Потенциалът за промяна във вътрешната система на Русия и нейната външна политика: поуки от края на студената война

От прилагането на Доктрината „Труман“[1] през 1947, която диктува, че САЩ имат глобална отговорност да се съпротивляват на комунизма до реформите на Перестройката[2], които предвещават края на Съветския съюз, опасенията, продиктувани от двуполюсната борба между Изтока и Запада са доминиращи при формирането на вътрешната и външната политика на Москва.

В продължение на 45 години, raison d'être[3] на Кремъл е развитието и прогреса на световната комунистическа революция. Вследствие на промените в рамките на само две години - между 1989 и 1991, внезапно се слага край на тези идеи и цели. Предстои създаването на нов световен ред за човечеството, водещ до края на историята[4].

Идеалистичната визия за новия световен ред след 1989, прокламирана от либералните историци, не успя да се материализира. Отношенията между Запада и Русия, която наследи както мястото в Съвета за сигурност на ООН, така и ядрения арсенал на СССР, се влошиха значително през ХХІ век.[5]

За привържениците на термина Реалполитик[6] краят на Студената война и последващият антагонизъм между Русия и Запада са нормална част от вечната Хобсова война на всички срещу всички[7], която международната система налага на държавите.[8] В тази вечна борба не съществуват поуки, които могат да бъдат извлечени, тъй като желанието на силните да доминират над слабите е налично във всяко историческо събитие. Периодът след Студената война е само още един момент от вечната борба за власт.

И все пак краят на Студената война се различава значително от останалите международни споразумения, тъй като не е събитие, случило се на определена дата, а процес, претърпял своето развитие във времето. За разлика от прекрояването на международната система в други интервали от историята - като например след Наполеоновите войни[9] или Първата световна война -няма договор, който да дефинира параметрите на международните отношения след Студената война. Не съществува аналог на Виенския конгрес[10] или Версайския договор[11] поради факта, че СССР не е загубил Студената война, а е претърпял реформа, приключвайки борбата мирно, без наличието на военен конфликт. Русия и Западът бяха оставени да възстановят свободно и без споразумение отношенията си, подкрепени обаче от коренно различни наративи за края на Студената война.

Реалистичен контрааргумент: не могат да бъдат извлечени поуки от края на Студената война

Реалистите[12] свързват генезиса и края на Студената война с вечната борба за власт в международната система. Поради това не могат да се извлекат поуки от края на Студената война за Русия, тъй като всички държави са рационални участници, които реагират на баланса на силите в рамките на международната система по един и същ начин. Както заключават политолозите Доналдсън, Ноги и Надкарни в своето изследване за външнополитическия елит на Кремъл: „Външната политика на Русия—независимо дали в нейната царска, съветска или демократична форма—е израз на относително фиксирани геополитически реалности“.[13]

Студената война и всеки условен исторически период от тази вечна борба за господство не могат да послужат на нито една конкретна държава като урок по външна политика, тъй като всяка държава реагира на наложените дисбаланси на силите ѝ по същия начин, по който биха го сторили и останалите рационални участници. От своя страна, вътрешната политика на отделните държави е функция на по-висшата и приоритетна международна политика. Съответно, държавите биха потиснали прогресивните реформи у дома при наличие на екзистенциални заплахи в чужбина. В руския контекст това се отразява от етатистката[14] доктрина, описана от Андрей Циганков, която подчертава способността на държавите да поддържат социалния ред като жизненоважна предпоставка за поддържане на сигурността.[15]

През втората половина на ХХ век екзистенциалната заплаха за Съветския съюз идва от Съединените щати. След Ялтенската конференция[16] и стартиралите дискусии между Москва и Вашингтон по въпросите за териториалната опека в резултат на победата на Съюзниците във Втората световна война, двете световни сили бързо налагат дипломатическия тон относно новия международен ред. Скоро става ясно, че е много вероятно да се стигне до сблъсък между двата идеологически блока. И въпреки, че не се стига до война между двете Велики сили, те се оказват въвлечени в непрекъснат процес на балансиране в рамките на т.нар. „студен“ конфликт, продължил до разпадането на СССР през 1991.

Реалистите обясняват този процес чрез баланса на силите в международната система. Поради факта, че в световен мащаб липсва Левиатан[17], международната система се базира на анархия.[18] Това не означава, че войната трябва да се подразбира като conditio sine qua non[19] за международните отношения, но рискът от война винаги съществува и в даден момент може да бъде материализиран. Проблемът на международната политика е, че стъпките, които дадена държава предприема за да повиши сигурността си, задължително се тълкуват от съперниците и като антагонистични.[20] Усилията на тази държава да намали усещането за заплаха и да обезпечи сигурността си дават сигнал на други играчи, че също трябва да предприемат мерки за изравняване на баланса спрямо въпросната държава.[21] Процесът на генериране на напрежение, конфликтност и непрекъснати компенсаторни мерки достига своя връх с придобиването на ядрени оръжия и от Москва, което води до усещане за постигнато равновесие в двуполюсната борба. Въпреки че цената на конфликта бележи експоненциален ръст, цялостната картина има и други аспекти. Идеята да се поддържат конкурентни отношения със САЩ при разклатени икономически основи на управлявания от държавата комунистически режим, се оказва неустойчива в дългосрочен план.

Според Уилям Уолфорт, Михаил Горбачов и неговите апаратчици ясно осъзнават, че страната им е „в дълбока криза, вследствие на системен упадък“.[22] Логиката на реалполитиката предоставя на Кремъл избор между три основни стратегии:

• - „да атакува“, за да обърне посредством превантивна война хода на продължаващата разруха;
• - „да се закрепи“ и да запази статуквото възможно най-дълго; или
• - „да се успокои и отстъпи“, за да се даде възможност за вътрешни реформи, които биха съживили СССР.

Двуполюсната система от Студената война е силно „изкривена“ в полза на САЩ и поради това, от реалистична гледна точка, рационалният отговор на упадъка се оказва успокояването и отстъпването на СССР. Горбачов се съгласява с този избор. Последвалата перестройка, е в пълно съответствие с реалистичната логика – всички промени в поведението на държавата са следствие от адаптирането към относителната власт.

В хода на преустройството на политическата система и икономика на Съветския съюз се стига до деескалация на Студената война. Следващата картина, която реалистите представят за епохата след Студената война, е на хегемония на САЩ и подчинение на Русия. Въпреки наследения ядрен арсенал, огромна територия и значителни природни ресурси от важно стратегическо значение, държавата-наследник на СССР – Русия, бе принудена да започне адаптирането си към еднополюсния свят. Разбира се, системният упадък не може да бъде обърнат за една нощ.

Задушавана от хаоса на посткомунистическия преход, Русия позволи на Запада да използва относителната ѝ слабост и да преначертае в своя полза архитектурата на европейската сигурност. Това стана възможно посредством две разширения на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), обхващащи територии в Прибалтика, принадлежали преди това на СССР. По този начин НАТО засили присъствието си  в близост до  Москва.

Турбулентността от 90-те години на ХХ век породи руския ревизионизъм. Русия възстанови властта си в ерата на Владимир Путин. Бумът на суровините в началото на ХХІ век и позволи да придобие по-значима роля в международните отношения. В края на 2010 Русия се превърна в опозиционна сила на Запада. След като президентът Путин успя да въведе вътрешен ред и да възстанови способностите на руската държава, настъпи промяна – Русия успя да се противопостави и да балансира влиянието на Западния блок. Реалисти като Стивън Уолт твърдят, че „отношенията между САЩ и Русия се влошиха значително, тъй като американците многократно пренебрегнаха руските предупреждения и засегнаха изключително важни интереси на Москва“.[23]

Този наратив за външната политика на Русия след 1993 се основава единствено на политика на грубата сила. Няма място за поуки от Студената война, тъй като международната политика следва логика, разкъсвана от идеите. От първостепенно значение е материалната сила на държавите. Необходимостта от приспособяване се приписва на страната, намираща се в политическа и икономическа криза - Съветския съюз. Неговата държава-наследник продължава тази адаптация, докато достига позиция на относителна сила, от която може да ревизира международния ред, който Западът упорито се опитва да ѝ наложи.

Въпреки това, третирането на края на Студената война само като балансиращ акт от страна на Съветския съюз омаловажава значението на идеите, развити в Москва и Вашингтон за значението на този монументален преход. Асиметричният край на Студената война оставя траен спомен в руската колективна психика. Ролята му за разбирането на по-нататъшна външна и вътрешна политика на Русия е ключова и създава предпоставки както за ревизиране на международните отношения на страната, така и за изследване на потенциала за промяна на системата отвътре. 

Изходът от Студената война е белязан от последващо влошаване на отношенията между Русия и Запада и дава почва за развитието на персоналистичната автокрация на Владимир Путин. Преходът след Студената война не бе наложен насила. Той предостави възможност за създаване на нов световен ред[24], но възможността беше пропиляна поради различните интерпретации относно значението на тази колосална промяна. Победата на Запада над държавата-наследник на СССР не може да се сравни с тази над Наполеонова Франция  или Нацистка Германия, но липсата на споразумение след Студената война има своите последствия – три десетилетия по-късно либералната мечта на историцизма[25] за край на историята остава далечна утопия.

Поуки от края на Студената война за външната политика на Русия

След разпадането на СССР Русия, в качеството си на държава-наследник, трябва да определи нови стратегии на външната си политика. Теориите за международните отношения предлагат различни аспекти. Реализмът твърди, че в преследване на своите интереси държавите се опитват да натрупат материални ресурси и, че отношенията между тях се определят от относителните им нива на власт. Това ниво на власт зависи от военните, икономическите и политическите възможности на държавата. Според един от значимите представители на  социалния конструктивизъм в областта на международните отношения – Александър Вендт, „Материалните възможности като такива не обясняват нищо –  техните ефекти предполагат структури на споделени знания, които варират и които не могат да бъдат сведени до способности”.[26] В този аспект конструктивизмът[27] демонстрира своята полезност, като посочва, че никоя държава не притежава стабилна идентичност, произтичаща само от материална мощ.

Историята на всяка държава е белязана от своеобразни напрежения и сблъсък на идентичности, доминиращи в различните исторически периоди. Русия не е изключение от това правило. Според политолога Андрей Циганков, съществуват три исторически варианта за определянето на отношенията на Русия с външния свят, като и трите са били възможни стратегии за новосъздадената през 1991 година държава.[28]

Първо, етатистката школа отразяваща реалистичния подход, според който се предполага, че руската външна политика е отговорила на геополитическата реалност, съсредоточавайки се върху икономическата и военната си мощ, а не върху ценностите. Както твърди Йосиф Сталин, „историята на Русия е непрекъснат побой, който тя е претърпяла поради своята изостаналост“.[29] Така Сталин оправдава силовата политика, необходима за сигурността и защитата на Русия и СССР.

Второ, западната школа – традиция, която може да бъде проследена назад във времето до Петър Велики, чието възприятие за Русия е като за част от европейското семейство. По отношение на външнополитическото мислене тази школа подчертава сходството на Русия със Запада, който от своя страна етноцентрично се възприема като най-прогресивната цивилизация в света.[30] Идентифицирането с ценностите на Просвещението за свобода и равенство предполага, че действията на Русия на международната сцена трябва да бъдат водени от стремежа ѝ да подражава на Запада.

Трето, цивилизационната школа, според която руските ценности винаги са били различни от тези на Запада. Представителите на тази школа действат в международното пространство предизвикателно спрямо ценностната система на Запада и настояват за културното превъзходство на Русия. Школата се самоопределя като антитеза на Запада и обяснява външната политика на Русия като противодействие, продиктувано от историческия стремеж за проектиране на собствен алтернативен светоглед.[31]

Всяка от тези мисловни школи предоставя модел, който руските лидери биха могли да следват. По време на Студената война комунистическата идеология маскира суровата реалполитика, еквивалентна на етатистката школа. Дискредитирането на комунистическата революция означава, че до 1991 марксистко-ленинската идеология има ограничено влияние върху външната политика на Русия[32] и поради това, тя би могла да се базира на всяка от трите исторически школи, описани от Циганков.

Реалистите приемат, че реформите на Горбачов са продиктувани от дълбоката криза в СССР. Алтернативен начин за тълкуване на тази промяна е разглеждането действията на Горбачов от гледна точка на Западната традиция. Именно този подход  дава обяснение на факта, че с ангажимента за реформи се заема Михаил Горбачов, а не предшественика му Юрий Андропов. Според Горбачов, перестройката е средство за връщане на Русия към „общия европейски дом“[33]. Тоест, Горбачов се вписва в западния модел, определен от Циганков. Краят на Студената война се оказва монументално събитие, в резултат на което либерализмът и демокрацията би трябвало да завладеят руското политическо тяло[34]. Но в наши дни Русия все още изглежда далеч от идеалистичния общ европейски дом, към който Горбачов се стреми през 90-те години на ХХ век.        

Според проучвания[35], изследващи популярните идентичности, които политическите елити използват за обосноваване на външната политика, дискурсите, артикулирани от тях, емпирично позиционират Русия спрямо Европа по следните три различни начина:

• „Русия като Европа“;
• „Русия като част от Европа“; и
• „Русия като алтернатива на Европа“.

Първият дискурс наподобява този на западната култура, вторият предполага, че Русия е просто голяма, прагматична европейска държава, която трябва да действа според Реалполитик, а третият противопоставя руската история като алтернатива на Запада.

Как да си обясним защо западната идея за руската външна политика не надделя? Отговорът се крие в асиметричния край на Студената война. Наследникът на Горбачов в новата руска държава е Борис Елцин, който също е прозападно ориентиран. Първоначално Русия показа желание да бъде интегрирана в институции като Световната търговска организация[36] и страните от Групата на седемте  (Г-7).[37]

Търсенето на нова идентичност от Русия е предпоставка за интеграция със Запада, но тази визия не успява да се материализира. Причината може да се търси в различните интерпретации за края на Студената война. А може би най-важният аргумент е настойчивостта на НАТО за присъствие на Балканите през 90-те години на ХХ век. След разпадането на Югославия през 1991 Борис Елцин е поставен в трудна ситуация. Утвърждаването на независимостта на Хърватия и Босна води до стълкновения между хървати, сърби и мюсюлмани, най-интензивните от които се случват в Босна. Русия и Западът временно се оказват на противоположни страни в тази борба. Подкрепата на Русия е за славянския и съюзник Сърбия, докато Западът застава на страната на "жертвите на етническия конфликт". Първоначално Елцин си сътрудничи със Запада и разрешава санкции и ограничени въздушни удари от страна на НАТО през 1995, чрез Съвета за сигурност на ООН. Това дава доказателство за гравитационното привличане на западната школа през този период. С ескалирането на конфликта през 1999 обаче, НАТО взема едностранно решение да се намеси в Косово, за да защити етническите албанци. Този път липсва одобрението на Съвета за сигурност на ООН. Както заключава Венсан Пулио, „ако агресията на НАТО изглеждаше просто като пропаганда, наследена от Студената война, намесата в Югославия се превърна в проява на нейната валидност“.[38]

Проблемът за Русия, като цяло, не е свързан толкова със самата намеса, колкото с легитимността на институциите, които я улесняват. Москва подкрепя по-силната роля на Съвета за сигурност на ООН и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, а не на НАТО. В исторически план НАТО е военен съюз, създаден, за да предотврати съветската експанзия в Европа и потенциални атаки.[39] От гледна точка на Кремъл, НАТО се използва като инструмент на американската власт по начин, подобен на Студената война – като опит за предефиниране архитектурата на сигурността за нова глобална ера. Поради тази причина отношенията на Русия със Запада не можаха да бъдат възстановени. Управлението на Елцин още веднъж затвърди мнението, че Русия няма да бъде третирана като равностоен партньор в ерата след 1989, тъй като Западът се отнася и действа като победител в Студената война.

Русия е третирана като победената сила в Студената война в момент, когато нейните лидери се опитват да постигнат интеграцията ѝ със Запада. Косвеният ефект на събитията в Косово е „превръщането на Русия в подчинен играч в правилата на играта след Студената война“.[40] Изходът от Студената война трябваше да заличи тази неравностойна динамика в отношенията на Русия със Запада. Това се проявява чрез използването на НАТО като водеща институция за сигурност след Студената война в Европа. Кризисните времена в периферията на Европа безспорно изискват бърза реакция, но както Селест Валандър заявява, „НАТО разполага с общи активи за координиране на военни действия, които не са специфични за двуполюсната борба“.[41] Това обяснение само по себе си не е достатъчно, тъй като НАТО претърпява разширение през 1997 и 2003. Първата вълна на разширяване включва членството на бившите държави от Варшавския договор[42] - Полша, Унгария и Чехия. Втората вълна включва бившите съветски държави - Естония, Латвия и Литва, заедно със съюзниците от Студената война – Словения, Словакия, Румъния и България. В крайна сметка експанзията не отговаря на публичния наратив за отбранителен съюз. По-съществените и критични въпроси, които трябва да се зададат, са следните:

• Защо разширяването на НАТО бе избраната политика?; и
• Защо до 1999, осем години след първоначалните конфликти на Балканите, липсва приобщаваща институция за сигурност, в която Русия да може да участва, без наследството на Студената война да е надвиснала над нея?

На тези два въпроса, свързани със световния ред след 1989 не може да се отговори без позоваване на асиметричния край на Студената война. Самочувствието на новосъздадената руска държава от 90-те години на ХХ век постави началото на нейната изолация, защото тя не се възприема като победена сила, а като важен партньор в деескалацията на двуполюсната борба чрез мирни средства. Следователно неуспехът да се създаде приобщаващо споразумение след 1989 се крие в идеите за значението на Студената война. Управлението на Елцин бе пропиляна възможност за отношенията на Русия със Запада, породена от развитието на триумфалистките наративи на САЩ за Студената война. Москва не бе третирана с достойнство и уважение, а като победена сила. В резултат на това международната система след 1989 не бе възстановена чрез култура на сътрудничество, а чрез култура на антагонизъм, в която сигурността на Запада се постига за сметка на сигурността на Русия.

Крайната игра с нулев резултат[43], водена от Запада, се основава на идеи, заобикалящи изхода на Студената война. А урокът за външната политика на Русия е, че неравностойното положение, произтичащо от различните наративи за значението на този преход, създава нестабилна основа за епохата след Студената война. Западната идея не успя да триумфира нито във външната политика на Русия, нито във вътрешната ѝ система. На тази тема ще се спра по-долу.

Промените във вътрешната система на Русия

Мястото на Русия по отношение географската карта на Европа има дълга история.[44] Европа - а след 1945 Западът, се оформят до голяма степен на базата на взаимното разпознаване.[45] Без Русия вероятно щяхме да говорим за европейска цивилизация или, в епохата на Pax Americana[46] – за евроатлантическа цивилизация. Русия е съществена, но различна част от Европа и Запада, като цяло.

Политологът Вячеслав Морозов твърди, че Русия се е оказва в подчинена позиция в рамките на нормативния ред, доминиран от Запада. Тя не успява да постигне интернализация в нормите на съществуващата международна система, тъй като не може да се идентифицира напълно с тях. При създаването на системата след 1945 Съветския съюз е на противоположната страна в двуполюсната борба. След края на Студената война държавата-наследник на СССР няма възможност просто да се влее в съществуващите институции.[47]

Съществената разлика, в сравнение с други международни споразумения - като например тези след края на Първата или Втората световна война - е, че Студената война е загубена само идеологически. Поради това за Русия, след края на двуполюсната борба, е трудно да се подчини на нормативен световен ред, на който се противопоставя повече от 70 години. Обратно на Русия, за Запада победата в Студената война е както идейна, така и материална. Капиталистическият модел бележи своя триумф. Липсва рестартиране на международната система поради загубата на идеологическата борба от страна на Съветския съюз.

При опити на други държави - като Китай например - да оспорят евроцентричния западен международен ред, те могат да произведат независими идеи за глобалната политика. Техните идентичности не са конституирани чрез историческа принадлежност към Европа. Двусмислените отношения между Русия и Запада, които комунистическият опит допълнително проблематизира, дават знак, че и Русия може да демонстрира подобна независимост.

Посткомунистическите държави от Източния блок откриват, че е много по-лесно да се позовават на идеята за завръщане към Европа и Запада, като развиват нови идентичности в противовес на тяхното авторитарно минало. Различните наративи за края на Студената война обаче, поставят руската идентичност, която исторически се определя чрез взаимното разграничаване със Запада, в несигурна позиция. За Русия става невъзможно да се противопоставя на Запада, защото Студената война е приключила. В същото време, поради асиметричния край на двуполюсната борба Западът не почувства необходимостта да преосмисли международната система, в която на Русия бе отредена подчинена позиция.

Моделът на либералната демокрация, който краят на историята уж предоставя на Москва, не може просто да се добави като продукт от списъка на западните идеали. Заплашителното авторитарно минало, което други посткомунистически държави използваха, за да оправдаят реформите, не бе приложено в държавата-наследник на СССР, тъй като за нея липсва възможността за освобождаване от това авторитарно минало по същия начин.

„Завръщането в Европа“, отварящо членство в институции като НАТО и ЕС, не стои като реална опция пред Русия. Тези институции трябваше да бъдат преосмислени по начин, който да даде възможност за глас на Русия, но това не се случи заради триумфалистката интерпретация на Запада след края на Студената война, която не гарантираше никакви отстъпки на Русия. Това направи посткомунистическия преход на Русия различен от този на другите страни от Източния блок. Докато условията, при които демокрациите се провалят или процъфтяват са сложни, двата най-успешни демократични прехода в историята са тези на Германия и Япония – две идеологически и материално победени сили след Втората световна война. Двете страни разработват нови силни национални идеали, в съответствие със западния либерален капиталистически световен ред. Русия през 1989 не е в същото положение, защото политическото тяло не се възприема като победено. В същото време Западът не успя да насърчи евроатлантическия идеал в руското общество, тъй като разви откровено триумфалистки наратив за двуполюсната борба.[48]

Според Стивън Фиш, „асиметричният край на Студената война не доведе директно до „златния стандарт на съвременните автокрации“, а по-скоро опетни в достатъчна степен западната идея за Русия и предостави на Владимир Путин дискурсивните инструменти за обединяване на руските национални интереси с необходимостта да поддържа своето управление“.[49] Размиването на границите между вътрешната и външната политика на Русия е илюстрирано от анексията на Крим от Руската федерация[50].

Централната теза на Ричард Сакуа е, че „кризата в Украйна ескалира поради множеството центрове на власт, оспорвани наративи и различни разбирания за природата на световния ред след Студената война“.[51] Майкъл Макфол допринася за това обяснение, като предполага, че „анексирането на Крим може да се корени в „непостоянния авантюризъм“ на Владимир Путин“.[52] Анексирането позволява на Путин да се представи като защитник на руските интереси, докато продължителното му полудемократично управление все повече се превръща в персоналистична автокрация. Това се осъществява чрез манипулиране на наратива около анексирането на Крим от страна на контролираните от Русия държавни медии, потвърждавайки прагматизма на Путин, като например в разпространяването на истории за статута на етническите руснаци в Украйна.[53] Подобно управление на медиите се оказва все по-необходимо, особено при завръщането му за трети президентски мандат след тандемокрацията Медведев-Путин[54], организирана съвместно с Дмитрий Медведев.[55]

Не твърдим, че асиметричният край на Студената война постави Русия в курс на сблъсък със Запада, който завършва с анексирането на Крим от Русия. Напротив, този аргумент няма да е в съответствие с реалността на международните отношения в постсъветското пространство. Считаме, че през последните тридесет години съществуваха много възможности за разведряване на отношенията между Запада и Русия.[56] Един от най-красноречивите знаци за това бе подаръкът от страна на държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън към руския външен министър Сергей Лавров, връчен му по време на втората администрация на Барак Обама през 2009 година, а именно – бутон за „рестартиране“, като символичен сигнал към света.[57]

Опитите за détente[58] приключват с анексията на Крим от Руската Федерация. Едва ли можем директно да посочим края на Студената война като фактор за ескалацията на конфликта. За деескалация на напрежението през последните години са налични множество политически варианти, достъпни за Русия, точно както са били налични и други опции за по-доброто ѝ приспособяване към международната система през 90-те години на ХХ век.

Асиметричният край на Студената война „опетни“ западната идея за Русия. В международен план тя не можа да стане легитимен член на семейството на западните държави, защото беше третирана като победена сила. Това отхвърляне се промъкна във вътрешността на страната, създавайки атмосфера, благоприятна за дискредитиране на идеята за приближаване на Русия към Запада. С други думи, това отношение отблъсна Русия от Запада и подхрани първоначалния политически прагматизъм на Путин, който с течение на времето отдалечи Русия от либерализма и демокрацията и се доближи до консервативния национализъм и автокрация.

Заключение

Според известната сентенция на Барух де Спиноза „мирът не е липса на война, а добродетел, която трябва да се култивира“. През 90-те години на ХХ век липсва култивиране на „студения” мир. Асиметричният край на Студената война не предопределя влошаването на отношенията през ХХІ век. Негативната роля за конфликта от ХХІ век се приписва на неуспеха да се „рестартират“ отношенията през 1991, породен от различните наративи за победителите в Студената война. В заключение, „западната“ идея не успя да отбележи превес над Русия - както във вътрешнополитически, така и във външнополитически план.

Без наличието на споразумение след 1989, Русия и Западът бяха оставени свободно да възстановят отношенията си - отношения, подкрепени от коренно различни интерпретации за края на Студената война. Липсата на споразумение се явява функция на „студения“ конфликт и мирното му разрешаване.

В началото на 2022 Русия и Западът се оказват отново в противоречие помежду си по повод на Украйна и затвърждават аргумента, направен във въведението на тази научна статия, че краят на Студената война не е събитие, а процес, който продължава и днес. Без поуките от 90-те години на ХХ век е невъзможно да се разбере, защо Западът загуби Русия като международен съюзник и, как това разминаване помежду им създаде впоследствие благодатна почва за възхода на Владимир Путин.

The Potential For Changes in Russia's Domestic System and Its Foreign Policy& Lessons From The End Of The Cold War

Petar MURGINSKI

PhD candidate, Department of National and International Security, Military Academy “G. S. Rakovski”.

Abstract: The Cold War is not an event, it seems, but a process that continues today. In this scholarly article, I defend the thesis that the asymmetric end of the Cold War left a lasting memory on Russia's foreign policy. In developing this thesis, I proceed as follows: Firstly, I will outline the realist counterargument to my thesis which suggests that no lessons can be learned from the ending of the Cold War because the bipolar struggle itself and the period after were continuations of the constant struggle for power between states in which historical narratives and ideas have no part to play. Secondly, building on the existing constructivist perspective, I will show that understanding the different ideational frameworks that developed in Washington and Moscow are paramount to understanding the deterioration of Russia’s relations with the West in the past decade. Thirdly, I will show how the narratives that developed within Russia about the ending of the Cold War and Russia’s place in the world are critical to understanding the potential for change in the domestic system.

Key words: Cold War, foreign policy, geopolitics, Russia, USSR, USA, NATO, Ukraine.

Бележки и библиография

[1] Доктрината „Труман“ е външнополитическа инициатива на Съединените американски щати, целяща да възпре разпространението на комунизма в Турция и Гърция. Президентът Хари Труман обявява доктрината на 12 март 1947. В нея се декларира, че Съединените щати ще оказват икономическа и военна помощ на Гърция и Турция, за да не се превърнат в „сателити“ на Съветския съюз. Доктрината променя външната политика на САЩ към СССР от спокойна, към политика за възпиране на експанзията на съветското влияние. Този момент се счита за начало на Студената война.

[2] Перестройка (на руски език: Перестро́йка) е общото название на реформите и новата идеология на ръководството на СССР, с което се означават радикалните промени в икономическата и политическата структура на държавата през 80-те години на ХХ век. Разработени са по поръчка на генералния секретар на ЦК на КПСС Юрий Андропов и са инициирани от Михаил Горбачов през 1985.

[3] Причина за съществуване (на френски език: Raison d'être) е фраза, написана за първи път в писмо от Джон Стюарт Мил, британски философ и икономист, сред класиците на позитивизма и утилитаризма.

[4] Краят на историята (на английски език: The end of history) е политическа и философска концепция, която предполага, че може да се развие определена политическа, икономическа или социална система, представляваща крайната точка на социокултурната еволюция на човечеството и окончателната форма на човешко управление. Различни автори твърдят, че определена система е краят на историята, включително Томас Мор, Г. В. Ф. Хегел, Карл Маркс, Владимир С. Соловьов, Александър Кожев и особено Франсис Фукуяма – в книгата си „Краят на историята и последният човек“ от 1992. Вж. по-подробно: Fukuyama, Francis. 1992. The End of History and the Last Man. New York: Penguin Random House.

[5] Stent, Angela. 2015. The Limits of Partnership. New Jersey: Princeton University Press.

[6] Реалполитик (на немски език: Realpolitik) е система от политики и дипломатически принципи, основани на практически, а не на морални или идеологически съображения. Въпреки че често се използва като положително и неутрално понятие, терминът realpolitik понякога се използва и пейоративно, за да обозначи политики, които се възприемат като принудителни, аморални или макиавелистски. Видни поддръжници на realpolitik са Хенри Кисинджър, Джордж Кенан, Збигнев Бжежински и Шарл де Гол.

[7] Война на всички срещу всички (на латински език: Bellum omnium contra omnes) е фраза на английския политически философ Томас Хобс, дефинираща неговата представа за естествено състояние на човека. Фразата е употребена за първи път в неговата книга от 1642 „За гражданина“, а по-късно в основния му трактат от 1668 „Левиатан“ или „Материя и форма на държавната власт: църковна и гражданска“.

[8] Вж. по-подробно: Mearsheimer, John. 2012. The Tragedy of Great Power Politics. New York: W.W. Norton.

[9] Наполеоновите войни (1803-1815) са поредица от големи глобални конфликти, изправящи Френската империя и нейните съюзници, водени от Наполеон I, срещу европейски държави, формирани в различни коалиции. Това довежда до период на френско господство над по-голямата част от континентална Европа. Войните произтичат от неразрешените спорове, свързани с Френската революция. Наполеоновите войни често се описват като пет конфликта, всеки от които е наречен на коалицията, воювала с Наполеон: Третата коалиция (1803–1806), Четвъртата (1806–1807), Петата (1809), Шестата (1813–1814), и Седмата (1815). Първите три войни са спечелени от Наполеон, а останалите две – от противниците му.

[10] Виенският конгрес (1814-1815) е международен конгрес, провел се във Виена, Австрийска империя, установил европейското статукво след Наполеоновите войни. Той има за цел преначертаването на политическата карта на Европа и признаване правото на легитимните династии. Конгресът се стремял към уравновесяване на силите, с цел избягване на бъдещи войни и революции. Виенският конгрес се председателства от австрийския държавник Клеменс фон Метерних. Решенията на този конгрес са взети от четирите велики сили – Прусия, Русия, Австрия и Великобритания. На Франция е позволено да участва във вземането на решения поради силната ѝ дипломация. Повод за свикването на конгреса е поражението, претърпяно от Първата френска империя, известна още като Наполеонова Франция.

[11] Версайският договор (1919) е мирен договор от края на Първата световна война. С него се слага край на войната между Германия и Антантата. Версайският договор има за цел да затвърди границите в полза на държавите-победителки. Договорът е изработен под ръководството на френския министър-председател Жорж Клемансо. Влиза в сила на 10 януари 1920, след ратификацията му от Германия и четирите главни съюзни държави: Великобритания, Франция, Италия и Япония.

[12] Реализмът (на английски език: Realism) е парадигма на политологията, една от доминиращите школи на мисълта в теорията на международните отношения, която формализира държавническото поведение на реалполитика в ранна модерна Европа. Основен проблем за реалистите са междудържавните конфликти и сигурността, като те твърдят, че светът е анархичен. Макар и много разнообразна мисловна група, тя е обединена от убеждението, че световната политика винаги и задължително е поле на конфликт между участници („актьори“), преследващи богатство и власт. Теориите на реализма се противопоставят на кооперативните идеали на либерализма в международните отношения. Въпреки че се смята, че реализмът възниква през 30-те години на ХХ век, негови аналози могат да се открият в историята на философията. Тукидид, Николо Макиавели, Томас Хобс, Фридрих Ницше, Макс Вебер и особено Ханс Моргентау се считат за най-видните представители на тази традиция.

[13] Donaldson, Robert, Vidya Nadkarni, and Joseph Nogee. 2014. Тhe Foreign Policy of Russia: Changing Systems, Enduring Interests. London: Routledge 5^th edition; p. 17.

[14] Етатизмът (на френски език: Étatisme, от ètat – държава) е разбирането, че държавата трябва да контролира—в някаква степен—икономиката или социалната политика, или и двете. Може да се отнася до следните определения: Политическо движение или доктрина, според която държавата трябва да се намесва директно, по повече или по-малко силов начин, в икономическия и социалния живот; Упражняването на държавна власт и увеличаване на полето ѝ за интервенция върху обществото; Способите, чрез които държавата упражнява и поддържа монопол, в една или друга степен, върху различните сектори: икономическия, социалния, медико-социалния, културния, религиозния и медийния.

[15] Вж. по-подробно: Tsygankov, Andrey. 2019. Russia's Foreign Policy: Change and Continuity in National Identity. Lanham: Rowman & Littlefield Publishers 5^th edition.

[16] Ялтенската конференция включва трите основни държави от Антихитлеристката коалиция по време на Втората световна война – САЩ, Великобритания и СССР. Провежда се от 4 до 11 февруари 1945, като заседанията се водят в двореца Ливадия, намиращ се на Кримския полуостров. В конференцията участват държавните ръководители по това време: президентът на САЩ Франклин Рузвелт, премиерът на Великобритания Уинстън Чърчил и председателят на Съвета на народните комисари на СССР Йосиф Сталин. Сред присъстващите са министрите на външните работи и висшите военни от трите страни. Основната цел на конференцията е да се обсъди въпросът за възстановяването и реконструкцията на страните в Европа и по-специално да се изготви план за управление на следвоенна Германия.

[17] Левиатан (от древноеврейски език: Līvyāṯān) или „Материя и форма на държавната власт: църковна и гражданска“ е трактат от 1668 на английския философ Томас Хобс. Левиатан е библейско чудовище, символизиращо силата на материята и господството на природата. Хобс се позовава на митологията, за да изложи своето разбиране за легитимно управление на държавата и нейната роля в обществения живот.

[18] Вж. по-подробно: Waltz, Kenneth. 1979. Theory of International Politics. Waveland Press.

[19] Задължително условие (на латински език: Conditio sine qua non) е термин, който първоначално се използва в римското право и означава условие, без което не може. Отнася се за задължително и крайно необходимо действие, условие за нещо, част от нещо. Фразата sine qua non е проследена до произведенията на Боеций, римски философ и сенатор от VI век, а изразът по всяка вероятност е аристотелов. В по-нови времена се използва активно в научните изследвания, медицината, философията и политологията.

[20] Вж. по-подробно: Mearsheimer, John. 2012. The Tragedy of Great Power Politics. New York: W.W. Norton.

[21] Вж. по-подробно: Tang, Shiping. 2009. The Security Dilemma: A Conceptual Analysis. Security Studies 18 (3): 587-623. URL: https://doi.org/10.1080/09636410903133050 [19.08.2022]

[22] Wohlforth, William. 1994. Realism and the End of The Cold War. International Security 19 (3): 91-129. URL: https://www.jstor.org/stable/2539080 [19.08.2022] p. 100.

[23] Walt, Stephen. 2018. The Hell of Good Intentions: America's Foreign Policy Elite and the Decline of U.S. Primacy. New York: Farrar, Straus and Giroux; p. 25.

[24] Нов световен ред (на английски език: New world order) е термин, който се отнася до нов период от историята, доказващ драматична промяна в световната политическа мисъл и баланса на силите в международните отношения. Въпреки различните тълкувания на този термин, той се свързва предимно с идеологическата представа за световно управление само в смисъла на нови колективни усилия за идентифициране, разбиране или справяне с глобални проблеми, които надхвърлят способността на отделните национални държави да разрешат. Фразата нов световен ред се използва от Удроу Уилсън през Първата световна война в контекста на международен мир. Основното предназначение е да се предотврати по-нататъшна агресия и конфликти. Фразата намира най-широко приложение в ерата на Студената война.

[25] Историцизъм (на немски език: Historismus) е мисловен модел, при който централно значение има специфичния социален контекст – например време, място, локални условия, докато идеята за фундаментално неизменни „закони“ в сферата на социологията или социалното са отречени. Историцизмът може да бъде поставен в контраст на редукционистичните теории, които предполагат че всяко развитие може да бъде обяснено с фундаментални принципи—като например икономическия детерминизъм—или теории, които полагат историческите промени като резултат на случайността. Историцизмът се развива със свои различни и разклоняващи се значения, макар все пак взаимосвързани. Терминът е свързан с антропологията и емпиричните социални науки чрез изследванията на Франц Боас. Произведенията на Карл Маркс, които са повлияни от Г. В. Ф. Хегел, също съдържат историцизъм. Елементи на историцизъм се появяват още в творбите на Джамбатиста Вико и Мишел дьо Монтен.

[26] Wendt, Alexander. 1995. Social Theory of International Politics. Cambridge University Press; p. 95.

[27] Конструктивизъм (от английски език: Constructivism) е социална теория в международните отношения, която твърди, че значими аспекти на международните отношения са оформени от идеационни фактори, които са исторически и социално конструирани, а не просто материални фактори. Най-важните идеационни фактори са тези, които се поддържат колективно. Тези колективно поддържани вярвания изграждат интересите и идентичността на участниците („актьорите“). Основните конкурентни теории на конструктивизма са варианти на реализма, либерализма и рационалния избор, които наблягат на материализма и индивидуализма. Създаването на термина се преписва на Николас Онуф.

[28] Вж. по-подробно: Tsygankov, Andrey. 2019. Russia's Foreign Policy: Change and Continuity in National Identity. Lanham: Rowman & Littlefield Publishers 5^th edition.

[29] Ibid., p. 31.

[30] Ibid., p. 52.

[31] Ibid., p. 70.

[32] Donaldson, Robert, Vidya Nadkarni, and Joseph Nogee. 2014. Тhe Foreign Policy of Russia: Changing Systems, Enduring Interests. London: Routledge 5^th edition; p. 55.

[33] Общ европейски дом е концепция, създадена и поддържана от бившия съветски генерален секретар Михаил Горбачов. Концепцията има някои предшественици във външната политика. Леонид Брежнев, например, използва фразата по време на посещение в Бон, Западна Германия на 23 ноември 1981. По онова време вероятно фразата е била използвана в опит да се посее раздор между Съединените щати и европейските съюзници с надеждата да смекчи американската политика. Горбачов използва подобна фраза в изявление от 1985, отнасяйки се до Стария свят с „нашата обща къща“, но може би най-известната употреба на термина възниква, когато Горбачов представя концепция си за „нашият общ европейски дом“ по време на посещение в Прага, Чехословакия на 16 април 1987.

Вж. по-подробно: Gorbachev, Mikhail. 1989. Address given by Mikhail Gorbachev to the Council of Europe. URL: https://www.cvce.eu/content/publication/2002/9/20/4c021687-98f9-4727-9e8b-836e0bc1f6fb/publishable_en.pdf [19.08.2022]

[34] Политическо тяло (от латински език: Corpus politicum) e държавно устройство—град, царство или държава—разглеждано метафорично като физическо тяло. Западната концепция за политическо тяло, първоначално означаваща колективно човешко общество, произхожда от класическата гръцка и римска философия. „Държавата“ на Платон дава една от най-ранните формулировки – разграничава владетеля като глава на тялото и сравнява кризите на държавата с биологично заболяване. Съчиненията на Хобс от ХVІІ век развиват образа на политическото тяло в модерна теория за държавата като изкуствена личност. В по-нови времена се предполага, че политическото тяло осъзнава ясно интересите на общността, културната ѝ специфика и цивилизационната ѝ структура.

[35] Вж. по-подробно: White, Stephen, and Valentina Feklyunina. 2014. Identities and Foreign Policies in Russia, Ukraine and Belarus. London: Palgrave Macmillan.

[36] Световната търговска организация (на английски език: World Trade Organization) е международна организация, създадена на 1 януари 1995 с договора от Маракеш, подписан на 15 април 1994, с цел да координира либерализацията на международната търговия. Тя е продължител на основаното през 1947 Общо споразумение за митата и търговията. Секретариатът на Световната търговска организация е в Женева, Швейцария. Организацията се занимава с регулирането на търговията между своите членове, като създава обща рамка от търговски споразумения и система от правила за разрешаване на спорове. В нея членуват 162 държави, които реализират над 97% от международната търговия в света.

[37] Stoner, Kathryn. 2021. Russia Resurrected: Its Power and Purpose in a New Global Order. New York: Oxford University Press; p. 240.

[38] Pouliot, Vincent. 2010. International Security in Practice: The Politics of NATO-Russia Diplomacy. Cambridge: Cambridge University Press; p. 22.

[39] Thies, Wallace. 2012. Why NATO Endures? Cambridge: Cambridge University Press; p. 92.

[40] Pouliot, Vincent. 2010. International Security in Practice: The Politics of NATO-Russia Diplomacy. Cambridge: Cambridge University Press; p. 89.

[41] Вж. по-подробно: Wallender, Celeste. 2000. Institutional Assets and Adaptability: NATO After the Cold War. International Organizations: Massachusetts Institute of Technology Press 54 (4): 705-735. URL: https://www.jstor.org/stable/2601379 [19.08.2022]

[42] Варшавски договор (или официално: Договор за приятелство, съдействие и взаимопомощ) е основата на военнополитически съюз на социалистическите страни в Централна и Източна Европа. Организацията на Варшавски договор е основана на 14 май 1955, с цел противопоставяне на възприемания като заплаха съюз НАТО. Договорът действа активно през Студената война, а след рухването на социализма в Източния блок страните започват да се оттеглят. Съюзът е официално закрит на 1 юли 1991.

[43] Игра с нулев резултат (на английски език: Zero-sum game) е понятие от теория на игрите и икономическата теория, с което се дава математически израз на ситуация („игра“), в която печалбата или загубата на стойност за всеки участник („играч“) се уравновесява със загубите или печалбите, съответно, на другите участници. Ако общите печалби на участниците се сумират и от тях се извадят общите загуби, сумата им ще бъде нула, т.е. свойството на този вид ситуация е, че, ако един спечели, друг задължително ще загуби. Игрите с нулев резултат най-често се свързват с използване равновесието на Наш – концепция за решението на ситуация, при която всеки от участниците знае равновесните стратегии на другите участници и никой от участниците не може да спечели преднина, ако промени едностранно само собствената си стратегия.

[44] Вж. по-подробно: Neumann, Iver. 2016. Russia and the Idea of Europe. London: Routledge.

[45] Вж. по-подробно: Neumann, Iver. 1998. Uses of the Other: “The East” in European Identity Formation. Mineapolis: University of Minnesota Press.

[46] Pax Americana (от латински език: американски мир) е термин, приложен към концепцията за мир в Западното полукълбо и по-късно в света след края на Втората световна война през 1945, когато Съединените щати се превръщат в световната доминираща икономическа и военна сила. В този смисъл Pax Americana описва военната и икономическата позиция на Съединените щати спрямо другите нации. Планът Маршал, който изразходва 13 милиарда долара след Втората световна война за възстановяване на икономиките на Западна Европа, се счита за началото на Pax Americana.

[47] Вж. по-подробно: Morozov, Viatcheslav. 2015. Russia’s Postcolonial Identity: A Subaltern Empire in a Eurocentric World. London: Palgrave MacMillan.

[48] Тази научна статия предоставя съкратена версия на отношенията между двата идеологически блока през последните тридесет години и пропуска важни епизоди като Грузия, Афганистан, Ирак, Либия и Сирия, в които различните визии за реда след Студената война се сблъскаха, особено по отношение намесата и насърчаването на демокрацията. Връзката на Грузия с НАТО е също важна за разбирането на кризата в Украйна, но предвид лимита на думите, анексията на Крим от Руската федерация е приоритетно в качеството си на най-яркото проявление на нашия аргумент за поуките от Студената война.

[49] Fish, Steven. 2018. What Has Russia Become? Comparative Politics 50 (3): 327-346. URL:

https://www.jstor.org/stable/26532689 [19.08.2022] p. 343

[50] Анексията на Крим от Руската Федерация (на руски език: Аннексия Крыма Российской Федерацией) е осъществена на 18 март 2014. Оттогава насам полуостровът е администриран като два de facto руски федерални субекта – Република Крим и град Севастопол. ЕС не признава анексирането на Крим и Севастопол от Руската федерация и продължава да осъжда това нарушение на международното право в съответствие с едноименната декларация от 25 февруари 2021 на върховния представител по въпросите на външните работи и политиката на сигурност. Допълнителните мерки включват икономически санкции, насочени към конкретни сектори на руската икономика, както и индивидуални ограничителни мерки.

[51] Sakwa, Richard. 2016. Frontline Ukraine: Crisis in the Borderlands. London: I. B. Tauris; p. 4.

[52] McFaul, Michael. 2014. Faulty Powers: Who started the Ukraine crisis? Foreign Affairs 167-178. URL: https://www.foreignaffairs.com/articles/eastern-europe-caucasus/2014-10-17/faulty-powers [19.08.2022] p. 169.

[53] Вж. по-подробно: Lankina, Tomila, and Kohei Watanabe. 2017. ‘Russian Spring’ or ‘Spring Betrayal’? The Media as a Mirror of Putin’s Evolving Strategy in Ukraine. Europe-Asia Studies 69 (10): 1526-1556. URL: https://www.tandfonline.com/doi/full/10.1080/09668136.2017.1397603 [19.08.2022]

[54] Тандемокрацията Медведев-Путин беше съвместното ръководство на Русия между 2008 и 2012, когато Владимир Путин, на когото по конституция беше забранено да служи за трети пореден мандат като президент на Русия, пое ролята на министър-председател при президента Дмитрий Медведев. Въпреки че длъжността министър-председател е подчинената позиция, мненията се различават по отношение на това до каква степен Путин е бил de facto лидер през този период. Путин беше преизбран на изборите за президент през 2012, а Медведев стана министър-председател. Тандемокрация е синоним на диархия.

[55] Вж. по-подробно: Monaghan, Andrew. 2011. The Russian Vertikal: the Tandem, Power and the Elections.  Russia and Eurasia Programme Paper REP 2011/01. London: Chatham House. URL: https://www.chathamhouse.org/sites/default/files/19412_0511ppmonaghan.pdf [19.08.2022]

[56] Stent, Angela. 2015. The Limits of Partnership. New Jersey: Princeton University Press; p. 150.

[57] Вж. по-подробно: Reuters. 2009. Clinton, Lavrov Push Wrong Reset Button on Ties. Geneva. URL: https://www.reuters.com/article/idUSN06402140 [19.08.2022]

[58] Разведряване (на френски език: Détente) е политика, насочена към намаляване на агресията и конфронтацията между страните от социалистическия и капиталистическия лагер. Понятието често се използва във връзка със „затоплянето“ на отношенията между СССР и САЩ през 70-те години на ХХ век; и „размразяването“ през период, който е в разгара на Студената война. В Съветския съюз разведряването е известно още като разрядка (от руски език: Разря́дка междунаро́дной напряжённости).

* Докторант в катедра „Национална и международна сигурност“, Военна академия „Г. С. Раковски“.