14
Чет, Ное
5 Нови статии

Проектът за "Великият Туран" като атака срещу Хартленда

брой 2 2021
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

„Новият световен ред, доминиран от САЩ, се създава против Русия, за сметка на Русия и върху руините на Русия”

                                                                                                          Збигнев Бжежински

В световната политология е добре позната теорията на Збигнев Бжежински, която ефективно се използва от западните държави срещу Руската Федерация. Тя е един от основните механизми за постигане на геополитическите цели в стратегията на евроатлантизма.

В постмодерната епоха и постибералния свят Западът, като либерално-политическа и либерално икономическа система, претърпя крах, резултат от който са глобалните политически промени в матрицта на международната политика. Трансформират се  социалните формации на самите държави. Най-големият шок за „колективния Запад” и геострастратегията на евроатлантизма е новия етап на геополитическата еволюция и преформатирането на еднополюсния свят в многополюсен. Западът е съвършено наясно,че формирането на многополюсен свят не е изкуствен процес, а противопоставянето му с помощта на класическите методи, както беше по време на студената война, е практически невъзможно.

Основната задача на „колективния Запад”

В рамките на тази сложна геополитическа парадигма задачата на западните държави е да не допуснат появата на балансьор на западната (евроатлантическата) политическа система в две фундаментално важни сфери. Първата е финансово-икономическата, а целта на Запада е да не допусне възникването на независима от неговата доминация финансово-икономическа система (в лицето на Евразия – Китай, Русия, Иран, Индия). Втората сфера пък е военно-политическата, а целта е да не се позволи формирането на алианс в Евразия, включващ изброените по-горе държави (Китай, Русия, Иран, Индия).

Традиционното противоборство между двете цивилизации продължава вече не едно столетие, макар че формите и методите на конфронтацията се променят. „Великата битка срещу Континента” навлиза във финалния си стадий. Вдъхновена още от стратезите на англосаксонския свят от ХIX век, като Алфред Маън например, стратегията за гарантиране предимството на Запада над Евразия савсем не е останала в миналото, а е актуална и днес. Съвременните атлантисти, които са узурпирали почти всички ресурси на планетата, задължително ще се опитат в рамките на „финалната игра” да овладеят и Хартленда, както и ресурсите на цялата Евразия.

Въпреки високото технологично и иновационно ниво на развитие на западните държави, което им дава предимство пред останалия свят, те все пак не се решават да влязат в директна военна конфронтация с митичната евразийска „руска мечка”, а също с Иран и, особено, с Китай.

Пълномащабната война с тези държави не е изгодна за Запада от чисто прагматична гледна точка. Особено предвид факта, че основният му противник в Евразия е такава ядрена сила като Русия. Именно този фактор, т.е. усложненията, които носи пряката конфронтация, обуслови и ревизията на западната стратегия за овладяване на Евразия.

Друг ключов фактор за неготовността на западните държави да влязат в директен военен сблъсък с евразийските си противници, е тяхната либерална идеологическа база, която не допуска воденето на мащабни настъпателни войни или по-точно, войни, които биха довели до големи жертви сред собственото население (цивилни и военни). Западното общество е пропито от духа на секуларизма и неверието, загубило е традиционните си ценности и не преследва други цели, освен реализацията на корпоративните интереси. Въпреки това, в периода след разпадането на Съветския съюз, западната общност, изпаднала в еуфория заради изчезването на „заплахата от Изток”, се оказа изправена  пред не по-малко сериозни предизвикателства и постепенно започна да се разочарова от основите на западната либерално-капиталистическа демокрация. На фона на вътрешнополитическата криза в ЕС, с всяка изминала година нараства броят на евроскептиците, като събитията около т.нар. Брекзит допълнително усилват този скептицизъм, а хората както в Европа, така и в САЩ до голяма степен престанаха да вярват на своите медии, които съвсем доскоро се ползваха с непререкаем авторитет.

Нещо повече, лидерът на западния свят – САЩ, са на ръба на гражданското и политическо разцепление (ако вече не са го прекрачили), сравнимо с Гражданската война през XIX век. НАТО пък загуби бойния си дух, характерен за държавите от алианса по време на студената война и след нея, през 90-те и 2000-те години, когато те с желание се включваха в различни военни мисии.

Защо Западът се нуждае от Турция

Армиите на западните държави бяха сериозно трансформирани и днес са почти изцяло професионални, с цел по-висока ефективност при реализацията на конкретни мисии, вследствие на което численият им състав намаля. В същото време обаче, професионалните войници и частните военни компании (ЧВК) не са достатъчни за воденето на глобална война, без ангажирането на значителен обем човешки резерви. Затова, в усилията си да реализират своите глобални цели, западните стратези на глобалистката политика за подчиняване на Евразия търсят прагматични решения, едно от което е да се използва набиращата през последните двайсетина години военна, политическа и икономическа мощ Турция, където винаги е била популярна идеологическата доктрина на пантюркизма. Сега към тази по-скоро етнонационалистическа доктрина са добавя и дори излиза на преден план оцветената в ислямистки краски имперска идея на "неоосманизма". Именно този идеологически синтез формира геополитическата доктрина, от която се ръководи Турция, а това не само е приемливо, но е и много полезно за политиката на Запада. Ето защо големите западни играчи по принцип не критикуват, а дори негласно поощряват доктрината на неоосманизма, опитвайки се да канализират политическата енергия на Турция и целия тюркски свят на Изток, против Русия, Иран и Китай. Тоест, тюрският свят следва да изиграе за Запада същата роля, която изиграха джихадистите в Афганистан, или в Чечения, през 90-те години на ХХ век. Само че новата "прокси-стратегия", основаваща се на "цивилизационната" идеология на една достатъчно развита държава като Турция, в перспектива разполага с далеч по-голям негативен потенциал, отколкото пещерният джихадизъм, който понякога трудно може да бъде разграничен от тероризма. "Великият Туран", т.е. новата Османска империя на конфедеративна основа, която извежда на преден план не грубата ислямизация и тоталното подчинение, а същото, но в "мека" и "цивилизована" форма. С нейна помощ Западът разчита да неутрализира почти напълно Русия и Иран, както и значително да ограничи геополитическите възможности на Китай.

Ключов момент е, че, за разлика от Запада, Турция не само разполага с боеспособни Въоръжени сили (втората по численост и мощ армия в НАТО), но е готова да воюва (включително да води пълномащабни военни действия по суша), понасяйки съпътстващите подобни войни жертви. Турция не е подвластна на официално наложените на Запад антивоенни постулати, недопускащи да се плаща с живота на собствените войници. С други думи, Турция е не само развита политически и икономически, но и войнствена държава. Именно войнствеността и политическата енергия на тази сравнително млада (родена през 1923) нация от Римленда, Западът (традиционно) се опитва да насочи в своя полза.

Западът (и най-вече англосаксонската ос) готвят за Турция ролята на троянски кон за установяването на  геополитическата си хегемония в Евразия. Османската империя, от края на ХVІІІ век, а след това и Турската република от 20-те години на ХХ век насам, постоянно биват използвани от западните държави като ефективен инструмент за сдържане на ръста на руското влияние. Ако се вгледаме в историята, няма как да не си припомним "антивизантинизма" на Западна Европа, тъй като съществуването на една, макар и отслабена, православна империя не устройва тогавашните западни държави. Те се нуждаят или от една "напълно пречупена" Византия, която да им се подчинява безпрекословно за всичко, или от нейното пълно ликвидиране. Атакувайки Византия, тюркските племена получават сериозна финансова, военна и организационна подкрепа от "световния антивизантизъм". В лицето на Османската империя Западът създава стремително развиваща се геополитическа метастаза, която унищожана Византия, а по-късно подчинява и целия Близък Изток. Прието е да се смята, че османците затварят Босфора и Дарданелите за Запада и това е дало тласък за новите географски открития и колониализма, но се забравя, че Босфорът и Дарданелите се оказват затворени най-вече за народите от Евразия. За разлика от Запада, народите от Хартленда не са имали възможност да осъществят свои географски открития, тъй като по онова време християнските народи от Евразия са били застрашени от насилствена ислямизация. Истината е, че без централизацията и трансформирането на т.нар. Рус, т.е. на руските княжества, в империя, осъществила мощна експанзия на изток, завоювайки Сибир и достигайки до Тихия океан, гибелта на православната цивилизация е била неминуема.

След Първата световна война, върху руините на Османската империя, Западът намира общ език с трансформиралата се в светска република Турция, начело с Ататюрк, но въпреки това тази страна си остава не светско-секуларна държава от европейски тип, а типична азиатска страна, изповядваща интегрален национализъм с традиционния ислямски уклон. Именно по време на управлението на Ататюрк е извършено окончателното потурчване на всички етнически и религиозни малцинства, населяващи Турция. След влизането на страната в НАТО, идеите на пантюркизма отново стават актуални, като инструмент в идеологическата битка против СССР с цел от него да бъдат откъснати републиките от Централна Азия и Азербайджан. Разпадането на Съветската империя през 1991 създаде условия ва възраждането на пантюркисткото движение. В постсъветското пространство се появиха новите суверенени независими тюркски държави Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Туркменистан и Узбекистан, които Турция разглеждаше като свои "по-малки братя". Нещо повече, Турция активизира дейността си и в рамките на Руската Федерация, под формата на редица културни, хуманитарни и научни проекти. В началото на 90-години в Казан беше създадена Асамблея на тюркските народи, което стана важен етап в историята на пантюркизма, защото означаваше, че той навлиза в организираната фаза на своето развитие.

Пантюркизмът се сблъсква с негативна политическа реакция от страна на всички държави, разположени по периферията на "тюркския свят". Русия, Китай, Иран, България, Гърция, Грузия и Афганистан имат значителни тюркски малцинства и всички те, плюс Армения (по съвсем разбираеми причини), разглеждат всяка стъпка към обединение на тюрките като заплаха за териториалната си цялост. В повечето западни държави също е налице тревога заради историческите предразсъдъци по отношение на тюрките (макар че това обстоятелство не пречи за прокарването на стратегията за установяване на контрол над евразийския Хартленд с помощта на "Великия Туран").

Трите етапа на пантюркистката експанзия

Предвид всички тези фактори, пантюркизмът на практика се развиваше постепенно и дълго време не можеше да се похвали с очевидни политически резултати. В началния етап, Турция се ангажира с укрепването най-вече на културните, социалните и икономическите връзки между тюркските общности. Днес този първи етап от реализацията на стратегията на пантюркизма вече е приключил успешно, т.е. постигнато е икономическо и културно взаимодействие между тюркските държави. Затова Анкара премина към втория етап, чиято приоритетна цел е политическата консолидация на шестте независими тюркски държави. Последните разчитат на значителна изгодна от реализацията на пантюркисткия проект. Турция, Азербайджан и Казахстан са пряко заинтересовани от развитието на идеята на "Великия Туран" и полагат усилия за създаването на нови организации, форуми и обединения.

Пространството на тюркската етно-лингвистична общност съвпада с перспективните търговски маршрути от Азия към Европа и, чрез достъпа си до Хартленда, посредством този Римленд, турската "мека сила", основаваща се на пантюркизма и неоосманизма, усилва стремежа на Анкара да се превърне в регионален лидер, променяйки стратегическото си поведение.

Първата и неактивна фаза на този процес е свързана с Тургут Йозал и Сюлейман Демирел. Повратен момент в отношенията между държавите от Южен Кавказ и Турция стана политиката на турския президент Йозал (1989-1993), започнал да прокарва активна външна политика в региона вече от позицията на "меката сила".

Втората активна фаза в прокарването на стратегията е свързана с друг повратен момент в отношенията между държавите от Южен Кавказ и Централна Азия, от една страна, и Русия и Турция - от друга, а именно с политиката на турския президент Демирел, който качествено усили външната политика на страната спрямо постсъветското и тюркското пространство.

Третата фаза на турската "мека сила" във външнополитическата активност беше белязана от политиката на Ахмет Давутоглу и неговата доктрина за "нулеви проблеми със съседите" и "трите методологични принципа и петте принципа за действие". В момента тази трета фаза се реализира активно от Реджеп Ердоган и Мевлют Чавушоглу, които, комбинирайки "меката сила" с използване на "твърда сила" в региона, постигнаха определени успехи и разшириха зоната на геополитическо влияние на Турция.

"Миналият век вече е обърната страница. Сега ще установим нови връзки между Сараево и Дамаск, между Бенгази и Батуми. И ще го направим по мирен път. Без да воюваме с никого и уважавайки границите. Именно в това е силата ни днес. Днес това са съвършено различни държави, но преди 110 години Йемен и Скопие, Батуми и Бенгази бяха част от една страна - Османската империя. Когато го казваме си навличаме обвинения в неоосманизъм, но защо тогава онези, които обединиха цяла Европа, не се наричат "неоримляни?" - тези думи принадлежат на бившия турския външен министър Ахмет Давутоглу.

Съвременно Турция е държава с мюсюлманско население, която Ердоган превърна в полутеократична политическа система, конкурираща се с арабския ислямски свят и дори претендираща за "халифизъм" (т.е. за господство в цялата мюсюлманска общност). Само че в този турски "халифизъм" е налице определена идеологическа дилема, защото съвсем доскоро Турция се опитваше на всяка цена да влезе в ЕС и си остава член на западния военен блок НАТО. Тоест, формално, от гледна точка на войнствения ислямизъм, Турция е на страната на "враговете на исляма". В същото време, няма как да не си припомним ролята на британците за подкрепата и разпространението на уахабизма на Арабския полуостров през ХVІІІ-ХХ век и съвременните тесни връзки на англосаксонските елити с уахабитската върхушка на Саудитска Арабия. Тоест, "враговете на Исляма" имат богат опит в приспособяването си към най-войнствените течения в тази световна религия.

През ХХ век Турция, която съвместно с държавите от НАТО и САЩ, активно участва в различни военни мисии, предоставя на партньорите си инфрастрактура и политическа подкрепа против арабските държави, Афганистан и Иран. Тоест, от една страна Анкара претендира за ролята на ислямски център, а от друга – постоянно се оказва от другата страна на барикадата спрямо мюсюлманската „умма”.

Турция разполага с военно присъствие в над десет страни на три континента (Азия, Африка и Европа). Това пространство е по-обширно, отколкото територията на някогашната Османска империя. Увеличаващото се турско военно присъствие в такива държави, като Сирия, Ирак, Либия, Мали, Централноафриканската република, Етиопия, Катар, Босна и Херцеговина, Косово, Албания, Судан, Северен Кипър и Азербайджан, свидетелства за това, че военната мощ на Турция нараства и, съответно, нейното геополитическо влияние се разширява.

Съчетаването на ислямизма и национализма

Ислямът, който успешно се използва от Ердоган като геополитически инструмент, представлява интегрална част от новата доктрина на неоосманизма. При това, за да се реализират офанзивните задачи на турската политика, се използва по-войнствената версия на мюсюлманската религия – модернизираният салафизъм. Турският салафизъм се различава от арабския и отлично се съвместява със западната политическа система и национализма на Анкара.

Освен това Ердоган успешно използва религиозния фактор за укрепването на собствената си власт и за различни вътрешнополитически манипулации. Следните думи на турския лидер достатъчно красноречиво илюстрират подхода му към инструментализацията на религията: Джамиите са нашите казарми, минаретата - нашите байонети, куполите - нашите шлемове, а вярващите - нашите войници”. С помощта на този фактор Ердоган нерядко прикрива и икономическите проблеми и кризи, които неизбежно възникват в страната в резултат от прекалено напористата и отчасти конфронтационна външна политика. В този смисъл, ислямският фактор се разглежда от Ердоган като своеобразен атрибут. На свой ред, пропагандата за възраждането на Османската империя и създаването на „Велик Туран” засенчва всички вътрешни проблеми на Турция и кара населението на страната да подкрепя външнополитическия курс на президента.

Ердоган съумя да помири турските националисти (пантюркистите) и радикалнине ислямисти. Той синтезира и интегрира тези две течения в стратегията на съвременния неоосманизъм. Така, под негов контрол и под контрола на турските специални служби, се формира опасен за външния свят алианс между "Сивите вълци" и радикалните религиозни лидери. Този сегмент, представляващ реакционна социална група, изключително активно се използва от Анкара за политическите и цели. На свой ред, Западът обикновено мълчи, когато Ердоган официално декларира експанзионистичната политика на Турция, а мълчанието е знак за съгласие (всъщност, Западът протестира само против турската експанзия срещу члена на ЕС - Гърция, както и против прекалената намеса на Анкара в европейските работи). В отговор на тази лицемерна западна политика, Русия се опитва да изгради партньорски отношения с Турция. Истината обаче е, че Ердоган може да бъде само ситуативен съюзник на Москва и то за сравнително кратък период, тъй като геополитическите цели на Русия и Турция до голяма степен принципно се разминават, а в някои случаи, дори се конфронтират.

Минималната геополитическа задача на Русия по отношение на Турция е да я убеди да напусне НАТО, след което би могла да се надява да я превърне от ситуационен партньор в стратегически съюзник. Въпросът обаче е, дали самата Турция и нейният елит, начело с Ердоган, искат това? Много е съмнително. Най-малкото, на руснаците ще се наложи да положат изключителни усилия за да постигнат тази цел. Засега Турция със сигурност няма намерение да напуска НАТО. На нейна територия е разположена мощна военна инфраструктура на САЩ, а Пентагонът използва 60 военни бази и обекти, където са складирани значително количество ядрени боеприпаси. Официално, Анкара все още не е поставяла на международно равнище въпроса за евентуална ревизия или денонсиране на споразуменията в сферата на американско-турското военно сътрудничество.

Откритата военна и политическа намеса на Анкара в Карабахския конфликт очерта една опасна за Русия тенденция. Ескалацията на конфликта в Карабах и постигнатия резултат, под формата на т.нар. тристранно споразумение, се възприема в Турция като нейна победа и поредна стъпка към създаването на "Велик Туран". В официалния текст на споразумението за прекратяването на огъня в Карабах не се споменава за турски миротворци, но беше сформиран съвместен руско-турски център за наблюдение на прекратяването на огъня. Според лидерите на Турция и Азербайджан, това ще бъде "нов формат" за контрол. Тоест, в него Турция ще работи съвместно с Русия. По-важното в случая обаче е заявлението на турските президент, че: "съвместно с въоръжените сили на Азербайджан ще подкрепяме нашите братя в съответствие с принципа "една нация, две държави"". В случая, основният императив е "една нация" и той предопределя цялата по-нататъщна външна политика на Турция. Ердоган планира експанзия в Южен Кавказ, с цел страната му да доминира в региона. Ако това се случи обаче, не може да се изключва и последващо разполагане на бази на НАТО (под формата на турски военни бази) в Грузия и Азербайджан.

Карабах се разглежда от турския президент като своеобразен "модел", който той се готви да демонстрира занапред пред целия ислямски свят. Неслучайно през 2021 известният турски музикален конкурс с чуждестранно участие Türkvizyon ще се проведе не другаде, а в карабахския трад Шуша.

Но най-важното, което съумя да постигне Анкара, е принципното съгласие на Армения, в обмен на достъпа до Степанакерт през Лачинския коридор, да създаде аналогичен коридор между основната част на Азербайджан и Нахичеванския регион, койго граничи с Турция. Ако това стане факт, Турция ще получи сухопътен достъп до Каспийско море, при това през територии, населени с тюрки, с изключение на малък участък в най-южната част на Армения. Тоест, по този начин "великият тюркски свят" ще бъде възстановен в географско отношение.

Не бива да забравяме и, че след подписването на мирното споразумение за Карабх турският външен министър Чавушоглу заяви, че "в нашия регион съществуват и други проблеми - Грузия, Крим, Молдова".

Крим е друга "ябълка на раздора" между Турция и Русия. Анкара активно подкрепя Киев и се смята за отговорна за съдбата на кримските татари. От 2014 насам отношенията и с Украйна укрепват непрекъснато. Турция не признава резултатите от референдума, с който Кримския полуостров стана част от Русия, а кримско-татарската диаспора в Украйна продължава да играе ключова роля за укрепването на украинско-турските отношения. Киев ще купи почти петдесет турски ударни дронове, каквито Азербайджан активно използваше във Втората карабахска война. Друг знак за същността на "тюркската солидарност" е готовността на азербайджанския президент Алиев да признае Севернокипърската турска република (както е известно, той покани нейния президент Ерсин Татар да направи официално посещение в Баку).

Ердоган периодично игнорира постигнатите с руснаците споразумения в Близкия Изток, Африка и Южен Кавказ. Ще припомня, че макар Анкара да заяви, че ще купи и дори ще произвежда руска ваксина срещу Covid-19 ("Спутник V"), в края на декември 2020 осъществи покупка на 4,5 млн. дози от ваксината на Pfizer-BioNTech.

В търговско-икономическите отношения между Русия и Турция, Анкара получава значително по-сериозни икономически и финансови дивиденти, отколкото Москва. Турският бизнес е широко представен на руския пазар, като строителният дори заема водещи позиции. 70% от турската селскостопанска продукция се реализира на руския пазар, а 70% от туристическия бизнес на Турция е свързан с руските туристи.

Каква би трябвало да е "турската политика" на Москва?

Съвременна Русия официално се обявява за светска, многонационална и мултирелигиозна държава. Руските политическите и финансови елити, които формират и политиката на страната, са общо взето „космополитни” (макар и в далеч по-малка степен, отколкото американските и западните, като цяло), което обаче не им пречи за осъзнават и отстояват нейните национални интереси. Днешна Русия не е нито историческата Царска Русия, съхраняваща идеята за „Третия Рим” и до голяма степен провеждаша съответната политика, спасявайки неведнъж християнската цивилизация и славянството, нито пък е СССР, който крепеше т.нар. „социалистически блок” и прокарваше глобалния комунизъм, включително потискайки такива доктрини като пантюркизма и ислямизма. Днес християнската солидарност почти липсва, да не говорим за комунистическата, а съвременната реалност изправя Русия пред нови предизвикателства, налагайки и да формулира и провежда прагматична политика и да не взема външнополитически решения, които са в ущърб на собствените и геополитически интереси. В конкретния случай, Русия не бива да отстъпва буферната зона, т.е. постсъветското пространство, включително и Южен Кавказ. Разбира се, формулирането на подобна стратегия е сложен процес, включително защото геополитическата матрица на Руската Федерация все още не е преодоляла напълно фрагментарния си характер и тя не е дефинирала окончателно своята национална идея.

Междувременно, Ердоган се опитва да изгражда т.нар. „тюркски свят” в зоната на жизнените интереси на Русия – „Турция от море до море и от Урал до Адриатика”. Динамиката на основните факти и тенденции в турската външна политика в контекста на пантюркизма и неоосманизма показват, че създаването на „Великия Туран” може да се превърне в реалност. А истината е, че „Великият Туран” се формира като най-краткия път към Хартленда, т.е. следвайки универсалната формула на Бжежински – „за сметка на Русия и върху руините на Русия”.

 

* Директор на Кавказкия център за ислямски изследвания в Тбилиси, Грузия

Поръчай онлайн бр.3 2024