Карибската ракетна криза: съвременни паралели

Именно Карибската ракетна криза е сред най-често използваните исторически аналогии, за да се опише настоящата ситуация. Причината днес отново да припомняме събитията с над 60-годишна давност е не толкова необходимостта да се отбелязва поредната историческа годишнина, а най-вече, за да ги съизмерим с предизвикателствата на днешния ден, всуе да се опитаме да потърсим поуките от миналото и да предотвратим днешните опасности.

Още в началото на представянето на събитията от октомври 1962 искаме да припомним различното им назоваване в различните страни, което говори и за различно отношение към една от най-острите кризи в международните отношения от епохата на Студената война. В Съединените щати я наричат Кубинска ракетна криза, тъй като става дума за разполагане на съветски балистични ракети на територията на Куба, традиционно възприемана като американски увеселителен клуб. В Съветския съюз събитията са определени като Карибска криза, защото за съветското ръководство най-важното събитие е американската военна блокада срещу съветските кораби на Карибите, отправили се към Куба. Блокада, която изправя двете свръхсили на ръба на горещата война. В сама Куба пък, кризата е определена просто като Октомврийска, вероятно защото за кубинското ръководство важните събития са свързани с участието на кубинците в тях, както става при отхвърлянето на морския десант в залива Кочинос през април 1961, а не когато те нямат реално участие, както е през октомври 1962.

През 2022 се навършиха 60 години от онези две октомврийски седмици на 1962, които за света се свеждат до шестте дни между 22 и 27 октомври, когато въпросът със съветските ракети на кубинска територия става световно събитие №1. Това са дните, в които светът изглежда изправен пред ядрена катастрофа, неминуема при директен сблъсък на двете ядрени свръхсили – САЩ и СССР. При това, за разлика от лятото на 1945, когато светът за първи път вижда какво представлява атомното оръжие (две атомни бомби изпепеляват японските градове Хирошима и Нагасаки с идеята Япония да капитулира бързо), но още не познава дълготрайните последици от новото оръжие, през 1962 те са добре известни и светът е наясно до какво може да доведе една истинска ядрена война. Затова прочитът на събитията от 13-те дни (14-27 октомври 1962) говори, че става дума за балансиране на ръба на ядрения сблъсък.

Предисторията на кризата

Има обаче и прочит, който не се задълбочава в инак интересните подробности, а се опитва да постави кризата в рамките на международните отношения, за да потърси ролята ѝ в противопоставянето между основните сили в двуполюсния свят. Как изглежда той?

За да разберем историческото значение на ракетната криза, първо трябва да потърсим мястото ѝ в хода на Студената война. Тя избухва по-малко от десетилетие след началото на поврата в Студената война, настъпил със смъртта на Сталин на 5 март 1953. Тогава започва плаха либерализация - първо в Съветския съюз, а после и във вече възприелите съветския модел на държавен социализъм източноевропейски държави. В международните отношения, чието основно съдържание са отношенията СССР-САЩ, източната либерализация предизвиква възстановяване на контактите и започва да се говори за размразване. Сред наблюдателите, а и в литературата, ставащото дори е обявено за край на Студената война. Промените обаче продължават и те съвсем не са линейни. Никита Хрушчов успява да се утвърди във властта след краткотрайния експеримент с т.нар. колективно ръководство (Георгий Маленков, Лаврентий Берия и Никита Хрушчов). ХХ конгрес на КПСС (февруари 1956) и неуспешният опит на сталинистите да го свалят (1957) му позволява да предприеме нови стъпки в съветската външна политика: възстановява отношенията с остракираната от Сталин Югославия и възражда лениновия принцип за мирно съжителство (при нас известен като мирно съвместно съществуване)[1]. Както и при Ленин, този принцип свидетелства за неуспеха на световната пролетарска революция и завръщенето към реализма във външната политика – примиряване със света, такъв, какъвто е, а не какъвто би трябвало да бъде според идеологията[2]. По същото време в САЩ отношението към СССР почти не се променя: държавният секретар Джон Фостър Дълес (1953-1959) провежда твърда антисъветска линия на „масирано отмъщение” и балансиране на „ръба на войната”, като нарича Съветския съюз олицетворение на „безбожния тероризъм”[3]. С други думи, външнополитическите промени в двете основни сили не вървят паралелно.

При това положение, съвсем естествено, в периода между 1953 и 1962, в международните отношения се редуват стъпки на мирно съжителство и на противопоставяне. Първите са видими, докато вторите са скрити от обществения интерес. Стремежът към размразяване е видим от съветска страна, вероятно защото Хрушчов е в по-слабата позиция. Той се изразява във факти като: разпространяването на сп. „Америка” в замяна на „Руски живот” в САЩ; преводи на американски автори като Ърнест Хемингуей в милионни тиражи, без да се иска издаване на съветския автори в САЩ; през юли 1957 в Москва е организиран VI Световен фестивал на младежта и студентите с участието на 34 000 младежи от 130 страни, между които и американци[4]; през 1958, първата награда в първия музикален конкурс „Чайковски” е присъдена на американския пианист Ван Клайбърн (със съгласието на Хрушчов). Стъпки към разведряване има и в международните отношения: от 18 до 23 юли 1955 в Женева се срещат и разговарят за намаляване на въоръженията президентът на САЩ Дуайт Айзенхауър, съветският премиер Николай Булганин, първият секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов, както и премиерите на Франция и Великобритания Едгар Фор и Антъни Идън; на 15 май 1955 е подписан мирният договор с Австрия, след който съветските войски се изтеглят от страната; през септември с.г., при посещението в Москва на канцлера на ФРГ Конрад Аденауер, е договорено преустановяване на състоянието на война и връщането на германските военнопленници; през март 1960 Хрушчов се среща и разговаря с френския президент Шарл дьо Гол в Париж, а през юни 1961 - с новия президент на САЩ Джон Ф. Кенеди. Пак в духа на разбирателството между Изтока и Запада, през 1959 Хрушчов прави голяма обиколка из Съединените щати, в хода на която разговаря в Кемп Дейвид с президента Айзенхауер и с американски фермери, като е толкова впечатлен от успехите им в отглеждането на царевица, че се опитва да пренесе техния опит в СССР, заради което е наречен „кукурузник”[5].

Но продължава и противопоставянето. След успешния компромис в Полша през октомври 1956 Хрушчов не успява да постигне същото при антисталинистката революция в Унгария и е принуден да я потуши с военна сила през ноември с.г. През 1955 Съединените щати започват разузнавателни полети над територията на Съветския съюз[6] с летящите на височина от 25 000 м. самолети U-2, разчитайки на тяхната недостъпност за съветските противовъздушни сили. На 1 май 1960 обаече един такъв самолет е свален над съветска територия, а летецът Франсис Гари Пауърс е пленен и дава показания, което довежда до провал на започналата четиристранната конференция в Париж, тъй като Хрушчов иска извинение от Айзенхауер и след като не го получава, напуска заседанията[7]. На 17 април 1961 ЦРУ организира десант на кубински емигранти в Залива Кочинос в Куба с цел да свалят от власт Фидел Кастро и да върнат Куба в орбитата на САЩ, но акцията се проваля зрелищно. Нарастващата, месец след месец, емиграция на граждани на ГДР в Западен Берлин завършва с издигането, със съгласието на Хрушчов, на 13 август 1961, на Берлинската стена, която от този момент ще олицетворява разделението на света. Тези събития показват, как размразяването от средата на 50-те години започва да отстъпва пред новото противопоставяне. При това става ясно, че размразяването е засегнало повърхностните отношения, но не и дълбинното противопоставяне в идеологията, организацията на обществото и геополитиката.

Зигзагообразното движение в съветско-американските отношения ги прави силно зависими от обстоятелствата, от съотношението на военните и политическите сили, от личностите на водещите лидери, както и от събитията по света[8]. В такива условия се ражда Карибската криза.

Как се развива Карибската криза

За външните наблюдатели Карибската криза (да използваме традиционния за България термин) изглежда неочаквана, но всъщност произходът и предпоставките ѝ са лесно проследими. Без да представяме подробно широко известната фактология, ще се опитаме да представим механизмите на нейното развитие и, как за по-малко от две седмици се стига до нейната развръзка.

Първопричината следва да се потърси в съотношението на силите на този етап от Студената война. Противопоставянето има ясно изразени идеологически характеристики, защото сблъсъкът е между социализма (СССР) и капитализма (САЩ) и въпреки размразяването то съвсем не е приключило, а е само във временно примирие. Ако потърсим сравнение на размразяването с борбата между болшевизма и капитализма след Октомврийската революция от 1917, ще го намерим в дипломатическото признаване на Съветския съюз в Европа в началото на 20-те години. Тогава се нормализират междудържавните отношения, докато борбата продължава в идеологията, дипломацията, политиката, разузнаването, включително и чрез подривна дейност. Този етап продължава до нацисткото нашествие в Съветския съюз на 22 юни 1941, което премества СССР в лагера на демократичните държави. По подобен начин смъртта на Сталин и опитите на новото съветско ръководство да постигне modus vivendi със Запада водят до нормализиране в междудържавните отношения, намерило израз в срещите на върха и договаряне на отношенията в променящия се свят (деколонизация, опит за оформяне на трети център чрез Движението на необвързаните, създадено през 1961 в Белград). Но основното противоречие си остава между Запада и Изтока, а в него по-слабата страна е принудена да търси баланс на силите и да се стреми към паритет, за да гарантира своята сигурност.

В началото на 60-те години по-слабата страна в икономическо и геополитическо отношение е СССР. Особено видимо е отстъплението му пред САЩ във военната сфера и то в най-новата нейна част – ракетното и ядреното оръжие. СССР и неговите съюзници се отличават с високи темпове на икономическо развитие, които обаче се дължат на тяхната недоразвитост и закъсняла индустриализация, което ги тласка към догонващо развитие. Въпреки специалното внимание, отделено на военната индустрия след началото на Корейската война на 25 юни 1951, изоставането на Изтока в модерните въоръжения трудно може да се скрие.

В началото на 60-те години съотношението на силите в ядреното въоръжение е изцяло в полза на САЩ. В навечерието на кризата те имат повече от 300 шахтово базирани междуконтинентални балистични ракети, разполагат с около 6000 бойни глави, 9 ядрени подводници със 144 ракети „Поларис” и около 1300 бомбардировача, способни да носят ядрени заряди. Докато СССР има 4 до 6 шахтови установки с около 300 бойни глави, а след катастрофата в Байконур на 24 октомври 1960[9] разработването на съветските междуконтинентални ракети допълнително се забавя. И това голямо изоставане не може да се компенсира от безспорните съветски успехи в овладяването на Космоса: съветски е първият спътник на Земята „Спутник-1”, изстрелян на 4 октомври 1957, както и първият космонавт Юрий Гагарин, направил обиколка около Земята на 12 април 1961.

Освен военното си превъзходство, Съединените щати имат и геополитическо предимство, тъй като разполагат с многобройни военни бази из цял свят и имат многобройни съюзници. Това им дава възможност да разположат ракети близо до границите на Съветския съюз и неговите съюзници: 60 междуконтинентални ракети „Тор” в четири ешелона са разположени във Великобритания, близо до Нотингам, 30 ракети „Юпитер” в Италия и още един ешелон в Турция. Разположените през 1961 15 ракети „Юпитер” край Измир в Турция директно заплашват западните територии на СССР и нанасят удар върху престижа на Съветите. За пореден път в историята се очертава предимството на представителите на таласократията (господството по море) над телурократията (властта, опряна на сушата).

След Трийсетгодишната война (1618-1648) отношенията между държавите на европейския континент зависят от баланса на силите, чието нарушаване води до конфликти и войни. Според този принцип, приложен в глобален мащаб, в началото на 60-те години на ХХ век балансът на силите е силно нарушен в полза на Запада, което тласка СССР към рискови действия с цел да възстанови баланса и да се доближи до паритет. Така се стига до Карибската криза. Възможността за промяна се появява след неочакваното развитие на ситуацията в Куба, където революционното Движение „26 юли” на Фидел Кастро и Че Гевара след двугодишна партизанска война успява, на 1 януари 1959, да свали режима на Фулхенсио Батиста и да поеме властта. В началото това не тревожи американската администрация, тъй като островът е възприеман като част от развлекателна индустрия на мафията, но Кастро и Че Гевара се превръщат в проблем, след като започват дълбоки реформи, засегнали американската собственост и интереси. Американската администрация на Дуайт Айзенхауер, а после и на Джон Кенеди, се опитва да реши проблема първо с икономическа блокада, обявена през 1959[10], а след това и с военна сила – акцията в Залива Кочинос през април 1961. С тези действия те не оставят на Кастро друг изход, освен да потърси силен външен съюзник и по логиката на двуполюсния свят го намира в лицето на Съветския съюз. Така Хрушчов получава уникалната възможност да се възползва от територия, разположена в непосредствена близост до Съединените щати, за да създаде за САЩ същата опасност, каквато за СССР са американските ракети в Турция.

За целта през лятото на 1962 Хрушчов обявява началото на операция „Анадир”[11], чиято цел е на територията на Куба да се разположат ракети с бойни глави, способни да достигат до територията на САЩ. Разполагането на ракетите не противоречи на международното право при съгласие на съответната държава, а Хрушчов получава такова съгласие от кубинското ръководство, за което ядреното оръжие е гаранция за сигурността на страната. Проблемът обаче е, че САЩ, опирайки се на военното си превъзходство, не биха допуснали ракети близо до своята територия. Затова планът на Хрушчов предвижда ракетите да бъдат пренесени и инсталирани тайно и едва след това този факт да се обяви, като американското правителство бъде поставено пред свършен факт. И планът донякъде успява. От юли 1962 към Куба потеглят съветски кораби, които пренасят добре камуфлирани военни лица и оборудване, а от 9 септември ракетите започват да пристигат, без в началото това да предизвика американско противодействие.

По различни причини американското ръководство подценява данните на разузнаването за увеличеното движение на съветски кораби към Куба до средата на октомври. Но всичко се променя на 14 октомври, когато при възобновените разузнавателни полети самолет U-2 прави снимки, на които ясно се виждат съветските балистични ракети Р-12. Малко преди това, на 27 септември, американският Конгрес е гласувал резолюция № 230, даваща право на президента да използова военна сила против Куба, а на 4 октомври дори препоръчва интервенцията да бъде осъществена с въоръжените сили на Организацията на американските държави. Тези резолюции само затвърждават съветско-кубинската воля ракетите да се инсталират като въздържащ американската инвазия фактор. При тези обстоятелства кризата става неизбежна.

През първите дни на кризата развитието ѝ зависи изцяло от американските реакции. Президентът Джон Ф. Кенеди е към края на втората година от мандата си и е изправен пред сериозни проблеми като предстоящите избори за Конгрес, в които неговата Демократическа партия трябва да спечели победа, както и с натиска от страна на военните, настояващи за бърза разправа с Куба. В края на кращита, след напрегнати обсъждания в създадената спецално за случая група старши съветници (EXCOMМ), на 22 октомври президентът Кенеди взема компромисното решение да не напада Куба, а да обяви морска блокада на острова, възпрепятствайки по-нататъшното му снабдяване със съветско оръжие. Началото на блокадата е обявено за 24 октомври, но не като блокада, а като „карантина”, защото в международните отношения морската блокада е равнозначна на обявяване на война (както се вижда, играта с наименованията на действията в международните отношения не е нова и винаги цели заобикаляне на международните правила).

Следват дни на напрегнато очакване, дали ще се стигне до челен сблъсък на американо-съветските военни сили в Карибско море. Блокадата принуждава съветското ръководство да преустанови операция „Анадир”, но съветските подводници продължават пътя си, а остава и въпросът със съветските кораби в Карибско море. Започват напрегнати дипломатически и извъндипломатически преговори между американски и съветски дейци на различно равнище. Официално те са възложени на Робърт Кенеди, който освен брат на президента е и правосъден министър (главен прокурор) и по-късно ги описва в малка книга[12]. В преговорите и обсъждането на положението вече са включени международните организации и съюзниците на двете свръхсили. САЩ предизвикват извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН и получават подкрепата на основните си съюзници – британския премиер Харолд Макмилан и френския президент Шарл дьо Гол, а СССР – от Куба и източноевропейските си съюзници. Следва размяна на послания между двамата лидери, като на 26 октомври Хрушчов предлага компромис – СССР да изтегли ракетите си, а САЩ да се откажат от инвазия в Куба и да изтеглят ракетите си от Турция (като аналог на съветските в Куба)[13].

Преди да се стигне до окончателната развръзка, нещата се влошават. В събота, 27 октомври, над Куба е свален американският разузнавателен самолет U-2 и пилотът му Рудолф Андерсън загива, а американските военни принуждават със сила съветска подводница с ядрен боен заряд край бреговете на Куба да изплува, като само хладнокръвието на нейния командир предотвратява кръвопролитието. Изправени пред алтернативата да започнат военни действия или да постигнат споразумение, двете ръководства избират мира. На 28 октомври те се договарят Съветският съюз да изтегли ракетните си установки от Куба, САЩ да отменят блокадата и да дадат гаранции, че няма да нападат Куба (като включат в гаранциите и другите страни от западното полукълбо), а ангажиментът по изтеглянето на американските ракети „Юпитер” от Турция да остане в скритата част на договореностите (за да не се засегне престижът на президента Кенеди, а и по желание на Турция). Така последната неделя на октомври 1962 наистина става ден за почивка – светът си отдъхва от призрака на връхлитащата го ядрена война.

Одобрителните реакции за споразумението не са всеобщи. Кастро обвинява Хрушчов, че е предал интересите на Куба, защото се е договорил с Кенеди за изтеглянето на ракетите зад гърба му. Недоволни са и някои американски военни, които са настоявали за военно решение на „кубинския проблем”, както и членове на Политбюро на ЦК на КПСС заради отстъпките, направени от Хрушов. Трудно е да се твърди, че тези актове на недоволство наистина съкращават политическото време на двамата лидери, но е факт, че само година по-късно Джон Кенеди става жертва на атентат, а Хрушчов е свален с вътрешнопартиен преврат след две години.

Съветските ракети са демонтирани и изтеглени от Куба за три седмици, след което, на 20 ноември, Кенеди отменя морската блокада на Куба (но не и икономическата, която продължава до днес), а няколко месеца по-късно от Турция са изтеглени американските ракети, по-скоро като остарели и неотговарящи на новите възможности на военната индустрия. А, ако потърсим отговор на въпроса, дали някоя от двете страни побеждава в конфликта, може да се каже, че в този случай той е разрешен чрез взаимноизгодни отстъпки, като и двете страни печелят и губят по нещо.

Карибската криза не слага край на Студената война, но е едно от нейните повратни събития. Последиците от кризата са разнопосочни. Между тях заслужава да се спомене прокарването на пряката телефонна линия между Кремъл в Москва и Белия дом във Вашингтон, за да могат лидерите да дискутират и решават проблемите директно, като избягват посредниците. Не без значение е и фактът, че реалната опасност от ядрен конфликт стимулира антивоенното движение в обществото и на международната арена, благодарение на което на 5 август 1963 в Москва е подписан Договорът за частична забрана на ядрените изпитания от представители на СССР, САЩ и Англия, а на 12 юни 1968 Общото събрание на ООН гласува Договора за неразпространение на ядрените оръжия. Обществена реакция има и в Съветския съюз, където през юни 1968 за съкращаване на ядрените въоръжения се обявява един от създателите на съветската водородна бомба академик Андрей Сахаров[14].

Хрушчов не постига целта си да изравни СССР в геополитическо отношение със САЩ, но споразумението от 28 октомври 1962 осигурява на Куба трайна сигурност във военно отношение. ЦРУ не прекратява опитите за убийство на Кастро, продължава и икономическата блокада на Куба, но опитите за военна инвазия не се повтарят.

Благоприятната развръзка на Карибската криза дава основание да се направят някои по-общи изводи за системата от международни отношения в годините на Студената война. Първият е, че от перспективата на отминалото време двуполюсният свят се оказва достатъчно стабилен, защото осигурява ясно разделяне на света между Запада и Изтока. Вторият е, че кризите тогава се разрешават сравнително бързо, тъй като ръководителите на САЩ и СССР имат решаваща дума, а останалите държави играят помощна роля. Третият засяга глобалния характер на системата, при който проблемите, но и решенията в една географска точка неминуемо се отразяват върху цялата система: при Карибската криза е ясно, че американски удар срещу Куба почти със сигурност ще предизвика съветски в Берлин, Италия или Турция, както предупреждава Чарлс Болън[15]. И накрая, оказва се, че независимо от идеологическия характер на Студената война, в крайна сметка ходът ѝ зависи най-вече от класическите геополитически предизвикателства. Така или иначе, Студената война създава ясен ред в международните отношения през втората половина на ХХ век и до голяма степен ги прави предвидими.

Светът след Студената война

Съвсем различен стана светът след края на Студената война. Може би, защото тя завърши по неочакван начин – не с голям конфликт или война (каквито опасения имаха в Движението за мир), с глобално споразумение или конвергенция (каквито надежди изразяваха някои икономисти през 70-те), а с имплозия на източния полюс в лицето на СССР, който се разпадна в края на 1991. Изчезването на силовия център на Източния блок, както и на неговите институции – Съвета за икономическа взаимопомощ и Организацията на Варшавския договор, промениха изцяло системата на международни отношения. От двуполюсна, но равновесна, тя се трансформира в еднополюсна с водеща роля на САЩ, за чието поддържане обаче се изискваха много повече усилия от вече единствената суперсила.

През първите години изглеждаше, че Pax Americana може да се окаже дълготраен и да подпечата неразделното господство на Запада над света[16]. За това говореше безапелационната победа на САЩ във Войната в Персийския залив (1990-1991), както и начинът, по който завършиха войните за разпадане на Югославия и най-вече войната на НАТО (с основна роля на САЩ) срещу СР Югославия през 1999. Американската намеса почти навсякъде по света беше успешна, а по американски модел (чрез т.нар. Вашингтонски консенсус) се осъществиха и трансформациите в страните от бившия Източен блок, както и разширяването на НАТО в тези от бившия Варшавски договор (включително и в постсветските балтийските държави). Но това не продължи дълго.

Край на надеждите за траен Pax Americana сложиха атентатите от 11 септември 2001, когато за пръв път бяха атакувани успешно обекти на територията на САЩ, дори и в сърцето на Ню Йорк[17]. Ударите не засегнаха военната или икономическата мощ на Америка, а нейния престиж, което в международните отношения има немалко значение. Американският отговор дойде без забавяне с обявената от президента Джордж У. Буш „война срещу глобалния тероризъм”, но този отговор не се оказа безпроблемен. Първото десетилетие на ХХI век беше обагрено от войните на САЩ с „глобалния тероризъм”, за които им бяха необходими съюзници. Единодушната в началото подкрепа на европейските държави беше разколебана в началото на войната срещу Ирак през март 2003 заради неубедителните доказателства за наличието там на оръжия за масово унищожение. Някои големи европейски държави като Германия и Франция дори отказаха да се включат във военната „коалиция на желаещите”, а други като Турция – да предоставят територията си за американски удари. Непослушанието не наруши съюзните отношения, но показа, че могъществото на единствената глобална сила има граници, а наличието им създаде изкушения за стари и нови сили да започнат борба за многополюсен свят.

Нещо повече, опитите на САЩ да пренебрегнат институциите, създадени след Втората световна война за запазване на мира и следвоенния ред като Организацията на обединените нации (защото започнаха война в Ирак без резолюция на Съвета за сигурност на ООН), поставиха под въпрос целия международен правен ред. На преден план вместо силата на правото излезе правото на силата. Когато правилата се оказваха пречка за световната сила, тя започна да ги пренебрегва. Само че от неспазването на правилата се възползваха и други възраждащи се или издигащи се сили, недоволни от своето място и роля в света. Това направи увеличаващият икономическата си мощ Китай (КНР) [18], централизиращата се Русия при управлението на Владимир Путин, както и някои други страни (например Турция).

Резултатът е делегитимирането на международния ред, утвърден след Втората световна война и приключил с края на Студената война. Днес светът е в състояние на нестабилност и борба за преустройство. Търси се нов модел на отношения между големите държави, сиреч нов баланс на силите, който трябва да потвърди старите или да определи нови правила за световния мир.

С настъпването на новото столетие светът претърпя мащабни структурни промени – от климатичните промени до революцията в новите технологии, които доведоха до значително усложняване на понятието за мощ. Така силата вече има не само класическите военно и икономическо измерение, но зависи и от технологиите, опазването на климата и енергетиката, както и от културното, а също здравното и човешкото развитие – способността за привличане на емигранти и чуждестранни студенти[19].

Невъзможността на хегемона в международния ред да доминира едновременно във всички тези сфери даде възможност на редица „средни сили“[20] да си поставят „ревизионистки“ цели, т.е. амбиции за промени на положението им в глобалния ред или за неговата частична или по-дълбока промяна.

В допълнение, западоцентричният либерален световен ред преживя няколко кризи:

• Криза на легитимността, породена от някои методи, използвани по време на войната срещу терора, които подрониха върховенството на правото и образа на САЩ като демокрация;
• Криза на икономическата доминация: светът преживя глобалната финансова криза от 2008, последвана от криза на еврозоната. Кризата през 2008 беше уникална с това, че за пръв път след Голямата депресия бяха засегнати едновременно почти всички развити страни. Вследствие на това Г-20 поне временно замести Г-7. Увеличаващото се неравенство в развитите страни доведе до силно недоволство на работническите класи по света срещу елитите, което подхрани популистките сили. Държавният капитализъм се очерта като алтернатива на т. нар. Вашингтонски консенсус;
• Появиха се алтернативни на традиционните западни финансови институции (МВФ и Световната банка) възможности за финансиране като Азиатската банка за развитие, китайски инфраструктурни проекти като „Един пояс, един път“;
• Криза на либералната демокрация, характеризираща се с нарастващ брой частично или изцяло несвободни страни, сред които Индия, Китай, Русия, Турция, включително и в рамките на ЕС, като Унгария и Полша; засилване на популистките, националистически и/или крайнодесни партии и в демократичните страни;
• Криза на нормите и ценностите, символизирана от миграционната криза от 2015, която допълнително подхрани десните, националистически и ксенофобски сили в западните общества;
• Ковид-кризата, която доведе до протекционизъм, прекъсване на мрежите на доставки, национален егоизъм, стремеж към развиване на домашното производство;
• Засилване на ролята на средните сили: асиметричният мултиполярен свят означава, че полето за маневриране на средните сили между различните големи сили е разширено. Обвързващите съюзничества са разглеждани като нещо от миналото, а стремежът към регионално лидерство и стратегическа автономия преобладава сред всички големи сили^[21].

Предисторията на Украинската криза

Изброените структурни промени оказаха значително отражение върху руската стратегическа мисъл и външнополитическа практика. Те промениха динамиката от предните две десетилетия. В края на XX и началото на XXI век разширяването на НАТО към руските граница с приемането на членове в Източна Европа, „цветните революции“ в Грузия и Украйна, опитите за провеждането им в Централна Азия и т.н. засилиха усещането на руското ръководство за фундаментална несигурност и настъпление на Запада, насочено към обкръжаване и отслабване на Русия. Консолидирането на властта на президента Владимир Путин в Русия, започналото възстановяване на руската икономика след 90-те години, известни сред руснаците като „глад и студ“ („голод и холод”), укрепването на държавността, както и новите международни тенденции дават саемочувствие на руското ръководство да следва друг курс във външната си политика.

В речта си пред Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 руският президент Путин призовава западните страни, които тогава все още са разглеждани като (потенциални) партньори, да отчитат и уважават руското мнение и руските „червени линии“ в международните отношения.

На срещата на върха на НАТО през април 2008 в Букурещ (интересен факт е, че на нея е поканен и присъства и Путин) е обявено, че Грузия и Украйна могат да станат членове на Алианса.[22] Според редица медийни публикации руският лидер предупреждава, че Русия би разглеждала това като заплаха за жизнените си интереси и отлита вбесен от Румъния. Решението съзнателно е формулирано обтекаемо, тъй като редица американски и западни лидери се опасяват, че то ще предизвика руска реакция.[23]

Въпреки това, само няколко месеца по-късно, дошлият неотдавна на власт чрез „цветна революция“ грузински лидер Михаил Саакашвили заповядва на грузинската армия атака срещу отцепилата се област Осетия. Руската армия нахлува в Грузия, за да се притече на помощ на осетинците и нанася чувствителни загуби на подкрепяния от Запада Тбилиси.

На този фон се оформя завръзката на Украинската криза. До 2014 Украйна е социално, културно и политически разделена на западна и източна част - съответно прозападна и проруска. Разделението проличава на няколко пъти при невъзможността да се излъчи убедителен победител в президентските избори. Курсът на държавното ръководство обаче, е постоянно почти изцяло прозападен[24]. Въпреки това Русия продължава икономическото си сътрудничество с Киев. По-сложен е въпросът за газовите доставки: Русия използва възможностите си да предлага изгодни условия и отстъпки, когато на власт в Киев са умерено проруски сили като президента Виктор Янукович[25], или да спира/ограничава подаването на синьо гориво, когато Киев предприема курс, прекрачващ червените линии на Москва. Същевременно Русия подчертава, че въпросът за доставките е търговски и спирането на газоподаването в началото на 2009 се дължи на последователното нарушаване на договорите от украинска страна, която не заплаща редовно и изцяло суровината, а през 2009 и отклонява част от предназначените за западните страни количества.[26]

В края на 2013 Украйна взема решение да подпише всеобхватно търговско споразумение с ЕС. Кремъл разглежда този ход като още една стъпка от привличането на страната към евроатлантическа орбита и оказва политически натиск решението да бъде преразгледано. Оттеглянето на присъединяването на Украйна към споразумението, взето от тогавашния украински президент Виктор Янукович, провокира масови протести, станали известни като Евромайдан – първоначално мирни, а впоследствие силно радикализирани и окървавени. И до днес остава неизвестен отговорът на въпроса, кой стреля срещу протестиращите, в резултат на което загиват 100 души – провокатори от крайнодесните кръгове или от силите за сигурност. Опасявайки се от курса на Украйна към НАТО, Русия безкръвно анексира Крим през февруари 2014, което втвърдява украинския национализъм и води до категорично отхвърляне на Русия в украинския политически дискурс.

По думите на украинския социолог Володимир Ишченко, вследствие на тези политически събития в украинското общество започва процес на предефиниране на това какво е „Украйна“ в политически план, като голяма част от политическите позиции, подкрепяни от много украинци, са преместени отвъд границите на приемливостта, така че след 2014 етикетът „проруски“ е раздут и често използван за заклеймяване на позиции като: подкрепа за статута на Украйна на необвързана страна; прагматично сътрудничество както със Запада, така и с Изтока; скептицизъм към резултатите от Евромайдана; противопоставяне на декомунизацията и на ограниченията за използване на руския език в публичната сфера на Украйна. Така широк спектър политически позиции, подкрепяни от значителни групи украинци – суверенни, държавно-развитийни, нелиберални, леви, са смесени и наречени „проруски наративи“, защото оспорват доминиращите прозападни, неолиберални и националистически дискурси в гражданското общество на Украйна[27].

В отговор на Майдана през март и април 2014 в редица източни и южни райони на Украйна, като Харковска, Донецка, Луганска, Мариуполска област, избухват протести, при които са овладени административните сгради. Според едната страна, става дума за спонтанно избухнало недоволство, а според другата – за подкрепени от руските специални служби събития.

Стига се до сблъсъци и нападения със стрелково оръжие на блокпостове на украинските въоръжени сили и на протестиращите. В средата на април украинските власти обявяват, че ще проведат „антитерористична операция“. На 11 май в Донецката и Луганската област се провеждат референдуми за самоопределение и двете области се обявяват за самостоятелни „народни републики“ (ДНР и ЛНР), което допълнително усилва гражданския конфликт. На 25 май за президент на Украйна е избран Петро Порошенко, който започва военна реформа, а НАТО започва да обучава украински части.[28] През юни Порошенко започва мащабна офанзива срещу сепаратистите. В отговор Москва започва доставки на бронирана и противовъздушна техника, както и бойци от руските въоръжени сили. Това възпрепятства украинската операция и в началото на септември в Минск е подписано примирие (Първото Минско споразумение). По данни на ООН към 15 декември 2014 жертви на конфликта са над 4600 души, включително гражданско население, хора от украинските сили за сигурност, донецки и лугански опълченци, ранените са почти 10 500, а в бежанци се превръщат милион души.[29]

Прекратяването на огъня трае само няколко месеца и през януари бойните действия са възобновени. Операцията на украинската армия завършва с крах, когато значителни нейни сили са обкръжени в района на Дебалцово. В резултат, след преговорен маратон, на 11-12 февруари 2015, лидерите на Германия, Франция, Русия и Украйна се споразумяват и членовете на контактната група (представители на Украйна, Русия, ОССЕ и непризнатите Донецка и Луганска народна република) подписват текста на споразуменията от Минск (Второто Минско споразумение), които трябва да осигурят деескалация и мирно разрешаване на противопоставянето в Източна Украйна.

Впоследствие са изпълнени изцяло само две от 13-те точки от „Пакета от мерки“ – тези, които се отнасят до създаването на хуманитарен достъп до Югоизточна Украйна и активизирането на Тристранната контактна група (точки 7 и 13).

Липсва обаче прогрес по ключовите моменти. На първо място, най-големият проблем е различното разбиране на двете страни за реда на прилагане на клаузите на споразумението. Съгласно договореното страните трябва незабавно да прекратят огъня и да изтеглят тежките оръжия, след което да договорят провеждане на местни избори и степента на автономия (културна, езикова и пр.) на югоизточните територии на Украйна. Според украинската страна, тя трябва първо да поеме контрола върху границата с Русия, след което да се проведат избори, да се договаря административният режим на областите и да се проведе амнистия на лицата, участвали в стълкновенията и събитията в Източна Украйна, както и размяна на пленници. Донецкото и луганското ръководство, както и Кремъл, смятат, че, ако получи контрол върху териториите на ДНР и ЛНР, Украйна може да наруши обещанията и да наложи властта си при предишните условия, без изобщо да се проведат административна реформа, местни избори, амнистия и размяна на пленници.

Второ, огънят никога не е прекратен напълно и между проруските сепаратисти и украинските сили тече война с ниска интензивност практически през цялото време до 22 февруари 2022. Украинското разбиране е, че става дума за територии, контролирани от сепаратисти или окупирани от чужда страна. Включително и под натиска на националистическото обществено мнение, за Киев е невъзможно да се откаже от суверенитета си върху тези региони. Решимостта на Украйна по въпроса личи от приетия закон „За особеностите на държавната политика за осигуряване на държавния суверенитет на Украйна върху временно окупираните територии в Донецка и Луганска област", известен още като закона „за реинтеграция на Донбас“, иницииран от Петро Порошенко.[30] Това обаче на практика означава продължаване на бойните действия в Източна Украйна. През декември 2017 американският президент Доналд Тръмп взема решение да достави смъртоносни оръжия, а не просто защитно оборудване на Украйна,[31] което се случва паралелно с увеличаване на оръжейните доставки и от други страни от НАТО. В Този смисъл са и неотдавнашните признания на бившия германски канцлер Ангела Меркел, която заяви в интервю, че Минските споразумения са били опит да се даде „ценно време“ на Украйна, за да укрепи отбранителните си способности[32].

Практически Украйна и Донбас заживяват паралелен живот, като на 15 март 2017 със заповед на Съвета за национална сигурност на Украйна, е спряно предоставянето на социални, медицински и пенсионни услуги от страна на украинските органи на жителите на Донбас. Месец по-късно е взето решение за спиране на електроподаването към региона. Междувременно ДНР и ЛНР развиват почти всички атрибути на държавността - контрол над територия, публична власт, собствена армия, съдебна система, т.е. монопол върху насилието. Трябва обаче да се подчертае, че им липсва международно признание.

За Русия предвидените в Минските споразумения условия за специален статут на източните региони, които биха блокирали по-нататъшните стъпки на страната за присъединяване към НАТО (и в много далечна перспектива – ЕС) са благопирятни и се възприемат като достатъчна гаранция. Поради това Москва се опитва в продължение на години да решава проблемите с Украйна в руслото на Минските споразумения. Сред другите причините са високата международна цена на евентуални въоръжени действия в Донбас като налагането на санкции^[33], големите разходи за хипотетичната война и надеждите за мирно разрешаване на въпроса[34].

От началото на 2021 обаче Украйна и НАТО предприемат поредица от недвусмислени действия, които могат да се разглеждат като вземане на курс за ускорено присъединяване на страната към Алианса.[35] След като двамата украински президенти Петро Порошенко и Владимир Зеленски се оказват неспособни да променят силовия подход към Донбас и след отстраняването от украинския политически живот на симпатизиращите на Москва политически сили и затварянето на считани за проруски телевизии, у руското ръководство се засилва убеждението, че Моска няма да може да повлияе на украинската вътрешна политика и страната необратимо се превръща в „антируска“ полития, както и че не са останали политически средства, които да предотвратят тази трансформация. Така се стига до руската атака срещу Украйна. Параноята на руснаците се подхранва и от последната вълна от постсъветски въстания – в Армения (2018), Беларус (2020), Казахстан (2022), както и от убеждението за неизбежността на украинска атака срещу Донбас[36].

В този смисъл редица руски автори приемат, че начало на кризата е поставено не през 2022, а в средата на 90-те години, когато на Русия е отказано равноправно място в доминирания от Запада международен ред. Точно както корените на Втората световна война могат да се проследят до унизителния и предизвикал германския ревизионизъм Версайски договор[37].

Допълнително нажежаване на страстите в навчерието на избухването на войната предизвикват и слабо завоалираните украински претенции за придобиване на ядрено оръжие. „Ню Йорк Таймс“ цитира бивши високопоставени украински представители на сектора за сигурност, изразяващи съжаление, че Киев се е отказал от ядрените си оръжия през 1994[38] Дни по-късно подобен анонс е направен и от най-високо място - в речта си пред Мюнхенската конференция по сигурността на 19 февруари 2022 украинският президент Владимир Зеленски напомня Будапещенския меморандум от 1994, като заявява, че за отказа си от третия ядрен потенциал в света Украйна е получила гаранции за безопасност и акцентира, че понастоящем „Украйна няма такова оръжие, няма и сигурност“. Украинският лидер изтъква, че от 2014 Киев три пъти се е опитал да свика консултации на страните-гаранти по меморандума и, че ако въпреки настоящия му опит „те отново не се състоят или като резултат от тях няма гаранции за сигурността на нашата държава, Украйна ще има пълното право да смята, че Меморандумът от Будапеща не работи и всички пакетни решения от 1994 са поставени под въпрос“^[39].

В обръщение, с което обявява начало на военната операция в Украйна, руският президент Владимир Путин изброява всички тези фактори като причина за войната: безуспешните по думите му опити на Русия в продължение на 30 години да се постигне съгласие с НАТО по принципите на равнопоставена и неделима сигурност в Европа, натъкнали се „или на цинична измама и лъжи, или на опити за натиск и изнудване, докато междувременно Северноатлантическият съюз, непрекъснато се разширяваше“, приближавайки се много близо до руските граници. Руският лидер изброява атаките срещу Сърбия, Ирак, Либия и Сирия като доказателство за агресивния характер на действията на НАТО. И продължава: „Що се отнася до нашата страна, след разпадането на СССР, при цялата безпрецедентна откритост на нова модерна Русия, готовност за честно сътрудничество със САЩ и други западни партньори и в условията на действително едностранно разоръжаване, те веднага се опитаха да ни смажат, да ни довършат и да ни унищожат завинаги“. Путин подчертава, че по-нататъшното разширяване на военната инфраструктура на Алианса на териториите на Украйна са неприемливи за Москва. „Проблемът е, че на съседни на нашите територии – отбелязвам, на нашите собствени исторически територии – се създава „антируска” държава, която е поставена под пълен външен контрол, интензивно се усвоява от въоръжените сили на страните от НАТО и се снабдява с най-модерно оръжие“.

В отговорът на думите на украинския президент относно възможността Киев отново да потърси ядрен статут, руският президент недвусмислено предупреждава, че: „Всеки, който се опита да ни попречи, а още повече да създава заплахи за страната и народа ни, трябва да знае, че отговорът на Русия ще бъде незабавен и ще доведе до последствия, с каквито не сте се сблъсквали никога досега в историята си. Готови сме за всякакво развитие на събитията. В тази връзка са взети всички необходими решения. Надявам се, че ще бъда чут“[40]. И в друго обръщение руският лидер подчертава опасенията от възможността Украйна да придобие ядрено оръжие: „... след като киевският режим публично отхвърли мирното решение на проблема с Донбас и освен това обяви желанието си за придобиване на ядрено оръжие, стана абсолютно ясно, че ново мащабно нападение срещу Донбас, както вече се случи два пъти преди това, е неизбежно. И след това, също толкова неизбежно, ще последва атака срещу руския Крим – срещу Русия“^[41].

Тук е необходимо да направим едно терминологично уточнение. Съзнателно и последователно използваното от руския лидер словосъчетание е „специална военна операция“. Путин бяга от думата „война“, тъй като руските действия са агресия, която противоречи на принципите на международното право и на ООН за мирно решаване на международните спорове и за уважение към и ненакърнимост на суверенитета и териториалната цялост на други страни. Аналогията с Карибската криза е във факта, че тогава президентът Кенеди предпочита да назовава американските действия срещу Куба „карантина“, а не блокада – блокадата е част от военните действия, която се регулира от международното право, и само Съветът за сигурност на ООН може да прецени, дали налагането ѝ съответства на международното право и Устава на ООН (УООН).

Също така, по отношение на Украйна, руските официални лица се позовават на превратно тълкуване на чл. 51 от УООН, предвиждащ правото на самозащита на страните. Подобна е и аргументацията на Турция по отношение на трансграничните ѝ операции в Сирия, както и американската мотивация за „превантивен“ удар срещу Ирак през 2003. Това, което се пропуска и в трите случая е, че правото на самоотбрана е налице при въоръжено нападение срещу страната, а не е на агресора, и може да се прилага до предприемането на мерки от страна на Съвета за сигурност за поддържане на международния мир и право.  

Известният руски експерт Дмитрий Тренин коментира, че предупрежденията на руския президент за най-тежки последици за западните държави в случай на намеса в украинския конфликт не са попречили на активното участие на САЩ и страните от НАТО във въоръжаването и обучаването на украинската армия, в предоставянето на Киев на разузнавателна информация в реално време, мащабна финансова, икономическа и техническа помощ - на практика намеса във войната, но без да изпращат свои въоръжени сили в Украйна[42]. „Затягането“ на конвенционалните бойни действия се придружава и от постоянна „ядрена реторика“. Чрез различни свои представители Москва многократно заявява открито убеждението си, че срещу нея, чрез Украйна, воюва „колективният Запад“. Руската страна още няколко пъти прибягва до ядрени заплахи, тъй като вероятно смята, че така ще предотврати западна намеса, която би поставила под заплаха съществуването на самата Русия. Москва обаче подчертава, че употребата на ядрено оръжие би било само отбранителен ход.

В качеството си на зам. председател на руския Съвет по сигурността, бившият премиер и президент Дмитрий Медведев призовава активно да се изучава опита за успешно регулиране на Карибската криза[43]. Главният редактор на списанието „Русия в глобалната политика“ Фьодор Лукиянов, който има реноме на един от умерените гласове в руския външнополитически истъблишмънт, коментира, че „за да се приложи опитът от Кубинската ракетна криза, той първо трябва да бъде създаден. Това, което се случва сега, не е Карибската криза, защото тогава двете ядрени свръхсили представляваха непосредствена заплаха една за друга. Сблъсъкът (тогава) е свързан (с възможността за) удари срещу самата територия на СССР и САЩ, което налага тази възможност да се разглежда много сериозно и отговорно. Сега няма директна заплаха за конфликт помежду им, а за такъв, в който участва Русия, а САЩ – чрез пълномощник. Следователно, за да се очаква ефект, подобен на онзи отпреди 60 години, е необходима друга форма на конфронтация – без посредници. И накрая. Това не е препоръка. Това е размишление“[44].

Още едно стъпало по стълбата на ескалацията е изкачено през есента на 2022,  когато украинските части започват контраофанзива, отвоювайки големи части от Харковска и Херсонска област. На 21 септември руският президент Владимир Путин заявява, че: „Вашингтон, Лондон и Брюксел директно подтикват Киев да пренесе военните действия на наша територия. Те вече открито заявяват, че Русия трябва да бъде победена с всички средства на бойното поле, последвано от отнемане на политическия, икономическия, културния и всякакъв друг суверенитет и пълно разграбване на страната ни. В ход беше пуснат и ядреният шантаж. Говоря не само за обстрела на Запорожската атомна електроцентрала, насърчаван от Запада, който крие риск за ядрена катастрофа, но и за изявленията на някои високопоставени представители на водещи страни от НАТО относно възможността и допустимостта на използването на оръжия за масово унищожение – ядрени оръжия – срещу Русия. На тези, които правят подобни изказвания, бих искал да напомня, че нашата страна също разполага с различни средства за унищожение, някои от компонентите на които са дори по-съвременни от тези на страните от НАТО. Ако териториалната цялост на страната ни бъде застрашена, ние, разбира се, ще използваме всички налични средства, за да защитим Русия и нашия народ. Това не е блъф“[45].

В отговор Джейк Съливан, съветник по националната сигурност на американския президент, предупреждава Москва, че тя ще се изправи пред „катастрофални последици“, ако използва ядрено оръжие[46].

Украинската страна не остава по-назад. На 6 октомври, във видеоконференция пред австралийския институт „Лоуи“, украинският президент Владимир Зеленски заявява, че НАТО и международната общност са длъжни да обмислят възможността да се нанесе превантивен удар по Русия, ако тя се опита да използва ядрено оръжие[47], „за да знаят (руснаците) какво ще им се случи, ако го използват, а не обратното – да чакат ядрени удари от страна на Русия“[48]. Зеленски допълва, че според него Путин „много обича собствения си живот... и разбира, че след използването на ядрено оръжие няма да може повече да го съхрани“[49].

Говорителите на Кремъл (Дмитрий Песков) и на руското МВнР (Мария Захарова) обвиняват Зеленски, че призовава към започване на световна война[50]. Вълната от критики принуждават прессекретаря на Зеленски Сергей Никифоров заяви, че думите му са били погрешно интерпретирани, тъй като президентът е говорил за периода до 24 февруари и че тогава е било нужно да бъдат предприети „превантивни мерки“ срещу Русия под формата на икономически санкции от страна на Запада, а не ядрени удари[51].

През октомври 2022, руският дипломат Константин Воронцов заявява пред Общото събрание на ООН, че Русия не е заплашвала и не заплашва Украйна с ядрено оръжие. Според него, „изявленията на Киев относно възможността за преразглеждане на неядрения статут на Украйна, което би означавало опит за придобиване на ядрени оръжия в нарушение на режима по Договора за неразпространение на ядрените оръжия, предизвикват сериозна загриженост. Като се имат предвид неотдавнашните изявления на Киев за необходимостта страните от НАТО да нанесат превантивни ядрени удари по Русия, това е двойно по-недопустимо и категорично неприемливо“[52].

Заключение

Развитието на руско-украинския конфликт изведе на преден план въпроса за аналогиите между настоящата ситуация и Карибската криза.

Както отбелязахме и във въведението, историческите сравнения могат да бъдат полезни, за да се извлекат поуки, но могат и да са изключително опасни и подвеждащи. Независимо че сегашната ситуация най-често се сравнява с Карибската криза, между двете кризи съществуват редица разлики.

Генералният директор на Руския съвет по международни въпроси (РСМД) Андрей Кортунов ги систематизира така[53]:

На първо място, Кубинската криза беше краткотрайна и скоротечна, докато настоящата криза продължава вече много месеци. Изглежда бойните действия ще продължат още известно време, тъй като нито Киев, нито Москва могат решително да надделеят.

На второ място, Кубинската ракетна криза беше по конкретен въпрос. Настоящата криза не се ограничава само до ядрената сфера; тя се изостря от факта, че САЩ и съюзниците им са косвено въвлечени в широкомащабен военен конфликт с Русия, предоставяйки на Украйна всеобхватна военна, техническа, разузнавателна, икономическа и друга подкрепа.

На трето място, и за двете страни залогът в настоящата криза е по-голям, отколкото преди 60 години. Категорично поражение на Москва в настоящата ситуация би застрашило не само съдбата на сегашното руско ръководство, но може да постави под въпрос и бъдещето на руската държавност. Резултат, разглеждан като поражение за САЩ, може да сложи край на усилията за възстановяване на подкопаното лидерство на Америка в световната политика и да гарантира смяна на властта на президентските избори през 2024.

На четвърто място, структурата на ядрените ракетни арсенали, с които Москва и Вашингтон разполагат днес, е коренно различна от онази, с която те разполагаха през 1962. Например в началото на 60-те години на ХХ век не е имало съвременни високоточни системи, а малките и свръхмалките ядрени бойни глави все още са в етап на разработка. Съответно, границата между ядрената и конвенционалната война е ясно очертана. Днес границата не е толкова ясна и от време на време и от двете страни на конфликта се обсъжда „допустимостта” на ограничен ядрен конфликт.

На пето място, преди 60 години, нивото на взаимно уважение и дори на взаимно доверие между лидерите в Москва и Вашингтон беше много по-високо от днес. В съдбоносните дни на октомври 1962 двамата лидери предполагаха, че постигнатите споразумения ще бъдат спазвани. Днес нито Кремъл, нито Белият дом са толкова уверени в думата на другата страна. Нещо повече, и двете страни в конфликта изглеждат убедени, че врагът е в състояние на дълбок и необратим упадък, поради което всякакви стратегически споразумения с него са безсмислени.

На шесто място, по време на Кубинската ракетна криза линиите за комуникация остават отворени. Страните първоначално установяват канал за тайна дипломация чрез външното разузнаване. Първият доверен събеседник на Робърт Кенеди е резидентът на КГБ във Вашингтон Александър Феклисов. След като разузнаването съобщава, че Кенеди-младши наистина говори от името на президента на САЩ[54], съветският посланик във Вашингтон Анатолий Добринин се среща многократно с Робърт Кенеди и продължава да поддържа лични контакти с държавния секретар Дийн Ръск. Понастоящем, отбелязва Кортунов, руският посланик във Вашингтон Анатолий Антонов може само да мечтае за такъв достъп до висши служители на САЩ. А новият посланик на САЩ в Русия Лин Трейси все още не е пристигнала в Москва и дори не се знае кога ще се появи в Кремъл. В този смисъл контактите в Турция, в средата на ноември 2022, на ръководителите на външните разузнавания на двете страни – Уилям Бърнс и Сергей Наришкин, могат да бъдат оценени като изключително обнадеждаващ знак[55]. По-късно, в интервю, Наришкин заявява, че думите, които са били употребявани най-често на срещата, са „стратегическа стабилност“, „ядрена сигурност“, „Украйна“ и „киевският режим“[56].

На седмо място, и двамата главни герои на Кубинската ракетна криза – Никита Хрушчов и Джон Кенеди, лично са преживели ужасите на Втората световна война, участвайки в нея от началото до края в Европа (Хрушчов) и в Тихия океан (Кенеди).

На осмо място, както посочва друг руски автор - Борис Сарматов, ключово отличие на събията отпреди 60 години, в сравнение с днешните, е различният статус на участващите в сблъсъка държави в очите на другия съперник[57].

През 1962 една срещу друга се изправят водещите държави от двата основни военно-политически блока на планетата. Западният блок винаги е бил по-силен и влиятелен от Източния, но по това време играчите признават едни на друг поне формална равностойност в международните отношения и международния ред. Самият модел на двуполюсен световен ред не е поставен под въпрос, а Карибската криза се помни най-вече заради мащаба на свързаните с нея военни рискове. Въпреки че търпи корекции, динамиката на международните процеси след кризата остава в рамките на модела отпреди нея.

На следващо място, днес независимо дали приемаме, че светът е еднополюсен (с водеща световна държава САЩ) или, че „еднополярният момент“ на хегемония на САЩ е отминал/отминава и се създава многополюсен свят, Руската Федерация не притежава равен статут със САЩ. Доминиращото руско разбиране е, че според Запада след края на Студената война Руската Федерация е длъжна да поеме подчинена роля, но Русия вече не се задоволява с това положение, тъй като претендира за по-висок статут в международните отношения[58]. В този смисъл руските действия предствляват предизвикателство за либералния международен ред, доминиран от САЩ. Това е ключова разлика в сравнение с Карибската криза.

Освен това, Студената война се характеризира с глобално статукво – въпреки редките промени в ориентацията на една или друга страна, съществува негласна доктрина за ненамеса в делата на другия блок, тъй като това би могло да предизвика световен конфликт[59]. В настоящата ситуация отсъствието на формално консолидиран „Втори свят“ създава възможност за намеса на САЩ в почти всяка точка на земното кълбо.

На девето място, руският военно-политически анализатор Иля Крамник песимистично заключава, че случващото се „е много по-лошо от Кубинската криза“. Той се аргументира с факта, че през 1962 общественото мнение има много по-малко влияние върху ескалацията и тя протича „без специалните ефекти на дехуманизиране и демонизиране на противника, които са неразделна част от ангажирането на масите в процеса на ескалация“. Крамник правилно подчертава, че пропагандната война има сравнително дълготрайни ефекти и значително затруднява правенето на компромиси от страна на политиците в демократични системи, ако по даден въпрос има силни и трайни обществени настроения. Според него, рискът е, ако  натискът на общественото мнение принуди страните да повишат още повече залозите[60].

Западните автори по-рядко правят систематични паралели между настоящата ситуация и Кубинската криза. Един от доайените в изследванията по международни отношения в САЩ и задълбочен изследовател на уроците от Кубинската криза - Греъм Алисън, е сред първите, които съпоставиха двата случая. В началото на войната в Украйна Алисън посочва, че според него политиката на изтощаване на Русия може и е оправдано да бъде продължена с „други методи“. Въпреки това ветеранът-анализатор предупреждава, че е важно Путин да не бъде притиснат в ъгъла, където не би имал друг изход, освен онзи, който „Вашингтон и Москва се опитват да избегнат от десетилетия“. Алисън има и две политически предложения към американското ръководство. Той изтъква, че президентът Кенеди е отхвърлил и двата варианта, предложени от съветниците му – да атакува или да приеме съветската ракетна база в Куба като свършен факт. Вместо тези две възможности, пише Алисън, Кенеди изгражда мисловна алтернатива, състояща се от три компонента:

• Публично споразумение, в което САЩ се ангажират да не нахлуват в Куба, ако СССР изтегли ракетите си;
• Ултиматум само към съветското ръководство, в който заплашва с нападение срещу Куба в рамките на следващите 24-48 часа, ако Хрушчов не приеме предложението;
• Скрит от публичността „подсладител“ под формата на изтегляне на американските ракети „Юпитер“ от Турция в рамките на шест месеца след разрешаването на кризата.

Алисън заключава, че за намирането на подобно решение за Украйна ще са нужни изключително сложни и многопластови преговори, а САЩ и техните съюзници ще се нуждаят дори от още по-голямо въображение, отколкото президентът Кенеди и неговият екип през 1962.[61]

Западните автори изтъкват комбинацията от решителност и готовност за компромис на Кенеди като ключов фактор за успеха в разрешаването на Кубинската криза. Например, близкият до американския външнополитически и разузнавателен елит журналист Дейвид Игнейшъс изтъква, че: „Това означава да се начертае ясна линия – Кенеди никога не се поколебава в искането съветските ракети да бъдат премахнати от Куба, но това означава и да се търсят начини за деескалация. Нека започнем с необходимостта от твърдост от страна на Запада. Изходът от ситуацията в Украйна ще определи правилата за ХХI век... Едно от посланията, които Байдън трябва да отправи към Путин и руския народ, е, че Западът не се стреми към господство. Очертаването на път към взаимна следвоенна стабилност, ако Русия спре агресията си, би било начало. Кенеди успя по време на Кубинската ракетна криза по две причини. Първо, той показа, че е готов да рискува ядрена война, за да спре евентуална необмислена стъпка на Москва. Второ, чрез таен канал той намери запазващ престижа (и на двете страни) начин, за да избегне окончателна катастрофа. Байдън трябва да научи и двата урока.“[62]

Според Макс Хейстингс, автор на книга, посветена на Кубинската криза, главният урок от 1962 се отнася и за 2022: „„Страхувайте се“. Това, което предотврати катаклизма преди 60 години, беше страхът на Кенеди и Хрушчов от ядрена война. Успехът на Америка беше продукт на трезвата комбинация от решителност и готовност на Кенеди за компромис”[63]. В тази връзка актуални остават думите на Джон Кенеди, произнесени на 10 юни 1963: „Най-важното е, че в защита на своите жизненоважни интереси ядрените сили не трябва да допускат конфронтация, която да поставя противника пред избора между унизително отстъпление и ядрена война. Изборът на тази опция в ядрената епоха би бил доказателство за пълната несъстоятелност на нашите политики или за колективно несъзнателно желание за унищожаване на целия свят“[64].

Няма как да не направи впечатление, че повечето аналогии и сравнения между настоящата ситуация и Кубинската криза, включително и подчертаващите разликите между двете, са дело основно на руски автори. В САЩ на уроците от Кубинската криза известно внимание беше отделено по повод 50 години от събитията, чрез дискусия във водещото външнополитическо списание „Форийн афеърс“[65]. Това вероятно се обяснява с резултатите от „противостоенето на ръба“ преди 60 години, когато съветските интереси и притеснения са отчетени от американската страна и е постигнат компромис, който, макар и малко по-изгоден за САЩ, удовлетворява и двете страни. Можем да завършим единствено с надежда, че ръководителите на водещите държави по света днес осъзнават също толкова ясно, колкото и през 1962, кои са техните жизненоважни интереси и червени линии и са готови да постигнат компромис, който да не позволи сегашното противопоставяне между Запада и Русия да излезе от конвенционалните рамки.

Бележки:

* СУ „Св. Климент Охридски”

** Институт по балканистика на БАН

[1] Прави го на повратния ХХ конгрес на КПСС, когато започва и категоричното разграничение от „култа към личността” на Сталин. – Виж.: 20-й съезд КПСС (14-25 февраля 1956 года): Стенографический отчет. Т. 1 и 2. Москва: Госполитиздат, 1956.

[2] Това личи и от официалното отпределение за мирно съжителство, според което, вместо за световна революция, става дума за „неизбежност на периода на съжителство на новите социалистически страни със старите, капиталистически държави”. – Дипломатический словарь. Москва: Изд. „Наука”, 1986, Т. 2, с. 226.

[3] Ambrose, St. E. Rise to Globalism: American Foreign Policy Since 1938, Penguin, 2010. p. 109.

[4] Между американските участници е и Джон Стайнбек, който впоследствие публикува преживелиците си в Москва: Стайнбек, Дж. Руски дневник. Русия по време на Студената война. София: Прозорец, 2002.

[5] Аджубей, А., Грибачев, Н., Жуков, Г. и др. Лицом к лицу с Америкой. Рассказ о поездке Н. С. Хрушчева в США. 15-27 сентября 1959. Москва: Госполитиздат, 1959.

[6] Независимо от започналото размразяване, мотивите на американските политици за продължаване на разузнавателните полети са следните: „САЩ имат не само правото, но и задължението да шпионират Съветския съюз заради неотменната злонамереност на комунистическата нация, която шпионира Запада, без да съблюдава каквито и да било ограничения”. Болън, Ч. Свидетел на историята, 1929-1969. УИ „Св. Кл. Охридски”, 2020, с. 523.

[7] За опитите на британския премиер Харолд Макмилан и на френския президент Дьо Гол да подпомогнат Аайзенхауер разказва в спомените си бившият посланик на САЩ в Москва Чарлс Болън: Болън, Ч. Цит. съч., с. 517-531.

[8] Beschloss, Michael R.. The Crisis Years. Kennedy and Khrushchev 1960-1963. Edward Burlingame Books, 1991.

[9] Взривът на полигона Байконур става по време на изпитанията на междуконтиненталната балистична ракета Р-16 и води до смъртта на 78 души, между които е и главнокомандващият на Ракетните войски със стратегическо предназначение ген. М. И. Неделин. Тази катастрофа спира за няколко месеца дейността по изработването и изпитанията на тази ракета. Вж.: Хачатурян, К. Катастрофа на Байконуре. – Наука и жизнь, № 1, 1999, https://www.nkj.ru/archive/articles/8244/, достъп на 24.10,2022.

[10] Икономическата блокада, на която САЩ подлагат Куба, продължава и до днес, а още в началото ѝ води до подписване на дългосрочни търговски споразямения със Съветския съюз (февруари 1960), както и с другите страни от Източния блок.

[11] Операцията носи името на столицата на Чукотка с цел да се скрие географската ѝ посока. Тя изисква сложна подготовка и големи усилия както от тези, които я замислят и подготвят, така и от онези, които я осъществяват. – Котляров, Ю., Семянников, Б. Инженерное обеспечение операции «Анадырь». – Армейски сборник, № 1, 2016, https://sc.mil.ru/files/morf/military/archive/AC_1_2016.pdf,

[12] Robert F. Thirteen Days: A Memoir of the Cuban Missile Crisis. New York: W. W. Norton. 1969.

[13] Освен Робърт Кенеди за кризата разказва в спомените си Чарлс Болън (Цит. съч., 549-559), но и съветските дипломати от онова време Андрей Громико и Анатолий Добринин: Громыко, А. А. Памятное. Т. 1, Москва: Политиздат, 1988; Добрынин А. Ф. Сугубо доверительно. Посол в Вашингтоне при шести президентах США (1962-1986). Москва: Автор, 1996, с. 72-73, както и Хрушчов: Хрущёв Н. С. Воспоминания. Часть IV. Отношения с Западом. Холодная война. Москва: Московския новости, 1999.

[14] Сахаров, А.Д. Размышления о прогрессе, мирном сосуществовании и интеллектуальной свободе. https://old.sakharov-center.ru/sakharov/works/razmyshleniya.php, достъп на 22.10.2022.

[15] Болън, Ч. Цит. съч., с. 552.

[16] Така беше същността на идеята на американския политолог Франсис Фукуяма за края на историята. – Фукуяма, Фр. Краят на историята и последният човек. София: Обсидиан, 1993.

[17] Lind, Michael (2009). The end of the Pax Americana? Salon, September 29, 2009, https://www.salon.com/2009/09/29/obama_pax_americana/, достъп на 19.09.2020.

[18] Димитров, Б. 2019, годината в която Китай започна да завоюва Европа. Геополитика, 2019, № 4, с. 134–145; Димитров, Б. Проблемите и конкурентите на китайския суперпроект „Един пояс, един път“, Геополитика, 2021, № 2, с. 118–126; Робъртс, Г. Раждането на новата Евразия, Геополитика, 2020, № 2, с. 110–119.

[19] Вж. например European Sovereignty Index, Jana Puglierin, Pawel Zerka (eds.), June 2022, European Council on Foreign Relations, https://ecfr.eu/special/sovereignty-index/

[20] Повече за дефиницията на „средните сили“ вж. Carsten Holbraad, Middle Powers in International Politics, Macmillan Press, London, 1984.

[21] Soli Özel, Evren Balta, A Constitutive Moment, Institut Montaigne, 11 October 2022, https://www.institutmontaigne.org/en/analysis/constitutive-moment, достъп на 15.11.2022; Ziya Öniş, The Age of Anxiety: The Crisis of Liberal Democracy in a Post-Hegemonic Global Order, International Spectator, 2017; по Z. Öniş, M. Kutlay, The limits of the liberal core’s transformative capacity over periphery, Journal of Contemporary European Studies, стр. 11, https://doi.org/10.1080/14782804.2019.1708280

[22] Bucharest Summit Declaration, 03.04.2008, Press Release (2008) 049, официален сайт на НАТО, https://www.nato.int/cps/en/natolive/official_texts_8443.htm.

[23] John J. Mearsheimer, The Causes and Consequences of the Ukraine Crisis, The Natıonal Interest, 23.06.2022, https://nationalinterest.org/feature/causes-and-consequences-ukraine-crisis-203182?page=0%2C1.

[24] Виталий Лейбин: «Настоящая благотворительность — это про помощь мирным», Полит.ру, https://polit.ru/article/2022/05/18/leybin_posle/.

[25] На български, вж. например „Русия заля Украйна с пари и по-евтин газ“, 17.12.2013, Dnes.dir.bg, https://dnes.dir.bg/svyat/rusia-ukrina-vladimir-putin-15773164, последен достъп на 01.12.2022.

[26] На български вж. например „Газпром" спира отстъпките в цената на газа за Украйна, 04.03.2014, News.bg, https://news.bg/int-economics/gazprom-spira-otstapkite-v-tsenata-na-gaza-za-ukrayna.html, „Путин постави ултиматум на Украйна и ЕС: Сега вече ще е с лошо“, 19.06.2014 г., https://pan.bg/view_article-62-23577-putin-postavi-ultimatum-na-ukrajna-i-es-sega-veche-shte-e-s-losho.html, последен достъп на 01.12.2022.

[27] Volodymyr Ishchenko, Towards the Abyss, New Left Review, https://newleftreview.org/issues/ii133/articles/volodymyr-ishchenko-towards-the-abyss; превод на български: Володимир Ишченко, „Пътят към бездната“, 14 април 2022, https://baricada.org/2022/04/14/ischenko-towards-abyss/, последен достъп на 23.11.2022.

[28] Daniel Michaels, „The Secret of Ukraine’s Military Success: Years of NATO Training“, The Wall Street Journal, 13.04.2022, https://www.wsj.com/articles/ukraine-military-success-years-of-nato-training-11649861339, последен достъп на 01.12.2022.

[29] Русские заморозки, РБК, 26.12.2014, https://www.rbc.ru/newspaper/2014/12/26/56bd476c9a7947299f72c509, последен достъп на 01.12.2022.

[30] Опубликован Закон Украины «Об особенностях государственной политики по обеспечению государственного суверенитета Украины над временно оккупированными территориями в Донецкой и Луганской областях», Верховная Рада Украины, 23.02.2018, https://www.rada.gov.ua/ru/news/Novosty/Soobshchenyya/154892.html.

[31] Josh Rogin, Trump administration approves lethal arms sales to Ukraine, The Washigton Post, 20.12.2017,  https://www.washingtonpost.com/news/josh-rogin/wp/2017/12/20/trump-administration-approves-lethal-arms-sales-to-ukraine/.

[32] Tina Hildebrandt, Giovanni di Lorenzo, „Hatten Sie gedacht, ich komme mit Pferdeschwanz?”, Die Zeit, 07.12.2022, https://www.zeit.de/2022/51/angela-merkel-russland-fluechtlingskrise-bundeskanzler/komplettansicht.

[33] Иван Тимофеев, Война России и Украины: базовый сценарий?, Международный дискуссионный клуб «Валдай», 25.11.2021, https://ru.valdaiclub.com/a/highlights/voyna-rossii-i-ukrainy-bazovyy-stsenariy/.

[34] Прохор Тебин: «Вопроса о существовании нашего государства не стоит. А для противника все наоборот», «БИЗНЕС Online», 05.11.2022, https://www.business-gazeta.ru/article/570413; Василий Кашин, „Операция под прикрытием: что известно и что скрывается о конфликте на Украине“, Еженедельний журнал Профиль, 03.06.2022, https://profile.ru/politics/operaciya-pod-prikrytiem-chto-izvestno-i-chto-skryvaetsya-o-konflikte-na-ukraine-1092662/.

[35] Подробно вж. у John J. Mearsheimer, The Causes and Consequences of the Ukraine Crisis, op. cit.

[36] Подробно за руската гледна точка за трансформацията на Зеленски от „гълъб“ в „ястреб“ и за процесите в украинската вътрешна политика, довели до войната вж у Владимир Карбивничий, „Поворот не туда“, Россия в глобальной политике, 04.10.2022, https://globalaffairs.ru/articles/povorot-ne-tuda/; така и у Василий Кашин, „Операция под прикрытием:.., op. cit., Volodymyr Ishchenko, op. cit.

[37] Вж. например Сергей Караганов, „Мы наблюдаем появление нового мира в момент его создания“, „Российская газета“, https://rg.ru/2022/10/26/osypavshijsia-mir-uroki-na-budushchee.html.

[38] William J. Broad, Ukraine gave up a giant nuclear arsenal 30 years ago. Today there are regrets“, The New York Times, 05.02.2022, https://www.nytimes.com/2022/02/05/science/ukraine-nuclear-weapons.html.

[39] Выступление Президента Украины на 58-й Мюнхенской конференции по вопросам безопасности, 19.02.2022, Президент Украины, Официальное интернет-представительство, https://www.president.gov.ua/ru/news/vistup-prezidenta-ukrayini-na-58-j-myunhenskij-konferenciyi-72997.

[40] Обращение Президента Российской Федерации, официален сайт на президентството на Русия, 24.02.2022, http://kremlin.ru/events/president/news/67843.

[41] Обращение Президента Российской Федерации, официален сайт на президентството на Русия, 21.09.2022, http://kremlin.ru/events/president/news/69390.

[42] Дмитрий Тренин, Специальная военная операция на Украине как переломная точка внешней политики современной России, 30.11.2022, Россия в глобальной политике, https://globalaffairs.ru/articles/perelomnaya-tochka/.

[43] Совбез призвал активно изучать опыт Карибского кризиса, 23.09.2022, РИА Новости, https://ria.ru/20220923/krizis-1818955919.html

[44] Телеграм-канал „Россия в глобалной политике“, https://t.me/ru_global/21274.

[45] Обращение Президента Российской Федерации, официален сайт на президентството на Русия, 21.09.2022, op. cit.

[46] Ken Bredemeier, US Warns Russia of ‘Catastrophic Consequences’ If It Launches Nuclear Attack in Ukraine, Voice of America, 25.09.2022, https://www.voanews.com/a/us-warns-russia-of-catastrophic-consequences-if-it-launches-nuclear-attack-in-ukraine-/6762441.html.

[47] A special address by Volodymyr Zelenskyy, President of Ukraine,  Lowy Institute, 06.10.2022, https://www.lowyinstitute.org/event/special-address-volodymyr-zelenskyy-president-ukraine.; думите му са редактирани на официалната страница на Президента на Украйна – вж. „The world must show the strength needed to put an end to the aggressor's ability to escalate - President during a speech in the Australian Lowy Institute“, 06.10.2022,  https://www.president.gov.ua/en/news/svit-povinen-pokazati-silu-shob-postaviti-krapku-u-spromozhn-78325.

[48] „Зеленский призвал НАТО исключить возможность применения Россией ядерного оружия“, ВВС Руская служба, 06.10.2022, https://www.bbc.com/russian/news-63165392.

[49] Сергей Пышкин, „Не сохранит жизнь. Зеленский оценил последствия применения ядерного оружия для Путина“, РБК – Украйна, https://www.rbc.ua/ukr/news/zberezhe-zhittya-zelenskiy-otsiniv-naslidki-1665065072.html.

[50] Frank Chung, Zelensky calls for ‘pre-emptive’ strike against Russia in speech to Lowy Institute, News.com.au., 07.10.2022, https://www.news.com.au/world/europe/zelensky-calls-for-preemptive-strike-against-russia-in-speech-to-lowy-institute/news-story/80b4cd30b1ac06298d995ce96950d744.

[51] „Зеленский призвал НАТО исключить возможность применения Россией ядерного оружия“, op. cit.

[52] Антон Демидов, „МИД: Россия не угрожала и не угрожает Украине ядерным оружием“, 18.10.2022, Газета.ру, https://www.gazeta.ru/army/news/2022/10/18/18827485.shtml.

[53] Андрей Кортунов, Семь отличий, 17.10.2022, Известия, https://iz.ru/1411020/andrei-kortunov/sem-otlichii.

[54] Владимир Фролов, „Стратегическая подмена. Зачем России ядерная демонстрация“, 7.10.2022, Carnegie Endownment for International Peace, https://carnegieendowment.org/politika/88107. 

[55] Guy Faulconbridge, Humeyra Pamuk, CIA boss talks nuclear weapons and prisoners with Putin's spy chief, Reuters, 15.11.2022, https://www.reuters.com/world/russian-us-officials-holding-talks-turkey-kommersant-2022-11-14/.

[56] Наталья Демченко, “Нарышкин подтвердил, что обсудил с главой ЦРУ ядерную безопасность“, РБК, 30.11.2022, https://www.rbc.ru/politics/30/11/2022/638749929a7947927edfbaef.

[57] Борис Сарматов, Не Карибский кризис, а Стояние на Угре, 01.02.2022, https://russiancouncil.ru/analytics-and-comments/columns/riacdigest/ne-karibskiy-krizis-a-stoyanie-na-ugre/.

[58] Пак там; така и у Андрей Сушенцов, Игорь Истомин, Никита Неклюдов, Возвращение истории. Холодная война как руководство по современным международным кризисам, 27.07.2022, Международный дискуссионный клуб «Валдай», https://ru.valdaiclub.com/a/reports/vozvrashchenie-istorii/.

[59] По Борис Сарматов, op. cit.

[60] Телеграм-канал на Иля Крамник, https://t.me/kramnikcat/1843.

[61] Graham Allison, „Putin’s Doomsday Threat. How to prevent a repeat of the Cuban missile crisis in Ukraine”, Foreign Affairs, 05.04.2022, https://www.foreignaffairs.com/articles/ukraine/2022-04-05/putins-doomsday-threat

[62] David Ignatius, „To confront Putin, Biden should study the Cuban missile crisis“, Washington Post, 22.09.2022,

https://www.washingtonpost.com/opinions/2022/09/22/putin-ukraine-threats-biden-cuban-missile-crisis/  

[63] Could the war in Ukraine go nuclear?, The Economist, 29.09.2022, https://www.economist.com/international/2022/09/29/could-the-war-in-ukraine-go-nuclear.

[64] Андрей Кортунов, Семь отличий, цит. съч.

[65] Вж. статията на Graham Allison „The Cuban Missile Crisis at 50. Lessons for U.S. Foreign Policy Today“, Foreign Affairs, July/August 2012, както и нейният отговор: James A. Nathan, Graham Allison, „Response: The Cuban Missile Crisis Revisited. Why It Matters Who Blinked“, Foreign Affairs, November/December 2012