Битката за европейския газов пазар: отвъд митологията

"Американският LNG"

Сред най-често срещаните версии, които непрекъснато се повтарят не само от медиите, но и от мнозина политици е, че САЩ се противопоставят на реализацията на проекта за газопровода "Северен поток 2" с единствената цел да го заменят с т.нар. "Американски поток", т.е. с доставките на американски втечнен природен газ (LNG) на европейския пазар, изтласквайки от него руския Газпром.

Както се полага, ще започна анализа на тази версия от нейния първоизточник, а в случая това е президентът на САЩ Доналд Тръмп, който преди избирането си на поста дълги години беше успешен бизнесмен. Показателно е, че в нито един свой пост в Instagram Тръмп не използва понянието "American LNG", а само "LNG, made in USA". При това очевидно не става въпрос за чисто езиков проблем, защото използваният от него израз ясно отразява същността на случващото се.

Към 1 януари 2019 на територията на САЩ функционираха три завода за втечняване на природен газ. Компанията Cheniere Energy въведе в експлоатация четири производствени линии в завода си Sabine Pass, всяка от тях с капацитет 4,5 млн. тона LNG, т.е. общо 18 млн. тона. В края на миналата година същата компания започна да транспортира газ от втория си проект - завода Corpus Christi, където вече работи първата производствена линия с капацитет 4,5 млн. т. Третият действащ на територията на САЩ завод за износ на LNG e Cove Point на компанията Dominion, чиито капацитет е 5,5 млн. т.

Американската държава, в лицето на федералните органи на властта, няма никакво участие в акционерния капитал на Cheniere Energy и Dominion. Тя не им предоставя и каквито и да било данъчни или други облекчения и преференции. Тези компании не получават бюджетно финансиране, нито пък държавни гаранции за необходимите им кредити за изграждане на техните LNG-заводи. Впрочем, самото законодателство на САЩ не позволява на федералните органи да посочват на частните компании, къде да пласират продукцията си, още по-малко пък да им налагат да я доставят на конкретни потребители. Тоест, американското правителство на практика не може да принуди собствениците на заводите да доставят LNG на европейския газов пазар, вместо в други региони на света.

И в трите посочени по-горе случая, финансирането на строителството на LNG-заводите е с банкови кредити. Компаниите Cheniere Energy и Dominion не притежават собствени находища на природен газ - нито конвенционални, нито шистови, тъй като в САЩ е забранено съществуването на вертикално интегрирани петролно-газови компании и всички операции по покупката и продажбата на газ се осъществяват само на националната газова борса Henry Hub. Тоест, суровината за производството на LNG (природният газ) може да се купи само на борсата, което - поради волатилността на борсовите котировки, не позволява предварително да се знае съвсем точно, каква ще е себестойността на крайната продукция. И двете американски компании не разполагаха с активи, които биха могли да послужат като обезпечение на банковите кредити, затова такова обезпечение станаха дългосрочните им договори (за срок от 8 до 12 години) с трейдърите, които изкупуват произвеждания на територията на САЩ LNG. Сред тези трейдъри е транснационалната компания British Petroleum, британската Centrica, както и южнокорейски и индийски компании, притежаващи в родината си газоразпределителни мрежи и договори с крайните потребители.

Тоест, твърденията, че американският Конгрес или президентът на САЩ могат с някакви свои решения или укази да накарат въпросните чуждестранни компании да се откажат от собствените си печалби за да помогнат на Вашингтон да реализира политическите си цели, представляват своеобразна "ненаучна фантастика". А единственият извод от казаното по-горе е, че следва да се съгласим с мнението на Доналд Тръмп и да се откажем от използването на термина "американски LNG" в полза на съответстващото на действителността понятие "произведен в САЩ LNG".

Американската газова аритметика

През 2018 общият обем на доставките на руски тръбопроводен газ в Европа достигнаха 201,5 млрд. куб. м, което се равнява на 146 млн. т. LNG. Предвид загубите при транспортирането на LNG през Атлантическия океан и при неговата регазификация, които са около 4%, излиза, че на територията на САЩ би трябвало да се произвеждат 152 млн. тона LNG за да може хипотетичният "Американски поток" към Европа да се равнява на руския износ. За сравнение, Катар, който е най-големия световен производител на LNG, може да произведе само 77 млн. тона LNG годишно. Капацитетът на действащите в момента на територията на САЩ LNG-заводи е 28 млн. тона годишно, което е пет пъти по-малко от обема, необходим за заместването на руския газ на европейския пазар. През 2019 следва да бъде въведена в експлоатация петата производствена линия на Sabine Pass и втората – на Corpus Christi, освен това има възможност да бъдат пуснати първите производствени линии Cameron LNG и Freeport LNG (всяка с капацитет 4,5 млн. т). В този случай общият обем на производството ще достигне 37 млн. тона. Дори ако направим абсурдното предположение, че всички тези производствени линии бъдат национализирани от правителството на САЩ с единствената цел да бъде реализиран проектът "Американски поток", на Съединените щати ще се наложи да изградят недостигащите производствени линии с общ капацитет от 115 млн. тона LNG годишно, т.е. цели седем заводи, с капацитет, аналогичен на този на руския гигант "Ямал-LNG". При сегашните цени на необходимото оборудване и строителните материали и предвид необходимостта от изграждане на газопроводи от шистовите находища, това ще изисква инвестиции от около 150 милиарда долара, плюс мобилизирането на почти 30 хиляди строители и специалисти, както и пълното натоварване на всички заводи, произвеждащи съответното оборудване.

С това обаче, нещата няма да приключат, защото американските компании не разполагат със собствени танкери-газовози. Нека видим, колко такива танкери ще са необходими за реализацията на хипотетичния проект "Американски поток". Най-разпространеният тип танкери-газовози (LNG Carrier) могат да превозват до 100 хил. тона LNG. За да стигнат от бреговете на Тексас до британското крайбрежие ще са им необходими 14 денонощия, т.е. 28 - в двете посоки. Като добавим по още един ден за товарене и разтоварване, получаваме един морски рейс месечно и единайсет годишно (предвид необходимостта от текущи ремонти, лошото време в открито море и допълнителните забавяния заради митническите процедури), или 1,1 млн. тона годишно. Тоест, за превоза на 152 млн. тона LNG ще са необходими 140 газовози, всеки един от които струва 250 млн. долара, което означава, че общият обем на инвестициите ще достигне 35 млрд. долара. Тук е мястото да напомня, че през 2018 в света са произведени общо 36 такива танкери, а през 2019 се планира да бъдат произведени 37 (поръчките са планирани за години напред). Освен това, дали поръчките за нови газовози ще могат да бъдат синхронизирани с графика на строителството на нови LNG-заводи? Бих предложил на всички, които вярвят в съществуването на "американския LNG" и в митично-фантастичния проект за "Американския газов мост към Европа", да се замислят върху тези цифри. Аз просто констатирам факта, че очертаната по-горе версия представлява чист фалшификат, който ще си остане такъв, въпреки внушенията на медиите, политолозите и т.нар. "експерти".

Сроковете за постигане на пълния капацитет на "Турски поток"

Газопроводът "Турски поток" включва две тръби, всяка с капацитет от 15,75 млн. т, като изграждането му ще приключи до края на 2019. По първата тръба ще се доставя газ за турските газови компании, а втората - съгласно договора - "стига до границата между Турция и ЕС". Означава ли това, че от 1 януари 2020 Газпром ще получи възможност да намали обема на газовия си транзит през Украйна с 31,5 млн. куб. м годишно? Отговорът е не.

Както е известно, статистиката на компанията Газпром Експорт за доставките в Европа включва и обемите, доставяни на турските газови компании. През 2018 той е бил 24 млрд. куб. м, от които 16 млрд. куб. м са доставени по газопровода "Син поток" - т.е. по морския магистрален газопровод, заобикалящ територията на Украйна. През територията на тази страна преминава Трансбалканският газов коридор Русия-Украйна-Румъния- България-Турция, като през 2018 по него са транзитирани 8 млрд. куб. м природен газ. Предвид факта, че миналата година Турция беше ударена от рецесия, съпроводена със спад на курса на лирата, обемът на доставките през 2019 едва ли ще е по-голям. За да изпълни договорите си с турските газови компании на Газпром ще е достатъчно да използва само транзитните възможности на "Син поток" и първата тръба на "Турски поток". През март 2019, в интервю за една българска телевизия, министърът на енергетиката на България Теменужда Петкова съобщи, че е получила официално писмо от Газпром Експорт за прекратяване на газовия транзит по Трансбалканския коридор след 1 януари 2020. Макар че Газпром така и не потвърди официално изпращането на подобно писмо, можем да приемем тази версия като достоверна и да констатираме, че след Нова година обемът на руския газов транзит през украинската газотранспортна система (УГТС) ще намалее с 8 млрд. куб. м. Ще напомня, че през 2018 през УГТС са били транзитирани 86 млрд. куб м, тъй като по-долу отново ще ни се наложи да се върнем на тази цифра.

Що се отнася до вариантите за втората тръба на "Турски поток", формално те все още са два. През 2016 Газпром получи от Европейската комисия положителен отговор на зададения две години преди това въпрос за възможността руската компания да стане доставчик на газ по Трансадриатическия магистрален газопровод. Капацитеът на последния е 20 млрд. куб. м годишно, като Трансанадолският газопровод, по който до Турция ще стига газ от азербайджанското находище Шах Дениз - 2, ще може да запълни само половината от него. Липсва информация за преговори между Газпром и компанията-оператор на Трансадриатическия газопровод, затова пък се знае, че през февруари 2019 българската "Булгартрансгаз" приключи успешно третият етап на икономическия тест (Open Seasоn) за капацитета на тръбите на входа от Турция и на изхода към Сърбия. Три фирми са ангажирали 100% от обявения капацитет: Газпром, Булгартрансгаз и швейцарската фирма "Мет". Освен това, по време на посещението на Путин в Сърбия през февруари 2019, Газпром и сръбският газов оператор Gastrans подписаха договор за изграждането на газопровод по маршрут - граница с България - граница с Унгария. На свой ред, в интервю за телевизия "Русия 24" от края на март 2019 унгарският външен министър Петер Сиярто заяви: "Сътрудничим с нашите български и сръбски партньори, с които вече се срещнахме няколко пъти за да съгласуваме графика на работите. Налице са всички шансове през втората половина на 2021 да започнем да получаваме природен газ по новия маршрут".

Тоест, всичко сочи, че втората тръба на "Турски поток" ще премине по "Балканския маршрут": Турция-България-Сърбия-Унгария-Словакия-Австрия, като крайният и пункт ще бъде австрийския газов хъб "Баумгартен" (Central European Gas Hub - CЕGH). И след като Сиярто твърди, че през втората половина на 2021 руският газ ще стигне до Унгария, можем да прогнозираме, че в края на 2022 той ще стигне и до Баумгартен. Следователно, от 2023 втората тръба на "Турски поток" ще заработи с пълния си капацитет като едва тогава ще може да се говори за намаляване на обема на руския газов транзит през Украйна с още 15,75 млрд. куб. м. Тоест, още от 1 януари 2020 украинският газов транзит ще намалее с 8 млрд. куб. м, а от началото на 2023 - с още 15,75 млрд. куб. м.

Сроковете за постигане на пълния капацитет на "Северен поток 2"

Вече е съвсем очевидно, че изграждането на двете тръби на газопровода "Северен поток 2" ще приключи до края на 2019, без оглед на съпротивата на противниците на реализацията на този проект. Капацитетът на газопровода е 55 млрд. куб. м годишно. Означава ли това, че от 1 януари 2020 обемът на руския газов транзит през Украйна ще намалее с тази цифра? Не, защото за целта е необходимо да бъде изградено сухопътното продължение на "Северен поток 2".

4 млрд. куб. м ще бъде резервният транзитен капацитет на газопровода NEL (западното отклонение на "Северен поток") като най-вероятно това ще се случи още в самото начало на 2020. Останалите 51 млрд. куб. м от газопровода следва да бъдат насочени към магистралния газопровод EUGAL, чието строителство стартира през февруари 2019. По план, двете тръби на този газопровод следва да влязат в експлоатация до края на 2020, но и това не означава, че тогава "Северен поток 2" ще заработи на пълен капацитет. EUGAL ще стигне до границата с Чехия, след което газът ще се транзитира по втората и третата тръба на магистралния газопровод Gasellе. Компанията Net4Gas вече взе окончателно инвестиционно решение за изграждането му, но точните срокове за това все още не са обявени официално. Заради спецификата на политическата карта на Европа, Gаselle ще тръгва от северната граница на Чехия с Германия и ще стига до южната граница между двете страни (виж картата).

Чешката територия се врязва в тази на Германия и тъкмо поради това е оправдано използването на по-краткия маршрут през Чехия. Gaselle ще доставя руския газ до Бавария, откъдето транзитът му ще продължи по газопровода MEGAL Süid за да стигне до австрийския хъб в Баумгартен. MEGAL Süid се управлява от частния оператор Open Grid Europe GmbH (той, заедно с GRT gaz Deutschland GmbH, е и негов собственик), който тепърва ще трябва да изгради втората и третата тръба на газопровода. Засега липсва информация за това строителство, но можем да предположим, че изграждането на новите тръби на газопроводите Gaselle и MEGAL Süid ще отнеме поне година, т.е. едва през 2022 "Северен поток 2" ще може да заработи с пълния си капацитет.

Съоответно, именно тогава ще се появи реална възможност транзитът на руския природен газ през Украйна да бъде намален с още 51 млрд. куб. м годишно. Тоест, на 1 януари 2020 Газпром ще получи техническа възможност да намали обема на газовия транзит през Украйна с 12 млрд. куб. м годишно, от 2022 - с още 51 млрд. куб. м, а от 2023 - ориентировъчно с още 15,75 млрд. куб. м. Така, след 2023 общото съкращаване на транзита на природен газ през Украйна ще достигне 78,75 млрд. куб. м. Ако си припомним, че през 2018 обемът на руския газов транзит през тази страна беше 86 млрд. куб. м, ще видим, че - колкото и странно да изглежда - много неша ще зависят от действията на Полша. Ще напомня, че тази страна полага максимални усилия за да не подпише нов договор за доставка на природен газ с Газпром, а сегашният изтича през 2022. Според него, обемът на руските газовите доставки за Полша е 10 млрд. куб. м годишно, следователно постигането на обявената от Варшава цел - пълен отказ от руския газ - ще означава появата на техническа възможност за пълното прекратяване и на украинския газов транзит.

Перспективите пред украинския транзит от гледна точка на интересите на Газпром и Русия

Въз основа на всичко казано по-горе, можем да направим и по-точна оценка на тезата, че изтичането на договора с Украйна е отличен повод за пълното прекратяване на руския газов транзит през нейна територия. От януари 2020 се появява техническа възможност за съкращаване на обема на този транзит с 12 млрд. куб. м. Вероятността през 2019 Газпром да повтори рекордните показатели на газовия си износ от 2018 не е голяма, като прогнозите сочат, че той може би ще намалее с около 10 млрд. куб. м. Тоест, привържениците на въпросната теза, предлагат на практика на Газпром да се откаже от износа (86 млрд. куб. м, "минус" 12 млрд. куб. м, "минус" 10 млрд. куб. м) на европейския пазар на 64 млрд. куб м газ. Тази ситуация не може да се промени от евентуалното цялостно запълване на европейските подземни газохранилища. Впрочем, дори ако европейските компании вземат под аренда всички налични резерви на газохранилищата на територията на Украйна, това няма да промени нещата, защото става дума само за около 10 млрд. куб. м. Тоест, ако Газпром наистина реши да спре газовия транзит през Украйна, след изтичането на договора си с нея в края на 2019, той няма да може да изпълни договорните си задължения към редица европейски компании, чиито общ обем е 50 млрд. куб. м.

През 2018 средната цена на руските газови доставки в Европа беше 258 долара за хиляда куб. м, което означава, че Газпром би се лишил от 12,9 млрд. долара още през първата година на прекратяването на украинския газов транзит. А към тези загуби следва да се добавят и преките загуби, под формата на неизбежните глоби, но и това не е всичко. За да компенсират подобен недостиг на природен газ, държавите от ЕС ще бъдат принудени да търсят да го купят от други доставчици. Алжирската Sonatrach очевидно не е в състояние да осъществи подобни тръбопроводни доставки, а норвежката Equinor (бившата Statoil) планира през 2019 спад на добива си с 6%, в сравнение с 2018. Остава втечненият природен газ (LNG) в обем 36-37 млн. тона, което е напълно по силите на съществуващите регазификационни терминали по европейското крайбрежие. Проблемът обаче е, че на световния пазар такива свободни обеми LNG просто липсват, нито пък могат да се появят в обозримо бъдеще, което означава, че при подобно развитие на европейските компании ще се наложи да купуват газ на цени, поне колкото тези в Югоизточна Азия, т.е. с 25-35% по-високи от сегашните. Подобно повишаване би направило рентабилни доставките на произведения в САЩ LNG, тъй като транспортните разходи до Югоизточна Азия са по-високи от тези до Европа. Тоест, елементарният анализ показва, че привържениците на патриотично звучащата идея за "прекратяване на украинския транзит с цел да се създадат затруднения за режима в Киев", на практика биха създали възможност за изтласкването на руския газ от американските доставки на LNG, причинявайки в същото време значителен ущърб както на Газпром така и на руския държавен бюджет.

"Който ни пречи, той ще ни помогне"

Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, пречка за очертаното по-горе негативно развитие на събитията се оказва един документ, от чието изпълнение Русия се отказа през 2009 - Договорът за Енергийната харта на Европа. За разлика от Москва, Киев не само подписа този договор, но и го ратифицира още по времето на президента Янукович. А сред основните задължения на Украйна по него е да положи максимални усилия за да гарантира енергийната сигурност и обезпеченост на всички останали държави участнички в договора. Ето защо, дори ако Газпром и украинският Нафтогаз не подпишат нов транзитен договор, доставките на руски природен газ през територията на Украйна ще продължат. Кой и как ще компенсира на Нафтогаз разходите по поддръжката на украинската газотранзитна мрежа ще решат участниците в договора, но можем да прогнозираме, че многостранните преговори ще са трудни и ще отнемат доста време. Всичко това обаче ще се случи едва след решаването на проблема за гарантиране на газовите доставки за държавите от ЕС и, съответно, за изпълнението от страна на Газпром на неговите договорни задължения към европейските газови компании. Тоест, колкото и парадоксално да изглежда, но определени среди, смятащи се за руски патриоти, призовават страната да действа в разрез със собствените си икономически интереси, очевидно без да разбират смисъла на издиганите от тях лозунги, затова пък създателите на Договора за Енергийната харта на Европа, който сам по себе си е насочен против интересите на Русия, на практика помагат на Газпром да изпълнява договорните си задължения. Ситуацията действително е парадоксална, но фактите са такива.

Впрочем, ще си позволя да коментирам и друга версия, разпространявана от някои медии. След като шефът на Газпром Алексей Милер съобщи, че доставките на руски газ в Китай по газопровода "Силата на Сибир" ще стартират на 1 декември 2019, т.е. месец преди планирания срок, се появиха твърдения от типа:"след влизането в експлоатация на "Силата на Сибир" слабите места в позицията на Газпром при преговорите му с европейските потребители ще бъдат окончателно преодолени". Това звучи прекрасно, но не се потвърждава от фактите. Ето какъв е графикът за постепенното постигане на проектния капацитет на газопровода "Силата на Сибир:

2020 - 6 млрд куб. м; 2021 - 10 млрд куб. м.; 2022 - 16 млрд куб. м; 2023 - 21 млрд куб. м; 2024 - 25 млрд куб. м; 2025 год - постигане на планирания капацитет от 38 млрд куб. м.

Всъщност, едва ли е сериозно да се твърди, че Газпром би укрепил позициите си в преговорите с Европейската комисия само заради това, че през 2020 ще достави в Китай 4,6 млрд. куб. м природен газ. Истината е, че дори през 2025 обемите на газовите доставки за Китай по "Силата на Сибир" ще са едва 20% от обемите, които в момента се доставят в Европа. Освен това, през май 2014 Газпром и китайската СNCP подписаха меморандум за газовите доставки по газопровода "Силата на Сибир 2" (известен преди като газопровод "Алтай"), според който китайците ще могат да получават газ от находищата в Западен Сибир. Съгласуваният обем на доставките е до 30 млрд. куб. м годишно, при това двете страни се споразумяха в по-далечно бъдеще този обем да нарасне до 100 млрд. куб. м. Наистина, по редица причини, преговорите за проекта "Силата на Сибир 2" не вървят лесно. Нещата опират и до цената на руския газ, и до маршрута, по който Русия възнамерява да доставя своя газ в Китай и който не устройва напълно Пекин.

През декември 2017 Газпром и CNCP подписаха споразумение, определящо условията за доставките на природен газ от руския Далечен Изток. То регламентира техния обем, сроковете на действие на договора и началото на доставките за Китай, както и периода на увеличаване на обемите и точката, където газопроводът ще пресича руско-китайската граница. В презентацията на руското Министерство на енергетиката беше посочено, че експортният капацитет на газопровода ще бъде 8 млрд. куб. м годишно. Така че, едва след края на проточилите се вече пет години преговори, подписването на задължаващи двете страни договори и изграждането на нови магистрални газопроводи Русия ще може да балансира обемите на газовите си доставки в Европа и в Азия. В момента е трудно да се прогнозира, колко време ще отнеме този процес, но при всички случаи Москва ще може да използва в преговорите с ЕС аргумента за нарастващите руски газови доставки в Азия не по-рано от 2025.

Перспективите пред Нафтогаз и тройните консултации с ЕК

Твърденията, че "Европейската комисия настоява новият договор за транзит на руски газ през Украйна да бъде сключен за срок от десет години и в по-големи обеми от сегашните" са вярни само наполовина - по отношение на сроковете. Що се отнася до изискванията за обема на транзитирания газ, те са съвършено различни. И така, защо ЕК настоява именно за десетгодишен срок и какви могат да бъдат реалните обеми на руския газов транзит?

През октомври 2018 във Верона се проведе международен газов форум, на който участва генералният директор на Газпром Експорт Елена Бурмистрова. Тя съобщи, че компанията е получила предварителни заявки от европейските потребители, които в средносрочна перспектива ще повишат сегашните експортни възможности на компанията с 50 млрд. куб. м. Както е известно, в газовия сектор средносрочната перспектива варира между три и пет години, т.е. става дума за период, през който няма как да бъдат изградени нови газови магистрали от Русия към Европа. Защо е това бързане? През 2030 окончателно ще бъде прекратен добивът на газ от Грьонингенското находище, което ще означава спад на европейския газов добив с 25 млрд. куб. м годишно. Според европейските енергийни експерти, дотогава и добивите в Северно море ше паднат с 5 млрд. куб. м годишно, а в същото време търсенето на газ в ЕС ще нарасне със 70 млрд. куб. м. Следователно, през 2030 ЕС ще се нуждае от внос на допълнителни 100 млрд. куб. м природен газ. Тоест, информацията на Елена Бурмистрова не е свързана с някакво внезапно възникнало желание на ЕС да увеличи зависимостта си от руския газ, а е реакция на реалната заплаха за енергийната обезпеченост и сигурност, която поражда сериозна тревога сред европейските експерти. Въпросните 50 млрд. куб. м напълно съвпадат с транзитния капацитет на "Северен поток 2", т.е. напълно реално е да станем свидетели на такова развитие на събитията, при което - за да бъдат покрити потребностите на Европа от природен газ, обемите на транзита през Украйна на практика ще трябва да останат на сегашното си равнище.

Оттук следва и изводът, че от запазването на руския газов транзит през тази страна са заинтересовани и Газпром, и европейските компании, и онази част от политическия елит в Украйна, която поне малко е загрижена за бъдещето на собствената си държава. Най-заинтересовани от това обаче са именно групата европейски газови компании, които трябва да гарантират енергийното снабдяване и енергийната сигурност на своите страни. Тъкмо по тази причина ЕС още през 2015 настоя Украйна да поеме ангажимента да имплементира в своето законодателство всички изсквания на Третия енергиен пакет. А едно от основните сред тях е разделянето на компанията, която притежава и управлява украинската газопреносна система поне на три отделни компании: оператор на системата, оператор на вътрешната разпределителна система и оператор на подземните газохранилища. Това е онова "домашно", което Украйна все още не е написала, но което позволява появата на нова компания, която да стане участник в новия транзитен договор с Газпром. Киев ше трябва да започне да изпълнява възложеното му от Брюксел "домашно" като отмени закона, приет навремето от премиера Юлия Тимошенко, който забранява приватизацията на украинския газов сектор. "Изчезването" на Нафтогаз ще даде възможност на новото ръководство на страната да запази имиджа си, отказвайки се от нелепите съдебни искове към Газпром, заведени от Нафтогаз. Разрешаването на приватизацията на украинската газопреносна система ще позволи създаването на консорциум с онази европейска компания, която е най-заинтересована от запазването на газовия транзит през Украйна, има опит в управлението на газопреносни системи и е способна да финансира ремонта и модернизацията на украинската газопреносна система. Именно с това е свързан и отговорът на въпроса за присъствието на шефа на Газпром на провелата се в края на март 2019 среща на руския премиер Медведев с украинските опозиционни политици Юрий Бойко и Виктор Медведчук.

Последният технически одит на украинската ГТС, извършен от европейски експерти през 2015, показа, че амортизацията на системата е достигнала 85%, а необходимите за нейния ремонт и модернизация средства са около 15 млн. евро. Ако някой смята, че сумата е прекалено голяма, ще припомня, че стойността на "Северен поток 2" с неговия капацитет от 55 млрд. куб. м годишно е 9 млрд. евро, а капацитетът на украинската газопреносна система (с основание смятана по съветско време за "инженерно чудо") е 143 млрд. куб. м годишно, като включва и 11 подземни газохранилища с обем почти 20 млрд. куб. м. Тоест, второто е не само съпоставимо с първото, но и далеч по-изгодно. Налице е обаче, един нюанс: украинската ГТС е наистина много ценна, но само ако руския газов транзит през страната продължи. Ако той бъде прекратен, тя автоматично се превръща във "вторични суровини". Тоест, всяка европейска компания се нуждае от гаранции, каквито би могла да даде само Русия или по-точно - само Газпром. Ще припомня, че в отговор на предложението на един от споменатите по-горе украински политици за участието на руския гигант в евентуален консорциум, който да стане оператор на газопреносната система на страната, шефът на Газпром заяви, че е готов да преговаря за подобен проект. Всъщност, в случая е без значение, че това предложение беше направено от украински политик, защото отговорът на Милер не беше насочен към него, а към европейците: "Газпром е готова да преговаря за участието си в подобен консорциум. Изискванията ни са известни - отказ от всички искове и подписване на нов транзитен договор по европейските правила. Сега е ваш ред господа европейци да гарантирате, че Киев ще изпълни "домашното", което сте му дали, още повече, че имате време да го направите, предвид наличието на Договора за Енергийната харта на Европа. Ако не се справите, ние няма да сме виновни, защото не ние бяхме инициаторите на събитията в Киев през зимата на 2014 и всичко, което се случи след това".

Европа, САЩ и "Северен поток 2"

"Северен поток 2" наистина е сериозен проект, не не дотолкова, че точно той да се превърне в основния предмет на споровете между световните лидери в лицето на Доналд Тръмп, Ангела Меркел, Владимир Путин и ръководителите на ЕК. Основната причина САЩ да се противопоставят на проекта "Северен поток 2" не е желанието им да заместят руските газови доставки с "американския LNG". Тогава, къде е проблемът?

В случая, можем да използваме като първоизточник изказването на Ангела Меркел, направено на 15 февруари 2019 на Мюнхенската конференция за сигурност. Речта и беше съпътствана от бурните аплодисменти на присъстващите. Истината е, че тя прояви необичайна за един европейски политик смелост - не само напомни, че дори по време на студената война доставките на енергоносители от СССР са били осъществявани в стриктно съответствие с подписаните договори, но и се възмути, че САЩ са обявили продукцията на европейската автомобилна индустрия за "заплаха за американските национални интeреси" и искат да наложат 25%-ни мита за вноса на всички европейски автомобили. Именно това обяснява всичко.

Природният газ е енергоносител, необходим за функционирането на металургичните комбинати. Освен това, той е ключова суровина за химическата индустрия, за производството на пластмаси, полиетилени, лакове и бои. Проблемите с газовите доставки в Европа ще създадат сериозни трудности за въпросните индустриални отрасли и ще повишат себестойността на европейските автомобили, в резултат от което (и предвид възможното налагане на "наказателни" мита) ЕС рискува да загуби автомобилния пазар на САЩ, с което Тръмп, поне частично, ще реализира на практика предиборния си лозунг "Да направим Америка отново велика". Всичко, което на пръв поглед касае само "Северен поток 2", всъщност прикрива далеч по-сериозен конфликт, разгарящ се между Германия (в качеството и на икономически лидер на ЕС) и САЩ. Европейският автомобилен износ за САЩ е на стойност стотици милиарди долари. Всъщност, свидетели сме на поредния геоенергиен парадокс. В парично изражение, вносът на руски газ се равнява само на 6% от БВП на Германия, но на практика значението му е много по-голямо. Ако са налице стабилни доставки на енергоносители от Русия, това ще гарантира и останалите 94% от немския БВП, но ако тези 6% ги няма това ще провокира изключително сериозни проблеми във всички отрасли на икономиката, осигуряващи въпросните 94% от БВП. Що се отнася до задачата, която се опитват да решат САЩ, тя не е свързана толкова с доставките на техния LNG в Европа, колкото с провокирането на проблеми с газовото снабдяване на континента, без значение кой и как доставя природния газ за ЕС. От което следва, че ако американците съумеят да поставят под свой контрол украинската ГТС, руският газов транзит за европейските потребители вероятно ще бъде прекратен. Ако пък съумеят да наложат на ЕК да спре изграждането на "Северен поток 2", САЩ едва ли ще се опитат да компенсират това с доставки на "американски LNG", като причините вече бяха посочени по-горе.

Какъв е руският интерес в случая? Той е свързан със запазването и възможното нарастване на обемите на газовите доставки за Европа за да може държавният бюджет да покрива социа.ните ангажименти на правителството, да реализира националните проекти и да изпълнява пътната карта за развитието на петролно-газовата индустрия. С възможността на Газпром да съхрани инвестиционните си възможности за изграждане на инфраструктура, позволяваща увеличаването на износа към Азия и да инвестира в импортозаместващи предприятия, чиято продукция е необходима за развитието на руския газов сектор. За да може, в резултат от всичко това, да нарасне броят на работните места в Русия, да бъде интензифицирано развитието на нейните Далекоизточен и Арктически региони и да се повиши жизненото равнище в страната.

Всяка от тези задачи е изключително важна, а осъзнаването на това, как те могат да бъдат постигнати е по-важно, отколкото политически ангажираните лозунги, способни да провокират само объркване и колебания. Тоест, анализът на ситуацията следва да се прави въз основа на фактите, а не на измислиците, което се опитах да направя и аз в настояшата статия.

* Авторът е главен редактор на специализираното издание "Геоенергетика"