Криза и евроскептицизъм: гръцкият случай

Споразумението за асоцииране е подписано през 1961 и влиза в сила през 1962. То включва създаване на митнически съюз и хармонизиране на някои икономически политики, като особено място се отделя на селското стопанство. Процесът е прекъснат в резултат на военния преврат през април 1967 и е активиран отново след падането на диктатурата през 1974. Премиерът и лидер на консервативната „Нова демокрация” Константинос Караманлис подава официално заявление за присъединяване на страната към ЕИО на 12 юни 1975. „Нова демокрация” свързва членството в ЕИО с икономическа модернизация, външна сигурност по отношение на комунизма и Турция, стабилност и демократизация  (Karamouzi, 2015).

Изборът на Караманлис да подаде молба за членство в ЕИО среща съпротива в страната. Гръцката комунистическа партия (KKE) призовава за оттегляне на Гърция от Споразумението за асоцииране. Статутът на ККЕ като крайна партия в гръцкия парламент обаче предпоставя относително незначителното й влияние по въпроса. За разлика от нея, противопоставянето от страна на ПАСОК на членството в ЕИО е много по-важно от политическа гледна точка. ПАСОК разглежда ЕИО като конструкция, обслужваща империалистически и капиталистически интереси, увреждащи националния суверенитет. Лидерът на партията Андреас Папандреу се застъпва вместо това за „национален път към социализма“ и „самогенериращо развитие“, основано на заместване на вноса с вътрешно производство и развитие на сътрудничество със средиземноморските и северноафриканските страни (Verney, 2011: 57).

Лозунгът на Нова демокрация „Гърция принадлежи на Запада“ е съпоставяна с фразата на Папандреу „Гърция принадлежи на гърците“ (PASOK, 1977: 14–15). ПАСОК представя ЕИО като част от международен заговор за чужда намеса във вътрешните работи на Гърция. Лозунгът на ПАСОК „ЕИО и НАТО са част от един и същ синдикат“ (ΕΟΚ και ΝΑΤΟ το ίδιο συνδικάτο) е характерен за този период, като смисълът, който се влага е, че чуждестранните сили са се съгласили да институционализират състоянието на зависимост на Гърция (Clogg, 1987: 138; PASOK, 1977). Евроскептицизмът на ПАСОК се обяснява с факта, че това е единствената партия, която защитава гръцкия национален суверенитет с „горда, независима и уважавана“ външна политика.

Въпреки разногласията на партиите относно присъединяването на Гърция към ЕИО, Караманлис провежда преговорите за присъединяване и през 1979 гръцкият парламент ратифицира Договора за присъединяване. Решението е бойкотирано както от ПАСОК, така и от KKE. Караманлис се отказва от поста си на министър-председател и е избран за президент на Гръцката република през май 1980.

Успехът на ПАСОК на националните избори през 1981 означава, че новото гръцко правителство ще се формира от открито твърда евроскептична партия. Тя обаче не успява да изпълни обещанието си, заявено в манифеста от 1977, за свикване на референдум по въпроса. Причината е, че по конституция свикването на референдум трябва да бъде инициирано от президента на републиката, който обаче не желае да го направи (Verney, 2011: 61). Все пак ПАСОК продължава конфронтационната си стратегия до средата на 80-те години, превръщайки предизборната кампания за Европейския парламент (ЕП) от 1984 в „окончателна конфронтация“, в чиито рамки партията изразява „гласа на националната независимост, гласа на народа, гласа на нацията „(PASOK, 1984). Гърците са помолени да избират между „миналото и бъдещето, между прогреса и регреса, между зависимостта и националната независимост, между Средновековието на десницата и възраждането на левицата“ (Kalyvas, 1998: 86–87).

ПАСОК остава на власт през 80-те години на ХХ век, но доколкото Гърция си осигурява европейски заеми в светлината на неустойчива гръцка икономическа политика, стратегията на Папандреу за „национална изключителност“ постепенно утихва и партията променя реториката си (Featherstone, 1994; Pagoulatos, 2004; Verney, 2011). След обратния завой на ПАСОК гръцките политически партии и общественото мнение до голяма степен са проевропейски настроени и нито една от тях не представлява значителна заплаха за европейската ориентация на страната (Verney, 2015).

През 90-те години на ХХ век и началото на новото хилядолетие евроскептицизмът е артикулиран само от незначителни партии, ограничени до статут на опозиция, като KKE, Коалицията на левицата и прогреса (SYN), Народния православен сбор (LAOS) и Демократичното социално движение (DIKKI). По това време гръцкото обществено мнение подкрепя в голяма степен интеграцията и общата европейска валута (Vasilopoulou, 2018).

Възходът на евроскептицизма в Гърция

Световната финансова криза от 2008 засяга сериозно икономиката на Гърция, като намалява нейната финансова ликвидност и забавя реалната икономика (Pagoulatos и Triantopoulos, 2009). Това се случва на фона на вътрешна фискална уязвимост и слаби институции, характеризиращи се с клиентелизъм. Кредитният рейтинг на Гърция е понижен и страната потъва в дълбока рецесия, придружена от високи нива на безработица и голям дефицит като процент от брутния вътрешен продукт (БВП). За да избегне перспективата за несъстоятелност, Гърция става получател на поредица от спасителни пакети, които са свързани с програми за стриктно спазване на бюджетна дисциплина, структурна реформа и сериозни икономии. „Тройката“, т.е. групата на заемодателите на Гърция, състояща се от Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд (МВФ), наблюдава изпълнението на спасителните програми, което включва и силна външна намеса в гръцката икономическа политика. Това развитие повлиява вижданията на гръцките граждани за европейската интеграция. Процентът на гърците, които имат негативна представа за ЕС, рязко се увеличава след 2009, оставайки много по-висок от средния за ЕС.

В разгара на кризата през 2013 приблизително за половината от гръцките респонденти ЕС  има негативен имидж, за разлика от приблизително 28% от гражданите на ЕС. Силното участие на ЕС в икономическата политика на страните-длъжници означава, че инициираните от ЕС реформи се свързват с икономически трудности и загуба на суверенитет (Clements et al., 2014; Katsanidou and Otjes, 2016). В допълнение, кризата с държавния дълг съвпада с превръщането на Гърция в една от фронтовите държави по време на бежанската криза, когато хиляди пристигащи са регистрирани на гръцките острови Хиос, Кос, Лесбос и Самос. Това води до засилване на усещането сред гръцкото население, че ЕС не прави достатъчно, за да помогне на страната да се справи с кризата. През есента на 2015 гърците демонстрират най-високи нива на недоверие към ЕС - 81%, т.е. с 26 процентни пункта по-високо от средните за ЕС.

Контекстът на многобройните кризи, съчетани с неспособността на страната да ги разреши бързо, допринася за възхода на евроскептицизма, високите нива на волатилност на изборите, електоралния успех на антисистемните партии и фрагментацията на партийната система (Dinas и Rori, 2013; Vasilopoulou и Halikiopoulou, 2013). Гърция провежда два поредни избора през май и юни 2012 в сянката на потенциален Gr-Exit. Партиите са разделени на такива, които подкрепят условията на спасителните споразумения, които Гърция подписва с Тройката (основно ПАСОК и Нова демокрация), и такива, които им се противопоставят (крайнолевите KKE и СИРИЗА, умерената демократична левица (DIMAR), а вдясно „Златна зора“ и ANEL). Изборите през май 2012 не дават мнозинство на нито една партия в парламента за първи път от над две десетилетия. Тази тенденция се запазва и на следващите избори през юни 2012, но тогава "Нова демокрация" успява да създаде коалиционно правителство с подкрепата на ПАСОК и DIMAR.

През декември 2014 са проведени непреки избори за президент на Гърция. Невъзможността на депутатите да постигнат съгласие и да изберат президент проправя пътя към предсрочни общи избори през януари 2015, като СИРИЗА е начело в изборните резултати, но две депутатски места не й достигат за мнозинство в парламента и за формиране на еднопартийно правителство. С безпрецедентен ход СИРИЗА сформира правителствена коалиция с ANEL. Въпреки че тези партии са в противоположните краища на ляво-десния идеологически спектър, и двете провеждат кампания по евроскептичен дневен ред и критикуват местните „корумпирани“ елити, обещавайки да прекратят строгите икономии и да се противопоставят на чуждестранните заемодатели на Гърция (Aslanidis and Rovira Kaltwasser, 2016). Тези избори отбелязват провала на проевропейските партии, които са свързани не само с хроничен клиентизъм и корупция, но и с петгодишното прилагане на съкращения и икономии (Rori, 2016).

Подкрепата за "Нова демокрация" намалява, докато ПАСОК е изместена и е с периферен статут в системата. В края на юни 2015 правителството на СИРИЗА-ANEL инициира референдум, дали страната да приеме предложенията на заемодателите. Правителството, заедно с крайнодясната „Златна зора“, открито застават на страната на тези, които са „против“, докато проевропейската "Нова демокрация", ПАСОК и новосформираната центристка партия "То Потами" (Реката) подкрепят тези, които са „за“. Крайнолявата KKE бойкотира референдума с аргумента, че той представлява фалшива дилема и, че както гръцкото правителство, така и ЕС възнамеряват да предложат непопулярни мерки за строги икономии (Tsatsanis and Teperoglou, 2020).

Въпреки че гръцките граждани отхвърлят спасителните условия на 5 юли 2015 с мнозинство от 61%, няколко седмици по-късно правителството подписва временна спасителна сделка, която разкрива решението на СИРИЗА да задържи Гърция в еврозоната. В резултат на това СИРИЗА губи парламентарното си мнозинство, след като част от депутатите й се разбунтуват срещу това решение. През август 2015 лидерът на СИРИЗА подава оставка, а през септември с.г. се провеждат нови извънредни избори, довели до формиране на втора коалиция СИРИЗА-ANEL.

Това развитие на политическия процес показва, как гръцката партийна политика се променя в резултат на европейските кризи. Обществеността става по-евроскептична, коалиционно правителство се формира въз основа на обща евроскептична и антисистемна програма, а основните проевропейски партии са изправени пред значителни изборни загуби.

Експерти описват въпроса за Европа като „проблем с клина“, пресичащ традиционното ляво-дясно измерение на конфликта (Van de Wardt et al., 2014). По въпроса за значимостта на ЕС, литературата разграничава, от една страна, отговорите на основните партии, т.е. онези, които рутинно се редуват в правителството, и политическите играчи, които не са главни, т.е. онези, които обикновено не участват в правителството (напр. Van de Wardt et al., 2014). Основните партии са склонни да се конкурират предимно в ляво-дясно измерение и имат малко стимули да се конкурират в по-новото измерение на ЕС, за да избегнат потенциални репутационни  загуби (Whitefield and Rohrschneider, 2015; Hooghe et al., 2002). Това води до факта, че въпреки че са проевропейски настроени, те са мотивирани да избягват разисквания по въпроси, свързани с европейската интеграция. Това дава възможност на останалите претендиращи за власт партии да представят алтернативни гледни точки по въпросите, свързани с ЕС. Те оспорват статуквото, като заемат крайни позиции спрямо Европа (напр. Wagner, 2012; Adams et al., 2006). Тази втора група политически играчи се стремят да се отграничат, като стратегически увеличават активността си по европейските теми, твърдейки, че излизат от рамките на т.нар. политическа коректност, като по този начин засилват конфликта по въпроса за ЕС. Пред лицето на нарастващия популярен евроскептицизъм, очакванията са подобна стратегия да им даде електорално предимство пред основните проевропейски конкуренти (Vasilopoulou, 2018; Whitefield and Rohrschneider, 2015). Тези очаквания също са в съответствие с тези изследвания на евроскептицизма, които концептуализират опозицията срещу ЕС като „основен камък на вътрешното несъгласие“ и предполагат, че тя се наблюдава предимно сред протестни партии и партии с единични каузи, които са периферни в системата (Taggart , 1998).

Изправени пред перспективата да участват в управлението обаче, от партиите се очаква да модифицират позициите си или да избягват евроскептицизма (Sitter, 2001). Това означава, че начините, по които партиите се конкурират по въпроса за Европа, не са фиксирани. Те се променят в зависимост от изборните, партийните и правителствените ограничения (Vasilopoulou, 2018). Във времена на криза, партиите, които искат да се противопоставят на статуквото, могат да имат допълнителни изборни възможности, произтичащи от политическата и икономическата нестабилност. Това може да ги мотивира да продължат да подчертават своите евроскептични позиции. В същото време перспективата за управление може да ги стимулира да смекчат евроскептицизма си. Основните партии вероятно ще се придържат към досегашните стратегии, за да запазят конкурентната си позиция. Имайки предвид това, е правдоподобно да се приеме, че повишеното значение на европейската интеграция в публичния дебат, съчетано с по-силен натиск от страна на претендентите за власт, може да ги принуди да променят тактиката си, повишавайки важността на въпроса за ЕС в дневния си ред. Малко е вероятно обаче основните партии да се включат в цялостна позиционна промяна по въпроса за ЕС, тъй като това би подкопало предишния им политически опит и репутация.

ЕС в програмите на гръцките политически партии в началото на XXI век

В началото на новото хилядолетие партийната система в Гърция се поляризира по въпроса за Европа, като "Нова демокрация", ПАСОК и SYN застават твърдо на еврофилския край на спектъра, докато KKE напълно отхвърля проекта на ЕС.

Основните партии - ПАСОК и "Нова демокрация", запазват проевропейската си позиция, въпреки натиска за промяна, произтичащ както от нарастващия обществен евроскептицизъм, така и от предизборния успех на евроскептичните партии. Тук следва да се отбележи, че докато повечето протестни партии защитават евроскептични позиции, все пак се наблюдават и три изключения - Зелените, DIMAR (създадена през 2010 от напуснали SYN политици) и "То Потами" („Реката“ - умерена центристка политическа партия, създадена през 2014), които се намират в еврофилския край на спектъра. Партиите, разположени близо до центъра на ляво-дясното измерение, са склонни да подкрепят интеграцията (Hooghe et al., 2002).

Подкрепата на основни партии за ЕС може да се обясни както с идейни, така и със стратегически причини. Първо, ПАСОК и "Нова демокрация" продължават да свързват въпроса за Европа с „уестърнизацията“ и икономическата модернизация на Гърция. Тези две партии управляват в различни периоди малката и периферна държава-членка на ЕС, където участието в Съюза - поне до кризата от 2009 е преобладаващо свързано с политики, водещи до икономически просперитет и по-висок жизнен стандарт. Конкуренцията между тях до голяма степен се осъществява въз основа на дебата относно това, кое правителство има по-добри резултати в управлението на фондовете на ЕС и по този начин въпросът за Европа е откроен в съответните им програми. Интересното е, че с усилването на кризата тези две партии леко намаляват значението, което придават на ЕС, което е колеблив опит да се откъснат от предишните си програми. Второ, налице са много слаби разногласия по въпроса за Европа, което предполага, че не е имало нужда да избягват измерението на ЕС, за да неутрализират вътрешнопартийното несъгласие. Трето, и двете партии - и особено "Нова демокрация", получават подкрепа предимно от граждани с проевропейска ориентация, което им позволява да подчертаят проевропейските си позиции.

"Нова демокрация" и ПАСОК обосновават своите проевропейски нагласи с разбирането, че реализирането на икономическите интереси на страната е възможно именно с участие на ЕС. "Нова демокрация" дава приоритет на въпросите за просперитета и качеството на живот пред трудовите права. Основната цел на партията е да гарантира, че гръцките граждани ще имат същия жизнен стандарт като останалите граждани на ЕС (Нова демокрация, 2004: 24). Обратното, ПАСОК (2004, 2009) се фокусира много повече върху въпросите за социалните права и социалното сближаване. Социалистите разглеждат членството на Гърция в ЕС като начин за справяне с неравенствата и осигуряване на равни възможности. И двете партии възприемат ЕС като важен фактор за гарантиране на външна сигурност и регионална стабилност. Те подкрепят присъединяването на Турция като средство за разрешаване на кипърския спор и въпросите, касаещи гръцките граници. Темата за мултикултурализма в ЕС не присъства осезаемо в аргументацията на нито една от партиите.

По различен начин обаче двете основни партии разглеждат ролята на ЕС в условията на криза. "Нова демокрация" се фокусира върху ограничаването на ефектите от икономическата криза чрез продължаващо участие в ЕС и представя Съюза като подкрепящ гръцката икономика (Нова демокрация, 2012). ПАСОК (2009) застъпва тезата, че неолибералните политики на ЕС са допринесли за кризата и че Съюзът трябва да признае усилията на Гърция за справяне с нея (PASOK, 2009, 2014). ПАСОК обръща внимание на надигащия се популизъм и се обявява срещу строгите икономии.

И двете партии използват кризата, за да се критикуват взаимно. "Нова демокрация" (2009) настоява, че е единствената гръцка партия с „истинска“ проевропейска ориентация. ПАСОК (2009), от своя страна, пряко обвинява "Нова демокрация" за лошото управление на средствата от ЕС, което - твърди партията - е допринесло за липсата на доверие в страната в чужбина и за икономическата криза.

В контекста на дебата на ролята на ЕС евроскептичните партии също извеждат на преден план преди всичко икономически въпроси. Крайната левица, в лицето на KKE (2004, 2009), подкрепя идеята за „съпротива“ и „неподчинение“, като твърди, че политиките на ЕС са „непопулярни“ и призовава гръцките избиратели да започнат борба срещу Брюксел (Ευρωμονόδρομος) (KKE, 2004, 2009, 2014). Партията твърди, че ЕС е капиталистически съюз, обслужващ интересите на богатите и силните, включително банкери, индустриалци и корабособственици, за сметка на работническата класа, която е загубила своите социални и трудови права. Тя изобразява ЕС като империалистическа сила, която заедно със САЩ и НАТО се намесва във вътрешните работи на страните, насърчава войната и се стреми да постави държавите под свой контрол. Кризата не промени коренно анти-ЕС рамката на партията, но допълнително затвърждава позицията й, че ЕС е неолиберален проект, който не служи на народите в Европа. KKE (2014) продължава да призовава за оттегляне на Гърция от ЕС и едностранно спиране на плащанията по дълга на страната.

Подобно на KKE, крайнолявата СИРИЗА (СИРИЗА, 2009, 2014) формулира евроскептицизма си главно по отношение на икономическите рамки и рамките за сигурност. ЕС се разглежда като „велик съюз“ между десни и леви неолиберални сили, чиято антидемократична политика влияе негативно върху социалното сближаване, икономическия просперитет, правата на жените и защитата на малцинствата. СИРИЗА се противопоставя на всички европейски договори след Маастрихт. Партията (2009) твърдо се противопоставя на милитаризацията на Европа и външната намеса на ЕС, която според нея подкопава мира, стабилността и сътрудничеството на континента.

Важно е да се отбележи, че в своите програмни документи партията не се застъпва открито за оттегляне на Гърция от ЕС и Еврозоната. Вместо това, в разгара на кризата, тя подлага ЕС на „радикална критика“ и формулира алтернативна визия за социалистическа Европа, дефинирана като „Европа на заетостта, правата, солидарността, демокрацията, мира, прогресивното развитие, равенството между половете“, без расизъм или хомофобия; Европа, която гарантира равенство между своите народи “ (СИРИЗА, 2014: 2).

Променящата се във времето позиция на SYN/СИРИЗА потвърждава тенденцията, че перспективата за управление може да стимулира партиите да смекчат евроскептицизма си. СИРИЗА стои почти в средата на спектъра спрямо ЕС през 2006, изразява доста твърда евроскептична позиция през 2010, в началото на кризата в еврозоната, и отново се връща към по-балансирана позиция през 2014, когато партията се заявява като по-силен претендент за власт. С други думи, постепенното омекотяване на евроскептицизма на СИРИЗА може да се обясни с реалностите на управлението. Това предполага, че позициите на партиите спрямо ЕС не са фиксирани и могат да се променят в зависимост от променящата се динамика на изборите и партийната система.

Крайнодесните ANEL и „Златна зора“ също формулират евроскептични позиции. И двете партии са твърдо против спасителната програма, критикувайки външната намеса, строгите икономии, и се изказват за запазване на национални суверенитет. Евроскептицизмът на ANEL обаче може да се счита за „мек“, имайки предвид, че партията е готова да работи в рамките на системата, докато крайнодясната идеология на „Златна зора“ по принцип е несъвместима с членството в ЕС.

ANEL е поредната отцепила се от "Нова демокрация" партия. Основана е през 2012, след като лидерът и Панос Каменос е изгонен от "Нова демокрация", тъй като не се придържа към партийната линия спрямо втория спасителен пакет. ANEL (2014) застъпва тезата, че членството в ЕС е довело до загуба на суверенитет във всички области на политиката и призовава за коалиция между страните от Южна Европа с цел „борба“ срещу северноевропейските държави.

От „Златна зора“ разглеждат ЕС като „тотален провал“ с опустошителни последици за гръцкото промишлено и селскостопанско производство. Партията призова за самодостатъчност, национално производство и връщане към националната валута. Според привържениците на партията, ЕС е вдъхновен от марксистки идеали, които „унищожават националната идентичност“ и „заличават националното съзнание“ (Linardis, 2015). Въпреки че „Златна зора“ е създадена през 1983, тя постига електоралния си пробив именно по време на кризата.

Що се отнася до въпроса за засилване на правомощията на ЕП, картината е малко по-различна. Само KKE и „Златна зора“ категорично се противопоставят на предоставянето на повече правомощия на ЕП. Останалите евроскептични партии изразяват различни нива на подкрепа за тази европейска институция. По отношение на левите евроскептични партии като СИРИЗА и DIKKI, подкрепата им може да се обясни с факта, че и двете се застъпват за „социална Европа“ (Keith, 2017). Те са склонни да разглеждат ЕП като платформа за народен суверенитет, която може да засили отчетността в рамките на ЕС. Силен ЕП би могъл да компенсира и влиянието на други институции като Европейската комисия и Европейската централна банка, критикувани не само, защото не са избрани от европейските граждани, но и защоно насърчават провеждането неолибералните политики. Евроскептичните крайнодесни партии като LAOS и ANEL, признават факта, че редица важни решения се вземат в ЕП, и го разглеждат като форум, където евродепутат на всяка държава-членка може да защитава и популяризира въпроси, свързани с националния интерес.

Заключение

Многобройните кризи, пред които се изправя ЕС и икономическата криза в Гърция от 2010, в частност, допринасят за засилване на евроскептичните настроения в гръцкото общество, за появата на нови партии в еврофилския край на спектъра, но и за електорален успех на евроскептичните партии и коалиционно правителство, обединено не толкова по  идеологически причини, а от обща евроскептична програма и програма за борба с икономиите. Следва обаче да се има предвид, че подкрепата за тези партии не е свързана изключително с техния евроскептицизъм. Успехът се свързва отчасти и с факта, че за разлика от двете основни проевропейски партии, новите формациине не са свързани или са смятани за отговорни за кризата. Следователно, протестният им и антисистемен характер също допринася до голяма степен за успеха на евроскептичните партии.

Библиография:

1. Adams J, Clark M, Ezrow L and Glasgow G (2006) Are niche parties fundamentally different from mainstream parties? The causes and the electoral consequences of Western European parties’ policy shifts, 1976–1998. American Journal of Political Science 50(3): 513–529.
2. Aslanidis P and Rovira Kaltwasser C (2016) Dealing with populists in government: The SYRIZA-ANEL coalition in Greece. Democratization 23(6): 1077–1091.
3. Clements B, Nanou N and Verney S (2014) ‘We no longer love you, but we don’t want to leave you’: The Eurozone crisis and popular Euroscepticism in Greece. Journal of European Integration 36(3): 247–265.
4. Clogg R (1987) Parties and Elections in Greece: The Search for Legitimacy. Durham, NC: Duke University Press. De Vries C and Hobolt S (2012) When dimensions collide: The electoral success of issue entrepreneurs. European Union Politics 13(2): 246–268.
5. Dinas, E. & Rori, L. (2013);' 2012 Greek Parliamentary Elections: Fear and Loathing in the Polls’, West EuropeanPolitics, 36:1, 270-282, DOI: 10.1080/01402382.2013.742762
6. Featherstone K (1994) Political parties. In: Kazakos P and Ioakimidis P (eds) Greece and EC Membership Evaluated. London: Pinter Publishers, pp. 140–154.
7. Halikiopoulou D, Nanou K and Vasilopoulou S (2017) Nationalist issue framing: Party competition and the far right in times of economic crisis. Paper presented at the 10th Anniversary Conference of the Comparative Agendas Project, University of Edinburgh, Edinburgh, 15–17 June.
8. Hooghe L, Marks G and Wilson C (2002) Does left/right structure party positions on European integration? Comparative Political Studies 35(8): 965–989.
9. Hooghe, L. & Marks, G. (2018) 'Cleavage theory meets Europe’s crises: Lipset, Rokkan, and the transnational cleavage', Journal of European Public Policy, 25:1, 109-135, DOI: 10.1080/13501763.2017.1310279.
10. Kalyvas, S. (1998) The Greek right: between transition and reform. The European center-right at the end of the twentieth century, pp. 87-115.
11. Katsanidou A and Otjes S (2016) How the European debt crisis reshaped national political space: The case of Greece. European Union Politics 17(2): 242–261. Available at: https://journals.openedition.org/ cdlm/7852
12. Keith D (2017) Opposing Europe, opposing austerity: Radical left parties and the Eurosceptic debate. In: Leruth B, Startin N and Usherwood S (eds) The Routledge Handbook of Euroscepticism. Oxon: Routledge, pp. 86–99.
13. KKE (2004) Διακηρυξη της Κεντρικης Επιτροπης του ΚΚΕ για τις ευρωεκλογές της 13ης Ιούνη 2004.
14. KKE (2009) Διακήρυξη της Κεντρικής Επιτροπής του ΚΚΕ για τις Ευρωεκλογές του Ιουνη 2009. Athens: KKE.
15. KKE (2014) Διακήρυξη της Κεντρικής Επιτροπής του ΚΚΕ για τις Ευρωεκλογές του Μάη 2014. Athens: KKE.
16. LAOS (2004) Ευρωεκλογές 2004 Ο ΛΑ.Ο.Σ Δυνατός Δυνατή Ελλάδα. Athens: LAOS.
17. LAOS (2009) Ευρωεκλογές 2009 ΛΑ.Ο.Σ Η Δυνατή Φωνή Στην Ευρώπη. Athens: LAOS.
18. Linardis G (2015) Η Ευρωπαϊκή Ένωση ως εργαλείο εξόντωσης της εθνικής συνείδησης 22 March. Available at: http://www.xryshaygh.com/enimerosi/view/h-eurwpaikh-enwsh-ws-ergaleio-ejontwshs-ths-ethnikhssuneidhshs
19. New Democracy (2004) Ευρωεκλογές 2004 Πολιτικά Κείμενα, Γραμματεία Πολιτικου Σχεδιασμού Και Προγρά μματος. Athens: New Democracy. 326 Politics 38(3)
20. New Democracy (2009). Ευρωεκλογές 2004 Πολιτικά Κείμενα, Γραμματεία Πολιτικου Σχεδιασμού Και Προγρά μματος. Athens: New Democracy.
21. New Democracy (2012) National Election Manifesto 2012. Athens: New Democracy.
22. Pagoulatos G and Triantopoulos C (2009) The return of the Greek patient: Greece and the 2008 global financial crisis. South European Society and Politics 14(1): 35–54.
23. Rori L (2016) The 2015 Greek parliamentary elections: From great expectations to no expectations. West European Politics 39(6): 1323–1343.
24. Rori, L. (2020) 'The 2019 Greek parliamentary election: retour à la normale’, West European Politics, 43:4, 1023-1037, DOI: 10.1080/01402382.2019.1696608
25. Singer MM (2013) The global economic crisis and domestic political agendas. Electoral Studies 32(3): 404–410.
26. SYRIZA (2009) Διακήρυξη Συνασπισμού Ριζοσπαστικής Αριστεράς για τις Ευρωεκλογές. Athens: SYRIZA. SYRIZA (2014) Διακήρυξη για τις Ευρωεκλογές 2014. Athens: SYRIZA.
27. Taggart P (1998) A Touchstone of dissent: Euroscepticism in contemporary Western European party systems. European Journal of Political Research 33(3): 363–388.
28. Tsatsanis, E. & Teperoglou, E. (2020) ‘Greece’s coalition governments: power sharing in a majoritarian democracy’, Coalition Government as a Reflection of a Nation’s Politics and Society ,ed. M.Evans , Routledge, Abingdon, pp. 224–243.
29. Tsatsanis, E., Teperoglou, E. & Seriatos, A. (2020) 'Two-partyism Reloaded: Polarisation, Negative Partisanship, and the Return of the Left-right Divide in the Greek Elections of 2019', South European Society and Politics, DOI: 10.1080/13608746.2020.1855798
30. Van de Wardt M, De Vries C and Hobolt S (2014) Exploiting the cracks: Wedge issues in multiparty competition. The Journal of Politics 76(4): 986–999.
31. Vasilopoulou S (2018) Far Right Parties and Euroscepticism: Patterns of Opposition. London: Rowman & Litlefield International in partnership with ECPR Press.
32. Vasilopoulou S and Halikiopoulou D (2013) In the shadow of Grexit: The Greek election of 11 June 2012. South European Society and Politics 18(4): 523–542.
33. Verney S (2011) An exceptional case? Party and popular Euroscepticism in Greece, 1959–2009. South European Society and Politics 16(1): 51–79.
34. Verney S (2015) Waking the ‘sleeping giant’ or expressing domestic dissent? Mainstreaming Euroscepticism in crisis-stricken Greece. International Political Science Review 36(3): 279–295.
35. Verney S and Michalaki S (2014) Greece. In: Conti N (ed.) Party Attitudes towards the EU in the Member States: Parties for Europe, Parties against Europe. Oxon: Routledge, pp. 133–157.
36. Wagner M (2012) When do parties emphasise extreme positions? How strategic incentives for policy differentiation influence issue importance. European Journal of Political Research 51(1): 64–88.
37. Whitefield S and Rohrschneider R (2015) The salience of European integration to party competition: Western and Eastern Europe compared. East European Politics and Societies and Cultures 29(1): 12–39.

* Докторант в Катедра „Международни отношения“ на УНСС