23
Съб, Окт
25 Нови статии

Сценарии за бъдещия световен ред: кризата на либералния модел и изчерпването на ресурсните ниши

брой 2 2021
Typography

Дискусията за бъдещия световен ред, до голяма степен, се формира от дилемата, свързана с либералния модел. От една страна, се говори за неговата историческа „окончателност” и безалтернативност, а от друга – кризата, която наблюдаваме днес, беше генерирана в определени исторически условия (краят на студената война), еволюира чак до настоящия момент и, вероятно, ще бъде заменена с нещо друго.

Въпросът е, дали може да се появи алтернатива, предвид факта, че в момента са налице множество признаци за криза на либералния ред. Дали тя ще приключи с промяната на този ред и преминаването на системата към друго качество, или държавите (имам предвид големите и средните), част от които получават "бонуси" от сега съществуващия модел, а друга част се обявяват за неговата ревизия, са обречени, в известен смисъл, да си останат "завинаги" в рамките на този ред?

Усилващото се усещане за обща криза на либералния модел се е превърнало почти в аксиома. Свързаните с тази криза процеси касаят най-разнородни сфери и се развиват с нарастваща скорост. Увеличава се асиметрията в разпределянето на властта, налице е хронично дебалансиране и "излизане от фокус" на двустранните, междублоковите и многостранните отношения, усилва се и нелинейният характер на взаимодействието между играчите.

Все по-сериозен проблем на международните отношения са тяхната "сложност" и нелинейност. Карл фон Клаузевиц описва "сложността" на войната, която не може да бъде обяснена с помощта на линейните закони на "науката" или "теорията", като взаимодействие между множествените измерения, всяко от които включва голям брой нелинейно взаимодействащи си елементи, в чиито рамки общата непредсказуемост на резултата се определя от техния интерактивен характер в постоянно променящите сe външни параметгри. В контекста на теорията на сложните системи, основното свойство на нелинейните процеси може да се дефинира като непропорционалност на причинно-следствените връзки при взаимодействието между различните системи, както и между отделните части в рамките на системата.

Нелинейният характер на международното взаимодействие между играчите се определя от динамиката на множествените процеси под въздействие на разнопосочни вектори. Определящ сред тях е векторът, насочен към раздробяване, дифузност и множественост. Силно разпространена е тезата за нарастващата "дифузия на силата" и властта [1]. Вследствие на това не може да се очаква линейно, пропорционално съотношение между усилията и ресурсите. При "линейно" нарастващо инвестиране на сили и ресурси е все по-малко вероятно да очакваме резултат, пропорционален на мащабите на инвестиците.

Тук следва да отбележа стабилно присъстващата на различни нива характеристика на динамиката на международното взаимодействие между играчите - всеобхватният и задълбочаващ се дисбаланс между обявените, включително глобални, цели и постигнатите резултати. Това се отнася за целия спектър на международната активност - от военните намеси на свръхдържавите в различни конфликти (феноменът на "прекалено тънкото разпределяне на ресурсите” - too thinly spread), до неефективността на глобалните мултилатерални институции (СТО, МВФ, ООН) по основните направления на тяхната активност (от решаването на проблемите с "глобалните предизвикателства пред човечеството" до разрешаването на военните, демографски, епидемиологични и други кризи). Това се съпровожда с усилващо се усещане, че в рамките на многостранното взаимодействие "всички чувстват, че нещо не е наред", т.е. налице е ситуация, когато по един парадоксален начин на глобално равнище се изискват и инвестират все повече ресурси, но резултатите от това са все по-малки, което пък води до по-нататъшен ръст на разходите [2].

На ниво международна система, на тази дифузност, асиметрия и дисбаланс съответства все по-очевидна криза на световния ред и системата на глобално управление, асоциирани с еднополюсния "либерален свят" и лидерството на САЩ [3]. При това е характерно, че липсва яснота относно алтернативното устройство и форми на организация на международното взаимодействие. Вероятно единственият въпрос, по който е налице широк консенсус между привържениците на различни концепции и теоретични школи и който най-пълно резюмира надвисналия над всичко Zeitgeist (т.е. "духът на епохата"), е усещането за (стабилна) криза.

Тук се проявава един системен момент, способен да осветли описаните тенденции към дисбаланс и асиметрия, както и нарастващото усещане за криза. Той е свързан с параметрите на световния ред, като своеобразна координатна система, в чиито рамки се формира взаимодействието между играчите и се вписват техните действия. В случая, като параметри обозначавам различните измерения и контури на това нелинейно взаимодействие. Именно тук следва да търсим и обяснението за спомената по-горе асиметрия и кризисност.

Основният въпрос, на който бих искала да се спра, касае параметрите на международното действие, в чиито рамки ще бъдат организирани различните комбинации от държави, способни да определят бъдещия световен ред. В какви параметри ще се формира бъдещата система на глобално управление, ще действат основните играчи и ще се развиват събитията? Как да разбираме очевидната криза на съществуващия световен ред и съпътстващия го Zeitgeist, по отношение на който съществува толкова широк консенсус? От какво е породено непрекъснато нарастващото усещане за "кризисност"? Какъв световен ред може да замени сегашния? До какви импликации би могло да доведе това за параметрите на международната система, в които предстои да се разгърне основното съдържание на международната политика през следващите десетилетия? Кои ще бъдат променливите и системните константи, от които ще зависят различните сценарии за разположение на силите в международната система? По-долу ще се опитам да отговоря на тези въпроси, опирайки се на теорията на сложните системи.

Изчерпването на ресурсните ниши

Според някои, изразходваните усилия и ресурсните ограничения на играчите са ключовите променливи, чието съотношение може да очертае рамките, в които ще се развива във времето нелинейното взаимодействия между тези играчи.

Тук се сблъскваме с феномена на "рекурентното" (т.е. повтарящо се) състояние. В теорията на сложните системи тази динамика се описва с помощта на модела на купчината пясък (sandpile model), когато пясъкът се изсипва отгоре и от определен момент нататък купчината престава да нараства и започва да се свлича надолу. Достигайки своя връх по някое от направленията (например материалните ресурси), след това тя, дори и при "наливането" на нови ресурси, ще се свлича, връщайки се към една и съща точка. Линейното продължаване на ръста и преминаването към ново качество е невъзможно . т.е. достигнат е пределът на конкретния "ресурс" и след това сме свидетели единствено на неговото изчерпване. Както изглежда, именно това се случва в момента пред очите ни.

Основната ми теза е, че днес в сферата на международното взаимодействие наблюдаваме глобално изчерпване на наличните в момента "ресурсни ниши". Като това се отнася както за малките, специфични субниши - своеобразен аналог на страничните скатове на пясъчната купчина, така и за глобалните макрониши - т.е. за самата купчина пясък, която "вече няма как да стане по-висока".

В онзи вид, в който днес са се формирали и определили "ресурсните ниши", техните граници вече няма да се променят, нарастват и/или разщиряват. В наличните ниши липсват и вече няма да се появят "ресурси" за по-нататъшен растеж, трансформация или запълване. Взаимодействащите системи, глобалните силови баланси, ресурсните пулове и сферите на влияние са се оформили в съществуващата конфигурация и не разполагат с резерви за да преминат в ново качество. Очертаните в момента  граници на съществуващите ниши ще си останат същите, каквито са днес, и това бележи пределите на техния растеж. Предвид постоянния характер на ресурсите и ресурсните ниши, параметрите на развиващите се в тях процеси също няма да се променят.

Глобалната система никога няма да излезе извън тези "обективни" предели както по отношение на по-нататъшния растеж, така и на своята конфигурация. В частност, по отношение на световния ред, когато става дума за неговата хронична дебалансираност и асиметричност (на ниво двустранни или многостранни отношения, международни институции и сферата на тяхното действие и т.н.), виждаме обективните предели на тази конфигурация, т.е. световната система ще продължи и занапред да съществува именно в рамките на формиралата се днес конфигурация. Съществува вероятност да възникнат допълнителни ресурсни диспропорции, дисбаланси и други качествени "асиметрии" (аналог на страничните скатове на пясъчната купчина, които ще се свличат все повече и все по-често), но съществуващата конфигурация на глобалната пясъчна "макрокупчина" няма да се промени. Няма да се променят, в сравнение със сегашното си състояние, и взаимната конфигурация и разположението на нишите една спрямо друга.

За да илюстрираме това твърдение можем да използваме донякъде парадоксалната теза на австрийския икономист Фридрих фон Хайек, който посочва, че наблюдавания в момента експоненциален световен икономически растеж (започнал преди няколко десетилетия, а в някои случаи и преди повече от столетие) не може да продължава до безкрайност и да бъде устойчив. Според собствената му оценка (от 1974), пределът на тази възходяща траектория може да бъде достигнат още през следващите сто години и тези промени ще бъдат необратими [4].

Аналог на тази теза можем да открием в Закона на Мур (формулиран от съоснователя на Intel Гордън Мур през 1965), според който броят транзистори на новите модели микропроцесори ще нараства приблизително два пъти на всеки две години. При запазването на тази тенденция, мощността на изчислителните устройства ще нараства експоненциално в рамките на един, сравнително кратък период. Само че експоненциалният растеж на физическите величини не може да продължава "вечно" - ограниченията относно размерите на електронните компоненти се определят от законите на физиката (атомарната природа на веществото, ограниченията на скоростта на светлината) и в определен момент той ще достигне своя предел. Самият Мур предполага, че законът му ще престане да действа около 2025 (преди това се посочва 2007), т.е. приблизително в настоящия момент.

Основната ми теза по отношение на проблематиката, свързана със световния ред и международното взаимодействие е, че великите държави, "силовото" измерение на тяхната политика, както и моралното, "психологическото", мобилизационното и другите измерения на тяхната мощ и възможности, все по-често се сблъскват и ще продължат да се сблъскват с обективните граници на собственото им влияние и могъщество. Последното включва както това, върху което те по принцип могат да влияят, така и целия спектър на инструментите за влияние (например, тезата за намаляващото значение на "силата" и силовата политика в международните отношения), независимо от тяхната "неограниченост" и всеобхватност, особено в сравнение с другите играчи (например, финансовите ресурси).

Налице е  интересен и симптоматичен феномен, свързан с изчерпването на потенциала на най-различни ресурси и "ресурсни ниши" в много широк спектър - както на количеството на ресурсите, така и на тяхното качество (конфигурация). На теория, той би трябвало да бъде последван или от по-нататъшно "затихване" и загуба на енергия - "дифузия на силата" и пилеене на ресурси ("стабилна деградация"), или от преминаване на системата към принципно ново качество. Последното е трудно за вярване, но не само че не бива да се изключва, но е и логично обосновано - на теория би следвало да очакваме именно подобно развитие.

Строго погледнато, на настоящия етап губи значението си такъв параметър като различните режими на динамиката на един или друг процес. Ако основният ("по-силният") вектор сочи в посока на деградация ("затихване") и изчерпване на потенциала, става все по-малко важно, дали процесът е постъпателен, стабилно деградиращ (т.е. усилва основния вектор), дали има цикличен характер или съдържа елементи на "динамичен хаос". По отношение на последния, много характерни за него черти притежава сегашната криза, свързана с пандемията от Covid-19, както и други "глобални" събития от по-ново време като терористичните нападения от 11 септември 2001 например. Във всички такива случаи този режим ще бъде, така или иначе, "заглушен" от въздействието на основния вектор. Изключение представлява ситуацията на преход на системата към принципно различно качество (виж по-долу), но в това отношение е невъзможно да прогнозираме достоверно по-нататъшното развитие на събитията.

"Налага се да тичаме максимално бързо, за да останем на място"

Големите и средните държави все по-често ща започнат да усещат границите на собственото си влияние и възможности. Ще припомня, че те постигнаха обективните предели на развитието си именно в рамките на съществуващата конфигурация от играчи, групи, алианси, блокове, мрежи и контакти. Съществуващата в момента конфигурация бележи достигането на един логичен предел - тя сякаш е "опряла в стената" и ще си остане така, без възможност за прегрупиране. Което означава, че "вече не може да има друга конфигурация".

Тоест, в условията, когато съществуващата световна система е достигната логичния предел на своя потенциал както по отношение на мощта/силата, така и на конфигурацията, до своя логичен предел са достигнали и всички основни проекти, формиращи международната сфера. По-нататъшното развитие, ако е възможно, ще се осъществява само в рамките на една принципно различна система.

Интеграционният проект, в лицето на ЕС, се изчерпа. Той няма как да стане "по-оптимизиран", "усъвършенстван" и "ефективен" - за това говори както неспособността да бъдат създадени общи въоръжени сили на Съюза, така и серията от почти непрекъснати кризи, включително социалните протести, възхода на популистките движения, миграционните кризи, Brexit и т.н., в чиято симптоматичност никой не се съмнява. Ключов "момента на истината" по отношение на значението на интеграционния потенциал и "европейската солидарност” стана поведението на страните членки на ЕС в условията на пандемията от Covid-19. Всичко това показва, че "най-успешният интеграционен проект в историята" също е достигнал предела на своите възможности, отвъд който вече "няма как да продължи да се развива". Той не разполага с резерв (организационно-бюрократичен, институционален, морално-идеологически и дори финансов) за преминаване на качествено ново равнище. Тоест, отново наблюдаваме динамиката на пясъчната купчина, която - независимо от количеството добавяни "отгоре" ресурси, ще продължи неумолимо да се свлича.

Европейският проект е достигнал "тавана" си едновременно по две направления - като "европейска идея" и като идея за интеграционен проект в глобален мащаб. Вече никъде другаде в света не се предвижда създаването на подобно обединение, а дори и да бъдат предприети такива опити, този проект никога няма да постигне по-високо ниво (т.е. няма да е по-успешен, ефективен и т.н.) от това на ЕС. Европейският проект е уникален поради наличието на редица исторически неповторими и необратими условия. Въпреки редовно предприеманите опити (БРИКС, ШОС, Unasur, Mercosur и др.), той няма да има аналози.

Китай е особен случай, но дори и той илюстрира общата тенденция. Китайският икономически растеж демонстрира едно доста симптомитачно забавяне, достигайки своето "плато". Което поставя въпроса, дали това е съдбата на "всеки" икономически растеж на държавите от подобно равнище, без оглед на другите, потенциално негативни за него фактори и без да отчитаме въздействието на "силите на триене"? По-важното е, че Китай не е способен да се превърне в ядро или "полюс", формирайки около себе си своеобразен блок, т.е. мобилизирайки своите "съмишленици" и потенциални съюзници (включително в отсъствието на мобилизационен дискурс).

Моделът на "догонващо развитие" (по отношение на глобалния лидер в лицето на САЩ), в чиято основа е опората на "комплиментарността" и симбиозният модел на икономически растеж, е достигнал своя предел и се е изчерпал. Става дума за същия онзи модел на взаимна обвързаност и търговска взаимозависимост, която - както знаем - даде основание през 90-те години на миналия век да се говори с оптимизъм за "глобализацията" и да се превърне в неин символ. Това, което може да се случи с нея занапред, е или да бъде рестартирана (макар да не е ясно, на какви основания и с какви резултати, както и дали това няма да доведе до достигане на същия логичен предел, само че по-бързо), или необратимо ще се усили тенденцията към по-нататъщно "разделение" и разминаване с икономиката на САЩ, което изглежда по-вероятно. В това отношение, както и по другите ключови направления, нишата на Китай ще бъде тотално ограничавана от глобалната мощ и влияние на САЩ.

Съществуващата все още неизследвана и потенциално ресурсна ниша за Китай (в която страната разполага с резерв на влияние, чиято дълбочина и потенциал засега са неясни) е ролята му в Африка и другите държави от Глобалния Юг. Все още не може да се каже, как китайците "ще изиграят тази карта" - всичко зависи от това, какво ще предприеме Китай занапред и каква стратегия ще избере. И, в частност, доколко ще бъде склонен и готов за антагонизма с досторошния едноличен силов полюс - САЩ, които най-вероятно ще защитават статуквото по това напраление с всички возможни сили.

Държавите от Южна, Източна и Югоизточна Азия са прекалено разнородни за да бъдат сведени под един знаменател. Но въпреки несекващите опити за формиране на различни "блокове", алианси или формати (като Индо-Тихоокеанския регион, обединяващ Индия, Япония, Австралия и САЩ), нито взети заедно, нито поотделно те могат да действат като самостоятелен глобален играч, още по-малко пък, да претендират за ролята на "полюс", обединяващ около себе си нещо като блок. Тоест и тук е достигнат определен предел на "мощта", в резултат от което играчите не могат нито да се придвижват напред, нито разполагат с резерв за преминаване на качествено ново равнище и създаване на нови, реално променящи силовия баланс, конфигурации. Въпросните страни вечно ще си останат "същите", т.е. приблизително във вида, в който съществуват в момента. Като най-вероятни по отношение на тяхната политика се очертават хроничните колебания между положението на близък съюзник на САЩ и усилване на курса към "автономия", който някои разглеждат като един от сценариите за развитие на световния ред [5]. Конкретната позиция, която те ще заемат в един или друг момент, няма да играе критично важна роля и да оказва принципно влияние върху разположението на световните сили.

Латинска Америка също ще си остане на нивото, на което е в момента и в рамките на съществуващата конфигурация, освен ако не влезе в режим на "стабилна деградация". Бразилия, която е най-очевидния претендент за ролята на регионален силов център и потенциален противовес на САЩ, няма да може да се изяви в нея. Най-големите бразилски компании, в частност, могат да се ориентират към по-нататъшно сливане с американските ТНК (пример за това е сливането на Embraer и Boeing). САЩ ще запазят контрола си над политическите и икономически процеси в региона. По отношение на регионалните блокове, Unasur (заменил Mercosur) притежава доста размита субектност и не изглежда перспективна инициатива. В неговите рамки, продължават да функционират предишни интеграционни формати (Mercosur, Андската общност), които - на свой ред - не можеха и не могат да претендират да бъдат сериозна алтернатива. Т.нар. "Боливарианска алтернатива" пък не получи продължение след смъртта на венецуелския президент Уго Чавес и прекрати съществуването си.

В Близкия Изток съществува голяма вероятност за запазване на големия конфликтен потенциал, слабата държавност и други ключови особености, характеризиращи много държави от региона. Възможно е (поне това се случва в момента) по-нататъшната трансформация на региона в арена на борба между великите държави (и все по-активните регионални сили), т.е. разширяването на "Голямата шахматна дъска" от планините на Хиндукуш до пустините на Судан и тропическите гори на Централна Африка. Много е вероятно той да се сдобие са статута на вечна "дъга на нестабилност".

Несъмнено интересен и заслужаващ специално внимание е случаят със САЩ. Като само един пример, ще посоча отношенията им с Русия. В доклада на RAND, озаглавен "Изтощаване на Русия: конкурентната борба от позиция на силата", се лансира тезата, че Голямата стратегия на Америка спрямо Русия следва да се гради на изтощаването или "свръхнапрягането" (overextending) на руските ресурси, най-вече чрез ограничаване на износа на енергоносители и конкуренцията на алтернативните горива, ограничаване на геополитическото влияние на Москва (най-вече в постсъветското пространство), "информационни операции" и увеличаване на стратегическите и други видове въоръжения в сферите, където Русия може да бъде принудена да се ангажира със скъпоструваща ответна конкуренция.

Интересно и симптоматично е, че почти по всички тези направления играчите на практика "не влизат в съприкосновение". На геополитическото направление - предимствата, свързани с географското положение, приятелското отношение на населението и общото съотношение на силите в съответните региони, създават ситуация, в която опитите на САЩ съществено да отслабят влиянието на Русия са изключително рисковани и скъпи, а рисковете многократно надвишават ползата. При това Русия би могла да постигне сериозни предимства с минимални разходи (Кавказ, Централна Азия, Сирия). Във военно-стратегическата сфера Русия не се стреми към паритет със САЩ, разполага с предимство и превъзходство в актуалните за нея видове въоръжения, а ескалацията на надпреварата в сферата на ядрените оръжия, в крайна сметка, ще се окаже за САЩ колкото скъпо, толкова и рисковано мероприятие [6]. По отношение на информационно-идеологическия фронт, авторите на доклада на RAND дават отчайващо наивни препоръки за идеологическата дестабилизация на режима в Кремъл и финансиране на руската опозиция. Посочва се, че макар информационните операции да притежават "известен потенциал", влиянието им е изключително ограничено, а стартирането на нова идеологическа студена война може да вкара Запада в изключително рискована и потенциално необратима надпревара в "идеологическите въоръжения", победата в която е много съмнителна.

С изключение на икономиката, сферите на действия и интереси на двете държави, на практика, "не влизат в съприкосновение". Сферата, в която те могат "да говорят помежду си" (още повече пък, да се чуват една друга), е изключително малка и стремително се свива, като шагренова кожа. Сферите, където интересите се пресичат и, съответно, едната страна би могла активно на вреди на другата, са много малко. Тоест, и тук се вижда, че двамата играчи (и, в частност, САЩ) се сблъскват, при това много бързо, с пределите на собственото си влияние. В доклада на RAND се съдържа неочакваното, но реалистично признание, че по повечето измерения на своята руска политика САЩ не са в състояние активно да блокират Русия, независимо от усилията си.

Ако разглеждаме този анализ на американските експерти като своеобразен модел, т.е. вариант на Голямата стратегия по отношение ан Русия "за всички времена", т.е. без оглед на личността на конкретния президент на САЩ, смайваща изглежда не толкова пълната и пасивност и консервативност, като стратегия (залагаща на консервирането на статуквото), колкото именно тази "неизменност" и "вечност" на нейните основни параметри. Става дума за една достатъчно изчерпателно очертана конфигурация. Тази ниша е изчерпана, а границите и са твърдо фиксирани (без значение, кой ще бъде президент на САЩ, никакво "презареждане" на отношенията на нова основа, няма да отмени тази "вечна формула за сдържането на Русия").  Поразително е и това, колко бързо и двете страни се сблъскват с границите на своето влияние в тази сфера.

По аналогичен начин и по аналогична схема могат да бъда очертани и границите на американското влияние по отношение на Китай (с тази разлика, че броят на измеренията ще е по-голям, а - вероятно - формата на ограниченията ще е по-сложна). Параметрите, в които двете държави ще се сблъскват с границите на своите възможности, ще бъдат горе долу същите.

От друга страна, по отношение на Русия, остава в сила такъв фактор, като икономическата и слабост (американците разчитат, че дори "без да правят нищо", руската икономика ще продължи да се свива под въздействия на негативната вътрешна динамика). Тоест, ако руската икономика не излезе на качествено ново равнище и продължи да губи енергия, тя е обречена този опасен процес да продължи и САЩ откровено залагат, че при подобно развитие дори няма да им се наложи да се намесват активно. Което е пример, че Русия също се сблъсква с пределите на своите възможности [7].

Очертаните по-горе параметри на действията и техните граници илюстрират глобалното изчерпване на ресурсните ниши на основните играчи, както и фактът, че колкото и (еднотипни) ресурси те да добавят "отгоре", това няма да промени нито съществуващата конфигурация на нишите, нито резултатите от техните действия. В момента виждаме, че световната система е достигнала определено "пиково състояние" или състояние на хомеостаза (т.е. гъвкав, макар и нестабилен динамичен "баланс") и не може да се изкачи на ново ниво. "Пиковото състояние" предполага постигането на прагово критично равнище, когато всичко, което се добавя "отгоре", ще се свлича встрани и надолу и системата ще си остане на нивото на вече достигнатия пик, или пък бързо ще се връща към него.

Като възможна препратка в случая можем да използваме концептите на ранната екологична наука, която от началото на ХХ век еволюционира паралелно със социологията и икономиката, и понятието за (социална) "екосистема" [8]. Смята се, че в рамките на последната "невидимата ръка" на социобиологичните процеси (общността в "пиково състояние") гарантира способността на системата редовно да се връща в равновесно положение след сътресенията. Това се позиционира като вградена "защита" на системата от сътресения и гарантиране способността и максимално бързо да възстановява равновесието си, ако бъде подложена на такива.

На теория, системата би могла да се намира в подобно състояние дълго и по принцип логично неограничено от  нищо време. Използвайки терминологията на теорията на сложните системи, това може да бъде описано с помощта на концепцията за "стресоустойчивостта", т.е. способността, или неспособността, на системата да се съхрани като такава при преминаването си в ново качество). Колко крехка и уязвима е тази конструкция и доколко "проницаеми" са границите на хомеостазата (ресурсните ниши в съществуващата конфигурация, да не говорим за потенциала за преминаване към качествено ново състояние, без съществена реконфигурация) пред  лицето на различните кризи, показва и продължаващата криза, породена от пандемията от Covid-19, Тя ясно очертава границите на съществуващите в момента ниши и крайно ограничените възможности за влияние върху събитията извън техните рамки, включително от страна на най-силните играчи (да не говорим за по-слабите).

Изчерпването на съществуващите ниши в съществуващата конфигурация обяснява и други, често срещани явления, формиращи общото усещане за "кризисност", характеризиращо съвременния Zeitgeist.

Сред тях са такива симптоматични феномени, като изброените по-долу (в произволен ред):

- реторичната "изтънченост" и кризата на наративите в световната политика (изчерпване на наративите "за своите", в които вече не могат да бъдат открити нови смислови измерения, и тяхната пълна безмисленост "за чуждите");

- безсилието на "стратегическото планиране" (например, в традицията на американското военно и външнополитическо планиране, както и на т.нар. "Голяма стратегия" на САЩ) [9];

- "неравенство на усилията" - феномен, при който полагайки едни и същи усилия, играчите вече не могат да постигнат предишните резултати или дори постигат обратен резултат (ефект на "плуването срещу течението");

- предполагаемата "криза на едполюсния свят" - феномен, при който либералният световен ред от 90-те година на ХХ век и негово съвременно състояние, "не са едно и също";

- дилемите и перипетиите, свързани с мултиполярността (дебатите за нейното наличие и необходимост и т.н.), което работеше като концепт за желаното устройство на света през 80-те години на миналия век и по-късно, но днес вече не работи и поражда стагнация;

- лесното свличане към бързо ескалиращ и непредсказуем "динамичен хаос" (във всеки момент и на всяко място можем да станем свидетели на свличане на купчината пясък), състояние, в което "всички усещат, че нещата не вървят, както трябва" (макар че е трудно да се прогнозира, кое именно ще се свлече, а също кога и къде ще се случи това) [10].

Към това следва да добавим и парадоксалното състояние, при което, въпреки очакванията, усилията за консервиране на съществуващия ред не само не дават резултати, но и "още повече разклащат лодката". Плюс все по-често срещаната "дифузия на властта и силата" - т.е. нарастващия брой все по-малко значими играчи, на фона на ерозията на мощта на по-значимите, които все по-често се сблъскват с пределите на собственото си влияние. В последния случай се предполага невъзможността за консолидиране на света около един или няколко полюса, като единствени центрове на сила, и свеждането на "силовата политика" (power politics) към компетенциите на националните държави, в качеството им на единствени и централни играчи на световната политика. Този модел се измества от множество асиметрични и все по-често "разфокусирани" конструкции, играчи и формати с прогресивно намаляваща ефективност, което е неизбежен ефект от тлобалното въздействие на центробежния вектор и съпътстващото го раздробяване на мощта и силата. Тоест, "все повече играчи, могат да влияят върху хода на историята, но в много по-малка степен".

Нешо повече, както отбелязах по-горе, колкото повече големи играчи ще се стремят да укрепят и разширят границите на своята власт (сферите на влияние и собствените "ниши"), толкова повече усилията им ще се оказват не само безрезултатни, както е днес, но и ще водят до влошаване на ситуацията и "разклашане на лодката". И всеки път това ще повишава вероятността от свличане към режим на "стабилна деградация" или дори на "динамичен хаос".

С практическа цел (например за да добием представа за различните варианти на динамиката на бъдещия световен ред и възможните сценарии), въз основа на казаното по-горе, можем да предположим следното. Там, където един или друг играч се сблъсква с пределите на собственото си влияние и възможности, възникват контурите на съответната ресурсна ниша. Конфигурациите на съществуващата система ("топологиите") могат да се приемат с голяма доза вероятност за неизменни в средносрочна, а може би и в дългосрочна перспектива. Но макар че промените са малко вероятни, те не бива да се изключват и тогава вероятността на катастрофалния сценарий значително нараства.

Колкото и допълнителни ресурси да отделят играчите по вече съществуващите направления, това ще бъде само линеен ръст, който не води до трансформация на системата и преминаването и в ново качество. В най-добрия случай това няма да промени ситуацията, а в най-лошия - значително ще я влоши и ще се окаже контрапродуктивно. Като това може да се отнася например за опитите за консервиране на съществуващия в момента "либерален" световен ред, в неговия еднополюсен формат.

Осъзнаването на всичко това дава представа за общите макропараметри на световния ред, в чиито рамки ще се реализират едни или други сценарии, и показва техните вътрешни ограничения. То би ни помогнало да си създадем по-точна представа и за съответните сценарии. А също и за рамките, в които ще бъде ограничено развитието на ситуацията, за параметрите на един или друг сценарий, както и за онези граници, отвъд които той най-вероятно не би мотъл да излезе.

Параметри и променливи

Основната и, на практика, единствената "системна" променлива, задаваща общите параметри на бъдещия световен ред, е готовността и/или желанието на САЩ да се нагърбят с (политическото) лидерство начело на "еднополюсния" свят. В този случай, решенията и позициите на другите участници в международната система, включително играчите-полюси (ЕС, Япония, Индия и т.н., в това число и Русия) са вторични и не променят нещата.

Тоест, в основата е въпросът, доколко Вашингтон ще се стреми да разшири влиянието си там, където обективно се сблъсква и ще се сблъсква с пределите на собствените си възможности. И, в частност, при реализацията на "глобалните" лидерски проекти в стила на Барак Обама, разполагащи с достатъчно сериозна нормативно-ценностна подкрепа. Сред тях са: военно-политическото лидерство и "насъскването" на оглавявания от американците блок най-вече срещу Русия, формирането на големи търговско-икономически алианси в Европа и Азия, "прокарването на демокрацията", намесата във всевъзможни конфликти в глобален мащаб и в отделни региони (Близкия Изток, постсъветското пространство и т.н.), влизайки в очевидно неизбежни сблъсъци с Русия и Китай, нарастващо антагонизиране на Китай, особено в икономическата сфера (от "търговски войни" до глобално технико-икономическо съперничество) и вероятна милитаризация на "китайската заплаха". Както показах по-горе обаче, по тези и други съпътстваши ги направления, САЩ вече са достигнали "обективните" граници на своята ресурсна ниша и се сблъскват с пределите на собствените си възможности както в ценностно-реторичен, така и във всякакъв друг мобилизационен план.

На теория, подобни усилия от страна на Вашингтон са възможни, но в момента те са в „затихващата” фаза на цикъла (т.е. в режим на „стабилна деградация”), включително и заради техния идеологически компонент, свързан с морално-ценностното измерение на американското лидерство, което е сред ключовите основания на идеологията на „либералния световен ред”. Предвид резултатите от управлението на Обама, възниква въпросът, дали наследството на управлението на Тръмп ще се окаже „необратимо”, или ще може сравнително лесно да бъде маргинализирано, в резултат от което да станем свидетели на появата на „втори Обама”, именно що се отнася до претенциите за глобално американско лидерство? С други думи, дали „моментът на Обама” е безвъзвратно отминал, или е възможно „второто пришествие на американските ценности 2.0” [11]?

При това следва да се има предвид, че ресурсните ниши са качествено изчерпани за всички играчи на световната сцена, включително най-силните и, в частност, за САЩ – най-очевидният кандидат за ролята на „единствен” полюс. Позицията им е единствената променлива, спрямо която ще се изграждат по-нататъшните сценарии за световния ред. Китай например, не подхожда за тази роля (и, съответно, именно в това русло следва да се разглеждат дискусиите за „новата биполярност”) [12], предвид дилемата за „първите двама” (дилемата за запазването на съществуващия глобален силов баланс, т.е. на „американското превъзходство” и вписването в него на нарастващата мощ на Китай, при положение, че САЩ са заинтересовани да запазят позициите си на върха на глобалната йерархия, независимо от разположението на силите в света) [13].

Eдинствената променлива, спрямо която ще се обозначават всички бъдещи сценарии за световния ред, е ролята и положението на САЩ като хипотетичен световен „лидер”, като въпросът е само, дали те ще поискат да се нагърбят с тази роля. В по-нататъшното развитие е програмирано постоянното „сриване” на световния силов баланс върху самия себе си (от наличието на „първи” и абсолютен лидер, в лицето на САЩ, на върха на глобалната йерархия, до превръщането им в „само един от няколкото полюса”) и осцилацията около това, като своеобразен „планински хребет”. Това съответства на достигането на „върха” на глобалната архитектура на силите – т.е. върха на „пясъчната купчина, над който тя вече не може да расте и към който е програмирана да се завръща. Съответно, глобалното разположение на силите ще варира периодично от „еднополюсния свят”, във версията на Барак Обама (или със същите претенции), до свличане към ситуация на липса на лидерство (ако приемем, че светът не е и не може да бъде наистина „многополюсен”).

Второто пришествие на „американските ценностти 2.0” не изглежда вероятно (в средносрочна и дългосрочна перспектива), освен ако не бъде улеснено от някакви глобални заплахи за цялото човечество (като пандемията) или от крайната антагонизация на Китай и милитаризацията на „китайската заплаха”. В последния случай Пекнн би трябвало да се позиционира като значителна (реална или мнима) заплаха и да се възприема по този начин от голямата част, ако не и от всички членове на международната общност.

Без значение, какъв ще е отговорът на въпроса относно възможността за глобално американско лидерство в стил Обама, следва да имаме предвид, че в момента САЩ достигнаха границите на своята ресурсна мощ. Единственият глобален играч, който ощ не е достигнал своя предел и, вероятно, разполага със значителен потенциал в своите ресурсни ниши, е Китай. Всичко ще зависи от следващия „глобален ход”, който ще направят китайците. С изключение на опцията за открито глобално противопоставяне със САЩ, вариантите са два: затваряне „вътре в себе си” в полза на разширяващия се вътрешен пазар, чието усвояване тепърва предстои, или по-нататъшно разширяване на експанзията в държавите от т.нар. „Голям Китай” и световните „слабини” на глобалната пориферия (Африка, Латинска Америка), или пък и едното, и другото. Изследването на тази ресурсна ниша тепърва предстои и от това, в каква посока ще се развие ситуацията, до голяма степен ще зависи и траекторията на по-нататъшните събития, както и конфигурацията на световния ред, изграждащ се върху този фундамент.

Прогнозирането на конкретното развитие на събитията очевидно е невъзможно, но при всяко разположение на силите и моделиране на сценариите може да бъде очертан техния „по-силен вектор”. Предвид изчерпването на ресурсните ниши на ключовит глобални играчи [14], и най-вече на САЩ, можем да очакваме, че в рамките на цялото международно пространство вскторът на глобалното развитие на основните играчи с течение на времето все по-ясно ще се обръща навътре. Което означава, че всички те (може би с изключение на САЩ, ако възобновят опитите си да поемат „глобалното лидерство”) ще концентрират вниманието си най-вече навътре и ще се ангажират с усиленото усвояване, par excellence, на разнообразните си вътрешни ресурси и възможности (включително дискурсивни и „мобилизационни”). Предстои да наблюдаваме своеобразно възвратно движение на анти- или постглобализацията, т.е. обръщане на вектора на глобализацията от 90-те години на ХХ век на 180 градуса.

Всички други възможни сценарии за бъдещия световен ред ще се базират на споменатата по-горе и свързана със САЩ „системна” променлива и ще се развиват в рамките на коридора от параметри и опции, зададени от тази променлива и нейните вариации.

Съществуват ли все още продуктивни ниши?

В заключение, следва да се запитаме, кои ресурсни ниши (направления, „теми” и параметри на глобалната политика) се отнасят към вече изчерпаните и кои остават недостатъчно изследвани, разполагат с потенциал и могат да се асоциират с бъдещето?

Сред вече изчерпаните ниши, са най-вече „материалните” ресурси и, в частност, суровините и борбата за тях във всичките и форми. Макар че руската „въглеводородна” икономика например, продължава да е актуална („светът още дълго време ще продължи да бъде въглеводороден”) и нейната битка с шистовия петрол и газ тепърва може да стане арена на ожесточески схватки. В същото време обаче, векторът на развитие, свързан с тази ниша, е обърнат по-скоро назад, отколкото напред.

В по-широк смисъл, това се отнася до всичко, върху което досега се крепяха основите на материалното благосъстояние и икономическия растеж и се определяха способите за генериране на капитали от най-развитите индустриални държави [15]. В основата им са моделите за промишлен растеж и развитие. Този процес, стартирал преди 70 години или по-рано, в зависимост от конкретната страна, сега очевидно е достигнал логичния си предел и се е изчерпал [16]. Към това следва да прибавим „силовото измерение на световната политика, т.е. „материалната” кинетична военна мощ. Това вероятно е следствие от споменатата по-горе „дифузия на властта”. Макар че това направление на действията на ключовите играчи (или заплахата от него) винаги е актуално и си остава едно от системните и решаващи, неговата специфична тежест, особено в сравнение и на фона на стремителната пролиферация на другите параметри (както измеренията на държавната „мощ”, така и новите измерения на самата военна сила), значително се променя, губи единственото си определящо значение и мутира пред очите ни. Първата лястовица на тази стремителна метаморфоза на девалвацията на значението и традиционните параметри на военната сила (и това, колко изненадващо „малко” може да постигне „кинетичната военна сила”) беше войната на САЩ в Ирак. Тя е сред ранните примери за това, как – по един парадоксален начин – свръхдържавата, която полага все повече усилия в тази посока, обратно пропорционално на тях, постига „все по-малко” (ефектът, когато интензифицирането на усилията „още повече разклаща лодката”, или когато „плуваш срещу течението”). Друг въпрос е, че тук са налице широки възможности за изследване на новите измерения на (военната) мощ, но това е тема за отделен анализ.

Тук следва да добавим и широко дискутираното и вероятно критично важно информационно измерение на борбата, конкуренцията и другите форми на противопоставяне и активност във виртуалното пространство – от схватката между държавите във виртуалното пространство до социалните мрежи като фактор за политическа мобилизация на „народните маси” [17]. То традиционно се смята за част от „света на бъдещето”, но резервът и специфичната тежест на това измерение (поне по начина, по който го интерпретират и използват на практика) очевидно са преувеличени [18] – от предполагаемото всемогъщество на „информационните операции” и „намесата в (американските) избори” (отразяващи страха на прозрачните и прекалено отворени демокрации от това, колко „много” може да се направи с толкова малко средства!), до ефектите от кибершпионажа и предполагаемата способност на социалните мрежи да провокират „цветни революция” [от което се опасяват авторитарните и квазиавторитарни общества [19].]

Според мен, сред качествено новите ниши, разполагащи с неизследван и вероятно много сериозен потенциал (т.е. реално ориентирани към бъдещето) са технологиите за обработка на данни, квантовите изчисления, 3D-печатът, технологиите за машинно обучение и изкуственият интелект (предвид огромния им потенциал във военната сфера, който е неразривно свързан с използването им за комерсиални цели, те се превръщат в основата на новите воено-технически комплекси и инфраструктури на бъдещето). С такъв потенциал вероятно разполага и „зелената” ниша – проблемите на околната среда, като инструмент за „политическо” действие и техните политико-икономичеси импликации са в състояние да променят формите на производството, потреблението и цялото материално устройство на „златния милиард” и на останалата част от човечеството. Всичко това са потенциално перспективни ресурсни ниши, чиито контури, сила и конфигурации почти не могат да бъдат прогнозирани и не се поддават на оценка. По-нататъшното развитие на тези сфери ще бъде напълно „нелинейно” и непредсказуемо.
Какво предстои по отношение на изчерпването на ресурсните ниши? Предвид факта, че в сегашния си вид системата вече е достигнала своя „връх”, съществува теоретична възможност тя да премине към качествено ново състояние. Според канадския еколог и икономист Крауфърд Холинг, са възможни два варианта на такъв преход – отклоняване на системата от критичното прагово значение с цел да бъде тласната към алтернативен атрактор и така да премине към ново състояне, или максимално да бъде разширена зоната на стабилност около съществуващия атрактор, като залог за успешния преход към ново състояние. Само времето ще покаже, доколко те са приложими и вероятни в сегашната ситуация. Впрочем, съществуват и други варианти за качествена трансформация на системата, но това вече е по-различна тема. Що се отнася до тези нови състояния (както и до способите и вероятността за преминаване към тях), по отношение на тях е налице пълна непредсказуемост и неяснота. Потенциалите конфигурации на системата са очертани (но само примерно) от нейните точки на инфлексия. За такава точка (т.е. като такова „прагово значение”, оттласквайки се от което системата на теория би могла да премине към ново качество) можем да приемем сегашната пандемия от Covid-19, притежаваща много характеристики, а също потенциала на точка-атрактор, отвъд която следва преминаване към друго качество. Въпросът за това, дали подобно нещо ще се случи сега, остава открит.

И така, можем да констатираме, че глобалната система е достигнала определено състояние, което би могло условно да се нарече „хомеостаза” и което вероятно ше се запази много продължително време. В тази връзка възниква въпросът, към каква линия на поведение следва да се придържа Русия, предвид описаните по-горе параметри, очертаващи различни сценарии за развитие на световния ред. 

В основата на всеки сценарий за развитие на събитията е заложено допускането, че основните ресурси ниши са се изчерпали и усилията на великите и големите държави за усвояването им са достигнали своя предел [20]. Далеч не всички от тях обаче, особено сред великите сили, осъзнават това и продължават да действат (понякога поради незнание, друг път по принуда, заради наложилите се стереотипи или поради неспособност да намерят алтернатива), „сякаш разполагат с неограничен потенциал от сили и ресурси (при това именно в наличната конфигурация)”, т.е. както досега.

Това има както лоши, така и добри последици. Сред първите (колкото и да е странно) е, че подобна ситуация, по един парадоксален начин, „изравнява всички”, осигурявайки им приблизително равни условия в наличното игрово поле, или пък максимално се доближава до това (и, вероятно, е програмирана да го прави и занапред). Сред негативните моменти (което е по-очевидно) е ограничеността на ресурсите на Русия и другите ограничения пред нея, в сравнение с останалите играчи.

За Русия това може да означава, че в подобна ситуация (на определено ниво) и при „равни условия” в наличното игрово поле, тя има възможност да открива и максимално интензивно да проучва нови ниши, проверявайки тяхната конфигурация и потенциал. Още от съветските времена, руската система (когнитивно, институционално и ресурсно) е програмирана и подготвена именно за осъществяването на подобни евристични операции. Това предполага такива действия, като разширяване, тестиране и – където и възможно – „разклащане” на съществуващата система с цел откриване на евентуални нови свободни ниши, за чието съществуване останалите играчи може дори да не подозират. В това отношение Русия разполага с пространство за маневриране, при това то може да се окаже доста голямо. А задачата и е редовно да го разширява и активно да го проучва, изхождайки от предпоставката, че сегашната конфигурация не е обречена на вечно съществуване и не е безалтернативна, а напротив – тя е крайна и вече се е изчерпала или е близо до това.

При това предстои да бъде проучено „всичко”, т.е. цялата сфера на наличното и онтологично възможното; да бъдат открити нови ниши, да се използват открити и перспективни ходове и да се изяснят „посоките на най-малка съпротива” и разкриващите се при това възможности. Положителните импликации от създалата се ситуация могат да бъдат два вида На първо място, съществуващата система и нейната конфигурация (топология) изравнява „полето” за играчите в наличните условия, включително по отношение на ресурсите (там, където са налице едни или други форми на превъзходство, особено що се отнася до ресурсите, последните ще се изразходват линейно и „нахалост”, поне донякъде). На второ място, това изравнява шансовете на играчите по отношение на все още неизвестните и/или непроучени ресурсни ниши (ИКТ, изкуствения интелект), където отделните интуции и научният пробив имат съпоставима специфична тежест и могат да изравнят онзи, който извърши такъв пробив, с по-силните играчи [21], при това с цената на много по-малък разход на усилия. Това представлява ново и потенциално продуктивно поле за по-нататъшни изследвания.

Бележки:

1.Предложената от Робърт Кеохайн и Джоузеф Най концепция, описваща дифузията на властта от националните държави към транснационалните и другите недържавни играчи в условията на икономическа или друга взаимна зависимост и нарастваща сложност на взаимодействието между тях, в чиито рамки държавите вече не могат да контролират и определят резултатите от това взаимодействие. Тази концепция се развива от Най в руслото на дифузията на властта от държавите към недържавните играчи, например по отношеие на киберпространството. От гледна точка на нарастващата множественост и „сложност”, Хърбърт Маул говори за глобална „трансмутация на властта” и нарастващата асиметричност на разпределението на силите в международните процеси. Според мен, паралелно с „експоненциалното усложняване” на съвременния свят и задълбочаването на кризата на либералния еднополюсен модел, въпреки очакванията, ставаме свидетели не на линеен „преход” на властта от едни силови центрове към други, а по-скоро на нейното раздробяване и съпътстващо го разпространенение на хаоса и неуправляемостта.

2.В статия на проф. Иван Тимофеев за различните сценарии относно бъдещия световен ред се посочва, в частност, че различната динамика на международните процеси може да променя свойствата им, включително превръщайки ги в противоположни – „това, което вършеше добра работа преди 20 години днес може да генерира стагнация и нестабилност”, „смисълът на нелинейността е, че полагайки еднакви усилия в различни периоди от време, можем да постигнем принципно различни резултати: на пръв поглед изглежда, че „нещата са както преди, но резултатите вече не са същите”.

3.Сред многобройните примери, виж например: Christopher Layne, ‘The US–Chinese Power Shift and the End of the Pax Americana’, in: International Affairs, 2018. Vol. 94 (1): 89-111. John J.Mearsheimer, ‘The Rise and the Fall of the Liberal International Order’. Paper Prepared for Presentation at Notre Dame International Security Center, 2018. G. John Ikenberry, ‘The End of Liberal International order?’, in: International Affairs, 2018. Vol. 94 (1): 7-23. Constance Duncombe, Tim Dunne, ‘After Liberal World Order’, in: International Affairs, 2018. Vol. 94 (1): 25-42. .Эллисон, «Миф о либеральном порядке», «Россия в глобальной политике», 2018. М.Кофман, «Время экспериментов: соперничество великих держав в XXI веке», «Россия в глобальной политике», 2018.

4.Изводи от изследване на МIT, представени в Нобеловата лекция на Фридрих фон Хайек. В хода на изследването се моделира динамиката на измененията на такива променливи, като численост на населението, темпове на промишлено производство, производство на храни, замърсяване на околната среда и др. Основният извод е, че предвид темповете на изчерпване на природните ресурси, необходими за поддържане на сегашния растеж на индустриалните икономики, по-нататъшното продължаване на икономическия растеж в най-развитите държави съвсем не е очевидно. Лансира се предположение, че моделирайки темповете на икономически растеж, теоретично, може да се достигне такава степен на „екологична и икономическа стабилност”, която да се окаже устойчива в дългосрочна перспектива.

5.И. Тимофеев, Op.cit.

6.„Русия не се стреми към паритет със САЩ в целия спектър на военната мощ и по-нататъшния напредък на Вашингтон в сферите, в които американците и днес имат превъзходство, може да породи само ограничени ответни мерки от руска страна. Но, ако руснаците се опитат да постигнат баланс със САЩ в сферата на стратегическото ядрено оръжие, „стартирането на подобна оръжейна надпревара ще бъде най-рискованата стъпка, нещо повече, разширяването на възможностите на американскаат балистична ракетна отбрана може да струва на САЩ много по-скъпо, отколкото руските ответни мерки, свеждащи се до увеличаване броя на ракетите и бойните глави”. „Разполагането на допълнителни сухопътни сили в Европа може да бъде необходимо за целите на сдържането, но тук разходите на САЩ вероятно ще надхвърлят аналогичните разходи на Русия, а разполагането на войски в близост до руските граници ще провокира напрежение и разногласия сред членовете на НАТО и, вероятно, ще провокира аналогични действия на руснаците в други региони” Ibid.

7.Интересни, но, вероятно, само асоциативни парафрази на това „изчерпване на нишите” са (вътрешно)политическите процеси в постсъветското пространство, свързани със смяната на управляващите елити, включително висшето ръководство (Казахстан, Украйна, Беларус). Те ознаменуват окончателното завършване на „дългите цикли”, чието начало можем да открием в съветската ера и са симптом за изчерпването на съответните ресурсни ниши и траектории на развитие и (теоретично) назрялата необходимост от преход към ново качество.

8.Отправка към теориите, поставили основите на екологията като наука, развити през 1900-1930-те години, паралелно със социологията и, впоследствие, икономиката. По-подробно, виж Chris Zebrowski, The Value of Resilience: Securing Life in the Twenty-first Century, (London: Routledge, 2017).

9.Става дума за дългосрочно планиране в рамките на военно-стратегическите документи с хоризонт 10, 20 или 30 години. При това самото наличие на ориентирано към бъдещето „планиране”, моделиране и отработване на кризисни сценарии въобще не означава наличието на „стратегия” и способност за стратегическо мислене. По-често, обратното, подобно мислене върви ръка за ръка с неподготвеността и хроничната неспособност за адаптация в условията на реални кризи (неподготвеност за „онези конкретни” кризи и операции с използване на въоръжени сили, с които се сблъскваме на практика, в противоположност на онова, което е описано в „националните стратегии”). Относно обсъждането и анализа на тази проблематика, виж: ‘Strategy and Contingency’ in: Hew Strachan, The Direction of War: Contemporary Strategy In Historical Perspective, Cambridge: Cambridge University Press, 2014.

10.И.Тимофеев, Op.cit.

11.Отговорът на този въпрос предполага да се отговори и на редица подвъпроси. Доколко САЩ ще могат (ще мобилизират достатъчна енергия) и ще поискат да стартират подобен „еднополюсен” проект (още веднъж) и, с какъв обединяващ потенциал ще разполага той по отношение на мнозинството от онези, към които е адресиран? Колко енергия ще бъде изразходвана напразно, предвид факта, че този проект бива стартиран повторно? Какъв ще бъде приносът на Вашингтон, именно по отношение на глобалното лидерство и, доколко това ще се окаже привлекателно, убедително и легитимно за абсолютното мнозинство от международни играчи, с изключените на „тежката категория” (Русия, Китай)? Колко играчи (реално определящи „лицето” и структурата на световния ред) ще тръгнат след американците? От това ще зависи структурата и облика на глобалното управление, като минимум, през следващото десетиление.

12.Макар да са налице много признаци, че Китай претендира за ролята на втори полюс и е заинтересован от изграждането на „нова двуполюсна” архитектура на световния ред, изглежда, че по редица ключови параметри той не може да претендира за ролята на отделен полюс, съпоставим със САЩ. Причините за това имат структурен характер. Те са три: липсата в международната система на структурна симетрия и, съответно, стабилност, съпоставима със студената война (в частност, отсътства непримиримо идеологическо противопоставяне); икономическата взаимозависимост и растежът на Китай за сметка на комплиментарните отношения с „първата икономика” (засега е трудно да си представим неговата „икономическа изолация”); липсата на обединяващ и мобилизиращ наратив за китайските привърженици, съпоставим с американския. На практика, Китай е принуден да се интегрира във вече съществуващия ред при неговите условия и, ако не предложи убедителни алтернативни правила на играта, ще трябва да играе по вече съществуващите (източник на структурна асиметрия). Способен ли е Китай да обедини около себе си алтернативен на доминиращия структуриран блок, включително икономически, къде и как ще бъдат очертани неговите граници – този въпрос остава открит. На сегашния етап способността на Пекин да формулира собствена „визия” – т.е. модел на лидерство, която да се превърне в реална алтернатива на блока около САЩ, т.е. да действа като структуриран и структуриращ (а не определящ се чрез симбиозата с америанската икономика) силов център и, мобилизирайки привърженицитси, да се ориентира към открито противопоставяне с „американския” блок, съвсем не е очевидна. Засега Китай не действа в тази роля, макар че на теория разполага с необходимия потенциал за това. Както посочих, много неща ще зависят от това, как той „ще разиграе тази карта” в държавите от глобалната периферия (дали ще се ориентира към открит „разрив” с глобалния хегемон и ще се опита последователно да формира контурите на собствената си ниша, които засега въобще не се очертават).

13.От гледната точка на САЩ, всички варианти за интегрирането на Китай в съществуващия световен ред, основаващ се на „американското превъзходство” – „съвместното” лидерство, механизми от типа на Г-2 и допускането, че Китай постепенно ще приеме водещата роля на САЩ в Азия и ще се превърне в „отговорен акционер” и т.н., ерозират вечната американска цел за поддържане на статуквото в международната политика. Възниква въпросът, доколко Китай ще бъде склонен да признае „водещата роля на САЩ в АТР”, в рамките на хипотетичната група Г-2. Тоест, от всяка гледна точка, единствената алтернатива за Вашингтон е целенасоченото и проактивно балансиране на китайския възход като начин едновременно „да бъде защитена сигурността на САЩ и съюзниците им” и САЩ да запазят положението си на върха на глобалната йерархия.

14.Китай се намира в двойнствено положение. От една страна, както посочих, той разполага с потенциал да формулира алтернативен модел на лидерство и да създаде собствена политическа и икономическа система в световните дела, включително в държавите от глобалната периферия. В този смисъл е налице значителна ниша, която при това въобще не е проучена. В същото време остава отворен въпросът, дали Китаа може да продължи икономическия си растеж извън модела, основан на „комплиментарносстта” с водещите западни икономики. Ще може ли да направи в тази посока нещо качествено ново, отвъд рамките на тази ниша? И, ако не може, значи също е достигнал пределите на своя растеж и границите на собствената си ниша, тъй като този модел, в познатия ни днес вид, очевидно се е изчерпал. Дори по-нататъшното (линейно) продължение на растежа и развитието, например териториалната експанзия в Глобалния Юг, няма да означава, че Китай излиза изън границите на съществуващата ниша. Много неща сочат, че в Китай тези траници вече са достигнати.

15.Сред ключовите фактори са: икономическият растеж и развитието par excellence за сметка на промишленото развитие; решаващият фактор на наличието на материалните ресурси (суровини) и достъпа до тях; външната експанзия в търсене на пазари и ресурси, както и експанзията на капиталите (включително колонизацията); създаването и кристализирането на националната териториална държава като ключов политически и, където е възможно, икономически играч, опиращ се на военната сила и йерархично организираните бюрокрации; висшата точка на процеса е възхода и кристализирането на транснационалните корпорации, организирани вертикално, като военни бюрокрации.

16.Симптоматично, сходна констатация, макар и в съвсем друга връзка, се съдържа в изказването на генералния секретар на ООН Антониу Гутиереш във връзка с пандемиято от Covid-19 през юли 2020.

17.Основната ми теза в случая е, че мобилизиращите възожности на социалните мрежи и различните „информационни” инструменти са покрити с множество митове (както от страна на властите, така и на ползвателите) и очевидно са преувеличени. Подобни инструменти не притежават собствен „субстрат”. Процесите, развиващи се под въздействия на собствената си динамика, щяха да имат място при всички случаи (макар и по-бавно, по-малко стремително и „катастрофично” в емоционална отношение и по-разтеглени във времето). Съответно, онези процеси, които „не вървят” (например, опозиционните движения, ако за тях липсва подходящия субстрат) не могат да бъдат стимулирани от никакви „мобилизиращи” социални мрежи (информационни кампании), информационни операции и „информационни технологии”, на които често се приписва магическата способност да генерират заплаха за управляващите режими сякаш „от нищото”, при положение, че за тях липсват (или не са достатъчно) реални основания.

18.„Информационните” измерения на мощта и, в частност, сферата на кибервойните и сигурността, често биват представяни като разкриващи качествено нова и перспективна ниша в сферата на международното взаимодействие между държавите, чието усвояване се асоциира с „бъдещето”. Твърди се, че то формира нови механизми на управление, както и състава и характера на играчите на международната сцена (включително по линия на „дифузията на властта” от държавата към недържавните играчи), способите за политическа мобилизация и характера на заплахите за сигурността (киберзаплахите). Сред многото примери за това е аргументът на Джоузеф Най за критичното значение на мощта в киберпространството, като качествено нова сфера, променаща разпределянето на властта в полза на недържавните играчи и отъждествявана със стремителната пролиферация на информационния контент, софт- и хардуера (скоростта и лесния достъп, количеството сайтове), разширяването на съответната инфраструктура и стремително нарастващият брой на ползвателите. Както изглежда, влиянието и специфичната тежест на цифровото пространство, именно като самостоятелно измерение на политическото взаимодействие, са преувеличени и то не представлява качествено нова „ниша”, чието усвояване и контрол могат да се смятат за дългосрочна „програма на бъдещето”. Сама по себе си, появата на новите технологии не означава и появата на нов субстрат на политическото и, в частност, на международното взаимодействие. Друг въпрос е, че цифровите технологии са силно политизирани и новите технологични възможности ще изискват все нови и постоянно еволюиращи механизми за управление и регулиране на тази сфера, чиито дневен ред се формира от „политиката”. Това обаче не добавя нов „субстрат” и не говори за „перспективността” на новата нища, която до този момент не е била обект на загриженост и активност от страна на политиците, институциите и технологичните експерти. В сферата на сигурността например, на практика, може да става дума за продължителни кибероперации на „ниско равнище”  в различните измерения на конфликта, провеждани и в миналото, но с посредничеството на други „медии”. В основата са различните операции и манипулации с „информацията” (основният субстрат); появата на нови технологии и социо-технологични комплекси не означава и появата на нов субстрат, макар да дава възможности за операции с използването на „новите медии” в пространството на взаимносвързаните и все по-сложни социотехнологични системи.

19.Като един от „лабораторните експерименти”, бих посочила например изследването на мобилизационния потенциал на социалните мрежи по отношение на „цветните” революции на Иля Клишин «Самиздат и замещение: растут ли из соцсетей революции».

  1. Допускайки, че това е приложимо по отношение на Китай, в съответствие със споменатата по-горе логика.
  2. Може да се възрази, че в случая с Русия шансовете за осъществяването на научен пробив са много по-малки заради ограничените инвестиции в научни изследния (в сравнение например, с далеч по-сериозните инвестиции в САЩ или Китай). Истината обаче е, че зависимостта от тези фактори не е напълно линейна. Количеството и основното качество на научните пробиви невинаги е пряко пропорионална на размерите на инвестициите (особено в такива относително „нематериални” сфери, като ИТ, или във фундаменталните изследвания). В определен смисъл, може да се да се говори за приблизително постоянна пропорция, в чиито рамки например, в Русия на всеки вложен долар се падат по-голямо количество открития и ноу-хау, отколкото в САЩ. Очевидно е, че това работи само донякъде (отвъд определен праг количеството на инвестициите неизбежно преминава в качество). Въпреки това обаче, все пак съществува определен, непрекъснато променящ се баланс, „коридор на възможностите” или плоскост, в която описаното по-горе „равенство” (и съответното пространство за маневриране), особено в сравнение с другите сфери на конкурентната противопоставяне, където това пространство е изключително ограничено или въобще отсъства.

 

* Преподавател в Ланкастърския университет, експерт на Руския съвет за международни отношения