17
Чет, Окт
4 New Articles

Абдел Фатах ас-Сиси: маршалът-реформатор

брой 4 2019
Typography

През август 2012 Мохамед Морси – президент на Египет и водач на „Мюсюлманските братя”, назначи генерал (от 2014 - фелдмаршал) Абдел Фатах ас-Сиси, който по онова време беше шеф на военното разузнаване, за министър на отбраната, на мястото на фелдмаршал Хюсеин Тантауи.

Предвид водещата му позиция в традиционно проислямистката египетска амия и семейните му връзки с един от съоснователите на организацията „Мюсюлмански братя” Абас ас-Сиси (1), мнозина очакваха, че новия министър на отбраната ще прокарва именно линията на „братята” (2). Вместо това обаче, Сиси не просто се оказа основния фактор за свалянето на правителството на „Мюсюлманските братя” през юли 2013, но и се превърна в най-умерения държавен глава в новата история на Египет, както и в един от най-просветените и толерантни мюсюлмански политици в света.

Влиянието на „Мюсюлманските братя” в средите на армията

Истината е, че съвременната египетска армия се формира на основата на „специалната служба” (ал-Танзим ал-Хас, известна и като „тайната служба” – ат-Танзим ас-Сири), създадена през 1936 от основателя на „Мюсюлмански братя” Хасан ал-Бана и свързания с нацистка Германия Велик мюфтия на Йерусалим Хадж Амин ал-Хюсейни (3). По време на Втората световна война, „специалната служба” разширява базата си в армията и полицията на страната, като част от нея са и двама бъдещи президенти на Египет – Гамал Абдел Насър и Ануар Садат (4).

Вербуваните от „братята” военни и полицаи действат в рамките на нелегалното подразделение, наречено „Дубат ал-Ихван” („Офицери на Братството”), което функционира под това име до убийството на Ал-Бана през февруари 1949 и ареста на редица офицери от „Братството” по обвинение в тероризъм. Именно това, впрочем, кара Насър да замени „Офицерите на Братството” с т.нар. „Свободни офицери”, които не се свързват от обществото с многобройните престъпления на „братята”.

Както е известно, именно „Свободните офицери” извършват през 1952 военния преврат, който слага край на египетската монархия, но техните отношения с „Мюсюлмански братя” бързо се влошават, след като Хасан Худайби, наследил Ал-Бана в качеството му на Върховен водач на организацията, отказва да инкорпорира „специалната служба” в структурите за сигурност на новия режим и прогонва някои привърженици на „Свободните офицери” от редовете на „братята”, включително личният приятел на Насър и шеф на „специалния апарат” Абдел Рахман Санади (6).

Конфронтацията се изостря още повече през септември 1954, когато Худайби отхвърля искането на Насър да разпусне „специалния апарат” и да се въздържа от публични критики срещу неговата политика (7). Месец по-късно, на 26 октомври, активист на „Мюсюлмански братя” прави опит да убие Насър, докато държи реч в Александрия. Това води до ареста на стотици членове на организацията и екзекуцията на шестима от нейните лидери, което пък провокира остър сблъсък между режима и „братята” (8). През 1965, когато е разкрит поредния заговор за убийството на Насър, правителството отговаря с масови арести на активисти на „Мюсюлмански братя” и екзекуцията на още техни лидери, включително основния идеолог на организацията Саид Кутб.

Въпреки тази конфронтация и прекъсването на официалните връзки с „братята”, Насър се оказва неспособен да скъса окончателно с организацията и запазва на важни държавни постове някои от нейните водачи и активисти, като Мохамед Газали например. Назначеният на ключова държавна длъжност в ислямския Университет „Ал-Азхар” в Кайро Газали служеше вярно както на Насър, така и на Хосни Мубарак и носи отговорността за издадената през 1992 „фетва”, узаконяваща убийството на светския египетски интелектуален Фараг Фуда (9). Освен това, Насър назначи осъдения за тероризъм активист на „Мюсюлмански братя” Сайед Сабе на различни постове в правителството и в Университета „Ал-Азхар”, където той работеше чак до началото на 90-те години на ХХ век (10).

Наследникът на Насър - Ануар Садат, прекрати репресиите срещу „Мюсюлмански братя”, позволявайки им да се превърнат в официална парламентарна опозиционна партия. В течение на дълги години „братята” се противопоставяха на Садат заради провежданите от него плахи пазарни реформи, както и заради мирния договор между Египет и Израел (11). Въпреки това президентът запази толерантното си отношение към организацията,  докато – месец преди убийството му – най-сетне се реши да реагира на множеството „фетви”, нареждащи той да бъде ликвидиран, като изрази публично съжалението си, че е освободил от затвора редица активисти на „братята”, сравнявайки ги с откровените терористи от египетската ислямистка формация „Джамаа ал-Исламия” (GI) (12).

Мубарак продължи първоначалната политика на Садат за „умиротворяване”, а на практика за усилване на „Мюсюлмански братя”. В една своя реч от 2011 стратегът на „братята” Хайрат аш-Шатер потвърди, че при управлението на Мубарак организацията се е ползвала с „относителна свобода”, тъй като президентът е вярвал, че  „Мюсюлмански братя” могат да станат част от политически процес (13).

През 1990, когато Ислямския фронт за спасение спечели мнозинство на парламентарните избори в Алжир, египетският режим започна да наблюдава по-внимателно действията на „братята” и през 1992 откри, че техният „специален апарат” продължава да функционира. Разследването стана известно като „случая Салсабил” (по името на една софтуерна компания, притежавана от Аш-Шатер и друг стратег и финансист на „Мюсюлмански братя” – Хасан Малек) (14). Но, макар че режимът на Мубарак се отнасяше с подозрение към „братята”, организацията запази свободата си да организира събирания и да води пропаганда, както и позициите си в много, ако не и във всички, държавни институции. От друга страна, неислямистките дисидентски движения биваха забранявани и тормозени от властта.

Непосредствено след свалянето на Мубарак през 2011 се появиха нови факти за връзките между „Мюсюлмански братя” и египетското военно ръководство. Така например, бившият лидер на „братята” Таруат Кербауи разкри, че организацията е проникнала дълбоко във военните среди (15), освен това стана известно, че през 2011 е съществувал заговор между „братята” и военното ръководство за убийството на местни християни – копти (16). Така, един служител от военното разузнаване, чиято задача е била да отговаря за отстраняването от армията на офицери, свързани с „Мюсюлмански братя” или други ислямистки организации, се оказа член на „Братството” и дори беше избран за депутат на изборите през 2012 от неговото политическо крило – Партията на свободата и справедливостта (17). В крайна сметка, тази симбиоза между военните и „братята” доведе до фалшифицирането на президентски избори, които поставиха начело на страната Мохамед Морси (18).

От 1952 насам ислямизмът беше основната идеология на египетските военни, затова очакванията бяха, че Сиси също ще споделя – повече или по-малко – визията на „Мюсюлмански братя”. На практика обаче, се случи точно обратното: действията на Сиси се оказаха революционни и безпредецентни както за историята на Египет, така и за тази на повечето мюсюлмански държави, като това се отнася най-вече за опита му да дерадикализира страната и да промени религиозните схващания, наследени от неговите предшественици.

Защитата на религиозните малцинства в Египет

Сиси, в частност, положи огромни усилия да гарантира защитата на египетската християнска общност, стигайки дотам да използва военни части за целта. Когато „Ислямска държава” обезглави 21 египетски християни – копти, наети като строителни работници в Либия и публикува през февруари 2015 ужасяващо видео на престъплението си, египетското правителство реагира моментално с въздушни атаки срещу мишени на джихадистите в Либия, ликвидирайки 64 терористи на ИД, включително трима лидери на групировката. В гневно и еднозначно послание говорителят на президента заяви, че атаките са „отмъщение за пролятата кръв и закужено възмездие за убийците” (19). Показателно е също, че правителството нареди въздушните удари по джихадистите да бъдат показани по телевизията (20).

Не по-малко знаково беше, че – за първи път от 1952 – египетското правителство наложи смъртно наказание на мюсюлмани, извършили убийства на християни, екзекутирайки през декември 2018 един ислямист, прерязал гърлото на местен продавач на алкохол от християнската общност (21). При предишите президенти, мюсюлманите, убили христаяни, рядко биваха наказвани, а смътното наказание никога не беше прилагано в случаи, която престъпникът е мюсюлманин, а жертвата – християнин. Всъщност, предишните режими по-скоро окуражаваха подобни нападения, спонсорирайки т.нар. „помирителни срещи”, на които жертвите и техните семейства биваха принуждавани от властите да приемат подобна несправедливост и да си мълчат.

Единственият случай, когато мюсюлманин беше осъден на смърт заради терористична атака срещу християнската общност беше през 2010, когато трима ислямисти, крещящи „Аллах е велик”, стреляха по група християни, край църквата в Наг Хамади, убивайки шестима копти и един полицай-мюсюлманин. Двама от тях бяха освободени и само третият, прострелял по случайност въпросния полицай, получи смъртна присъда и беше екзекутиран през 2011 (22). Тоест, тази присъда се дължеше именно на факта, че е бил убит полицай-мюсюлманин, а не защото са били атакувани и убити християни. С действията си президентът Сиси се стреми да премахне това дълбоко несправедливо отношение към египетската християнска общност.

Освен това, Сиси беше първият управник, наредил държавата да финансира възстановяването на църквите, пострадали от нападенията на джихадистите. При управлението на Морси, „братята” атакуваха 73 църкви и многобройни други обекти, собственост на християни (23). Правителството на Сиси възстанови почти всички тези църкви, като той лично наблюдаваше този проект. Както заяви президентът пред водачите на коптите: „това не е привилегия, а ваше право” (24). Открито демонстрираното от Сиси пренебрежение към законите на Шариата, според които немюсюлманите („димми”) стоят много по-ниско от „правоверните”, беше потвърдено и от безпрецедентното му ежегодно присъствие на Коледната религиозна служба, по време на която той обикновено произнася кратка реч за да изрази подкрепата си за християните-копти и да потвъди привързаността си към религиозната толерантност (25).

По същия начин, Сиси беше първият съвременен египетски президент, който полага усилия за възстановяване на културното наследство на еврейската общност в страната. По време на първото в Египет междурелигиозно честване на еврейския празник Ханука, през декември 2018, министърът на археологията обяви, че правителството ще отпусне 71 млн. долара за този проект (26). Всъщност, това едва ли е чак толкова изненадващо, предвид безкомпромисната позиция и посланията на Сиси в подкрепа на религиозната толерантност. Макар и силно закъсняло, това е знаково признание за богатото еврейско културно наследство, дълго след като Насър разгроми местната еврейска общност, принуждавайки повечето и членове да емигрират.

Изключително добронамереното отношение на Сиси към религиозните малцинства в Египет би могло да се обясни със схващането му, че не само следва да бъде установено пълно равенство между египетските мюсюлмани и християни, но и, че „ние трябва да сме готови да умрем за тях (т.е. за християните)” (27). Това твърдение, което обръща с главата надолу традиционното поведение на мюсюлманите спрямо религиозните малцинство, потвърждава, че президентът споделя модерната концепция за гражданството. Подобна идея въобще не присъства в ислямската идеология и правила, където за жителите на териториите с мюсюлмански мнозинства важат съвършено различни закони, в зависимост от изповядваната от тях религия, пол, сексуална ориентация, социален статут и цвят на кожата.

Борбата срещу ислямизма в държавните институции

Наред с протекцията на религиозните малцинства, президентът Сиси инициира и т.нар. „процес на де-ихванизация” (т.е. на прочистване от привърженици и членове на „Мюсюлмански братя”) на египетските държавни институцции. Всички негови предшественици играеха една и съща игра „на тактическо усилване на ислямистите с цел да се гарантира по-голяма западна подкрепа – включително финансова и доставки на оръжие, уж в името на борбата с тях” (28). Въпреки усилията на Сиси обаче, присъствието на активисти на „братята” в полицията, аромията и бюрократичния държавен апарат продължава да е най-голямото препятствие пред прокарваната от президента политика на реформи, стартирала още в първите дни след поемането на властта (29). В подкрепа на реформисткия курс на Сиси, наскоро Върховният административен съд в Кайро даде на правителството право да уволнява служителите, свързани с „Мюсюлмански братя” (30).

Сред най-важните мерки за борба срещу тероризма, предприети от Сиси, беше затварянето на 20 хиляди джамии в навечерието на Рамадан през 2018 - една изключително смела стъпка не само за Египет, но и за всички мюсюлмански държави. Президентът е наясно, че ислямистите използват джамиите за да вербуват терористи и да радикализират мюсюлманите. Много от тези джамии все още са отворени за проповеди в делнични дни, но никога за петъчните проповеди, често използвани от ислямистите за агитация, вербуване и мобилизация на симпатизанти.

Настъплението срещу ислямистката идеология и практика

Сиси вероятно е първият мюсюлмански държавник, позволил си да критикува перманентното състояние на джихад, познато в сунитската идеология като „давам ал-джихад” (т.е. „постоянен джихад”). В сунитската есхатология, перманентният джихад приключва едва след като ислямистите избият всички „ал-масих ад-даджал (фалшиви месии) (31). Тоест, той се практикува, докато „земята не се прочисти от всички немюсюлмани и слънцето не изгрее от запад” (32).

Макар че самият Сиси никога не е използвал термина „давам ал-джихад”, той ясно дава да се разбере за какво става дума на онези, които изучават исляма и разбират същността на тази опасна концепция. Така, по време на една дискусия за необходимостта от реформи, президентът зададе реторичния въпрос: „Дали войната е изключение, или нещо, което е в реда на нещата? Войната е изключение. Ако смятаме, че нацията следва да концентрира вниманието си изключително върху войната или, че това е било така поне през последните сто или двеста години и, твърдим, че според религията войната е нещо постоянно, а мирът е по-скоро изключение, що за религиозна интерпретация е това?” (33). Предвид факта, че тезата за перманентния характер на джихада е сърцевината на ислямизма, критиката на египетския президент срещу нея е директна атака срещу самия ислямизъм.

Сред знаковите действия на държавния глава е и защитата на правото на различни дисидентски течения в рамките на исляма да изразяват собствените си възгледи. Едно от тях са т.нар. „коранисти” (според които Коранът е единственият божествен авторитет и затова те отхвърлят Шариата) (34). Доскоро „коранистите” и онези, които споделят някои от техните схващания, бяха подложени на преследвания в Египет и често се оказваха в затвора по обвинения в богохулство, Сиси не се притеснява да им оказва идеологическа подкрепа, включително пред техния основен критик – радикалния велик имам на Ал-Азхар Ахмад Тайеб, известен като яростен противник на онези, които не се съобразяват със Сунната (мюсюлманското свещено предание, излагашо примери от живота на Пророка Мохамед – б.р.). Тази позиция на президента директно се конфронтира с убеждението на сунитските фундаменталисти, че Сунната следва стриктно да бъде спазвана, както в чисто ритуален, така и в политически план. Както е известно, те се противопоставят на идеята, че всеки мюсюлманин трябва да има правото да тълкува Корана, както сметне за подходящо, и може да не се съобразява със законите на Шариата. В тази връзка Сиси изтъква, че: „Най-големият проблем пред света, включително пред нашия свят на Исляма, не е, дали да следваме стриктно Сунната или не. Реалният проблем, с който се сблъскваме, е погрешната интепретация на самата основа на нашата религия. Дали тези, които казват, че трябва да следваме единствено Корана, а не и Сунната, извършват по-голямо престъпление, отколкото онези, които – именно заради погрешната интерпретация на исляма, са склонни да възприемат крайния радикализъм? Помислете си, как се отразява това върху репутацията на мюсюлманите по целия свят” (35).

Тези думи на президента, произнесени в отговор на критиките, отправени му от Тайеб, провокираха острата реакция на ислямистките медии, като „Ал-Джазира” например, опитващи се да цензурират държавния глава и квалифициращи дебата между двамата като „дуел” (36).

Впрочем, в усилията си да защити идеологическото разнообразие, Сиси отива и по-далеч. В друго свое послание до ислямските теолози от Ал-Азхар, той защити възхода на атеизма в Египет, посочвайки че това е разбираема реакция на бруталното управление на „Мюсюлмански братя”: „Хората казват, че напоследък мнозина младежи стават атеисти. Това обаче не означава, че те са отстъпници от Исляма” (37). Тези му думи вероятно смущават онези, които не са запознати с мирните и инклузивни интерпретации на Исляма, категорично отхвърлящи отлъчването, което в сунитския и шиитския Ислям се асоциира със смъртна присъда.

Според тези умерени интерпретации, които са най-характерни за „коранистите”, става дума по-скоро за политеизъм, отколкото за открито отхвърляне на съществуването на Бог, което означава отстъпление от Исляма. За разлика от сунитите и шиитите, „коранистите” не смятат, че тези „отстъпници-политеисти” следва да бъдат преследвани измъчвани и убивани (38).

Стремейки се да обясни, защо някои египтяни решават да станат атеисти, Сиси подчертава, че „Те не могат да се примирят с нарастващото разделение, злоупотребите и несправедливостта, с които се сблъскват навсякъде. Те просто не могат да понесат това”. Не е учудващо, че атеистите в Египет приветстваха тази позиция на президента: „коментарите на президента Сиси по отношение на нас са позитивни и в своите послания той призовава за мирно съвместно съществуване и толерантност” (39).

В ярък контраст с предишните египетски президенти, известни със своята ксенофобия и презрителното си отношение към западната цивилизация, Сиси демонстрира уважение към западните ценности и суверенитет, заявявайки пред Световния младежки форум: „Ако отидете в някоя друга държава като гости, вие сте длъжни изцяло да се съобразявате с нейните закони, навици, традиции и култура. Ако не желаете да го направите, просто не отивайте там” (40).

Това поведение, насочено към асимилацията на имигрантите в западните общества, е крайно необичайно за правителствата на повечето мюсюлмански държави и е съвършено противоположно на позицията на ислямистите, които разглеждат миграцията като форма на джихад, целящ да ерозира и в крайна сметка да подчини Запада на законите на Шариата.

Неслучайно Сиси се сблъсква със силната съпротива на религиозните лидери от Ал-Азхар при прокарването на някои от лансираните от него реформи, като например премахването на ограничанията, налагани от ислямския закон по отношение на разводите (41), или смекчаването на проповядваната в Ал-Азхар теза, че ислямската религия позволява „неверниците” на бъдат измъчвани, изнасилвани, ослепявани или убивани (42).

Заключение

Сиси не е ислямист, а точно обратното. На фона на „конституционалната теокрация” и пред лицето на множеството вътрешни и регионални проблеми и конфликти, той се оказва най-умерения президент на Египет в цялата история на страната. Много от политиките, прокарвани от Сиси, както и повечето от неговите религиозни дискурси са безпрецедентни и революционни не само за Египет, но и за целия ислямски свят.

Но може би най-големият принос на Сиси са усилията му да възстанови идентичността на Египет, която беше потисната и ерозирана от ислямизма при управлението на предишните президенти, когато доминираха военните и религиозните авторитети от Университета Ал-Азхар. След като наследи една брутална ислямистка полицейска държава, Сиси можеше да продължи да следва дискредитиралия се радикален курс на своите предшественици, но предпочете да прокарва противоположна на тяхната политика. В резултат от това, днес египетската култура започва да преоткрива ценностите, които бяха загубени в резултат от преврата през 1952 и трайното влияние на „Мюсюлманските братя” върху управлнието на страната. Така например, докато през последното десетилетие от „ерата Мубарак” поръчката на коледна елха, можеше да ви донесе огромни неприятности, днес в много предградия на Кайро, за първи път в новата история на Египет, могат да се видят коледни дръвчета и декорации.

Разбира се, не всичко върви по мед и масло, тъй като съпротивата на Ал-Азхар и ислямистите в държавния апарат пречи за практическата реализация на някои от набелязаните от президента Сиси реформи. Но въпреки че все още има много какво да се желае по отношение на подобряването на управлението на страната, задължително следва да отдадем заслуженото на сегашния президент на Египет фелдмаршал Абдел Фатах ас-Сиси заради историческите реформи, които се опитва да осъществи в родината си.

 

Бележки:

 

  1. El-Watan News (Cairo), Aug. 20, 2012.
  2. See, for example, Daniel Pipes and Cynthia Farahat,

"Morsi Could Discredit the Muslim Brotherhood Rule, DanielPipes.org, Nov.

14, 2012.

  1. Tharwat Kherbawy, /Sir al-Ma'bad/ (Cairo: Dar Nahdat

Misr, 2012), p. 222.

  1. Khaled Mohieddin, /Memories of a Revolution/ (Cairo:

American University of Cairo Press, 1995), p. 45; Muhammad Anwar

as-Sadat, /al-Bahth an az-Zat/ (Cairo: al-Ahram, 1979), pp. 3-34;

/al-Araby/ (London), Aug. 22, 2018.

  1. Muhammad Adawi, "Haqa'iq wa-Asrar,"

The Official Muslim Brotherhood Encyclopedia, IkhwanWiki.com.

  1. Muhammad Hamad Abu-l-Nasr, "Haqiqat al-Khilaf baina

al-Ikhwan al-Muslimin wa-Abdel Nasser," The Official Muslim Brotherhood

Encyclopedia, IkhwanWiki.com; "Tharwat Kherbawy: Abdel Hakim Amer lahu

Dawr fi Kashf Jarimat Muhawalat Ightial Gamal Abdel Nasser" YouTube, Jan. 22, 2019.

  1. Abu-l-Nasr, "Haqiqat al-Khilaf."
  2. Al-Masry al-Youm (Cairo), Oct. 26, 2018
  3. El-Watan News, June 6, 2018.
  4. "Sayyed Sabe" The Official Muslim Brotherhood Encyclopedia, IkhwanWiki.com.
  5. El-Youm el-Sabe (Cairo), Dec. 26, 2018.
  6. "As-Sadat Yatahadath an al-Gama'a al-Islamiya wa-l-Ikhwan," YouTube, May

9, 2012.

  1. "Mashrou an-Nahda al-Islami," YouTube, Apr. 24, 2011.
  2. "Akhar an-Nahar: Lika Mukhtar Nouh," YouTube, June 1, 2015.
  3. Kherbawy, /Sir al-Ma'bad/, p.183.
  4. Jake Sullivan to Hillary Clinton, "H: intel. Secre Offer to El

Baradei/Muslim Brotherhood-Army Alliance," Nov. 23, 2011; Cynthia

Farahat, "Clinton Was Aware of SCAF/Brotherhood Conspiracy to Murder

Christians in Egypt," www.CynthiaFarahat.com, Nov. 17, 2016.

  1. Al-Arabiya (Dubai), Feb. 2, 2013; Pipes and Farahat, "Morsi Could Discredit Muslim Brotherhood Rule."
  2. "Mukhtar Nouh: Ana Shahid ala Tazwir Intikhabatar-Ra'is," YouTube, Jan.

3, 2018; Daniel Pipes and Cynthia Farahat, "Egypt's Sham Election," /National

Review Online/, Dec. 6, 2011.

  1. The Guardian (London), Feb. 17, 2015.
  2. "Al-Muqatalat al-Masriya Taqsef Mawaki Da'esh Libya," YouTube, Feb. 16, 2015.
  3. Al-Arabiya, Dec. 31, 2018.
  4. Al-Masry al-Youm, Feb. 21, 2011.
  5. Egypt Today (Giza), Aug. 14, 2017; /Asia News/

(Pontifical Institute for Foreign Missions, Vatican), Aug. 17, 2013.

  1. Al-Mogaz (Cairo), Jan. 7, 2018.
  2. Aljazeera TV (Doha), Jan. 7, 2015.
  3. Smadar Perry, "Egypt to renovate its Jewish heritage sites," /YNet News/ (Tel Aviv), Dec. 12, 2018.
  4. Al-Masry al-Youm, Jan. 19, 2018.
  5. Pipes and Farahat, "Egypt's Sham Election."
  6. Al-Arabiya, Nov. 6, 2014.
  7. El-Fagr/ (Cairo), Oct. 29, 2018.
  8. Abu Dawud Sulayman as-Sijistani, /Sunnan Abi Dawud/(Beirut: Dar Ibn Hazm, 1997), vol. 3, p. 10.
  9. Muhammad ibn Ya'qub al-Kulayni, /Al-Kafi/ (Tehran: Dar al-Kitab al-Islamiya, 1948), vol. 5, pp. 9-10.
  10. "Al-An: kalimat ar-ra'is khilal fa'iliat al-mu'tamar al-watani as-sadis," YouTube, July 28, 2018.
  11. Ahmad Mansour, "Birth of the Quranist Trend and Ahmad Subhy Mansour,"

/Ahl AlQuran/, International Quranic Center, Va.

  1. "Kalimat ar-Ra'is khilal ihtifal bi-zikra al-Mawlid an-Nabawi ash-Sharif," YouTube, Nov. 19, 2018.
  2. Aljazeera, Nov. 20, 2018.
  3. Shorouk News (London), July 16, 2015.
  4. "Dr. Ahmad Subhi Mansour: lah'hazat Qur'ania 401: al-kufr laisa inkar lilah ta'ala," YouTube, July 12, 2018.
  5. Shorouk News, July 16, 2015.
  6. "Hiwar maftouh baina ar-ra'is as-Sisi wa-a'dad minash-Shabab," YouTube, Nov.

4, 2018.

41= CNN Arabic, Jan. 25, 2016; /Egypt Today/, Feb. 28, 2018; France 24 TV, Feb. 5, 2017.

  1. Cynthia Farahat, "Is Al-Azhar University a Global Security Threat?

/American Thinker/, Aug. 23, 2017; CNN Arabic, Sept. 22, 2014.

  1. Al-Ahram (Cairo), Dec. 12, 2018.

 

* Авторката е политически експерт от Египет, сътрудник на Близкоизточния форум и анализатор на "Мидъл Ийст Куотърли"