21
Нед, Апр
4 Нови статии

Историческите предпоставки за Нагорно-Карабахския конфликт

брой 3 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Динамичните процеси в сферата на сигурността в страните от постсъветското пространство придобиват все по-голям мащаб през настоящото столетие, тъй като спецификите им оказват пряко или косвено влияние върху политическия, социалния и икономическия живот не само на страните в региона.

Тенденцията конфликтните отношения в тази част на света да са източник на деструктивни явления за цялата система на регионална сигурност се дължи в голяма степен на икономическото и преди всичко на военнополитическото съперничество между водещите регионални сили.

Замразените конфликти

Особено място сред предизвикателствата пред европейската сигурност заемат „замразените конфликти“ в постсъветското пространство. Макар че според редица изследователи терминът „замразени конфликти” започва все по-често да се използва от различни политически фигури през 90-те години на миналия век, този род конфликти често биват характеризирани и представяни в литературата чрез различни определения - нетрадиционни, асиметрични, тлеещи. „Замразени конфликти“ съществуват в различни части на света. Сред примерите са Севернокипърската турска република, Западна Сахара, Голанските възвишения или пък спорът между Индия и Пакистан за областите Джаму и Кашмир, но несъмнено най-голяма концентрация на подобни конфликти се наблюдава именно в постсъветското пространство.

Особено актуален сред тези конфликти е Нагорнокарабахският. Настоящите му измерения и невъзможността, поне на пръв поглед, за трайното му уреждане се превръщат в предизвикателство не само за регионалните лидери, като Русия и Турция, но и за цялата международна общност.

През есента на 2020 избухнаха най-мащабните военни сражения, от подписването на Бишкекския протокол за примирие през 1994 насам, между войските на Азербайджан, подпомогнати от техните турски съюзници, и въоръжените сили на Армения и на непризнатата Република Арцах (позната и като Нагорно-Карабахска република). Кървавите стълкновения, продължили близо два месеца, доведоха до хиляди жертви и ранени, а други бяха принудени завинаги да напуснат домовете и родните си места. В крайна сметка хуманитарната катастрофа и международният натиск принудиха сражаващите се страни да подпишат в Москва споразумение за прекратяване на бойните действия, влязло в сила на 10 ноември 2020, като основнато посредническо роля изигра именно Руската Федерация, която също е страна по споразумението.

В споразумението от Москва са регламентирани важни въпроси, които дадоха основание на множество анализатори и политически фигури да го считат за правен акт, уреждащ трайно противоречията между Баку и Ереван. Предвидено е разполагането на близо 2000 руски миротворци по фронтовата линия за срок от пет години (плюс опция за още пет години, освен ако някоя от страните не поиска прекратяване на клаузата шест месеца преди изтичането на петгодишния срок)[1], включително и за защита на Лачинския коридор, свързващ столицата на Нагорно-Карабахската република Степанкерт с Армения. Освен това, Армения се задължи да върне на Азербайджан всички зони около Нагорно-Карабахската република (окупирани през 90-те години на ХХ век), които не са част от територията ѝ, а напусналите ги азербайджански бежанци ще могат да се завърнат в региона.

Освен на базата на своеобразното „размразяване“ на конфликта и последвалото му урегулиране чрез споразумението от ноември 2020, повод за оптимистични прогнози стана и първата среща между лидерите на Армения и Азербайджан след края на сраженията, проведена през януари 2021 в Москва. Макар че на нея не бяха разрешени ключови въпроси като например размяната на военнопленници, Никол Пашинян и Илхам Алиев поеха ангажименти за икономическото развитие на региона. Представени бяха планове за железопътна връзка между Азербайджан и Нахичеванската автономна република (ексклав на Азербайджан), както и за свързване на арменските железопътна мрежа с иранската и руската през азербайджанска територия.

Въпреки тези позитивни тенденции, конфликтът в Нагорни Карабах е далеч от своето трайно уреждане. Основният спорен въпрос несъмнено остава политическото бъдеще на областта. Международноправните аспекти на този казус несъмнено влизат в известна колизия, подобно на други нерешени въпроси в различни части на света. От една страна, арменското население на Нагорни Карабах държи на своето право на самоопределение, но от друга, политическото ръководство в Баку не е склонно да прави отстъпки по въпроса за териториалната цялост на Азербайджан. Така тези непримирими позиции на практика правят невъзможно разрешаването на конфликта на базата на т. нар. „Мадридски принципи“ на Минската група на ОССЕ (изготвени през 2009), според които е необходимо да се проведе правно обвързващ плебисцит за политическото бъдеще на Нагорни Карабах и са предвидени други важни инициативи. Безпокойството на международната общност по отношение на конфликта се подсилва от неспазването на мира, като граничните сблъсъци от средата на ноември 2021 илюстрират тази негативна тенденция.

Безспорно, за цялостното разбиране на съвременните проекции на конфликта и, съответно, за стъпките за разрешаването му се налага да бъдат проследени историческите корени на това трайно противоречие, превърнало се в една от основните пречки за мира в Южен Кавказ. Въпреки спецификите на средата за сигурност в наши дни, оказващи влияние върху противоречията между Баку и Ереван, „замразеният конфликт“ в Нагорни Карабах има дълбока история, свързана както със социоменталните и етнорелигиозни характеристики на двата народа, така и с политическите процеси в страните от региона. Проследяването на основните исторически събития ни води до корените на проблема, което е от фундаментарно значение за разбирането на същността му и справянето с породените от него деструктивни последствия. Това в пълна степен важи и за конфликта в Нагорни Карабах, превърнал се в огромно предизвикателство пред регионалната сигурност.

Какво представлява Нагорни Карабах

Нагорни Карабах е географска област в югоизточните части на Малък Кавказ, обхващаща предимно планинските райони на историко-географския регион Карабах. Територията, известна по съветско време като Нагорно-Карабахска автономна област (НКАО), е с площ от около 4400 кв. км.[2], като според официалните власти на непризнатата Република Арцах (Нагорно-Карабахска република), които в момента контролират района, населението и към 1 януари 2020 е 148 800 души[3]. Тук обаче е важно да се направи уточнението, че след войната от есента на 2020 и значителните успехи на Азербайджан, Баку си върна всички заобикалящи НКАО територии (с изключение на Лачинския коридор), окупирани от въоръжените сили на Арцах по време на първия Нагорно-Карабахски конфликт (1988-1994). Освен това, със споразумението за прекратяване на военните действия от 10 ноември 2020, под контрола на Азербайджан преминават и части от НКАО като например ключовият от военностратегическа гледна точка град Шуша. През 80-те години на миналия век, преди избухването на конфликта, населението от приблизително 200 000 души включва 140 000 етнически арменци и приблизително 50 000 етнически азербайджанци (азери).[4]

Ранната история на региона е съпътствана с множество въпросителни, тъй като е базирана на съперничещи си исторически разкази, всеки оформен от съответната националистическа реторика. За етническите арменци, районът е бил техен дом в продължение на хилядолетия и те го считат за едно от огнищата на арменския народ.За азербайджанците пък, районът е бил дом на т.нар. кавказки албанци - неарменско християнско население, което те смятат за свои предци. В Нагорни-Карабах са родени мнозина азербайджански културни дейци и интелектуалци - например известният азербайджански композитор Узеир Хаджибейли, останал в историята като автор на първата опера в мюсюлманския свят и на съвременния химн на Азербайджан. Така, в азербайджанската историография районът е представян като една от люлките на азербайджанския народ.

Все пак, би могло да се каже, че въпреки тези несъответствия, съществуват и някои безспорни факти от историята на региона. През 387 е сключен мирен договор между воюващите Сасанидска и Византийска империи, като Нагорни Карабах става част от персийската държава, а територията на днешна Армения е присъединена към Византия. Някои историци посочват района като център на съпротивата срещу централната персийска власт в средата на V век. В повратна за жителите на Южен Кавказ се превръща средата на VII век, когато арабите нахлуват в региона. Голяма част от жителите на равнините, разположени на запад от Каспийско море, приемат исляма, докато християнското присъствие сред населението в Нагорни-Карабах остава значително, най-вече заради трудностите, които срещат нашествениците при опитите за овладяването на този планински район. През втората половина на XI век Южен Кавказ е включен в Селджукската империя, като много от мюсюлманите в региона възприемат тюрко-персийските културни и езикови специфики на селджуците.

В периода между ХIV и XVIII век районът е контролиран от местни арменски елити, като това се променя едва в средата на XVIII век заради вътрешните конфликти сред арменските феодали. Вследствие на тези събития азербайджанският владетел Панах Али Хан създава Карабахското ханство, което включва както района на Нагорни Карабах, така и големи територии около него, a за столица е провъзгласен Шуша.[5]  Ханството обаче не просъществува задълго, тъй като през 1805 Русия нахлува в района и принуждава последния хан на Карабах да подпише т.нар. Кюрекчайски договор. Впоследствие ханството е обединено с области на изток, с които образува губернаторство Елизаветпол. Като цяло, първите три десетилетия на ХIХ век се оказват изключително успешни за установяване влиянието на Руската империя в Южен Кавказ, като това най-вече се дължи на победните военни кампании срещу основните геополитически съперници в региона – Персийската и Османска империи. Така, през следващите десетилетия социалните и политически процеси в Нагорни Карабах са пряко обвързани с тези в Руската империя. Освен това, руската политика в Южен Кавказ директно влияе и върху етническите отношения в региона. През първото десетилетие на ХIX век, според преброяванията на държавните органи на Руската империя, арменското население в Карабах е едва 8%[6], като след завладяването на югозападната част на Кавказ в периода 1828-1830 десетки хиляди арменци са преселени от Персия в Армения и Нахичеван, а някои се установяват в Карабах. Тази политика на Руската империя за промяна на етническия и конфесионален облик на Южен Кавказ би могла да се разглежда като способ за ограничаване влиянието на Персия и Османската империя.

Етническите процеси

Етническите процеси в региона през ХIX и началото на ХХ век са и един от основните аспекти, по които са налице различни тълкувания от страна на азербайджанските и арменските историци. Според мнозина азербайджански изследователи, именно политиката на Русия се оказва основен фактор за етническите процеси в Южен Кавказ, като те считат, че до идването на руснаците в региона е имало само мюсюлмански ханства, а посочването на някои от тях като арменски е невярно представяне на фактите. Действително, като доказателство за руските амбиции за християнизация на региона би могъл да послужи Туркменчайският мирен договор между Русия и Иран (1828), и по-специално чл. 15, в който е регламентирано правото на преселване в Руската империя (в рамките на една година) на населението от Ирански Азербайджан.[7] Макар в чл. 15 да не се споменава изрично арменското население, именно през този период (1828-1830) значително нараства арменското присъствие в Южен Кавказ. За тези две години в региона пристигат 40 хил. арменци от Иран и 84 600 от Османската империя, като тази чувствителна промяна на етнодемографската картина провокира и най-ранните прояви на враждебност между арменците и мюсюлманската общност.[8] Събитията в Османската империя от втората половина на ХIX век се превръщат в предпоставка за нов приток на арменско население, като преселниците окозват  най-сериозно влияние върху етническия и конфесионален състав на населението на в Карабах. Преброяването от 1897 показва, че арменците в Южен Кавказ са общо 1 124 948 души, от които 1 100 138 са преселници.[9] Тази преселническа политика продължава и през следващите десетилетия и към началото на ХХ век, без да се вземат под внимание арменците в Тифлиска и Кутаиска губерния, арменското население достига 1 208 615 души.[10] Наред с промяната на етническия облик на Южен Кавказ, започва и процес на постепенно отделяне на азербайджанците от иранските им корени и минало, като основната цел на Санкт Петербург е да се утвърди руското влияние сред тях. По този начин руската политика в голяма степен допринася за постепенното формиране на азербайджанската нация.[11]

От своя страна, множество арменски изследователи изтъкват в изследванията си аргумента, че в Карабах протича „процес на азербайджанизация“, като в труда си „История на Армения“ Саркис Саркисян пише, че от Западна Армения в Източна, която е в пределите на Руската империя, в периода 1828-1830 се преселват едва около 90 хиляди арменци.[12] Динамичното нарастване на арменското население се обяснява най-вече с неговия социално-икономически възход.  Като цяло, арменските изследователи се обединяват около тезата, че азербайджанското население прогонва коренното арменско население от неговата родина и то е заменено с идващи извън областта мюсюлмани, като този процес продължава до началото на ХХ век, когато приема формата на масови избивания и погроми и преминава в „по-меки прояви през целия съветски период“.[13]

Несъмнено различните исторически тълкувания се превръщат в неблагоприятен фактор за изследването на процесите в региона, но все пак като безспорен факт биха могли да се изтъкнат дълбоките корени на арменско-мюсюлманския антагонизъм, превърнали се в негативна тенденция за сигурността в Закавказието още през ХIХ век. Макар да е трудно да се определи, кога точно възниква това противоречие, първите му проявления са документирани най-вече по време на руското управление на Южен Кавказ. Според множество изследователи, мюсюлманското население приема арменците за привилегировани от руските власти и това оказва съществено влияние за създалата се пропаст в социалната и икономическа роля на двете групи. Различията и конфликтният им потенциал могат да се разгледат през призмата на различни аспекти - например отношенията между нискограмотните и неквалифицирани работници (основно азербайджанци-мюсюлмани) и техните работодатели в лицето на арменските предприемачи и търговци, както и по линия на демографските специфики в региона – предимно азербайджанско население в селата за сметка на концентрация на арменско население в градовете. Логично, тези различия водят и до прояви на насилие между арменци и азербайджанци.

Несъмнено, влияние върху конфликтните отношения влияние оказва и враждата между турците и арменците, населяващи територията на Османската империя. Тази негативна тенденция в голяма степен се дължи на зараждането на арменското националноосвободително движение и желанието на древния християнски народ за възстановяване на арменската държавност. За да се справят с тези стремежи, османските власти извършват няколко масови избивания, като в периода 1894-1896 в пределите на Османската империя са убити около 300 000 арменци[14]. Разрушени са и стотици арменски православни църкви и манастири. Тези трагедии се превръщат в предпоставка за солидарност между арменците от цял свят, а в Южен Кавказ основните усилия са насочени към опълчването на мюсюлманите-тюрки, които поради етническото си и верско сходство се отъждествяват с османските насилници. Сериозни сблъсъци, останали в историята като „арменско-татарски  кланета“, избухват на няколко пъти през първото десетилетие на ХХ век. В този период антагонизмът в отношенията между арменци и мюсюлмани-тюрки е подсилен и от събитията в Османската империя. През юли 1908 там е извършен държавен преврат, останал в историята като „Младотурска революция“. С цел да реализират своите пантюркистки идеи, младотурците се стремят да установят тясна връзка с мюсюлманското население в Южен Кавказ. Установени са техни структури в региона, като особено внимание привлича областта Карабах, тъй като именно в столицата Шуша се намира основният център за агитация и пропаганда. Така се оформя едно стабилно азербайджано-турско сътрудничество, чиято основна цел е именно противопоставянето на арменците в региона.

През следващото десетилетие напрежението между арменци и азербайджанци придобива още по-опасни измерения. Основна причина за това е избухването на Първата световна война. В редиците на руската армия, действаща срещу турците на Кавказския фронт, се включват хиляди арменци, населяващи територията на страната, както и такива, живеещи в пределите на Османската империя. Именно тази тенденция се превръща в основна причина за жестокостите на тогавашното турско политическо ръководство, определяни от множество изследователи и политически фигури като геноцид. Въз основа на множество документи и свидетелства, арменската страна изчислява жертвите на около 1,5 милиона, докато официалната позиция на Република Турция е, че по време на Първата световна война загиналите арменци са около 300 000 души.[15] Част от държавите по света смятат събитията за геноцид, но други не ги окачествяват по този начин. Въпросът продължава да заема важно място в отношенията между Турция и много страни по света, като често става повод за възникване на противоречия и изостряне на отношенията. Пример в тази насока е приетата в края на 2019 резолюция на американския Конгрес, с която избиването на арменците в Османската империя през Първата световна война официално се обявява за геноцид.

Съветският период

Октомврийската революция и излизането на Русия от Първата световна война с Брест-Литовския мирен договор от 3 март 1918 стимулират революционните процеси в нейната периферия, особено в Южен Кавказ, където местните народи изразяват стремеж за национално обособяване и изграждане на суверенни държави. Така на 22 април 1918 е провъзгласено създаването на Задкавказка демократична федеративна република (позната и като Задкавказка федерация), простираща се на територията на днешни Армения, Азербайджан и Грузия, като обхваща и части от Източна Турция, както и руските гранични области. През същия месец се формира и правителство на новопоявилото се държавно образувание, което обаче просъществува само около месец. Представителите на всяка от трите национални групи (грузинци, арменци и азербайджанци) се стремят да защитават интересите на своя народ вместо на всички в региона.[16]  Това е и основната причина за разпускането на Задкавказкия сейм – представителен и законодателен орган на Задкавказката федерация и, съответно, за края на това държавно образувание. През май 1918 трите съставни държави на Задкавказката федерация – Грузия, Армения и Азербайджан, обявяват независимост.

Междувременно обаче съдбата на Карабах остава нерешена. Турци, британци, арменци и азербайджанци, както и Съветите, се борят за контрол върху областта. След като руската армия напуска Кавказкия фронт, за турците се отваря възможност за мащабно настъпление в Южен Кавказ, където на практика единствената преграда е многократно по-малочисленият Арменски корпус, както и малобройни грузински части. Нарушавайки примирието от Ерзинджан (5 декември 1917) със Задкавказкия комисариат, през февруари 1918 турските сили започват офанзива в Южен Кавказ. През следващите месеци те постигат значителни успехи. В крайна сметка, в началото на юни същата година, наскоро обявилите независимост Армения, Грузия и Азербайджан подписват Батумския мирен договор с Османската империя, като споразумението регламентира включването на областта Карабах в територията на Азербайджанската демократична република. В областта са разположени азербайджански сили, но местното арменско население категорично се противопоставя на азербайджанската власт.

През ноември 1918 британски войски от Иран, ръководени от генерал Уилям Томсън, навлизат в Южен Кавказ, за да запазят района свободен от болшевиките. Макар и в крайна сметка да не успяват, ролята на генерал Томсън в този първи етап (1918-1920) на конфликта за Нагорни Карабах се оказва ключова, защото именно той признава областта за част от територията на Азербайджанската демократична република, като освен това потвърждава ръководната роля на назначения азербайджански губернатор – Хосров-бек Султанов. Междувременно, арменците в Народния конгрес на Нагорни Карабах подписват споразумение, според което областта се превръща в автономен регион на Азербайджан, като е предвидено окончателния ѝ статут да бъде определен на Парижката мирна конференция от 1919.[17] В Париж обаче не се вземат конкретни решение по въпроса и въпреки че независимостта на трите южнокавказки държави е призната, е препоръчано териториалните претенции да се разрешат в рамките на двустранните отношения. Това обстоятелство се превръща в своеобразен катализатор на противоречията между арменци и азербайджанци. През март 1920 арменците в Карабах вдигат въстание, чиято съдба е същата като на други подобни стълкновения между азербайджанци и арменци, т.е. води до хиляди жертви. През следващите десетилетия решаването на въпроса за Нагорни Карабах е пряко обвързано с новите геополитически тенденции в Южен Кавказ. През първата половина на 1920 Червената армия установява контрол върху териториите на страните от региона и на практика е сложен край на тяхната независимост. Така съдбата на Нагорни Карабах във все по-малка степен е обвързана със стремежите на населяващите областта народи. Водеща роля имат решенията на новата съветска власт.

В началото на 20-те години на ХХ век сред ръководните фактори на болшевишката партия няма ясна и единодушна позиция по отношение на териториалните спорове между двата южнокавказки народа. Според някои от тях, спорните райони Карабах и Зангезур трябва да бъдат под азербайджански контрол, но съществуват и мнения, че за трайното разрешаване на противоречията е целесъобразно планинската част на Карабах, а именно Нагорни Карабах, да бъде предоставена на арменците. В крайна сметка казусът е окончателно решен в началото на юни 1921, когато под ръководството на Йосиф Висарионович Сталин Кавказкото бюро на Руската комунистическа партия (болшевики) решава Нагорни Карабах да остане под азербайджански контрол, като е предвидена широка автономия за областта. Две години по-късно е официално провъзгласено и създаването на Нагорно-карабахската автономна област в рамките на Азербайджанската ССР.

Тези събития оказват голямо влияние върху решаването на арменския национален въпрос. През месец март на същата 1921 болшевиките подписват Московския договор с Турция, според който районите на Карс, Ардахан и Артвин са върнати на Турция, Батуми е предоставен на Грузия, Азербайджан получава Нахичеван, а за Армения остава Александрополска област. Споразумението е свързано с вижданията на болшевишката власт от този период, която разглежда кемалисткото правителство в Турция като потенциален съюзник в борбата срещу „световния империализъм”. Геостратегическите амбиции на Москва обаче се оказват пагубни за Ереван, лишавайки кавказката република от важни територии, като на практика именно този международноправен акт определя и съвременните граници на страната. Този удар по възможността за решаване на арменския национален въпрос в голяма степен го насочва в друга посока, а именно търсене на историческа справедливост по отношение на принадлежността на Нагорни Карабах към Армения. Така, през следващите десетилетия и особено в края на ХХ век, разрешаването на карабахския въпрос се превръща в приоритет за Ереван.

До средата на 80-те години арменците в Карабах и ръководството на Арменската ССР предприемат различни опити да издействат присъединяването на Нагорни Карабах към Армения, но те остават безуспешни. Първите инициативи в тази насока датират още от средата на 20-те години, когато група етнически арменци, недоволни от статуквото, разпространяват листовки, призоваващи за промяна на статута на областта. През следващото десетилетие първият секретар на Арменската комунистическа партия (АКП) Агаси Ханджиян отново повдига въпроса. През 1945 пък, арменски жители на Нагорни Карабах подават петиция за разрешаване на присъединяването на региона към Арменската ССР, а четири години по-късно подобен опит прави и първият секретар на АКП Григор Арутюнян. През 60-те и 70-те години на няколко пъти са изпращани петиции до ръководните фактори в Москва, но в крайна сметка арменските искания не са удовлетворени.[18] Това в голяма степен се дължи на факта, че през социалистическия период съветската власт, придържаща се към идеите на интернационализма, не одобрява националистическите стремежи на различните народи.

Възможности за реализиране на тези идеи открива новата политическа линия за демократизация на съветското общество, възприета от генералния секретар на КПСС Михаил Горбачов, като още през 1987 на митинги в Ереван се поставя искане за присъединяване на Нагорни Карабах към Армения. Освен това се усилва недоволството на арменското население от икономическото и социалното му положение, a исканията по отношение на Нагорни Карабах стават все по-настойчиви. Тези негативни тенденции се изострят и от набиращите все по-голяма популярност твърдения за пренебрежително отношение към арменското население в Азербайджан. В тези условия ръководните фактори в Баку правят опити за потушаване на недоволството сред арменското население както чрез бюрократични, така и чрез силови методи. В Москва обаче не обръщат особено внимание на ескалиращото напрежение.

През февруари 1988 ситуацията започва да излиза извън контрол. Избухват множество кървави сблъсъци между арменци и азербайджанци, чиято кулминация е Сумгаитския погром срещу арменците, в който са ранени стотици и от двете страни, а загиналите са десетки. Централните власти в Москва са обезпокоени от развитието на събитията и възнамеряват да приложат по-твърди мерки. Вследствие на това Министерството на вътрешните работи на СССР взема решение да прехвърли допълнителни сили. Ситуацията е овладяна, но на конфликта не е сложен край, тъкмо напротив. Февруарските събития се оказват отправна точка за създаване на военизирани формирования на територията на двете републики и най-вече в Нагорни Карабах.

През януари 1990 основното огнище на конфронтация се премества в столицата на Азербайджанска ССР – Баку, като в града избухват масови граждански протести във връзка със случващото се в Нагорни Карабах, освен това протестиращите настояват за независимост на Азербайджан. В тази обстановка са извършени погроми над местното арменско население. Това развитие на ситуацията принуждава съветските части да щурмуват града, в резултат на което загиват над 100 азербайджански граждани, като има и стотици ранени и арестувани. Тези събития се отбелязват в Азербайджан като «Нощта на черния януари», а с този ход комунистическата власт в Москва на практика губи Азербайджан, тъй като недоволството на населението е огромно, дори и сред местните комунисти.

Постсъветският период

През декември 1991 в Нагорни Карабах е проведен референдум, бойкотиран от местните азербайджанци, в резултат на който арменците одобряват създаването на независима държава. Съветското предложение за разширена автономия на Нагорни Карабах в рамките на Азербайджан не задоволява нито една от страните и впоследствие избухва мащабна война между Азербайджан и Нагорни Карабах, като областта получава подкрепа от Армения.

Напрежението в Нагорни Карабах придобива все по-застрашителни измерения след като Армения и Азербайджан обявяват своята независимост от СССР през 1991. В резултат на нестабилната политическа ситуация в Южен Кавказ в зората на 90-те години на ХХ век, военните действия между двете независими републики са силно повлияни от руските военни. Освен това както арменските, така и азербайджанските военни използват голям брой наемници от Украйна и Русия. До края на 1993, вследствие на конфликта, десетки хиляди губят живота си, а броят на бежанците от двете страни е изключително висок. В крайна сметка арменците взимат известно надмощие и до май 1994 контролират близо 15 % от територията на Азербайджан. Изтощителната и за двете страни война ги кара да прекратят военните действие, което е утвърдено чрез подписания през май 1994 Протокол от Бишкек, важно значение за което има руското посредничество. Въпреки сключването на споразумение за прекратяване на огъня обаче, напрежението между двете страни не намалява и през следващите години отново възникват множество инциденти и взаимни обвинения, а конфликтът остава неразрешен.

Заключение

Всички тези събития доказват, че конфликтните отношения между арменци и азербайджанци имат своята дълбока историческа обремененост. Макар че политическите процеси в региона дават основната насока на противоречията през изминалите десетилетия, пълнотата на изследванията, свързани с конфликта, изискват и задълбочено разглеждане на етнорелигиозните специфики на двата народа. В крайна сметка обаче, населението в този малък, но стратегически важен южнокавказки регион, плаща най-високата цена. Периодично избухващите сражения и неуреденият международноправен статут забавят икономическото му развитие, а това неимоверно задълбочава трагедията на местното население. Понастоящем множество анализатори изразяват оптимизъм по отношение на разрешаването на конфликта, най-вече на базата на конструктивните разговори между председателя на Европейския съвет Шарл Мишел, министър-председателя на Армения Никол Пашинян и президента на Азербайджан Илхам Алиев в средата на декември 2021. Действително, разговорите в рамките на срещата на върха на Източното партньорство, инициирани от бившия министър-председател на Белгия, представляват важна стъпка към нормализирането на отношенията между двете южнокавказки страни, тъй като бяха обсъдени важни въпроси, свързани със сключването на всеобхватно мирно споразумение, разграничаване и демаркация на границите на двете страни, установяване на контакти между хората в Армения и Азербайджан и изграждане на транспортна инфраструктура и най-вече на железопътната връзка от Азербайджан през Армения до Нахичеванската автономна република (ексклав на Република Азербайджан). Въпреки тези позитивни тенденции, разгледаните дълбоки исторически противоречия доказват, че намирането на трайно решение на противоречията между двете южнокавказки държави няма да бъде лесна задача, а дотогава човешките трагедии ще продължат да бъдат отличителната характеристика на дългогодишния кървав конфликт.

* Авторът е преподавател и докторант във Военна Академия "Г.С.Раковски"

 

Използвана литература:

  1. Coyle, J. James, Russia’s Border Wars and Frozen Conflicts, Center for Global Education Chapman University Orange, CA USA
  2. Бекярова Н., „Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан“, София, Военна академия „Георги Стойков Раковски“, 2012 г.
  3. Cornell, Svante E. “The Nagorno-Karabakh Conflict.” Report no. 46, Department of East European Studies, Uppsala University (1999)
  4. National statistical service of Artsakh Republic, Artsakh in figures, 2020, Stepanakert

    Интернет източници:
  5. Statement by President of the Republic of Azerbaijan, Prime Minister of the Republic of Armenia and President of the Russian Federation, достъпен на: http://en.kremlin.ru/events/president/news/64384
  6. Office of the Nagorno Karabakh Republic in the United States, Country overview, достъпен на: http://www.nkrusa.org/country_profile/overview.shtml
  7. Treaty of Turkmenchay (1828), достъпен на:

https://mfa.gov.az/files/shares/Treaty%20of%20Turkmenchay.pdf

  1. „Q&A: Armenian genocide dispute“, достъпен на:

https://www.bbc.com/news/world-europe-16352745

 

Бележки:

[1] Statement by President of the Republic of Azerbaijan, Prime Minister of the Republic of Armenia and President of the Russian Federation, http://en.kremlin.ru/events/president/news/64384

[2] Office of the Nagorno Karabakh Republic in the United States, Country overview, достъпен на: http://www.nkrusa.org/country_profile/overview.shtml

[3] National statistical service of Artsakh Republic, Artsakh in figures, 2020, Stepanakert, стр. 6

[4] Coyle, J. James, Russia’s Border Wars and Frozen Conflicts, Center for Global Education Chapman University Orange, CA USA, стр. 207

[5] Cornell, Svante E. “The Nagorno-Karabakh Conflict.” Report no. 46, Department of East European Studies, Uppsala University (1999), стр. 5

[6] Coyle, J. James, Russia’s Border Wars and Frozen Conflicts, Center for Global Education Chapman University Orange, CA USA, стр. 211

[7] Treaty of Turkmenchay (1828), достъпен на: https://mfa.gov.az/files/shares/Treaty%20of%20Turkmenchay.pdf

[8] Бекярова Н., „Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан“, София, Военна академия „Георги Стойков Раковски“, 2012 г., стр. 269

[9] Пак там, стр. 269

[10] Пак там, стр. 268

[11] Пак там, стр. 271

[12] Пак там, стр. 270

[13] Пак там, стр. 270

[14] Пак там, стр. 273

[15] „Q&A: Armenian genocide dispute“, достъпен на: https://www.bbc.com/news/world-europe-16352745

[16] Бекярова Н., „Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан“, София, Военна академия „Георги Стойков Раковски“, 2012 г., стр. 98

[17] Coyle, J. James, Russia’s Border Wars and Frozen Conflicts, Center for Global Education Chapman University Orange, CA USA, стр. 211

[18] Пак там, стр. 212

Поръчай онлайн бр.2 2024