Регионалните амбиции на Техеран vs близкоизточните реалности

В рамките на тази тенденция се усилва глобалната геополитическа турбулентност, свързана с усложняването на международните отношения и нарастващата конкуренция между държавите в борбата им за лидерство.

Тенденцията е особено опасна в Близкия Изток, където - както посочва американският анализатор Ричард Хаас, е налице най-високо "ниво на насилие" и който традиционно представлява огромно предизвикателство за "стратезите и създателите" на световната политика. В условията на реално формиращ се полицентричен световен ред, на преден план в близкоизточната политика излизат няколко страни, претендиращи за ролята на регионален лидер или "държава-ядро".

Тук е мястото да отбележа, че всяка голяма държава се стреми да "консервира", т.е. да запази за себе си ролята на център при формирането на регионалната подсистема. Като начало обаче, нека се опитаме да обясним какво разбираме под "велика държава" и "регионална подсистема".

Великата държава представлява автономна във висша степен и независима в осъществяването на своя външнополитически курс страна, пряко влияеща върху регионалната и световна политика, притежаваща "исторически опит, традиции и култура" на значимо участие в световната политика, глобално мислене, традиционните характеристики на великата държава по отношене на своя териториален, демографски ресурсен, военен и т.н. потенциали, както и воля за структуриране на собственото си регионално политическо пространство. Що се отнася до регионалната подсистема, тя представлява съвкупност от държави, обединени от географията, общия им стремеж към сътрудничество в различни сфери на основата на международно признати институции, близкия им исторически и културен опит, както и от наличието на "държава-ядро".

В този контекст, ключов фактор за пълноценното формиране на регионална подсистема е наличието на държава-лидер: без регионално ядро, системата не може да съществува, а пък самото геополитическо пространство си остава "само пространство". Тази конфигурация е напълно приложима за Близкия Изток, където през 2010-те години се разгърна пълноценна борба за лидерство между Турция, Саудитска Арабия и Иран.

Както посочва Бжежински в книгата си "Голямата шахматна дъска", Техеран е "принципно важен" геополитически играч, демонстриращ значителна геостратегическа активност. Мащабните политически пертурбации и нестабилността в Близкия Изток, породени от интервенцията на САЩ в Ирак през 2003 и вълната от "арабски революции", значително укрепиха регионалните позиции на Иран, който умело се възползва от възникналия в там вакуум.

Както е известно, страната има древна държавна традиция на регионално лидерство, чието начало е свързано с Персийската империя на Ахеменидите, простираща се от Индия до Балканите и от Египет до Арабия и Кавказ. Ако използваме съвременната терминология, по онова време Персия е най-голямата велика държава и безспорна "държава-ядро", а целият цивилизован свят за първи път се доближава до възможността да бъде подчинен на една политически сила.

Според Кисинджър, Иран изпъква сред всички близкоизточни държави с многовековния си "опит на национална величие" и "стратегическа традиция". Тоест, иранската политическа култура е в състояние да "разсъждава глобално" и да влияе директно върху съседните държави, играейки активна роля при формирането на регионалния ред. Безспорно, териториалните, демографски и ресурсни възможности на Иран също му дават възможност да се изяви като активен играч на близкоизточната политическа сцена. Основният "външнополитически ресурс" на страната в момента обаче е "шиитската солидарност". Традиционната от времето на Ислямската революция през 1979 религиозна реторика на иранското ръководство, наред с "идеята за паншиитското единство", позволи на Техеран да използва активно мобилизационния потенциал на шиитските общности в Близкия Изток, Ирак, Сирия, Ливан, Бахрейн и Йемен. Именно шиитският фактор се превърна и в системообразуващата връзка при създаването на  доминираната от Иран геополитическа конструкция в региона.

Посредством шиитското мнозинство в Бахрейн и Ирак (в последния сунитите бяха маргинализирани политически след 2003), алауитската (квазишиитска) върхушка на сирийския елит, ефективната и войнствена  шиитска общност в Ливан (Хизбула), както и потенциалът на шиитите-зейдити, формиращи гръбнака на бунтовниците "хуси" в Йемен, Техеран съумя да проектира влиянието си в Близкия Изток. Ключов компонент на тази политика са покровителстваните от Иран недържавни щиитски играчи: ливанската "Хизбула", йеменските хуси от "Ансар Аллах", иракската "Хашд аш Шааби" и сирийската "Шабиха".

От друга страна обаче, концепцията за формирането на антисунитски "шиитски полумесец", начело с Техеран, не изглежда реалистична. Без съмнение, Иран използва шиитските общности в своята близкоизточна политика за да укрепи регионалните си позиции, но в условията на сурови санкции и социално-икономически трудности, на преден план излизат прагматичните икономически интереси, а не идеята за "износ на ислямска революция".

В сравнение с геополитическия си конкурент Саудитска Арабия, Иран е много по-уязвим от финансово-икономическа гледна точка, а провеждането на подобна настъпателна политика с помощта на регионалните му "проксита" изисква значителни средства. За разлика от Рияд обаче, Техеран успя да създаде внушителен военен потенциал. Нещо повече, иранските "проксита" от групировката "Ансар Аллах" поеха отговорността за ракетните атаки срещу саудитски петролни заводи през есента на 2019, което потвърждава готовността и способността на Иран да проектира военната си сила в региона. Освен това, Техеран е на финала на процеса по създаване на собствено ядрено оръжие, което радикално ще промени силовия баланс в Близкия Изток и вероятно ще стимулира регионална надпревара във въоръжението. При това на Запад все по-често си задават въпроса, струва ли си още да втвърдяват политиката си към Иран, след като той все едно ще постигне целта си.

В този контекст, Техеран действа като своеобразен "лобист на глобалната радикална съпротива" или на "зоната не неприемане на Запада" в Близкия Изток, която очевидно не се вписва в рамките на т.нар. Pax Americana. В тази връзка, би могло да се каже, че иранската политика, чиято цел е "постигане на лидерство на регионално ниво и в мюсюлманския свят, като цяло", се превръща в дестабилизиращ Близкия Изток фактор.

Иран и Саудитска Арабия: съперничество или сътрудничество

Иран и Саудитска Арабия се открояват сред големия брой близкоизточно държави със своя статут, историческа роля, природни ресурси и размери. Затова е нормално, че и регионалната сигурност в Близкия Изток се намира в определена зависимост от отношенията между Техеран и Рияд, тъй като всеки от двамата играчи е флагман на едно от теченията в ислямския свят - шиизма и сунизма, а уникалното им географско положение и ресурсната им база от енергоносители имат глобална значение.

Както е известно, след екзекуцията в Саудитска Арабия на шиитския духовник шейх Нимр ан-Нимр през 2016, беше атакувано саудитското посолство в Техеран, което стана повод за поредното прекъсване на отношенията между Саудитите и Иран. Седем години по-късно, иранският външен министър Амир Абдолахиан заяви, че страната му е готова да нормализира напълно отношенията с Рияд, както и, че в Багдад вече са проведени пет кръга на "важни и позитивни" преговори. Според Абдолахиан, нормализацията на двустранните отношения би могла да започне с откриването на генерални консулства на двете страни в Джида и Мешхед. В началото на март пък стана ясно, че с посредничеството на Китай, двете страни са се споразумели да възстановят посолствата си в рамките на следващите два месеца.

Съперничеството между Саудитска Арабия и Иран се определя от три групи фактори: религиозни, политически и икономически. В същото време религиозният фактор нерядко се използва за политически цели, т.е. за управление и манипулиране на масовото съзнание. Борбата за власт на национално ниво и конкуренцията за лидерство в мюсюлманския свят често се оказва идеологически оцветено като противопоставяне между шиизма и сунизма. От 1979 насам Иран, като лидер на шиитския свят, и Саудитска Арабия, като водещата сунитска държава, водят безуспешна борба за лидерство в ислямския свят. Този конфликт, поддържан от вътрешни, а в голяма степен - и от външни сили, няма бъдеще и представлява своеобразна "игра с нулева сума".

Естествено, Рияд е обезпокоен от влиянието на Техеран върху шиитските граждани на Кралството, особено онези от крайбрежната зона, където има петролногазови находища. Темата за правата и свободите на шиитите постоянно е повод за спорове между иранските аятоласи и саудитската монархия. Религиозните противоречия между шиити и сунити, покровителствани съответно от Иран и Саудитска Арабия, традиционно се проявяват в такива държави от Арабския Изток, като Бахрейн, Египет, Ирак, Ливан, Либия и Сирия. При това всяка от страните се опитва да прокара своите проксита в местните правителства или пък да използва външните заплахи в собствен интерес. В момента Техеран може да се похвали със сериозни позиции в Сирия, Ливан, Ирак и Египет, а ливанската "Хизбула" и палестинската "ХАМАС" се превърнаха във военни проксита и политически партньори на Иран в региона.

Въпреки традиционното съперничество в отношенията между Техеран и Рияд обаче, сравнително близката история на втората половина на ХХ век показва, че сходните монархически режими, общият външен съюзник (САЩ) и общият колективен противник (СССР), позволява на двете страни да си сътрудничат. Така, преди Ислямската революция от 1979, ползвайки се с покровителството на основния си външен съюзник САЩ и при наличието на обща заплаха, в лицето на съветския комунизъм, Техеран и Рияд поддържаха тесни партньорски отношения.

При управлението на президентите Хашеми Рафсанджани и Мохамед Хатами (1989-2005) в отношенията между двете страни се очерта известно затопляне. Ситуацията обаче се промени рязко след американската интервенция в Ирак през 2003 и началото на "Арабската пролет" през 2011, която САЩ подкрепяха с цел хаотизирането на региона, смяна на неудобните режими и укрепване на собствения им контрол в Близкия Изток. Тази политика на Вашингтон дестабилизира ситуацията в региона и предопредели избухването на нови локални конфликти, например саудитската интервенция в Бахрейн, където 70% от населението са шиити, които на вълната на "Арабската пролет" се вдигнаха на бунт срещу местната сунитска монархия. Жестокото му потушаване влоши много сериозно отношенията между Техеран и Рияд. Междувременно, Иран укрепи позициите си в Ирак (включително с правителството на Нури ал-Малики), с новия режим в Египет, начело с Мохамед Морси от "Мюсюлмански братя", както и в Сирия, където иранците подкрепиха режима на Башар Асад срешу монопола на сунитите.

Съдействайки за смяната на режимите в Арабския Изток, САЩ допуснаха стратегически грешка, тъй като в резултат от тази политика стана обективното усилване на влиянието на шиитски Иран в региона. С появата на руските военни в Сирия и оформилата се основа за сътрудничество между Москва, Техеран и Анкара в близкоизточната геополитика се очерта нова динамика.

Иран започна последователно да укрепва военно-политическите отношения с Русия, а след началото на войната в Украйна се превърна в ключов регионален икономически и военен партньор на Москва. Следва да отбележа, че през дългите години на санкции и изолация, Техеран успя да се адаптира към новите реалности и създаде сравнително ефективна национална военна индустрия, с каквато Саудитска Арабия не разполага. След 2016 иранците осъществиха своеобразен пробив и в отношенията си с азиатските гиганти Катай и Индия. Пекин предостави на Техеран изгоден кредит от над 450 млрд. долара за развитие на петролногазовия му сектор, инфраструктурни проекти и комуникации, разчитайки срещу това да получава ирански петрол на ниски цени в течение на 25 години. Иранците развиват и важни комуникационни проекти с Индия, като всичко това укрепва позициите на Техеран.

Междувременно, руските успехи в Сирия, разширяването на руско-турското и руско-иранското, иранско-китайското и иранско-индийското регионални партньорства, стимулираха Саудитска Арабия да се ориентира към сравнително независима от САЩ и Великобритания политика. Още повече, че през последните години са налице признаци за относително влошаване на отношенията между Рияд и Вашингтон.

Така, въпреки очакванията на администрацията на Байдън за увеличаване обема на добивания от Саудитите петрол, което да компенсира силно ограничените заради войната в Украйна руски доставки (като за целта през април 2022 със специална мисия в Рияд беше изпратен известният арабист и директор на ЦРУ Уйлям Бърнс), на последвалата среща с президента на САЩ през юли саудитският престолонаследник Мохамед ибн Салман ал-Сауд отклони това предложение на основния си съюзник.

Тоест, независимо от всички противоречия и разминавания в миналото и настоящето, между Иран и Саудитска Арабия има и доста общи неща: принадлежността им към противоречивия, но единен мюсюлмански свят; уникалното им географско положение в Близкия Изток; относителното сходство между двата политически режима (на аятоласите и на арабската теократична монархия); лидерството им в двете основни течения на исляма; отхвърлянето на опитите за възраждане на неоосманизма в съседна Турция; перспективите за успешно прагматично сътрудничество в политическата, религиозната, икономическата и военната сфери. Рияд би могъл да последва примера на Техеран, разширявайки отношенията си с Китай, Индия и Русия в сферите на икономиката, отбраната и сигурността (включително ядрената енергетика). Взаимодействието между двете страни в рамките на ОПЕК ще позволи "акумулирането" на световния петролен пазар, а финансовите им възможности са в състояние на създадат алтернативен на Швейцария глобален финансов център за банкови услути в Големия Близък Изток.

Междувременно, Техеран полага усилия и за нормализиране на отношенията си с Египет, които се влошиха силно след свалянето през 2013 на египетския президент-ислямист Мохамед Морси и последвалото обвинение, че е предал държавни тайни на иранския Корпус на стражите на ислямската революция (КСИР). Така, в края на 2022, постоянният представител на Иран в женевската централа на ООН Али Бахрейни се срещна с египетския си колега Ахмад Фейсал Мохамед, като двамата са обсъдили работата на различни международни институции. Въпреки съществуващите различия, Техеран и Кайро имат общи интереси в сферите на икономиката, регионалната сигурност, както и по редица политически въпроси, касаещи Близкия Изток и ислямския свят, като цяло.

Израелско-иранското противопоставяне и ядрените му измерения

Темата за ядрената програма на Иран постоянно е във фокуса на внимание на световните медии, особено въпросът за нейната интензификация след като администрация на предишния президент на САЩ Тръмп обяви, че страната излиза от Съвместният всеобхватен план за действия (СВПД). Известно време, все още имаше шанс, че Вашингтон ше предпочете "студения мир" с Техеран, още повече, че САЩ съвсем сериозно обмисляха да свият присъствието си в Близкия Изток. Връщането на демократите в Белия дом през 2021 обаче не само не доведе до възобновяване на "ядрената сделка", а по-скоро обратното - диалогът се оказа в задънена улица, а безкрайните кръгове от многостранни консултации се превърнаха в място за изразяване на взаимните претенции. Вашингтон, който е сред преките виновници за провала на СВПД, не полага особени усилия за постигане на дипломатически пробив - например, отказа да извади иранският КСИР от списъка на терористичните организации.

Както можеше да се очаква, най-големият критик на възобновяването на СВПД си остава Израел. Израелските официални лица, без оглед на политическата им принадлежност, призовават САЩ да не "се огъват" пред Техеран, а някои дори предлагат радикалното разрешаване на проблема, ликвидирайки не само ядрените обекти на иранците, но и цялата им икономика.

Иран реагира със смесица от заплахи за "скорошна разплата" и постепенно съкращаване на ангажиментите пред международната общност относно контрола над ядрената му програма. Според последните изявления на официални ирански представители, страната разполата "с достатъчно технически възможности" за производството на ядрено оръжие, като според експертите създаването на първия ирански ядрен заряд може да отнеме от няколко седмици до един месец.

За готовността на Техеран да играе "ва банк" говори и постоянната модернизация на центрофугите за обогатяване на уран, в отговор на вънщния натиск. Така, след провала на "ядрената сделка", иранците бързо се ориентираха към използването на по-мощни газови центрофуги - IR-4 и IR-6, чиято производителност надхвърля в пъти съгласуваната в рамките на СВПД. Освен това се провеждат изпитания на центрофуги от ново поколение (най-модерната в момента e IR-9, която е 50 пъти по-мощна от "базовата" IR-2), чието използване ще позволи получаването на още по-големи обеми обогатен уран. Освен всичко друго, през последните две години Иран значително повиши (от 20% на 60%) нивото на обогатяване на урана на ключовите си обекти, което поражда обяснима тревога, тъй като обогяването над 20% трудно се вписва в една "мирна ядрена програма".

В момента, ключова идеологическа пречка пред придобиването на ядрено оръжие си остава фетвата на иранския Върховен лидер (рахбар) Али Хаменей, която обявява създаването и използването на подобни оръжия от мюсюлманите за недопустимо. Истината обаче е, че тя може да баде ревизирана (изцяло или частично) при наличието на критични предизвикателства, още повече че на фона на сегашната ескалация на напрежението призивите за това към "рахбара" от страна на иранските политици, военни и духовници непрекъснато нарастват.

Като евентуална причина за преразглеждане на позицията си, върховният лидер би могъл да използва кораничния принцип, според който "забраненото превръща в позволено при остра нужда", като обяви ядреното оръжие за "последното средство за защита на страната". Тоест, в подобен контекст, би могло да се даде разрешение за производството на ядрени боеприпаси.

Все пак, вероятността Иран да се реши на подобна стъпка не е голяма, защото управяващите продължават да разглеждат създаването на ядрено оръжие като най-крайна мярка, в случай, че целият останал инструментариум за борба бъде изчерпан. Нещо повече, превръщането на Иран в ядрена държава със сигурност ще притесни силно другите му регионални опоненти, като Саудитска Арабия например, тласкайки ги към създаване на собствени ядрени арсенали. А Техеран няма никакъв интерес от това. Освен това, при доказан опит на Иран да се сдобие с ядрено оръжие, това би могло да провокира пълномащабна американска/западна интервенция. Предвид факта, че получаването на един или няколко ядрени заряда (без своевременната подготовка на съответните носители) не би могло априори да гарантира безусловното "сдържане" на Ващингтон, Техеран едва ли ще рискува, предпочитайки да използва ядрения фактор най-вече за политически пазарлък.

Задкулисната битка между Иран и Израел засяга съвсем пряко и редица други държави в региона. Така, на фона на нарасналото влияние на Техеран в Сирия и Ирак, израелците трябваше да ревизират позицията си по отношение на своите арабски съседи - например, да постигнат "газова сделка" (за съвместна разработка на шелфовите находища) с Ливан, за да не се окажат заобиколени от проирански настроени играчи. От друга страна обаче, опитът сделката да бъде обвързана с гаранции за сигурност от ливанската страна не само не доведе до желаните резултати, но и струва политическата кариера на неколцина израелски "ястреби". Не може да се изключва и, че новото правителство на Нетаняху ще прекрати споразумението при първа възможност.

Безуспещни засега се оказват и опитите за вбиване на клин между Иран и Турция, макар че целите на Техеран и Анкара в Сирия например, се конфронтират, а турците разглеждат иранците като геополитически конкуренти. В момента обаче за турския президент Ердоган премахването на "кюрдската заплаха" е по-приоритетна задача, затова едва ли можем да очакваме от него да отвори и "фронт" срещу Иран.

Нещо повече, с посредничеството на Москва, Анкара и Техеран формираха тристрания формат от Астана за разрешаване на сирийския конфликт, а Иран се сдоби със статут на официален посредник в сирийско-турския диалог. Това му позволи от една страна, да запази влянието си в Сирия, а от друга - да прехвърли акцента от военния към политическия инструментариум, което намалява риска от евентуална ескалация в региона.

Следва да отбележа обаче, че в рамките на конфронтацията си с Иран, Израел съумява да разиграва успешни комбинации по някои други направления, например в Азербайджан. В тази страна, израелците не само разполагат с политическа подкрепа, но и успяха да ерозират сериозно иранската агентурна мрежа, предавайки на властите в Баку списък на трийсет агенти на КСИР. Освен това, Израел не спира усилията си да убеди ЕС, че с режима на аятоласите не може да се преговаря, тъй като повечето европейски държави продължават да подкрепят възобновяването на ядрената сделка с Техеран, като важна стъпка за деескалация в Близкия Изток. Засега обаче, израелците постигнаха видими успехи в тази посока само във Франция. Така, след посещението на премиера Нетаняху в Париж през февруари 2023, президентът Макрон не само разкритикува "главозамайващия пробив" в иранската ядрена програма, но и увери госта си, че е "готов да постави въпроса на европейско ниво". В тази връзка е показателно, че доскоро Франция беше сред най-големите привърженици на възстановяването на СВПД и разщиряването на диалога с Техеран.

На този фон е доста вероятно, че следващият играч, който израелците ще се опитат да "извадят" от сделката, ще се окаже Германия, още повече че от няколко месеца насам в Берлин активно се обсъжда форматът на взаимодействието с Иран, предвид хипотетичното му участие в доставките на въоръжения за Русия.

(Не)възможната голяма война в Близкия Изток

Въпросът, дали можем да станем свидетели на нова голяма война в Близкия Изток традиционно се смята за "открит". И Иран, и Израел постоянно повишават залозите и взаимно проверявят издръжливостта си, балансирайки на ръба на директния конфликт. Броят на взаимните геополитически "убождания" вече надхвърля няколко десетки, като през последните месеци резултатът е в полза на Израел. На свой ред, Техеран се опитва да реагира асиметрично или - ако има възможност – огледално, на израелските акции.

Какво би могло да се случа, ако конфликтът все пак придобие и военни измерения? На пръв поглед, иранците имат сериозно предимство. Освен с редовната си армия (420 хил. души), Иран разполага с частите на КСИР (200 хил. души), както и с отрядите на опълчението "Басидж", чиято численост, според различни източници, варира от 90 хил. до 1 млн. души. С други думи, "ударната сила" на Техеран наброява не по-малко от 700 хил. души, докато Израел може да разчита на четири пъти по-малко (170-200 хил. души). Освен това, Иран превъзхожда противника си по редица технически аспекти, като изключим ВВС (ще напомня обаче, че през март иранците финализираха сделката за доставка на руски изтребители Су-35).

Само че превъзходството "на хартия" не гарантира победа на бойното поле. Както сочи опитът от предишните конфликти, израелският Генерален щаб почти винаги съумява да наложи на противника своята визия за начина на водене на война, дори в условията на сериозно числено превъзходство на вражеските сили. Освен това, в момента значителна част от иранската армия не разполага с боен опит (с изключение на подразделенията на КСИР, които са участвали в операции в чужбина). На този фон отлично обучените израелски части, подкрепяни от въздуха, могат да се окажат много сериозно предизвикателство за противника, което автоматично изключва сценария на "светкавичното възмездие".

Впрочем, и Израел, както и Иран, очевидно не гори от желание да воюва, ако не е сигурен в пълното си превъзходство. Въпреки стартиралия с подписването през 2020 на т.нар. "Авраамически споразумения" процес на нормализация на отношенията с арабските държави, както и опитите на Израел да се споразумее с най-проблемните си съседи (и,  частност, с Ливан) относно взаимни гаранции за сигурността, в региона остават достатъчно играчи, склонни "да си разчистят сметките" с еврейската държава.

Така или иначе, въпреки публичната демонстрация на сила и увеличаващите се зявления за „гарантирано унищожаване на противника”, нито една от страните не е готова да инициира директен военен сблъсък: за Иран това би довело до изключително твърда реакция на световната общност и сурова икономическа блокада (включително, прекъсване на „тайните канали” за снабдяване на иранската икономика), а за Израел -  провал на стратегията на „мирния възход”, взривообразно нарастване на „възлите на напрежение” по границите му и разцепление в израелското общество. Затова и ислямската република, и еврейската държава, най-вероятно ще продължат да използват инструментариума на асиметричния конфликт, сблъсквайки се само косвено, в очакване да възникна такъв casus belli, който би позволил постигането на поставените цели, без това да доведе до остро осъждане от страна на международната общност.

Тук е мястото да отбележа обаче, че за разлика от Иран, Израел, чрез своето мощно лоби, оказва сериозно влияние върху политическия елит на САЩ, внушавайки му необходимостта от „твърдо решение” на иранския въпрос. Какво би дал разгромът на Иран на самата Америка. При това положение САЩ биха получили възможност:

• Да поставят иранската територия под контрол, откъсвайки част от нея (Ирански Азербайджан) и да превърнат Иран в сателитна държава, например като възстановят монархията, начело с престолонаследника Реза Пахлави, или пък да създадат на територията на Иран множество терористични и враждуващи помежду си квазидържави, разпространяващи „управляван хаос” в района на Кавказ и Централна Азия;
• Да укрепят взаимодействието с традиционните си съюзници – Израел и Саудитска Арабия, които имат собствени претенции към Иран. Войната с иранците би подобрила и отношенията с Турция, за която Техеран е конкурент в борбата за регионално лидерство. На фона на последиците от катастрофалното земетресение, Турция едва ли би влязла във война с Иран, но ако в конфликта бъде ангажиран Азербайджан (под предлог да защити иранските азери), Анкара със сигурност ще го подкрепи, дори ако не участва пряко във войната, или поне няма да пречи на антииранския алианс. Ердоган се нуждае от външнополитически успехи за да спечели изборите, както и от западни гаранции, че ще запази властта си, а в случай на война получава възможност да се сближи със САЩ без да навреди на имиджа си пред избирателите, а пък американците ще обвържат още по-тясно Турция към себе си;
• В резултат от разгрома и раздробяването на Иран, САЩ биха могли да увеличат територията и мощта на Азербайджан, присъединявайки към него Ирански Азербайджан. При подобно развитие, Баку вече няма да се ориентира най-вече към Турция, а може да започне собствена игра, с подкрепата на САЩ и Великобритания. Така, с помощта на Баку, Лондон и Вашингтон могат да поставят под контрол пантюркистката активност на Анкара, насочвайки я в нужната посока, включително срещу Русия и Китай.
• Да нанесат удар по позициите на Китай и Русия, създавайки „управляван хаос” в Близкия Изток.

Тоест, налага се изводът, че Иран следва да се готви за евентуален удар, ограничавайки агресивната си реторика по отношение на Запада, Саудитска Арабия и Израел, за да не дава повод за провокации.

Заключение

Въпреки наличието на редица белези, позволяващи да се твърди за нарастване на регионалната роля на Иран в Близкия Изток, формирането на пълноценна регионална подсистема под неговата егида, поне засега, не изглежда особено вероятно.

В тази връзка, следва да се отчита и съвременната тенденция за активизиране на етническите и национални движения, които ескалират в откровен сепаратизъм. Проблемът е актуален и за Иран, предвид пъстрия му етнически състав, включващ също азери (тюрки), кюрди, араби, белуджи и др. В Иран, който е съсед на Турция и Азербайджан, периодично се повдига въпросът за т.нар. "Южен Азербайджан", чиято територия съвпада с провинция Ирански Азербайджан, при това САЩ и Израел са особено активни в това отношение.

Периодично ескалира и недоволството на белуджите и арабите, като при последните то може да бъде използвано от съседните арабски държави за да дестабилизират вътрешнополитическата ситуация в Иран.

В религиозен и цивилизационен контекст, ролята на Иран, като "държава-ядро" на близкоизточната регионална подсистема също бива поставяна под въпрос. Шиитите са абсолютно малцинство в ислямския свят, доминиран от сунитите. В това отношение Саудитска Арабия, разполага с много по-големи ресурси, тъй като на територията и са свещените за всички мюсюлмани градове Мека и Медина. Дори по време на "арабската пролет", в чието начало водеща роля играеха сунитските (често откровено ислямистки) сили, те разглеждаха шиитски Иран по-скоро като противник, отколкото като съюзник.

Предвид съществуващите цивилизационни, исторически, религиозни и културни противоречия, арабските държави в Близкия Изток не са готови да признаят лидерската роля в региона на една неарабска страна. Турция, която усили позициите си в региона, също ще препятства всячески превръщането на Иран в "държава-ядро". Впрочем, това се отнася и за глобалните външни играчи, и най-вече САЩ, които виждат в Иран "ревизионистка държава" и в никакъв случай не искат тя да играе централна роля в региона.

Съвкупността от ключови геополитически и геостратегически фактори, свързана с наличието на дълбочинни историко-културни и религиозно-цивилизационни противоречия, както и с очевидното противодействие на регионалните държави и глобалните играчи, най-вероятно няма да позволи на Иран да формира под своя егида пълноценна регионална подсистема в Близкия Изток.

* Българско геополитическо дружество