04
Сря, Авг
2 Нови статии

Мианмар във фокуса на геополитиката на САЩ, Индия и Китай

брой 3 2021
Typography

През февруари 2021 станахме свидетели на поредния преврат в Мианмар, в хода на който местните военни арестуваха президента Уин Минт, държавния съветник Аун Сан Су Чи (смятана през последните години за „силния човек” в страната) и неколцина други лидери на управляващата партия „Национална лига за демокрация” (НЛД). Според самите военни, причина за действията им са фалшификациите по време на последните парламентарни избори през ноември 2020 (твърди се, в частност, за 8,6 млн. фалшиви бюлетини) и провокираните от тях вълнения.

Легенда:

Горе – Икономически коридори в Мианмар

Икономически коридор Китай-Мианмар

Южен икономически коридор

Икономически коридор Изток-Запад

Мултимодален транзитен транпортен коридор Каладан

Железопътен коридор Мюсе-Мандалей

Официално, функциите на държавен глава бяха поети от вицепрезидента Миинт Све, но на практика страната се ръководи от главнокомандвашия на въоръжените сили генерал Мин Аун Хлайн. Първоначално изглеждаше, че преминаването на почти 60-милионната страна (точни данни за числеността на населението липсват, тъй като отдавна не е правено преброяване) към военното положение, обявено за срок от една години с цел "подготовката на честни избори", ще мине без ексцесии, но постепенно съпротивата срещу военния режим започна да ескалира.

Както е известно, до 1988 Мианмар се наричаше Социалистическа република Бирмански съюз, а нейни съседи са Китай, Индия, Бангладеш, Лаос и Тайланд. Всички те са мултинационални държави, с множество различни религии и обичаи. Същото се отнася и за Мианмар, неслучайно идващите от нея през последните години новини обикновено бяха свързани с религиозни или етнически противоречия.

Така, новият силен човек в страната - генерал Мин Аун Хлайн, е известен не толкова като изтъкнат военен стратег, колкото като организатор на клането на разбунтувалите се мюсюлмани от племето рохинга, населяващи западния щат Ракхайн, станало причина за масовото им бягство в Индонезия, Малайзия и Тайланд през 2012-2013.

Между другото, армията въобще не криеше намерението си да свали правителството на НЛД, а в местните медии дори се посочваше кога точно ще го направи, а именно - в деня, когато трябваше да се проведе първото заседание на новоизбрания парламент, който да гласува състава на правителството. Ясно е също, защо властите не успяха да попречат на военните, които просто прекъснаха всички комуникации в страната с изключение на контролираната от тях телевизионна мрежа Myawady TV, и блокираха финансовите и банкови операции, позволявайки обаче на магазините и ресторантите да работята нормално.

Спецификата на Мианмар

Разположената в западната част на Индокитайския полуостров Мианмар заема територия почти равняваща се на тази на Франция. Макар че е изключително богата на природни ресурси, страната е сред най-бедните в света. Това донякъде се дължи и на факта, че в етнорелигиозно отношение тя представлява доста сложно и противоречиво образувание. На територията и живеят около сто народности, които нерядко са в конфликт помежду си.

Впрочем, това обяснява и, защо през по-голямата част от историята си след провъзгласяването на независимостта през 1948 Мианмар (Бирма) се управлява от военни. Този модел позволява по-лесното преодоляване на многобройните вътрешнополитически кризи, които неведнъж поставят под въпрос целостта на страната, както и провеждането на необходимите социално-икономически реформи. Между другото, подобна ситуация е характерна за повечето възникнали сравнително неотдавна (и до голяма степен по волята на бившите западни колонизатори, които слабо отчитат историческите особености на населяващите ги народности) държави. Твърде сходна със ситуацията в Мианмар например, е тази в Пакистан, където зад гърба на гражданскоко правителство много ясно прозира присъствието на носителите на реалната власт в лицето на местните военни. Което в никакъв случай не може да се разглежда като нещо негативно, предвид особеностите на страната.

За т.нар. "колективен Запад" обаче, всеки държавен модел който се отличава от "демократичния" (при цялата му условност) е повод за тоталното дискредитиране на конкретната страна. Като това се отнася и за Мианмар през почти целия период след 1948. При това, от края на 80-те години на ХХ век, като ключов инструмент за целта се използва фигурата на Аун Сан Су Чи. Избор, който разбира се не бе случаен, тъй като тя е дъщеря на един от националните герои на Мианмар - генерал Аун Сан, загинал при атентат през 1947 на 32-годишна възраст. В началото на 70-те Аун Сан Су Чи сключва брак с британския експерт по Тибет в Оксфордския унивеститет Майкъл Арис, а през 1991, когато се намира под домашен арест в родината си, получава Нобеловата награда за мир, което окончателно я превърна в "знаме" на водещите западни правозащитни НПО. Те обаче твърде бързо се разочароваха от нея, тъй като след освобождаването си през 2010, когато тя първо стана външен министър, а след това и фактически премиер, Аун Сан Су Чи на практика зае страната на военните (продължаващи да играят ролята на гарант за стабилността на държавата) по редица ключови вътрешнополитически проблеми. Тя например, отказа да подкрепи исканията на западните НПО по такъв важен въпрос като този за мюсюлманите рохинги, чиято трагична съдба е резултат от стечението на редица, включително и исторически, обстоятелства.

Големите медии и експертите продължават да анализират възможните причини за поредното излизане на военните от "сянката" на гражданското ръководство в началото на февруари 2021. Като такава причина най-често се посочват резултатите от вторите в историята на страната общи избори, провели се през ноември 2020. На тях партията на Аун Сан Су Чи Национална лига за демокрация (НЛД) получи 83% от гласовете и още повече укрепи позициите си, завоювани при предишните избори през 2015. Освен това Аун Сан Су Чи и НЛД се сдобиха със сериозен инструмент, разполагайки с конституционно мнозинство в парламента. Което автоматично постави под въпрос включените в основния закон на страната институционални привилегии, формиращи законодателната база за фактическия контрол на военните.

Разбира се, няма никакви доказателства, че Аун Сан Су Чи е възнамерявала да използва тази възможност за да наруши негласното споразумение с армейското ръководство, постигнато преди години. Независимо от това, мнозина смятат, че именно опасенията в тази връзка са станали повод за отстраняването на Аун Сан Су Чи и президента Уин Минт и поставянето им под домашен арест.

Въпреки наличието на доста спекулации по темата, засега не се очертава намеса на "външни фактори" в случилото се. Намеците за косвената роля на Китай, който несъмнено разполага с най-добри позиции в страната, в сравнение с другите световни играчи, са доста противоречиви. От една страна например, се говори, че в рамките на "тандема" между нея и военните Пекин е фаворизирал Аун Сан Су Чи, което пък е тласнало армията да вземе "превантивни" мерки. Други обаче твърдят, че Су Чи е създавала пречки пред реализацията на изключително важния за Китай стратегически проект "Икономически коридор Китай-Мианмар" (СМЕС), който е ключов елемент на китайския суперпроект "Един пояс, един път" (ЕПЕП). Крайният пункт на въпросния коридор е пристанището Кяукпю на брега на Бенгалския залив, т.е. той гарантира на Пекин директен излаз по суша (заобикаляйки уязвимия Малакски пролив) до акваторията на Индийския океан.

Всичко това обаче са само хипотези. Ще припомня, че самите военни отказват да квалифицират действията си като "преврат", а твърдят че просто са наложили "преходен режим" за срок от една година с цел да се проверят евентуалните фалшификации на последните парламентарни избори. Ако такива бъдат открити, ще бъдат насрочени нови избори. Що се отнася до домашния арест на Аун Сан Су Чи, като официална причина за това се посочват откритите у нейната охрана незаконни радиопредаватели.

Между другото, сред последиците от действията на армията са опасенията на избягалите през 2017 в Бангладеш рохинги да се върнат в страната, въпреки постигнатото наскоро споразумение между Дака и Найпидо по въпроса. Междувременно армията на Бангладеш значително подсили патрулите си по границата с Мианмар.

Ще припомня и, че Г-7 също реагира на действията на военните, като изрази неясни претенции към Пекин и инициира закрити за медиите консултации в Съвета за сигурност на ООН по темата още на следващия ден след "преврата". На свой ред президентът на САЩ Байдън обяви налагането на персонални санкции срещу лидерите му, а Департаментът по финансите блокира намиращите с в американски банки финансови средства на Мианмар в размер около 1 млрд. долара. ЕС също обяви, че подготвя пакет от санкции и поиска незабавна отмяна на извънредното положение в страната. Паралелно с това се очертава поредният опит западните НПО да използват името на Аун Сан Су Чи, макар да е твърде вероятно, той да приключи също толкова разочароващо за тях, както и предишния.

Разбира се, съществено влияние върху по-нататъшното развитие на събитията в Мианмар ще окаже състоянието на отношенията между Китай и Индия, тъй като както в Пекин така и (особено) в Делхи следят изключително внимателно случващото се в страната.

Мианмар в контекста на „Голямата игра” на САЩ в Югоизточна Азия

В качеството си на „държавен съветник” (длъжност, създадена специално за нея), Аун Сан Су Чи на практика управляваше Мианмар в рамките на сложната симбиоза между гражданските сили и военните формирала се въз основа на Конституцията от 2011. След преврата обаче, власта премина в ръцете на 11-членен Държавен административен съвен, начело с генерал Мин Аун Хлайн, като в него има и представител на „Националния съюз на карените” (eдна от толемите етнически общности в страната, наброяваша 7 млн. души).

Случилото се въобще не изненада експертите по проблемите на региона, противоречията в който (също както и използващите ги външни играчи) са не по-малко и са също толкова остри като тези в Близкия Изток например. На последните парламентарни избори през ноември 2020 НЛД получи над 80% от гласовете, предимно тези на будистите от централните района на Мианмар. Това провокира острото недоволство на военните, подкрепящи алтернативната „Партия за солидарност и развитие на Съюза” (ПСРС), които публикуваха няколко доклади за предполагаеми масови нарушения по време на изборите. Което е нещо нормално за държава като Мианмар с нейните изключително остри социално-политически и етноконфесионални проблеми. Достатъчно е да припомня, че в граничните райони на страната действат няколко партизански „армии”, да не говорим за по-малочислените групировки, въоръжени банди и т.н. Наистина, след последните парламентарни избори беше създаден Комитет за прекратяване на огъня и вечен мир, който трябваше да инициира преговори за подписване на Общонационално споразумение за прекратяване на огъня с всички етнически милиции. Но, както посочва в тази връзка, експертът по Югоизточна Азия Пепе Ескобар, избирателната комисия, без каквито и да било консултации, отмени напълно или частично гласуването в щатите Аракан, Шан (който граничи с китайската провинция Юнан), Карен, Мон и Качин, лишавайки по този начин от право на глас близо 1,5 млн. души, предимно представители на етническите малцинства. При това последните в никакъв случай не са привържениците на военните – така т.нар. „Съвет за възстановяване на държавата Шан” се обяви против извършения от тях преврат, призовавайки всички играчи да продължат мирния диалог с цел преодоляването на политическата криза.

Според Конституцията на Република Съюз Мианмар, висш орган на изпълнителната власт в страната е Съветът за национална отбрана и сигурност, като шестима от неговите 11 членове са пряко свързани със силовите структури (наследство от дългата традиция на военно управление, от преврата през 1962 насам). Именно с техните гласове стана възможно и предаването на властта в ръцете на армията, т.е. от гледна точка на вътрешното законодателство случилото се не е преврат, а смяна на властта въз основа на решението на един легитимен орган.

Китай, Индия и останалите

Разбира се, на Запад, както впрочем и у нас, случилото не се тълкува по този начин, особено предвид лесно обяснимите, но не и безалтернативни връзки на военните в Мианмар с Пекин и, донякъде, с Москва. Достатъчно е да погледнем картата за да разберем, защо тази страна е толкова важна, както за реализацията на китайския суперпроект ЕПЕП, така и за сигурността на границите и логистичните маршрути на Китай. Предлагайки най-късата връзка между Южен Китай и Индийския океан, Мианмар позволява частичното заобикаляне на несигурния Малакски пролив, който – освен всичко друго – е обект на повишеното внимание на САЩ, опитващи се да сформират в региона стратегически антикитайски алианс с участието на Индия, Япония и Австралия (т.нар. Quad). Неслучайно в американските стратегически документи присъства понятието "Индо-Тихоокеански регион", демонстриращо готовността на противниците на Пекин да действат активно в прилежащите му акватории не само от изток, но и от юг. На този фон никак не бе случайна и острата реакция на японския министър на отбраната Ясухиде Накаяма, квалифицирал случващото се в Мианмар като „преход от демокрацията към китайския лагер”. Ще припомня, че през последните години Япония инвестира в управляваната от НЛД страна над 1,3 млрд. долара. Разбира се, в Пекин категорично отрекоха да имат каквото и да било общо със събитията в Мианмар и коментираха японската реакция, посочвайки, че в Токио, Вашингтон и другите големи западни столици се стремят да разширят зоните на собствената си доминация, без да ги е грижа за националните интереси както на малките, така и на по-големите държави от региона.

Действително, липсват преки доказателства за китайска намеса, а вместо това се цитират само косвени предположения. Но дори и да имаше подобни факти, възмущението от страна на онези, които от години насам се опитват да свалят законното правителство на Венецуела (т.нар. „операция Гидеон”), а преди това разрушиха Ирак, Либия и Сирия, изглежда най-малкото странно. Въпреки популярността, с която се ползва в средите на западните НПО и големите медии доскорошната ръководителка на Мианмар Аун Сан Су Чи, ситематичната намеса на Запада във вътрешните работи на страната под предлог да бъдат защитени бунтуващите се местни мюсюлмани от племето Рохинга се оказа важен фактор за сближаването и с Китай. Що се отнася до новия „силен човек” – генерал Мин Аун Хлайн, той е известен именно с твърдия си подход към разрешаването на т.нар. „бенгалски проблем” (т.е. нелегалната миграция на рохинги от съседната Бангладеш).

По време на посещението на китайския лидер Си Дзинпин в столицата на Мианмар – Найпидо, през януари 2020, двете страни подписаха няколко десетки споразумеиня в сферата на инфраструктурата, в рамките на инициативата ЕПЕП. Те, в частност, решиха да ускорят изграждането на „икономически коридор”, свързващ югозападните китайски провинции с Индийския океан, на чието крайбрежие (точно в населения с компактни маси рохинги щат Ракхайн) китайците ще модернизират пристанището Кяукпю така, че да може да приема големи кораби. В тази връзка, британският Financial Times изтъква ключовото значение на въпросното пристанище, където са разположени и терминалите на тръбопроводите към Китай. Между другото, въпросите свързани с икономическия коридор между Мианмар и Китай бяха обсъдени от Аун Сан Су Чи и китайския външен министър Ван И само няколко седмици преди преврата. От ключово значение е и сътрудничеството между двете страни в рамките на регионалната организация АСЕАН, където за Пекин е изключително важно да разполага с надежден съюзник.

Тесните двустранни икономически връзки (на Китай се падат 40% от търговския оборот на Миамар, а китайската финансова помощ през 2020 достигна почти 7 млрд. долара) обаче, не означават, че Пекин разполага с доминиращо политическо влияние в страната, да не говорим, че отношението на местните военни към китайците съвсем не е еднозначно.

За Индия, която е основния съперник на Китай в региона, Мианмар е на по-малко важна от гледна точка на взаимодействието с държавите от АСЕАН (Виетнам, Лаос, Камбоджа, Индонезия, Малайзия, Сингапур, Тайланд, Филипините, Бруней). През миналата година, в Найпидо се появиха индийски и японски делегации, които обсъдиха възможните направления на сътрудничеството с Мианмар както с Аун Сан Су Чи, така и с Мин Аун Хлайн. Япония например, възнамерява да инвестира 8 млрд. долара за създаването на специална икономическа зона, която да свърже Индийския и Тихия океани, а също Южна и Югоизточна Азия. На свой ред, Индия изпрати в Мианмар 1,5 милиона дози антивирусна ваксина на компанията AstraZeneca. В същото време, Мианмар стана 21-та държава, одобрила използването на руската ваксина срещу коронавирус „Спутник V” за целите на масовата имунизация на населението на страната, като решението беше одобрено лично от генерал Мин Аун Хлайн.

Впрочем, сериозно раздразнение на Запад поражда и активизацията на военно-техническото сътрудничество между Мианмар и Русия. Така, по време на посещението на руския военен министър Сергей Шойгу в Найпидо, през януари 2021, беше подписан договор за доставка на зенитни ракетно-артилерийски комплекси „Панцир С-1”, дронове „Орлан 10-Е” и модерни радиолокационни системи. Практическата реализация на споразумението за безопасност на въздушните полети пък вероятно ще доведе до активизиране на въздушното съобщение между двете срани и ще изисква мерки за укрепване на съвместната сигурност, включително борба с терористичните групировки и наркокартелите в т.нар. „Златен триъгълник” (граничната зона между Мианмар, Лаос и Тайланд).

Заключение

Най-вероятно протестите срещу военния режим в страната ще продължат още дълго време, като в тях биха могли да се включат и професионалните асоциации на лекарите, учителите и т.н. В тази връзка ще припомня, че в началото на февруари 2021 активисти  на многобройната мианманска общност в Тайланд протестираха пред Азиатско-Тихоокеанското представителство на ООН против очакваните американски санкции, които според тях биха тласнали военните към още по-тесни връзки с Пекин.

В същото време обаче, в Токио и особено в Делхи, едва ли ще решат да ограничат икономическите връзки с военния режим, само за да демонстрират предаността си към идеологическите клишета на неолибералните глобалисти. През настоящата година именно Мианмар ще координира работата на механизма за диалога между АСЕАН и Китай и ще изпълнява председателските функции в рамките на многостранния формат за сътрудничество между държавите от басейна на реките Ланцан и Меконг. Истината е, че независимо от декларациите на новия американски президент Байдън за „завръщането на Америка” в качеството и на глобален хегеман, светът постепенно навлиза в нова многополюсна епоха, което е свързано не само със сериозни опасности, но и с нови възможности.

 

*Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.4 2021