04
Сря, Авг
2 Нови статии

Защо Quad няма шанс да се превърне в „азиатска НАТО”

брой 3 2021
Typography

На 12 март 2021, по инициатива на Джоузеф Байдън, в онлайн формат бе проведена първата среща на лидерите на Четиристранния диалог по сигурност Quad (Quadrilateral Security Dialogue), включващ САЩ, Индия, Австралия и Япония. Накратко, американският президент има за цел да създаде стабилна коалиция за възпиране на Китай в Индо-Тихоокеанския регион (ИТР). Но въпреки споделените тревоги от възхода на Китай там, успехът на тази „азиатска НАТО” далеч не е сигурен.

Не без основание, анализаторът от корпорация RAND Тимъти Хийт, отбелязва[1], че „Тази структура досега изобщо не действа като единен фронт; тя остава неформално събиране с много слаба институционална подкрепа. Членовете на четворката могат да споделят притеснения относно Китай и необходимостта да се поддържа ред, основан на правила, но им липсва консенсус за това, какво следва да правят с КНР. Те имат различни приоритети: Индия е фокусирана главно върху Индийския океан, докато Австралия и Япония са по-загрижени за Южнокитайско море. И, ако използваме спортни аналогии, тогава Пекин контролира темпото на играта в момента. Ако Китай засили военната си агресия срещу други страни, тогава има вероятност Quad да се превърне в по-силен военен съюз.”

Последиците от масираната антикитайска пропаганда

Наистина, мощната антикитайска пропаганда постига своя успех в западния свят. Според последното проучване на Pew Research Center, девет от десет американци виждат Китай по-скоро като конкурент или враг (89%), а не като партньор, поради което е постигнат двупартиен консенсус за по-строга политика срещу Пекин. В същото време обаче, доста по-малко от тях се доверяват в способностите на Байдън да разреши американско-китайските противоречия (53%).[2]

За Европейския съюз от „най-големия търговски партньор”, Китай изведнъж се превърна в „системен съперник“, което идва да легитимира засилващите се военноморски и стратегически инициативи на Великобритания, Франция и Германия в Азия. В Австралия и Индия, поради нарастващото териториално и геополитическо напрежение, с Поднебесната също растат негативните настроения.

Въпреки противоречията обаче, на 15 ноември 2020, на регионалната среща на върха в Ханой, все пак бе подписано дългоочакваното Регионално всеобхватно икономическо партньорство (Regional Comprehensive Economic Partnership, RCEP) между 15 азиатски държави (10-те страни от АСЕАН и партньорите на блока (Австралия, Китай, Япония, Република Корея и Нова Зеландия). RCEP ще представлява 30% от световната икономика, 30% от световното население и ще достигне 2,2 милиарда потребители. То не включва Съединените щати и, за разлика от Световната търговска организация (СТО), е ориентирано към развиващите се страни, като изключва механизмите за разрешаване на спорове между инвеститорите и държавите, даващи предимство на частните корпорации.

Вярно е, че Индия се оттегли от преговорите за RCEP през ноември 2019, но лидерите на АСЕАН заявиха, че вратата остава отворена за присъединяването й. Един от основните фактори, които пречат на това, е нежеланието на Делхи да прави компромиси с тарифите за внос. По-ниските мита ще отворят страната за чуждестранни конкуренти, които, наводнявайки пазарите й, ще подкопаят инициативата „Направено в Индия“. Страната има силна роля и в преговорите за правата на интелектуална собственост и в това отношение също възникват спорове с Япония и Южна Корея.

Можем да използваме историята на RCEP, за обясним защо Quad няма шанс да се превърне в „азиатска НАТО”.

В началото на Студената война геостратегическите обстоятелства оформят уникални институционални пътеки за азиатските страни да управляват своите икономики и сигурност. При отсъствието на алтернативен механизъм на регионално ниво търговските и финансови отношения са регулирани чрез комбинация от двустранни и многостранни споразумения, ориентирани към САЩ, и неформални мрежи, основани на корпоративни и етнически връзки.

Така наречената „система на Сан Франциско” (установена с Мирния договор от Сан Франциско, 1951[3]), предоставя на азиатските държави уникален институционален микс от двустранност и многостранност. Съюзниците на Съединените щати в Азия получават както достъп до американския пазар, така и защита. Към 1964 американските военни разходи са 7,2 милиарда долара, като голяма част от тях са съсредоточени в АТР. За 20 години (от 1950 до 1970), американската помощ за Япония е 500 милиона долара на година, а за Южна Корея и Тайван е още по-значителна – 13 млрд. за Южна Корея (1946-1978) и 5,6 милиарда за Тайван.[4] Освободени от военни разходи, тихоокеанските държави насочват всичките си усилия към технологично и икономическо развитие. През 1980 транстихоокеанската търговия изпреварва трансатлантическата. Към края на десетилетието тя е 1,5 пъти по-голяма. Източноазиатският БВП продължава своя растеж по отношение на северноамериканския и след края на Студената война (от 35% през 60-те, до 91 % към 90-те), достигайки през 1998 92% от БВП на САЩ, благодарение на страните в „китайския кръг“ (континентален Китай, Сингапур, Хонконг и Тайван). Според Джовани Ариги, именно това изместване на икономическата мощ отвъд пределите на „колективния” Запад, заставя Самюел Хънтингтън да лансира своята „твърде влиятелна идея за предстоящ сблъсък на цивилизациите“.[5]

С други думи, до средата на 90-те години на ХХ век системата на Сан Франциско не стимулира развитието на алтернативни регионални проекти. Така например, от създаването си през 1967, АСЕАН проявява известна степен на институционален капацитет както по въпросите на сигурността, така и по отношение на търговията, но като цяло не се стреми към задълбочаване и разширяване на договореностите. Зоната за свободна търговия на АСЕАН (ASEAN Free Trade Area – AFTA) е колективно усилие на членовете на Асоциацията да премахнат доброволно търговските мита в нейните рамки. Така е и с Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС), което остава по същество консултативен форум повече от петнайсет години след раждането му (1989), като повечето членове продължават да предпочитат „свободни връзки от семеен тип“ пред по-официални институционални структури. През 90-те години всички предложения за такива се провалят.[6]

Координинето на сигурността в Азия

В Азия няма и еквивалент на НАТО, координацията на сигурността е на минилатерално ниво и недостатъчно институционализирана. Регионалният форум на АСЕАН (ARF), който стартира през 1994, е практически единственият междуправителствен форум за диалог за сигурност в региона до създаването на „Срещата на министрите на отбраната на АСЕАН“ (ADMM) през 2006. Но още след изтеглянето на американските войски от Виетнам през 1975 АСЕАН се стреми да развие по-отворено сътрудничество за сигурност. Асоциацията заема водеща роля в дипломатическите консултации за разрешаване на политически и военни кризи в Югоизточна Азия и вижда своята мисия в неформална консенсусно-ориентирана форма на взаимодействие в региона без силна институционализация и бюрократизация (политика, наречена „Пътят на АСЕАН“).

Да незабравяме, че Русия не може да остане встрани от тези процеси. Тя е неразделна част от Азиатско-Тихоокеанския регион и едва ли някой сериозно може да игнорира неяната роля и необходимостта от присъствието й при решаването на политическите, енергийни, екологични и др. значими проблеми там. Руската федерация (РФ) и страните в Асоциацията споделят кооперативния подход на взаимодействие и интеграция, обединени от общото желание за регионален полицентричен ред, основан на взаимноприемливи правила. Москва се съобразява с принципите на АСЕАН, твърдо отстояваща централната си роля в регионалния диалог и вземането на консесуални решения (което отсъства в американската концепция „Quad“, насочена към привличане на Индия и страните в АСЕАН срещу Китай, но „заобикаляща“ техните форуми[7]).

По отношение на финансовото сътрудничество, процесът на изграждане на регионална финансова архитектура е обусловен от недоволството на азиатския регион от световния финансов режим, проявило се по време на финансовата криза в Азия (1997-1998). Осъзнатата несправедливост улеснява политически лидерите на изпадналите в криза страни да търсят регионални решения. Кризата се отразява дълбоко на начина, по който азиатците възприемат глобалните и регионални финансови институции и потвърждава необходимостта от разширение на финансовото сътрудничество, регионалната солидарност, засилване ролята на Източна Азия в международните отношения. През 1997 е проведена е първата среща между лидерите на страните в АСЕАН и три страни от Североизточна Азия в Куала-Лумпур, Малайзия, а окончателното създаване на АСЕАН+3 (АСЕАН+Япония, Китай и Република Корея) е през 1999.

Опитът за създаване на „Азиатски валутен фонд (AMF)“ в ранните етапи на азиатската финансова криза е незабавно отхвърлен от САЩ поради опасения, че може да подкопае лидерската роля на МВФ и да предизвика разцепление между Източна Азия и Северна Америка. Вместо директно да се изправят срещу американската опозиция, страните от АСЕАН+3 създават през 2000-та схема за валутен суап в Чианг Май, Тайланд, като „защитна стена“ срещу бъдещи финансови кризи. [8] 

Първата „Източноазиатска среща на върха“ (East Asia Summit – EAS) е проведена през 2005 в Куала-Лумпур в състав от 16 държави – АСЕАН-10 + Япония, Китай, Република Корея, Австралия, Нова Зеландия и Индия. От 2011 съставът на страните в EAS се разширява до 18 – присъединяват се Русия и САЩ.[9]

По своята същност EAS представлява диалогов механизъм за решаване на стратегически въпроси. Стратегическият интерес е определен като „необходимост от формиране на Източноазиатско икономическо съобщество към 2020“. Критерият за членство в EAS е наличието на статут „партньор по диалога” с АСЕАН, подписване на Договора за приятелство и сътрудничество в Югоизточна Азия, както и тясно сътрудничество с държавите от АСЕАН.

През 2006 Япония предлага да се подпише договор за Всеобхватно икономическо партньорство на страните от Източна Азия (Comprehensive Economic Partnership for East Asia – CEPEA), т. нар. „Инициатива Никаи“. Същността на предложението се състои във формиране на азиатски аналог на ОИСР. Но ако Австралия и Нова Зеландия, Малайзия, Индия и ръководството на АСЕАН го подкрепят, Китай, Република Корея и отделни страни в АСЕАН се въздържат и договорът не е подписан. Въпреки това дискусията продължава в посока АСЕАН+3 и АСЕАН+6.

По идея на Китай, за първия се предполага създаване на Източноазиатска ЗСТ (East Asia Free Trade Agreement, EAFTA) на основата на поетапно подписване на договори, първо между АСЕАН и отделни страни в Североизточна Азия по модела АСЕАН+1 (който вече действа[10]), с последващо сключване на общ договор за интеграция. 

АСЕАН+6 – Индонезия, Малайзия, Филипините, Бруней, Сингапур и Тайланд (инициативата на Япония (CEPEA), предполага контакти за сближаване и икономическо сътрудничество с цел създаване на ЗСТ между 16-те страни-участници в EAS, чийто икономически ефект е в съдействието на ежегодния прираст на съвкупния им БВП.

Първначално двата модела се считат за алтернативни, но след срещата на  страните от АСЕАН през 2009, са признати за взаимнодопълващи се. В резултат, концепциите АСЕАН+3 и АСЕАН+6 еволюират в проекта „Регионално всеобхватно икономическо партньорство” (RCEP). През 2011, на 19-та Среща на АСЕАН, са утвърдени рамковите основи на RCEP, които определят общите принципи за задълбочаване участието на АСЕАН в ЗСТ с партньорите по диалога. През август 2012, на срещата на министрите на икономиката на 16 страни, са приети Ръководните принципи и са утвърдени целите на преговорите по подписване на договорите за RCEP, а първият кръг от преговори се провежда през май, 2013. Ескалиращата търговска война с Китай и геополитическото съперничество със САЩ дават допълнителен тласък на преговорите. На 1 юли 2018 японският министър-председател Шиндзо Абе подчерта в речта си на петата междусесионна среща на RCEP, че преговорите по Споразумението привличат вниманието повече от  всякога и призова: „нека действаме солидарно, за да създадем свободен, справедлив и основан на правила пазар в този регион през ХХI век.”[11] В декларацията от втората среща на върха, която се състоя на 14 ноември 2018 в Сингапур, се отбелязва, че задачата за приключване на преговорите по RCEP става все по-неотложна и значима, предвид настоящите противоположни тенденции, пред които е изправена глобалната икономика. Постигнат е значителен напредък през 2018, преминава се към последния етап на преговорите, който се очаква да приключи през 2019.[12]

Най-вече Индия спъваше това приключване, но пандемиято от Ковид-19 го ускори. В отговор на намеренията на глобалисткия елит в Давос за разширяване на демокрацията и глобализацията така, че да не остане място за националната държава,[13] Китай спешно събра под своя егида страните от Югоизточна Азия и островните държави в региона и RCEP бе подписано.[14]

Предвид тези обстоятелства, Делхи съхранява политиката си на балансиране, стремейки се успоредно с това да използва китайския фактор в своя полза, като усилва собствените си позиции в Азия посредством взаимодействие с Русия, Япония, АСЕАН, в известна степен със САЩ, и останалите по-малки държави и регионални организации. Диалогът с Пекин продължава, тъй като и на двете страни е ясно, че без него „векът на Азия“ не е възможен. Пограничните спорове едва ли скоро ще приключат, но Пекин ги разглежда като остатък от британския колониализъм и неговите безразсъдни картографски практики, а не като водени от териториалния експанзионизъм на Индия (териториалните проблеми се задълбочава с деколонизацията, особено след разделянето на Пакистан и Индия). За индийския генерал Маной Мукунд и двете страни са виновни за агресивното поведение в Източен Ладакх и Северен Сиким,[15] където напрежението перманентно се изостря и редица анализатори прибързано вещаят регионална война. Но материалните разходи за ограничена война и за двете страни далеч надвишават потенциалните ползи. За Китай конфликтът на границата с Индия би намалил способността му да посрещне ключови предизвикателства пред сигурността в Южнокитайско море и го прави уязвим за САЩ. По същия начин, предизвикателство за Индия е пакистанската терористична инфилтрация на границата с Кашмир... И, не на последно място, оспорваните територии по протежение на LAC (Линията на фактически контрол) не притежават важни материални ресурси като нефт, ценни запаси от минерали, нито пък етнически диаспори (заради надморската височина (над 4000 м.), ниските температури и сложния терен, мястото е непригодно за живот, както и за военни действия). Отсъства и идеологическият спор, възпиращ фактор е и ядрената мощ, но по-важно е, че страните са подписали поредица споразумения[16] за мирно урегулиране на конфликти, за да не допуснат повторение на едномесечния сблъсък през 1962. Тези споразумения изиграват положителна роля и по време на 16-дневното противопоставяне между индийските и китайските сили в Източен Ладакх, военната конфронтация в Бурце, в равнините Депсанг в Северен Ладакх, през 2015 и кризата в Доклам през 2017.

Както лаконично вметва руският политолог Андрей Кадомцев, коментирайки сегашната ситуация на хималайската граница, „..И двете страни разбират, че най-реалистичната алтернатива за нормализиране на двустранните им отношения винаги е само тяхното ново изостряне.“[17] 

Според Тимофей Бордачов и други, включването на Тихия океан в зоната на индийските стратегически интереси позволява отказ от безплодните опити за постигане на абсолютна доминация в Индийския океан в условията на нарастващото китайско присъствие и възприемане на по-гъвкава стратегия за проециране на сила в чувствителните за Китай морски зони.[18]

Развитието на концепцията за „Индо-Тихоокеанския регион“ (ИТР)[19] е възможност за нарастване глобалната роля на Индия и легитимация на бъдещото й присъствие зад пределите на нейната традиционна зона на влияние (Индийския океан). Но доколкото тази концепция обвързва Индия с американската стратегия „Quad“, пълното й ангажиране с нея ще рефлектира негативно върху китайско-индийските отношения.

Концепцията за Quad 

Тук следва да спомена, че тази концепция не е нова идея, нито пък е американска. Тя произтича от естествените науки и се отнася за топлите води в Индийския и Тихия океан. Произходът й може да се проследи в реч, изнесена през август 2007 от японския премиер Шинзо Абе пред индийския парламент. Абе не използва фразата „Индо-Тихоокеански“, но намеква за „сливане“ на двата океана, заимствано от книгата на Моголския княз Дара Шико, описваща „динамичното сливане на двете морета“. През 2011, в статия за „Foreign Policy“, озаглавена „Тихоокеанският век на Америка“ (“America’s Pacific Century”), Хилари Клинтън пише: „За Америка, АТР е геоикономически, геостратегически и геополитически жизненоважен, и бъдещето на политиката ще бъде решено в Азия, а не в Афганистан или Ирак, като САЩ ще бъдат точно в центъра на действието“, изтъквайки значението на „Индо-Тихоокеанския басейн... за глобалната търговия“. След това терминът става актуален и в индийските стратегически кръгове. В книгата си „Самудра Мантан“ Раджа Мохан подчертава, че „моретата в западната част на Тихия и в Индийския океан трябва да се разглеждат като единен интегриран геополитически театър - Индо-Тихоокеанския регион“. В Бялата книга за австралийската отбрана от 2013 се обсъждат стратегически перспективи в ИТР. А индийският премиер Манмохан Сингх споменава ИТР през май 2013 в Токио. Тръмп изглежда лично завладян от идеята и използва фразата „Indo-Pacific“ многократно по време на ноемврийското си турне в Азия. Така ИТР се превръща в задължителен елемент от официалния стратегически речник на Индия, САЩ, Япония и Австралия.

Ето защо, с оглед на съперничеството между САЩ и Китай и появата на различни индо-тихоокеански инициативи от други страни (САЩ, Япония, Австралия), Джакарта създаде концепцията “Global Maritime Fulcrum” – GMF, която цели да превърне Индонезия в глобален морски център/ос и да запази централното място на АСЕАН в АТР и ИТР. Концепцията беше окончателно приета на срещата на върха на АСЕАН през юни 2019 и предполага обединение на съществуващите регионални инициативи, в които механизмите, ръководени от Асоциацията, ще действат като опорна точка както за определяне на нормите, така и за сътрудничеството. Китай одобри GMF и предложи да я свърже с Пътя на коприната. Както е посочено в документа, „Тясната връзка между Пекин и Джакарта не е политическа, а икономически прагматична (…) и не включва противоречията по островите Натуна (където напрежението също се изостря, включително през януари 2020). Интересът на Джакарта да предприеме по-ефективни стъпки зависи от ръководените от Китай икономически инициативи.“[20]

Така че, „засега никоя страна не може да бъде единствената доминираща сила в обширния Индо-Тихоокеански регион и всеки опит за налагане на хегемония без съмнение ще се изправи пред силна съпротива от други регионални сили“ – подчертава пакистанският политолог Мохамед Саид.[21]

За момента „Quad“ не е обвързваща, но всяко по-нататъшно структуриране на четиристранната коалиция и евентуални опити за превръщането й от неформална структура в организация за членство, неизбежно ще доведат до задължения, които Индия изобщо не желае. А всеки опит за засилване на индийското политическо влияние с помощта на „твърда сила” ще изисква обвързване със САЩ, което - от една страна, ще затвърди зависимостта на Делхи от Вашингтон, а от друга - ще влоши сериозно отношенията с Китай – риск, който индийците се опитват да избегнат. Следователно участието на Индия в антикитайски схеми за сигурност, включително в „Quad“, ще остане по-скоро номинално и ще се активира само, ако индийско-китайските отношения се влошат драстично. А това е малко вероятно. Китай е част от индийската политика „Действие на изток“ и желанието на Делхи да подобри отношенията си със съседа е естествено и логично. И двете страни водят многовекторна дипломация на принципа „multi-alignment“ и отхвърлят блоковото противопоставяне. Това ясно личи и от речта на новия външен министър на Индия Субрахманям Джайшанкар на Икономическия форум „Валдай“,  в която той посочва, че идеята за хегемония на една единствена държава е остаряла и, че „светът преминава от система на алианси към конвергентна система, при която страните обединяват усилията си за решаване на общи проблеми, без да влизат в официални съюзи.“[22] Нещо повече, министърът отправя покана към Русия да участва в реализацията на концепцията за ИТР и приветства досегашните й усилията в тази посока: „Индия е силна държава в Индийския океан, със сериозни интереси към Тихия. Русия е силна тихоокеанска страна с интереси към Индийския океан. Как можем да хармонизираме нашите интереси – ето това е важно“ – подчертава Джайшанкар и добавя: „Важно е също да потърсим и общите си интереси в морското сътрудничество и да ги въплътим в реално взаимодействие“.[23] По думите му, идеята за ИТР не е насочена срещу никоя държава и в частност Китай. Мнението, че тя се насърчава от Вашингтон за сдържане влиянието на Пекин, е остаряло и присъщо на парадигмите от времето на Студената война.

Тоест, реализацията на амбициите на САЩ за „Азиатска Антанта“ е слабо вероятна, ако не и невъзможна.

*Институт по философия и социология при БАН 

Бележки:

 

[1] Lendon, В. Quad alliance of US, Japan, India and Australia is part of Biden's plan to contain China. But some experts aren't so sure. CNN, 12 Mar 2021, http://lite.cnn.com/en/article/h_52e045b3a05da80fbfa27c3d8f124668

[2] Most Americans Support Tough Stance Toward China on Human Rights, Economic Issues. Pew Research Center, 04. 03. 2021 https://www.pewresearch.org/global/2021/03/04/most-americans-support-tough-stance-toward-china-on-human-rights-economic-issues/

[3] На 8 септември 1951 в Сан Франциско 49 държави, включит. САЩ, Австралия, Канада, Цейлон, Франция, Индонезия, Холандия, Нова Зеландия, Пакистан, Филипините, Великоблитания и Северна Ирландия (Съюзническите Държави, които според Чл. 25 от договора, „се намират във война с Япония“) подписват мирен договор с Япония, като с това се слага и официално край на Втората световна война. Съветската делегация отказва да подпише договора. Полша и Чехословакия-също. Бирма, Индия, Китай и Югославия не са участвали в Мирната конференция (Мирный договор с Японие, подписанный в Сан-Франциско 8 сентября 1951 года. Глава VII „Заключительные постановления“. https://rgavmf.ru/sites/default/files/lib/sf_dogovor_1951_text.pdf). Китай, Северна Корея, Монголия и Виетнам не са получили покана за конференцията.

[4] Арриги, Джованни. Долгий двадцатый век: Деньги, власть и истоки нашего времени. М.: Территория будущего. 2006, с. 381, 427

[5] Ариги, Джовани. Глобално управление и хегемония в съвременната свят-система. Сп. Понделник. Бр. 9/10 – год. XII. С. 2009, с.  18-19

[6] Aggarwal, Vinod, Koo, Min.  Asia’s New Institutional Architecture: Evolving Structures for Managing Trade, Financial, and Security Relations. In: Asia’s New Institutional Architecture: Evolving Structures for Managing Trade, Financial, and Security Relations. Aggarwal, Vinod,  Koo, Min (Ed.), Springer, 2008, p. 4

[7]  National Security Strategy of the United States of America. The White House, December 2017, рр. 46-47;  Ng, Joel. The Quadrilateral Conundrum: Can ASEAN Be Persuaded? In: RSIS Commentary, No. 120, 17 July 2018, р. 2

[8] Aggarwal, Vinod,  Koo, Min.  Asia’s New Institutional Architecture: Evolving Structures for Managing Trade, Financial, and Security Relations. In: Asia’s New Institutional Architecture: Evolving Structures for Managing Trade, Financial, and Security Relations. Aggarwal, Vinod,  Koo, Min (Ed.), Springer, 2008, р. 5

[9] Костюнина, Галина, Баронов, Владимир. Эволюция концептуальных подходов к формированию общерегиональной зоны свободной торговли в Восточной Азии. В: Большая Евразия: Развитие, безопасность, сотрудничество. Ежегодник. Вып. 1. Ч. 1 /РАН. ИНИОН, М., 2018, с. 224

[10] В периода 2004-2010 АСЕАН подписва споразумения с основните търговски партньори по модела АСЕАН+1, а именно с Китай, Япония, Корея, Индия, Австралия и Нова Зеландия. 

[11] Speech by Prime Minister Shinzo Abe at the Fifth Regional Comprehensive Economic Partnership Intersessional. Ministerial Meeting in Tokyo, Japan, 1 July 2018.   

[12] Joint Leaders’ Statement on the Regional Comprehensive Economic Partnership (RCEP) Negotiations, 14 November 2018.

 https://asean.org/storage/2018/11/RCEP-Summit-2_Joint-Leaders-Statement_FINAL2.pdf

[13] Schwab, К., Malleret, Т. Covid-19: The Great Reset, 2020 World Economic Forum https://straight2point.info/wp-content/uploads/2020/08/COVID-19_-The-Great-Reset-Klaus-Schwab.pdf

[14] Vu, Khanh, Nguyen, Phuong. Asia forms world's biggest trade bloc, a China-backed group excluding U.S. Reuters, 15. 11.2020. https://www.reuters.com/article/uk-asean-summit-rcep-signing/asia-forms-worlds-biggest-trade-bloc-a-china-backed-group-excluding-u-s-idUKKBN27V03X?edition-redirect=uk (15. 11.2020).

[15] Singh, Ameya. Why Another Sino-Indian War Is Unlikely. In: The Diplomat, June 01, 2020. https://thediplomat.com/2020/06/why-another-sino-indian-war-is-unlikely/  

[16] Такива са Споразумението от 1993 за поддържане на мира по протежение на LAC; Споразумението от 1996 за мерките за изграждане на доверие във военната област по протежение на LAC; Споразумението от 2012 за създаване на работен механизъм за консултации и координация по граничните въпроси между Индия и Китай; Споразумението от 2013 за сътрудничество на граничната отбрана (Singh, Ameya. Why Another Sino-Indian War Is Unlikely. In: The Diplomat, June 01, 2020. https://thediplomat.com/2020/06/why-another-sino-indian-war-is-unlikely/).

[17] Кадомцев, Андрей. Индия и Китай: ссора или охлаждение? Журнал „Международная жизнь“, 11.06.2020.  https://interaffairs.ru/news/show/26633?fbclid=IwAR2tJ-e5t3YNCqC64ca4qER8KQclzQo1S4YOt2PUFGCYgqN98gAT6h38Xhw

[18]  Бордачёв, Тимофей, Кашин, Василий и др. Возвышение Римланда: новая политическая география и стратегическая культура. Доклад Международного дискуссионного клуба „Валдай“. Фонд развития и поддержки Международного дискуссионного клуба „Валдай“, 2018, с. 21

[19] Вж Clinton, Hillary. America’s Pacific Century, Foreign Policy, Vol. 189, No. 1, 2011, pp. 56-63; Jaishankar, Dhruva. Indo-Pacific: Can an Idea Shape Geopolitics? Italian Institute for International Political Studies (ISPI), 04 June 2018. https://www.ispionline.it/en/pubblicazione/indo-pacific-can-idea-shape-geopolitics-20712).     

[20] GLOBAL MARITIME FULCRUM (GMF) PERFORMANCES TO DEAL WITH TENSIONS IN SOUTH CHINA SEA DISPUTES: A CONSTRUCTIVIST ANALYSIS OF INDONESIA’S STRATEGIC CULTURE, THAMMASAT UNIVERSITY, 2017, р. 49

[21] Saeed, Muhammad. From the Asia-Pacific to the Indo-Pacific: Expanding Sino-U.S. Strategic Competition. In: China Quarterly of International Strategic Studies, Vol. 3, No. 4, 2017, р. 505

[22]  Об Индо-Пацифике из первых уст: министр иностранных дел Индии выступил в клубе «Валдай»

27.08.2019. Клуб «Валдай», 08.2019. https://ru.valdaiclub.com/events/posts/articles/ministr-inostrannykh-del-indii-v-klube-valdai/

[23] Пак там