12
Пет, Апр
23 Нови статии

Китай-Русия: стратегическо партньорство или алианс?

брой 3 2021
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Привържениците на алианса между Москва и Пекин отдавна присъстват в китайските и руските научни среди, но идеите им все още не са доминиращи. Правителствата на двете страни традиционно се придържат към политика на стратегическо партньорство, а не на формиране на алианс и въпросът за създаването му не стои на дневен ред в рамките на китайско-руския диалог.

В същото време обаче, на пленарното заседание на международния дискусионен клуб "Валдай", президентът Владимир Путин заяви, че теоретично не изключва възможността за създаването на китайско-руски съюз, макар че в момента това не се налага. На свой ред, говорителят на Министерството на външните работи на Китай, макар и косвено, оцени положително тази инициатива.

Тази реакция се потвърждава и от думите на китайския външен министър Ван И, който вместо традиционното заявление, че страната му няма желание да влиза в съюзи, отбеляза, че в рамките на развитието на стратегическото партньорство между двете държави няма сфери, в които те да не могат да си сътрудничат. Тези изказвания на ключови представители на Китай и Русия говорят за наличието на изключително фини нюанси в използваната от тях реторика, което актуализира въпроса за формирането на алианс помежду им.

Кратка история на съюзническите отношения между Москва и Пекин

Историята сочи, че Китай е формирал най-много алианси именно с Русия. Това се е случвало цели три пъти: по времето на Империята Цин (1644-1911), на Китайската република (1911-1949) и на Китайската народна република (от 1949 насам).

През юни 1896 Китай и Русия подписват в Москва съюзен договор (Договорът "Ли-Лобанов"), известен и като китайско-руския таен договор. Това е първият официален съюз в историята на руско-китайските отношения. Договорът е предложен от Русия с цел съвместно противопоставяне на японската агресия и е със срок от 15 години. От руска гледна точка, основната му цел е гарантирането на военното присъствиe на Русия в Североизточен Китай и осигуряване на конкурентно предимство пред Япония в зоната на Далечния Изток. След поражението си през 1894 в Първата китайско-японска война Китай, освен че трябва да плати огромни репарации, се задължава да отстъпи на Япония полуостров Ляодун, Тайван и островите Пънху (Пескадорските острови). През 1895 Русия обединява усилията си с тези на Франция и Германия за да принуди Япония да върне на Китай полуостров Ляодун, който и е предаден съгласно Симоносекския договор. Това дава основания на китайците да разчитат, че Русия ще им помогне в противопоставянето с Япония.

Съюзът обаче се оказва илюзорен. През 1898 Русия принуждава китайското правителство да и даде под аренда пристанището Порт Артур. През 1900, след т.нар. "боксерско въстание", Русия изпраща свои части за окупирането на цяла Манджурия (Североизточен Китай) и дори участва в атаката срещу Пекин, с което първият китайско-руски съюз приключва.

Според тайния китайско-руски договор, Русия получава правото да изгражи Китайско-източната железопътна линия, преминаваща през Североизточен Китай и стигаща до Владивосток. Разчита се, че тя ще позволи да Русия при нужда да изпраща в Китай войници и материална помощ. След края на строителството обаче, жп линията така и не се използва по предназначението си. На практика, тя се оказва причина за конфликт между двете страни. Китай и Русия постоянно спорят, на кого принадлежи линията и, кой има право да я използва, което в крайна сметка води до съветско-китайския конфликт от 1929 - най-големият въоръжен сблъсък между двете страни в цялата история на дипломатическите им отношения. Проблемът с Китайско-източната жп линия продължава да съществува половин век, чак до 1950, когато Съветският съюз я предоставя на Китай.

На 14 август 1945 националистическото правителство на Китай и СССР подписват в Москва Съветско-китайски договор за приятелство и съюз, който става второто официално съюзническо споразумение между двете страни. В основата на подписването му е съвместната борба с Япония, но още на следващия ден след подписването му тя обявявя своята капитулация. Макар че в названието на договора присъстват думи като "приятелство" и "съюз", според Чан Кайши, който по онова време е президент на Китайската република, договорът не гарантира нито приятелство, нито съознически отношения. СССР подписва договора за да гарантира независимостта на Монголия от Китай, както и за да получи отново специални права в Манджурия. Целта на китайското правителство по онова време пък е да не допусне запазването на съветското присъствие в Манджурия след разгрома на японската Квантунска армия. Освен това, Китай се надява, че Съветите ще подкрепят Националистическата партия във войната и с Китайската компартия. Благодарение на този съюз, Русия постига официалното признаване на монголската независимост от Китай, съвместен контрол и експлоатация на Китайско-източната жп линия, както и правото да използва пристанище Далян без да плаща мита. Освен това, тя получава разрешение отново да вземе под наем Порт Артур, като своя военна база.

Този втори китайско-руски алианс също се оказва краткотраен. След създаването на Китайската народна република през 1949, Съветският съюз установява дипломатически отношения с новото правителство на Китай, прекъсвайки тези с режима на Чан Кайши и анулирайки през 1950 Съветско-китайския договор за приятелство и съюз.

През февруари 1950 СССР и Китай подписват Съветско китайски "Договор за дружба, съюз и взаимно подпомагане", който се оказва третия и засега последен официален китайско-руско договор за установяване на съюзнически отношения. Той е с 30-годишен срок на действие, като според условията му, нито една от страните не може да влиза в съюз против другата, да участва в каквито и да било действия срещу нея, а ако някоя от тях бъде нападната от Япония, другата следва да направи всичко възможно за да и окаже военна и друга помощ. Споразумението предвижда Съветският съюз да предаде безвъзмездно на Китай всички права и имуществото на Китайско-източната жп линия, да напусне военноморската си база в Порт Артур и дори да предаде на китайците цялото съветско имущество в Далян. Освен това, Съветите се ангажират да предоставят на Китай заем от 300 млн. долара.

Този съюз радикално се различава от предишните китайско-руски алианси. Той касае всички сфери: политическата, икономическата, дипломатическата, както и сферите на икономическите интереси и гарантирането на сигурността. Този съюз е изключително изгоден за Китай. Но макар че той се запазва по-дълго от предишните, двете страни така и не съумяват да реализират плановете си до край. Десет години след подписването на договора между тях се очертава сериозен разрив. В началото на 60-те години на ХХ век отношенията биват официално прекъснати, а към края на десетилетието двете страни се превръщат във врагове, т.е. алиансът продължава да съществува само на хартия. През 1969 напрежението между Китай и СССР ескалира във военния конфликт на остров Джънбао (Дамански), в района на река Тиелекети на границата на Синдзаян-Уйгурския автономен район. Двете държави са изправени пред опасността от пълномащабна война. Китай и Съветският съюз се превръщат в най-опасните врагове един за друг, дори по-опасни, отколкото онези, за защита от които навремето бива създаден китайско-съветският алианс. Така съюзът се оказва напълно безмислен и двете държави навлизат в продължителен период на взаимна изолация. Що се отнася до самия договор, след изтичането му през 1980, той не е подновен.

Тези примери свидетелстват, че съдбите на създадените алианси по нещо си приличат, въпреки че са формирани в различно време и имат различна специфика. И трите не траят дълго, като най-продължителният действа само около 10 години, а пък най-краткият приключва почти веднага след създаването му. Появата на всеки от трите алианса се съпътства с огромни надежда, а разпадането им се съпровожда с влошаване на отношенията още преди официалното изтичане на съответните договори. Причината за разрива на съюзническите отношение не е свързана с изчезване на външните заплахи, а с възникването на съществени разногласия между двете страни. И трите алианса за кратко време издигат двустранните отношения на по-високо равнище, след което обаче, те се сриват до по-ниско ниво, отколкото преди формирането на съюза.

Предимствата и недостатъците на алиансите

Имайки предвид, че китайското правителство стриктно се придържа към принципа на неприсъединяване, академичните среди в Китай не разглеждат въпроса за формирането на съюз като първостепенен. Въпреки това, той все пак има определено значение. От гледна точка на теорията за алиансите, съюзът между Китай и Русия отговаря на интересите и на двете страни. Нито Китай, нито Русия могат да се присъединят към западния лагер. Съединените щати не биха приели нито една от тях като свой съюзник, което затваря пътя на Пекин и Москва за присъединяване към международната коалиция, доминирана от Вашингтон. В същото време, с влошаването на китайско-американските и руско-американските отношения, и Китай, и Русия се сблъскват с все по-сериозен стратегически натиск и заплахи за своята сигурност. В този контекст, нуждата от съюз се оказва още по-насъшна за двете държави. Налага им се да формират алианс с държави (особено с по-силните измежду тях), имащи сходни стратегически интереси, за да бъде отслабен външният натиск срещу тях. Привържениците на съюза между Китай и Русия смятат, че той няма да промени съществено характера на отношенията между двете велики държави и няма да задълбочи структурните противоречия в отношенията им със САЩ, нито пък ще стане причина за конфронтация между Китай, Русия и Съединените щати.

Те твърдят, че руско-китайският алианс няма да означава нова студена война, а е модел на поведение, отговарящ на съвременните реалности, т.е. не е задължително да е свързан с манталитета от ерата на студената война.

Тъй като военната мощ на Китай не надвишава тази на Русия, китайско-руското сътрудничество няма да представлява алианс между неравноправни партньори и нито една от страните няма да бъде потисната от другата. Обективно погледнато обаче, общият силов баланс ще се измести в посока към Китай.

Китайско-руският алианс ще представлява обединение на съюзници, а не на приятели. Той ще се основава на общи интереси, а не на симпатии. Следователно, "доверието" няма да бъде проблем. И, докато страните имат общи интереси, съществуването на подобен алианс ще остава възможно.

Накрая, привържениците на формирането на съюз смятат, че Китай следва да се откаже от принципа за неприсъединяване, защото той и без това не се придържа достатъчно последователно към него, както не го правят и повечето държави по света.

Несъмнено, казаното по-горе, показва наличието на благоприятни условия за формирането на алианс и позволява да се разчита на положителни последици от съществуването му. Въпросът обаче е, че възможността за възникването на такъв съюз, както и неговата рационалност, не са напълно доказани. И, което е още по-важно, липсват анализи на възможните негативни последици и странични ефекти, които биха могли да възникнат след формирането на алианса. Трудно е да се даде всеобхватна оценка на една политическа иницатива, очертавайки само потенциалните и положителни последици и игнорирайки отрицателните.

Потенциално, съюзът между Китай и Русия може да способства за повишаване на нивото на двустранните отношения. Едва ли обаче, това съществено ще повиши реалното им равнище и ще съдейства за развитието на двустранното сътрудничество в различните сфери. Стратегическото партньорство, само по себе си, е вече достатъчно високо ниво на развитие на отношенията, което при това не ограничава сътрудничеството между двете страни. И, ако потенциалът на това сътрудничество все още не е разкрит напълно, алиансът няма да стане ключ към началото на стратегическо партньорство. Именно в това е и причината, поради която евентуалното формиране на съюз няма да повлияе особено върху китайско-руското практическо сътрудничество.

През последните години Китай и Русия, доколкото е възможно, си оказват взаимна подкрепа в конфликтите с други големи държави в рамките на провежданата от тях вътрешна политика: в спора за островите Дяюйдао (Сенкаку) между Китай и Япония, във военното противопоставяне между Китай и САЩ, за разрешаването на кризата в Южнокитайско море и Тайванския пролив, в руско-грузинската война или по въпроса за Крим. Формирането на съюз няма да стане причина двете страни да започнат да провеждат съвършено различна политика по тези и други подобни въпроси, т.е. обединяването им в алианс няма да доведе до съществена промяна на техните позиции в сходни ситуации.

Алианс и стратегическо партньорство са съвършено различни статуси, очакванията и изискванията към които силно се различават. Ако две държави са съюзници, те ше се разглеждат една друга от разни страни, ще предявяват различни изисквания и ще се стремят да наложат по-високи стандарти за двустранните си отношения. Силно опростено ще е да очакваме, че активността на алианса ще касае само сферата на сигурността, без да оказва никакво влияние върху другите сфери на двустранните отношения. Макар че алиансът е свързан най-вече с концепцията за гарантиране на стратегическа сигурност, той води и до появата на нови изисквания по отношение на сътрудничеството в политическата, дипломатическата, икономическата и други области на китайско-руските отношения.

С повишаването на стандартите и нарастването на очакванията в рамките на двустранното сътрудничество, ситуацията става все по-благоприятна за прояви на разочарование и недоволство, а постепенното им натрупване, в крайна сметка ще стане причина за ерозия на отношенията. Тоест, алиансът има и плюсове, и минуси: от една страна, двустранните отношения се задълбочават, но при песимистичния сценарий за развитие на събитията той може да се окаже инструмент, вредящ на отношенията между участниците в него. Какъв точно ще бъде резултатът от формирането на алианс, зависи от конкретната ситуация и условията.

Съюзът между Китай и Русия ще окаже силно влияние върху международната политика и отношенията между великите държави. Ше е погрешно да смятаме, че подобно обединение няма да промени съществено световната политика. При това, дискусията за плюсовете и минусите от създаването на такъв алианс остава отворена. Несъмнено съюзът между Китай и Русия ще стимулира формирането на два лагера и ще съдейства за развитието на международната политика, според принципа „една държава две системи”. В същото време и Китай, и Русия са големи държави, което отличава съюза между тях от алианса между някоя голяма и някоя малка страна. Равното положение на Китай и Русия със сигурност ще повлияе върху външната политика на двете страни и дори върху тяхната стратегия и направлението на развитието им, както и върху техните отношения с другите големи държави. Повишаването на стратегическия потенциал на Китай и Русия налага и определени ограничения на възможностите им за стратегическо маневриране, което е в разрез с техните собствени желания.

Съюзът може да се окаже полезен за Китай и Русия, но те няма как да избегнат свързаните с него разходи и рискове. Освен това, създаването му би могло да има и негативни последици.

За Китай и Русия формирането на съюз е залог за доверието и дългосрочните бъдещи отношения между тях. Според теорията за алиансите, съюзническите отношения пораждат два основни проблема: първият са опасенията да не бъдеш изоставен от съюзника си в кризисна ситуация, а вторият - страхът да не бъдеш вкаран от съюзника си в нежелана война. Китайско-руският съюз също ще бъде изправен пред изпитанието на тези опасения. Алиансът представлява военен блок, предполагащ формирането на общ фронт в сферата на военната сигурност и взаимна подкрепа в случай на нападение срещу една от страните. Със сигурност може да се твърди, че Китай и Русия не са готови за това. Би било прибързано да се смята, че другата страна няма да води войни или, че някоя малка война няма да изисква съюзническа подкрепа. Това означава не само неготовност за изпълнение на съюзническия договор, когато е необходимо, но и риск от неизпълнението му. На практика, едната от страните, която влезе във война (без значение дали голяма и малка), ще търси подкрепа от другата. Без наличието на такава политическа подготовка основата на руско-китайския съюз ще се окаже ненадеждна и крехка и съюзничеството неизбежно ще приключи печално, ерозирайки взаимното доверие между Китай и Русия, формирало се в течение на десетилетия. А възстановяването му няма да е лесно. Затова най-вероятно и занапред двете страни ще предпочетат да се придържат към гъвкаво стратегическо партньорство.

Решаващ фактор за формирането на алианс е въпросът, дали Китай и Русия ще променят сегашната си политика и двустранните отношения така, че да отговорят на интересите на съюза между тях. На практика, да се осъществи преход от политика на неприсъединяване към курс за развитие на съюзнически отношения е доста по-сложно, отколкото на теория: необходимо е внимателно да бъдат отчетени редица фактори, както и да се направи обективна оценка на всички плюсове и минуси.

Засега липсват признаци, че Китай се готви да влезе в съюз с Русия. Що се отнася до думите на Владимир Путин, касаещи тази тема, те не могат да се тълкуват като доказателство, че формирането на алианс с Китай се е превърнало в едно от направленията на руската политика. Не е ясно и, дали Русия има желание да влезе в съюз с Китай. В руските академични среди подкрепата за формирането на такъв съюз определено не преобладава. Мнозина се опасяват, че алиансът с Китай може да превърне Русия в негов "младши партньор" и ще я ангажира в евентуална конфронтация между Китай и САЩ. Тоест, в Русия предпочитат "да седят на върха на планината и да наблюдават, как тигрите се бият помежду си".

Ако вземем предвид всички тези фактори, става ясно, че стратегическото партньорство поне засега си остава оптималната форма на взаимодействия за Пекин и Москва. Макар че нивото на стратегическото партньорство не е толкова високо, като това на съюзническите отношения, то по-добре се вписва в логиката на развитие на китайско-руското взаимодействие,  т.е. по-близо е до сегашното им състояние, и изглежда по-подходящо за вътрешнополитическата среда в двете страни. Стратегическото партньорство с готовност се възприема и подкрепя от елитите и обществото в Китай и Русия, придържащи се към различни възгледи. То обхваща повече сфери на сътрудничество и може в по-голяма степен да способства за разрешаване на проблемите и противоречията в двустранните отношения, затова подобно партньорство по-трудно може да бъде политизирано или емоционално. За разлика от алианса, моделът на отношения, основаващ се на партньорството, е по-гъвкав, което му позволява да функционира по-дълго, да се реализира в различни вътрешнополитичеки и международни условия и да поддържа сътрудничеството в течение на продължително време, докато запазването на съюзническите отношения в дългосрочна перспектива няма да бъде лесно за Китай и Русия.

С други думи, китайско-руските отношения имат много сложно минало, а доверието е едновременно и недостигащ, и ценен ресурс. Само ако се гарантира постоянно укрепване на взаимното доверие и не се допуска прекъсване на отношенията, може да се гарантира дългосрочната стабилност на китайско-руската ос. А най-подходящ за целта изглежда моделът на стратегическото партньорство.

На макар че стратегическото партньорство притежава редица предимства, въпросът на настоящия етап е, дали това партньорство може да бъде актуализирано в условията на влошаване на китайско-американските и руско-американските отношения. И, дали ако ситуацията в сферата на сигурността се влоши, Китай и Русия следва да се стремят към формиране на съюз?

За Русия и, особено, за Китай влизането в такъв съюз ще означава отказ от принципа за неприсъединяване, към който те се придържат от дълго време. В чисто метафизичен смисъл, политиката на неприсъединяване има ценностно значение. В реалната международна политика обаче, този принцип притежава не само ценностно значение, но е и утилитарен. Една от целите на политиката на неприсъединяване е да не се влиза в конфронтация. Алиансът обаче невинаги e свързан с конфрлонтация, а може да бъде създаден и с цел самоотбрана. Тоест, влизането в съюз или провеждането на политика на неприсъединяване не могат да се разглеждат априори като правилни или неправилни, справедливи или несправедлили, всичко зависи от конкретните ситуации и цели. И тъй като международните отношения далеч не са в идеално състояние, в международната политика този принцип неизбежно придобива утилитарен характер, затова той е един от възможните инструменти за държавите, а не някаква установена догма. Тоест, на теория, принципът за неприсъединяване не представлява непреодолимо препятствие.

Заключение

Макар че Китай и Русия имат възможност да сформират алианс, създаването му може да не се окаже най-благоприятният вариант за китайско-руските отношения от гледна точка на възможните последици.

За Китай и Русия, най-важната функция на съюза е, на първо място, гарантирането на подкрепа за другата страна в случай на война и, на второ място, неутрализацията на заплахата за сигурността им, свързана със САЩ. Трудно е да си представим, че в случай на война с трети държави една от страните ще се притече на помощ на другата, макар че вероятността от избухване на война между великите държави не е голяма, а неутрализацията на заплахите за сигурността е стандартна функция на всеки алианс. С формирането последния обаче, тази функция на "сдържания и противотежести" ще достигни логичния си предел.

Съединените щати винаги са били силно притеснени от възможността за формиране на съюз между Китай и Русия. Сега, когато вероятността за създаването на такова партньорство нараства, тази тревога се превърна в реалност и затова изчезна. В това отношение предприемането на действия в духа на "обтягане на тетивата, без изстрелване на стрелата" - се оказват още по-мощен и ефективен начин за противодействие на заплахите за сигурността, т.е. възможността за формиране на алианс остава реална, без това да става факт.

Подобен формат на отношенията осигурява по-големи възможности за развитие на страните и дава на Китай и Русия по-голяма свобода за стратегическо маневриране. Моделът на стратегическото партньорство може да доведе до такъв резултат. Китайско-руското стратегическо партньорство включва сътрудничество в сферата на сигурността и военната сфера, и сега двете страни само трябва да го укрепят. Основната разлика между подобно партньорство и алианса е, че липсва формален ангажимент за оказване на военна подкрепа на другата страна в случай на война. Въпреки това, не се предвиждат и никакви санкции за евентуален отказ от такава подкрепа.

Китай и Русия имат опит в оказването на военна подкрепа и без официално да са поддържали съюзнически отношения. През юли 1937 в Китай е поставено началото на въоръжената съпротива срещу японските агресори. През същата година Китай и СССР подписват пакт за ненападение и търговски пакт, след което Москва предоставя на Китай заем от 250 млн. долара за закупуване на съветско оръжие, в резултат от което китайците се сдобиват с голямо количество танкове, самолети, артилерия, огнестрелно оръжие и друга военна техника. Съветският съюз дори изпраща в помощ на Китай група военни летци-доброволци: над хиляда от тях участват във военните действия срещу японската армия непосредствено на китайска територия. Оказването на военна помощ на Китай от страна на СССР продължава до април 1941, когато Съветският съюз и Япония подписват пакт за неутралитет.

Не по-малко важно е, че изпълнявайки необходимите функции за гарантиране на стратегическата сигурност, моделът на стратегическо партньорство помага да се избегнат редица негативни последици, чието възникване изглежда вероятно в резултат от формирането на алианс. Освен това, стратегическото партньорство съвсем не изключва напълно политическия принцип за неприсъединяване.

Съюзът е възможен вариант за развитие на събитията, но към формирането му следва да се пристъпи само в краен случай. Възможно условие за създаването на китайско-руски алианс е наличието на пряка и сериозна заплаха за сигурността както на Китай, така и на Русия от страна на САЩ, която може да доведе до начало на военна конфронтация и в резултат от това гарантирането на сигурността би се превърнало в първостепенна стратегическа необходимост и за двете страни.

В контекста на сегашните отношения между Китай, Русия и САЩ, обединяването на Китай и Русия в съюз ще означава, че САЩ се превръщат в техен открит враг. И макар че подобен алианс може да съдейства за понижаване на заплахата от страна на Америка, самият факт че една велика държава се превръща във враг, оказва огромен стратегически натиск.

Аналогична ситуация съществува по време на студената война: триадата Китай-САЩ-СССР понижава заплахата за сигурността на Китай, свързана със Съветския съюз, но не решава проблема за сигурността му, защото самата заплаха не е премахната, а Китай просто увеличава способността си да и се противопостави. На практика, тази заплаха изчезва едва след възстановяването на нормалните отношения между Китай и СССР. Същото може да се каже и за Съветския съюз: стратегическата конфронтация между него и Китай приключва едва, след като между двете страни отново се установяват приятелски отношения.

От тази гледна точка, за Китай и Русия поддържането на нормални отношения със САЩ е най-добрия начин за премахване на стратегическия натиск и заплаха. Несъмнено, и Пекин, и Москва искат да си сътрудничат с Вашингтон, защото това е в техен интерес. Само че възможността за такова сътрудничество зависи и от намеренията на САЩ: без позитивно взаимодействие развитието на отношения на сътрудничество е невъзможно. Сега именно САЩ следва да направят следващата стъпки, макар че те, очевидно, смятат обратното.

Тоест, налага се простият извод, че Китай и Русия следва да поддържат стратегическото си партньорство и да използват максимално предоставените им възможности без да изключват вероятността за формирането на съюз. Двете страни не трябва да ограничават стратегическия си избор. Ако международната ситуация продължи да се влошава, съществува вероятност, че и стратегическите и военни заплахи за Китай и Русия също ще нараснат. И, в определен критичен момент, алиансът може да се окаже насъщна потребност за Пекин и Москва.

 

*Професор в Института за международни изследвания към Университета Фудан в Шанхай

Поръчай онлайн бр.2 2024