Бунтът на "нелибералните демокрации" срещу Брюксел в контекста на новата европейска стратегия на Вашингтон

Близо месец Унгария и Полша блокираха решението, защото бяха против обвързването на достъпа до евросредства със спазването на върховенството на закона във всяка страна членка. Будапеща и Варшава са сред най-критикуваните в ЕС, че нарушават принципите на общността.

Полският премиер Матеуш Моравецки определи постигнатия компромис като "двойна победа", посочвайки, че от една страна, бюджетът на ЕС може да започне да се прилага и Полша ще получи 174 млрд. евро от него, а от друга, тези средства са сигурни, тъй като механизмът на поставяне на условия бе ограничен до много конкретни критерии. Според него, споразумението предотвратява и опасността по-късно правилата да бъдат изменени във вреда на полските интереси.

Подобна позиция изразиха и в Будапеща, като според говорителя на унгарското правителство Золтан Ковач: "Ние спечелихме. В трудния период на пандемия и икономическа криза, няма време за безкрайни политически и идеологически дебати, които ни пречат да действаме. Предотвратихме опасността бюджетните мерки да бъдат използвани за натиск върху унгарците да вземаме решения, които не искаме".

Всъшност, истината е, че Моравецки и Орбан промениха позицията си в замяна на минимални отстъпки от страна на Брюксел. Те се изразяват в декларация, с която ЕС гарантира, че няма да прилага новия регламент за върховенството на закона по дискриминационен начин и дава възможност те да се съгласят, без това да изглежда като унижение. Единствената съществена отстъпка е необходимостта Европейският съд да се произнесе, преди да се пристъпи към спиране на средствата за дадена членка съгласно новия механизъм.

Без да пренебрегваме значението на икономическата и правна основа на конфликта между двете "нелиберални демокрации" и Брюксел, струва си да фокусираме вниманието си върху стоящите зад нея по-глобални тенденции и явления. Частична представа за тях дава появилата се през ноември 2020 в Project Syndicate статия на основния спонсор на Демократическата партия в САЩ Джордж Сорос "Европа трябва да се противопостави на Унгария и Полша" (1), провокирала твърдия отговор на унгарския премиер Орбан, който, наред с полския вицепремиер Ярослав Качински, бе сред основните обекти на критиките на милиардера. В статията си Сорос прави пряка връзка между конфликта на "еврократите" с Будапеща и Варшава и бъдещото съществуване на ЕС като "отворено общество". От ключово значение е, че в нея се споменават имената на бившия белгийски премиер и настоящ евродепутат Ги Верхофстад и германския канцлер Ангела Меркел, защото те са свързани с далеч по-важни процеси, отколкото сблъсъка между ЕС и две от неговите членки, независимо от остротата му.

Ескалирането на конфронтацията

В тази връзка ще припомня, че през 2007 Качински, който тогава беше премиер на Полша, предложи създаването на стохилядна обща армия на ЕС. Идеята му беше подкрепена от белгийския министър председател Верхофстад. Последният е известен с критичното си отношение към американската интервенция в Ирак през 2003, подкрепя превръщането на ЕС в "Европейски съединени щати" и беше сред най-твърдите противници на излизането на Великобритания от Съюза. От друга страна, американският елит, който първоначално подкрепяше евроинтеграцията, одобрява тези инициативи. Единственото изключение беше вече бившият президент Тръмп. Дори съпартийците му не са единодушни по този въпрос - бившият държавен секретар Джордж Шулц например, се обяви против стремежа на британците да излязат от ЕС. В тази връзка, мнозина смятат, че сблъсъкът между ръководството на ЕС с Унгария и Полша е част от стратегията за трансформирането на Европа по "американските рецепти" и е пряко свързано с неомарксистката и ляволиберална идеология на демократите. Именно с това, според тях, са свързани въпросните процеси, макар то да остава в сянката на проблема с финансирането на Будапеща и Варшава от Брюксел.

Както е известно, новият американски президент Джо Байдън беше сред критиците на Брекзит и политиката на Тръмп към съюзниците на САЩ от НАТО и ЕС. И след като вече е в Белия дом, ще се стреми да възстанови и укрепи връзките между Вашингтон и Брюксел, включително актуализирайки проекта за Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП), лансирано навремето от Барак Обама, чиято реализация би превърнала ЕС в пласментен пазар за американските корпорации. Конфликтът на Брюксел с Унгария и Полша, както и поемането на властта от Байдън, се развиха на фона на активизацията на опозиционните групировки в Полша. Ще припомня, в частност, че движението "Женска стачка" на Марта Лемпарт, призоваващо Варшава да изпълни всички искания на Брюксел, се ползва с откритата подкрепа на Европейския парламент. Впрочем, програмата на Лемпарт и други подобни движения (сред чиито искания е повторната легализация на абортите), която на практика е насочена към съкрашаване числеността на полското население, е изгодна и за САЩ. Между другото, дори и без да отчитаме последиците от евентуалната реализация на програмата на Лемпарт, сегашната тенденция сочи, че съкращаването на полското население за сметка на високата смъртност и ниската раждаемост е необратим процес (разбира се, той е несравним със ситуацията в България в това отношение, която е направо ужасяваща).

Към това следва да добавим и претенциите за реституция на някогашната еврейска собственост в Полша, зад които стоят мощните американски еврейски организации, както и двете големи партии в САЩ. Засега управляващата партия „Право и справедливост” (PiS), чиито лидер е вицепремиерът Качински, не е склонна да удовлетвори тези искания, затова пък полската „проевропейска” опозиция е готова да го направи.Тук е мястото да напомня, че по време на последната президентска кампания в Полша през 2020 проправителствената телевизия ТVP обвини кмета на Варшава Рафал Тшасковски, че прокарва интересите на ЕС и Германия, както и, че планира да изплати компенсации на еврейските организации. Тоест, темата за реституцията и свързаните с нея проблеми е много болезнена и актуална в Полша, особено предвид финансовите и измерения (става въпрос за 300 млрд. долара).

Не е тайна, че сред лобистите за удовлетворяване на претенциите на еврейските организации към Полша е и Германия, макар че действията на Берлин в тази посока са в интерес най-вече на американския елит. Въпреки че страната е неформалния лидер на ЕС, някои смятат твърденията, че Берлин опитва да превърне Съюза в Четвърти Германски Райх за неоснователни. В тази връзка те посочват, че след като беше разгромена в двете последователни световни войни, Германия беше идеологически преформатирана от неомарксистите в рамките на „денацификацията”, осъществена под стриктния контрол на САЩ. Истината е, че въпреки все по-често звучащите напоследък войнствени заявления на Берлин, днешна Германия не прилича много на държава, стремяща се да стане хегемон в Европа. Сред доказателствата за това са и масовото приемане на мигранти, принадлежащи към съвършено чужди култури, под предлог, че трябва да бъде изкупена вината за нацизма и Холокоста, и критиките срещу редица идеи на създателя на Втория Райх Ото Бисмарк, и хипертрофираната политкоректност в историко-културната сфера (единственото изключение е откровено антируската политика на Берлин през последите години, напълно вписваща се в прословутия лозунг Drang nach Osten, и самоубийствените опити да се разговаря с Москва „от позиция на силата”). Във всички тези сфери икономичеката мощ очевидно не е достатъчна, ако не се трансформира с съответната идеология, способна да обедини в едно икономиката, политиката и културата,

Ето защо, 76 години след края на Втората световна война, Германия продължава да се държи като победена държава, намираща се под контрола на САЩ. Що се отнася до новата администрация в Белия дом, изглежда че тандемът Байдън/Харис възнамерява да превърне Германия в свой „отговорник за Европа”, включително прехвърляйки на Берлин и Брюксел контрола върху Полша. Разбира се, при условие, че германците се откажат от каквито и било амбиции да действат като самостоятелен играч (включително посредством доминирания от тях ЕС).

С това обаче, полските проблеми не приключват. Ще напомня, че ако през 2019 консервативните сили в страната бяха достатъчно силни, благодарение на съюза на PiS с двете партии на местните фермери, през миналата 2020, в резултат от приемането на т.нар. Закон за правата на животните, чиито инициатор беше именно Качински, станахме свидетели на открит сблъсък на партията му с другите две по-малки партии в управляващата коалиция – „Солидарна Полша” и „Споразумение”.

Унгария е изправена пред сходни проблеми, въпреки че страната в общи линии реституира конфискуваната по време на Холокоста и комунистическая режим частна собственост. Ще припомня, че според решението на Федералния апелационен съд на САЩ в окръг Колумбия, Парижкият мирен договор от 1947 не освобождава Унгария от необходимостта да удолетворява претенциите, свързани с Холокоста, нещо повече, пострадалите и техните роднини могат да подават в американските съдилища искове против правителството на Унгария и унгарските държавни железници. Съответно, Федералният съд във Вашингтон реши, че Унгария следва да удовлетвори всички искания на жертвите на Холокоста.

И с това обаче, нещата не приключват. Американските медии редовно критикуват унгарския премиер Виктор Орбан, включително заради силно отличаващите го от другите постсоциалистически политици опити да провежда самостоятелна вътрешна и външна политика. В същото време, въпреки ярко изразения си проамерикански курс, сегашното полско правителство също става обект на критиките на медиите от САЩ, като това се отнася и за победата на Анджей Дуда на втория кръг на президентските избори през миналата 2020.

Причините за подобно отношение са очевидни: американските либерални медии не могат да се примирят с отказа на управляващата полска партия PiS да възприеме "неомарксистките тези" (особено по отношение на феминизма и т.нар. LGBT-култура) и отказва да удовлетвори претенциите на еврейските организации от САЩ. И тъй като католицизмът и църквата са сред основните опори на полските консерватори, въпросните медии мощно подкрепят и "Женската стачка" на Марта Лемпарт, и антикатолическата кампания на левите активисти, която в момента се е трансформирала в своеобразна война с култа към "полския папа"-реформатор Йоан Павел ІІ. Предвид факта, че през септември 2020 отново започна да функционира закритата след края на студената война унгарска секция на Радио "Свободна Европа", не може да се изключва, че след като Байдън вече е в Белия дом, тя открито ще заработи за свалянето на Орбан. Тук е мястото да отбележа и, че другите две държави от Вишеградската група - Чехия и Словакия, най-вероятно няма да подкрепят Полша и Унгария в конфронтацията им с ЕС, още повече, че и двете се намират под силно американско влиняие, а Брюксел няма претенции към тях. Ще припомня, че макар Прага и Братислава също се обявяват против приемането на мигранти с чужда на европейската култура, политическата им система е в съответствие с критериите на ЕС. Освен това, чехите и словаците са по-слабо привързано към християнството, отколкото унгарците и поляците, да не говорим, че Чехия се смята една от най-атеистичните страни в Европа (като тази тенденция се усили именно след разделянето на Чехословакия).

Друг негативен (най-вече за Унгария) фактор е победата на миналогодишните избори в Молдова на Мая Санду, която е румънски гражданин и подкрепя идеята за присъединяване на страната към ЕС и НАТО чрез обединяването (т.е. поглъщането) и с Румъния, а освен това се ползва с подкрепата на Брюксел и Вашингтон. Фактическата подкрепа от страна на САЩ и ЕС на идеята за т.нар. "Велика Румъния" означава обаче, че Будапеша ще се сблъска със сериозни проблеми при опитите си да оказва активна подкрепа за унгарските общности в румънска Трансилвания, Словакия, украинската Задкарпатска област и сръбска Войводина. За това говори и рязката критика от страна на вече бившия румънски премиер Лудовик Орбан срещу Полша и Унгария заради опита им да блокират приемането на бюджета на ЕС.

Всичко това сочи, че конфликтът на Брюксел с Полша и Унгария, както и появата на програмни документи, като споменатата в началото статия на Сорос, са просто част от глобален процес, който тепърва ще се усилва, след като тандемът Байдън/Харис вече управлява САЩ. Истината е, че Полша и Унгария са нужни на американския елит и брюкселските "еврократи" единствено като плацдарм за "сдържането" на Русия и обекти на бъдещи реституционни претенции, както и за ограничаване на евентуални амбиции на Германия за по-голяма самостоятелност и еманципиране от Вашингтон.

Нарастващото значеие на Централна Европа за американската геополитика

Значението на Централна Европа за американската геоикономика и геополитика в Европа несъмнено ще нарасне във връзка с очакваните промени в приоритетите и методите на външната политика на САЩ след елиминирането на Тръмп и постепенното преодоляване на пандемията от Covid-19.

След влизането на Байдън в Белия дом, предварително изготвените планове на финансово-икономическите елити от двата бряга на Атлантика, възнамеряващи да възродят мощния американско-европейски алианс ще започнат да се реализират още по-активно и решително. Просто, защото го изискват геополитическите реалности. В противен случай и особено на фона на оформящите се нови глобални и регионални сили, най-вече в лицето на Китай, САЩ и европейските им съюзници могат да претърпят необратими стратегически загуби. Това отлично се осъзнава от либералните елити и в Европа, и в САЩ, между които има консенсус относно необходимостта от подвържане и укрепване на евроатлантическата солидарност. Ще припомня, че още преди американските президентски избори, през юли 2020, бившият германски външен министър Зигмар Габриел, който в момента ръководи влиятелната неправителствена организация Atlantik-Brücke, работеща за укрепване на немско-американското сътруднчество, декларира в статия за Project Syndicate (2), че Европа следва да остане привързана към трансатлантическия алианс, а САЩ в определен момен ще осъзнаят, че отказът от него би бил огромна грешка, от която ще пострадят и техните интереси.

Габриел директно обвързва възраждането на трансатлантическата интеграция с динамиката на американската политика, както и с постигането на единство в рамките на ЕС. Според него: „Предвид гополитическата динамика на ХХI век, дори САЩ скоро ще разберат, че ако продължат да влошават отношенията с европейците, това може да се окаже опасна игра. С такива глобални заплахи, като климатичните промени, разпространението на ядреното оръжие и пандемията, можем да се справим само заедно и, когато тези въпроси излязат на преден план, необходимостта от стабилно европейско партньорство ще стане очевидна. Но реалното възстановяване на отношенията ще стане възможно само, ако европейците се споразумеят помежду си по основните въпроси. Вътрешно разделеният ЕС не може да бъде сериозен партньор за никого”. Габриел твърди, че трансатлантическият съюз е предпоставка за оцеляването на ЕС: „Трансатлантическите отношения ще останат константа за Европа. Преди 75 години Европа реши да се сплоти със САЩ и така ще си остане и занапред. Абсолютно некоректно е да приравняваме отношенията между Европа и САЩ и тези между Европа и Китай и Русия, защото тези две държави се ръководят от други принципи за обществено управление, които те не са склонни да дискутират. В крайна сметка, Западът не е географско понятие, а универсален политически проект, изграден на основата на върховенството на закона, независимата съдебна власт, свободата на словото и медиите и други фундаментални либерални ценности. И въпреки Тръмп, ЕС и САЩ продължават да олицетворяват тези идеи”.

Горе долу по същото време, на другия бряг на Атлантика сходна позиция изрази директорът на влиятелния „Атлантически съвет” във Вашингтон Фредерик Кемп. В статия, озаглавена „Германия и Меркел се опитват да обединят европейската и трансатлантическата история” (3), той посочва, че откровеното противопоставяне между САЩ и европейските им съюзници при управлението на Тръмп, поставя под въпрос не само оцеляването на ЕС, но и целите на евроатлантическата интеграция. Според него, тези въпроси са взаимносвързани, затова Берлин и Брюксел са принудени да водят битка на два фронта. От една страна, те се стремят да съхранят вътрешното единство на Съюза, а от друга – трансатлантическия алианс със САЩ, чиято политика по времето на Тръмп беше, меко казано, безразлична към тези стремежи. В тази връзка Кемп твърди, че „Германия се оказа в центъра на световната драма. Налице е реална заплаха от стратегическо трансатлантическо разцепление, което би сложило кръст на 75-годишната обща история на САЩ и Европа”. В края на статията си той прогнозира, че Ангела Меркел може да получи нов шанс за създаването на интегриран Европейски съюз „от второ поколение” само, ако предотврати ерозията на трансатлантическите отношения и заздрави отношенията между ЕС и САЩ.

Първите заявления на членовете на администрацията на Байдън изцяло съвпадат с тезите на Зигмар Габриел и Фредерик Кемп, изявяващи се като своеобразни говорители на европейските и американските политически елити. Екипът на Байдън/Харис ще се стреми да ускори и улесни възстановяването на партньорството, включително смекчавайки подхода към ЕС и НАТО. Това обаче не означава, че след като ревизират и укрепят съюзническите си отношения двете страни на трансатлантическата общност няма да продължат да работят за реализацията на собствените си икономически и геополитически цели.

Някои интереси на САЩ и ЕС неизбежно ще се разминават, също както и методите за постигането им. Брюксел е заинтересован от един „глобален Европейски съюз”, доминиран от Париж и Берлин, т.е. от укрепване на международното влияние на Съюза. Затова ЕС ще се стреми да намали зависимостта си от американския политически и военен чадър и гаранции за сигурност. От друга страна обаче, Съюзът, както и доминиращите в него държави, се нуждаят от американската подкрепа, защото докато ЕС все още не е постигнал необходимото равнище на глобално влияние, американската подкрепа би му помогнала да разшири влиянието си в света. Според „еврократите”, в момента тази подкрепа, както и близките отношения с Вашингтон, са необхдими за по-нататъшното вътрешно укрепване на Съюза и нарастването на глобалното му роля.

На свой ред, американците са заинтересовани да поставят под контрол процеса на „европейската еманципация” от покровителството на САЩ и появата на поредния конкурент на Америка. В ЕС са наясно с това и се опитваха да пресекат подобни опити още по времето на Обама. При управлението на Тръмп пък, опитите на Вашингтон да влияе върху ЕС с посредничеството на Париж и Берлин се сблъскаха с още по-големи трудности.

Именно това накара американските стратези да потърсят друг начин, включително използвайки за целта „нелибералните демокрации” Полша и Унгария, а също Вишеградската група, в която те участват, както и лансираната през 2015 от Варшава и Загреб Инициатива „Три морета”. Както е известно, тя включва 12 страни членки на ЕС в пространството между Балтийско, Адриатическо и Черно море: България, Естония, Хърватска, Латвия, Литва, Австрия,, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Чехия и Унгария. Официално декларираната и цел е да привлече вниманието вътре в ЕС към интересите на тези държави и по този начин да съдейства за развитието на сравнително слабата им инфраструктура. Факт е, че те разполагат със сериозен потенциал: 28% от територията и 22% от населението на Съюза. В същото време обаче, 12-те страни осигуряват едва 10% от неговия БВП. От друга страна, те демонстрираха най-голям икономически растеж в ЕС преди кризата с Covid-19 – 3,5%, срещу 2,1% средно за Съюза. Естествено, САЩ моментално подкрепиха Инициативата „Три морета”, като с течение на времето тази подкрепа непрекъснато нарастваше.

През февруари 2020 например, държавният секретар Майк Помпео обяви, че страната му отпуска 1 млрд. долара за общия фонд на Инициативата, а на нейната пета среща на върха, провела се през октомври с.г. в Талин, беше обявена още по-щедра американска финансова подкрепа. В коментар на „Дойче веле” по този повод директно се посочва, че САЩ подкрепят тази инициатива с цел укрепване на собственото си влияние в Европа и се отбелязва, че: „докато в Полша желанието на Германия да се включи в Инициативата „Три морета” буди подозрения, това на САЩ се посреща с нескрит възторг”. Въпреки общите си енергийни и инфраструктурни проекти обаче, държавите от Инициативата са разделени политически, включително и по отношение на Русия. В резултат от това те не са в състояние да действат като единна група, вътре в ЕС. Единственият шанс за сътрудничество са именно общите икономически проекти и те си остават привлекателен инструмент за САЩ, в усилията им да увеличат влиянието си в Европа. На свой ред, Берлин, както и „еврократите” в Брюксел, са наясно за последиците от действята на Вашингтон в Централна Европа и се опитват да ги ограничат. За американската политика обаче, групата държави членки на Вишеградската група, балтийските постсъветски републики, а също Румъния, България, Словения и Хърватска, се оказват удобен плацдарм, осигуряващ достъп на САЩ до европейската икономическа и политическа система и възможност да оказват директно влияние върху нея.

Европейската геополитика на Вашинггон преследва едновременно две цели. На първо място, тя цели да укрепи партньорството с европейските съюзници, а на второ – да постави под контрол нарастващото влияние на Германия вътре в ЕС, както и на самия Съюз, като цяло.

При сегашното разположение на силите в Европа това би могло най-лесно да се постигне чрез усилването на американското влияние в икономическата и дипломатическта сфери, върху държавите членки на ЕС и НАТО от Централна Европа. През последните години именно този регион се превърна в свързващо звено между двете очертани по-горе стратегически цели на САЩ на Стария континент. Централна Европа е част от европейската интеграция, но в същото време Вишеградската група и особено Полша и Унгария все по-често се обявяват против доминиращата позиция на Германия, както и против ЕС, като цяло. Истината е, че САЩ активно подкрепяха Вишеградската група и Инициативата „Три морета”, не само по времето на Тръмп, но и преди това – при президента Обама, в резултат от което съумяха да си осигурят значително влияние в Централна и Източна Европа.

Но паралелно с все по-активните усилия на Вашингтон и Брюксел за възстановяване на стратегическия им алианс, се изостря и съперничеството между тях за отстояване на собствените позиции и интереси в неговите рамки. В тази връзка Централна Европа придобива все по-голямо значение за САЩ, тъй като представлява инструмент, с чиято помощ Вашингтон може да влияе върху случващото се на континента. За разлика от тези на Германия и повечето западноевропейски страни, интересите на държавите от Централна Европа, които са членове на ЕС и НАТО, не се разминаат с американските, а правителствата им не крият стремежа си за сближаване с Вашингтон.

След като тандемът Байдън/Харис вече е в Белия дом, можем да очакваме, че американско-европейските отношения ще придобият нова динамика, а трансатлантическите интеграционни механизма ще се обновят. Според мнозина анализатори, в краткосрочна перспектива значението на Централна Европа за американската геополитика ще нарасне още повече, което пък вероятно ще принуди германско-френската ос и гравитиращите около нея западноевропейски държави да инвестират още по-сериозен „политически капитал” в страните от региона.

Неслучайно, само ден преди последните президентски избори в САЩ, шефът на полската фондация Res Publica и главен редактор на Visegrad Insight Войцех Пшибилски лансира тезата, че: „Евентуалното преизбиране на Тръмп няма да е лоша новина за нашия регион, но истината е, че администрацията на Джо Байдън може да ни предложи повече. Възраждайки мултилатерализма и доверието към международните институции, Вашингтон би могъл да обнови основните стълбове, на които се крепи сигурността на Централна Европа. Най-важното обаче е, че независимо от резултата от изборите, Централна Европа ще запази привързаността си към трансатлантическите отношения и ще инвестира в тях също толкова политически капитал, какъвто и САЩ. В момента Германия гледа с недоверие към Съединените щати. В същото време обаче, Берлин, наред с Вашингтон, играе водеща роля в Централна и Източна Европа като инвеститор, но и като източник на проблеми в политиката и сферата на сигурността” (4). Критикувайки германската политика спрямо Централна и Източна Европа, Пшибилски акцентира върху стремежа на Берлин да помогне за завършването на газопровода „Северен поток 2” и свързва всичките си надежди с американската политика, акцентирайки именно върху факта, че „САЩ твърдо подкрепят Инициативата „Три морета”, чиято цел е изолирането на региона от комунистически Китай. За разлика от Тръмп, демократите ще използват тази платформа за открито противодействие на Русия”.

На свой ред, през октомври 2020, влиятелният Атлантически съвет, който не просто изразява доминиращите схващания в средите на американския и европейския елит, но и ги формира, представи изследване, озаглавено „САЩ и Централна Европа: пътна карта за демократичната политика след пандемията” (5), в което се анализират вариантите на американската политика към Централна Европа и ЕС, като цяло. На практика, става дума за неофициална доктрина относно тази политика. Показателно е, че групата автори на изследването се оглавява от бившия помощник на държавния секретар за Европа и Евразия в администрациите на Буш-младши и Обама Даниел Фрийд. По времето на Клинтън Фрийд беше член на президентския Съвет за национална сигурност, а после посланик във Варшава. В изследването се акцентира върху активната роля на САЩ в Централна Европа, без която е невъзможно да се оказва ефективно влияние върху европейската политика. Посочва се, в частност, че: „Благодарение на стратегическата си ориентация, държавите от Централна и Източна Европа изцяло подкрепят решителния трансатлантически отговор на международните предизвикателства”.  В раздела, посветен на Инициативата „Три морета” пък се твърди, че тя представлява ключова политическа ос на страните от Централна Европа и се подчертава необходимостта да получи всестранна подкрепа. Според авторите на документа: „Макар че ЕС ще си остане икономическия дом на Централна Европа, партньорството със САЩ ще бъде необходимо за запълване на вакуума. Централна Европа следва много по-ентусиазирано да се ангажира с Инициативата „Три морета”, за да се възползва от нарастващото финансиране от страна на САЩ и ЕС, предназначено за икономически изгодни проекти в сферата на енергетиката, транспорта и цифровата инфраструктура, способни да ускорят трансграничното развитие и икономическия растеж”. В раздела, посветен на инициативата за европейска отбрана се казва, че: „НАТО ще остане крайъгълен камък на европейската сигурност, но европейците трябва да изпълняват ангажиментите си, за да разширят своята роля в сферата на отбраната и сигурността... САЩ следва да подкрепят участието на държавите от Централна и Източна Европа в европейската отбранителна програма, така че европейските проекти да съответстват на колективните принципи и нуждите на НАТО, а също да компенсират пропуските в отбранителната способност на пакта, вместо да дублират функциите му”.

Тоест, става ясно, че изграждайки специални отношения с Централна Европа, САЩ се опитват да поставят под контрол европейската отбранителна програма, за да предотвратят създаването на отделна европейска военна структури, способна да се конкурира с НАТО, или пък на европейски въоръжени сили. И заради очакваната негативна реакция Вашингтон разчита, че ще му е по-лесно, ако действа чрез централноевропейските държави. В този смисъл, американците ги разглеждат като своеобразна застраховка, в рамките на отбранителната програма на ЕС.

В раздела за енергийната политика пък се твърди, че „Централна Европа и САЩ отдавна са наясно за заплахата от енергийна зависимост на Европа от Русия, защото последната използва положението си на основен (а често и единствен) доставчик на природен газ”.

Като акцентират отново върху укрепването на енергийния компонент на Инициативата „Три морета”, авторите стигат до заключение, че: „Макар разногласията около „Северен поток 2” ще продължат да съществуват, САЩ и Централна Европа следва да сътрудничат с ЕС и Германия за да ограничат негативните рискове”. С други думи, американската енергийна политика разчита на Централна Европа като мощен инструмент за натиск върху Германия, с цел тя да бъде принудена да „диверсифицира” газовите доставки за ЕС. Тоест, разчита се, че когато с помощта на крайбрежните LNG-терминали американския втечнен газ навлезе мощно на европейския пазар, Русия ще бъде лишена от доминиращата си позиция.

Ако обаче Вашингтон концентрира политическото си внимание върху държавите членки на ЕС и НАТО от Централна Европа, вътре в Съюза могат да се формират два политически полюса – западен и източен. Всъщност, те вече съществуват, но не са чак толковя ярко изразени и заради общите финансови и икономически интереси (европейските субсидии, пазарите и работната ръка в т.нар. „Нова Европа” и т.н.) все още не могат да се разграничат категорично един от друг. Само че това е единственото, което все още ги крепи заедно. Американското влияние върху източния „блок” ше продължи да нараства. Разбира се, САЩ няма да се откажат от Западна Европа, те по-скоро искат да поставят под контрол нарастването на мощта на Германия и да разполагат с възможност да блокират стратегическите стъпки на ЕС на регионалната сцена, използвайки за целта влиянието си върху Централна и Източна Европа.

Трудно е да се прогнозира, дали САЩ и ЕС ще намерят сили за реално възраждане и укрепване на трансатлантическата интеграция, както и за декларирания от тях стремеж за обновяване на световния ред, в който именно те (или само САЩ), а не Русия или Китай, да държат лидерските позиции. Ясно е само, че предстоят фундаментални промени и взаимоотношенията на световната сцена ще придобият нова динамика. В променящата се ситуация след влизането на Байдън/Харис в Белия дом и на фона на конфронтацията между интересите на двамата трансатлантически партньори – САЩ и ЕС, Централна Европа се превръща в един от онези региони, които ще определят новите отношения в Европа, както и вътре в Европейския съюз.

Американските игри в Централна и Източна Европа

И така, САЩ очевидно се „заиграват” с новите членове на ЕС по източното му крило, което е много по-опасно за т.нар. „Стара Европа” в политическо, отколкото в икономическо отношение. Просто, защото това лишава брюкселските „еврократи”, но най-вече Берлин и Париж, от възможността да прокарват независима външна политика, именно заради съпротивата на „източните” членове на ЕС, които винаги са по-склонни да изпълняват указанията на Вашингтон, отколкото тези от Брюксел или Берлин, макар че разчитат изключително много на европейските (германските) субсидии. Тук обаче опираме до една друга тема, която заслужаа специално внимание и касае необмислената политика на разширяване на ЕС на изток, която Съюзът провеждаше, без въобще да се замисли за възможните негативни последици.

След като загуби своите колонии в резултат от поражението си в Първата световна, и се провали в опитите за завоюване на ново „жизнено пространство” във Втората, от началото на 90-те години на ХХ век насам, обединена Германия отново започна да разширява и укрепва влиянието си на Стария континент, този път в рамките на „европейското семейство”. Разбира се, това няма как да не тревожи партньорите на Берлин в ЕС. В скорошен коментар на полското държавно радио например, се твърди, че Германия разглежда Полша като източник на евтина работна сила и пласментен пазар за некачествени стоки. В интервю за интернет портала Kurt.digital, президентът на Полско-германската асоциация за икономическо сътрудничество (DePoWi) Райнхард Петцолд признава: „Полша, уви, много трудно ще може да се избави от този имидж в най-близко бъдеще” (6). Петцолд, който отлично познава полския пазар, обръща внимание на проблема с по-високите цени в Полша, в сравнение с Германия, за едни и същи стоки. Според него, няма каквито и да били икономически причини за това, като в тази връзка той констатира, че „Германия много спомогна за трансформацията в Полша, най-вече с цел да получи икономическа изгода от нея”.

По същия начин, в годините на следвоенния подем, през 50-те и 60-те години на ХХ век Германия използва евтината работна сила от Югославия и Турция, а след разпадането на социалистическия „лагер” – от постсоциалистическите и постсъветски държави. С разширяването на ЕС, Германия на практика си създаде собствени „вътрешни колонии”, наводнявайки ги с немски стоки и подчинявайки ги на немските банки. И всичко това, под добре звучащите лозунги за „общото европейско семейство”.

Впрочем, поляците опитват да се съпротивляват на тази германска „експанзия”. Полша се стреми да се позиционира като неформален лидер на „Вишеградската група”, претендирайки, че защитава интересите на „Новата” срещу „Старата” Европа. Варшава игнорира срещата на върха на ЕС за миграцията и отказа да подпише Миграционния пакт на ООН. Отношенията с Германия се влошават и от периодично възникващия въпрос за репарациите за вредите, нанесени на Полша от нацистката окупация, като във Варшава се говори за гигантската сума от 850 млрд. долара. Естествено, Берлин категорично отхвърля тези претенции.

Друг препъни камък в германско-полските оношения, е проектът „Северен поток 2”. Варшава е категоричен противник на газопровода, като по този въпрос изцяло споделя позицията на САЩ. Както посочва в тази връзка съветникът на полския външен министър проф. Пржемисл Журавски: „Полша е на път да се превърне в играч, който ще представлява интересите на САЩ в региона. Германия се отказа от тази роля, предпочитайки да развива бизнес с Русия, така че тя съвсем естествено беше поета от Полша. Варшава може да провежда политиката по отношение на източните съседи, под защитата на политическия „чадър” на Вашингтон”.

Всъщност, ЕС вече е дълбоко разделен, както показа и гласуването на бюджета на ЕС за периода 2021-2027. И това разделение е в интерес на САЩ, където продължават да разглеждат Европа като свой протекторат и не са склонни да допуснат доминацията на Германия, опасявайки се, че това може да възроди противоречията между англосаксонската ос и доминираната от Берлин Централна Европа от времената на Втората световна война.

Вашингтон продължава да формира т.нар. енергиен коридор „Север-Юг”, на територията на ЕС (като проектът включва и изграждане на вътрешна мрежа от газопроводи от Балтийско море на юг, и от хърватското адриатическо крайбрежие на север) в рамките на Иинициативата „Три морета”. Според все повече анализатори, тази сратегия е насочена не толкова срещу Русия (въпреки че против нея се формира своеобразна буферна зона или „санитарен кордон”, включващ почти същите участници), а цели най-вече разпалването на конфликт вътре в самия ЕС и разделянето на страните членки на „нови” и „стари”, т.е. на такива, които отдавна са си извоювали правото да вземат самостоятелни политически решения и да отстояват националните си интереси, и останалите, които заради своята икономическа и финансова слабост и сложната си история, се опитват да угаждат на Вашингтон във всичко, без дори да се замислят, дали всички американски изисквания отговарят на собствените им национални интереси. Това се отнася на първо място именно за енергетиката. Въпросните държави, донякъде с изключение на Полща, която разполага с добре обмислена енергийна стратигя, са склонни да плащат дори повече за доставяните им енергоносители, само и само да докажат политическата си лоялност към САЩ.

Тук е мястото да припомня, че в началото на януари 2021 в хърватското пристанище Омишал на остров Кърк се появи американският танкер Tristar Ruby, който достави 100 млн. куб. м шистов LNG от терминала Cove Point на източното крайбрежие на САЩ за току що започналия да работи нов хърватски плаващ LNG-терминал. Газът беше предназначен за унгарската държавна компания MFGK, част от групата МVМ.

Всъщност, Унгария не изпитва остра нужда от този газ, но заради изключително силния натиск на Вашингтон, Будапеща все пак склони да го купи, при това нарече сделката "историческа". Истината обаче е, че тя просто осигурява на Унгария още един източник на доставки, т.е. диверсификация на газовите доставки. Само преди малко повече от година, т.е. през 2019, руският Газпром достави на Унгария 10,5 млрд. куб. м газ, а на Хърватска - 2,8 млрд. Тоест, количествата са несъпоставими с американската доставка, да не говорим, че цената на американския LNG много надвишава тази руския тръбопроводен газ. Вашингтон и Брюксел разглеждат терминала като ключов за бъдещите доставки за Югоизточна Европа, но тази част на континента (освен на вече съществуващите LNG-терминала в Гърция) може да разчита и на доставките от азербайджанския газопровод TAP (продължение на газопровода TANAP, заедно с който формират т.нар. „Южен газов коридор” за доставки на газ от Каспийския басейн за ЕС). Освен това, Югоизточна Европа може да разчита на бъдещия Източносредиземноморски газопровод EastMed, подкрепян финансово от Брюксел, с чието изграждане са се ангажирали Израел, Гърция и Кипър. По него в Гърция ще постъпва газ от Египет, Израел и находищата в кипърския щелф, които  са обект на териториални спорове с Турция. С други думи, сценарият с вече завършения газопровод ТАР (от гръцко-турската граница до Италия) и, най-вече с газопровода EastMed, не са от полза за LNG-терминала в Омишал, тъй като се конкурират с него. А да не забравяме, че вече функционира и т.нар. „Балкански поток” (втората тръба на газопровода „Турски поток”), също захранващ Югоизточна Европа. Наистина, този проект е доста уязвим, заради неяснотата, доколко България е в състояние да удържи на ескалиращия натиск на САЩ (подобно на „Северен поток 2”, „Балкански поток” също е обект на американски санкции).

Едва ли си струва да напомням и, че тръбопроводният газ, най-вероятно, и занапред ще си остане по-евтин от LNG. Между другото, на азиатския пазар цените на LNG са значително по-високи, отколкото на европейския, и ще е интересно да видим, доколко американските производители въобще имат интерес да го продават в Европа, където ще им се наложи да свалят цените заради конкуренцията с другите газови доставчици.

Вашингтон едва ли ще има проблеми с „източните” членове на ЕС, защото те вземат много малко решения самостоятелно, когато става дума за тяхната външна или енергийна политика. Ще напомня само, че сключвайки първия си договор за доставка на LNG от Катар, Полша се съгласи да плаща двойно по-висока цена от предложената и от Газпром (850 долара за 1000 куб. м катарски газ, срещу 400 долара – за руския).

Западните страни членки на ЕС обаче, отлично разбират за какво става дума и не са склонни лесно да се поддадат на американските геополитически игри, които само ще им навредят. През ноември 2020 например, френската държавна компания Engie се отказа от договора с американския си партньор за покупка на LNG от бъдещия експортен LNG-терминал „Рио Гранде”, по „екологични съображения”. На свой ред, Германия, вече дълги години упорито се бори със САЩ за завършването на руския балтийски газопровод „Северен поток 2”, на който американците наложиха санкции.

Както вече споменах обаче, заиграването на САЩ с новите „източни” членове на ЕС са много по-опасни в политически, отколкото в енергиен план. То цели да лиши Брюксел, и най-вече Берлин и Париж, от възможността да провеждат независима вънщна политика именно заради съпротивата на „източните” членове, които традиционно са по-склонни да изпълняват нарежданията на Вашингтон, отколкото тези на Брюксел (макар да се борят със зъби и нокти да продължат да получават субсидии от тях).

Другите играчи: как ще действат Русия и Китай

Както е известно, в исторически план, отношенията между Германи я и Русия винаги са били сложни и нееднозначни. През различните периоди за тях е характерна или стабилно развиващата се взаимноизгодна търговия, икономическия и технологичен обмен и двупосочното културно влияние, или кървави войни, в които в крайна сметка руснаците винаги са излизали победители (от разгрома на тевтонските рицари на Чудското езеро през 1242 до този на нацисткия Трети Райх 700 години по-късно). Въпреки периодите на вражди и войни обаче, двата народа традиционно се отнасят със симпатия, или поне с интерес един към друг. Разбира се, това не важи за елитите, между които винаги е имало и ще продължи да има съперничество, недоверие и спомени за предишните сблъсъци и очакването на нови. Факт е, че макар и двете държави са континентални сили, техните елити са продукт на различни цивилизационни модели, конкурират се за влияние в Европа, имат собствени национална проекти и нерядко се сблъскват по границите на зоните на влияние, за които претендират.

Тези граници са исторически подвижни, а в очертаването им участват и други играчи, но както Москва, така и Берлин претендират, че могат да минимизират чуждото влияние и, по възможност, да се споразумяват помежду си без външна помощ.

Подобна перспектива обаче, категорично не устройва другите големи западни играчи и най-вече Великобритания и САЩ. За да предотвратят появата на континентална ос "Берлин-Москва", морският "англосаксонски алианс", съумява - с помощта на Франция и Полша - на два пъти да ги вкара в мащабен конфликт (двете световни войни) и едва ли би се поколебал да постъпи по същия начин, ако сметне, че континенталният германско-руски съюз може да стане реалност. Според британските и американски геополитически стратези, Русия и Германия следва постоянно да се конфронтират, при това на два "фронта" - както помежду си, така и с други държави.

Тук е мястото да припомня, че Москва не само не попречи на обединяването на Германия през 1990, но и директно помогна то да се случи, докато, оттогава насам, Берлин прави всичко възможно да не допусне Русия да съхрани традиционната си зона на влияние. Германия претендира за контрол над прибалтийските постсъветски държави, Украйна и Беларус, а политиката, чиито израз е прословутият лозунг Drang nach Osten, си остава в основата на германската геополитическа стратегия.

Въпреки това обаче, Русия - в разрез с очакванията на САЩ и Великобритания - съзнателно усилва икономическото влияние на Германия в Европа, макар да е наясно с риска, че това може да стимулира и нейните политически амбиции, включително по отношение на самата Русия. На пръв поглед подобни действия на руските стратези не изглеждат особено рационални, тъй като - вместо да водят до отслабване на историческия противник, те на практика го усилват. Възниква естественият въпрос, защо тогава го правят.

Най-вероятно, в Москва смятат, че сегашната германска доминация в Европа може да стане реалност, само на основата на руските енергоносители. И, ако тази основа изчезне, хегемонията на Германия в Европа ще рухне. Ако това е вярно, то изключва, или поне минимизира, възможността за бъдещ военен сблъсък между Русия и Германия и създава основа за постигане на споразумение за разпределяне на сферите на влияние в Европа. Разбира се, това не може да стане днес, когато Германия, на практика, все още представлява протекторат на САЩ, но изглежда напълно възможно, ако Берлин съумее да се освободи поне частично от зависимостта си от Вашингтон.

Перспективата за изтласкването на американското влияние от Европа е изгодна за Русия, без значение, как и с чия помощ това би могло да се случи. В момента Германия е интегрална част от американския глобален проект, което обуславя и разбирането и за нейната собствена сигурност. Именно заради това сегашните управляващи в Берлин дават да се разбере, че ще продължат антируската си реторика, но това не бива да ни заблуждава относно реалните цели на германския елит по отношение на Русия. Истината е, че прекаленото отслабване на Русия може да лиши Германия от всякаква реална перспектива да доминира в Европа. А това очевидно не е в интерес на Берлин, затова и управляващите там се стремят да не допуснат в германското вътрешнополитическо пространство да доминират откровено проатлантически (т.е. проамерикански) сили.|

Това означава, че поне на теория, Русия и Германия имат определени общи задачи: да минимизират влиянието на САЩ в Европа в средносрочна перспектива, при запазване на сегашната архитектура на сигурност, в чиито рамки американците засега доминират; неутрализация на проамерикански настроените представители на германския и руския елити; укрепване позициите в собствените геополитически зони на влияние и - като резултат от всичко това - постигането на "голяма сделка" за разграничаване на собствените сфери, въз основа на общия интерес да не се допусне появата на други (и най-вече "проатлантически") центрове на сила в Европа.

А такива силови центрове съществуват, при това са достатъчно мощни и вече са се интегрирали в икономиката на Европа, затова пълното им изключване е не само невъзможно, но и неизгодно. Русия не представлява алтернатива на търговията на Германия с Китай и САЩ. С помощта на руснаците обаче, Германия би могла в пъти да увеличи влиянието си върху тази търговия. За нея, както и за Русия, това е необходимо и достатъчно условие за постигането на стабилни, макар и неофициални, взаимни договорености, чиито рамки да бъдат ясно очертани, условията уточнени, а спазването им- гарантирано и от двамата играчи.

Германия не рискува да попадне в зависимост от Москва, ако големите руски газови проекти в Европа бъдат реализирани на практика, просто защото Русия се оказва също толкова зависима от Германия. Руският газ, преминаващ през Германия за Европа, представлява единен енергиен поток, чието прекъсване означава икономическо задушаване и на двете държави. Тъкмо поради това САЩ толкова упорито се стремят да не допуснат реализацията на всички газопроводни проекти, свързващи Русия и Германия -тя просто би ерозирала самата основа на американското господство в Европа.

За Русия обаче, това дава възможности за икономическо и геополитическо укрепване. Ако Германия разполага с гарантирано собствено политическо пространство, това няма да е опасно за нея, т.е. в Берлин биха разглеждали подобно развитие като - макар и нежелателно, но сравнително приемливо. Просто защото подобно усилване на Русия не води до риск от крах на германската мощ.

Разбира се, историята ни учи, че много малко от предварително планираното се реализира на практика. При всички случаи обаче, слаба Германия ще означава запазване на доминацията на САЩ в Европа, а за Русия това очевидно е по-голям проблем, отколкото възможните спорове с една силна Германия.

Евентуалната трансформация на ЕС, която да доведе до отказ от сегашния му "американоцентричен" модел, ще помогне за укрепване на влиянието на Германия, а не на САЩ, затова би била от полза и за Русия. В момента обаче, именно американската доминация в ЕС, посредством структурите на "еврократите" в Брюксел, представлява най-сериозния проблем за Москва. И тъкмо това обяснява, защо, въпреки всичко, Русия не се отказва от стремежа си да помогне за превръщането на Германия в истински европейски лидер.

Китайският фактор

Впрочем, Русия не е едиственият външен фактор, опитващ се да стимулира превръщането на ЕС в самостоятелен геополитически играч, доминиран от Германия или от оста Берлин-Париж. В тази посока напоследък работи и Китай.

Както е известно, в началото на януари 2021, в съвместно комюнике, Европейската комисия и Европейският съвет потвърдиха постигането на принципно съгласие относно подписването на Всеобхватно споразумение за инвестиции между ЕС и Китай (CAI). Това беше възприето от повечето анализатори, като очевиден удар по американските амбиции в Европа.

Според научния сътрудник от Китайския институт за съвременни международни отношения Чен Фунгин, споразумението касае четири основни направления: ангажименти за взаимно гарантиране на достъп до пазарите; спазване на правилата за честна конкуренция; устойчиво развитие и разрешаване на споровете.

С други думи, Китай и ЕС формулират общи правила за достъпа на стоки, услуги и инвестиции на вътрешните пазари на двамата играчи. Все още е трудно да се каже, доколко това споразумение прилича на другото общо търговско пространство - Регионалното всеобхватно икономическо споразумение (RCEP), което Китай подписа през ноември 2020 с държавите от АСЕАН.

Като цяло обаче, същността на случилото се е очевидна. Светът преминава към поредния етап от глобалното окрупняване на играчите, в чиито рамки Европа, т.е. ЕС, е принудена да избере, с кого би предпочела да се обедини.

Не може да се твърди, че става дума за внезапна китайска "офанзива". Истината е, че преговорите за САІ се водеха в течение на седем години. В началото (през 2014-първите месеци на 2015) дори изглеждаше, че ЕС се опитва да извива ръцете на Пекин, заплашвайки че незабавно ще напусне преговорите, ако китайските не склонят на определени отстъпки. В случая обаче ставаше дума за откровен блъф, защото самата идея за подобно споразумение беше еднакво необходима и на двамата играчи. Просперитетът на ЕС и особено на Германия и Франция много силно зависи от търговията на два основни пазара - китайския и американския. При това САЩ откровено притискаха Съюза, използвайки военно-стратегическото си превъзходство, а пък Китай се възприемаше в Брюксел като важен и голям, но - като цяло - по-слаб противник.

Ситуацията се промени след като през 2017 в Белия дом влезе Тръмп, който демонстрира, колко лесно и без каквито и да било угризения САЩ са способни да шантажират и притискат Европа, лишавайки я от над 60% от приходите и от търговията с другия бряг на Атлантика.

Всяка победа обаче, има своята цена. Американският натиск стимулира ЕС да търси алтернативи, освен това американският пазар е „усвоен” отдавна, докато китайският продължава да е изключиттелно перспективен.

На първо място, по традиционните си направления, редица ключови европейски стоки (и най-вече автомобилите, самолетите и продукцията на средното машиностроене, включително промишлената робототехника) запазват технологичното си превъзходство по отношение на китайските.

На второ място, само благодарение на планираното намаляване на нивото на бедност, обемът на вътрешното потребление в Китай ще се удвои до 2030, т.е. китайският пазар има накъде да нараства, за разлика от американския, всички ниши в който са заети или изчерпани.

Затова Европа предпочете Китай, макар че се опита да го направи максимално предпазливо. Съдейки по коментарите на европейските политици (Ангела Меркел, Урсула фон дер Лайен, Еманюел Макрон, Шарл Мишел), подписването на CAI в никакъв случай не се разглежда от Брюксеел като окончателен избор „между Изтока и Запада”. Европа очевидно не възнамерява еднозначно да се „интегрира” в бъдещия „доминиран от Китай свят”. Споразумението с Пекин се смята по-скоро за стъпка за балансиране на американския натиск. Вероятно затова то беше постигнато именно в краткия времеви интервал, когато действащият президент на САЩ на практика вече нищо не можеше да реши, довършвайки последните дни от мандата си, а новоизбраният все още не бе влязъл в Белия дом, в резултат от което в САЩ се очерта своеобразен „момент на безвластие”.

За Пекин пък, споразумението е изгодно, тъй като облекчава достъпа до необходимите му европейски технологии, затова пък не е ясно, дали ЕС ще съумее да постигне, целите, които си е поставил. Впрочем, много неща ще зависят от конкретните детайли на споразумението CAI, както и от практическата му реализация.

Бележки:

1. https://www.project-syndicate.org/commentary/europe-must-stand-up-to-hungary-and-poland-veto-by-george-soros-2020-11?barrier=accesspaylog
2. https://www.project-syndicate.org/commentary/how-europe-germany-can-strengthen-nato-and-relations-with-us-by-sigmar-gabriel-2020-07?barrier=accesspaylog
3. https://www.atlanticcouncil.org/content-series/inflection-points/germany-and-merkel-have-a-shot-at-making-both-european-and-transatlantic-history/
4. https://visegradinsight.eu/central-europe-already-embraces-the-next-us-president/
5. 5. https://www.atlanticcouncil.org/in-depth-research-reports/the-united-states-and-central-europe-a-road-map-for-a-democratic-post-pandemic-agenda/
6. 6. https://polandin.com/51568962/germany-made-poland-a-land-of-cheap-workforce-german-expert

*Национален консервативен форум