31
Съб, Юли
1 New Articles

Еднополюсният, двуполюсният и многополюсният модели в съвременния свят

брой 2 2021
Typography

След края на студената война, основният въпрос относно формирането на новата структура на световния ред беше свързан с избора между еднополюсния и многополюсния модел. Днес обаче, нещата са по-различни. С актуализирането на теорията за биполярността, концепциите за мултиполярността и еднополярността вече не са единствено възможните модели на устройство на света.

Отношението между двуполюсния, многополюсния и еднополюсния модели са новия обект на анализ, чието значение постоянно нараства.

За биполярния модел се заговори преди около десет години, но въпросът придоби особено актуалност едва напоследък. Днес, когато говорим за двуполюсен свят, визираме наличието на два глобални силови центрове в лицето на Китай и САЩ. Тук е мястото да отбележа, че няма ясни дефиниции за понятието „полюс”, както впрочем и за еднополюсния, двуполюсния и многополюсния модели на световно устройство. Повечето определения имат предимно описателен характер, т.е. в тях няма конкретни количествени показатели и те са доста условни при анализа на различните им аспекти.

Аргументи в подкрепа на теорията на биполярността

Основните доводи в полза на двуполюсния световен модел са националния потенциал и икономическата мощ на държавите – центрове на сила. От тази гледна точка, формирането на биполярна структура на световния ред изглежда достатъчно обосновано и добре аргументирано.

На първо място, съвкупните икономически показатели на Китай са близки до тези на САЩ, а разривът между икономиките на двете страни значително намаля, което ги прави съпоставими. През 1980 китайският БВП беше едва 10,7% от американския, през 2007 нарасна до 23,7%, а през 2017 се покачи до 62%.

На второ място, икономиките на Китай и САЩ са много по-големи от икономиките на страните, които са непосредствено след тях. В момента БВП на най-големите държави в света формират типичната пирамидална структура. През 2019 САЩ бяха единствената страна в света, чиито БВП надхвърляше 20 трлн. долара (22 трлн.). Китай пък е единствената страна в света с БВП, надхвърлящ 10 трлн. долара (12 трлн.). Следват ги Япония и Германия, чиито БВП варира между 4 и 6 трлн. долара, както и Великобритания, Франция, Индия, Италия, Русия, Канада (чиито БВП варира между 2 и 3 трлн.) (1). Според официални китайски представители, през 2019 БВП на страната се е равнявал на съвкупния БВП на Япония, Германия, Великобритания и Франция за 2018.

На трето място, съвкупният агрегиран икономически показател на Китай и САЩ представлява значителна част от световната икономика и оказва решаващо влияние върху нея. През 2018 общата икономическа стойност на глобалната икономика се равняваше на около 84 трлн. долара. На САЩ се падат 24%, а на Китай – около 16%, т.е. делът на тези две държави в световната икономика е 40%. Що се отнася до международната търговия, през 2018 Китй е внесъл и изнесъл стоки и услуги на обща стойност 4,62 трлн. долара, което е 11,75% от световната търговия. И тъй като делът на САЩ в нея е 10,87%, на двете страни се пада над 1/5 от цялата световна търговия.

На четвърто място, Китай и САЩ са лидери и в продължаващата нова научно-техническа революция. Ще дам за пример технологията на изкуствения интелект (ИИ). По брой на специалистите и компаниите, ангажирани с разработването на ИИ, САЩ и Китай са на първо и второ място в света. Впрочем, по брой патенти в тази сфера Китай дори леко изпреварва САЩ (2). Що се отнася до цифровата икономика, делът на Китай и САЩ в блокчейн технологията, интернет на нещата, облачните изчисления и другите сходни сфери е много по-голям, отколкото този на другите държави. През 2018 десетте най-големи интернет-компании в света бяха само китайски (4) и американски (6) (3).

На пето място, Китай и САЩ разполагат с най-големите въоръжени сили с модерна военна техника. Във военно отношение Русия е по-силна от Китай в редица аспекти, особено в сферата на стратегическото ядрено въоръжение, но Китай и САЩ далеч изпреварват останалите държави по своя военен бюджет и притежават най-голям отбранителен потенциал. По данни на Стокхолмския институт за изследване на проблемите на мира (SIPRI), през 2019 военният бюджет на САЩ е достигнал 732 млрд. долара, а този на Китай – 261 млрд. Следват ги Индия – 71,1 млрд., Русия – 65,1 млр., Саудитска Арабия – 61,9 млрд., Франция – 50,1 млрд., Германия – 49,3 млрд., Великобритания – 48,7 млрд. и Япония – 47,6 млрд. (4).

С други думи, САЩ изразходват за въоръжените си сили много повече от Китай, но пък китайците отделят за целта няколко пъти повече, отколкото другите големи държави.

Според изброените по-горе критерии, Китай наистина е втората по значение държава в света, т.е. налице са сериозни основания да се говори за формирането на биполярен модел.

Аргументи против двуполюсния модел

Тази „нова биполярност” обаче, не се ползва с всеобщо признание. В тази връзка има два важни въпроса. Първият е, дали Китай разполага с достатъчна мощ за да претендира да бъде един от световните полюси? А вторият – дали китайско-американската биполярна структура упражнява достатъчно влияние върху останалия свят за да стане доминираща основа на глобалния ред.

Основните аргументи в полза на биполярната теория са икономическите показатели. Няма съмнение, че икономическата мощ е в основата на националната мощ на държавата и на всяка международна структура. Що се отнася до икономическите показатели, в това отношение мощта на Китай не поражда съмнения, но истината е, че само икономическите показатели не могат да превърнат една държава в силов център. Използването на БВП като единствен критерий не е достатъчно и е много по-целесъобразно да се използва като критерий всеобхватният и реалистичен международен потенциал на държавата и нейното влияние.

По отношение на възможностите и влиянието, Китай има както силни, така и слаби страни. Той не може да предложи на света система от ценности, която да породи достатъчно широк отклик. Пекин не разполага със стабилна и надеждна система от партньорски и съюзнически връзки, не задава тона на международните дискусионни форуми и не разполага с необходимата структурна мощ в международните организации. По ред исторически причини централите на най-важните световни многостранни механизми са разположени предимно в Европа и Америка. Макар че след реформите от 2016 делът на Китай в МВФ нарасна от 3,996% до 6,394% и той се изкачи от шесто на трето място, делът на САЩ е цели 16,5% и те продължават да имат право на вето. Делът на долара в общият обем на световните валутни резерви (които могат „да осигурят невероятна мощ на държавата”) е около 55%, докато този на юана е едва 2%.

Дори в онези икономически сфери, където Китай е силен, страната продължава да има и немалко слаби места. Мощта и в сферата на индустриалното производство е голяма, но недостатъчна. Макар Китай да заеми лидерски позиции в отделни области на науката и техниката, той не е сред най-добрите по отношение на челните технологии и науката, като цяло, а потенциалът му в разработването на научни и технически иновации продължава да е недостатъчен. В публикуваната през 2019 от ООН класация на 189 страни и региони по индекс на човешкото развитие, Китай е на 85-то място. Основната дългосрочна задача пред страната е вътрешното и развитие. Тези слабости и недостатъци засега не позволяват на Китай да се превърне в пълноценна „свръхдържава”. В същото време обаче се усилва благоприятната за него обща тенденция, касаещd всички тези слаби место, а именно – слабостите постепенно се преодоляват, а недостъците се отстраняват.

В по-широк план, биполярният модел Китай-САЩ не означава просто разграничаване между двете страни. Въпреки отслабването на вътрешните връзки в рамките на Запада, САЩ продължават да поддържат системата от идеологически и военни алианси в света, макар че тя вече не е чак толкова стриктна, както преди, и продължават да се разглеждат от западните си съюзници като авторитет и притегателна сила.

Степента на влияние върху останалия свят също представлява ключов фактор за създаването на двуполюсния формат. Основният въпрос е, дали той е основополагащ в международната структура и е единствения център на международната политика. Като модел за двуполюсно глобално устрfйство се приема световният ред по време на студената война и съперничеството между СССР и САЩ. В сравнение с онзи период, статутът на сегашната биполярност в международната структура, в чиито рамки основните центрове на сила са Китай и САЩ, очевидно е по-нисък, а и влиянието на двете държави върху света е доста по-слабо. Макар двустранните отношения между Пекин и Вашингтон да оказват огромно влияние върху световните събития, те не касаят цялата планета и не формират дневния и ред.

САЩ не признават двуполюсния модел. На практика, основната причина за сегашния сблъсък между Китай и Съединените щати е именно отказът на Америка да възприема Китай като равнопоставен играч. Истината е, че САЩ се стремят да предотвратят формирането на биполярен модел и да не допуснат превръщането на Китай в съпоставима с тях държава. С други думи, САЩ не са склонни да приемат нито мултиполярния, нито биполярния модели, защото държат светът да си остане еднополюсен.

В това отношение днешните двустранни отношения между Китай и САЩ съществено се различават от отношенията между САЩ и СССР. Съединените щати смятаха Съветския съюз за равен по мощ противник и му признаваха същите международни права и световен статус, като своите собствени, и взаимодействаха с него като равен с равен. Тоест, двуполюсната структура на световния ред, чиито силови центрове бяха САЩ и СССР, включваше не само съперничеството, но и „сътрудничеството” между тях, под формата на „съвместно управление”. В тази връзка, постигането на приемлива структурна стабилност в китайско-американските отношения е възможно само след като САЩ признаят равнопоставения статус на Китай, без значение, дали като техен противник или партньор.

Проблемът за ценностите

В международната политика световният ред има двойнствена природа: обективна и субективна. От една страна, това е естествено формирано обективно съществуване. От друга обаче, то изпълнява поставените му задачи, което означава, че притежава и ценностно съдържание.

Същността на всяко оценъчно съждение е да се определи, дали нещо е „правилно” или „неправилно”. От тази гледна точка предимствата на мултиполярността не пораждат съмнение.

Концепцията за мултиполярността възникна по време на студената война и още от самото начало стремежът към мнополюсен световен ред представляаше съпротива срещу хегемонията и желание за утвърждаване на принципите на демокрацията в международните отношения. Ето защо, в известен смисъл, може да се приеме че, мултиполярността е „политически коректна”. За разлика от нея, биполярният, както и еднополюсният модели нямат и не могат да имат подобна ценностна характеристика.

Разбира се, „политическата коректност” на мултиполярността също е доста относителна. Мултиполярността отрича хегемонията, гарантира на другите държави или групи от държави еднакви възможности на международната сцена и повишава международния им статус. В това отношение тя отговоря на критерия за справедливост.

В същото време мултиполярността не представлява равноправно световно устройство в пълния смисъл на думата. Тя си остава структура на властта, създадена от държавите – центрове на сила, чиито брой може да варира от една-две до много. За да имаш свое място в многополюсната структура, трябва преди това да станеш отделен „полюс”. В съвременната международна политика, за държави, чиито потенциал им позволява да станат „полюси”, обикновено се смятат Китай, САЩ, Русия, Европа (ЕС), Япония, Индия и други големи сили или групи от страни. За малките и средни държави е изключително трудно сами да се превърнат в „полюси”. Макар че броят на участниците на многополюсната структура може да бъде всякакъв, тя все пак е крайна и включва ограничен брой страни. Тоест, не може да се разширява до безкрайност, още по-малко пък да включва всички държави. Неограничената от нищо мултиполярност е равносилна на липсата на силови полюси, като такива, което – съответно, я лишава от всякакъв смисъл. С други думи, многополюсната система е относително по-справедлива и демократична, но не подразбира пълно равенство. Това обаче, въобще не поставя под съмнение политическата и морална „правота” на мултиполярността. Държавите са равни политически, но на международната сцена възможностите и отговорностите на силните и слабите страни са различни. Големите държави продължава да играят по-важна роля в световната политика. Такава е реалността в света и международната политика просто няма как да излезе извън нейните рамки. В този смисъл, мултиполярността е най-разумната и предпочитана структура.

На практика, за малките и средни държави многополюсният модел би бил най-изгодното устройство на света, тъй като би им осигурил по-голяма политическа свобода и ще им позволи по-ефективно да отстояват интересите си. Що се отнася до функциите и, многополюсната структура ограничава хегемонията и прави разпределянето на властта в света сравнително справедливо, като по този начин способства за постигането на международен баланс и укрепване на стабилността. Многополюсната структура обаче, не представлява абсолютна гаранция за международна стабилност и универсално средство за разрешаването на всички световни проблеми. Някои дори смятат, че мултиполярността е напълно съвестима с теорията за съперничеството (5). Многополюсната структура невинаги е ориентирана към сътрудничество, а може да провокира и конфликти. С други думи, многополюсните структури могат да водят както до стратегическа стабилност, така и до нестабилност и конфликти. Следователно, по-важният въпрос за международната политика са вътрешните отношения в рамките на многополюсната структура. Само многополюсното устройство на света, основаващо се на сътрудничеството, е в състояние да гарантира структурната стабилност.

Дали новият биполярен модел ще доведе до разделение в света?

Твърди се, че след пандемията от Covid-19 съперничеството между САЩ и Китай ще доведе до формирането на две „полукълба”. Отношенията между тях могат да прераснат в структурна конфронтация, което Пекин се опитва да избегне. В същото време Китай не е в състояние да формира собствено „полукълбо”. В известен смисъл сегашната поляризация представлява поляризация между Китай и САЩ, но въобще не може да се говори за поляризация на света. Конфликтът между Пекин и Вашингтон не разделя света на две части. Съществува вероятност за формирането на „полукълбо”, доминирано от Русия и Китай, защото тези две страни, сами по себе си, представляват „полукълбо”, но това няма да бъде руско-китайски блок. Пекин и Москва могат да се ангажират в различни формати на стратегическо сътрудничество, но и двете страна са големи сили с развито чувство за собствена идентичност. Те биха могли да формират някаква крехка система, паралелна на алианса между САЩ и Запада, но това няма да бъде тесен съюз, както  по време на студената война.

В сравнение с онзи период, съвременният свят се отличава с несравнимо по-голямо разнообразие, а разпределянето на властта на международната сцена се характеризира с относително изравняване на силите и децентрализация. Освен това, съществуват множество регионални обединения, неправителствени организации, транснационални групи и т.н. Малките и средни държави станаха по-независимиси политически. Те вече не искат да са пасивни реципиенти на международната политика и да бъдат „разтворени” в рамките на новия двуполюсен модел. Ролята им в международната политика вече е изключително важна.

Какво представлява сегашното устройство на света?

Никак не е лесно да дефинираме сегашното световно устройство. Светът, в който живеем, представлява своеобразна комбинация от многополюсния, двуполюсния и еднополюсния модели, което характеризира и сегашното състояние на структурата на световния ред. На теория, биполярността, униполярността и мултиполярността са несъвместими. Ако светът е двуполюсен или еднополюсен, той не може да е и многополюсен, а пък ако е многополюсен, не може да бъде и двуполюсен, и еднополюсен. В съвременния свят обаче, нещата са по-различни. Днешният свят все още не разполага с ясна структура. Реалността е такава, че – в определена степен и в определен смисъл, както в субективното признание, така и в обективната реалност, всички тези модели съществуват едновременно под различни форми и с различна степен на влияние, което представлява уникална особеност на сегашната международна структура. Те не съществуват паралелно, а се преплитат и си взаимодействат. Това противоречи на общата теория и на логиката, но е отражение на сложността и противоречията на реалния свят, който преживява много сложен, нестабилен и не много ясен преходен процес.

Фундаменталното ниво в тази схема обаче, се заема именно от мултиполярността, която определя и развитието на цялата структура. Последната може да се дефинира като многополюсна структура, в която биполярните сили набират скорост, а еднополюсните сили отиват в небитието.

Тази ситуация ще се запази още дълго време, но общата тенденция е, че усилването на биполярността ще придобие по-осезаеми очертания. Нагледно потвърждение за това са продължаващата научно-техническа революция и пандемията от Covid-19. Обща черта на тези два процеса, които в момента оказват най-голямо влияние върху света, е, че те усилиха съперничеството и антагонизма между Китай и САЩ и по този начин укрепиха биполярната структура.

Новата научно-техническа революция ще окаже дълбоко влияние на върху развитието на света. Тя може да доведе до бързо нарастване на националната мощ, да промени световното устройсто, характера на военните технологии и войните, както и начина на живот на хората и дори самия ход на историята. В същото време, тя не маргинализира основната концепция за международната политика, не променя фундаменталния характер на международните отношения и не може да премахне източника на противопоставянето между държавите.

Новата научно-техническа революция не промени характера на отношенията между Китай и САЩ. Вместо да стимулира сътрудничеството между тези две страни, тя се оказа поредния дразнител, ускорил влошаването на двустранните отношения. На практика, тази революция, сама по себе си, се превърна във важна форма и съдържаниие на противоречията между Пекин и Вашингтон.

По принцип, технологичните връзки се определят именно от политическите отношения. Технологичната революция обслужва политически цели и не технологиите променят политиката, а самата политика не се подчинява на технологиите. Именно това се случи с предишните технологични революции в историята. Сред примерите са съветско-американските отношения по време на студената война. Ядреното оръжие и спътниковите технологии представляваха военно-техническа революция с епохално значение. Появата им промени характера на войната и разбирането за нея, но не промени политическия характер на американско-съветските оношния. Вместо това, те изместиха съперничеството между двете страни към нови сфери и помогнаха то да достигне нови висоти.

Експлозията на Covid-19 през 2020 се превърна в уникално бедствие. Никога досега не е имало враг, като коронавируса, който да представлява обща заплаха за всички държави и дори за цялото човечество. Когато светът и човечеството преживяват подобно бедствие, Китай и САЩ би трябвало да обединят усилията си и да си сътрудничат в борбата с епидемията. Въпреки очакванията на международната общност и на Китай обаче, епидемията не само влоши отношенията между Пекин и Вашингтон, но и значително задълбочи противопоставянето между тях. Налице са всички основания да смятаме, че в постпандемичния период тенденцията към формиране на двуполюсен свят, чиито силови центрове ще бъдат Китай  САЩ, не само ще се запази, но и ще продължи да набира сила.

 

Бележки:

 

  1. 1. Виж официалия сайт на Световната банка
  2. 2. Руски съвет за международни отношения, Институт за международни изследвания на Университета Фудан, Институт за Далечния Изток на РАН «Руско-китайският диалог: модел 2019», доклад 46/2019, с. 67
  3. 3. Yan Xuetong, “2019 marks the Beginning of a Bipolar World,” Contemporary International Relations, No. 1, 2020, сс. 6-8.
  4. 4. Тенденции за нарастване на военните разходи в света през 2019, СИПРИ, Април 2020.
  5. 5. Владимир Иноземцев и Сергей Караганов също твърдят, че многополюсният модел, разглеждан като противовес на САЩ, означава ориентация към съперническо, а не към сътрудничество в международните отношения. Цит. по: А. Кортунов «Между полицентризмом и биполярностью: о российской нарративах эволюции миропорядка». Рабочая тетрадь РСМД, No 52 2019, c. 35

 

* Авторът е професор в Института за международни изледвания на Университета Фудан в Шанхай

 

Поръчай онлайн бр.4 2021