21
Нед, Апр
4 Нови статии

Израелската геополитика в "новата ера Нетаняху"

брой 3 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

На провелите се през ноември 2022, пети в рамките на последните три и половина години, парламентарни избори в Израел победи т.нар. "блок Нетаняху", представляващ алианс от четири десни и религиозни партии.

В последните дни на декември Бенямин Нетаняху, който стана премиер за трети път, успя да формира правителство, подкрепяно от "най-крайнодясната коалиция в историята на страната”. Освен доминиращата в нея партия на самия премиер "Ликуд", в коалицията влизат ултраортодоксалните формации ШАС и Яхадут Ха-Тора (включваща "Агудат Израел" и "Дегел Ха-Тора"), консервативно-религиозните "Ха-Цийонут ха-Датит" ("Религиозен ционизъм") и "Оцма Йехудит" ("Могъщ Израел"), както и национално-ортодоксалната партия "Ноам".

Независимо от различията между сегащното и предишното лявоцентристко правителство на Нафтали Бенет и Яир Лапид, в основата на израелската политика си остава необходимостта да бъде гарантирана сигурността на страната и нейната защита както от вътрешни, така и от външни заплахи. В този контекст ключовото си значение запазват стратегическите отношения на Израел със САЩ, като единственото различие тук е свързано с недостатъчно балансираното развитие на контактите с двете основни американски партии заради предпочитанията на премиера Нетаняху към републиканците. В тази връзка ще припомня, че предишното правителство на Бенет/Лапид предприе стъпки за да възстанови баланса, подобрявайки отношенията с управляващата в момента в САЩ Демократическа партия.

 

Личностният фактор

 

По традиция, в периодите на управление на Бенямин Нетаняху, външната политика на Израел се оказва съществено повлияна от личността на премиера, за сметка на ограничаване ролята на държавните институции. Така например, през 2020 голяма част от преговорите по подписването на т.нар. "Авраамически споразумения" се водеха под личното ръководство на Нетаняху, докато министърът на отбраната Бени Ганц и външният министър Габи Ашкенази разбраха за тях постфактум. Сред възможните причини за това е, че двамата са членове на партии, противопоставящи се Нетаняху, но бяха принудени да влязат заедно с него в т.нар. "правителство на националното единство", сформирано заради пандемията от Covid-19, затова премиерът не е искал да сподели с тях заслугите за постигането на тези ключови за Израел договори (официално заявената причина беше "опасения от изтичане на информация").

За разлика от Нетаняху, предишното правителство на Бенет/Лапид се придържаше към други принципи. Яир Лапид, в частност, придаваше голямо значение на разширяване възможностите на израелското Външно министерство и повишаване на ролята му при определяне политиката на еврейската държава. Очакванията са, че в "новата ера Нетаняху", министерството отново може да се окаже на заден план. В тази връзка ще припомня, че обсъждането на кандидатурите за външен министър (постът, в крайна сметка, беше зает от Ели Коен от "Ликуд") се оказа по-малко приоритетно, в сравнение със споровете, кой да стане министър на отбраната, на националната сигурност, както и за другите висши длъжности, имащи особено значение за вътрешната политика на Израел.

 

"Иранският проблем"

 

Що се отнаса до оценката на традиционно ключовата за Израел иранска заплаха, правителството на Нетаняху не се различава съществено от това на Бенет/Лапид, още повече, че в това отношение то запазва пълна приемственост с предшествениците си (като изключим малко по-сдържаната позиция на Бенет и Лапид относно ролята на "иранската сделка" и необходимоста от възобновяването и). Нетаняху е доста по-активен в публичното отхвърляне на евентуалното възобновяване на т.нар. Споразумение за всеобхватен план за действие (СВПД). Тук следва да посоча, че в момента обществената подкрепа за по-решителни действия за прекратяване на иранскатаа ядрена програма е два пъти по-висока, отколкото преди три години: половината израелци се обявяват за нанасяне на удар по ядрените обекти на Техеран, дори и без съгласието на САЩ.

 

Опасенията на израелските съюзници

 

Сегашните тенденции в израелската политика няма как да не безпокоят съюзниците на еврейската държава. Особено тревога пораждат провокационните действия и крайно националистическите изказвания на новия израелски министър на националната сигурност Итамар Бен-Гвир, от крайнодясната партияя "Оцма Йехудит". Ще припомня, че именно той беше един от инициаторите на акциите в района на Шейх-Джарах, в резултат от които през май 2021 станахме свидетели на поредното изостряне в палестинско-израелските отношения, а и като министър действа по същия начин (през януари 2023 например, се появи в свещения за мюсюлманите комплекс "Ал Акса" в Йерусалим).

Някои смятат, че участието в правителството на представители на радикално-националистическия лагер влияие негативно на перспективите за подписване на нови мирни договори с арабските държави и, в частност, със Саудитска Арабия. Ако и преди Рияд оценяваше евентуалното установяване на дипломатически отношения с Израел като "репутационен риск", който може да ерозира позициите на страната в арабския и ислямския свят, установяването на официални контакти с едно толкова дясно и националистически израелско правителство прави този риск още по-голям. Самият Нетаняху се обявява за продължаване на процеса на нормализация и установяване на дипломатически отношения между Израел и Саудитското кралство (говори се, че за целта той е готов да предложи на Саудитите техен петрол да се транзитира по израелския тръбопровод Ейлат-Ашкелон). Нещо повече, в интервю за саудитската телевизия "Ал-Арабия", той заяви не само, че е заинтересован от подобна стъпка, но и че САЩ следва да потвърдят привързаността си към своите "традиционни партньори в Близкия Изток", включително Саудитска Арабия.

 

Палестинската политика на Нетаняху

 

Беше неизбежно, че новото правителство на Нетаняху ще се придържа към по-твърда реторика по палестинския вапрос, което вероятно ше ограничи допълнително и без това малкото възможности за диалог. Членовете му декларират, че ще се борят активно срещу тероризма и обвиняват предшествениците си, че не са реагирали достатъчно решително срещу него. Както показва случилото се през 2021-2022 обаче, политиката на Бенет/Лапид "икономика срещу сигурност", която включваше някои икономически облекчения (например, увеличаване броя на разрешенията за работа на палестинците), но в същото време и твърди действия срещу терористичните атаки, изглежда постигна определени резултати. Така, в обмена на удари между Сектора Газа и Израел през 2022 участва само "Ислямски джихад", докато ХАМАС, която на практика управлява сектора, остана встрани. Което несъмнено се отрази върху степента на изостряне на конфликта.

Ще припомня, че през миналата 2022 имаше значителен ръст на палестинския терор, с който не можа да се справи напълно дори операцията на израелските сили за сигурност "Вълнолом" на Западния бряг. Тази вълна, която бе следствие от цял комплекс фактори, включително запазването на статуквото, което не устройва палестинската страна и няма шансове да се промени в близко бъдеще, съществено повиши усещането за несигурност в израелското общество, което до голяма степен укрепи позициите на десните партии. Проблемът е, че крайните мерки, които биха могли да предприемат последните след като вече са на власт, само ще задълбочат, а няма да разрешат създалата се ситуация, провокирайки още по-голяма радикализация и на палестинците, и на израелците.

Предишното израелско правителство се опита да възстанови диалога с ръководството на Палестинската автономия (военния министър Бени Ганц се срещна с нейния лидер Махмуд Абас). Това не доведе до разрешаването на конфликта, както впрочем и политиката на предишните кабинети на Нетаняху. Що се отнася до незаконните израелски селища, действията на правителствата на Бенет/Лапид и на Нетаняху до голяма степен си приличат: "пълзящата анексия" на т.нар. "Зона С" на практика продължи, което с всяка изминала година намалява шансовете за създаване на пълноценна палестинска държава на Западния бряг. В това отношение сегашната управляваща коалиция ще действа още по-активно: заселническото движение е един от стълбовете на на политиката на "Ха-Цийонут ха-Датит", а еврейските заселници в "Зона С" формират гръбнака на нейния електорат. Именно този фактор в най-голяма степен ще препятства установяването на добри отношения между Израел и демократическата администрация на Байдън, както и с ЕС.

 

Отношенията с диаспората

 

Сред основните искания на дясно-религиозните съюзници на Нетаняху е премахването на точката от т.нар. Закон за завръщането, касаеща внуците. В програмата на партията "Ха-Цийонут ха-Датит" се твърди, че именно тя е създала "пукнатина в системата, позволяваща на хиляди неевреи да емигрират в Израел". Освен това, от известно време насам, ултраортодоксалните партии настояват да не бъдат признавани за евреи онези, които не са юдеи, в съответствие с юдейското религиозно право (Халаха). Първото искане ще засегне най-вече евреите, преселили се в Израел от бившия СССР, което вече провокира протестите на партиите, представляващи руските евреи. Второто пък касае американската еврейска общност (най-голямата в света), отношенията с която са изключително важни за Израел, включително в контекста на американско-израелските отношения. Значителна част от американските евреи са реформисти (37%) или консерватори (17%), докато ортодоксалните са малцинство (9%). Подобна стъпка не само би затруднила значително репатриацията на представителите на тази общност, но ще усили и взаимните противоречия между американските и израелските евреи.

Впрочем, Нетаняху вече обеща, че правителството му няма да налага подобни правила, т.е. Израел няма да стане "страна на Халахата", а ще си остане либерална държава. Истината е, че партията му "Ликуд" се придържа към доста по-умерена визия за отношенията между религията и държавата и поради това няма никакъв интерес да провокира сериозно обществено недоволство и съществени рискове за имиджа си на международната сцена.

 

Израелската ядрена стратегия

 

По принцип, не е задължително доминиращите теории и принципи, заложени в основата на ядрените стратегии и политики да са приложими към всички ядрени държави. От появата на фундаменталния труд на американския учен Бърнард Броуди "Абсолютното оръжие" (1946) насам, теориите на ядрената стратегия се концентрират върху концепцията за ядреното сдържане. В една своя статия, публикувана през 2020 в NATО Rewiew, директорът на Управлението на ядрената политика на пакта Джесика Кокс също се опира на тази концепция, изтъквайки, че ядреното сдържане продължава да е актуално и следва да се разглежда като основната философия на цялата политика в сферата на ядрените въоръжения.

В рамките на ядрената стратегия, сдържането, т.е. заплахата от осъществяване на съкрушителна атака, продължава да доминира над отбраната, като основен способ за защита на държавата. Затова големите ядрени сили, като Китай, САЩ и Русия, обичат да изтъкват този сдържащ ефект, демонстрирайки най-новите си ядрени технологии. Въпреки това, тази доминираща теория за ядрената стратегия, често изглежда прекалено концентрирана върху големите ядрени държави и баланса между тях. Дали обаче, тези принципи са приложими към всички ядрени играчи, включително регионалните?

Израел е шестата поред държава член на т.нар. "ядрен клуб". Израелското правителство никога не е признавало или отричало официално наличието на ядрен потенциал, т.е. придържа се към политика на "преднамерена ядрена двусмисленост", поради което анализаторите са принудени да използват неизраелски източници по темата. В тази връзка, разсекретеният меморандум от юли 1969 на тогавашния съветник по националната сигурност Кисинджър, адресиран до президента на САЩ Никсън и касаещ израелската ядрена програма съдържа интересни данни.

Основният проблем е, че по онова време Вашингтон е бил наясно, че Израел (макар и да не го признава) вече е създал някакъв ядрен потенцил, което би могло да ескалира несигурността в Близкия Изток и да повиши напрежението между САЩ и СССР. Това, което прави меморандума особено интересен е, че той дава частично обяснение за двойнствената ядрена политика на Израел. Официално, САЩ се обявяват против израелската ядрена програма, но тъй като вече е твърде късно тя да бъде изцяло предотвратена, Кисинджър предлага израелците да бъдат убедени (включително с обещания за доставка на американски самолети "Фантом") да не обявяват публично, че разполагат с ядрено оръжие и дори съветва еврейската държава да подпише ДНЯО, тъй като в договора има достатъчно "вратички" за да може тайно да продължи да развива програмата си (както е известно, в крайна сметка, Израел отказва да подпише ДНЯО).

Истината е, че еврейската държава се ориентира към ядрените технологии, още от създаването им, тъй като лидерите и са твърдо убедени, че ядреният военен потенциал е необходим за гарантиране оцеляването и сигурността на страната. Това се потвърждава и от разсекретения доклад на Канадския съвет за отбранителни изследвания от 1964, в който се цитира тогавашният шеф на израелския Генерален щаб Цви Цур, изтъкващ необходимостта Израел да създаде "ново оръжие". Но, ако сдържането на враждебно настроените към еврейката държава нейни арабски съседи е основната цел на израелската програма за създаване на ядрено оръжие, защо Израел решава да следва т.нар. политика на ядрена двусмисленост (т.е. нито да признава, нито да отрича, че разполага с ядрено оръжие)? Вместо това, страната би могла да максимизира този сдържащ ефект, ако осъществи публични изпитания или пък официално признае наличието на собствен ядрен арсенал. Тоест, оказва се, че доминиращите теории и принципи, заложени в основата на ядрените стратегии и политики, не са задължителни за всички ядрени държави. Вместо да признае открито ядрения си оръжеен потенциал, като по този начин максимизира неговия сдържащ ефект, Израел съзнателно предпочита политиката на ядрена двусмисленост, макар че тя е в разрез с логиката на теорията за ядрената революция. Разсекретеният меморандум на Кисинджър от 1969 дава отговор на този въпрос и показва, че възприетата от израелците политика на ядрена двусмисленост позволява на Израел и САЩ да продължат безпрепятствено да развиват "специалните" си отношения, които вероятно биха пострадали, ако еврейската държава открито бе заявила, че разполага с ядрено оръжие.

 

Проблемите пред Нетаняху

Според редица анализатори, поредното (трето) завръщане на Бенямн Нетаняху във властта доказва, че мнозинството израелски граждани, както и елитът на страната осъзнават, че светът е изправен пред небивала по мащабите си "политическа буря", в която могат да оцелеят само решителните, твърди и силни играчи. А Нетаняху е именно такъв.

Израелският премиер е изправен пред необходимостта да реши редица изключително сложни въпроси, за което му е необходима подкрепата и лоялността на неговите съграждани. Сред тези проблеми е и въпросът за балансирането на Израел между Запада и останалия свят. Свидетели сме на усилващ се натиск по въпроса за доставките на въоръжения за Украйна, както и за официалното присъединяване на страната към "антируския фронт", но Нетаняху е наясно и, че за Израел би било по-добре да се придържа към условен неутралитет, концентрирайки се върху решаването на собствените си проблеми, както го правят неговите арабски съседи и Турция например. Неутралитетът и балансирането им позволяват да печелят, а от това се нуждае и израелската икономика, която все още не е преодоляла напълно последиците от пандемията от Covid-19 и политическата криза.

Въпросите, свързани с "иранската заплаха", са сред факторите, около които се формира както външната политика, така и политиката за сигурност на Израел. В тази връзка, неотдавнашната ескалация също свидетелства, че правителството на Нетаняху може да активизира военното противопоставяне с Техеран. Вероятността от пряк военен сблъсък между двете страни нараства, но в същото време се вижда, че и двете не са готови за това. Което дава основание да се прогнозира ескалация на алтернативните видове противопоставяне и хибридните войни в региона. От друга страна обаче, ситуацията в различни части на света все повече се доближава до "точката на кипене", а процесът на формиране на нов световен ред и формулирането на нови международни норми и правила представлява благодатна почва за потенциален пряк въоръжен сблъсък.

А да не забравяме, че и палестинският проблем продължава да е безкрайно далеч от решаването си. Опитите на Вашингтон да "помири" Израел с арабските държави, не спомагат особено за това и "Авраамическите споразумения" също го потвърждават. Арабските маси продължават да не приемат самото съществуване на еврейската държава и не подкрепят нормализацията, ако не е съпроводена с окончателното разрешаване на палестинския въпрос. Само че всяко такова решение, което да е приемливо за обикновените араби, априори не би било в интерес на Израел. С идването на власт на "най-дясното" досега израелско правителство, начело с Нетаняху, ситуацията се влошава, а пред гарантирането на обществената сигурност възникват все повече въпроси. Сегашните упрявляващи най-вероятно ще продължат политиката на разширяване на еврейските селища, както и натиска върху палестинската съпротива.

Именно тези въпроси, наред с различните предизвикателства пред външната и вътрешна политика, ще трябва да решава правителството на Нетаняху. За да вземе нужните решения обаче, то се нуждае от консолидирането на силата и властта в ръцете на управляващата коалиция и тъкмо в това е и основната цел на лансираната от него правна реформа. Тя би трябвало да премахне пречките пред реализацията на политиката на правителството, но би могла и да ерозира крехката система от сдържания и противотежести вътре в страната и да доведе до установяването на авторитарна политическа система, с чиито ценности няма да бъдат съгласни мнозина граждани на Израел. Впечатляващите по мащабите си протести срещу реформата го доказват. В крайна сметка, управляващата коалиция, начело с "Ликуд", най-верояно ще успее да осъществи набелязаните реформи, макар и не в радикалната им форма, обявена от правосъдния министър Ярив Левин. При всички случаи обаче, Израел се нуждае от промени за да стане част от формиращия се нов световен ред.

(Не)възможната война с Иран

Макар че твърдението на американския министър на отбраната Лойд Остин за "много висока вероятност от военна операция на Израел в Иран" изглежда не бе оценено подобаващо от големите световни медии, то всъщност е много показателно. На първо масто, Остин даде тази прогноза след срещата си с израелския премиер Нетаняху през март, т.е. информацията му е "от първа ръка". Ще припомня, че самият Нетаняху заяви, че се е върнал на власт "за да не допусне превръщането на Иран в ядрена държава". А предвид решителния характер на израелския премиер, това едва ли са просто думи.

На второ място, шефът на Пентагона очерта сценария на предстоящия конфликт в Близкия Изток: "Съмняваме се в реалността на сухопътната фаза, но най-вероятно ще бъдат нанесени ракетни и бомбени удари по обекти в Иран". Не може да твърди, че Лойд Остин сам е измислил този сценарий, защото досега Израел винаги е информирал предварително Вашингтон за военните си планове. Възниква обаче закономерният въпрос, защо американският министър информира света, включително и Техеран, за израелските намерения? Възможните обяснения са две. Можем да предположим например, че в Пентагона наистина искат да пресекат натрапчивото желание на Нетаняху да удари Иран. И, тъй като не е успял лично да убеди израелския премиер по време на преговорите, Остин е решил да провали ефекта от внезапността на израелската атака.

По-правдоподобна обаче изглежда хипотезата, че самият Вашингтон иска да тласне Израел да атакува иранските ядрени обекти, а и не само ядрените. При подобно развитие, вероятно биха били поразени и средствата за доставка на ядреното оръжие, както и системите за противоракетна отбрана. На срещата си с Нетанаху Остин заяви, че "САЩ никога няма да позволят на Иран да притежава ядрено оръжие". Предвид информацията на МААЕ (която до голяма степен се контролира от САЩ), че Иран "е постигнал 84%-но обогатяване на уран", Израел има достатъчно сериозен повод за незабавни действия. Защото, ако се вярва на експертите, на иранците им остава да дообогагят урана само с още 6% за да пристъпят към практическото създаване на ядрена бомба.

Тоест, думите на Нетаняху, че "ако световната общност не попречи на Иран да се сдобие с ядрено оръжие, ще избухне ужасна ядрена война", само потвърждават готовността на Израел да действа радикално. В началото на март, в интервю за опозиционната иранска медия Iran International, Нетаняху подчерта, че "Европа и САЩ най-сетне осъзнаха каква опасност представлява Иран за целия свят". Според израелския премиер, "ядрената програма на Техеран е достигнала червената линия", а самият той не приема тезата на шефа на МААЕ, че нападението срещу който и да било ядрен обект е "нарушение на международното право". С други думи, Нетаняху изглежда вече е получил негласна подкрепа от основните европейски лидери относно своите военни планове. Можем само да гадаем, какво им е предложил в замяна израелският премиер, но не бива да се изключва, че то е било свързано с евентуална военна помоща за Украйна от страна на Израел.

Тоест, изглежда, че този път Израел действително е готов да атакува Иран и обратното броене за това вече е започнало. Прозорецът на геополитическите възможности за еврейската държава може всеки момент да се затвори, а при положение че Съветът за сигурност на ООН е блокиран заради войната в Украйна и повечето международни институции демонстрират отчайващо правно безсилие, Нетаняху може да сметне, че ръцете му са развързани.

Още повече, че на Израел действително се налага да бърза. Споразумението за нормализация на отношенията между Саудитска Арабия и Иран, както и сериозното подобряване на политическия диалог между Техеран и ОАЕ, ограничават периметъра на логистичните възможности за евентуална израелска операция. Ще припомня, че

според бившия израелски премиер Яир Лапид, споразумението между Техеран и Рияд е "пълен и опасен провал за израелската вънщна политика". Според него, то е крах на регионалната отбранителна "стена", която Израел започна да изгражда срещу Иран.

Предвид факта, че в хипотетичната атака срещу Иран ще участват най-вече военновъздушните сили, те вече имат доста ограничен брой маршрути за незабележимо придвижване към Иран (през Йордания и Ирак). Предищните маршрути, които експертите посочваха като най-подходящи - през Саудитска Арабия, Бахрейн или ОАЕ, вече не изглеждат безопасни.

Друг важен фактор, принуждаващ правителството на Нетаняху да бърза, е вътрешната нестабилност в Израел. Ще припомня, че само на 11 март на улиците в страната излязоха половин милион души за да протестират против съдебната реформа на кабинета, а Нетаняху заплаши да уволни военния министър Йоав Галант, призовал за замразяване на плана за реформата (няколко дни по-късно, премиерът все пак спомена, че би могъл да я отложи). Тоест, за да сплотят нацията, управляващите се нуждаят от традиционния външен враг и от поредна победоносна война.

Освен това, Израел следва да се съобрази с бързото развитие на иранския военен потенциал. През февруари, властите в Иран демонстрираха пред местни медии първата в страната подземна военновъздушна база, способна да приема всички видове изтребители и дронове. Освен това, Техеран обяви, че срокът на оръжейното ембарго, забраняващо закупуването на конвенционални въоръжения е изтекъл и страната вече може да купува неограничени количества от съюзниците си. Тоест, вместо незначителен локален сблъсък, атакувайки Иран, Израел рискува да провокира разрушителен регионален конфликт.

Някои изводи

Не бива да се очакват съществени промени, в резултат от идването на власт на новите и връщането на старите партньори на Нетаняху. Като цяло, дяснорелигиозните партии са фокусирани в много по-голяма степен върху вътрешнополитическия дневен ред и смятат външнополитическите въпроси за второстепенни. От друга страна обаче, те могат да вземат решения, които да повлияят негативно на отношенията на Израел както с международните му партньори, така и с еврейската диаспора.

В същото време, за самия Нетаняху и партията му "Ликуд", външнополитическите въпроси са от специално значение. За това говори, в частност, и позоваването на успешните му отношения със световните лидери по време на последната избирателна кампания. Тоест, можем да предположим, че той няма да позволи на партньорите си да вземат решения, вредящи на имиджа на Израел на международната сцена и ще продължи до голяма степен да определя самостоятелно външнополитическите приоритети на страната.

Сред ключовите предизвикателства за сигурността на Израел си остава иранската ядрена програма, с която той планира да се бори с всички достъпни му средства. Замразяването на преговорите за възобновяването на СВПД напълно устройва Нетаняху: мнозина представители на израелския елит многократно са заявявали, че условията на "ядрената сделка" не са добри и на практика не ограничават възможностите на Техеран да развива ядрените си технологии, които би могъл да използва за военни цели. В същото време опасенията на Израел във връзка с действията на Иран в подкрепа на неговите "проксита" в региона въобще не са изчезнали.

Тоест, основният курс на еврейската държава няма да се промени: защитата на собствените стратегически интереси, гарантирането на сигурността и създаването на взаимноизгодни контакти с всички държави, които са готови за това. САЩ ще си останат основния стратегически партньор на Израел и това ще продължи да е в основата на политиката на всяко израелско правителство. Приоритет ще бъде и по-нататъшното развитие на контактите с регионалните играчи и опитите да се разшири кръгът от аребски държави, с които страната поддържа дипломатически отношения. Що се отнася до палестинско-израелския конфликт, няма никакви шансове за разрешаването му. По европейското направление можем да очакваме известно остъпление от политиката на Яир Лапид за подобряване на отношенията с ЕС, като цяло, и връщане към курса за укрепване на връзките с отделни десни правителства и партии в Европа. За това ще способства и съставът на сегашната управляваща коалиция. В същото време ще бъде запазен мултивекторният характер на израелската външна политика и развитието на връзките с големите играчи извън региона.

 

* Български геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.2 2024