20
Сря, Окт
5 Нови статии

Десет фактора за геополитическата трансформация на Черноморско-Каспийския регион

брой 2 2021
Typography

Днес регионите на Черно и Азовско море, Дунавският регион, Северен и Южен Кавказ – взети заедно или поотделно, се възприемат по съвършено различен начин, отколкото преди трийсет години, когато се разпадна Съветският съюз. В момента са налице всички основания да се говори за съществуването и развитието на единно Черноморско-Каспийско пространство.

Сред елементите на променящата се картина на света са ерозията и демонтажът на Ялтенско-Потсдамския модел на международните отношения; изкривената интерпретация на Хелзинкските принципи; отказът да бъдат възприети натрапваните от САЩ идеи на глобализацията/уестърнизацията и, в крайна сметка, крахът на еднополююсната система на световния ред. В настоящата статия ще се опитам да анализирам преди всичко разположението на военно-политическите сили. Именно военната (и най-вече военноморската) съставляваща до голяма степен определя същността на приеманите днес политически решения. По-долу ще посоча някои от най-значимите фактори, определящи хода на съвременните процеси в Черноморско-Каспийския регион.

Милитаризацията на Черноморско-Каспийския регион

Първият фактор е повишаването на напрежението по цялата „дъга на нестабилност” от Синдзян до Адриатика и най-вече в нейната постсъветска част – от Приднестровието и Гагаузия до Източна Украйна (включително самопровъзгласилите се Донецка и Луганска републики), Северен Кавказ и Нагорни Карабах (Република Арцах). Възникването и ликвидирането на „зоната на войни” на територията бившите съветски севернокавказски автономни републики и „умиротворяването” на Чечения. Загубата на значителна част от територията на непризнатата Нагорно Карабахска република в резултат от 44-дневната Втора карабахска война. Завръщането на Русия в Южен Кавказ под формата на хуманитарно-миротворческата мисия на нейната армия и решителната заявка за военно-политическо присъствие в постсъветски Южен Кавказ и не само там.

Формирането на зона на постоянна нестабилност, част от която е перманентно неспокойната територия на Югоизточна Турция, населена с кюрди. При това несъмнено следва да се има предвид географската близост на региона до Кипър (към чиито шелф има претенции Анкара), както и до Иран, Ирак, Сирия и Палестина. Не бива да забравяме и за проблемите на румънска Трансилвания, на северномакедонските българи и на българските турци в Кърджали, нито да се пренебрегва историческата памет във връзка с присъединения преди сто години към Турция Арарат – свещено място и обект на национална гордост за арменците, преминалият пак тогава под турски контрол Ардаган, както и други територии и народности.

Вторият фактор е запазването на Черноморския флот на бившия СССР под контрола на Русия, в резултат от т.нар. „феномен на адмирал Касатонов”. Ще припомня, че след разпадането на Съветския съюз, личният състав на флота, подкрепен от населението на Севастопол и Крим, както и от патриотите в самата Русия, начело с тогаващният му командващ (1991-1992) адмирал Игор Касатонов, отказаха да положат клетва пред правителството в Киев. Така силите на Черноморския флот на Руската Федерация – оперативно-стратегическо обединение, разполагащо с ядрено оръжие – запазиха историческите си бази в Крим.

Севастопол пък запази статута си на основната база на флота и незаменима морска крепост в Южна Русия. По този начин беше укрепена основата на военноморската доминанта на Руската Федерация в Черноморския басейн; беше съхранен националният облик на жителите на Кримския полуостров, които винаги са свързвали своето минало, настояще и бъдеще само с Русия. След присъединяването на Севастопол и Крим към Русия беше създаден своеобразен плацдарм на т.нар. „Руска пролет”. В тази връзка отново ще отбележа, че флотът никога не е напускал основната си база.

Благодарение на него, Руската Федерация не само запази възможността да упражняа влияние в изключително важен геостратегически район, но и осигури южните си граници, измествайки линията на непосредствено съприкосновение с потенциалните си противници на поне 350 км – от Керченския пролив до водните грании в западната част на Черно мора. Флотът помогна и за успеха на руските действия за гарантиране на мира в Кавказ.

Известната теза, че „който владее Севастопол, владее Крим, а който владее Крим, контролира Черно море” се приписват и на граф Потьомкин, и на адмирал Нахимов. При всички случаи обаче, няма никакви основания да се съмняваме в правотата и. Както няма съмнения и относно това, кой доминира днес в Черноморския регион. Русия съумя да съхрани потенциала и инфраструктурата, необходими за действията на нейния флот в далечната морска и океанска зона и за възобновяване на системата на бойните дежурства отвъд Босфора. С течение на времето Черноморският флот поднови присъствието си в Източното Средиземноморие и създаде пълноценна военноморска база в сирийското пристанище Тартус на основата на съществуващия от 70-те години на ХХ век пункт за материално техническо снабдяване на съветския/руския военноморски флот. Освен това, флотът сериозно допринесе за успеха на сирийската кампания и то още преди тя да бъде замислена.

Третият фактор е решението на Вашингтон от 1996 за обявяването на Черно море за „зона на жизненоважните интереси на САЩ”, което доведе до ескалация на военноморската активност на 6-ти американски флот, постоянно базиран в Средиземно море още от времето на Втората световна война (ескадрата, намираща се в тези води от десанта на американците в Северна Африка през 1942, беще преобразувана през 1950 в 6-ти оперативен флот на ВМС на САЩ).

След 1991 американците започнаха все по-често да се появяват в Черно море, постепенно оформяйки претенциите си за постоянно присъствие там, първоначално като „бедни роднини”, а след това като пълноправни собственици. В рамките на само няколко години общата продължителност на пребиваването на военни кораби на САЩ в черноморската акватория надхвърли 200 дни годишно. През 2019 например, американски кораби са присъствали в Черно море 240 дни. Както посочва в тази връзка командващият ВМС на САЩ в Европа и Африка адмирал Джеймс Фогтс: „През тази година присъствахме в Черно море по-дълго, откогато и да било преди. През 2019 там действаха осем наши бойни кораби. А, ако прибавим и силите на нашите партньори, излиза че общите съюзни сили са присъствали в Черно море през 2/3 от годината”. През предходната 2018 американски военни кораби осем пъти влизаха в Черно море.

В района редовно се появяват американски есминци тип „Арли Бьорк” (от общо планираните за изграждане 84 броя, 67 вече са в експлоатация, а 7 се строят), разполагащи с многофункционална бойна информационно-управляваща система „Аеджис”. Наред с наземните бази в Полша и Румъния, тези кораби са ключови елементи на програмата за европейска адаптивна система за противоракетна отбрана (ПРО).

През последнте години, към нарасналата активност на ВМС на САЩ и техните партньори, следва да добавим и активността им във въздуха. Интензивността на полетите наистина е висока,  като през 2019 например, руската ПВО е засекла над 78 хиляди въздушни обекти, част от които са военни. Разузнавателната активност в тази сфера забележимо нарасна след присъединяването на Крим към Русия. Средният брой на засечените от ПВО разузнавателни летателни апарати край южните граници на Русия достига 250, докато преди 2014 той беше много по-малък. След 2014 руснаците за първи път засякоха над акваторията на Черно море американския безпилотен разузнавателен комплекс RQ-4B (“Global Hawk”), способен да осъществява разузнаавателни полети с времетраене до 10 часа. Редовно започнаха да се появяват и американски разузнавателни самолети ЕР-3Е (“Aries”), P-8A (“Posseidon”) и други.

Американските изтребители В-52 тренират над Черно море и Украйна нанасянето на ядрени удари по територията на Русия, включително срещу Крим. Впрочем, в региона се появяват и бойни самолети на Великобритания и Франция, очаква се да ги последва и Испания. В случая не е без значение, че авиацията на потенциалните руски противници редовно лети във въздушното пространство на Украйна, чак до границите на руската Белгородска област и по линията на прекратяване на огъня в Донбас, а апаратурата им позволява да събират разузнавателни данни в дълбочина на територията на Русия.

Четвъртият фактор е постъпателната милитаризация на региона и ангажирането в този процес на нови държави, територии и акватории. Като Азовско море например, което допреди десетина години на практика представляваше напълно демилитаризирана зона. Да не забравяме, че и двете „страни” на Черно море са били арена на множество войни, включително руско-турски. Това е изгоден плацдарм за разполагане на групировки на сухопътните войски, авиацията и флота. Ще отбележа, че в плановете на НАТО от времето на студената война се залага и на нанасяни от Балканите удари срещу „слабините” на СССР.

Вече в наши дни акваторията на Черно море и територията на черноморските държави се превръщат в зона на мащабни планови учения на военните сили на „колективния Запад”. Създава се система за базиране и инфраструктурни обекти на въоръжените сили на САЩ и съюзниците им в България (над 10 обекта) и Румъния (около 20 обекта), както и в страни-партньори на НАТО, като Грузия и Украйна.

Разполагането на сили на алианса все по на изток, противоречи на дадените навремето от лидерите на западните държави гаранции. И Русия ще реагира съразмерно на агресивните стъпки от страна на пакта, включително на опитите за присъединяването на Украйна и/или Грузия. От принципно значение в тази връзка беше включването на България и Румъния в НАТО (2004) и Европейския съюз (2007). Последица от това стана превръщането на Черно море в голямо „атлантическо езеро”, фокусиращо „жизненоважните интереси на колективния Запад”, включително такива неевропейски сили като САЩ и Канада, намиращата се в периферията на континента Португалия и неразполагащата с въоръжени сили Исландия. Европейската интеграция и придвижването на НАТО на Изток са двете лица на една и съща стратегическа задача, а Черноморско-Каспийският регион се превърна в своеобразна площадка за нейното решаване.

Тази практика способства за повишаване на градуса на военноморската активност в Черноморския регион на ВМС на нечерноморски държави от НАТО както самостоятелно, така и в състава на групировки на алианса (отряди кораби - военноморски групи или специализирани съединения от минотърсачи). От няколко години насам се осъществява планирано разполагане на стратегически обекти, включително на противоракетната отбрана, в непосредствена близост до южните граници на Русия. Бих посочил, в частност, румънската военновъздушна база в Девеселу, като съставна част на европейската ПРО, включваща американския многоцелеви зенитно-ракетен комплекс Aegis Ashore. По някои данни, там вече е разположено и ядрено оръжие, частично прехвърлено от турската база в Инджирлик. Съответно, усъвършенства се и инфраструктурата на военноморските бази – румънската в Констанца и българската във Варна. България планира да увеличи разходите си за отбрана до 2% до 2024, в рамките на ангажиментите, утвърдени на срещата на върха на НАТО през 2014. В същото време, осъзнавайки осъществяващите се промени в геополитическия баланс на силите в света, българското ръководство все пак пое риска да се откаже от създаването на пълноценни бази на пакта на своя територия.

Геополитическата кухня на света

Характеризирайки региона на Близкия Изток, бившият командващ на руския Черноморски флот адмирал Владимир Комоедов посочва, че след Втората световна ойна той играе ролята на „геополитическа кухня” на света: близкоизточният фактор влияе върху случващото се в Кавказ, Централна Африка и цяла Европа.

Когато говорим за формирането на единното Черноморско-Каспийско геостратегическо пространство, следва да отблежим на първо място усилващия се стремеж на Турция да доминира в региона под флага на идеите на пантюркизма и възраждането на „османския дух”. Това е петият фактор за геополитическата трансформация на региона. Под една или друга форма турската експанзия засяга практически всички територии, влизали някога в Османската империя, както и  прилежащите земи (включително руските), населени с тюркоезични народи и мюсюлмани (Поволжието, Урал, Крим, Северен Кавказ, Казахстан, Централна Азия, Южен Кавказ, Балканите, Сирия, Либия).

В хода на сирийската криза и разширяването на мащабите на противопоставянето в Либия, за първи път от десетилетия насам, Турция получи възможност да участва активно в процеса на трансформация на съществуващия световен ред.

По своята численост, турските въоръжени сили са на шесто място в света, а в рамките на НАТО с по-голяма армия разполагат само САЩ. През постсъветската епоха, ВМС на Турция се върнаха в Черно море. Всяка година те провеждат там мащабни военноморски учения „Морска звезда” и традиционно участват в ежегодните учения Sea Breeze, Sea Shield и други.

В нещо нормално се превърна влизането на турски подводници в Черно море с цел разузнаване и патрулиране. Турски кораби често посещават големите черноморски пристанища, включително Новоросийск. Развива се военно-техническото сътрудничесто със съюзниците и партньорите – България, Гърция, Румъния и Украйна, като в този списък следва да включим и Азербайджан (участие в модернизацията на националните ВМС и подготовка на кадри), Казахстан (доставки на катери), Туркменистан (страната купи турски патрулни кораби и катери и си сътрудничи с Анкара в сферата на корабострооенето).

През 2018 Турция започна да изгражда военноморска база на Черноморското крайбрежие. Ще припомня, че преди това тя разполагаше там само с пунктове за маневрено базиране на ВМС и бреговата охрана в Ерегли, Самсун, Трабзон, Синоп, Бартън и Чамбурни. Новата база ще е в района на Сюрмене, на 150 км от границата с Грузия. След 44-дневната Втора карабахска война наследниците на Османската империя се завърнаха в Кавказ. Впрочем, там се завърна и Русия.

Шестият фактор е ликвидирането на Югославия и продължаващата дестабилизация на Балканите с включването на новите независими държави в орбитата на Запада, разширяването на ЕС, откъсването на тези страни от Русия и, паралелно с това, решаване на задачата за ерозията на славянския свят. На свой ред, САЩ се опитват по този начин да съхранят влиянието си в Източното Средиземноморие и Близкия Изток. Благодарение на усилията на Запада, мегарегионът на изток от Туниския пролив беше превърнат в зона на перманентно напрежение. Към това следва да добавим откъсването на Косово от Сърбия, разполагането там на американската военна база „Бондстийл” и култивирането на идеите и реализацията на плановете за създаване на Велика Албания.

В хода на събитията на Балканите, довели до разпадането на Югославия и отслабването на Сърбия, в река Дунав (басейна на Черно море) бяха разположени военни катери на САЩ, предназначени за осъществяване на специални мисии. Сред тях е подсигуряване действията на т.нар. „морски котки” , т.е. действащите под вода специани части. Тези действия ерозираха редица международни правни норми, включително изискванията на Конвенцията от Монтрьо относно режима на Черноморските проливи и правилата за влизане в Черно море на кораби на нечерноморски държави. Неслучайно докато Крим все още беше част от Украйна, американските катери за специални операции осъществиха продължителен преход от устието на Дунав до Севастопол.

Налице са и по-пресни примери за подобни и други действия. Сред тях е залагането на „вечните” противоречия между две членки на НАТО – Гърция и Турция, на чиято територия са разположени военни обекти на САЩ, включително с ядрено оръжие. Впрочем, не бива да се изключва, че ядрено оръжие е разположено и в Суда, на гръцкия остров Крит.

Днес гърците, които разглеждат Турция като перманентна заплаха, искат максимално да се възползват от турско-американските противоречия, но не отчитат, че американците много по-умело се възползват от конфронтацията между Атина и Анкара.

През октомври 2018 САЩ и Гърция се споразумяха за създаване на нови военни бази: гръцкият външен министър Никос Дендиас и американският държавен секретар Майк Помпео подписаха ново споразумение за сътрудничеството в сферата на отбраната. Освен разширяването на базата Суда на остров Крит, документът предвижда САЩ да могат да ползват ифраструктурата на разположените в близост до Солун бази Стефановикио, Лариса и Александруполис (в близост до входа/изхода на Дарданелите). Онези, които са наясно с географията, отлично разбират, че американците получават в свои ръце ключовете от вратата към Черноморските проливи, както и към съответните въздушни коридори.

След събитията през 2014 в Украйна и началото на руската военна операция в Сирия (септември 2015) САЩ се стремят да разширят военнополитическите си активи в Близкия Изток и Източното Средиземноморие, като най-лесният начин за това е изострянето на ситуацията и поддържането на напрежението в региона. Именно това правят американците. Присъствието на кораби на ВМС на САЩ и съюзниците им от НАТО в Средиземно и (уви) в Черно море се превърна в нещо нормално. Не бива обаче да „сгъстяваме боите” и да преувеличаваме възможностите на американците. Просто защото Русия има с какво да им противостои. В момента тя не разполага със своя Средиземноморска ескадра (каквато през 1967-1991 поддържаше СССР, като в нея влизаха 50 бойни кораби, подводници и спомагателни съдове). Затова пък разполага с групировка от кораби в състава на Оперативното командване на далечната морска зона (15 кораба от различни класове, подводници и спомагателни съдове). Зоната и на отговорност включва Източното Средиземноморие, но тя може да действа и в цялата акватория на Средиземно море, както и да излиза в Атлантическия и Индийския океани.

Сега нека обърнем внимание на седмия фактор – повишаването на ролята на Черноморско-Каспийския регион като най-важния възел на комуникации и перспективите за добив на енергоносители в морския шелф. Осъществяващите се геополитически промени актуализираха водните и други транзитни маршрути, включително между Каспийско, Черно и Средиземно морета. Актуализират се перспективите за усвояване на шелфовите зони в Черно и Азовско морета, доказателство за което е активността на Турция, осъществяваща геоложки проучвания в черноморската акватория.

До голяма степен именно комуникационните линии в края на ХХ век формираха основните „скрепления” на единното Черноморско-Каспийско геостратегическо пространство. То обединява акваториите на Черно, Каспийско и Азовско морета и прилежащите им континентални пространства на Русия, Украйна, Казахстан, Туркменистан, Иран, Азербайджан, Армения, Грузия, Южна Осетия, Абхазия, Молдова, България, Румъния, Турция, република Арцах, Приднестровието и Донбас.

Това не са само традиционните маршрути на доставките на енергоносители от Централна Азия и Каспийско море към Кавказ, в Турция и до пристанищата на Черно море, но и нововъзникващите коридори, даващи възможност за мащабен транзит към Южна Европа. Това не е само регион, непосредствено прилежащ до гигантски петролни и газови находища, но и перспективно пространство за големи добиви на енергоносители. Това е фокусът, в който се пресичат най-важните комуникации по осите Изток-Запад и Север-Юг, както и платформа за редица вече реализиращи се, разработвани или само планирани проекти.

На първо място, следва да спомена такива машабни транспортно-инфраструктурни проекти като каналите „Истанбул”, „Евразия” и „Каспийско море – Персийския залив”. Проект, който може да повлияе радикално върху геополитическата конфигурация на региона е Каналът „Истанбул” – т.е. изграждането на 43-километровата водна артерия, успоредна на Босфора. Планираният канал ще свърже Черно и Мраморно море на сто километра западно от Истанбул. Според турското Транспортно министерство, той ще преминава през язовира Сазлъдере и езерата Кючюк Чекмедже, Сазлъсу и Дурус и ще достигне Черно море, източно от язовира Теркос. Очаква се каналът съществено да разтовари Босфора от огромния обем на водния транспорт и, паралелно с това, ще удвои товаропотока.

По принцип, няма съмнение,че Каналът „Истанбул” рано или късно ще бъде изграден. Възникват обаче редица въпроси, касаещи последиците от появата му за черноморските държави. По-конкретно по темата обаче, би могло да се говори едва след реализацията на проекта.

Казахстан е активен геополитически играч в Черноморско-Каспийски регион. Израз на това са редица инициатива, които Астана (Нурсултан) редовно лансира от доста години насам. На първо място сред тях е идеята за изграждането на канала „Евразия”, който да свърже Каспийско и Черно (Азовско) морета. Това би променило маршрута на проекта „Нов път на коприната” (Украйна-Грузия-Азербайджан-Казахстан-Китай), заобикалящ територията на Русия. Смята се, че каналът „Евразия” би могъл да се превърне в сериозен конкурент на Суецкия канал и важен маршрут в трафика на товарните потоци от Далечния Изток, Централна и Южна Азия. Друг подобен проект е „Трансазиатският коридор за развитие” (ТКР), чиято съставна част е и идеята за канала „Евразия”. Между другото, тя беше разработена с подкрепата на четири аналитични центрове от САЩ. Ще припомня също, че основният автор на казахстанския социално-икономически „План 2025” беше американската корпорация The Boston Consulting Group.

Интерес към развитието на транспортните коридори проявява и Туркменистан. Ашхабад се опира на вече реализиращи се проекти и доказали се комуникационни маршрути, но търси и нови партньори. Наскоро, на най-високо равнище, бяха обсъждани възможностите за взаимодействие между Туркменистан и Румъния при реализацията на проекта за коридора „Каспийско – Черно море”. Тези и други подобни инициативи обаче, са само елемент от мащабните планове на Запада и готовността на Туркменистан за мащабно сътрудничество, включитено и във военната сфера.

Всъщност, зад проекта за Транскаспийския транспортен коридор стои НАТО. През 2018, по време на IV Транскаспийски форум във Вашингтон (!), се дискутираха въпроси, касаещи транскаспийския търговско-транзитен коридор Изток-Запад.

Каспийският регион активно се трансформира в огромен логистичен хъб, осигуряващ транзита на стоки с различно преднзначение, включително и военни. Този коридор, в частност, може да се използва за доставки на товари за НАТО в Афганистан. Затова САЩ действат изключително последователно в Каспийския регион, стремейки се максимално да укрепят позициите си там, без да губят време и да привличат внимание.

В звена на новите транзитни маршрути, преминаващи през Черноморско-Каспийския регион, се превръщат държави, разположени  във вътрешността на Евроазиатския континент. През лятото на 2019 например, Иран и Таджикистан обсъждаха възможността за съвместно използване на иранското пристанище Чебахар. Смята се, че Иран може да стане най-сигурния и изгоден маршрут за таджикските стоки. За Душанбе, това е и начин да заобиколи съседния Туркменистан, с който Таджикистан има транспортни проблеми. Става дума за аренда на участък от иранското пристанище Чабахар на брега на Оманския залив.

Освен Казахстан и неговият проект за канала „Евразия”, реализацията на аналогичен проект се обсъжда и в Южен Кавказ. Всъщност, идеята не е нова. Подобни проекти са лансирани още в началото на 20-те и 40-те години на ХХ век. Водното трасе е трябвало да преминава през територията на Азербайджан и Грузия. Показателно е обаче, че преди сто години за изграждането на такъв канал се обявяват британците, а по време на Втората световна война – германците. Днес пък, инициаторите на проекта за канал в Южен Кавказ апелират към интересите на САЩ.

На фона на украинската криза, присъединяването на Крим и Севастопол към Русия, проточилият се военен конфликт в Донбас и дълбоката криза в руско-украинските отношения, някои радикални елементи в Киев лансираха през 2017 идеята за изграждане на Азовско-Черноморски плавателен канал. Според инициаторите и идеолозите на проекта, това хидротехническо съоръжение трябва да преминава покрай границата между Украйна и Крим, откъсвайки полуострова от континента. Целта е ясна: да се гарантира достъп до Азовско море, без да се налага да се преминава през контролирания от руснаците Керченски пролив.

Сред проектите, които повечето експерти смятат за плод на фантазии, е и този за канал, който да „заобикаля Босфора”, без да преминава през територията на Турция. Впрочем, различни кръгове в Русия, Иран и Индия периодично възраждат идеите за нови евроазиатски маршрути по оста „Север-Юг”. Сред тях е и проектът за трансирански плавателен канал, свързващ Каспийско море и Персийския залив.

Ново направление в развитието на региона стана темата за използването на шелфа за добив на енергоносители. Става дума, в частност, за Азовско море, където такъв добив вече се осъществява, както и за Керченския участък от шелфа. Впрочем, запаси от енергоносителии има и на континенталния склон и в дълбоководната част на Черно море.

Друго ново направление в развитието на региона е са LNG-проектите: изграждането на заводи за производство на втечнен природен газ в зоната на Черно море, както и подготовката на пристанищната инфраструктура за приемане на LNG-танкери и по-нататъшното осигуряване на газовия транзит. Това води до появата на нови играчи в региона. Сред тях е Беларус, която внася LNG през одеското пристанище, но има и други показателни примери.

Наред с LNG-проектите обаче, продължават да се развиват и традиционните комуникации за доставка на енергоносители. Достатъчно е да спомена петролопроводите Баку-Тбилиси-Джейхан, Каспийският тръбопроводен консорциум (KTK) или газопровода „Син поток” (Blue Stream).

Специално внимание изисква Трансанадолският газопровод (TANAP), който е част от т.нар. Южен газов коридор (ЮГК). Той преминава от грузинско-турската граница до тази между Турция и Гърция. Проектът предвижда транзит на газ от азербайджанското находище Шах Дениз, през Грузия и Турция, а след изграждането на Трансадриатическия газопровод (TAP) – и към Южна Европа.

През януари 2020 влезе в експлоатация по-мощният газопровод „Турски поток” (Turkish Stream, включващ две тръби, с общ капацитет 31,5 млрд. куб. м годишно), като едната му тръба е за Турция, а другата (т.нар. „Балкански поток”) за държавите от Южна и Югоизточна Европа. Тръбопроводът тръгва от Анапски район на руската Краснодарска област, минава по дъното на Черно море и стига до европейската част на Турция.

Няма как да не спомена и мащабните проекти, излизащи извън рамките на Черноморско-Каспийския регион – изграждането на Източносредиземноморския газопровод (EastMed) и разработването на находищата на енергоносители на дъното на Черно и Средиземно морета.

Като цяло, геополитическите метоморфози през последните десетилетия доведоха до това, че броят на „скрепленията” в Черноморско-Каспийския регион непрекъснато нараства. Много неща обединяват тези огромни пространства, включително руската корабна далекобойна ракета „Калибър”, свързваща пространството на териториите и акваториите със силата на военните фактори. Именно на това ще се спра по-долу.

Метаморфозите на геостратегията на Черноморско-Каспийския регион

Осмият фактор, влияещ върпу промяната на конфигурацията в Черноморско-Каспийския регион е активното развитие на военното и военно-техническото сътрудничество на САЩ и НАТО с постъветските Украйна и Грузия. Въпреки различния обем на оказваната в един или друг период военна помощ на Киев, самото и отпускане представлява отработен и устойчив процис. Отчитайки и последните доставки, общата сума, която САЩ са отделили за предоставяне на военна помощ на Украйна от 2014 насам, е 1,5 млрд. долара. Киев и Вашингтон постоянно обсъждат, от какво точно оръжие се нуждае Украйна за „сдържане и потискане на руската агресия”. Тази военна помощ включва различни видове смъртоносни оръжия и технически средства, включително за ВМС, морската пехота и Бреговата охрана на украиската гранична служба.

Ключово направлнение на противоборството с Русия е морското (флотското). През май 2020 Киев предложи на НАТО да формулира стратегия за сдържане на руснаците в Черноморския регион. Украйна е готова, заедно с алианса, да разработи и осъществи съответните съвместни мерки. Въпросите за взаимодействието с НАТО се обсъждат и решават на двустранна основа, най-вече с Турция и Румъния.

Организирането на съвместни учения е стабилно развиващо се направление на сътрудничеството между Украйна и алианса. Голяма част от тях се провеждат в акваторията на Черно море и крайбрежните райони, на полигоните в Южна Украйна. Най-мащабни сред тези маневри бяха 20-тите поред учения Sea Breeze 2020. Както е известно, през юли 2020 в района на Одеса в тях участваха над 2000 военни от осем страни: Украйна, САЩ, Грузия, България, Румъния, Турция, Испания и Норвегия, 26 кораба и 19 самолети.

В същото време обаче, за трийсетте години независимост, Украйна така и не можа да създаде пълноценни ВМС и да осигури нови кораби за Бреговата си охрана. Съветското наследство, под формата на част от Черноморския флот, беше пропиляно по един бездарен начин. Украйна, която навремето разполагаше с корабостроителници на световно равнище, на практика вече не може да изгражда военни кораби. Вместо това, украинските емисари обикалят Европа и САЩ и се молят да им бъдат предоставен патрулни катери "втора ръка". През септември 2019 Бреговата охрана на САЩ подари на украинските ВМС два бракувани патрулни катера тип Island. Малко по-късно беше постигнато споразумение за предоставянето на още няколко бракувани катери от същия тип. През 2019 Украйна подписа с Франция договор, предвиждащ оказване на помощ за усилване на системата за морска подкрепа и сигурността на границите. В рамките на този проект Киев ще купи 20 патрулни катери FPB-98 Mk.I, които ще бъдат разположени в Одеса, Мариупол, Бердянск, Измаил и Килия.

Междувременно отношенията между Украйна и Запада в сферата на отбраната "еволюираха" до етап на изграждане на инфраструктура (включително военни бази и обекти) на САЩ и НАТО на украинска територия. Илюстрация за това е строителството на обекти в Очаков (Николаевска област), Одеса и околностите. От 2017 насам американците изграждат в Очаков Център за оперативно управление на флота. При това е показателно, че строителните работи се извършват само от американци, а украинци не се допускат. Кои ще са следващите етапи в изграждането на инфраструктура, включително и свързана с центъра в Очаков, става ясно от решението за строежа на база на украинските ВМС в Азовско море (в Бердянск). Според командването на флота, реализацията на проекта ще позволи разполагането в Бердянск на 12 катери тип "Гюрза", произведени в Украйна, както и на катери Mark VI, които в момента се изграждат в американската корабостроителница SAFE Boats International и ще бъдат доставени до края на 2021. В Бердянск се готвят да се предислоцират и украинските диверсионни противоподводни части, както и един батальон морска пехота.

Впрочем, през 2020 Великобритания също обяви, че ще участва в укрепването на инфраструктураната на украинските ВМС, като тези планове бяха конкретизирани по време на посещението на президента Зеленски в Лондон, през октомври м.г. В частност, двете страни подписаха Меморандум за укрепване на сътрудничеството във военната и военноморската сфери. Те се споразумяха и за изграждане на бойни катери за украинските ВМС със средства на Британската експортно-кредитна агенция, на стойност 1,25 млрд. паунда. Става дума за два катера, както и за оказване на помощ при изграждането на още шест в украинските корабостроителници. Беше решен и въпросът за изграждането с британско участие на военноморски бази (пунктове за базиране), вероятно в Южний, Бердянск или Очаков.

На практика, Киев вече е предоставил на НАТО няколко украински пристанища: Одеса и Южний. През ноември 2019 местните власти в пристанище Южний (Одеска област) одобриха искането на Министерството на отбраната на Украйна за предоставяне на общински земи за изграждане на "щаб за нуждите на ВМС на НАТО". Тоест, украинското крайбрежие на Черно море постепенно се "усвоява" от американците.

Нещо подобно се случва и в Грузия, която САЩ отдавна са ангажирали с НАТО, в рамките (както се изразяват в Тбилиси) на системата за "гарантиране на сигурността в Черно море", отчитайки опита и последиците от войната с Русия през август 2008.

В момента се ускорява процесът на създаване на военни бази (обекти) на САЩ в Грузия под формата на "пунктове на съвместна сигурност" (Cooperative Security Locations - СSL). Според експертите, става дума за т.нар. „базиране на листото на лилията" (lily-pad basing), даващо възможност не просто за присъствие на територията на конкретната държава, но и - при нужда - за светкавично разгръщане там на опорни плацдарми (както ударни, така и логистични). В момента се изготвя план за реформиране на грузинската армия през следващите десет години, т.е до 2030. Специално внимание се отделя и на военноморския компонент.

Що се отнася до деветия доминиращ фактор, който оказва влияние върху трансформацията на Черноморско-Каспийския регион, той е свързан с ролята на руския Черноморски флот за поддържането на баланса на военно-политическите сили в региона и гарантиране на общата сигурност.

През целия постсъветски период Черноморският флот изпълняваше пълноценно присъщите му задачи. След украинската криза през 2014 и връщането на Севастопол и Крим в състава на Русия, флотът получи редица нови кораби, включителни три фрегати, малки ракетни и патрулни кораби, минотърсачи, шест дизел-електрически подводници, снабдени с крилати ракети "Калибър", различни катери и спомагателни съдове.

Продължава модернизацията на морската авиация на флота, като самолетите и хеликоптерите се снабдяват с последни модели въоръжения, освен това всяка година се доставят модернизирани дронове. Съществено е обновен паркът от бойни машини на съединенията и частите на сухопътните и брегови войски на Черноморския флот. На практика вече приключи превъоръжаването на ракетните подразделения с модерни брегови противокорабни ракетни комплекси "Бал" и "Бастион". В Крим беше създаден армейски корпус, включващ части на бреговата отбрана, разузнаването и артилерията, както и подразделения за ПВО, инженерно и тилово осигуряване, радиохимическа защита, комуникации и т.н. Освен това на полуострова са разположени четири дивизиона системи за ПВО с далечен обсег С-400 "Триумф".

Образно казано, териториите и акваториите на Черноморско-Каспийското пространство бяха обединени и "скрепени" от ракетите "Калибър" като това беше отчетливо демонстрирано с ракетния удар, нанесен от кораби на Каспийската флотилия срещу обекти в Сирия. Пример за процесите на формиране на общо отбранително пространство пък бе успешният преход на кораби от Каспийската флотилия в Средиземно море с цел изпълняване на бойни задачи в близост до сирийските брегове.

Разбира се, руските опоненти също разполагат с достатъчно възможности за концентрация на своите сили и средства. НАТО доминира в Средиземно море. Освен 6-ти американски флот, там активно действат ВМС на Великобритания, Гърция, Испания, Италия, Турция и Франция. Според бившия командващ на Черноморския флот адмирал Владимир Комоедов, "по средиземорското направление, предвид мощта на 6-ти флот на САЩ и тази на флотите на италианците, французите, британците и т.н., НАТО ни превъзхожда (има се предвид Черноморския флот, групировката кораби на руските ВМС в Средиземно море) цели 27 пъти. В Черно море пък сме напълно обкръжени - без да споменавам проблемите с Украйна, крайбрежните държави - Румъния, България и Турция, са част от НАТО". На свой ред, главнокомандващият руския военен флот адмирал Николай Евменов отбелязва: "когато формулираме и реализираме приоритетите на развитието на руските ВМС, не можем да игнорираме рязкото нарастване на интензивността на мероприятията, свързани с оперативната и бойна подготовка на САЩ и държавите от НАТО край нашите граници".

Накрая, ще спомена и десетия фактор, а именно стремежът за размиване на принципите и изискванията на Конвенциято от Монтрьо, която е ефективна гаранция за мира и стабилността в Черноморския регион.

Наскоро бившият зам. главнокомандващ украинския военен флот и ръководител на мисията на Украйна в НАТО адмирал Игор Кабаненко заяви, че е необходимо да бъдат премахнати всички ограничения за ВМС на САЩ в Черно море. Според него, за целта Киев следва да поиска преразглеждането на Конвенцията от Монтрьо, ограничаваща сроковете за пребиваване на военни кораби на нечерноморски държави в Черно море, както и техния тонаж, защото през 1936, когато документът е бил одобрен, формиралите се впоследствие постсъветски държави, като Украйна и Грузия, не са подписали конвенцията.

Какви са перспективите

От една страна, Западът и Турция едва ли ще тръгнат открито да нарушават Конвенцията от Монтрьо, която съществено ограничава активността на военните кораби на нечерноморски държави в Черно море. От друга страна, те могат да се опитат, без формално да игнорират конвенцията, да заобиколят изискванията и, не само за да изнервят Русия, но и за да я застрашат съвсем реално. Как би могло да стане това? Една от основните точки на Конвенцията от Монтрьо е ограничаване срока на пребиваване на нечерноморски бойни кораби в Черно море до три седмици. Нищо обаче не пречи на тези кораби да излизат и влизат в морето в триседмични интервали, което – при благосклонното отношение на Турция, на която принадлежат Проливите, е напълно възможно.

Впрочем, възможно е и разполагането в река Дунав на кораби с малък и среден тонаж за по-продължителен срок, което вече се е случвало. Не може да се изключва и базирането на подобни кораби в пристанища на реките Днепър и Южен Буг. Нещо повече, при нужда тези катери могат „внезапно” да се появят в украинските пристанища на Азовско море Бердянск и Мариупол. Защото Конвенциято от Монтрьо не важи за Азовско море.

Разбира се, няма как през контролирания от руснаците Керченски пролив да бъдат прехвърлени примерно американски разузнавателно-диверсионни катери, но съществуват други комуникационни възможности и средства. Достатъчно е да си припомним, как по време на Втората световна война, заобикаляйки Босфора и Дарданелите, в Черно море са прехвърлени различни кораби и подводници на Третия Райх и Италия. Днес също не бива да се изключват най-различни, включително „екзотични” сценарии за развитие на събитията.

Всичко това поражда в Русия обяснима тревога и стимулира укрепването на системата за отбрана и сигурност на страната по Югозападното стратегическо направление. Тази тревога няма как да не се отрази и върху дипломатическите инициативи на Кремъл. Защото представата, че Русия в течение на столетия само е воювала с турците е мит. Действително е имало много войни, но и времена, когато Русия е действала като съюзник на Високата Порта и дори я е спасявала от жестоки поражениа, ако не и от пълен разгром. Днес Москва не бива да допуска руско-турските отношения отново да се сринат. Нека си припомним, че в началото на 2020 отказът на Анкара да изпълни споразуменията относно Идлиб стана причина сирийската армия да възобнови настъплението си в района. На свой ред, Ердоган изпрати турски военни части в Сирия, но не съумя да пречупи ситуацията (нещо подобно се случи в края на 2020 и в Южен Кавказ). Лишени от възможността да реализират изцяло силовия сценарий, тогава турците се ориентираха към откровен шантаж, заплашвайки Москва, че ще затворят Босфора за корабите и подводниците на всички държави, за които смятат, че вредят на Анкара. Според турския лидер, спазването на изискванията на Конвенцията от Монтрьо не е задължително, особено ако Турция започне война на територията на Сирия.

В основата на Конвенцията от Монтрьо, определяща правилата за използване на проливите Босфор и Дарданелите, е правото на Турция да затваря Проливите. В случай на война,  в която турците не участват, те могат да затворят Пролиите за военните кораби на всяка от воюващите държави. Ако пък Турция пряко участва във война или сметне че е „застрашена от директна военна заплаха”, тя може по свое усмотрение да разрешава или забранява преминавенето на всякакви военни кораби през Проливите. Ще припомня, че в миналото турците са затваряли въздушното си простраство за самолети на руските Военно-космически сили. Впрочем, има и други примери на демонстрация на възможностите на Турция: например сагата с опита на Кипър да купи от Русия занитно-ракетни комплекси С-300.

В този смисъл, бъдещето на Конвенцията от Монтрьо е тема, изискваща задълбочен анализ и много сериозно внимание.

 

*Авторът е капитан 1 ранг от резерва, директор на Института за държавите от ОНД в Севастопол и преподавател в Академията за военни науки на Русия.

 

Поръчай онлайн бр.4 2021