21
Нед, Апр
4 Нови статии

Геополитическите измерения на европейската колониална експанзия през ХV-ХVІ век

брой 3 2022
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Възникването на модерния европейски колониализъм не само съвпада по време с Великите географски открития през XV и началото на XVI век, но е и техен непосредствен и внушителен резултат.

Началните десетилетия на модерната история се отличават с икономически, търговски и социален възход на държавите в Западна Европа, с бързо развитие на градовете и манифактурното производство, на корабоплаването и строежа на модерни морски съдове, както и с безпрецедентен порив на творците – философи, литератори, художници. Създава се впечатление, че континентът е могъщ и проспериращ, но в действителност той си остава нестабилен бастион, силно зависим от епидемиите, глада и лишенията. Разбирана в съгласие с античния  енциклопедист Страбон, като географско пространство от Гибралтар, на запад, до река Дон, на изток, Европа между 1453 и 1492 все още е далеч от възможността да доминира на планетата. Това е периодът от завладяването на Константинопол от Османската империя до експедицията на Христофор Колумб (1).

"Прекрасният ХVI век"

Със своите 60-80 млн. жители през 1500, Европа се оказва силно уязвима, заради впечатляващата си политическа разпокъсаност, срещу големите империи на Изтока – монголи, китайци, индийци, перси и турци. Тя е населена от различни етнически общности, нееднакви по традиции, език и вярвания, които имат претенции за държавност. Най-голямата държавна структура в Централна Европа – Свещената Римска империя на германската нация, остава конгломерат от различни по характер и територия княжества и свободни градове. По това време Италия е най-богатата европейска страна, но е силно политически и стопански  разпокъсана и местните владетели са най-често в конфликт помежду си.

Драмата за Италия възниква от силно нарушеното равновесие между материалния и духовния просперитет на Апенинския полуостров и безсилието на нейните политически владетели, които допускат чуждо господство (2). В вътрешните и работи се намесват владетелите на Франция и Испания, които воюват дълги години за влияние над Милано и Неапол. За продължителен период от време повечето италианци са управлявани от чужди владетели (3). Въпреки загубата на национална идентичност, италианската цивилизация през XVI-XVII век е ненадмината, но нейният блясък и завидни постижения не се основават на солидна политическа база. Дълго време полуостровът си остава "мозайка“ от малки държави и постепенно свободолюбивият  дух на нейните антични градове угасва.

С превземането на Константинопол от Османската империя през 1453 се променя радикално и статутът на православните християни, които с поражението на Византия губят своя духовен и религиозен център, докато папата запазва влиянието си в католическия свят (4). През 1526, с победата си при Мохач, османците стигат до Южна Унгария и предизвикват сериозни опасения в Австрия и съседните западни държави. В края на XV век Европа не контролира самостоятелно нито един от търговските пътища на Ориента към Азия и Индийския океан, докато мюсюлманските търговци мощно нахлуват в „християнското езеро“ Средиземно море. В действителност, в онзи момент Европа остава периферна територия с посреднически търговски отношения с крайбрежна Африка и с Азия на големите империи, където потъват нейните  запаси от злато и сребро в резултат на една неравностойна посредническа търговия.

Турските корсари – берберите, опустошават Средиземно море и бързо установяват контрол върху бреговата линия по крайбрежието на Северна Африка. През втората половина на XV век в този район непрекъснато се воюва и възниква непосредствена опасност за търговията в Адриатическо море – Венеция на два пъти воюва с турската армия в съюз с унгарците – 1462-1470 и 1499-1503. Тя брани владенията си в Гърция и островите в Йонийско море, но турците са силни по суша и я принуждават да им отстъпва територии на Балканите с обещания за търговски привилегии (5). Османската империя  създава модерен флот и става внушителна морска сила. През 1529 турската армия обсажда неуспешно Виена, воюва срещу Австрия и Испания, а по-късно  - и в Крит (1645-1669). С многобройните си военни конфликти Османската империя на практика силно ограничава сухоземния път към Индия.

През 1536 Сюлейман Великолепни (1495-1566) предоставя на Франция първите капитулации, с които се определя статута на чужденците в Османската империя и правото да търгуват с неприкосновен статут и правна зависимост само от френските консули. По-късно аналогични договори са сключени с Англия (1580), с Обедините провинции на Нидерландия (1609) и с Австрия (1615). В по-големите турски пристанища се настаняват европейски консули, които не само отстояват търговските интереси на своите сънародници, но имат и представителни функции пред Високата порта. Венецианците започват да търгуват под френски флаг и изнасят от турските провинции кожи, вълна, памук, коприна, както и подправки от Индия и Изтока. През 1673 капитулациите с Франция са подновени и тя е призната за покровителка на всички християни в Османската империя (6)

Европа изпитва остра нужда от богатствата на далечните земи на Изтока, Азия и Африка, но няма какво да им предложи за реализирането на еквивалентен обмен. Балансът на Европа в търговията с Изтока е пасивен. Римляните наричат Африка „земя без студ“, но вътрешността и остава непозната чак до началото на XIX век. В действителност, Африка не изостава от Европа, която през XV век няма какво да й предложи, но се нуждае от нейните злато, пипер, захар, слонова кост. На африканския континент са ситуирани не само изолирани племена, но и държави като Велико Зимбабве, Сенегал и Ангола. Най-значима измежду тях е държавността в Конго със създадени дълголетни икономически, религиозни и политически традиции (7).

Печеливша е търговията на градовете-държави в Италия – Генуа и Венеция, които през Средните векове успешно купуват стоки от Изтока чрез араби, евреи и мюсюлмани. Под тяхна власт е цялата търговия в Средиземно море до началото на Новото време, когато търговските пътища са ориентирани към други по-далечни и печеливши дестинации (8). За дълъг период демографският ръст на континента остава зависим от три основни фактора: непрестанните войни, чумните епидемии и гладните години. Чумата чувствително засяга Лисабон и Централна Европа през 1496-1503, но в края на XVII век е ограничена и през 1700 населението на Европа е вече 120 млн., а сто години по-късно – около 180 млн. (9). Още през втората половина на XV век и през повечето десетилетия на XVI век, след кризите и пандемията през1479-1482 и 1494-1502, се наблюдава възстановяване на неговия брой.

Икономически фактори и притеснения на религиозна основа предизвикват масови човешки преселвания от едни държави в други - така, прогонените през 1492 от Кастилия и Португалия евреи се установяват в Северна Европа, а много протестанти от Франция и Нидерландия се заселват в Англия, Швеция и Прусия. От своя страна, ирландски католици намират убежище във Франция. Градското население все още е малцинство – 17-19% в Англия, 12-16% във Франция, 5-7% в Русия, водещи в това отношения са Обединените провинции в Нидерландия – 33-40%. Навсякъде масовото преселване на селско население бързо увеличава броя на градските жители. Градовете в Европа са политическия и стопански двигател за модернизирането на държавите, а столиците-пристанища – Лондон, Амстердам, Копенхаген, Лисабон, са най-активните фактори за местната икономика (10).

Двама съвременни френски изследователи на ранните обществени събития в модерната епоха (икономически, политически и социални) Бартоломе Бенасар и Жак Жакар представят своите констатации и обобщения в монографията, озаглавена „XVI век“. В нея те го определят нееднократно като „прекрасният шестнадесети век“ и обясняват суперлативната си оценка със стимулирането на европейската икономика през този период, растежа на производството във всички сфери, „изобилието“ на хранителни продукти и подобряване на прехраната, техническия прогрес и демографския ръст на народите в Западна Европа, предизвикани от внушителните географски открития през този век. Достъпът до богатствата на новите континенти, племена и средновековни империи в Америка и в Азия обезпечава невероятни привилегии, властови позиции и печалби на дръзките мореплаватели и техните владетели. „От 1490 до около 1530 се разгъва „прекрасният Шестнадесети век“ - констатират авторите (11).

Новото съперничество

Няма съмнение, че откритията насърчават търговията и нейното модерно финансиране, корабостроенето и усвояването на далечните морски маршрути както в самата Европа, така и в нейните колониални владения. В същото време обаче, те моментално провокират и драматично съперничество между пет ключови за онази епоха европейски държави – Португалия, Испания, Обединените провинции Нидерландия, Франция и Англия, в което далеч по-скромно се включват Дания и Швеция. В продължение на три века не само в Европа, но и на други континенти се водят ожесточени сражения, воюва се по вода и суша с редовна армия и наемници за колонии и сфери на влияние. Изучаването на колониалната експанзия и модерното робство означава не само описание на конвоите от кораби, натоварени със злато, сребро и подправки, но и тези, в които са натъпкани африканците, предназначени да бъдат работници в захарните плантации. Експанзията е движена от безгранична алчност и меркантилни мотиви на европейците и се осъществява крайно  безцеремонно, без да се цени достойнството и елементарните права на хората с друг цвят на кожата.

В началото на XVI век се засилват процесите на стопанска и политическа интеграция около онези народи, които вече са създали по-значителни центрове на кралска власт, развито земеделие и занаяти, търговия и финанси, като Франция и Англия, а също испанските провинции в Нидерландия. В тези държави най-напред се обособява вътрешен пазар и постепенно се създават условия за формирането им впоследствие като самостоятелни нации. През XV век турците силно ограничават търговията на Изток чрез Сирия и Мала Азия, принуждавайки европейците да търсят път през Червено море, монополът върху което се държи от египетския паша. Обективно погледнато, Османската империя затваря сухоземния път от Европа към Индия. Това обстоятелство насърчава владетели и опитни мореплаватели да се ориентират към откриване източниците на благородни метали и подправки в онези далечни земи, прекосявайки морета и океани.

След кръстоносните походи търговията с Азия остава примамлива – от Индия и Молукските острови доставят пипер и подправки, от Китай идват памук и художествени изделия, от Судан – злато. Това се вижда и от записките на родения във Венеция Марко Поло, който през XIII век пътува на Изток - достига Иран, по стария Път на коприната и е очарован от неговите богатства. Марко е племенник на двама предприемчиви търговци – братята Поло, които папа Инокентий IV изпраща на две мисионерски мисии на Изток: първото им посещение е през 1262-1269, а при втората им мисия - в Пекин (1271-1295), те са придружени от своя племенник. Бележките с описания и впечатления от Изтока на прославения венецианец насърчават изследователи и търговци да търсят път за Китай през северните морета, но там се сблъскват с непристъпните ледници на Севера (12).

През Средните векове, народите в Азия – индийци, китайци, араби и малайци, постигат завидни успехи в корабоплаването в Индийския и Тихия океан, опознават особеностите на техните крайбрежия и придобиват умения да използват силата на морските ветрове. Техническият им опит, познанията в навигацията при далечни плавания и техните описания на морски маршрути впоследствие ще бъдат използвани от европейците не само при експанзията в Далечния Изток, но и на другите континенти. По онова време арабите са двигатели на търговията и мореплаването в Персийския залив, Червено море и Индийския океан - те познават Източна Африка и доставят подправки и стоки от Индия и Цейлон до Средиземно море. На свой ред, китайците контролират търговията в Югоизточна Азия, а жителите на Малайския архипелаг, част от който са Молукските острови - източникът на подправките в Южнокитайско море, са монополизирали експорта в целия тогавашен свят. Китайците познават компаса от XIII век, наясно са с морските течения и тайфуните, през нощта се ориентират по звездите, а през деня - по слънцето. В страната е създадена обширна географска литература (13).

Междувременно, в края на XV век в Италия възниква  нова икономическа теория – меркантилизъм, която се приема за форма на модерния икономически национализъм (14). През следващото столетие тя е възприета от повечето европейски държави, но се реализира най-успешно в стопанската политика на Англия след трите й войни с Нидерландия през XVII век. Самият термин, заимстван от латинския език, означава ,,търгувам” и обосновава стремежа към ускорено натрупване на капитали. При ранния меркантилизъм водещата идея е при всяка търговска сделка износът да превишава вноса с оглед на това парите, под формата на благородни метали, да остават при производителя. Внушението е, че богатството се създава от труда, но се формира най-успешно от печалбите в търговията. Владетелите също възприемат един своеобразен „меркантилизъм“, според който силата на една страна се обуславя от нейните ресурси – население, армия, флот, както и от слабостта на нейните съседи (15). През 1596 Шекспир създава драмата „Венецианският търговец“, която сполучливо отразява духа на епохата.

Възходът и залезът на Венеция и Генуа

Усиленото и настойчиво търсене на злато, сребро и метални пари на континента в навечерието на Великите географски открития, както и на стоките и подправките от Изтока – хермелинови кожи, кадифе, перли, ориз и пипер, налага да си припомним за мащабната търговия на Венеция и Генуа, които в продължение на векове доставят тези скъпоценности и богатства в Европа. През Ранното Средновековие Венеция е васал на Византия и дължи благополучието си на своята историческа изолация (16). Още през IX век обаче политическата и зависимост от Константинопол е прекъсната и няколко заможни семейства се опитват да утвърдят града-държава като морска империя - отначало в Адриатика, а по-късно и в източната част на Средиземно море. През XI век нейните търговци получават от Византия внушителни привилегии – под техен контрол се оказват най-важните маршрути към Светите земи, като Венеция предвидливо създава кантори в най-важните пристанища на Леванта, укрепва ги и настанява в тях свои гарнизони.

Републиката става важен европейски фактор през 1177, когато успява да помири Фридрих I Барбароса с папа Александър III и от васал на Византия окончателно се превръща в неин съперник. Във византийската столица се установява внушителна група търговци от Венеция, които обменят стоки с Централна Азия и Китай. Те са експулсирани през 1171, но впоследствие са компенсирани в резултат от преговори. Четвъртият кръстоносен поход (1203-1204) им осигурява стратегически позиции в Източно Средиземно море. Керваните със стоки от Иран - южният търговски път през Персийския залив и Червено море, достигат до пристанищата на Средиземно море – Александрия, Смирна и Антиохия. Те доставят тъкани от Индиите, пипер, захар, сандалово дърво, куркума, канела, джинджифил - подправки, които в Европа използват като подобрители на храната, за лечение и козметика. В края на ХІІІ век Венеция губи временно достъпа до тези пристанища в Леванта, когато мюсюлманите окончателно си връщат Сирия от кръстоносците. След превземането на Константинопол от турците Венеция е готова да измени на християнския Запад и предлага на победителите съвместна търговия (17).

Република Венеция пожизнено избира своя дож и създава завиден аристократичен режим, при който реалната власт е поверена на членовете на 200 патрициански семейства.  Тя организира огромен Арсенал и елитен флот, който в края на XV век е снабден с артилерия. Заслуга на Венеция е конструирането на бойна галера, дълга 42 метра, което й позволява да воюва успешно с Генуа и да се конкурира с нея, за да остане най-голямата морска сила в Средиземно море. Съперничеството между тях в продължение на векове е ожесточено и безкомпромисно – така, при третата война между двете морски републики (1378-1381) Генуа събира огромен флот в Адриатика, но Венеция го блокира, обрича го на глад и го принуждава да капитулира (18). Венецианският флот изиграва решаваща роля и в морското сражение при Лепанто (1571) - трите венециански ескадри са истински плаващи крепости, които пробиват линията на османските  галери (19).

„Жестоките схватки за търговско превъзходство се разразявали навсякъде, където Венеция и Генуа влизали в контакт – в Егейско море, Константинопол, Кипър и Адриатика“ – констатира британският историк Питър Франкопан в солидното си изследване „Пътищата на коприната“ (20). В действителност, двете републики са движещата сила на търговията в Средиземно море през XIII-XIV век. Те откриват нови маршрути, по които да търгуват, и нови пазари, на които да продават, основават свои колонии в Крим и умело се възползват от различната цена на житото по северните и южните брегове на Черно море, където митата са сравнително ниски, в сравнение с пристанището в Александрия. Голямата компания на Фугерите от Германия установява свои кантори във Венеция и препраща стоки към ханзейските градове на север (21). Чумата засяга Венеция, но тя не загубва контрола върху търговията с подправки в Адриатика и Средиземно море чак до средата на XVI век, когато окончателно е изместена от Португалия. 

До началото на XV век градовете-държави в Италия са най-динамичните търговски центрове в света. Кръстоносците насърчават експанзията на Венеция и Генуа, които им оказват значителна помощ за завоюването на Сирия и Палестина. Това позволява на двете републики да  посредничат в търговията със стоките, които идват от Азия и Близкия Изток, а се пласират в Централна и Северна Европа, за да достигнат до Амстердам. Според авторитетния изследовател проф. Маршал Икин, Венеция и Генуа са „пологът“, от който се излюпват началните елементи на капитализма в търговията – риска при обмяната с много посредници, които я оскъпяват, митата, таксите и практичната организация. Пак те формират и икономическата система, която още през Късното Средновековие обвързва Европа, Северна Африка и Близкия Изток (22).

Проф. Мишел Балар, който проследява оспорваното съперничество между двете морски републики в Средиземно море за търговска хегемония в периода XII-XV век, констатира, че: „безполезните конфликти, ескалирали в истински колониални войни между двете  улесняват напредването на османците. След 1453 християнските владения попадат под властта на турците“. В началото на XIV век Генуа обособява цял квартал в Пера с право на самоуправление, който според проф. Балар е „истинска държава в държавата“. Още през 1275 генуезки търговци основават селище в Крим и заемат кипърския град Фамагуста. Венеция пък владее обширни територии на остров Крит с кантори по морските пътища за Константинопол и Черно море и се установява в Кипър през периода 1489-1571, но през следващите десетилетия вече не  в състояние да се конкурира с Португалия и Испания и губи както двата големи острова, така и териториите си в Пелопонес. През 1600 посланикът на Англия във Венеция отбелязва в свой доклад: ,,Що се отнася до търговията, упадъкът е толкова явен, че според всички само след 20 години градът ще бъде съсипан“ (23).

Заключение

В края на XV век в цяла Европа е налице огромна нужда от пари. Не достигат благородни метали, за да се секат монети, тъй като старите мини са изчерпани. По-голямата част от златото и среброто постъпват от Азия и Африка чрез търговци-мюсюлмани. Нахлуването на османците в Средиземно море и завладяването на Константинопол усложняват условията за търговия. Европейските търговци по северното африканско крайбрежие продължават да търси най-вече злато. То става магическа дума в търговията на континента. Част от владетелите прибягват до хитрост и намаляват стойността на благородния метал в сплавта, от която секат монетите. Тази практика използва още в началото на XIV век френският крал Филип Хубавия (1285-1314), станал популярен с прозвището „Фалшификатора“. Притискан от постоянната нужда от пари, през 1306 той конфискува произволно имуществото на евреите. Безбройните мутации на сечените по негово време монети водят до повишаване на цените и през XIV-XV век, с малки изключения,  Франция постоянно страда от галопираща инфлация (24).

Венеция и Генуа постепенно губят търговското си могъщество, но остават верни на католическата религия и запазват ролята си на авторитетни средища на престижна култура. Могъщите през XIII-XIV век градове-републики биват безцеремонно изместени и маргинализирани от Португалия и Испания, които са пионери в ново мащабно начинание – колониалната експанзия в далечни земи по света, заимствайки от Венеция и Генуа най-важните елементи при финансиране на търговията – банки, кредити, полици, менителници. Тропическите стоки, доставени по море и без оскъпяване чрез многобройни посредници, заливат Европа и усложняват конкуренцията. Започва период на трескави стопански и политически промени не само на континента, но и в целия тогавашен свят. Различните версии за приказните богатства на ,,новите земи” в Африка, Азия и Америка насърчават дръзки авантюристи, които се впускат в рисковани морски пътувания с цел забогатяване. Както констатира в тази връзка Питър Франкопан: „Идеи, стоки и хора започнали да се движат по-бързо и по-далече, отколкото когато и да е в човешката история“ (25).

 

Бележки:

  1. Carbonell, Ch.-O. Une histoire europeenne de l,Europe. D,une Renaissance a l,autre? (XV - XX siècle). Paris, 1999, p. 13.
  2. Mourre, M. Dictionnaire d,histoire universelle. Paris, 1981, pр. 797 - 798.
  3. Гелнър, Ъ. Нации и национализъм. София, 1999, с. 131; Semnoz, Cl. Histoire de France. Renaissance et Reforme 1492-1547. Paris, 1987, p. 4. През 1701, след смъртта на последния испански владетел от династията на Хабсбургите - Карл II, започва война за испанското наследство. В нея се противопоставят главно френският крал Луи XIV и австрийският император Леополд I, които са близки роднини - двамата са женени за сестри на покойния крал и са внуци по майчина линия на испанския крал Филип III (1598-1621). Според клаузите на мирния договор, подписан в Утрехт през 1713, Италия заменя австрийското господство в испанско.
  4. Ватен, Н. Възходът на османците (1362-1451). История на Османската империя. Ред. Робер Мантран. София, 1999, с. 44 – 60; Кастелан, Ж. История на Балканите XIV - XX век. Пловдив, 2002, с. 61 - 76.
  5. Ватен, Н. Баязид II (1481-1512). История на Османската империя. Ред. Робер Мантран. София, 1999, с. 124.
  6. Заимова, Р. Пътят към „другата“ Европа. Из френско-османските културни общувания XVI – XVIII. София, 2004, с. 110 - 112.
  7. Икин, М. Историята на Латинска Америка. Сблъсък на култури. София, 2010, с. 50; Randes, W.G.L. L,Ancien Royaume du Congo des origins a la fin du XIX siècle. Paris, 2002.
  8. Франкопан, П. Пътищата на коприната. София, 2019, с. 296 - 297, 307, 324; Бенасар, Б., Ж. Жакар. XVI век. София, 2011, с. 280 - 281. Фернан Бродел. Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип II. В. Търново, 1998.
  9. Бенасар, Б., Ж. Жакар. Цит. съч., с. 36. При Шарл VIII (1483-1498) Франция изглежда е най-населената държава в Европа с 15 млн. жители, докато Англия има 3,5 млн., а Испания 6 - 7 млн. Semnoz, Cl. Оp. cit., рp. 3 - 4; Carbonell, Ch.-O. Оp. cit., p. 17. Напомня за загубата на хора при пандемиите 1497-1482 и 1494-1502.
  10. Carbonell, Ch.-O., Оp. cit., p. 21.
  11. Бенасар, Б., Ж. Жакар. Цит. съч., с. 64 - 66.

12, Auzepy, M.F. Guillaume de Rubrouck chez les Mongols. – In: L,Histoire, *100, mai 1987, p. 116.

  1. Сапрыкин, Ю.М. Великие географические открытия. – Във: Всемирная история. Т. IV. Москва, 1958, с. 88.
  2. Deyon, P. Le mercantilisme. Paris, 1969, рp. 6 - 13.
  3. Гаврилов, Б. Разделянето на Европа. Кризи, конфликти и дипломация в епохата на Стария режим. София, 2010, с. 7.
  4. Mourre, M. Оp. cit., p. 1655.
  5. Мишел Мур твърдо, че в Константинопол в средата на XII век има 200 хил. венециански търговци, настанени в обособен квартал в столицата на Византия. - Mourre, M. Оp.cit., pр. 1655 - 1656; Balard, M. Genes, Amalfi, Venise: Le Triomphe des republiques maritimes. Paix et Guerre en Mediterranee de l,aventure grecque au reveil de l,islam. – In: L,Histoire, Paris, 157, 1992, рp. 64 - 70.
  6. Mourre, M. Оp. cit., p. 1656.
  7. Бенасар, Б., Ж. Жакар. Цит. съч., с. 280 - 281.
  8. Франкопан, П. Цит. съч., с. 296.
  9. Mourre, M. Оp. cit., p. 1655.
  10. Икин, М. Цит. съч., с. 44.
  11. Balard, M. Оp. cit., pр. 66 - 67; Франкопан, П. Цит. съч., с. 435.
  12. Бенасар, Б., Ж. Жакар. Цит. съч., с. 20; Pastoureau, M. La Guerre de Cent ans et le redressement de la France 1328 – 1492. – In: Histoire de France, Paris, 1987, pр. 142 - 145.
  13. Франкопан П.Цит. съч., с. 338.

 

* Преподавател във Великотърновския университет"Св.св. Кирил и Методий"

 

Поръчай онлайн бр.2 2024