Повечето изследователи приемат, че следвоенният ход на политическите процеси в Източна и Централна Европа е предрешен на проведената на 11 февруари 1945 в Крим Ялтенска конференция на „тримата големи“.
По тази тема основното договаряне е между Сталин и Чърчил, като е решено влиянието на Москва да бъде 90% в Румъния, 80% в България и Унгария, а в Югославия да е 50%. Съгласно постигнатото съгласие, Великобритания запазва на Балканите голямото си влияние в Гърция – 90%. В тази схема отсъства Албания, но въпреки това нейната роля се оказва от огромно значение за бъдещото развитие на региона.
Отказът на съюзниците от десант на Балканите и безалтернативното настъпление на Червената армия до голяма степен предрешава нещата. Поради политическата нестабилност в Гърция, британските войски остават на нейна територия, а опразнените от нацистите България, Югославия и Албания са заети от съветски войски. Това на практика прави невъзможно осъществяването на предварително договорения паритет на влияние в Югославия, поради което в нея, както и в Албания, бързо се пристъпва към укрепване на властта на комунистическите партии и, съответно, се стига до монопол на съветското влияние. От геополитическа гледна точка, настъпилите промени надхвърлят в полза на Москва ялтенските договорености и това е най-голямото разширение на нейното влияние на Балканите.
Югославските претенции
В тази обстановка на създаване на ново пространство с господстваща тоталитарна идеология, Комунистическата партия на Югославия се откроява със стремежа си към заемане на „положение на своеобразна ръководна партия на Балканите“. Тази тенденция се проявява още по време на войната, когато КПЮ лансира идеята за Балкански щаб и целенасочено започва да налага практиката да играе ролята на ментор на албанското комунистическо движение. Впоследствие Белград все по-настойчиво прокарва позицията, че „Албания е длъжна да има контакти със Съветския съюз само чрез югославското правителство“ и по този начин играе ролята на външнополитически филтър и коректив. Менторският тон по отношение на България става по-осезаем в края на 1946 и първото му по-сериозно публично изражение са открито оповестените критики към българското ръководство, че в предложения проект за нова конституция не се споменават македонците като национално малцинство.
Първоначално тези югославски домогвания срещат подкрепата на Сталин, който дори е съгласен Албания да стане част от федеративна Югославия. Като се възползва от този факт, без да уведоми Москва, в началото на 19 януари 1948 Белград иска да разположи в Южна Албания своя дивизия. Няколко дни преди това, на 17 януари 1948, са оповестени и плановете за създаване на федерация между Югославия и България. Докато българското предложение е за дуалистична федерация с две равноправни части, югославският проект предвижда поглъщането на България като една от 7-те автономни републики. Ситуацията се нагнетява допълнително на 21 февруари 1948, когато в Белград е направена среща с ръководството на Гръцката комунистическа партия, на която се договаря продължаване на югославската подкрепа за комунистическата партизанска борба в Гърция и, съответно, засилване на влиянието на Белград на юг.
От тук пътят до резолюцията на Информбюро срещу титова Югославия е много кратък. На 28 юни 1948 международната организация Комунистическо информационно бюро приема документ, в който се осъжда комунистическото ръководство в Белград като сектантско и националистическо, което води до скъсването на отношенията между съветския лагер и Тито. От наличната документация може да се направи изводът, че в случая под „югославски национализъм“ се разбира външнополитическото проявление на стремежа на Белград към ръководна роля на Балканите. Това е и основната причина, която подтиква Сталин да преосмисли подкрепата си за Тито. По своята същност, възникналият конфликт е за лидерството на Балканите. Москва се опасява, че вследствие на стремежа на Белград да играе водеща роля сред т.н. страни с „народна демокрация“, може да изгуби прякото си влияние в региона, поради което си поставя за цел да елиминира посредническите претенции на Югославия.
В същото време, от страна на Москва и нейните сателити в региона не е правен задълбочен анализ на съществуващия в Югославия вътрешен национализъм, изразяващ се в стремеж за сръбска доминация над останалите етнически и религиозни общности и поражданите от това проблеми. През този период често пъти е използвано понятието „югославски народ“, което потвърждава, че дори не е допускана възможността стремежът на Белград към регионално лидерство да е обречен на провал поради многобройните вътрешни проблеми и конфликти с хървати, словенци, войводински унгарци, косовски албанци и македонски българи, което я превръща в нежизнеспособна държава, с потенциал да повтори разпада си, както това става за няколко дни при германската атака срещу нея през април 1941.
Излизането на титова Югославия извън сферата на съветското влияние е сериозен морален удар за Москва. Това обаче не води по същество до някакви сериозни геополитически размествания и затруднения, защото през Албания, СССР продължава да има излаз на Адриатическо море, а чрез него и към целия средиземноморски регион. В същото време Албания и България, като държави, пряко засегнати от експанзионизма на Белград, започват да преодоляват последиците от наложеното им югославско влияние. При този нов подход обаче има и някои специфики. За разлика от Албания, която много бързо се ориентира в обстановката и започва открито да предявява претенции към районите на Югославия с албанско население, България не прави рязък завой по македонския въпрос. От една страна, започва да говори за тоталното унищожаване на българското културно-историческо наследство в югославска Македония и за преследването там на лицата с българско самосъзнание, но в същото време наложеният в края на 1944 македонизъм не е напълно отхвърлен, а е трансформиран в негов пробългарски вариант. В редица изказвания на български държавници през онзи период обаче, историческите факти, свързани с Македония, все по-често се представят обективно.
В същото време, непосредствено след 28 юни 1948, титова Югославия изпада в пълна международна изолация. От една страна тя губи подкрепата на съветския блок, а от друга, поради запазването на комунистическата система с идеологическото господство на концепцията за „диктатура на пролетариата“, Западът също се отнася с недоверие към нея. В тези условия югославският македонизъм остава без външна идеологическа подкрепа и това води до международна публична поява на информации за наличието на българи в Македония. Така например, през 1949, ТАСС и в. „Правда“ разпространяват речта на Вишински за наличието на българско национално малцинство в Гърция, но не и на македонско такова.
Не е по-различна ситуацията и на запад. На 20 ноември 1949 се създава Федералният съюз на европейските националности (ФСЕН), защитаващ редица национални малцинства и етнически и регионални групи в Европа. Той работи в тясно сътрудничество с ООН и Европейския съвет в Страсбург, първообраз на сегашния ЕС. През май 1954 ФСЕН съобщава за установен контакт с бежанци от Македония, членуващи в Македонските патриотични организации (МПО) в САЩ и Канада. Малко по-късно те решават да упълномощят Асен Аврамов и Асен Левков, близки сподвижници на Иван Михайлов, да ги представляват пред ФСЕН. В резултат на това, през 1954 и 1955, ФСЕН приема две важни декларации, в които се констатира потъпкването на човешките права на македонските българи и призовава Югославия да ги спазва.
Белград е разтревожен от своята външнополитическа изолация и предприема стъпки за нейното преодоляване. Първият успех в тази насока е сключването на 28 февруари 1953 между комунистическа Югославия и членовете на НАТО Гърция и Турция Споразумение за приятелство и сътрудничество. В рамките на глобалното противопоставяне, този договор се разглежда като възпиращ фактор срещу съветската експанзия на Балканите. В регионален план обаче, Югославия се стреми да преодолее изолацията си и разчита чрез него да се противопостави на аспирациите на Албания към Косово и на България към Македония. През август 1954 в Блед, на базата на Споразумението за приятелство и сътрудничество, е сключен военен договор, станал известен като Втори балкански пакт. Той предвижда оказване на военна помощ на всяка държава, ако някой от членовете бъде нападнат. Договорено е до 1974 членовете на пакта да се срещат два пъти годишно.
Вторият Балкански пакт е предпоставка за геополитическа промяна и възникване на напрежение от пряко противопоставяне в региона. Събитията обаче поемат в друга посока. На 5 март 1953 умира Сталин и новото съветско правителство, водено от Никита Хрушчов, предприема курс към сближаване с Югославия и в крайна сметка връщането и в съветския лагер. От 27 май до 2 юни 1955 Хрушчов прави посещение в Югославия, в резултат на което е подписана „Белградската декларация“, довела до нормализация на отношенията между двете страни. Започналото сближаване с титова Югославия е свързано с упражняването на съветски натиск върху Албания и България да прекратят каквато и да е дейност за отстояване на своите национални интереси в Косово и Македония. На майския пленум на ЦК на КПСС през 1958 Хрушчов поставя задачата „да направим всичко, което е по нашите сили, за да не дадем Югославия на империалистическия лагер“. В този дух от Москва е изпратено секретно писмо, в което изрично се подчертава, че „не трябва да се… дразнят националните чувства на югославяните“.
Новият курс на Москва рефлектира и върху политиката на Западна Европа. Генералният секретар на ФСЕН Пол Скадегар също променя своята дотогавашна позиция за подкрепа на македонските българи с довода, че „Тито не трябва да бъде дразнен с повдигане на въпрос за българското малцинство в Югославия, за да не би той да стане по-недоволен от Запада и да се приближи към Съветска Русия“.
По този начин, по отношение на албанските и българските интереси в Югославия, възниква драматична ситуация, защото, независимо коя от двете противостоящи суперсили затвърди влиянието си в Белград, косовските албанци и македонските българи са все потърпевши. В тази надпревара за влияние в Югославия, демократичните принципи са напълно пренебрегнати. Във връзка с отказа от отстояване на западните ценности, МПО реагира остро и заявява, че „повече от странно е явлението сдружение, което е създадено да защитава националните малцинства, да търси основания как да избегне защитата им“. По този повод на 6 септември 1956 е изпратено обширно изложение до Пол Скадегар, в което се казва: „добре Ви е известно, че МПО представляват българи-емигранти от Македония. Като такава МПО е приета за член на Федералния съюз на европейските националности и области преди повече от две години. В конгресите, състояли се в Мюнстер (Германия) и Кардиф (Великобритания) делегатите на МПО… открито изтъкваха, че говорят като българи от Македония и се застъпват за правата на потиснатите българи… Никога МПО не е поддържала, че тя представлява някаква „македонска“ народностна група. Трябва да повторим, че МПО се е явила пред Федерацията само като представителка на македонските българи и като такава е била приета за член… От повече от хиляда години насам в Македония живеят българи, от много по-отдавна гърци и румъни, а от няколко столетия насам и турци. Но в географски смисъл на думата „македонец“ се нарича всеки жител на нашето отечество, от която и народност да произхожда. Диктатурата в Югославия се опитва след 1944 да денационализира македонските българи, като се старае на термина „македонец“ да му прикачи национално съдържание, независимо че и останалите тамошни народности продължават в географския смисъл на думата да се наричат сами „македонци“. Диктатурата на Тито се мъчи от македонските българи да създава нова националност“.
Политиката на Албания
По този начин на Балканите възниква уникална ситуация, изразяваща се в надпревара на Запада и Изтока да правят отстъпки на комунистическа Югославия, с цел да я спечелят за своята сфера на влияние. Югославският диктатор Тито много умело лавира между тези противоречия, което му позволява необезпокоявано да засили терора над недоволните групи, в т.ч. и над косовските албанци и македонските българи. В тази ситуация за първи път се проявяват разликите в поведението на българските и албанските комунисти. В България на провелият се на 4 март 1954 пленум след VI конгрес на БКП, за първи секретар на ЦК е избран Тодор Живков. Той заема този пост от подложения на натиск от СССР дотогавашен лидер Вълко Червенков. В стремежа си да спечели личната подкрепа на Хрушчов, през този период Живков безропотно изпълнява всички внушения на Москва. Новият курс на СССР за сближаване с Югославия е приет със строго секретно постановление на Президиума на ЦК на КПСС на 23 май 1955. За него в България е уведомен само Живков. В документът, подписан от Хрущчов, се съобщава, че решението на съвещанието на Информбюро от ноември 1949, в което се говори за „репресии, прилагани по това време в Югославия към голяма част от т.н. „коминформци“,… трябва да се отмени. А що се отнася до резолюцията от съвещанието на Информбюро, приета през юли 1948,… съдържа необосновани обвинения по адрес на ръководството на Югославската компартия… Има се предвид това да се заяви при преговорите с югославяните… Всичко това е необходимо за интересите за по-нататъшна нормализация на отношенията на Съветския съюз и всички страни с народна демокрация, с Югославия“. В резултат на този директен натиск на Москва върху Живков, той заявява, че ще се придържа към политиката на Георги Димитров по македонския въпрос и спира всички действия, насочени към защита на българския национален интерес в Македония. С това се обясняват и резултатите от проведеното на 1 декември 1956 второ поред преброяване на населението в условията на комунистическа диктатура. При него 178 862 български граждани отново са регистрирани като етнически македонци.
Въпреки че строго секретното постановление на Президиума на ЦК на КПСС от 23 май 1955 е изпратено и в Албания на албанския комунистически лидер, неговото поведение е съвсем различно от това на българския му колега. По това време Енвер Ходжа вече е утвърдил позициите си и не се нуждае на всяка цена от персонална подкрепа от Хрушчов. Поради тази причина Ходжа започва да подава все по-ясни сигнали, че не е съгласен с новата политика на Москва. Причините за това са комплексни, но част от тях произтичат от нежеланието му да приеме натрапваното мълчание по отношение на постоянното преследване на албанското население в Косово.
Като пряк участник в тези събития, Енвер Ходжа е оставил достатъчно сведения, които хвърлят светлина върху задкулисните процеси на Балканите, съпротивата на Албания и причините за непоследователната българска политика по македонския въпрос. Три са книгите, в които албанският комунистически лидер разглежда различни аспекти на следвоенните проблеми с Югославия: „Хрушчов на колене пред Тито“ (1977), „Хрушчовистите“ (1980) и „Титовистите“ (1983). Тези издания разкриват нелицеприятни факти на фаворизиране на Югославия от страна на СССР и негов натиск върху Албания и България да се откажат да защитават интересите на потиснатите косовски албанци и македонски българи. Така например, още в първата си книга, като описва поредното посещение на съветския ръководител в Белград през 1963, Енвер Ходжа обръща внимание на думите на Хрушчов за „традиционната дружба“ между руснаци и сърби, за тяхната „обща историческа съдба“ и „обща крайна цел“. С възмущение е направена констатацията, че „Хрушчов подхрани старата мечта на Тито да играе особена роля на Балканите, като установи своя хегемония“. Все в този дух е предадено и интервюто, което на 18 август на остров Бриони Хрушчов дава пред кореспондент на Ройтерс: „Не е изключена възможността за нови балкански проекти, където Югославия би играла първостепенна роля“. Този момент от спомените на Енвер Ходжа е изключително важен, защото разкрива коренно променения подход на Москва към Югославия. Докато Сталин, макар и от негови егоистични подбуди, не подкрепя ръководната роля на Югославия на Балканите, наследникът му Хрушчов, в опита си да спечели Белград, застава именно зад тези амбиции. Макар и с известни колебания през годините, това е водеща линия в балканската политика на Москва и през последвалия период.
Българското мълчание по отношение на описаните събития е разбираемо, защото те илюстрират подчиненото положение на България, изпаднала в невъзможност да отстоява националните си интереси в Македония, тъй като волята на съветските ръководители е тя да бъде в югославската сфера на влияние. Съвсем друга е реакцията на МПО в САЩ и Канада, които публично взимат ясно отношение. В края на април 1981 техният орган „Македонска трибуна“ публикува статия, в която подробно е разгледана книгата „Хрушчовистите“. МПО обръща внимание, че става въпрос за преките впечатления на Енвер Ходжа от един важен момент в отношенията между Албания, от една страна, и СССР и страните от източния блок от друга. Като цитира думите му, че „титовата клика избива косовари под единствения претекст, че били „балисти“ (т.е. членове на националистическата албанска групировка Бали Комбътър – б.р.), за да може да анексира тази област“, МПО подчертава, че „този метод и денационализаторска политика на титовци е познат и на нас. Не една българка и не един българин са пострадали по недоказано обвинение, че са „ванчовисти“. Единствената цел на тези обвинения е да се обезбългари Вардарска Македония, досущ както това се прави в Косово“.
По-нататък в статията се подчертава, че „Енвер Ходжа защитава албанската теза, което е нормално, и ни дава една представа „отвътре“ за един конфликт, продължил с години, за който сме били осведомявани най-често по предположения и гадания „отвън“. От българска гледна точка, безспорно най-интересни са подробностите, свързани с Македония. Очевидно албанският ръководител застава на позицията на Методи Шаторов за присъединяване на македонската комунистическа партия към българската, като пише, че по време на войната е имал „връзка за взаимодействие и за координация с действащи в Македония чрез Българската комунистическа партия“. По-нататък той подчертава, че това взаимодействие е договорено на „македонска“ територия, като сам я поставя в кавички. По този начин отхвърля югославската теза за някаква македонска специфика и самобитност.
Особено важни са разкритията около поведението на Тодор Живков при разговорите му със СССР, засягащи Македония. Според Енвер Ходжа, „Хрушчов успя напълно да го подчини на себе си… Живков възприе тактическите похвати на Хрушчов в отношенията с комунистическите и работническите партии: днес той говори против Тито, утре – в негова полза, днес отваря границата за събори с югославяните – утре ги затваря, днес говори за Македония, утре я подминава с мълчание… Тази страна, всички области на нейния живот, се ръководят от Съветите. Формално съществува българско правителство, българска партия и българска администрация, но фактически всичко правят Съветите“. След тези думи на Енвер Ходжа, МПО констатира, че „той обвинява ръководството на БКП в липса на собствена национална политическа линия“.
Особено интересни са фактите, свързани с книгата „Титовците“. В нея Енвар Ходжа пише, че „в миналото, когато албанският народ се бореше против сръбските претенции и терор, ние дружахме с българския народ… и оказвахме помощ един на друг… Нашите отряди по време на националното Възраждане и в периода на балканските войни поддържаха тесни бойни връзки с въстаническите чети в тези краища, предприемали са съвместни бойни действия и са се укривали едни други“. Въпреки че не споменава името Македония, става ясно, че Ходжа говори за сътрудничеството между българи и албанци в районите, където те са съседи – именно в Македония, където през 1913 избухва българо-албанското Охридско-Дебърско въстание. Енвер Ходжа се въздържа да вземе директно отношение към мнозинството от населението на Македония, но ясно отчита „стремежа на югославяните да подценят борбата на българите и с пренебрежение се отнасяли към нея поради македонския въпрос“.
По повод това издание, МВнР в София подробно информира през 1983 ЦК на БКП, че Енвер Ходжа „засяга отношения между две балкански държави, едната от които е наш съсед, както и събития, в които ние сме причастни“. Поради тази причина, „желателно е да се очертаят при една по-обширна рецензионна разработка и мястото на нашата страна в тези отношения. До каква степен и как трябва да се използва кризата в отношенията между Албания и Югославия от наша страна и каква трябва да бъде политиката ни към тях, преценена през призмата на нашите национални и интернационални интереси, са въпроси, на които трябва непрекъснато да отговаря нашата научна и практическа мисъл“.
Въпреки че посланията на Енвер Ходжа са подминати с мълчание от българското комунистическо ръководство, те намират отзвук сред косовските и македонските албанци в Югославия, сред които започват дискусии за българо-албанските взаимоотношения. Този процес все повече тревожи югославските служби и започва масово следене на албанските интелектуалци. През 1969, в кафене „Пирин“ в Скопие, УДБА засича разговор между Сейди Креизи и Хамид Битик, в който твърдят, че „някои части от Черна гора и от Западна Македония се падали на Албания, а че цялата останала Македония трябвало да бъде дадена на България, тъй като не съществувала македонска народност“. По това време е арестуван и Фета Елмази от Кичево, който също твърдял, че „не съществувала македонска нация и че най-голямата част от Вардарска Македония трябвало да се присъедини към България“.
Особено тежка е съдбата на писателя и журналист Мехмет Али Ходжа – редактор на списание „Детска радост“. Той е осъден на 5 години строг тъмничен затвор заради това, че е отрекъл съществуването на „македонска“ народност, поради което е оспорил правото на Македонската академия на науките и изкуствата да носи това име. В хода на делото става ясно, че в издателство „Македонска книга“ и в клуба на писателите Мехмет Ходжа многократно е водил подобни разговори, в които „отрича македонското национално, културно и историческо богатство и отивал дотам, че оправдавал великобългарските аспирации, с които македонците не се признават като нация“.
Преследването на македонски албанци за това, че са се осмелили да изразят позиция срещу фалшифицирането на фактите в югославска Македония, води до мобилизация на албанците по света. Този процес е катализиран от гостуването на създателя на скопската писмена норма Блаже Конески в Чикагския университет, където му е дадена титлата „доктор хонорис кауза“. Възмущението е всеобщо не само сред македонските българи, но и сред македонските албанци. Рамадан Риза Садику от Битоля, живеещ в Истанбул, изпраща на 15 април 1969 протестно писмо до ректора на Университета в Чикаго. В него той споделя своите преки впечатления от случващото се в неговата родина: „Твърде изненадан бях, че комунистическите власти в Югославия започнаха денационализация над българското население в Македония… Бидейки свидетел като албански учител из разни села, а за кратко време и в град Битоля, на онова, което властта върши срещу македонските българи, а имайки предвид и проявленията на споменатия Блаже Конески, около който сега се е подигнал публичен въпрос, по съвест сметнах за правилно да Ви уведомя… Никога преди установяването на комунистическата власт в Югославия не бяхме чували за някаква македонска народност и за македонски език… От векове насам ние, македонските албанци, познаваме тези славяни само като българи, и езикът им сме наричали български, както и самите те са го наричали“.
Очевидно на този протест е обърнато внимание от страна на ректора на Чикагския университет, защото той изпраща отговор, в който се опитва да оправдае постъпката си. Рамадан Садику обаче отхвърля посочените доводи като несъстоятелни и на 27 август 1969 изпраща второ писмо. В него, на псевдонаучните твърдения, противопоставя собствените си впечатления: „Аз – като учител в Македония под югославска власт и жител в тази област до неотдавна, зная, че местното славянско население е българско и езикът му е български“. За да потвърди правотата си, цитира материал на скопския официоз „Нова Македония“ от 8 март 1969, в който е публикувана констатация на държавна комисия, която проверява как обществото се отнася към официалния език. „Оказва се, че дори учителите, които го преподават на младежта, си приказват с нея в училище на домашния диалект. А чиновниците си служат и в официалната си кореспонденция с една смешна бъркотия от местни диалекти, от хърватски или сръбски изрази, примесени с думи и новоскалъпени изрази от този „литературен“ език“. Поради тази причина Рамадан Садику е убеден, че „творението на Блаже Конески и нему подобни някои лица е нещо смешно, да не кажа и унизително за домашното общество“.
МПО дават гласност на тези албански становища и те придобиват още по-голяма популярност. В края на същата година бившият албански министър на просветата Реджеп Красничи публикува статия за Албания в „Акен Нюз“, орган на подтиснатите европейски народи, в която казва, че сред етническите малцинствени общности в неговата страна има и българи. Най-критична политическа оценка за македонизма от страна на албанците обаче е направена през 1971, когато в септемврийския брой на водещия албански задграничен вестник „Фламури“ се изтъква, че в югославска Македония са измислени „нова“ македонска народност и църква.
Заключение
Разгледаните събития ясно показват, че възприетото след октомври 1961 трайно и последователно поведение на албанския политически фактор на Балканите води до първата значима геополитическа промяна в региона след края на Втората световна война. За да може да отстоява албанския национален интерес, Тирана се дистанцира трайно от Съветския блок, същата година замразява членството си във Варшавския пакт, а на следващата напуска Съвета за икономическа взаимопомощ. През 1968, след комунистическата интервенция в Чехословакия, Албания окончателно скъсва с Варшавския договор. Към онзи период това е най-голямата геополитическа загуба на Москва, която до голяма степен се дължи на неадекватното поведение на съветските ръководители. В преследването на нереализирания стремеж да спечелят на всяка цена Югославия, те завинаги губят Албания, а с това и излаза на Съветския блок на Адриатическо море и свободния достъп до Средиземноморието. Редица страни по света внимателно следят този процес. Разсекретените доклади на ЦРУ показват какво значение са му отдавали в САЩ.
Последователното поведение на Албания е пример, как една малка страна със сравнително ограничени икономически и външнополитически ресурси, търпеливо изчаквайки геополитическите размествания, успява да реализира голяма част от националните си интереси. За пореден път обаче България не се оказва подготвена за такъв тип политика, поради което не съумява да се възползва от нейните неизбежни последици. Откъсването на Албания от влиянието на Москва дава силен тласък върху съвременната консолидация в албанското социокултурно пространство, заемащо западната част на Балканския геополитически хоризонтал, което води до засилване на центробежните тенденции в Югославия и в крайна сметка подпомага нейното разпадане. В резултат на възприетия от Тирана траен курс на подкрепа на борбата на косовските албанци и защита на човешките им права, днес косовският проблем до голяма степен е разрешен, а албанският политически фактор в Северна Македония е незаобиколим.
През същия период поради конформистката и непоследователна българска държавна политика, която не се осмели да се противопостави на сръбско-руското влияние по македонския въпрос, той се намира в задънена улица и продължава да трови отношенията между София и Скопие. С това се възпрепятства консолидацията в централната част на Балканския геополитически хоризонтал, а възникналият дисбаланс води до продължаване на дестабилизиращото влияние по линията на Балканския вертикал.
Източници:
Македонска трибуна. Индианаполис, 6.10.1949; 1.07.1954; 8.07.1954; 18.11.1954; 16.06.1955; 24.04.1969; 8.05. 1969; 22.05.1969; 25.09.1969; 2.10.1969; 16.10.1969; 25.6.1970; 21.10.1971; 3.01.1974; 6.05.1976; 13.05.1976; 20.05.1976; 27.05.1976; 3.06.1976; 10.06.1976; 17.06.1976; 30.04.1981.
Нова Македониjа. Скопjе, 19.03.1969; 20.03.1969; 25.03.1969; 26.03.1969.
Президиум ЦК КПСС 1954-1964. Постановления, 1954-1958. том 2. Москва, 2006, с. 1122.
Совещания Коминформа, 1947, 1948, 1949. Документы и материалы. Москва, 1998, с. 796.
Ходжа, Э. Хрущев на коленях перед Тито. Тирана, 1977, с. 27.
Ходжа, Э. Хрущевцы. Воспоминания. Тирана, 1980, с. 515.
Ходжа, Э. Титовцы. Исторические записки. Тирана, 1983, с. 657.
Македонска трибуна. Индианаполис, 6.10.1949; 1.07.1954; 8.07.1954; 18.11.1954; 16.06.1955; 24.04.1969; 8.05. 1969; 22.05.1969; 25.09.1969; 2.10.1969; 16.10.1969; 25.6.1970; 21.10.1971; 3.01.1974; 6.05.1976; 13.05.1976; 20.05.1976; 27.05.1976; 3.06.1976; 10.06.1976; 17.06.1976; 30.04.1981.
Albanian Factor And Geopolitical Change In The Balkans in the 1960s.
Assoc. Prof. Dr. Spas TASHEV
Summary
The article examines the complicated geopolitical processes in the Central Balkans in the years after World War II. In the 1960s, Albania managed to break away from Moscow’s influence and this gave a strong boost to modern consolidation in the Albanian sociocultural space, occupying the western part of the Balkan geopolitical horizontal. The consequence was to strengthen the centrifugal tendencies in Yugoslavia and ultimately supported its disintegration. As a result of Tirana’s long-term course of support for the fight of Kosovo Albanians and the protection of their human rights, the Kosovo problem is now largely resolved and the Albanian political factor in North Macedonia is indisposed.
During the same period, due to the conformist and inconsistent Bulgarian state policy, which did not dare to oppose the Russian-Serbian influence on the Macedonian issue, it is in a dead end and continues to poison the relations between Sofia and Skopje. This hinders the consolidation in the central part of the Balkan geopolitical horizontal and the resulting imbalance leads to a continuation of Moscow’s destabilizing influence through Serbia along the Balkan vertical line.
*Институт за изследване на населението и човека при БАН
