Пакистан в триъгълника на суперсилите

Легенда:

Китайско-пакистански икономически коридор (КПИК)

Ново/модернизирано шосе

Съществуващо шосе

Но, ако мястото на Пакистан в голямата геополитическа игра в Близкия и Среден Изток действително е ключово, в съседна Централна Азия, както и в Индо-Тихоокеанския регион, като цяло, то поне засега не е особено значимо. В същото време обаче, интересът към Пакистан значително нарасна, особено на фона на миналогодишното изостряне на конфликта между Индия и Китай в района на Ладакх, който някои анализатори дори квалифицираха като възможен пролог към Трета световна война. При това положение, Исламабад нямаше как да остане пасивен, макар че пакистанският елит не демонстрира особено желание да се меси в индийско-китайския сблъсък.

Дистанциране от САЩ и търсене на алтернатива

Сред определящите фактори в еволюцията на пакистанската външна политика през последното десетилетие беше стремежът на страната да се дистанцира от САЩ, които традиционно я разглеждаха, едва ли не, като свой васал. Причините за това са няколко, като всяка заслужава отделен анализ, но тук ще посоча само две събития, които смятам за важни. На първо място е осъществената през 2008 американска военна операция на територията на Пакистан, довела до гибелта на десетки мирни жители, включително жени и деца, а на второ - убийството на лидера на „Ал Кайда” Осама бин Ладен, през 2011, осъществено от американски специални части отново на пакистанска територия и то без предварителното информиране на правителството в Исламабад. А да не забравяме и обвиненията на предишния американски президент Тръмп, че Пакистан е спонсор на тероризма, както и решението му да замрази военната помощ на САЩ за страната.

В тази връзка ще припомня, че независимо от натиска и постоянните заплахи от страна на Вашингтон, Пакистан продължава да подкрепя Движението "Талибан", което въпреки двайсетгодишното военно присъствие на САЩ и НАТО си остава незаобиколим фактор не само в Афганистан, но и в региона

Оста Исламабад - Пекин

Всичко това принуди Исламабад да се обърне към Китай, който инвестира сериозни средства в пакистанската икономика, освен това е ключов съюзник на Пакистан в противопоставянето му с Индия.

Пакистан и Китай вече са натрупали сериозен опит в осъществяването на успешни съвместни военни проекти, сред които следва да спомена едномоторния изтребител JF-17 Thunder Block 2 (който може да се конкурира с руските МиГ-23, с каквито разполагат някои държави от Близкия Изток и Африка), есминците F-22P (тип "Зулфикар"), танковете МВТ-2000 ("Халид") или учебно-тренировъчните самолети К-8 ("Каракорум"). Разбира се, това далеч не са всички китайско-пакистански проекти в сферата на военно-техническото сътрудничество.

Както е известно, в момента Вашингтон активно се опитва да привлече Индия на своя страна, формирайки нова геополитическа реалност, целяща нивелирането на ролята на Китай в Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР) и Централна Азия. Това обаче може да се отрази крайно негативно върху геополитическите интереси не само на Пекин, но и на Исламабад. Според мнозина, в бъдеще центърът на противопоставянето между Китай и Индия все повече ще се измества от Хималаите към акваторията на Индийския океан, както и в Южнокитайско море, където е налице сблъсък между стратегическите интереси на двете страни.

На този фон Пакистан няма как да остане пасивен наблюдател, тъй като Индийският океан, или по-точно - Арабско море, е зона на преките му военни и икономически интереси. Става дума на първо място за пристанището Гуадар, което Исламабад още през 2016 предостави под аренда за 43 години на китайската China Overseas Port Holding Company. Пристанището позволява на Пекин да съкрати сроковете за траспортирането на стоки и суровини от Африка, осъществяващо се в момента през Южнокитайско море и Малакския пролив, които са част от сферата на интереси не само на Китай, но и на САЩ, Индия и Виетнам.

Ше напомня, че почти веднага след началото на миналогодишния китайско-индийски въоръжен конфликт в Ладакх, Пентагонът започна да разширява американското военно присъствие в АТР, разполагайки там три военноморски групировки. Което пък означава, че експлоатацията на пристанище Гуадар, както и изграждането на съответната транспортна връзка със Синдзян-Уйгурския автономен район (в рамките на пакистанско-китайския икономически коридор), освен че ще донесе много сериозни икономически ползи на Китай и Пакистан, ще позволи и частичното намаляване на напрежението в акваторията на Индийския океан.

Според бившия пакистански дипломат, а днес професор в Центъра за Китай и глобализацията на Националния университет за наука и технологии в Исламабад Замир Ахмед Аван: "Въпреки че Китай и Пакистан са две суверенни държави с различни политически системи, култури и религии, това не им пречи да са добри съседи, приятели и нации с обща съдба. Китайско-пакистанските отношения се основават на равенство, взаимна изгода и взаимно уважение и общи цели, включително постигането на мир, стабилност и просперитет в региона и света. Ръководствата на двете страни се придържат към почти идентични позиции практически по всички глобални и регионални въпроси. В резултат от старта на китайския суперпроект "Един пояс, един път" икономическият коридор Китай-Пакистан просперира и вече се е превърнал в мегапостижение на икономическото сътрудничество между двете страни. Между нас няма спорове по нито един проблем. На практика, Пакистан е единствената държава, имаща обща граница с Китай, която никога в историята си не е имала спорове или разногласия с китайците, а това не може да се каже за другите им съседи, отношенията с които се преживявали и възход, но и упадък”.

Тепърва предстои да видим, как ще се развият отношенията между Вашингтон и Исламабад при новия американски президент Байдън, но при всички случаи очерталата се напоследък тенденция за сближаване между Пакистан и Китай едва ли ще бъде прекъсната, особено във военната сфера. От друга страна, би било грешка да се говори за пълноценен алианс между Исламабад и Пекин, най-малкото заради откритото нежелание на китайците да влизат в каквито и да било алианси.

Връзката между Исламабад и Техеран

Споменавайки Гуадар, няма как да не се спра и на отношенията между Пакистан и друг важен и влиятелен регионален играч - Иран, чиито интереси също излизат извън рамките на Близкия и Средния Изток. Техеран разполага само с едно голямо пристанище, гарантиращо му достъп до Индийския океан - Чабахар. На свой ред, Индия е основният инвеститор в развитието на това пристанище, което допълнително усложнява и без това сложното кълбо от противоречия в Персийския залив. През пристанище Чебахар Индия си осигурява достъп до Афганистан и Централна Азия, т.е. към постсъветското прострянство, заобикаляйки Пакистан, което улеснява и постигането на ключовата и геоикономическа цел - да попречи на реализацията на глобалния евразийски проект на Китай "Един пояс, един път" (ЕПЕП). В Делхи разглеждат Иран като водеща държава в региона и мюсюлманския свят, като цяло. Още в началото на новото хилядолетие високопоставен служител на индийското Министерство на отбраната заяви, че "сътрудничеството с Иран в сферата на отбраната е част от усилията на Индия за развитие на оръжейния ни износ в Близкия Изток. Иран е много важен за Индия, предвид геополитическите реалности в Близкия Изток и Централна Азия".

Всичко това обяснява, защо сближаването  между Иран и Индия не се посреща добре нито в Исламабад, нито в Пекин. Врочем, то не се подкрепя и от Вашингтон.

На свой ред, ориентирайки се към сближаване с Индия, Иран в никакъв случай не би искал да се конфронтира с Китай, който е основният му спонсор в момента и е силно заинтересован от иранските петролни и газови находища, както и от възможността да пласира продукцията си на местния пазар. Тъкмо поради това, в Пекин не биха искали да допуснат влошаване на иранско-пакистанските отношения още повече, че за китайците е от жизненоважно значение да гарантират стабилността по цялото протежение на гигантския си проект "Един пояс, един път". Самият Китай е заинтересован от стабилните отношения между Иран и Пакистан, както и от стабилността по целия маршрут на проекта ЕПЕП. Впрочем, Исламабад и Техеран имат достатъчно собствени причини за задълбочаване на двустранното сътрудничество. Сред тях е и общата граница, преминаваща през района на Белуджистан и разделяща войнствените местни племена, които са голям проблем и за двете страни, а също и съвместната борба срещу трансграничния наркотрафик. Продължава да се развива двустранната търговия, чиито обем надхвърля 1,5 млрд. долара, като в момента Пакистан е осмият най-голям вносител на иранска продукция в света.

Опитите за формиране на турско-пакистански алианс

Впрочем, не по-малко важни за Исламабад са и отношенията му с претендиращата за статут на регионална суперсила Турция. Знаково събитие в тази връзка беше подписаната от външните министри на Пакистан, Азербайджан и Турция през януари 2021 т.нар. Декларация от Исламабад. Макар че тя не представлява нито договор, нито дори  споразумение, в нея много ясно са формулирани намеренията на трите страни за развитие на взаимното сътрудничество. Като това сътрудничество касае не само икономическата, военната или екологичната сфери, но и борбата с различните заплахи за мюсюлманските общности по света, включително „аитиислямските информационни кампании” . В частност, Турция и Пакистан декларират солидарността си с „намерението на правителството в Баку да възстанови мира и спокойствието на територията на Нагорни Карабах”, подкрепят пакистанските предложения за постигане на мир в Афганистан и критикуват решението на Делхи да отмени специалния статут на спорната област Джаму и Кашмир, т.е. Анкара и Баку на практика поддържат варианта за разрешаване на кашмирския проблем в полза на Пакистан.

В тази връзка ще припомня, че през февруари 2021, в пакистанската провинция Хайбер-Пахтунхва, се проведе съвместно турско-пакистанско военно учение „Ататюрк 2021”. Както е известно, въпросната провинция е населена с пущуни, почти изцяло се контролира от техните племенни военни милиции и се използва като база за подготовката на пущунските формирования в рамките на Движението „Талибан”. Впрочем, почти цялата граница между провинцията и Афганистан също се контролира от пущунските милиции.

Сегашното турско правителство има сериозни причини да се ангажира с конфликта в Кашмир. Анкара не крие намерението си да се превърне в лидер на всички мюсюлмани сунити. А за да постигне тази цел, освен успехите и в икономическата сфера, Турция следва да предложи решение в полза на мюсюлманите поне на част от хроничните конфликти по периферията на ислямския свят. Тя вече успя да го стори в Карабах. Що се отнася до проблема с уйгурите мюсюлмани в Китай обаче, Ердоган действа изключително предпазливо. Макар че проправителствените турски медии и Външното министерство в Анкара често коментират въпроса за правата на уйгурите, те много внимават да не прекрачат определена граница. Причината е свързана с опасенията на Туриця да не влоши стратегически важните си отношения с Китай, особено на фона на вече проблемните отношения с ЕС и САЩ.

В момента, по ред причини и за Турция, и за Пакистан е по-изгодно да концентрират усилията си за разрешаване на кашмирския конфликт. В него Исламабад се подкрепя от по-голямата част от ислямския свят, както впрочем и от Китай (макар и дискретно). И Турция, и Пакистан са заинтересовани от реализацията на китайския суперпроект ЕПЕП, т.е. ангажирането на Анкара с кашмирския конфликт е от полза за Пекин в конфронтацията му с Делхи. В същото време, индийски премиер Моди загуби важен съюзник в лицето на бившия американски президент Тръмп, а администрацията на демократите е критично настроена към вътрешната му политика. Впрочем, Моди има сериозни противници и в самата Индия, както в лицето на опозицията, така и на мюсюлманите и фермерите, недоволни от политиката му спрямо Кашмир и приетите наскоро аграрни закони. От друга страна обаче, новият президент Байдън очевидно ще продължи твърдия курс на Вашингтон спрямо Китай, а за целта ще е трябва да запази добрите отношения с такъв ключов играч като Индия.

Що се отнася до позицията на Русия, тя никога не се е опитвала да се меси директно в кашмирския конфликт, тъй като той не засяга пряко собствените и интереси, а подобна намеса би могла да ерозира нейното стратегическо сътрудничество с Индия. Затова Москва гледа да се придържа към „равноотдалечена позиция”, още повече, че напоследък Индия демонстрира по-слаб интерес към руските въоръжения, за разлика от Пакистан, който наскоро обяви, че възнамерява да купи от руснаците стрелково оръжие, противотанкови комплекси и средства за ПВО.

Сближаването на Пакистан с Китай и Турция се отразява съвсем пряко върху отношенията му със САЩ. В тази връзка ще припомня припоръката на пакистанския посланик във Вашингтон Асад Маджид Хан, САЩ да се консултират с талибаните относно удължаването на срока за изтеглянето на техните части от Афганистан. Както вече споменах, Пакистан продължава да подкрепя Движението „Талибан” и неслучайно афганистанското правителство помоли именно Исламабад да окаже натиск върху него за да бъде ограничено нивото на насилие в сраната. Показателно е също, че Пакистан формално подкрепя усилията на Русия за разрешаване на афганистанския конфликт. Тоест, опитвайки се да реши собствените си проблеми, Пакистан се сближава с основните противници на САЩ – Русия и Китай, което няма как да не се отрази негативно на отношенията му със САЩ.

Най-важното за Исламабад обаче е да съхрани териториалната си цялост, като за целта следва да сдържа стремежите на пушуните да премахнат т.нар. „линия Дюранд” (т.е. пакистанско-афганската граница) и да запази контрола си над Белуджистан. Освен това, Пакистан се стреми да развие и ускори очерталото се възстановяване на връзките с арабските държави и Иран, което означава, че във военната сфера Исламабад ще концентрира усилията си именно по „кашмирското направление". Пакистан има нелоши шансове за подобряване на поохладнелите отношения със Саудитска Арабия, която в момента се намира в сложна ситуация заради провалите във войната с йеменските „хуси” и променения подход на администрацията на Байдън към отношенията с Рияд, и едва ли ще има достатъчно сили за да продължи натиска върху Исламабад.

Тоест, на практика Пакистан продължава да се отдалечава от САЩ, сближавайки се с Китай и Турция. Заради сложната вътрешно- и външнополитическа ситуация, Исламабад най-вероятно ще концентрира усилията си за разрешаването на конфликтите в Кашмир и Афганистан, от които зависи бъдещето му като ядрена сила. При всички случаи обаче, Пакистан ще действа изключително предпазливо, тъй като вътрешните му проблеми, като нарастването на населението (почти 6 пъти за последните 70 години), недостига на питейна вода и продоволствената сигурност, въобще не са изчезнали.

Всичко това означава, че Исламабад ще развива икономическите си проекти с Китай, което пък ще изисква постигане на споразумение и с талибаните, и с правителството в Кабул. Не бива да се изключва, че за решаването на тези ключони регионални проблеми Пакистан ще си сътрудничи с Турция и Русия. Освен това, по чисто икономически причини, Исламабад няма да води открито враждебна политика спрямо Иран, а ще продължи да укрепва икономическите си и други връзки с държавите от Персийския залив. Впрочем, тези действия на Пакистан на международната сцена няма да попречат на укрепването на алианса му с Турция, но при това Исламабад ще се стреми по всякакъв начин да избегне ангажирането си с провокираната от Анкара конфронтация в Източното Средиземноморие.

Развитието на отношенията с Русия

Важно значение за Исламабад имат и отношенията му с Москва, които през последните години демонстрират сериозно развитие, макар че според някои руски експерти притежават далеч по-голям потенциал. В тази връзка ще напомня, че през 2015 Пакистан подписа договор за покупката на руски многоцелеви хеликоптери Ми-35М на обща стойност 153 млн. долара, като според пакистанските военни те са демонстрирали по-добра издръжливост, далечина и скорост на полета, в сравнение с китайските ударни хеликоптери WZ-10, с каквито страната също разполага. Впрочем, има и други интересни примери за конкуренцията между Русия и Китай на пакистанския оръжеен пазар, макар че тя едва ли ще придобие наистина сериозни измерения, по ред причини, които не са свързани с военната сфера. Китайците например нееднократно предлагаха на Исламабад да комплектоват предназначените за пакистанската армия китайски изтребители JF-17 с китайски турбореактивни двигатели WS-13, изтъквайки ниската им цена. След няколко инцидента във въздуха обаче, пакистанските военни изрично настояха самолетите да бъдат комплектовани само с руски двигатели РД-93. Тук е мястото да отбележа, че въпросните китайски изтребители хипотетично биха могли да се конкурират с американските F-16, които притежават по-щирок спектър бойни възможности, но пък са твърди скъпи за пакистанския военен бюджет.

Междувременно т.нар. Руско-пакистанският икономически коридор (част от който е и проектът за газопровода "Пакистански поток"), преговорите за който стартираха в началото на 2019, постепенно започва да се превръща в реалност. Значението му за руснаците е, че разкрива възможност да си осигурят достъп до Индийския океан и целогодишна навигация. Пакистан пък може да разчита в перспектива на съществени икономически дивиденти както от реализацията на проекта за този коридор, така и на другия, изключително изгоден за Исламабад проект - изграждането на икономически коридор със Саудитска Арабия.

Сред доказателствата за сближаването между Москва и Исламабад беше и поканата от Пакистан към Русия да се включи в провелите се през февруари 2021 в северозападната част на Индийския океан (предимно в Арабско море) международни военноморски учения AMAN-2021. Любопитна подробност е, че в рамките на ученията руските военни кораби за първи път от няколко години насам си взаимодействаха с ВМС на държави от НАТО. Впрочем, не по-малко любопитно беше взаимодействието между американски и китайски бойни кораби.

На ученията, руските ВМС бяха представени от кораби на Черноморския флот – фрегатата „Адмирал Григорович”, патрулният кораб „Дмитрий Рогачев” и спасителният буксир „СВ-739”, плюс хеликоптери Ка-27ПС на руската Морска авиация, базирани на палубата на „Адмирал Григорович”.

Ученията AMAN се провеждат от 2007 насам, а Пакистан е техен домакин. Целта им е отработване на взаимодействието между флотите на различни държави, както и развитието и укрепването на военното сътрудничество с цел повишаване на сигурността в морските простори, като се акцентира върху борбата с пиратството, трафика на хора и тероризма в зоните на основния търговски трафик, а също и обмяната на опит в тази сфера. Тази година в тях участваха около 30 държави (включително Индонезия, Шри Ланка и др.), т.е. не става дума само за Пакистан и неговите съседи, но и за по-отдалечени държави, заинтересовани да си сътрудничат с Исламабад както по някои общи въпроси, така и в контекста на гарантирането на сигурността на корабоплаването в региона.

Както можеше да се очаква, домакините на ученията не поканиха Индия да се включи в тях, което е разбираемо, защото най-големият съсед на Пакистан е и основния му геополитически противник, освен това подобна покана би могла да породи негативната реакция на Китай.

Предвид факта, че в последно време Русия все повече измества акцентите в своята външна политика от Запада към Изтока, Пакистан закономерно се оказва в сферата на нейните интереси. Логиката на развитие на събитията подсказва на Москва, че би могла например, да се опита да посредничи за установяването на нормален диалог между Исламабад и Делхи. Още повече, че от 2017 насам и Пакистан, и Индия са пълноправни членове на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която Русия разполага с много сериозно влияние. От друга страна обаче, опитвайки да се сближат с Пакистан, руснаците много внимават и да не развалят стратегическите си отношения със своя традиционен партньор - Индия.

Заключение

В заключение, нека се върнем се към темата за мястото и ролята на Пакистан в региона. Според повечето експерти, въпреки че това е единствената мюсюлманска държава, разполагаща с ядрено оръжие, Исламабад може да претендира само за статута на една от влиятелните държави в ИТР, но не и да разчита на нещо повече. В тази връзка ще припомня неотдавнашното изказване на пакистанския премиер Имран Хан относно необходимостта от укрепване на единството на ислямския свят и готовността на страната му да посредничи за нормализиране на отношенията между Иран и Саудитска Арабия. Не по-малко важно е, че тази инициатива беше посрешната положително в Техеран.

При това Имран Хан изтъкна, че в перспектива Пакистан би могъл да обедини около себе си цялата мюсюлманска общност в света - доста амбициозна цел, за лидера на една страна, чието жизнено равнище значително отстъпва на това в арабските монархии (25% от пакистанското население живее под линията на бедност) например. Наистина, военният потенциал на въпросните монархии е доста по-слаб от пакистанския, а надеждите им за американска военна подкрепа в случай на нужда могат да се окажат илюзорни, тъй като истината е, че САЩ нямат съюзници, а само сателити, които са свикнали да използват, но не и да защитават. За самия Пакистан подобно отношение от американска страна не е нещо ново. Както отбелязва в едно интервю бившият пакистански външен министър Хаваджа Мохамед Асиф, причината за охлаждането на отношенията между страната му и САЩ е именно стремежът на последните да поставят двустранния диалог на неравноправна основа.

Впрочем, освен сложните взаимоотношения със съседите, Исламабад се сблъсква и с редица вътрешни проблеми, като недостига на електроенергия например. По данни на пакистанското Министерство на енергетиката и водните ресурси,  потребностите на страната от електроенергия се равняват на 22 хиляди мегавата, но в момента тя може да осигури не повече от 16 хил. МВт. Друг сериозен проблем е ниската данъчна основа. Това силно затормозява постъпателното социално-икономическо развитие на Пакистан, особено предвид големите военни разходи, които е принудено да прави правителството за да може ефективно да противостои на "индийската опасност" и да се бори с тероризма.

Сред възможните средства за решаването на тези проблеми е и споменатият по-горе Китайско-пакистански икономически коридор, който трябва да свърже пристанище Гуадар с китайския град Кашгар, както разбира се и икономическите коридори с Русия и Саудитското кралство. Положителен факт за икономическото развитие на Пакистан е и притокът на средства от гражданите на страната, работеши в чужбина и сравнително ниската безработица (4,1%). През 2015 Исламабад се присъедини към ШОС, което увеличи тежестта му в региона. По този начин, Пакистан се превърна в - образно казано - свързващото звено между "двете крила на Евразия", освен това членството му в Организацията предоставя на икономиките на постсъветските централноазиатски републики достъп до Световния океан. Всичко това би могло да донесе съществени икономически ползи на Пакистан и да му помогне да се измъкне от примката на бедността.

Накрая, ще отбележа, че новата администрация в Белия дом несъмнено ще се опита за размрази отношенията с Пакистан, т.е. следва да очакваме активизация на сложната геополитическа игра в Индо-Тихоокеанския регион, в която ролята на Исламабад няма да е първостепенна, но при всички случаи ще е много съществена, а за разширяване на влиянието си върху него ще се борят едновременно и САЩ, и Китай, и Русия.

*Българско геополитическо дружество