилна сухопътна държава", чиито народ "през цялата си история" е изпитвал "страх и благоговеен трепет" пред Кавказките планини. В тази връзка, той с одобрение цитира тезата на покойния британски геополитик, че силните студове са развили "способността на руснаците да понасят всякакви трудности и неуредици".

В рецензията си за книгата на Каплан "Отмъщението на географията" покойният географ Харм де Блай, я определя като "непоносима на места", отбелязвайки, че възкресяването на отдавна отречения груб екологичен детерминизъм, споделян от автора, вероятно ще шокира мнозина учени. Самият Каплан признава, че геополитическото мислене изисква да се върнем към идеите на "очевидно немодерни мислители", като Макиндер например, някои от които са били свързани с империализма и дори с нацизма. Според Каплан, неправилното използване на идеите на Макиндер не означава, че той не е бил прав. В резултат се връщаме към тезата за "безкрайно неуверените в себе си руснаци, изтръпнали от страх и благоговение пред високия планински хребет".

Според геополиците, дори и могъщите лидери не могат да направят кой знае какво, противопоставяйки се на топографията. След като в резултат от протестите през 2014 беше свален приятелски настроеният към Русия украински президент Виктор Янукович, на Путин "се наложи да анексира Крим" - твърди Марщал. И макар че осъжда руската операция, той на практика споделя сходни идеи с тези на Путин. През 2014 руският президент посочва, че съперниците на Русия "непрекъснато се опитват да ни вкарат в някакъв ъгъл, но ако постоянно притискаш една пружина, тя все някога реагира със сила за да възстанови първоначалното си положение". Някой би могъл да възрази, че войнствеността на руснаците е обусловена от идеите и схващанията на собствения им президент, а не от географията, но геополитиката не дава шанс на подобни фактори. Както посочва Маршал, макар и в друг контекст, всичко, което може да се направи, е да се реагира на природните дадености.

Според бившия вицепрезидент на Stratfor Зейхан, в основата на геополитическия мироглед е схващането за ограниченията, налагани от "неизменната природа на географията". Картата пред очите на Владимир Путин, малко се различава от онази, която е помагала навремето на Иван Грозни да взема решенията си, като изключим няколко гранични линии, обяснява, на свой ред, Марщал. И тъй като нито географията, нито свързаните с нея разчети се променят, един умен лидер следва на първо място да се съобрази с упоритите факти. В тази връзка Марщал твърди, че "Проблемите в Синдзян са съществували винаги, съществуват днес и ще продължат да съществуват и в бъдеще" - впрочем тази негова фраза е много показателна за схващанията на повечето геополитици.

"Географията е несправедлива - твърди Йън Морис, но именно тя, според него, е съдбата на света, в който силните си остават силни, а слабите - слаби. Геополитиците постоянно обясняват, защо ситуацията няма да се промени, но не могат да обяснят, защо това въобще е възможно. Оттук и леко безгрижното им отношение към историята. Наистина ли обединението на Германия е резултат от "умората на страните да воюват помежду си", както смята Маршал? И дали войните във Виетнам и Ирак са били "само отделни епизоди без особено значение в историята на САЩ", както твърди основателят на Stratfor Фридман? Вярно ли е, както смята Зейхан, че "за разлика от всички останали в Европа, на британците никога на се е налагало да се тревожат, че тяхната армия скучае"? Или, както настоява Каплан, че Америка е обречена да бъде лидер? При всички случаи начинът, по който тези хора боравят с историческите данни, заслужавва критика.

Важно е да се отбележи, че истинските географи, разсъждават по-различно. Те също вярват в силата на територията, но отдавна настояват, че правото, културата и икономиката формират ландшафта, наред с тектоничните плочи. Както и, че тези ландшафти се променят с времето. Според географите, дори топографията не е чак толкова неизменна, както смятат някои геополитици. Вицепрезидентът на Stratfor Питър Зейхан дълго време настовяше, че огромната мощ на САЩ може да се обясни с тяхната "идеална география на успеха". Според него, първите заселници, пристигнали в Нова Англия, се сблъскват с трудни селскостопански условия, неподходящи дори за отглеждането на пшеница, но полученият стимул им е помогнал да променят тази ситуация към по-добро. Наред с огромните полета, те получават обширна речна мрежа, позволила им да осъществяват вътрешна търговия на "смешно ниски цени". Именно тези особености, смята Зейхан, превръщат САЩ "в най-могъщата държава в историята" и ще я запазят такава в течение на много поколения. Според него, "американците, просто не могат да променят това".

Истината обаче е, че подобни фактори не представляват постоянни величини. Както е известно, в Нова Англия все пак отглеждат пшеница, въпреки категоричното твърдение на Зейхан. А спадът в добивите е именно в резултат от историческите събития: например от появата на вредители от типа на хесенската муха (за която се смята, че идва на континента заедно с хесенските наемници, използвани от британците по време на Войната за независимост на САЩ 1775-1783), както и от изтощаването на почвата в резултат от разрушителния земеделски модел. Естествените речни пътища, за които толкова говори Зейхан, също са променливи в рамките на това уравнение. За нормалното им функциониране са налага те да бъдат допълнени от скъпоструваща система от изкуствени канали, които по-късно биват заменени от нови технологии. Днес в САЩ се превозват много повече товари с железници, по въздуха и дори по тръбопроводи, отколкото по вода. Автомобилният транспорт в страната е натоварен 45 пъти повече, отколкото водният.

С други думи, ние невинаги приемаме и се съобразяваме с топографията, която сме наследили. Най-високият небостъргач в света - Бурдж Халифа е изграден в Дубай, макар че в течение на векове той се смята за безперспективно рибарско селце заобиколено от пустини и солени почви. Кой географски фактор би могъл да предопредели бъдещото му величие? Климатът там е изтощителен, а значителните някога приходи от продажбите на петрол днес формират под 1% от икономиката на емирството. Това, което отличава Дубай, е неговият юридически, а не физически ландшафт. Той не се регулира от някакво единно законодателство, а е разделен на свободни зони (например, Dubai Internet City, Dubai Knowledge Park и International Humanitarian City), предназначени да привличат различни чуждестранни интереси. Що се отнася до пустинята, известният критик и теоретик на урбанизма Майк Дейвис, я определя като "гигантска проектантска дъска", която лесно може да привлече глобалния капитал.

Превръщането на Дубай в бизнес център, означаваше физическото му преформатиране, напук на всички представи за ключовата роля на топографията. Значителна част от оживената му търговия преминава през най-голямото близкоизточно пристанище Джебел Али. Наличието му би могла да се приеме като важно географско предимство, но да не забравяме, че то беше буквално "изтръгнато" от пустинята, с цената на огромни средства. Островите са създадени предимно от пясък, изкопан от плиткото крайбрежие на Дубай. Впечатляващото зрелище се допълва от зелени паркове и покрити скиорски комплекси.

За съжаление, тераформирането на Дубай е най-малкото, което можем да направим. Глобалното затопляне променя ландшафта, заплашвайки да потопи островите под водата, да превърне ливадите в пустини, а реките - в прах. Странно е, че в геополитическите анализи на този проблем се отделя малко внимание. Както признава Джордж Фридман в бестселъра си "Следващите сто години": "Всеки читател ще забележи, че в тази книга не казвам нищо за глобалното затопляне". С изключение на няколко незначителни коментарии и отстъпления от основната тема, същото може да се каже и за "География на съдбата" на Морис, "Пленници на географията" на Маршал, "Отмъщението на географията" на Каплан и "Случайните свръхдържави" на Зейхан.

Заключение

Нежеланието на повечето геополитици да се съобразят с климатичната криза произтича от увереността им, че в случая има само два варианта: да се излезе извън рамките на ландшафта, или да се примирим с него. Тоест, или глобализацията ще ни освободи от физическите ограничения, или ще си останем "затворени". Новите технологии и институции очевидно не са ерозирали значението на топографията, затова хората са обречени да се върнат към геополитиката.

Дали обаче няма и други варианти? Изглежда много по-вероятно, че деглобализацията няма да ни върне назад, към ХІХ век, а ще ни въведе в едно изпълнено с небивали опасности бъдеще. И в това бъдеще ще се сблъскаме със сериозни екологични ограничения, но не във вида, описван от геополитиците. Действията ни ще се определят от новия изкуствен, а не естествен ландшафт, включително от това, как сме трансформирали физическите условия на собствената си обитаема среда. Географията не е "неизменна", както твърди Каплан, а променлива. И, там, накъдето сме се запътили, старите карти едва ли ще ни помогнат.

*Авторът е доцент в Северозападния университет в Еванстън, щат Илинойс и автор на книгата "Как да скриеш една империя: кратка история на Големите Съединените щати", анализатор на "Гардиан"