23
Вт, Юли
22 New Articles

Последните акорди на "арабската пролет": битката за Алжир

брой 3 2019
Typography

Мащабните протести в Алжир, провокирани от първоначалното решение на 82-годишния президент Абделазиз Бутефлика да се кандидатира за пети пореден мандат, са ново явление в политическия живот на страната през последните трийсет години, т.е. откакто отмяната на спечелените от ислямистите избори в началото на 90-те години на миналия век провокира кървава гражданска война (1992-2002), в която загинаха над 200 хиляди души.

Стартиралите през февруари 2019 мирни демонстрации на младежи и студенти постепенно започнаха да се трансформират в агресивни хаотични действия, към които се присъединяват все повече различни организации и групи, а исканията стават все по-радикални. Това даде основание на някои експерти да заговорят за началото на "арабска пролет" в Алжир. Впрочем, фактът, че, както посочва Би Би Си, "алжирските специални служби са установили, че протестите се организират чрез социалните мрежи", също поражда определени реминисценции със сценария, по който се разви "арабската пролет" в Египет през 2011 например.

През периода след края на гражданската война се наложи схващането, че Алжир вече е надеждно "имунизиран" от вътрешни сътресения, доказателство за което беше, че местната политическа система успешно се справи с първата вълна на"арабската пролет". Днес обаче, все по-упорито се твърди, че в Алжир се повтаря сценарият, вече изпробван с външна подкрепа в Тунис, Египет, Либия, Сирия и други арабски държави. Разбира се, за сегашните протести има достатъчно сериозни вътрешни причини. Мнозина алжирци бяха вбесени от решението на Бутефлика, който управлява страната от 1999 насам, отново да се кандидатира за държавен глава. Тук е мястото да напомня, че 82-годишният президент получи инсулт през 2013 и оттогава се придвижва в инвалидна количка и има говорни проблеми. През последните години той силно ограничи публичните си прояви и дори документите в Централната избирателна комисия не бяха подадени лично от него, а от упълномощени лица. В обръщението си към нацията по този повод Бутефлика заяви, че е решил отново да се кандидатира, съобразявайки се "с желанието на гражданското общество и политическата класа". В същото време, той подкрепи "чувството за граждански дълг" на протестиращите срещу него, но предупреди, че няма да позволи на никого "да се разпорежда с богатствата на страната или с нейната съдба в интерес на някакви скрити групи за влияние". Освен това, президентът обеща след изборите да организира общонационален диалог за подготовка на нова конституция, която да бъде приета с референдум. На свой ред, примиерът Ахмед Уахия призова за спокойствие, напомняйки на демонстрантите, че " и в Сирия всичко започна с поднасяне на рози на полицаите".

В много отношения протестите в Алжир напомнят за началото на края на управлението на Хосни Мубарак в Египет. Схемата изглежда идентична: ако в началото организатори на протеста бяха предимно студентите, постепенно към тях започнаха да се присъединяват все повече организации и сили, включително доскоро лоялни на режима политици и партии. Исканията на протестиращите ставаха все по-конкретни, като все повече се чуват призиви за демократизация, промяна на съществуващата политическа система и т.н. Така, на 6 март Националният съюз на адвокатските колегии обяви, че на 11 март ще започне четиридневна национална стачка и поиска "отлагане на изборите и формирането на преходно правителство, което да организира прозрачни избори в спокойна обстановка". Освен това, съюзът призова алжирския Конституционен съд да не регистрира Бутефлика за кандидат на изборите заради лошото му здраве. Междувременно, на 10 март журналисти от водещи алжирски медии организираха седяща стачка в центъра на столицата в знак на протест срещу плановете на действащия президент и наложената от властите цензура. Малко по-късно опозиционните сили отправиха призив за оставка на Бутефлика, разпускане на правителство и обявяне на "преходен период" в страната. Една от тях - Фронтът на социалистическите сили, реши нейните депутати да напуснат двете камари на парламента в знак на солидарност с протестиращите по улиците. Към тях се присъединиха и много женски организации. На 9 и 10 март станахме свидетели на най-големите протестни акции в цялата история на независим Алжир, като многобройни митинги имаше не само в столицата, но и в другите големи градове. Паралелно с това ескалираха сблъсъците между демонстрантите и полицията, използваща срещу тях сълзотворен газ и водни оръдия, както и проявите на насилие и вандализъм. В частност, стана ясно, че е бил разграбен Алжирския исторически музей, което накара мнозина да направят паралел с нападението срещу Египетския музей в Кайро по време на "революцията" от 2011.

Тоест, стана ясно, че протестиращите не са склонни на компромис. Както заяви, един от техните лидери пред френския Le Monde: "ние дори не знаем, дали президентът ни е жив или мъртъв, нито пък кой говори от негово име". Участниците в уличните демонстрации заплашиха да организират общонационална стачка, ако кандидатурата на Бутефлика действително се появи в изборния списък. В крайна сметка, тяхната непримиримост даде резултат и на 11 март управляващите приеха редица изключително важни политически решения, които само няколко седмици преди това, изглеждаха невъзможни. На този ден президентът за първи път се появи публично, след завръщането си от една швейцарска болница, за да се срещне с премиера Уахия и началник щаба на алжирската армия генерал Каид Салех. Малко по-късно правителството обяви, че Бутефлика се отказва от участие в президентските избори и обещава да предаде властта на победителя в тях. Самите избори, насрочени за 18 април 2019, първоначално бяха отложени за неопределен срок. Премиерът Уахия подаде оставка и беше заменен от досегашния вътрешен министър Нуредин Бедуи, а негов заместник и външен министър стана Рамтан Ламамра, заемал поста и през 2013-2017(от 2 април, той беше заместен от дипломата от кариерата Сабри Букадум). Беше разпусната Висшата независима комисия, начело с Абделуахаб Дербал, която трябваше да наблюдава изборите, и бе обявено свикването на независимо национално събрание, което да "проучи, подготви и приеме всички необходими реформи, които ще станат основа на новия алжирски режим". Никак не е без значение и, че начело на алжирското външно разузнаване (DGSE) беше назначен генерал Али Бендауд, който се ползва с протекциите на Париж.

Енергийните аспекти на алжирската криза

В същото време, причините за недоволството и протестите в страната очевидно не са свързани само с нейните вътрешни проблеми. За лошото здравословно състояние на Бутефлика беше известно още в началото на сегашния му мандат, но тогава това не предизвикаше никакви протести. Тоест, очевидно има друга причина, позволила на антиправителствените демонстрации да получат подкрепа отвън. И това беше решението на правителството да ограничи доставките на алжирски природен газ за ЕС, с намерение впоследствие той да бъде пренасочен изцяло към вътрешния пазар. В края на декември 2018 енергийният министър Мустафа Гитони за първи път предупреди за трудностите, с които се сблъсква Алжир, опитвайки се да запази досегашните обеми на газовите доставки за Европа. През 2017 страната е доставила на европейския пазар общо 49,6 млрд. куб. м газ (както тръбопроводен, така и втечнен - LNG). В същото време обаче, вътрешното потребление непрекъснато нараства, като според прогнозите, през 2022 добиваният природен газ ще стига само за покриване на вътрешните нужди. В момента Алжир добива 130 млрд. куб. м газ годишно, като половината от него е за вътрешно потребление.

За сравнение, през 2017 газовото потребление в ЕС достигна 560,5 млрд. куб. м. От тях 260,4 млрд. са собствен добив (включително в Норвегия). През същата година руският Газпром е доставил на европейския пазар 194,4 млрд. куб м, а от други държави са доставени още 105,7 млрд. куб. м. Сред последните е и Алжир (49,6 млрд. куб. м), който значително изпреварва следващите го Катар (24 млрд. куб. м) и Нигерия (12,5 млрд. куб. м). Плановете на алжирското правителство да съкрати газовия износ породиха тревога и раздразнение не само в Европа, но и в САЩ, разчитащи да изместят руснаците на европйския газов пазар. Интересно е, че в тези сметки определена роля играе и "китайският фактор", т.е. способността на Китай да привлече към себе си доставките на американски шистов LNG, като по този начин му попречи да измести частично руския газ в Европа. По данни на китайското Главно митническо управление, през 2018 страната е внесла с 31,8% повече газ, отколкото през 2017. Според експертите на Fitch, ако тенденцията се запази, през 2024 обемите на китайския газов пазар ще нарастнат почти четири пъти. На практика, това ще означава удвояване на обемите на газовия внос в Китай до 2025, като китайският пазар вероятно ще продължи да поема почти целия ръст на предлагания в света LNG (в резултат от въвеждането в експлоатация на нови газови терминали, най-вече в САЩ).

В условията на инициираната от Вашингтон "газова война" против Русия, изглежда напълно възможно събитията в Алжир да са били инициирани (или поне стимулирани) за да се запази конкуренцията между алжирския и руския газ на европейския пазар. Освен това, евентуалната смяна на властта в страната би могла да доведе до влошаване на отношенията между Алжир и Русия, които в момента са много добри. Тук е мястото да напомня, че навремето СССР беше първата държава, установила дипломатически отношения с току що освободилата се бивша френска колония. Освен това Алжир е на второ място в Африка след Египет по обем на внасяните от Русия стоки (4,6 млрд. долара), а през 2018 стокооборотът между двете страни достигна 5,4 млрд. долара. 

Освен това, Алжир е сред най-големите вносители на руско въоръжение. По данни на Стокхолмския институт за изследване на проблемите на мира (SIPRI), през 2013-2017 доставките от Русия са били 59% от целия оръжеен внос на страната.

Алжир е сред основните търговски партньори на Москва в арабския свят и Африка. Така например през 1991-2016 той е купил руско оръжие за 10 млрд. долара, превръщайки се в третия най-голям клиент на руския военно-индустриален комплекс след Индия и Китай. През 2011 алжирските военни се сдобиха със 120 танкове Т-90С , а страната подписа договор за доставката на 16 изтребители Су-30МКИ. Пет години по-късно пък беше подписан договор за доставка на 300 бронетранспортьори "Терминатор", на обща стойност над 500 млн. долара, която следва да приключи до края на 2019.

Тесните връзки с Русия са изгодна за местния елит и, защото Алжир не е склонен да бъде просто "послушната сянка на Париж". В същото време не бива да забравяме, че във Франция живеят и работят милиони алжирци, мнозина от които отдавна са станали френски граждани. Освен това, Алжир винаги е бил ключов партньор на Франция в региона и двете страни са изключително тясно свързани и икономически, и политически, и във военно отношение. Факт е, че без Алжир Франция не би могла да разчита на сериозно влияние в арабския свят, но и положението на Алжир силно зависи от отношенията му с Париж.

Естествено, не бива да забравяме, че в близкоизточния регион действа и друга голяма външна сила и това са САЩ. Между Алжир и Вашингтон обаче никога е имало кой знае колко близки отношения, по-скоро обратното, което е обяснимо. Както е известно, в тази част на Африка има двама сериозни играчи - Алжир и Мароко. Първият дълги години беше партньор на Съветския съюз, особено във военно-техническата сфера. Мароко пък заложи на тесните връзки със САЩ и, в частност, с американския военно-индустриален комплекс. Така например, мароканската военновъздушна база в Бен-Герир се използва като резервна площадка за кацане на американските космически совалки, което само по себе си илюстрира близостта между двете държави. От друга страна, между Алжир и Мароко съществуват множество противоречия, включително по въпроса за Западна Сахара (окупирана от Мароко, но призната от Алжир, оказващ военна подкрепа на местната съпротива в лицето на Фронта Полисарио). 

Въпросът е, дали в сегашните условия "колективният Запад" ще съумее да разиграе в свой интерес "алжирската карта"? Твърди се например, че западните държави разчитат Бутефлика да бъде заменен от милиардера Иссад Ребраб, смятан за най-богатия човек в страната, както и за един от задкулисните организатори на протестите. Проблемът е, че 74-годишният индустриалец не е много по-млад от сегашния президент, затова можем да очакваме и появата на други кандидатури - по-млади и ориентирани към Запада, а не към Русия и Китай. 

Според информирани източници, след като в края на 2018 алжирският министър на енергетиката Мустафа Гитони обяви, че през следващите пет години страната му ще ограничи до минимум износа на природен газ на европейския пазар, тъй като "наличният добив стига само за покриване на собствените ни нужди", това е провокирало крайно негативна реакция в Западна Европа. Най-вече, защото, ако доставките на алжирски газ (чиито обем е почти 50 млрд. куб. м годишно) действително бъдат прекратени, пазарът трябва да бъде компенсиран от някой друг доставчик. Въпросът е, кой би могъл да е той - САЩ, Катар или пък Либия? А отговорът е, че поне в момента нито една от тези държави е в състояние да компенсира изтеглянето на алжирците от европейския газов пазар, големият печеливш от което най-вероятно ще се окаже руският Газпром, тъй като за него това не би било проблем.

Ще припомня, че в момента ситуацията е следната. САЩ няма да могат да доставят сериозни количества втечнен шистов газ (LNG) в Европа поне през следващите 3-5 години, докато не изградят необходимата инфраструктура, включително газопроводи и терминали за втечнен газ, и не осигурят достатъчен брой океански танкери за пренос на LNG. Що се отнася до Катар, европейският газов пазар не е приоритетен за него. Предвид сегашното и състояние пък, Либия няма никакви шансове да замени Алжир. Що се отнася до газовите находища в шелфа на Египет, Израел, Ливан, Сирия и Кипър, те все още дори не се разработват, въпреки усилията на САЩ да ускорят този процес.

Ето защо, за Вашингтон, който в момента прави всичко възможно за да попречи на реализацията на проекта "Северен поток 2" и да провали този за втората тръба на "Турски поток", която трябва да мине през България, е много важно Алжир, поне още известно време, да продължи да доставя газ в Европа, за да не се допусне възникналият в резултат от оттеглянето му вакуум да бъде запълнен от руснаците. В този смисъл, появата на нов, прозападна настроен президент, който да отмени спирането на алжирските газови доставки на европейския пазар, е жизненоважно за САЩ и западноевропейските им съюзници.

Поне засега обаче, това не се получава. Наистина, на 2 април (т.е. няколко дни преди изтичането на мандата му) Бутефлика обяви, че подава оставка и назначи ново правителство, но властта засега остава в ръцете на неговия клан. През следващите три месеца, функциите на държавен глава ще се изпълняват от председателя на Съвета на нацията (т.е. горната камара на парламента) Абделкадер Бенсалех, а на 4 юли 2019 трябва да се проведат избари за нов президент. В същото време, повечето ключови фигури от обкръжението на президента са по местата си, въпреки оставката на досегашното и назначаването на ново правителство. Което означава, че сценарият на западните "приятели" на Алжир не сработва, макар че това очевидно не ги обезкуражава и те продължават да се опитват да радикализират протестите. От друга страна обаче, управляващите в страната, които са наясно и с механизмите и с последиците от "цветните революции", осъществени в хода на т.нар. "арабска пролет", и са натрупали огромен опит в хода на десетгодишната гражданска война, демонстрират очевидно нежелание да се поддадат на натиска. При всички случаи, истинската "битка за Алжир" тепърва предстои.

Какво всъщност се случва?

И така, какво всъщност се случва в кулоарите на властта в Алжир? За никого не е тайна, че президентът Абделазиз Бутефлика беше марионетка в ръцете на т.нар. "президентски клан", ръководен от 61-годишния му брат Саид Бутефлика. Именно той и обкръжението му отчаяно се опитват да съхранят властта и достъпа до управлението на икономиката (т.е. до преразпределянето на ресурсите в свой интерес). Твърди се, че Саид Бутефлика е обмислял замяната на брат си с неговия стар съюзник и доскорошен премиер Ахмед Уахия, лидер на партията Демократично национално обединение, което е част от управляващата коалиция, или пък с друг бивш премиер - Абделмалек Селал. Бързото развитие на събитията обаче, очевидно е объркало или поне забавило тези му планове.

Впрочем, не бива да се подценява и ролята на военните, тъй като, също както в Египет, в Алжир съществува отделен клан на армията и специалните служби, ръководен от 79-годишния шеф на Генералния щаб и зам. министър на отбраната Ахмед Гаид Салах и 69-годишния генерал Атман Тартаг, който е шеф на Департамента за наблюдение и сигурност. Поне доскоро генерал Ахмед Гаид Салах се смяташе за основната опора за "президентския клан", след като в края на 2018 съумя да отстрани основните си противници от висшето армейско командване. Трудно обаче може да се прогнозира, дали той би рискувал репутацията си, ангажирайки се открито или с "президентския клан", или с опозицията. Вместо това, генералът предпочита да прави двусмислени изявления, от които става ясно само, че армията няма да допусне промяна на съществуващия обществено-политически модел в страната, а евентуални действия на отделни организации или частни лица в тази посока ще се смятат за прояви на тероризъм с всички произтичащи от това последици. Интересно е обаче, че ако преди подобни изказвания се правеха само пред личния състав на армията, сега техен адресат е цялото алжирско общество. Много показателен в това отношение бе отправеният на 26 март от генерал Ахмед Гаид Салах призив към Бутефлика да подаде оставка (което се случи само седмица по-късно). От друга страна, нека напомня, че друга влиятелна фигура - запасният генерал Али Гедири (който, между другото е завършил Военноморската академия в Санкт Петербург и Военната академия в Москва), издигна кандидатурата си за президент, а след това декларира, че подкрепя протестите против досегашния държавен глава.

Сега въпросът е, дали управляващият клан и опозиционните партии ще могат да се споразумеят относно принципите на управление на Алжир по време на "преходния период", както и, дали евентуалните договорености между тях ще бъдат одобрени и от "алжирската улица", т.е. от участниците в масовите протести. И в тази връзка, могат да се правят паралели не само и дори не толкова с "арабската пролет", колкото с начина, по който тя приключи в Египет. Защото не е тайна, че мнозина наричат генерал Ахмед Гаид Салах "алжирския ас-Сиси", както и че той се ползва с огромно влияние в страната. А както знаем от най-новата история на Алжир, армията винаги се е намесвала в най-критичните моменти от нея, което означава, че и днес военните са в състояние да поемат ръководството на страната, в случай, че гражданските власти загубят контрол над нея. Впрочем, има и друг важен момент. В момента алжирското военно ръководство много внимателно следи поведението на местните ислямисти, тъй като тяхната основна партия „Движение на обществото за мир” (ДОМ) също бойкотира президентските избори, а нейните лидери не крият намерението си да оглавят протестите. За алжирските военни ислямистите представляват много сериозна заплаха - ще припомня само, че гражданската война от 1991-2002 в Алжир започна, когато ислямистите победиха на изборите, а военните ги отмениха, въвеждайки извънредно положение. В последвалия конфликт загинаха над 200 хиляди души. А в условията на сегашния политически хаос ислямистите отново започват да надигат глава. Ето защо, за да не се повтори египетският сценарий с идването на власт на "Мюсюлмански братя", алжирската армия със сигурност е готова да предприеме решителни действия.

Неслучайно, всеобщото ликуване, с което беше посрещнато решението на Бутефлика да не се кандидатира за нов президентски мандат и да отложи изборите, бързо се замени от усещането, че протестиращите са били измамени, и че в страната е бил осъществен своебразен "тих преврат", който при всички случаи няма да е от полза за опозицията. Ето защо, на 19 март 2019 т.нар. "Национална координация за промяна", оглавена от политически лидери и радикални противници на режима (сред тях лидерът на Фронта на социалистическите сили Карим Табу, бившият финансов министър Али Бенуари, както и известните умерени ислямисти Мурад Дина и Камел Гемаз), публикува т.нар. "Платформа на промяната", с която призова Бутефлика да се оттегли след изтичането на сегашния му мандат на 28 април и апелира армията да не се намесва в политиката. И така, какво всъщност, се случва?

Алжирската специфика

Когато през 2011 в арабските държави от Северна Африка започна т.нар. "арабска пролет", която доведе до катастрофата в Либия и нанесе сериозна вреда на Тунис и Египет, Алжир съумя да устои на "революционната вълна". Основна заслуга за това имаше именно президентът Бутефлика (който по онова време, все още беше в добра форма) и иницираните от него реформи.

За разлика от Тунис, Либия и, отчасти, Египет, алжирците, като цяло, не изпитват омраза към своя президент. Напротив, мнозина от тях са благодарни на Бутефлика за това, че съумя да прекрати кървавата гражданска война през 1992-2002, в която загинаха почти четвърт милион души. Макар че някои все още не са му простили прокламираното от него "общонационално помирение" и амнистията за онези ислямисти, които не са извършили тежки престъпления, възстановяването на стабилността и спокойствието, отмяната на извънредното положение и осъществяването на редица преобразувания е заслуга именно на досегашния държавен глава. Впрочем, по-възрастните алжирци помнят и ролята му в алжирската война за независимост от Франция (1956-1962).

Ето защо, по-старото поколение, което е крайно чувствително към сътресенията, се отнася с известна търпимост към случващото се в страната, включително към болния и немощен Бутефлика. За разлика от него обаче, младите алжирци изглеждат готови на радикални действия, тъй като много от тях просто нямат какво да губят: високата безработица, гигантската корупция, дълбокият застой, липсата на перспективи и то в една страна, разполагащи с огромни запаси от енергоносители и с нелоша икономика, в която половината население е под 30 годишна възраст - всичко това тласка младите хора и студентите към нови протести, подкрепяни и от опозиционните партии.

Възможният компромис

Тежкият инсулт, който получи през 2013, на практика извади Бутефлика от политическата игра - той почти напълно прекрати публичните си изяви, придвижва се в инвалидна количка и говори трудно. За никого в Алжир не е тайна, че страната де факто се управляваше от политико-финансова групировка, включваща представители на армията и силите за сигурност, както и неколцина политици и бизнесмени. Сред тях е братът на президента Саид Бутефлика, смятаният за лоялен на държавния глава началник щаб на армията  и зам. министър на отбраната Ахмед Гаид Салах (който в последните си изявления внезапно смени традиционния твърд тон с далеч по-дипломатичен), както и едрият местен индустриалец и един от най-богатите хора в страната Али Хадад. Впрочем, последният беше арестуван на 31 март 2019, заедно с още дузина едри бизнесмени, което беше коментирано от повечето анализатори като директна атака срещу Саид Бутефлика. Показателно е, че именно след тези арести неговият брат обяви, че окончателно напуска президентския пост.

Статуквото, в чиито рамки президентът (превърнал се в призрачна фигура) управляваше само "де юре", напълно устройваше върхушката във властта. При това, след като принадлежащите към нея не съумяха да се споразумеят за наследника на Бутефлика, трудно можеше да се очаква, че ще го направят в рамките на няколко седмици. Затова отлагането на изборите предварително се разглеждаше като компромисен вариант, който няма да застраши стабилността на страната. Вероятно тъкмо това обяснява и, защо потенциалните претенденти за президентския пост започнаха един след друг да се отказват да издигнат кандидатурите си. И в крайна сметка, нещата се развиха именно по този сценарий.

След отказа на Бутефлика да се кандидатира отново, властите обявиха, че до края на 2019 ще бъде приета нова конституция, беше формирано ново правителство от технократи, което обаче беше оглавено от представител на силовите структури - вътрешнният министър от предходния кабинет Нуредин Бедуи, освен това изглежда, че министерските постове ще бъдат разпределени между старите играчи и новият президент, който предстои да бъде избран. 

В крайна сметка, възможно е да сме свидетели на хитър политически, при това добре режисиран, ход, който все пак позволява на управляващия клан както да запази властта си, така и да успокои общественото недоволство, поне временно. Още повече, че кандидатурата на Бутефлика за пети пореден мандат всъщност беше в разрез с алжирската конституция, в която през 2016 беше възстановено старото положение, че президентът може да се преизбира само веднъж.

Оказа се обаче, че маневрите на управляващите трудно могат да заблудят опозицията. Протестите продължиха, като този път исканията бяха да не се удължаван сегашния мандат на президента, освен това те са директно насочени и против управляващата партия "Фронт за национално освобождение". Демонстрантите цитираха чл.102 от действащата конституция, според който ако президентът е тежко болен, председателят на парламента временно поема неговите функции и се провеждат предсрочни избори (т.е. налице е опит за разиграване на "венецуелския сценарий"). Тоест, опозицията настояваше за фактическото оттегляне на Бутефлика и провеждането на бързи избори, тъй като се опасяваше, че те могат да бъдат отложени с една години или дори повече. И, в крайна сметка, получи оставката на президента на 2 април, т.е. малко преди официалното изтичане на мандата му.

Както е известно, когато "Фронтът за национално освобождение" пое властта след прокламирането на независимостта в началото на 60-те години на ХХ век, основните му вектори бяха "социалистически" в икономиката и "проарабски" в политиката (което, освен всичко друго включваше арабизацията на неарабското население, например берберите). Проблемът обаче е, че въпреки опитите за диверсификация на икономиката си, Алжир се превърна в заложник на петрално-газовата политика (т.е. пряко зависи от износа на енергоресурси), което провокира кризата от 80-те години на миналото столетие и остава проблем и до днес. През 2014 например, износът на енергоносители е формирал две трети от приходите на държавата и 1/3 от нейния БВП. През последните пет години тази ситуация на практика не се е променила, но към това следва да прибавим и 12%-ната безработица (която при младите хора до трийсет години, които са половината от цялото население, достига 24%).

Опасността алжирската криза да премине в "гореща фаза" е свързана и с възможността ислямистите от Ал Кайда да се възползват от ситуацията и да възобновят нападенията в Северна Африка. Както е известно, Ал Кайда вече публикува декларация, озаглавена "Алжир и изходът от мрачния тунел", в която открито заявява, че ще се възползва от случващото се в свой интерес. Ако си припомним, че основния противник на власта по време на гражданската война през 1992-2002 беше радикалната "Въоръжена ислямска групировка", не е изключено да станем свидетели на повторението на същия сценарий. Това обаче почти сигурно ще доведе до намесата на външни играчи - при всички случаи, поне Франция няма да остане безучастна.

Освен това, да не забравяме, че за евентуалната дестабилизация на страната, могат да допринесат и т.нар. "кабили" (т.е. местните бербери), които претендират за автономия - те не искат да загубят относителната си свобода, предвид продължителния и болезнен опит от арабизацията и гражданската война, така че всеки следващ президент на Алжир следва да се съобразява и с тях.

Както е известно, Алжир е бивше френско владение и в момента Франция плаща за колониалното си минало с огромния приток на алжирски мигранти. Засега Париж само наблюдава развитието, но е ясно, че ако страната отново се превърне в "гореща точка", Франция, както е съседните и западноевропейски държави отново ще трябва да приемат голям брой мигранти. Освен това, Европа може да се сблъска с проблеми в сферата на енергетиката, тъй като именно Алжир е сред основните и доставчици на природен газ, като най-зависима от алжирския газ е Испания. 

Предвид факта, че е заобиколен от други нестабилни държави (раздробената Либия, застрашените от терористични атаки Тунис и Египет, джихадистите в Мали), Алжир действително рискува много. Защото, ако "революционният пожар" в страната се разгори, под ударите на ислямистите ще се окаже цялата територия на Северна и Северозападна Африка.

Що се отнася до стремежа на управляващите в Алжир да съхранят "стабилността" в страната, те несъмнено го правят и в свой собствен интерес. Тук е мястото да напомня, че обществената реакция на решението на Бутефлика да се кандидатира отново, обявено през лятото на 2018, не беше еднозначно отрицателна. То беше подкрепено от 15 политически партии, както и от Форума на алжирските бизнес-лидери (FCE) и от Всеобщият синдикат на алжирските работници (UGTA), които призоваха Бутефлика да се кандидатира отново за президент за да "гарантира стабилността на Алжир от вътрешните маневри и външните заплахи". Което, само по себе си, говори, че събитията от началото на 2019 не са били съвсем неочаквани.

Заключение

Истината е, че макар да управлява страната цели двайсет години, Бутефлика не беше едноличен диктатор, какъвто беше например Кадафи. Зад гърба му стоеше сплотен и отлично организиран военен клан. И най-вероятно именно армейският елит ще избере неговия наследник. Отлагането на изборите говори за това, че вътре в този клан се води борба между отделните му фракции и тепърва предстои да видим, как точно ще приключи тя. Едва ли обаче можем да очакваме, че начело на страната ще застане фаворитът на Запада Иссад Ребраб или опитващият се да флиртува с опозицията генерал от резерва (и бивш руски възпитаник) Али Гедири.

Ключов момент е обещаното приемане на нова конституция. Степента на демократичност на новия основен закон и разпределението на правата и задълженията на различните власти ще бъде важен индикатор за по-нататъшното развитие на страната. Както е известно, през цялата си нова история Алжир винаги е бил "твърда" президентска република, в която държавният глава разполага с много голяма власт, а парламентът изпълнява по-скоро ролята на изразител на общественото мнение.

Корените на алжирската политическа култура следва да се търсят в практиката на "Фронта за национално освобождение", който дълги години управляваше еднолично (през периода на социалистическия експеримент), а и днес държи една трета от местата в долната камара на парламента.

Впрочем, в него са представени и умерените ислямистки сили, но в Алжир традиционно се следи изключително внимателно за тяхното поведение, тъй като именно ислямистите инициираха кървавата война срещу светската държава през 1992. Затова националното законодателство е крайно рестриктивно по отношение на опитите за формиране на партии на конфесионална основа. Следва да напомня обаче, че макар партиите да играят известна роля, не те определят, кой ще издигне новия президент. Въпреки това сътрудничеството между тях и властите е сред ключовите елементи на алжирския политически модел и съдейства за имиджа на Алжир на сравнително демократична и просперираща държава. Страната наистина не е бедна, особено в сравнение с много от съседите и. Разбира се, тя има своите проблеми, един от които е проточилото се прекалено дълго управление на една и съща личност, което се оказа определено изпитание за населението и особено за младите хора и в крайна сметка стимулира избухването на сегашните протести.

Трябва да се признае обаче, че предишното правителство на Ахмед Уахия действаше достатъчно професионално, конвертирайки приходите от износа на енергоносители в повишаване на жизненото равнище на населението. Тоест, икономическата ситуация в Алжир в никакъв случай не би могла да се квалифицира като "катастрофална", тъй като трудности и безработица има навсякъде. Един от най-големите проблеми на страната е необичайната дори за арабския свят и Африка младост на алжирското общество. Тя е резултат от демографската революция, осъществена от първите поколения на независим Алжир. В момента над една четвърт от населението е на възраст под 25 години, което изправя държавата пред изключително сложни задачи: да създаде нови работни места и да гарантира достоен живот на младите хора. При това на фона на съществуващите други предизвикателства - така например, съседна Либия е в абсолютна разруха, а зоната на Сахел се е превърнала в постоянен генератор на радикален ислямизъм.

Въпреки това, според мнозина, едва ли има основание да очакваме нова версия на "арабската пролет" в Алжир. Местното общество има изключително болезнени спомени от двете войни - срещу французите, през 1956-1962, и срещу ислямистите, през 1992-2002, т.е. алжирците не са склонни отново да проливат кръв заради политически разногласия. Освен това, алжирските специални служби са известни с изключителната си безкомпромисност и ефективност. Външните и вътрешнополитическите проблеми на страната действително са сериозни, затова въпросът е, какъв тип ръководство ще излъчи победилата във вътрешноклановите боричкания военно-политическа фракция. При всички случаи е много трудно да си представим, че начело на страната ще застане фигура, която е еднозначно прозападно (да не говорим за проамерикански) ориентирана.

 

* Българско геополитическо дружество