19
Чет, Сеп
24 New Articles

2019: годината, в която Китай започна да завоюва Европа

брой 4 2019
Typography

През пролетта на 2019 се случиха няколко знакови събития, дали основание на редица анализатори да твърдят, че ставаме свидетели на "началото на икономическото завоюване на Европа от Китай". В края на март на Стария континент се появи китайския президент Си Дзинпин, който посети Италия, Франция и Монако и разговаря с лидерите на трите страни, а на провелия се по същото време в Париж Форум по въпросите на глобалното управление успя да се срещне и с германския канцлер Меркел.

Именно по време на това посещение Италия обяви официално решението си да се включи в китайския мегапроект "Един пояс, един път" (ЕПЕП), ставайки първия член на Г-7, който участва в него. Най-важният пункт в подписания между италианския вицепремиер Луиджи Ди Майо и председателя на китайската Държавен комитет за развитие и реформи Хе Лифън договор, е за преустройството на две големи италиански пристанища - Генуа, на Лигурийско море, и Триест - на Адриатическо, така че да могат да приемат и обработват китайски стоки.

Малко по-късно, в началото на април, едноседмично посещение в Европа направи и премиерът на Китай Ли Къцян, който участва в две европейско-китайски срещи на върха: ХХІ-та ежегодна Среща на върха ЕС-Китай в Брюксел и Срещата на Инициативата "16+1" в Дубровник. Сред резултатите от визитата му беше включването на Гърция (която отдавна участва в ЕПЕП) в Инициативата, която вече се нарича "17+1".

Европейското турне на китайския лидер стартира само седмица след приклюването на две важни вътрешнополитически събития в Китай – годишните заседания на Общокитайското събрание на народните представители (парламента на страната) и на Общокитайския народен политически консултативен съвет (съвещателен орган към ръководството на Компартията, в който участват и лица, които не са нейни членове). Както и предишните, те бяха посветени на решаването на фундаменталните проблеми на съвременен Китай, свързани с необходимостта от съвместяването на две съвършено противоположни тенденции. Първата е обусловена от засилването на партийно-държавния контрол върху всички аспекти на вътрешния живот в страната, а втората – от утвърждаването на курса към „отваряне” на Китай за разнообразно (и най-вече икономическо) взаимодействие с останалия свят.

И двете тенденции имат обективен характер, т.е. нито една от тях не може да бъде игнорирана. Предвид тясното преплитане на вътрешните и външните предизвикателства пред стабилността на китайското общество, затягането на контрола върху него действително представлява обективна необходимост. В същото време, превръщането на Китай в глобална държава, предопределя курса на отваряне към външния свят, като сред последните доказателства за това беше ежегодният Форум за развитие на Китай, провеждан под егидата на правителството. В речта си на форума вицепремиерът Хан Джън подчерта, в частност, че „по-високото ниво на отваряне е задължително условие за бъдещото висококачествено развитие на страната”.

Засега обаче не е ясно, дали този фундаментален проблем има решение, което да удовлетвори едновременно и нацията и ръководството в Пекин. Факт е обаче, че такова решение се търси и именно в рамките на това търсене следва да се разглежда и визитата на китайския президент в Европа. Тя беше петата, откакто той управлява страната и първото му пътуване в чужбина през 2019. Впрочем, в изказването си на споменатите по-горе два вътрешнополитически форума китайският външен министър Ван И обърна внимание именно на този факт, подчертавайки изключителното значение на европейския вектор на външната политика на Пекин.

Китайската експанзия в Европа и ролята на "фактора Тръмп"

Разбира се, Пекин и досега проявяваше силен интерес към Европа. Инициативата "16+1" (в която, освен Китай, участват 16 държави от Централна и Източна Европа, 11 от които са членове на ЕС, включително България) беше лансирана още през 2012. Показателно е, че Брюксел не само не попречи на този китайски ход, но и тихомълком подкрепи идеята за оказване на помощ за източноевропейските държави, тъй като самият ЕС не разполага с достатъчно средства за да покрие всичките им нужди. Още повече, че самият модел на "Европа на две скорости" възприет от оста Париж-Берлин не предполага "периферията" да достигне нивото на "ядрото", дори ако Съюзът разполага с достатъчно пари за това.

Нещата обаче се промениха след като Тръмп влезе в Белия дом. Митническият протекционизъм, който президентът на САЩ превърна в основен инструмент за "възстановяване величието на Америка", рязко влоши отношенията между Съединените щати и ЕС, в резултат от което европейците се ориентираха към решаването на основните си проблеми без участието на своя отвъдокеански съюзник, който постепенно се превръща в опасен съперник. Междувременно, Пекин, който също се оказа обект на търговската война на Вашингтон, реши, че се налага да промени приоритетите си и започна активно да инвестира в Европа.

През 2018 общият обем на инвестициите на китайските държавни предприятия и банки в държавите от ЕС достигна 52,76 млрд. евро. На пръв поглед, предвид факта, че Китай инвестира на външните пазари трилиони, това не е коя знае колко. В същото време обаче, в сравнение с предходната 2017, китайските инвестиции в икономиката на държавите членки на Съюза са нараснали с 82%. За сравнение, през цялата минала 2018 Китай е инвестирал в икономиката на САЩ едва 3 млрд. долара (2,62 млрд. евро), т.е. налице е спад с 66%, спрямо 2017 и с 95%, спрямо рекордното ниво от 2016.

Както се посочва в коментар на испанското аналитично издание El Confidencial: "Китайците решиха да се преориентират към Европа, тъй като инвестициите там ще се окажат по-сигурен и привлекателен проект, отколкото тези в САЩ. Европейските показатели изглеждат още по-впечатляващи, ако вземем предвид, че китайските инвестиции в света, като цяло, намаляха през 2018 с повече от 45%, достигайки 108,2 млрд. (94,5 млрд. евро). Тоест, излиза, че на Европа се падат 56% от всички китайски инвестиции в различни чуждестранни икономики".

Реакцията на Брюксел, след като статистическата агенция на ЕС Eurostat публикува цитираните по-горе данни, беше смесена. От една страна, Съюзът несъмнено се нуждае от свежи външни инвестиции и от тази гледна точка, решението на Пекин да финансира проекти в Европа несъмнено заслужава адмирации. От друга страна обаче, "еврократите" съвсем сериозно се опасяват, че "китайците могат да "купят" Европа, което не бива да се допуска".

Впрочем, възможността за "купуването на Европа" не е съвсем фантастична, затова пък желанието това да не се допусне е по-скоро само на думи. През последните две-три години и особено след миналогодишната победа на евроскептиците в Италия, в редица държави от ЕС се усеща стремеж към промяна на сегашната ситуация в Съюза. Тезата за необходимостта от стриктно съобразяване с т.нар. "европейски ценности", което означава отказ от националните традиции и култура, не се приема от много страни членки (особено след началото на принудителното квотно разпределяне на нелегалните мигранти от Големия Близък Изток, залели Европа през последните години). Вместо това те настояват за възстановяване на приоритета на националното над интернационалното и превръщането на ЕС в алианс на национални държави. На фона на тези тенденции много страни членки започнаха да решават икономическите си проблеми, съобразявайки се най-вече със своите собствени интереси и принципи, без оглед на указанията на Брюксел, включително преговаряйки с Китай диретно, т.е. без посредничеството на "еврократите".

Това нямаше как да не провокира реакцията на френско-германската ос, защото макар китайските финансови потоци да се насочиха към Европа, Франция и Германия не се оказаха най-големите им бенефициенти. Затова и Макрон, и Меркел се заеха да убеждават останалите, че парите от Азия могат да ерозират единството на Европа, макар че в същото време не бяха в състояние да предложат някаква реална алтернатива. Напъните им обаче само усилиха желанието на такива държави, като Италия, Гърция, Унгария и някои други, да намерят решение на проблемите си без да търсят помощта на такива традиционни финансови структури като МВФ и Европейската централна банка, а проучвайки възможността да получат нужните им средства от Китай и Русия.

Европейското турне на китайския лидер Си Дзинпин показа, че в Пекин са наясно с тази тенденция, както и, че там смятат, че отпускането на такава финансова помощ не само би помогнало на Китай да проникне в ЕС, но дори да превърне Съюза в зона на собствените си интереси.

Китайското ръководство отдавна е стигнало до извода, че най-добрият инструмент за постигане на икономическите и политически цели на страната е да използва старата римска формула "разделяй и владей", и тъкмо това определи маршрута на последното посещение на Си в Европа. Така, Италия беше избрана за негова начална точка, защото се смята за "най-податливата" от големите европейски държави. От една страна, нейните икономически проблеми са добре известни, както впрочем и нежеланието и да ги решава по традиционните рецепти на Брюксел, т.е. чрез съкращаване на социалните програми и увеличаване на данъците. От друга страна, коалиционното правителство на Движението "5 звезди" и "Лигата" демонстрира, че негов основен приоритет са националните интереси и няма да позволи на "еврократите" да му налагат мерки, които са в разрез с тях. Впрочем, китайците имаха и друга причина да започнат "завоюването" на Европа именно от Италия, тъй като в Пекин бяха наясно, че съвместните проекти и китайското финансиране за тази страна със сигурност ще провокира нервната реакция на Париж, който също се нуждае от пари и съвместни проекти, особено на фона на икономическите си проблеми и бунта на т.нар. "жълти жилетки". Според китайските стратези, именно тази смес между раздразнение и ревност трябваше да накара Париж да предприеме по-решителни стъпки към разширяване на сътрудничеството с Пекин.

На срещата между президента на Китай Си Дзинпин и френския му колега Еманюел Макрон двете страни съгласуваха общите си позиции за противодействие на протекционизма в глобалната търговия (прокарван от сегашния американски президент). Франция е сред основните търговски партньори на Китай в ЕС. По данни на Министерствота на търговията в Пекин, през първите десет месеца на 2018 преките китайски инвестиции във Франции са достигнали 330 млн. долара, което само по себе си не е много, но е повече, отколкото през цялата 2017, като нарастването им се ускорява. В края на 2018 пък общият обем на френските инвестиции в Китай е достигнал 17,5 млрд. долара.

Тук е мястото да напомня, че точно по време на европейската визита на Си, китайците подписаха сделка за доставката на 300 френски пътнически самолети „Еърбъс” на обща стойност около 30 млрд. евро, което буквално вбеси конкуренцията от американската компания „Боинг”. Друг въпрос е, че Пекин ще опита да използва технологиите на „Еърбъс” за да повиши собствената си авиационна мощ в рамките на проекта „Произведено в Китай”. Макрон нарече сделката за доставката на френските самолети "важна стъпка напред и отличен сигнал за по-нататъшното развитие на сътрудничеството между Китай и ЕС".

Тоест, макар че Париж вероятно няма да стане (подобно на Рим) официален партньор на Китай в ЕПЕП, акцентът върху многостранния подход, общите действия с Пекин по климатичните промени и развитието на икономическото и търговско партньорство, при зачитане на взаимните интереси, отлично се вписва в стратегията на китайския суперпроект.

Показателно е, че последното развитие на отношенията между Китай и ЕС сочи не само за възможното им качествено обновяване, но и за евентуални важни промени в системата на международните отношения, като цяло. Както показаха изказванията на участниците в провелия се в Париж Форум по въпросите на глобалното управление, Пекин и Брюксел активно се опитват да формулират нова стратегия за развитие на отношенията си, съобразена с нарасналото глобално влиание и икономическа тежест на Китай. Разбира се, тези усилия (макар и неявно) отчитат и нарастващото влияние на интервенционизма на САЩ в световната политика.

На фона на укрепващите изолационистки тендеции в глобалната търговия Китай и ЕС са заинтересовани от по-широк взаимен достъп до своите пазари. В същото време, част от европейския елит продължава да изпитва опасения и недоверие към стратегическите цели на Пекин. Неслучайно този "дефицит на доверие" също беше сред темите, обсъждани по време на последните посещения на председателя Си и премиера Ли в Европа.

Пекин отдавна предлага на европейските държави да ускорят присъдиняването си към ЕПЕП, подчертавайки предимствата на този проект за икономиката на ЕС. Освен това Китай поставя въпроса за гарантирането на по-благоприятни условия за китайските инвестиции в Европа, в контекста на усилващата се в Съюза тенденция за тяхното ограничаване. Всъщност, страните членки на ЕС действително са заинтересовани от китайските инвестиции, но Брюксел и Берлин много внимателно анализират и възможните рискове. Така, Ангела Меркел предложи да бъдат ускорени преговорите за постигане на общо инвестиционно споразумение между ЕС и Китай, както и да продължи обсъждането на участието на Съюза в инициативата ЕПЕП. На свой ред, водещите държави от ЕС изразиха заинтересоваността си от по-голямото отваряне на китайския стоков и финансов пазари. Впрочем, китайската страна също е заинтересована от това, илюстрация за което беше приетият на сесията на китайския парламент през март 2019 закон за чуждестранните инвестиции.

Освен това Китай и европейските участници в провелия се в Париж форум декларираха подкрепата си за принципите, базиращи се на "нормите на международния ред" и общите действия в рамките на ООН.

Проблемите в отношенията между ЕС и Китай

Впрочем, тук е мястото да припомня, че на 12 март 2019, т.е. малко преди европейското турне на Си, Европейската комисия публикува изготвения под наблюдението на еврокомисаря Федерика Могерини аналитичен доклад "ЕС-Китай: стратегическа прогноза", в който са очертани контурите на общия подход на всички страни членки на Съюза в отношенията с Китай. В него се припомня, че икономическият растеж, регистриран от Китай през десетте години след глобалната криза през 2008, е 139%, докато този на Индия е 96%, на САЩ – 34%, а пък ЕС демонстрира отрицателен растеж от -2%.

Несъмнено, европейците имат проблем с възприемането на Китай, т.е. дали той следва да се разглежда като съперник, като конкурент или като бизнес партньор? Някои европейски държави, като Германия например, самостоятелно разработват мерки за ограничаване на китайската икономическа активност. Първият опит за формулирането на общ подход по въпроса беше приетият от Европейския парламент през февруари 2019 общоевропейски механизъм за контрол на преките чуждестранни инвестиции. Тоест, в ЕС все още се опитват да дефинират както предизвикателства, така и ползите от разширяването на икономическото взаимодействие с Китай. Впрочем, това си пролича и в изказванията на европейските лидери по време на срещите им със Си Дзинпин през април.

Споменатият по-горе доклад на ЕК потвърждава, че между Китай и ЕС съществуват "всеобхватно икономически партньорство" и общи интереси. В същото време обаче, за Съюза Китай е и "конкурент" и "системен съперник", опитващ се да отнеме "технологичното лидерство" от развитите западни държави и прокарващ "алтернативни модели на управление". Все пак, според авторите на доклада, китайската конкуренция не може да се разглежда като геополитическо противоборство, т.е. в това отношение подходът на ЕС значително се различава от този на САЩ. Освен това, европейците по принцип не поставят въпроса за "сдържането" на Китай, за което толкова настоява администрацията на Тръмп.

По време на последното европейско турне на президента Си, сред общите интереси на Китай и ЕС бяха изтъкнати "многостранният подход", подкрепата за "основаващ се на общоприетите норми международен ред" и противодействието на протекционизма (което също се разминава с подхода на САЩ).

По отношение на проблемите в европейско-китайските отношения, в доклада на практика се повтарят американските претенции към Китай, касаещи държавното субсидиране на икономиката и "принудителното предаване на технологии". Отделно се поставя въпросът за необходимостта от баланс в търговско-икономическите отношения между ЕС и Китай и, в частност, за по-голямото отваряне на китайския пазар за европейските стоки и инвестиции.

Активизирането на връзките по оста ЕС-Китай се осъществява паралелно с опитите на САЩ да наложат на Съюза конфронтационната си визия за отношенията с Пекин и да принудят ЕС да се присъеди към усилията им за "сдържане" на Китай. Илюстрация за това беше публикуваната в навечерието на посещениета на Си Дзинпин в Европа на сайта на CNBC статия на генералния директор на Атлантическия съвет Фредерик Кемп, според кйто ЕС и САЩ следва да се обединят за да се противопоставят съвместно на икономическата и технологична конкуренция на Китай, без да обръщат внимание на "второстепенните" трансатлантически разногласия.

На свой ред, китайците се отнасят с разбиране към опасенията на европейците, но в същото време предлагат на ЕС да отчита собствените си интереси, а не тези на САЩ, когато формулира общата си позиция за отношенията с Китай. Както посочва в тази връзка китайския Global Times: "Не бихме искали ЕС да следва указанията на САЩ, нито Европа да бъде слаба и разделена. По този въпрос интересите на Китай и ЕС съвпадат".

Както вече споменах по-горе, ЕС разглежда Китай като „системен съперник” и очевидно осъзнава, че той представлява „икономически конкурент, стремящ се към технологично лидерство”. Което пък се тълкува от някои като заплаха за европейските ценности и норми. От друга страна, преди да се появи в Монако и Париж, китайският лидер посети Рим, където популисткото коалиционно правителство на евроскептиците от „Лигата”  и Движението „5 звезди” стана първото от Г-7, което подписа документ за партньорство с китайската суперинициатива ЕПЕП, провокирайки сериозен смут в средите на атлантистите от двете страни на океана. Ще припомня също, че германският канцлер Меркел характеризира ЕПЕП като „важен проект”, посочвайки, че „ние, европейците искаме да играем активна роля и това трябва да доведе до определена взаимност, но все още спорим по този повод”. Според нея: „проектът е добра визуализация на взаимодействието, взаимотношенията и взаимната зависимост”. На практика, Меркел озвучи позицията на немския бизнес елит, че бъдещето на Германия, като водеща търговска държава, е свързано с рязкото нарастване на деловите връзки с Азия и най-вече Китай. Тоест, вместо да демонизира действия на Рим, Берлин вероятно ще последва примера му. Да не забравяме, че немският град Дуисбург, в долината на Рур, на практика вече се е превърнал в основния терминал на ЕПЕП в Северна Европа.

Макар че Меркел предпочете да се „застрахова”, посочвайки, че „триъгълникът ЕС-Китай-САЩ е изключително важен, но без Съединените щати няма да можем да реализираме принципа за многостранни отношения”, в същото време тя подчерта, че американско-китайската търговска война „нанесе сериозен удар по немската икономика”.

По време на срещите си, Си и партньорите му не пропуснаха възможността да акцентират върху многостранния подход към глобалните проблеми, което беще в рязък контраст с усилията на администрацията на Тръмп да представи Китай като „най-голямата заплаха” за Запада, а ЕПЕП – като грандомански и неосъществим проект. Жан-Клод Юнкер, в частност, заяви: „Наясно сме, че китайците не харесват квалификацията „съперник”, но всъщност това е комплимент, отразяващ общите ни амбициозни замисли”. На свой ред, Си напомним на ръководството на ЕС, че Китай ще продължи да се „отваря” към света.

Впрочем, да не забравяме и за посещението на китайския президент в Монако, което съвсем не беше случайно. Истината е, че княжеството е изключително силно заинтересовано да се превърне в притегателен център за бързо разширяващия се сегмент на китайския „луксозен” туризъм. Което обяснява и, защо Монако вече подписа споразумение с китайската корпорация „Хуавей”, превръщайки се в първата държава, в която още до края на 2019 изцяло ще бъде приложена технологията 5G. Между другото, Париж също не изключва да се ориентира към техноологиите на „Хуавей”, при това въпреки американската атака срещу корпорацията. Неслучайно китайският гигант избра именно Париж за да направи световната презентация на новата си серия смартфони P30.

Разбира, в търговско и икономическо отношение, Берлин е много по-важен за Пекин, отколкото Париж или Рим, но на всяка от тези три ключови държави в ЕС е отредена сериозна роля в реализацията на китайската стратегия за „завоюването” на Европа.

В съшото време, новите „пътища на коприната”, които ще се реализират в рамките на ЕПЕП, ще ускорят и евроазиатската интеграция и, в дългосрочен план, ще позволят на обединения като ЕАИС и ШОС да разширят влиянието си.

Макар че еврократите още се колебаят, бизнесът в ЕС вече започва да осъзнава, че Европа не може да си позволи да се превърне в бойно поле на втората студена война между САЩ и Русия, нито пък да стане заложник на Вашингтон, който все по-нагло къса подписаните и от самия него международни споразумения (да си припомним само отказа от „иранската сделка” или признаването на Голанските възвишения за част от Израел), нито пък да стане жертва на търговския произвол на Вашингтон. Затова не бива да се учудваме, че бавно, но сигурно ЕС измества приоритетите си на Изток, включително към нарочения за „системен съперник” Китай.

Шансовете и опасностите пред проекта ЕПЕП

Всъщност, инициираната от китайския лидер Си Дзинпин инициатива „Един пояс, един път” (ЕПЕП) предлага алтернативна версия на гобализацията, опираща се на интегрирана система от физическа инфраструктура, която да замести виртуалния свят на „финансиализацията” (т.е. прокарвания най-вече от САЩ глобализационен модел). Но макар, че ЕПЕП беше замислена именно с тази цел, тя трябваше да реши и един конкретен вътрешен проблем на Китай. Става дума за свръхконцентрацията на икономическото развитие в страната по нейното крайбрежие, където се появи богат и невинаги склонен да следва стрикно указанията на Пекин местен елит. Социалната стабилност обаче изисква ползите от невероятния икономически растеж на Китай през последните десетилетия да се разпределят по-равномерно по цялата територия на страната.

В рамките на инициативата „Един пояс, един път” съществува своеобразно разделение, като „пътят” означава най-вече морските връзки, докато „поясът” обхвяща взаимносвързаните сухопътни проекти на територията на Евразия. Идеята е, че „вътрешните територии”, като Централна Азия и Източна Европа, могат и трябва да бъдат свързани с останалата световна икономика също толкова тясно, както са свързани крайбрежните зони.

Извън Китай, ЕПЕП се оказва особено привлекателна за онези държави, които най-много пострадаха от глобалната финансова криза през 2008 и последвалата криза на еврозоната. Ще напомня, че в апогея на гръцката криза Атина съумя да привлече китайски инвестиции, като продаде 51% от акциите на пристанише Пирея на китайската държавна компания COSCO. Сърбия, която също пострада от внезапното спиране на притока на капитали по време на кризата, сега разчита с китайска и руска помощ да се превърне в регионален транспортен център, макар че дори не е член на ЕС.

Междувременно, португалският премиер Антониу Коща също приветства китайските инвестиции в страната, а наскоро предупреди ЕС да се въздържа от радикални протекционистки мерки против китайските компании, работещи на Запад. Впрочем, дори затъналата в блатото на Брекзит Великобритания може да открие в китайските инвестиции и икономически контакти своеобразно „геополитическо спасение”.

Разбира се, опитът на Китай да свърже с обща инфраструктура регионите, които все още не са обхванати от глобализацията, не е нещо ново. Преди век и половина например, Великобритания е била водещата държава в света, но позициите и са застрашени от Германия, която постепенно я настига по ниво на богатство и технологично развитие. Също както и Китай днес, тогавашна Германия иска да демонстрира мощта си по суша и море. За да може успешно да се конкурира с британците обаче, тя не е могла да разчита само на търговския си флот, затова Берлин лансира собствен вариант на днешния ЕПЕП – прословутият проект за железопътна линия от немската столица до Багдад, която да свърже по суша отдалечените територии и да привлече към Германия онези, които се смятат за губещи от британския модел на глобализация.

Подобно на ЕПЕП, и немският инфраструктурен проект за линията Берлин-Багдад разчита на държавния натиск, който да гарантира щедрото му финансиране от частни банки (и най-вече от Дойче банк). Както става ясно по-късно обаче, проектът се е основавал повече на геополитическите амбиции на Берлин, отколкото на реалните местни потребности, затова след като е завършен и последният участък от линията през Анадола, се оказва, че трафикът е далеч по-малък от очаквания. Впрочем, инициативата ЕПЕП също е застрашена от опасността да се превърне в мащабна инвестиционна грешка. В тази връзка нейните критици дават за пример построения с китайски средства мост над каньона Морача в Черна гора, който всъщност не води наникъде. Както е известно, проектът за моста целеше той да свърже Сърбия, която няма излаз на маре, с Адриатика, но това не се случи.

Истината е, че европейските страни са разделени в отношението си към Китай. Много правителства и корпорации с основание се безпокоят от навика на китайците да си присвояват чужда интелектуална собственост. Други обаче виждат в китайските инвестиции дългоочаквания нов източник не свежи средства, както и инструмент за балансиране влиянието на държавите от Северна Европа вътре в ЕС.

При всички случаи, китайският подход към глобализацията би трябвало да накара Европейския съюз да се замисли и да потърси самостоятелни алтернативни пътища на развитие. Което обаче изисква Съюзът да излезе извън рамките на прекалено скромния и ограничен "План Юнкер" и да се ангажира с реализацията на далеч по-амбициозна програма. Глобалната финансова криза изправи ЕС пред необходимостта да изгради по-стабилна финансова система. Само тя обаче очевидна няма да е достатъчна за създаването на стабилен модел на глобализация. Последното европейско турне на Си Дзинпин демонстрира един от възможните пътища за движение напред. Сега е ред на самите европейци да решат, как ще укрепват комуникациите и ще инвестират в онези региони, които прекалено дълго бяха игнорирани и обричани на бедност.

ХХI среща на върха „ЕС-Китай”

На 9 април 2019 в Брюксел се проведе ХХІ годишна среща на върха ЕС-Китай, на която китайците бяха представени от премиера Ли Къцян, а Съюзът - от председателя на Европейския съвет Доналд Туск и на Еврокомисията - Жан-Клод Юнкер. Както е известно, предишната подобна среща се проведе в Пекин през юли 2018, т.е. тази в Брюксел стана факт само девет месеца по-късно. Ще припомня, че на миналогодишната ХХ-та среща в Пекин беше подписано Съвместно заявление, в което се изброяват всички значими постижения в двустранните отношения от момента на установяването им през 1975 насам. Подчертано бе същественото съвпадение в характера на оценките и действията по актуалните международни проблеми, като севернокорейската и иранската ядрени програми, ситуацията в Големия Близък Изток и Афганистан, климатичните промени и т.н. Своеобразно предизвикателство към провежданата от САЩ по времето на Тръмп политика беше тезата за "привързаността на страните към формирането на отворена глобална икономика, задълбочаване на либерализацията, опростяване на процедурите в търговията и инвестициите и противодействие на протекционизма и едностранни подход". Тя говори за притеснението, което изпитват в Пекин и Брюксел от "принципно новото позициониране на международната сцена на водещата световна държава, т.е. САЩ". Именно с политиката на Тръмп са свързани всички тези тенденции, на които се опитват да противодействат както Китай, така и ЕС.

При това, оттогава досега отношенията на САЩ с Китай и ЕС (и то не само икономическите) непрекъснато се влошават. Въпреки периодично демонстрирания оптимизъм относно перспективите на преговорите за избягване задълбочаването на американско-китайската търговска война, нещата се развиват в точно обратното посока. Впрочем, дори ако се стигне до подписването на някакъв компромисен документ между Вашингтон и Пекин, той едва ли ще задоволи и двамата играчи. Що се отнася до прословутата "трансатлантическа връзка" САЩ-ЕС, тя продължава да ерозира.

С други думи, в Пекин и Брюксел изглежда са стигнали до извода, че се налага да ускорят консултациите помежду си и да се опитат да преодолеят доста сериозните проблеми в двустранните отношения. За тези проблеми впрочем, се споменава и в текста на миналогодишното Съвместно заявление: "ЕС прие за сведение наскоро поетите от Китай ангажименти за подобряване както на достъпа до своите пазари, така и на инвестиционната среда, укрепване правата върху интелектуалната собственост и разширяване на вноса, като с нетърпение очаква тяхната пълна реализация, както и по-нататъшните мерки в тази посока".

В тази връзка, ще акцентирам върху два момента. На първо място, периодът на споменатото по-горе "нетърпеливо очакване" се изчислява с години, което се използва като предлог на китайската икономика да бъде отказван статута на "пазарна" или за изграждане на ограничителни бариери пред китайските инвестиции в европейската икономика. На второ място, сходни претенции към Китай демонстрират и САЩ, включително в хода на двустранните американско-китайски преговори.

Ето защо би било пресилено да се говори за стремеж на Пекин и Брюксел към формиране на някакъв антиамерикански фронт, пък макар и само в сферата на икономиката. Поне Брюксел не демонстрира подобно желание. По-вероятно е, че ръководството на ЕС, което е обременено от сложни вътрешни проблеми, се опитва да открие някакъв "среден път" в отношенията си с двете водещи световни държави. Тоест, става дума по-скоро за своеобразно "сверяване на часовниците" и опити за намиране компромис между трудно съвместимите изходни позиции на Китай и ЕС.

Текстът на подписаното в Брюксел Съвместно заявление в общи линии повтаря аналогичния документ от 2018. В него обаче има и нови моменти, най-вече в т.4, където се говори за ангажимента на страните "да постигнат до края на 2019 решаващ прогрес, необходим, в частност, за реализацията на мерките за либерализация, както и сключването през 2020 на амбициозно всеобхватно инвестиционно споразумение между Китай и ЕС". За целта ще бъде създаден специален политически механизъм за постоянен контрол на развитието на преговорите, така че до края на 2019 лидерите на Съюза и Китай да бъдат информирани за постигнатия прогрес.

Не по-малко важна е тезата за мерките за съвместяване на китайския проект ЕПЕП и проектите на ЕС за разширяване на транспортната инфраструктура по оста Европа-Азия, както и на вътрешноевропейската транспортна система.

Внимание заслужава и т.11, посветена на кибертехнологиите и, в частност, на частта, в която "се приветства прогресът в обмена на мнения" относно технологиите за мобилна връзка от пето поколение (5G). В тази връзка ще отбележа, че ЕС засега отказва да се присъедини към американските опити за глобална блокада на активността на китайския лидер в сферата на 5G-технологиите - компанията Huawei.

Показателно е отсъствието в подписаното през април 2019 Съвместно зявление на каквото и да било споменаване на дългогодишния процес на преговори относно подписването на двустранно Споразумение за свободна търговия. В тази връзка ще припомня, че през 2018 ЕС подписа подобен документ с Япония.

Естествено, по време на срещата "еврократите" не пропуснаха да изразят и претенциите си към Китай заради използваните от него "нечестни икономически практики", т.е. субсидиите за държавните китайски корпорации, които им осигуряват предимство пред частните европейски компании. В заключителната декларация на срещата обаче, се очерта макар и несъвсем ясно изразено съгласие на участниците "да активизират дискусиите с цел да се подсилят международните правила относно субсидиите в индустрията". Освен това, в нея се препоръчва отказ от "принудителното предаване на технологии", т.е. от стандартното изискване на китайските власти към чуждестранните компании да предават на местните си партньори свои технологии, срещу допускането им на китайския пазар. Според Туск, това е своеобразен пробив в отношенията между Брюксел и Пекин. Повечето експерти обаче гледат скептично на подобно твърдение, тъй като европейците така и не получиха достъп до китайските държавни поръчки, от което пък се налага изводът, че срещата на върха в Брюксел е приключила в полза на Китай. Неслучайно, по време на заключителната пресконференция, Ли Къцян не криеше задоволството си от резултатите от срещата.

Срещата „16+1” в Дубровник

Няколко дни по-късно, на стартиралата се на11 април 2019 седма конференция в рамките на инициативата "16+1", Китай представи стратегията си за търговско-икономическо и инвестиционно сътрудничество с държавите от Централна и Източна Европа, като попътно засегна и темата за укрепване на взаимодействието в сферите на културата, туризма, науката и образованието.

Ли Къцян пристигна в Дубровник с ясното съзнание, че, въпреки недоволството си, ЕС в крайна сметка ще се примири с китайския протекционизъм, просто защото привлекателността на китайските инвестиции очевидно надделява над стремежа на "еврократите" да наложат на Пекин собствените си правила на игра.

Преди срещата на "16+1" в Дубровник, в редица западни медии се появиха коментари, че Китай вече е "поделил" ЕС на региони и се опитва да провокира разцепление в "европейското семейство" (впрочем, подобни коментари имаше още при създаването на формата "16+1" през 2012). Ясно е обаче, че икономиките на Източна и Централна Европа се нуждаят от свежи пари, както и, че Европейската комисия не може да покрие тези техни нужди (европейското финансиране покрива 70% от тях). Затова в ЕК се отнасят с известно разбиране към китайската икономическа експанзия в тази част на Европа. Данните сочат, че през последните седем години само балканските държави са получили 7 млрд. долара китайски инвестиции (което между другото е доста повече, отколкото китайците инвестираха през същия период в руската икономика например).

Още от създаването му през 2012 форматът "16+1" е обект на противоречиви оценки както от страна на официалните представители на Китай и ЕС, така и на експертите. В Брюксел наблюдават със зле прикрито напрежение активизацията на Пекин в простиращия се от юг на север (т.е. от Балканите до балтийските държави) "източен пояс" на Европа. Това напрежение се усеща и в последния документ  - "Стратегически обзор на отношенията между ЕС и Китай", публикувана през март 2019 от ЕК.

В Пекин всячески подчертават заинтересоваността от запазване на единството на ЕС и съответствието между реализиращите се в държавите от Централна и Източна Европа инфраструктурни проекти и политико-икономическата концепция за ЕПЕП, както и на споменатите по-горе планове на Съюза за разширяване на връзките с азиатските държави. Това, в частност, се посочва в редица коментари на китайския официоз Glоbal Times, в които се акцентира на тържествения старт, даден от премиерите на Китай и Хърватска, на изграждането на моста, който трябва да свърже полуостров Пелешац в Адриатика с континенталната част на страната. Общата стойност на този проект е 500 млн. долара, като 85% от тях ще бъдат предоставени от ЕС. В резултат от проведения през 2018 търг, за строител на моста беше избрана китайската компания China Road and Bridge Corporation, което накара европейските и конкуренти да я обвинят, че изкуствено е занижила цените на предлаганите от нея услуги. Церемонията на Пелешац се проведе в навечерието на форума "16+1", който с присъединяването на Гърция се превърна в "17+1". В речта си на нея, Ли Къцян подчерта намерението на Китай "стриктно да се съобразява с европейските стандарти". Потвърждавайки за пореден път курса към "отваряне" на страната, той заяви, че за европейските компании ще бъдат създадени условия (на принципа на взаимността) за работа в Китай.

Както вече споменах, присъстващият на срещата в Дубровник гръцки премиер Алексис Ципрас, чиято страна отчаяно се нуждае от чужди инвестиции, побърза да обяви, че Гърция също се включва в инициативата, чиито формат вече ще бъде "17+1". Показателно е обаче, че тази промяна не беше фиксирана в официалните документи на срещата. Обяснението е просто. Европейските участници във формата гледат да не се конфронтират излишно с Брюксел. Така, в навечерието на срещата в Дубровник, именно за да избегнат евентуални нежелани последици, те съгласуваха с ЕК всички договори, подготвени за подписване на рамките на формата "16+1". Въпросът за присъединяването на Гърция към него не беше поставен, вероятно защото участниците не са забравили, как преди време китайците сключиха договор за изграждането на жп линия от гръцкото пристанище Пирея към Източна Европа, без предварителното съгласие на Еврокомисията и как в отговор по-късно Брюксел блокира и сериозно забави строежа на скоростната жп магистрала Будапеща-Белград.

Този път обаче, ЕК подкрепи сътрудничеството между европейските участници във формата и китайския технологичен гигант Huawei (напук на американците), както и реализацията на общи инфраструктурни проекти и, в частност, създаването на транспортни коридори от Средимноморския регион към Централна Европа. Специално внимание беше отделено на китайските инвестиции. Според еврочиновниците, тези инвестиции "следва да стимулират процеса на европейска интеграция", а не да водят до "макроикономически дисбаланс и дългова зависимост".

Впрочем, Пекин не се интересува особено от препоръките на Брюксел, тъй като в момента е изправен пред друга важна задача. Обикновено се смята, че китайците играят в дългосрочна перспектива, реализирайки дългогодишната си стратегия, като не се обръща нужното внимание на способността им да вземат и ситуационни решения. В същото време, в условията на задълбочаващата се търговска война със САЩ, Китай силно се нуждае от оперативната подкрепа на своята експортноориентирана икономика. Факт е, че икономическият растеж на Китай продължава да се забавя. По данни на китайското Държавно статистическо управление, през първото тримесечие на 2019 икономиката на страната е фиксирала ръст (в годишно измерение) от едва 6,4%. Ще припомня, че през 2010 например, този показател беше 10,4%, т.е. подобен спад може да провокира нова икономическа криза с глобални последици.

Самите китайци обясняват забавянето на своята икономика с намаляващите обеми на външната търговия и обвиняват за това САЩ. Наскоро говорителят на Държавното статистическо управление Мао Шънюн директно посочи, че причината за намаляването на китайския износ през първото тримесечие на 2019 е "усилването на протекционистките тенденции във външната търговия на САЩ, които изиграха негативна роля и сериозно навредиха на глобалната икономика". Пекин се опитва да компенсира загубите си, активизирайки своята търговия по европейското направление. Именно това обяснява и голямата активност на китайските лидери на Стария континент, макар и представяна като естествено развитие на стратегическата инициатива ЕПЕП. За всички обаче е ясно, че тази инициатива тотално игнорира Америка.

Заключение

Като цяло, самият факт, а също и резултатите от последните посещения в Европа на президента и на премиера на Китай, потвърждават думите на външния министър Ван И за нарастващото значение на европейското направление във външната политика на Пекин. Впрочем, върху характера на развитието на китайско-европейските отношения ще влияят и глобалните тенденции в световното политическо пространство. Разбира се, вярно е и обратното: процесът на трансформация на глобалната политическа карта не може да не бъде подложен на въздействието на отношенията между такива ключови геополитически играчи като Китай и ЕС.

 

* Българско геополитическо дружество