04
Сря, Авг
2 Нови статии

Китай в новата геополитическа динамика

брой 3 2021
Typography

Глобалната икономическа и финансова криза от 2008-2010 и короновирусната пандемия (от началото на 2020) поставиха на сериозно изпитание неолибералния модел, базиран върху „Вашингтонския консенсус”, който доминира геополитическия, геоикономическия и геоценностен дискурс от 1989 насам.

На този фон започна да се оформя нова геополитическа динамика, характеризираща се с високи нива на стратегическа несигурност. Глобализацията, като основна тенденция в световното развитие, ще търпи корекции и адаптация. Защото ножицата между „печелившите“ и „губещите“ в глобализационния процес се разтваря на фона на задълбочаващите се социални и икономически неравенства както по линията Север-Юг, така и в отношенията Изток-Запад. Това се съпътства с ръст на миграционните потоци от по-бедните към по-богатите в икономическо отношение региони. Наблюдава се и засилване на геоикономическата, геотехнологичната, геоинформационната и геоцивилизионната конкуренция в световен мащаб. 

Двата кризисни периода катализираха и стратегическия дискурс за бъдещия модел на развитие на света в рамките на т.нар глобални елити.

Сред примерите за това е програмната реч на президента Макрон на Посланическата конференция в Елисейския дворец през 2019 (т.е. по време на редовната му годишна среща с ръководителите на френските дипломатически мисии зад граница), където френският лидер констатира, че сътресенията и трансформацията, през които преминава системата на международните отношения, ще доведат до ново геополитическо и стратегическо преконфигуриране на центровете на сила, при намаляваща тежест на Запада. Според него, единственият начин, той да запази лидерството си, е чрез преосмисляне и реформиране на съществуващия пазарен модел и формиране на нов глобален икономически ред.

Но истинското цунами дойде най-неочаквано от тазгодишното издание на Глобалния икономически форум в Давос, където неговият основател и президент - швейцарският икономист Клаус Шваб, лансира „голямото зануляване“ и смяна на парадигмата на световното развитие в условията на продължаващата безпрецедентна коронавирусна криза.  Смисълът на идеята е да се върви към завръщане на определени нива на централизирано икономическо планиране и управление поради изчерпване жизнеспособността на неолибералния пазарен капитализъм в настоящата му вид. Шваб обаче не разглежда тезата си като връщане към „държавен капитализъм“ (т.е. връщане на водещото място на държавата в икономиката), а като етап от еволюцията на акционерния капитализъм в „капитализъм на заинтересованите страни“ (multistakeholder capitalism). Според швейцарския икономист, ефективното управление на света в условията на перманентни кризи изисква въвеждане на наднационално глобално управление с общ световен център за взимане на стратегически, политически и икономически решения за бъдещото на човечеството.

Следвайки китайската традиция, Пекин посрещна глобалната икономическа и коронавирусната кризи едновременно като предизвикателство и като възможност. Като предизвикателство, свързано с преодоляването на вътрешните социално-икономически дисбаланси в развитието на страната и овладяване на пандемията. И като възможност за провеждане на нова серия от реформи, целящи  укрепване на водещите позиции на Китай в глобалното разделение на труда (и по специално в глобалните вериги на производство и доставки). Китай успява да навигира относително успешно в условията на криза заради ключовата роля на държавата в стратегическото планиране на икономиката. Това се изразява в концентриране на материален, производствен, организационен, интелектуален, човешки и финансов ресурс за развитието на нови водещи перспективни сектори на икономиката, модернизация на структурообразуващи индустриални предприятия. 12-те от водещите китайски корпорации в сферата на инфраструктурното строителство, енергетиката, телекомуникациите, нефтогазовия сектор, транспорта, кредитно-финансовия сектор остават държавна собственост.         

Съвкупната китайска национална мощ

Пекин се вижда като един от центровете на сила в системата на международните отношения. Според съвременната китайска геостратегия, международната система е доминира от една „суперсила“, чието водещо положение е балансирано от няколко регионални „велики сили“.   Китай се адаптира към тази геополитическа реалност. В тази връзка китайското позициониране в новата геополитическа среда е функция от съвкупната национална мощ на страната.

Характеристиките на съвкупната китайска мощ са обобщено представени в следната таблица:       

 

Съвкупен човешки ресурс

 

Население от близо 1.4 млрд.

Икономическа мощ

 

 

Ø  най-голям производител на индустриални стоки (със значителен дял в глобалните вериги на производство, услуги и доставки);

Ø  двигател на глобалния икономически растеж (до 2019);

Ø  китайските държавни корпорации в ключовите сфери на икономиката, заемат водещи места в световната ранглиста на мултинационалните компании;  

 

Финансова мощ

 

 

 

Ø  китайският валутен юан женминби е включен в кошницата на световни резервни валути на МВФ

Ø  водещи китайски държавни търговско-инвестиционни и отраслови банки (известни като ‘policy banks’) са добре позиционирани на международните кредитно-финансови пазари;

Ø  държател на най-големите международни валутни резерви;   

 

Културно-цивилизационна мощ

 

 

 

Ø  китайският език се говори от над 1 млрд. души;

Ø  един от езиците на ООН;

Ø  изучаването на китайски език ще се засилва в региони, в който Китай се стреми да укрепи своето икономическо и културно влияние;

Ø  езикът и културата като ключови инструменти на китайската „мека сила“.  

Ø  Наличието на значителни китайски диаспори зад граница, използвани като инструмент за влияние

Информационно-медийна мощ

Ø  широка мрежа от медийно-информационни ресурси (в т.ч печатни, уеб-базирани и телевизионни) за пропагандиране на китайската официалната гледна точка по въпроси от актуалната световна политика и прочие проблематика (сред тях най-известният, излъчващ на английски китайския глобален телевизионен канал CGTN[1]);

Ø  собствени популярни социални мрежи от типа WeChat и TikTok като алтернатива на Facebook и Twitter;

Ø  Информационно позициониране на чуждестранните медийни пазари чрез създаване на съвместни издателски и медийни компании с чуждестранни партньори (и често използване на тези информационни платформи като инструмент за събиране на разузнавателна информация  и моделиране на чуждестранното общественото мнение в полза на китайските интереси)[2];  

Ø  Китайската агенция „Синхуа“ е с най-голям брой акредитирани журналисти в различни страни по света, в сравнение с всички останали сродни агенции;

 

Социална мощ

 

 

Ø  Близо 300 млн. средна класа, формираща социално-политическия гръбнак на китайската нация, която стои в основата на значим платежоспособен вътрешен пазар;  

 

Военна мощ

Ø  Изграждане на военно-промишлен и технологично напреднал комплекс (подплатен със солиден военен бюджет );

Ø  Бързо развитие на Китайската народо-освободителна армия от гледна точка на  числен състав и военни способности в унисон с регионалните амбиции на Китай; 

 

Технологична мощ

 

 

Ø  Един от лидерите в сферата на разработката на изкуствения интелект; 

Ø  Телекомуникационният гигант Huawe е сред няколкото водещи световни компании в разработката и изграждането на 5G мрежите;

Ø  Трета по сила държава след САЩ и Русия в сферата на космическите изследвания, със собствена система за пилотирани полети в околоземна орбита, планове за собствена орбитална станция, с перспективни програми за изследване на Луната и Марс.    

 

 

В контекста на реализацията на националната си мощ Китай ще бъде изправен през   стратегическата дилема, как да съчетае оформянето си като държава от световна величина (и съпътващите амбиции и отговорности по линия на световния мир и сигурност) и статута на регионален център на сила, за какъвто се афишира. С изключение на региона на Източна Азия (определян от Пекин за сфера на неговите жизнени интереси), той едва ли ще прибегне до използване на военна сила за защита на своите интереси. В този смисъл Пекин ще работи за утвърждаването си в системата на международните отношения предимно чрез инструментариума на меката сила – търговия, инвестиции, културен, образователен, научен и технологичен и прочие обмен и разбира се чрез активен политически диалог с останалите водещи държави в света.     

Китайската визия за мултилатерализма

Пекин изразява привързаност си към принципите на мултилатерализма и водещата роля на ООН и участва активно в многостранните преговорни формати като Съвета за сигурност и Общото събрание на ООН, Г-20, ШОС, БРИКС, Рамковата конвенция на ООН за климата. Но в същото време китайското виждане за мултилатерализма има своите ограничения. Китай е селективен в избора на спектъра от  международни норми, които да зачита или да отхвърля, според собствения си интерес. Той например отхвърля възможността морските граници между прилежащите държави в Южнокитайско море и определени участъци по границата му с Индия да се делимитират чрез международен арбитраж.

Китайската практика на мултилатерализма е съпътствана с въвеждане на нов понятиен апарат. Пекин например използва „кооперативна сигурност“ вместо наложилата се в евроатлантическата общност „колективна сигурност“, защото смята, че последната отразява не глобалната, а блоково-колективната система на сигурност.  Той се опитва да наложи и използването в многостранната дипломация на понятието „глобална общност“ като контрапункт на „международна общност“, защото последната повече се асоциирала с принадлежността към развитите и богати западни демокрации (формиращи ядрото на „Вашингтонския консенсус“). По този начин Китай иска да бъде по-близо до развиващия свят, чието лидер претендира да бъде, въпреки статута му на втора световна икономическа сила. С оглед защитата на своя социално-икономически и политически модел на развитие Пекин активно прокарва термина „политическа инклузивност“, подразбиращ зачитане  многообразието на политическите системи и модели на развитие и отхвърляне на универсалността на западната система на демокрация.

Западът смята инициативата за глобална свързаност и споделено развитие „Един пояс, един път“ (ЕПЕП) като нова китайска стратегия за световно господство. На свой ред, Пекин смята ЕПЕП за китайския отговор на процесите на глобализация. В този смисъл той предлага своеобразен нов „Пекински консенсус“ като допълнение на „Вашингтонския консенсус“, разглеждащ света като „общност на споделена съдба и споделено бъдеще за човечеството“. Следва, обаче, да подчертая, че Пекин остава привърженик на икономическата глобализация (той e активен участник в СТО), но отхвърля политическата глобализация (защото последната допуска наднационални форми на глобално политическо управление и политически плурализъм, което би ерозирало китайската политическа система и национален суверенитет).    

Китай през погледа на Запада: от стратегически партньор до системен противник 

В  програмна реч, очертала външнополитическите приоритети на новата администрация на Байдън, държавният секретар Антъни Блинкън характеризира Китай като най-голямото предизвикателство на ХХI век. Новата администрация отчита нарастващата икономическа, дипломатическа, военна и технологична мощ на Поднебесната, която може сериозно да подкопае „отворената международна система“, базирана на западните ценности. В същото време, за разлика от твърдия курс на администрацията на Тръмп, Блинкън оставя поле за маневриране по отношение на Китай, като наред с използването на „здравословна конкуренция“ и „необходимо противопоставяне“, щели да се търсят и възможности за сътрудничество.  (Труд, 4.03.2021)

От своя страна, Пекин инициира дипломатическа активност за нормализиране на отношенията със САЩ и за възстановяване на двустранния обмен в ключови области като търговия, инвестиции, технологии, образование, култура. Но това едва ли ще стане на всяка цена, а само, по думите на китайския външен министър Ван И по време на  Пекинския форум „Диалог и сътрудничество, контролиране на различията: да насърчим връщането на китайско-американските отношения в тяхното нормално русло“ (от февруари 2021), ако новата американска администрация на Байдън обективно отчете китайските реалности. (Китай Днес, 26.02.2021). Това може да се тълкува като продължаване на китайската линия за  прагматизиране на китайско-американските отношения, признаване и зачитане от американска страна на съществуващата политическата система в КНР, институционалните, културни и ценностни различия, правото на Пекин да решава вътрешните си проблеми без външна намеса и отхвърлянето на въпросите за върховенството на закона и човешките права като инструменти за външнополитически натиск.

Идеологическият, ценностен и цивилизационен разлом между колективния Запад и Китай остава непроменяща се геополитическа константа от близо триста години и се задълбочава след създаването на КНР през 1949. Този разлом определя сложния и противоречив характер през различните етапи от развитието на тези отношения. Затова, освен в полето на чисто геоикономическата конкуренция, колективният Запад (доктринално формулирано и инструментализирано на политическо ниво в рамките на ЕС и НАТО) вече преосмисля подхода си към Китай, извеждайки го от категория „стратегически партньор“ в положение на „системен противник“ и „икономически конкурент“. Смяната на подхода стана факт, особено след като Западът се отърси окончателно от заблудата, че може да трансформира Китай в многопартийна демокрация от западен тип чрез механизмите на пазарно-капиталистическото стопанство (и така да ерозира властта на Китайската комунистическата партия).  

Според водещи западни политици и анализатори, КНР става все по-вътрешно авторитарна и външно настъпателна. Чрез насилствено-асимилаторска политика спрямо уйгурите в Синдзян-Уйгурския автономен регион, Пекин уж пренебрегвал основополагащи декларации и принципи ООН по линия на опазване на човешките права. А с приемането на китайския Закон за национална сигурност на Хонконг, с оглед овладяване на масовите протести и безредици в областта (което според западните наблюдатели ще доведе до орязване на политическата автономия на бившата британска колония, върната на Китай през 1999), политиката на Пекин „една страна, две системи“ значително се е компрометирала.

Нидерландският парламент беше първият законодателен орган на държава членка на ЕС, излязъл с остра политическа декларация, наричайки политиката спрямо мюсюлманското малцинство в Синдзян „геноцид“, като изрази подкрепа за действията на „демократичните активисти“ в Хонконг. Имаше и призиви за бойкот на Зимната олимпиада през 2022. в Пекин. Позицията на китайското политическо ръководство е, че спорът не следва да се политизира. То характеризира оценката за действията му в Синдзян като „фалшиви новини“. В този ред на мисли, не бива да се очаква, че подобни политически декларации за нарушаване на човешките права в Китай, произтичащи от отделени ДЧ на ЕС, и от европейската дипломация, като цяло, ще внесат корекции в китайската вътрешна политика. По думите на посланик Ханс Швайсгут (ръководител на Делегацията на ЕС в КНР до 2019), политическите и дипломатически демарши на Брюксел към Китай са твърде беззъби и не са подплатени с реален натиск (например под формата на санкции). 

Наред с това Пекин хладнокръвно отстоява на външния натиск и квалификации за политическите си действия. Той не пропуска да напомня чрез средствата на публичната и медийната си дипломация (и във формата на научни и експертни форуми) за периода на опиумните войни през ХIX век, чрез които западните европейски държави успяват да поставят Средното царство в полуколониална зависимост. Нанесен е сериозен удар върху китайската държавност и интегритет. Това става възможно и поради вътрешните размирици в Китай. Този исторически отрязък (171 години), известен в китайската историография като „Векът на унижението“, е дълбоко залегнал в съзнанието на китайската политическата класа (независимо от идеологическата й принадлежност) и китайската нация, като цяло. Изхождайки от тази историческа реалност, съвременната китайска геостратегия (след образуването на КНР през 1949) си поставя за основна цел национално да обедини и консолидира Китай и тази линия е следвана методично от всички политически лидери от Мао Дзедун до Си Дзинпин. Именно в този ракурс следва да  се разглежда политиката на „Един Китай“ и връщането на Хонконг и Макао под китайски суверенитет. Във връзка с това трябва сериозно да се гледа на решимостта на Китай в средносрочна или дългосрочна перспектива да си върне и Тайван (независимо от настоящата неблагоприятна за него геополитическа конюнктура).    

В трансатлантическата експертна общност вече се преосмисля тезата за „мирния възход на Китай“ и се отбелязва засилване на китайския военен  конвенционален и ядрен потенциал. Военната мощ на Поднебесната се  материализирала в засилено китайско-военноморско присъствие в Южнокитайско море (определяно от Пекин като зона на китайските жизнени интереси), изграждане военно-морска логистична база в Джибути (като продължение на мащабното китайско геоикономическо проникване на Африканския континент)[3], разработка на планове за позициониране в Арктика и Антарктика. Бившият генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, също отбелязва засилващото китайско присъствие в Арктическия регион, плановете за инвестиции в Гренландия, активното включване в работата на Арктическия съвет (основен форум на многостранната арктическа дипломация) със статут на наблюдател, и участието му чрез него в различни арктически проекти по опазване на арктическите екосистеми и местообитание на коренните северни народи (населяващи този район). В този смисъл НАТО се нуждаела от интегрирана арктическа стратегия, в която да бъде предвиден и елемент на сдържане на китайските амбиции за региона. Геоикономическият интерес на Китай в региона (дефиниран на стратегическо ниво в арктическото измерение на „Един пояс, един път“) е продиктуван и от използването на Северния морски път за търговска и военна-морска навигация. Тук, Китай ще се сблъска с решаващата роля на Русия в контролирането на този стратегически морски транспортен коридор (през чиито териториални води и изключителна икономическа зона той преминава). По отношение на Азиатско-Тихоокеанския регион Расмусен не изключва възможността от задействане на чл. 5 от договора за колективна отбрана на Алианса в случай на военен конфликт между САЩ и Китай заради Тайван. (Stuart, 2021). Засега това остава хипотетичен сценарий. Още повече, че не е ясно по какъв начин САЩ ще намерят нужната подкрепа от основните западноевропейски съюзници в случай на реален военен конфликт с Китай при каквито и да е обстоятелства или претекст.

От своя страна, китайското държавно-политическо ръководство не пропуска да налага в международния дискурс геополитическия наратив за „мъдрия Китай срещу конфликтния Запад“. Този наратив е в основата на стратегията за брандиране на Поднебесната като нов тип глобален лидер, отхвърлящ хегемонизма и работещ за утвърждаване на взаимно печеливши модели на сътрудничество и такъв тип международни отношения, в който възможности за развитие имат не само силните на деня, но и по-слабите държави (равнопоставеност независимо от силата на държавите и мястото, което заемат в системата на международните отношения). На доктринално ниво се наблюдава допълване на комунистическата идеология с конфуцианската традиция. Така например, заемащият централното място принцип „джен“ в конфуцианството, често е извеждан от китайската дипломация като водещ принцип във външнополитическо поведение (не прави на другите това, което не пожелаваш на себе си, и им съдействай да достигнат онова, което сам желаеш да постигнеш).    

Руско-китайският фактор в контекста на отношенията на Пекин със Запада

През последната година в публичното експертно и политическо пространство започна да се прокрадва тезата за зараждащ се нов военнополитически руско-китайски съюз в условията на засилващия стратегически западен натиск спрямо Русия и Китай. На пръв поглед това може да бъде сметнато за начин за постигане на геостратегически баланс. В свое изказване по време на Валдайския форум руският президент Путин не изключи чисто теоретично такава възможност.

Реално обаче няма предпоставки за военен алианс в настоящия геополитически контекст. Русия и Китай са двама големи съседи, извървели дълъг съвместен исторически път на противоборство и сътрудничество. Последният безуспешен опит за военен руско-китайски съюз през 50-те години на миналия век се провали по идеологически и геополитически съображения. Сегашните руско-китайски отношения се базират на подписания преди 20 години, през 2001, базисен договор за добросъседство, дружба и сътрудничество. Двустранните отношения са определяни от  двете страни като „всеобхватни отношения на стратегическо взаимодействие и партньорство“. Пекин и Москва се консултират по широк кръг въпроси от стратегически характер, взаимодействайки успешно в рамките на водещи многостранни форуми като Г-20, ШОС и БРИКС. Често гласуват идентично по резолюции в рамките на Съвета за сигурност на ООН. Техните стратегически интереси се препокриват в редица региони (например в Близкия Изток), но се разминават по-съществено по други въпроси (например по релацията Китай-Пакистан-Индия-Русия). Китай и Русия, самостоятелно се опитват да регулират влошените си взаимоотношения със Запада, заради различното естество на отношенията на Запада поотделно с всяка от страните. В този смисъл не е реалистично да се мисли за формиране на руско-китайския съюз на антизападна основа.   

Задълбочаващата се стратегическа асиметричност е най-сериозния проблем в руско-китайските отношения на настоящия етап. Ако руската икономика генерира 2%, китайската икономика произвежда 18% от световния БВП. Обемът на двустранната руско-китайска търговия от 110 млрд щ.д. е близо 1/6 от търговския обмен, който Китай поддържа с ЕС.

Структурата на стокообмена представя Русия повече като ресурсен придатък на индустриално и технологично развиващия се Китай. Близо 60% от двустранната търговия са руски износ на нефт и природен газ за Поднебесната. Като тази ресурсна номенклатура се допълва с дървесен материал, черни и цветни метали и въглища.  Последните няколко години Русия започна да реализира и селскостопанска продукция. Китайският износ за руския пазар са основно потребителски стоки.

Двете страни полагат усилия за т.нар дедоларизация в сферата на взаимните разплащания. За периода 2015-2020 делът на разплащанията с щатски долари във взаимната търговия се е свил от 90% до 46%, затова пък делът на еврото е 30% (рекордно висок), а делът на разплащания в националните им валути е 17% юан и 7% рубла. (Евразия: експерт, 2021)     

Китайските инвестиции в руската икономика не са големи в сравнение с китайската инвестиционна активност в други държави и региони, а руските в китайската икономика направо са символични. Реализацията на двустранни проекти във високотехнологични и иновативни сфери остават за момента само добро пожелание. 

По данни на ООН, през 2018 сумарните китайски инвестиции в света съставляват 130 млрд щ.д., а натрупаните китайски инвестиции в Руската Федерация към април 2019 са били 3.3 млрд щ.д. (за сравнение, през 2014 този показател е бил 4.5 млрд щ.д). Даже американските инвестиции в руската икономика, въпреки въведените санкции, са достигнали 3.8 млрд. щ.д.  към април 2019.  Руските вложения в китайската икономика възлизат на 261 млн. щ.д. към април 2019 (Мусина, 2019)  

На фона на тази равносметка не е случайна изразената позиция на директора на Института за международни отношения на китайския университет Синхуа, Ян Сюетун през януари 2021. Според него се очертава китайско-американските отношения да формират гръбнака на бъдещата система на международните отношения. Пекин се отказвал от многополюсността, тъй като тя вече не обслужвала неговия национален интерес. Понастоящем, световната политика и икономика се диктували от динамиката на биполярната американо-китайска конкуренция/конфронтация. В този смисъл Китай започнал да разглежда биполярността като модел на съперничество, а не на сътрудничество между двете водещи световни сили. (Ремчуков, НГ, 2021)

На Русия се отреждало второстепенно място в тази биполярна конфигурация. Във връзка с това Пекин не следвало да се ангажира в съюзи или стратегическо-партньорски отношения с Москва за да има поле за маневриране на глобално равнище. Руската ядрена мощ има решаващо значение само в условията на реален световен конфликт, който е малко вероятен поради очевидността от самоунищожителния за цялото човечество резултат от подобна война. По този начин, не ядреният, а икономическият и технологичен потенциал ще са определящи за влиянието на дадена велика сила в системата на международните отношения. (Ремчуков, НГ, 2021)

Подобна позиция, изразена от ръководител на един от водещите китайски мозъчни центрове, ако бъде потвърдена и от други фактори, формиращи китайската външнополитическа стратегия, може да означава сериозна геостратегическа и доктринална еволюция на виждането за света и мястото на Китай в него.   

Стратегията на китайското инвестиране в ЕС и европейският отговор

Периодът 2010-2016 се характеризира с трайно нарастване на китайските вложения в икономиките на ДЧ на ЕС, като основният приток на китайските инвестиции е в Западна Европа.[4] От 2016 обаче се наблюдава трайно съкращаване на китайските инвестиции в Европа. Това може да се обясни първо, с намаляването на инвестиционната активност в глобален мащаб и второ, налагане на регулаторни ограничения спрямо изкупуването на стратегически европейски активи (в т.ч. производствени и технологични мощности) от държавни китайски компании. Очаква се свиването на глобалната икономика в контекста на коронавирусната пандемия да намали още по-осезаемо притока на китайски инвестиции в европейската икономика.

През последните няколко години, от страна на Европейската комисия, подкрепена от Европейския парламент, и на ниво отделни ДЧ, се въвеждат регулации за скрининг на китайските инвестиции в стратегически отрасли на европейската икономика (смятани за елемент от критичната инфраструктура и национална сигурност) (European Commission, 2020). Във връзка с това отделни ДЧ затягат националните си разрешителни си режими за чуждестранни инвестиции (в т.ч. въвеждане на нормативни рестрикции и проверка прозрачността на чуждестранното инвестиране в стратегически отрасли на икономиките им, като телекомуникационния сектор например). Целта е щателно да се проверяват китайските инвестиционни намерения по отношение на даден национален стратегически актив или производство, да се следи за степента на китайско държавно участие (формата на субсидиране), подпомагащо изкупуването на дадения актив. В някои случаи се блокира придобиването на активите от китайската страна. Така например, през 2018 е спряно изкупуването на германската фирма „Лейфелд”, специализирана в производството на машини и компоненти за автоматизация. През същата година германското правителство увеличава държавния дял в националната електроразпределителна компания  50Hertz за да предотврати придобиването на акционерен дял от китайска компания (Stratfor, 2021).

Водещи в ЕС държави - Германия, Франция и Италия, пледират за промени в европейското законодателство в сферата на конкуренцията с оглед създаване на законова възможност за сливане (обединение на активи) и по този начин за формиране на т.нар европейски лидери – европейски компании с по-голям, производствен, технологичен и маркетингов потенциал и респективно по-голям пазарен дял, - способни да устоят на конкуренцията от страна на мощни американски, китайски и руски фирми, опериращи на европейския единен пазар. Срещу тези промени, обаче, се обявяват редица по-малки икономики в ЕС, опасяващи се, че това ще доведе до монополизиране и убиване на пазарната конкуренция.     

Изкупвайки напълно или установявайки контролираща квота върха активите на добре позиционирани на пазара западноевропейски компании, Пекин извлича от тях управленска експертиза и умения, технологично ноу-хау, иновативни и перспективни производствени практики. Китай използва тази практика за да подпомогне процеса на достигане на индустриална и технологична самодостатъчност и автономност от външни фактори, съгласно целите, заложени в стратегията „Направено в Китай 2025“.

След целенасочената американска атака срещу китайския телекомуникационен гигант Huawei (в т.ч. въвеждане на ембарго върху доставката на чипове, ключов компонент в производството на смартфоните му, довело до загуба на 1/3 до световния му пазарен дял), китайското държавно ръководство допълни „Направено в Китай 2025” с нова национална стратегия на „двойната циркулация“. Стратегията е изведена на приоритетно място в новия петгодишен план за развитие на страната (2021-2026) и предвижда по-нататъшното й актуализиране до 2035. Чрез  стратегията за „двойна циркулация“ Пекин ще се опита да формира изцяло завършени и национално затворени производствени цикли, които да не зависят от външни доставки на технологични компоненти, външно инвестиране и пазари (преди всичко от американски, европейски и японските пазари). Иначе казано, това означава засилване потенциала на вътрешния пазар и намаляване на геоикономическата зависимост на китайски износ от международните пазари. Това е трудна за постигане задача, имайки предвид че Китай ще трябва изцяло да разчита на собствения си инженерен и технологичен капацитет. Във връзка с това се предполага, че Поднебесната ще засили индустриалното и технологичното си разузнаване с цел придобиване на критични за нейното развитие технологии и иновативни практики. Според базирания в Берлин Институт за китайски изследвания „Меркатор“, траекторията на китайския икономически растеж е под сериозен натиск поради намаляваща производителност на труда, структурни недостатъци и регионални дисбаланси.           

ЕС едва ли ще се огъне пред американския натиск за мащабно съкращаване на китайското инвестиране в европейската икономика. Твърде вероятно е обаче, Брюксел, в унисон с американското виждане, да ограничи значително достъпа на преки китайски инвестиции в стратегическите сектори, и по специално в телекомуникациите. Въпросите за върховенството на закона, човешките права, военно-политическата сигурност в Азиатско-Тихоокеанския регион (в частност,  в района на Южнокитайско море) ще бъдат периодично повдигани от Брюксел в европейско-китайския стратегически диалог, но едва ли сериозно ще повлияят върху състоянието и перспективите за развитие на двустранните търговско-икономически и инвестиционни отношения. 

Геополитическо измерение на Всеобхватното европейско-китайско споразумение за инвестиции (ВСИ)

Новото европейско-китайско споразумение в сферата на взаимните инвестиции е съобразен Рубикон в отношенията им. Преговорите протичаха бавно от 2013, но изненадващо за мнозина наблюдатели в края на минлата година бе постигнат своеобразен пробив. Брюксел и Пекин очертаха основните параметри, принципите и самата философия на споразумението. То стана факт в края на Германското председателство на Съвета на ЕС през 2020, което е ясна индикация за стратегическия интерес на Берлин да осигури предсказуем и защитен достъп на германската търговия и инвестиции на китайския пазар (въпреки системните различия и геополитическото съперничество). В рамките на ЕС няма единна политика спрямо Китай. Така например, проатлантическа Полша (като форпост на американското влияние в Централна и Източна Европа), но която дълго време беше активен участник в китайската инициатива „17+1”, (а в момента е неин  сериозен критик), обвинява водещото френско-германско ядро на ЕС в сключване на задкулисни сделки с комунистически Китай без да отчита притесненията на много държави членки относно полезността от това споразумение. Сходна позиции отстояват и балтийските държави. Критиците на ВСИ настояват за намаляване зависимостта на европейските стратегически производства от китайския пазар и тяхното репозициониране в Европа.

Друг важен момент е, че споразумението беше финализирано няколко седмици преди встъпване в длъжност на новата американска администрация на Байдън. Според едни, това било израз на стратегическата автономност в отношенията на ЕС с Китай. Евросъюзът действал без да се притеснява много за стратегическите последици от подобно двустранно европейско-китайско всеобхватно споразумение по отношение на интересите на САЩ. Други смятат, че в условията на изострени американо-китайски отношения, решението на Брюксел да сключи споразумението без консултации с новата американска администрация, не е в полза на трансатлантическите отношения. Във връзка с тези критики германският канцлер Меркел и френският президент Макрон, заявиха, че въпреки общата ценностна система и споделените интереси със САЩ, Европа се нуждае от независима и неконфронтационна политика спрямо Китай. В този ред на мисли е и позицията на върховният представител на ЕС по въпросите на външните отношения и политиката за сигурност Жозеп Борел, който смята, че не бива да се проявява наивност по отношение на китайското геоикономическо позициониране в Европа (реализирани чрез инструментариума на инициативите ЕПЕП и „17+1“), но в същото време, сдържането на китайското влияние трябва да е балансирано и разумно.   

Следва да се отбележи, че концепцията за стратегическата автономност[5] на Европа, беше концептуално оформена и публично лансирана от ЕС в периода на сериозна криза в трансатлантическите отношения и Брекзит. Предишната администрацията на Тръмп за първи път след Втората световна война върна САЩ към политиката на изолационизъм, което се изрази в относително стратегическо дистанциране от европейските дела.

Предстои обаче доста работа по детайлизиране на инвестиционното европейско-китайско споразумение и уточняване на механизмите за контрол върху негово изпълнение И най-важното то ще влезе в сила, само ако бъде ратифицирано от ДЧ и одобрено от Европейския парламент.

Постигнатото ВСИ е показателно и за взаимната европейско-китайска търговско-инвестиционна обвързаност. Китай е вторият най-голям търговско-икономически партньор на САЩ (след ЕС) и е на първо място в списъка на търговско-икономическите партньори на ЕС.  По данни на Евростат, двустранният стокообмен е достигнал близо 560 млрд. евро през 2019, като търговският дефицит не е в полза на ЕС (198 млрд. сумарен европейски износ срещу 362 млрд. европейски внос от Китай). (Eurostat, 2019). В сравнение с търговския обмен, нивата на взаимно инвестиционно присъствие на двата пазара са значително по-малки. Сумарните европейски инвестиции (27 ДЧ) през последните 20 години на китайския пазар са възлезли на 150 млрд. евро, а китайските на пазарите на ЕС са достигнали 120 млрд евро. (China Briefing, 2021)  

ВСИ е първото по рода си инвестиционно споразумение, което Пекин сключва с трета страна или международна междудържавна организация. Китай се съгласява с редица искания на ЕС, за които дълго време избягва договорно да се обвърже. Сред тях са международно обвързващи норми, засягащи забраната за използването на принудителен труд, ангажименти по линия на опазване на околната среда и устойчивото развитие.

Основният преговарящ - Европейската комисия, смята, че ЕС е постигнал добра сделка от геополитическа и геоикономическа гледна точка по няколко основни направления:

 

  • Първо, гарантиран е открит пазарен достъп на европейските компании, развиващи търговско-инвестиционна дейност на китайския пазар, какъвто ЕС е осигурил на китайските компании в единния европейски пазар;
  • Второ, европейските и местните китайски компании, развиващи стопанска дейност на китайския пазар, ще бъдат третирани по еднакъв начин от гледна точка на националното китайско законодателство и регулации;
  • Трето, правно обвързващ ангажимент, чрез който да се прекрати практиката на принудителен трансфер на технологично и търговско ноу-хау към китайските акционери или съуправители в смесените европейско-китайски компании, опериращи на китайския пазар (в т.ч. отказ от събиране по принудителен административен път на конфиденциална бизнес информация, в т.ч касаеща процеса на сертифициране на стоки или услуги). Запазване на договорната свобода при лицензирането на съответната технология. Тази мярка следва да се разглежда и в контекста на опазване на интелектуалната собственост на европейски високотехнологично иновативни бизнес начинания;
  • Четвърто, ангажимент за предоставяне на изчерпателна и достоверна информация на европейските регулаторни органи за субсидирането, което китайската държава предоставя на китайски частни и с преобладаващо държавно участие фирми, опериращи на европейския единен пазар. Споразумението следва да изключи правно възможността държавно субсидираните китайски фирми да придобиват европейски компании на европейския пазар (поради дискриминиращия характер на тази практика). Тази непазарна практика дълго време осигуряваше конкурентно предимство на китайската държава чрез задграничните филиали на водещи китайски фирми да изкупуват стратегически европейски активи в ИТ сектора, транспортната логистика, енергетиката, автомобилостроенето и др.;
  • Пето, частичен отказ на Пекин от политиката на „селективен протекционизъм“. Дълги години Китай поддържаше наратива за широка откритост на своята икономика за чуждестранния бизнес, но реално ограничаваше навлизането му в редица чувствителни за неговото развитие отрасли. В сегашното инвестиционно споразумение, Пекин се задължава да допусне навлизането на европейски капитал в широк спектър от дейности като финансови услуги (либерализация на местния финансов пазар в полза на европейските инвеститори, навлизане в сферата на търговията с ценни книжа и застрахователна дейност); здравеопазване (възможността на европейски инвеститори да разкриват болнични заведения в големи китайски градове и да участват в пазара на здравните услуги); достъп на европейския бизнес до пазара на биотехнологиите и научно-развойната дейност, свързана с него; премахване на редица ограничения в информационно-комуникационния сектор (достъп до пазара на облачните услуги и технологии); достъп на европейски компании до китайския пазар на онлайн услугите в сферата на финансите, логистиката, медицината; отваряне на огромния китайски пазар на недвижимости за европейското инвестиране, достъп до извършване на дейности в сферата на маркетинговите проучвания, бизнес консултиране и др.; достъп до дейности, свързани с опазване на околната среда (канализация, събиране и третиране на битови и промишлени отпадъци, опазване на природни паркове и др);   
  • Шесто, Поднебесната в голяма степен справедливо е критикувана за блокиране на достъпа на чуждестранни спедиторски, логистични и транспортни фирми да участват наравно с китайските в реализацията на проекти за транспортна свързаност в рамките на ЕПЕП. Във връзка с това Пекин се задължава да отвори спедиторския си пазар за европейския бизнес. Европейските компании ще могат да организират целия спектър от интермодални услуги (от врата до врата), в т.ч. покриване на участъка, намиращ се на китайска територия.        

 

Геоикономическо измерение на 5G-мрежите: стандартизация и сигурност

Каква е геоикономическата добавена стойност от внедряването на 5G-мрежите? Преди всичко, 5G-мрежата ще осигури важно технологично предимство на страните, които работят по линия на изкуствения интелект. Мрежовата инфраструктура на 5G ще създаде нова технологична среда за изобретяване и въвеждане в експлоатация на ново поколение иновативни продукти и услуги (например, индустриални роботи за по-нататъшна автоматизация на производствения процес и самоуправляеми МПС). Освен това, онези държави, които чрез своите компании контролират пазара на 5G мрежовото обезпечаване, ще наложат и своите стандарти в сферата на 5G технологиите и сигурността.    

След 2019,  в резултат на сериозен американски натиск и загриженост за националната си сигурност, Обединеното кралство и повечето държави членки на ЕС се оттеглят от първоначалните си инвестиционни намерения да допуснат китайския телекомуникационен лидер Huawei да участва в изграждането на националните им 5G мобилни мрежи.

В допълнение, през януари т.г., Еlропейската комисия изготвя специален наръчник с насоки, който да помогне на държавите членки да намалят потенциалните рискове за тяхната национална сигурност. Първо, залагането на един единствен доставчик на 5G услуга (без директно в документа да се визира Китай), ще увеличи уязвимостта на държавите членки, еразирайки тяхната кибер- и технологична сигурност. Второ, опасенията са, че Китай може да използва Huawei -  своя основен доставчик на 5G услугата на европейския пазар, за извършване на шпионаж. Чрез въпросния наръчник от насоки ЕС иска да изведе на преден план необходимостта от  гарантиране на европейския дигитален/кибер суверенитет. И трето, чрез недопускане на Huawei, Брюксел, ще гарантира пазарно предимство на европейските телекомуникационни първенци - шведската Ериксон и финландската Нокия - на европейския пазар. По прогнозни данни на експертите на ЕК, 5G мрежовите услуги ще достигнат до 138 европейски града към края на 2021. (EU Observer, 2021)

Геоикономическото и геотехнологическо измерение на 5G мрежата следва да се отчете и в контекста на американо-китайската борба за пространствено-мрежово-дигитално лидерство.

През декември 2020 САЩ обединиха в рамките на своя мрежова инициатива под мотото „Чистата мрежа“ повече 150 телекомуникационни компании от 50 държави (генериращи 2/3 от съвкупния световен БВП). Метафорично казано, американците предлагат изграждане на мрежа, която да е кибер- и технологично чиста и защитена от враждебно проникване. „Чистата мрежа“ беше подкрепена от 27 членки на НАТО и 26 на ЕС (т.е. 53 държави от евроатлантическа общност) и ключови азиатски съюзници и стратегически партньори на САЩ (Австралия, Сингапур, Тайван, Виетнам, Индия, Нова Зеландия) и Израел. Целта е да не се допусне Китай да стане глобален лидер в сферата на комуникационните и информационни технологии и, в частност, да не се допусне да извлече стратегически ползи от 5G мрежата.

Китайският отговор на американската инициатива не закъсня. Пекин лансира контрамодел за сътрудничество с цел гарантиране сигурността на 5G мрежата, известна под името „Глобалната инициатива за сигурност на данните“. Китайският подход, привидно по-технократски по своя замисъл, залага на изграждането на международно споделени процедурни правила за защита на данните, обработката и поддръжката на веригите за доставка на информационни технологични компоненти за 5G мрежата. Иначе казано, Пекин оставя инициативата си отворена за всяка държава, която иска да участва в съвместното изграждане на международни стандарти в информационно-телекомуникационния сектор и се стреми да се избави от обвиненията за „присвояване на интелектуална собственост“ .            

Заключение

Способността постоянно да се реформира и адаптира към динамично променящата се външна геополитическа среда остава основно качество на китайската държавност. Наред с това Пекин се стреми да легитимира в международен план концепцията за „политическата инклузивност“ за да защити политическата си система от външен натиск. С изключение на няколкото константно фиксирани червени линии в отношенията с външния свят като зачитане на китайския териториален интегритет и суверенитет,  ненамесата във вътрешните му работи, и придържане към политиката на единен Китай, по останалите въпроси външната политика на Пекин се характеризира с висока степен на прагмагичност и маневреност.  

Съвременната китайска геостратегия е известна със своя средносрочен и дългосрочен хоризонт на планиране (50-100-годишен хоризонт). Тя се е оформила в рамките на китайския културно-исторически и философски контекст и съдържа четири основни компонента:

  • Контекстуалност: нещата и събитията се тълкуват в по-широка перспектива; мисли се дедуктивно, а не индуктивно (като пример може да се посочи инициативата ЕПЕП, предложена повече като мегатренд, а не като детайлно разписан проект или завършена идейна конструкция);
  • Сравнимост: нещата и събитията се изучват в сравнение, световните процеси на развитие са неделими и взаимосвързани;
  • Допълняемост: различните идентичности се допълват взаимно и представляват едно цяло;  
  • Променливост: средата се намира в състояние на постоянни промени, което изисква гъвкавост и адаптиране, а не противопоставяне по модела свой срещу чужд.

Анализът на съвкупната национална мощ на Китай показва, че Пекин разполага със сериозен арсенал от инструменти за реализиране стратегическите си интереси в настоящата геополитическа среда  (от търговско-икономически, инвестиционни, военно-политически до културно-цивилизационни, медийно-информационни и технологични възможности). Чрез инициативата си ЕПЕП Китай се позиционира в системата на международните отношения като незападна сила, предлагаща на останалия свят допълващ модел на развитие към наложилата се през последните 30 години западно-демократична неолиберална парадигма. Но Китай може да успее да реализира ЕПЕП само, ако на практика покаже, че това не е предимно китаецентрично начинание или инструмент за китайско световно господство (както настойчиво е определян от западните анализатори). ЕС нееднократно е изразявал сериозни резерви към ЕПЕП и ще се опита да  разтвори китайската инициатива в рамките на предлаганата от него стратегическа платформа за широка европейско-азиатска свързаност (привличайки в нейната реализация конкурентите на Китай в региона като Япония, Индия, страните от АСЕАН).        

Западът е силно обезпокоен от китайския възход. Неслучайно е извеждането на Китай в категорията на „системен противник“. Но китайският възход е изправен пред сериозни предизвикателства.  

Във вътрешен план, Китай трябва да се справя с влошена екологична среда, в резултат на десетилетия на замърсяване на въздуха, водата и почвите, причинено от бързата индустриализация на страната. Именно затова опазването на околната среда се разглежда като проблем на националната сигурност. Пекин вече направи сериозен завой към зелената политика и си постави амбициозна цел за постигане на климатична неутралност до 2060. Политиката на планиране на китайското семейство (до едно дете в семейство) доведе до застаряване и наложи структурни промени в китайското общество и работната сила. И накрая, бързите темпове на градска урбанизация (като важен елемент от китайската стратегия за преодоляване на абсолютната бедност) доведе  до ръст на безработицата в големите китайски градове и може да се превърна в източник на социална нестабилност.

В международен план Пекин работи за намаляване на уязвимостта си от външните пазари и увеличава дела на вътрешния пазар във формирането на БВП на страната. В този контекст трябва да се разглежда и китайската стратегия за осигуряване на технологична самодостатъчност по отношение производството на технологии, критични за иновативното развитие на страната („Двойната циркулация“ и „Направено в Китай-2025“). В този смисъл Пекин ще продължи да провежда агресивна политика на придобиване на високотехнологични активи на западноевропейските пазари.     

Китайската икономика запазва своята енергоемкост и страната остава нетен енергиен вносител от 2010 насам. Енергийният и ресурсниат фактори продължават да заемат важно място в китайската геостратегия. Във връзка с това Пекин ще продължи да провежда активна дипломация с големите държави-производителки на нефт и природен газ (Русия, Близкия Изток, Латинска Америка). Китайската ресурсна дипломация е най-видима в Африка. В този смисъл Пекин ще продължи да строи пътна и жп инфраструктура и да реализира големи проекти за добив на минерални ресурси с цел получаването на достъп и контрол върху природните богатства на контиента.

Китай активно използва глобалната борба срещу коронавирусната пандемия за засилване на своите геополитически позиции. Той стана известен с дипломацията си на маските и ваксините.         

Съветско-американския идеологически и геополитически сблъсък беше отличителна характеристика на Студената война през втората половина на миналото столетие. Този сблъсък се очертава да бъде заменен през XXI век с геоикономическото и геотехнологичното съперничество между Китай и САЩ.

Новата администрация на Байдън, макар и в по-мека форма, ще продължи започната от предишната републиканска администрация на Тръмп политика на стратегическо сдържане на Китай. Това проличава от проведените първи опознавателни преговори между водещи американски и китайски дипломати  в Анкоридж, Аляска (19-20 март 2021). На фона на важността на американския технологичен и търговско-икономически фактор за икономическото й развитие, Поднебесната няма интерес от по-нататъшно влошаване на двустранните отношения. Но Пекин ще работи на принципа на малките стъпки, включващ, на първо място мерки за укрепване на общото политическо доверие между двете страни, на второ - предложение за укрепване на статута на дипломатическите им мисии на реципрочна основа, и на трето - координация на политиките на Китай и САЩ в рамките на Г-20 и Азиатско-Тихоокеански форум за икономическо сътрудничество.  

Подписването на двустранното европейско-китайско инвестиционно споразумение е потвърждение за важността на европейския фактор в китайската геостратегия. В Европа обаче се увеличават призивите (на ниво отделни държави членки, в рамките на европейските институции и европейките аналитично-изследователски центрове) за формиране на единен фронт срещу китайското търговско-икономическо, инвестиционно и идеологическо проникване в Европа. Засилва се натискът върху китайската инициатива за Централна и Източна Европа „17+1”, която според мнозинството европейски наблюдатели и западноевропейски политици, подкопава единството на Европа. На този фон Пекин ще стреми да торпилира всички европейски усилия за формиране на единна европейска стратегия на антикитайска основа. За постигане на тази цел китайската страна ще използва ресурса на публичната и медийната си дипломация. Пекин ще създава и китайски лобита в обществено-политическите и образователно-университетските и медийни среди, чрез които да налага положителен и благонадежден образ на Китай в съзнанието на европейското гражданство.     

 

 Литература: 

EU Observer. (2021). EU rules leave 5G networks open for Huawei. [онлайн: https://euobserver.com/science/147303 Извлечено на 13.03.2021]  

European Commission. (2020). EU foreign investment mechanism becomes fully operational. [Online: https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/en/ip_20_1867  извлечено на 11.03.2021]  

Eurostat. (March, 2020). EU-China: International trade in goods: statistics. [онлайн: https://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/pdfscache/55157.pdf    Извлечено на 06.03.2021]

China Briefing (2021). EU, China Reach Agreement on Investments in Principle: What Does it Mean for Businesses (The Global Context and Road to Implementation).  Dezan Shira & Associates. [онлайн: https://www.china-briefing.com/news/eu-china-reach-agreement-on-investments-in-principle-what-does-it-mean-for-businesses/ извлечено на 08.03.3021]

Stratfor (2021). The Future of Chinese Investment in Europe. [онлайн: worldview.stratfor.com. извлечено на 11.03.2021 ]   

Stuart L., (2021) Party pow-wow — NATO’s eyes on China — Vaccine diplomacy.  POLITICO China Direct [онлайн: https://www.politico.eu/newsletter/china-direct/politico-china-direct-party-pow-wow-natos-eyes-on-china-vaccine-diplomacy/ извлечено на 09.03.2021]

Евразия. (2021). Курс на дедолларизацию. что ждет отношения России и Китая в 2021 г.  ж. Мир Перемен. Международный научно-общественный журнал [онлайн: http://mirperemen.net/2021/01/kurs-na-dedollarizaciyu-chto-zhdet-otnosheniya-rossii-i-kitaya-v-2021-godu/ извлечено на 22.03.2021]

Мусина, А. (2019) Китай мащабно инвестирует по всему миру, но выводит деньги из России. Eurasianet. [онлайн: https://russian.eurasianet.org/ Извлечено на 22.03.2021]

Ремчуков, К. (2021). Китай отходит от монгополярного мира в направлении биполярного. Независимая газета. [онлайн: https://www.ng.ru/monitoring/2021-02-15/8_8083_monitoring.html  Извлечено на 06.03.2021]

Вестник „Труд“, 4.03.2021 г.

Вестник „Китай Днес“, 26.02.2021 г

 

 

Бележки:

[1] Медийната групировка „Гласът на Китай“ е учредена през 2018 чрез обединение на Централния китайски телевизионен канал (China Central TV), телевизионен новинарски канал – China Global Television Network (CGTN) и неговите радио еквиваленти – China Radio International и China National Radio. През 2018 CGTN открива кореспонденско бюро в Лондон, а през 2020 медийно се позиционира и в Брюксел. Целта на Пекин е да влияе върху европейския дебат по отношение на китайската вътрешната политика и отразяването на демократичните протести в Хонконг.   

[2] „Китайско-фрески диалог“, съвместно издание на китайската държавна медия и малка парижка издателска къща, си е поставило целта да влияе върху формирането на нагласите на фреската експертна и политическа общност. Издателският и редакторски екип от китайска страна е свързан с една от водещите китайски разузнавателни служби.   

[3] Китайската военна база в Джибути (определяна от китайците като логистичен обект на Китайската народоосвободителна армия) e разположена на Африканския рог, на входа на Червено море, откъм Индийския океан и на пътя за Суецкия канал. Осигурява пристанищен излаз на нямащата морски излаз Етиопия. Пекин използва базата за презареждане на военни кораби, които участват във мироопазващи, хуманитарни мисии край бреговете на Йемен и Сомалия. Като компенсация за своята база, Китайската страна се ангажира да изгради жп инфраструктурна свързаност от Адис Абеба (Етиопия) в размер на 3 млрд. щ.д. и разширяване на логистичния капацитет на пристанище в Джибути на стойност 400 млн щ.д. Освен новооткритата, китайска, в Джибути има също американска и френска военни бази.     

[4] Китайският инвестиционен стратегически интерес през този период е съсредоточен в сферите на селското стопанство, енергетиката, високи технологии, в т.ч. и производство на технологии за производство на електрически автомобили, транспортна логистика. Китай, ако ЕС му позволи, ще продължи да инвестира в европейска пристанищна, летищна, ж.п. и прочие инфраструктура и пътища за да си осигури по-удобна транспортна свързаност с европейския единен пазар.  Сред знаковите китайски стратегически придобивки в ЕС до 2018 са: Syngenta (голям швейцарски производител на пестициди); Пристанището в Пирея (водещ логистичен хъб в Югоизточна Европа); Hinkley Point C. (Британска ядрена централа); Energias (водещ португалски електроразпределителен оператор, с значително китайско акционерно участие); Heathrow, Frankfurt Hahn and Toulouse (ключови летища в Европа със значителен китайски акционер контрол); PSA Group (производителят на автомобилите на Пежо, Ситроен и производител на гумите на марката Пирели (със значително китайско акционерно участие); от високотехнологичния сектор в Германия (фирмата за производство на индустриални роботи Kuka, е изкупена през 2016, 10% от Mercedes-Benz също вече е китайска собственост).

[5] През целия следвоенен период САЩ изграждат отношенията си с Европа в рамките на системата от споделени ценности и интереси (в т.ч. споделена визия за света) и взаимодействат с нея на международната арена чрез НАТО и ЕС. Този модел на отношения беше поставен на изпитание при управлението на Тръмп. През този период в САЩ настъпват сериозни вътрешнополитически, структурни, идеологически промени, повлиялш сериозно върху европейския вектор на американската външна политика. Тръмп директно заявява на европейците, че трябва сами да се погрижат за своята сигурност, т.е. да бъдат „генератори“, а не „консуматори“ на сигурност, като заделят повече средства за своята отбрана. САЩ не можели повече да гарантират безусловно стратегическата сигурност на Европа (да бъдат „стратегически щит“). Именно на този геополитически фон в ЕС узрява идеята (основно чрез европоцентристка  Франция) за „еманципиране“ чрез осъществяване на концепцията за стратегическа автономност на ЕС. Концепцията за стратегическа автономност е още в процес на доктринално избистряне, но, като цяло, се очертават три нейни основни стълба: политическо и стратегическо „еманципиране“ от САЩ, търговско-икономическо и инвестиционно „еманципиране“ от Китай и ресурсно „еманципиране“ от Русия. Това обаче не отменяло равноправното сътрудничество с трите ключови фактора в системата на международните отношения.

 

*Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.4 2021